Дамянъ Дамяновъ

[Hatshepsut]

Роден на 13 януари 1935 година в Сливен. Завършва гимназия в родния си град през 1953 година и българска филология в Софийския университет през 1961 година. Работи като литературен консултант във в. "Народна младеж", редактор в отдел "Поезия" на сп. "Пламък" / през 60-те години/.
За първи път публикува стихотворения през 1949 година във в. "Сливенско дело", а по-късно обнародва поетични творби в централния литературен печат.
Дамян Дамянов е удостоен със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 година получава наградата "Иван Вазов" за цялостно литературно творчество.

Негови са книгите със стихотворения "Очакване", "Лирика", Поема за щастието", "Коленича пред теб", "Пред олтара на слънцето", "И си отива лятото", "Като тревата", "Ти приличаш на сълза", "Ще има връщане", "Молба към света", "Вчера по същото време", "Гимназия "Родина", "Да бях хляб", "Ако нямаше огън", "До следващата смърт"; драматичната поема "Преди всичко любов", "Живей така, че..." - есета, импресии, силуети, "И моята България пътува" - лирична хроника, "Тетрадка по всичко" - в която са изложени възгледите на поета по някои проблеми, "Първо име на щастието" - страници от пътни бележки, "Таванът" - роман, и др.
През 1963 година на руски език излиза книгата му "Пусть окно распахнется" в превод на М. Кудинов. Отделни творби на поета са публикувани в литературни издания на руски, белоруски, украински, унгарски и др. езици.
Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева. Има двама сина и една дъщеря.
На 6 юни 1999 година в 6:45 ч големият български поет почина на 64 години във Военномедицинска академия - София.

https://www.slovo.bg/old/damyanov/damyanov.htm


На 18 януари 1935 г. в Сливен е роден един от най-големите лирици на съвремието ни - покойният поет Дамян Дамянов. Навършиха се 83 години от рождението на този колос на българската поезия - с уникално място в нейното най-високо лоно.

"Неговата лирика е съкровен вопъл на душата, който докосва всекиго!", казва един критик, и това е най-краткото и пълноценно определение за поезията на Дамян Дамянов.

Дамян Дамянов изпитва от ранно детство тегобите на болестта - да бъде почти неподвижен, направо прикован; с говор, който затруднява общуването му с другите.

А той има какво да им каже - от него извира талант - талантът на словото, което така реди думите, че сякаш "говори" от името на всички, докосва сърцата и изважда от душите най-интимните човешки въжделения.

Самият Дамян от ранна възраст търси спасение в белия лист, върху който излива мислите и чувствата си - душата си.

В старата гимназия "Добри Чинтулов" - Сливен, където учи, съучениците му го боготворят. Носят го на ръце по стълбището на училището. Един от тези съученици, е бил бившият ни министър на културата Георги Йорданов - също сливналия.

По-сетнешните приятели на поета - от студентските му години в София и за цял живот - покойните Радой Ралин и режисьорът Владимир Янчев, неговият жив биограф - писателят Станко Михайлов, бдят над него като орли.

Те добре познават и разбират ранимата му душа. Защото Дамян Дамянов остава до края си като дете - умно и талантливо, но неспособно да се грижи за себе си, за собственото си душевно равновесие.

Поезията му е огледало на душата му.

Тя ту е нежна и лирична като полъх на вятър, ту горчива и пареща като болка. Но всичко в нея е толкова искрено, че като че ли изразява чувствата на всеки от нас!..

"Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най-тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез

Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи

Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни

Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш"

Трогателно е как един човек, чийто живот изначално сякаш е бил обречен на вътрешна самота и постоянна болка, въпреки приятелите, любящата жена, децата и признанието, та именно този - постоянно и болезнено нуждаещ се от любов и разбиране човек, ни е оставил  завет как ние - уж физически по-силните и здравите, да оставаме прави срещу вятъра по пътищата си "премазани", за да не "загубим себе си"!...

https://impressio.dir.bg/ikoni/zavetat-na-damyan-damyanov-zagubil-vsichko-ne-zagubvay-sebe-si

[Hatshepsut]

Душата ми

Душата ми - врата без ключ -
готова е по всяко време
добрия гост, макар и чужд,
макар и нощем да приеме.

Тя като къщичка сред кър
го чака и ще му отвори, -
щом разбере, че е добър,
и щом на ниския прозорец
потропа лекичко едва.
И без да тропне - само с устни
да ѝ прошепне онова,
вълшебното, тя ще го пусне.

Добър ли е... Но ако лош
човек на прага ѝ застане,
да думка цял ден, цяла нощ,
той все там, вън, ще си остане.
Да я изкърти, ако ще!
Познаваща крадци изкусни,
вратата ще се заяде
и мъртва няма да го пусне.

Приятел буен, враг ли тих,
не знам какъв си, но повтарям:
знай, незаключени врати
най-мъчно всъщност се отварят!

[Hatshepsut]

Какво ли не в живота си не бях

Какво ли не в живота си не бях
какво ли не видях – любов и злоба
Бях най-богат. Бях сетен сиромах,
но не и просяк - при това на обич...

Просията ме пълни с гняв, с тъга...
Просията обижда ме, кори ме,
затуй махни си "щедрата" ръка!
Не искам вместо обич милостиня!

Махни я тази милосърдна длан,
че ако някой някога е давал
любов от жал - това съм аз
и знам цената страшна на любов такава!

Любовта е живот!
Щедра е тя с добрина.
Не е паничка за дребни грошове.
Нито е дар милосърден
с най-нищожна цена -
тя е пламък свещен и съдбовен!

[Hatshepsut]

Друго няма какво да ти дам...

