Торлацитѣ - сърбизиранитѣ българи

[Hatshepsut]

В географски смисъл Поморавия обхваща водосборния басейн на река Велика Морава (Обща Морава), ведно с двата образуващи я притока - Сръбска Морава (Западна Морава) и Българска Морава (Южна Морава). В историко-географски план Поморавието е долината по основната посока юг-север на протичане на реката, т.е. без Сръбска Морава (Западна Морава) с Ибър, преди влизането й в Крушевачката котловина. Поморавието обхваща териториите на сръбските окръзи Пчински окръг, Ябланишки окръг, Топлишки окръг, Пиротски окръг, Нишавски окръг, Расински окръг, Поморавски окръг, Браничевски окръг, Подунавски окръг, община Лапово, община Баточина от Шумадийски окръг, както и община Соко баня от Зайчарски окръг. Терминът се използва предимно в българските културно-исторически среди, докато в Сърбия областта най-често е наричана Източна Сърбия, в който термин се включва и Тимошко. Терминът Поморавия произлиза от името на реките Българска Морава и Велика Морава, с чийто водосборен басейн се припокрива областта (без Шумадия). Основните градове в областта са Ниш, Лесковац, Пирот, Враня, Крушевац, Пожаревац и Смедерево.
В едно по-разширено в исторически план разбиране Българското Поморавие включва и цялата територия на средновековната Белградска област със самия Белград, а Сръбското Поморавие включва територията в района на река Сръбска Морава с част от Шумадия, но такава употреба в българската историография е по-рядка.

Език


Карта на етносите по река Велика Морава

Диалектите, говорени на територията на цялото Поморавие, са от така наречените преходни говори, които притежават характеристики както на българския, така и на сръбския стандартен език. Част от моравските говори се нарича от сръбските езиковеди косовско-ресавски или левачки.
Моравския говор е наричан от Вук Караджич "ресавско наречие". Наименованието произлиза от названието на река Ресава, най-големия десен приток на Велика Морава. Кръсте Мисирков смята, че големия реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език, с неувереност причислява ресавското наречие към сръбския език. Според сръбската научна терминология от началото на 19 век, не само езикът на македонците не се причислява към сръбския, а и езикът на населението от така наречената Стара Сърбия, понятие включващо по-голямата част от Поморавието. Преди 1878 г., сръбските изследователи Миличевич и Карич, определят че, ресавското наречие заема по-големия дял от тогавашна Сърбия, като граничи на запад с южното (йекавско) и източно (екавско) сръбско наречие. Заключението е, че на юг (в Косово и Македония), и на изток (в Поморавието), сръбските наречия преминават в чужда езикова област.

Основните различия на моравския говор от сръбския книжовен език са:
• наречието не различава дълги и кратки гласни звукове;
• подвижно (старо) ударение;
• старобългарското тъмно ъ е заменено от е,еа,я, за разлика от сръбския където е йе и и;
• загубени форми на спрежение и склонение (в сръбския съществуват), вследствие на което са се появили нови синтактични явления.

Въз основа на тези лингвистични особености, и редица други предимно историко-филологически аргументи, Кръсте Мисирков причислява моравските говори към крайните западнобългарски говори, т.е. определя ги за крайно западнобългарски.
Беньо Цонев и Стефан Младенов след Научната експедиция в Македония и Поморавието (1916), вече категорично застъпват тезата, че моравския говор е част от българската езикова територия. На същата позиция е и Стоян Романски. особенно полезна е информацията която дава Гаврил Занетов, който в 1917 г. обикаля цялата долина на р.Велика Морава и описва почти всички селища по произход на населението. Резултатите са публикувани в книгата му "Населението по долината на р.Велика Морава" С.1918 г. Картата от тази книга е приложена (вж.по-горе). Български диалектоложки атласи, изготвени след научната експедиция, включват моравските говори като западнобългарски диалекти. По време на експедицията от всички краища на Поморавието е събран непосредствено значителен по обем езиков материал за изследване. Резултатите дават основание на всички изявени български учени по това време, да причислят моравския говор към българския език.
Наименованието левачки говор идва от името на река Левоч, ляв приток на Велика Морава. Територията от водосборния басейн на Левоч, се определя от сръбските езиковеди, за област представяща типичния моравски говор.
Ето какво казват самите сърби по въпроса. Според Карич моравското наречие по някъде отива до водораздела на западните притоци на Велика Морава. Моравското наречие-казва той- се говори не само в южна ( българска) Морава и източна Сърбия ( на изток от Велика Морава) в нейната област влизат част от Шумадия, а именно край Моравско- Лепеница и Гружа, целият Ягодински окръг и крайморавието на смедеревския окръг. На друго място той казва, че на  моравско наречие се говори и на север от Дунава, в южна Австрия ( днешна Войводина).
Миличевич пък казва, че говорът в селата около Белград  по „ударение” прилича повече на моравското наречие, отколкото на шумадийското. Така отивало до планината Космой и едвам в с.Вреоци на Колубара се говорило правилно сръбски.
Крайното заключение на Гаврил Занетов, е че наречието, което се говори на Морава, белградско и отчасти в Южна Австрия ( района на Вършац, Ковин и Бела църква) се отклонява значително от шумадийското и твърде много от истинския сръбски език ( южното сръбско наречие)



Етнографска карта на Българска Морава по фон Хан от 1861 г.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/7/74/RizMap20.jpg (5,000 × 5,708 pixels)

Поморавиeто е една от петте историко-географски области, в която редом с Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, се е формирала българската народност през средновековието. Почти през целия период на съществуване на Първата и Втората българска държава, Поморавието или по-значителна част от областта е в границите на българската държава.
След включването на Поморавието в сегашната сръбска държава през 19 век компактното българско население, преобладаващо в югоизточната част на областта е подложено на системна сърбизация. Още в началото на 19 в., населението по самата долина на р.Велика Морава е българско по произход. Българи живеят в Пожаревацко, Свилайнацко, Кюприйски Паракинско, Алексинацко, Крушевацко. Българи има и на запад от реката, предимно в Смедеревско, без самия град, в Ягодинско, в областите Левоч и Темнич, както и на юг от Крушевец около зад планината Ястребец и в района на