Друго няма какво да ти дам.
Само обич самотна и дива...
Само обич, много малко е, знам,
затова пък не е ли красива?

Не е ли шеметен всеки наш миг?
Всяка истина, всяко докосване.
И всеки път този, силният вик,
на звездите прогонващ въпросите...

И ако някога всичко умре,
за това аз няма да имам вина.
Щом така трябва да бъде, добре.
Свети болка в очите ми вместо тъга.

Само обич самотна и дива.
Само обич, много малко е, знам.
Затова пък не е ли красива?
Няма друго какво да ти дам.

[Hatshepsut]

Среща

С тебе ни събра случайността,
а можеше нима да се разминем?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.

Ти щеше да останеш непозната,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.

Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане!
Виновникът е нашето рождение.

С тебе ни събра случайността -
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

[Hatshepsut]

Писмо до теб

Вдигни очи! За миг вдигни очи!
Защо? Не питай, просто погледни ме!
Помилвай ме и кротко помълчи,
и ако искаш двама ще мълчиме...

Защо? Не питай! Ти ще разбереш -
загледай се във погледа ми тъжен...
Очите, ако можеш да четеш,
ще ти разкажат всичко. Те не лъжат...

Във тях сега люти една сълза,
а твоят смях е птичка под небето;
ръцете ти са клони на бреза,
а аз живях без птици и дървета.

А аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди –
очите ти са капчица роса,
в които небесата се оглеждат...

Лицето ти е цяло светлина,
косите ти горят като житата,
а в мойте нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,

затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам -
през тях се вижда твоето сърце
и аз затуй тъй много ги обичам.

[Hatshepsut]

Божествена си...

Божествена си! Твоите черти
със векове молитвено бих гледал.
Но този миг е първи и последен.
Не се повтаряте ни той, ни ти.

Минавате един-единствен път,
за да преминете във нещо вечно,
във нещо много близко и далечно –
във музика, сияние и плът.

Отиваш си. И вземаш всичко в миг.
Усмивката си. Синята си дреха.
След теб остава само твойто ехо,
прегърнато със моя страшен вик.

[Hatshepsut]

Напразно викане

Обичам те! Но между нас
крещи на суетата воят.
Затуй не чуваш моя глас,
тъй както аз не чувам твоя.

Не знаейки кому крещим,
като звезди в пространства слепи,
един край друг ще прелетим.
В две шепи изгоряла пепел.

[Panzerfaust]

Приказка

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път!
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

[Hatshepsut]

Остани тази нощ...

Остани тази нощ! Тук при мен остани!
Двете тежки врати любовта ни ще скрият.
Ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.

Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!

Остани тази нощ! Твоят сребърен сън
ще е моя загадка и дъх в тъмнината!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...

Остани тази нощ!... Остани!... Остани!
И прекарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
...А когато от наште целувки се съмне

и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата нощ -
и ще стане по-светла земята...

[Hatshepsut]

Когато си помисля, че и ти...

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,

и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,

едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.

Когато си помисля... Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...

Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.

[Hatshepsut]

Момичето...

Облякло бе най-новата си рокля.
И с токчета под кротичкия дъжд
прескачаше усърдно всяка локва,
за да е чисто то пред оня мъж,

когото чакаше така отдавна.
Но той не идваше. И там навън
отекваха все тези крачки равни
като напевния дъждовен звън.

Прошумоля измокрена коприна,
прецапаха обувки през калта.
И аз разбрах, че покрай мен премина
най-тъжното момиче на света.

[Hatshepsut]

Ти пак ме гледаш с ласкави очи...

Ти пак ме гледаш с ласкави очи
и питаш пак: "Боли ли те за нея?"
Тешиш ме за разтуха: "Не плачи!
Ще я забравиш!... Аз ще ти попея!"

И аз се стапям в нежния ти глас,
и аз забравям минали обиди.
Но милвам теб, а мисля за оназ,
която преди тебе си отиде.
 
Тя никога не милваше така,
тя като теб не можеше да пее,
но аз жадувам нейната ръка
и гледам теб, а виждам само нея!

Ах, твоята усмивка тъй добра
пред мен света отваря като книга,
но обичта ти - обич на сестра -
повярвай - за сърцето ми не стига!

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите стихотворенията на Дамян Дамянов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1588

[Hatshepsut]

Лъжа ли беше първата ни ласка?...

Лъжа ли беше първата ни ласка?...
Или за ласки само бях мечтал?
Затуй ли нощем все насън ме стряска
един копнеж - роден, но неживял?...

Със теб си имах някога огнище.
Там греех две премръзнали ръце.
Гордеех се пред всички с него: "Вижте,
от туй е топло моето сърце!"

Домът ми беше толкова уютен!
Бедняшки, ала спретнат беше той.
Едно дете люлеех там на скути
и тоз немирник беше мой и твой.

И мой бе оня щъркел, дето лятос
под нашия въртеше своя дом.
И моя беше ти, заради която
света бих минал три пъти пешком!...

Но моя бе и мъката, а нея
не слагах под глава, когато спях...
И този дом измислен тя отвея,
и този дом измислен стана прах...

Затуй към всеки светъл чужд прозорец
издигам днеска последа си ням
и радвам се, че вътре има хора -
дечица, смях, огнище има там!

Аз всяка чужда радост съм обсебил -
дете ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой... Но ако имах тебе,
как пълно би било това сърце.

[sekirata]

НАШЕ ЛЯТО

Текст: Д. Дамянов
Музика: Т. Русев

СТРАХОТНО! НЯМАМ ДУМИ.

Д.ДАМЯНОВ Е НЕНАДМИНАТ, КАКТО И ЛИЛИ ИВАНОВА.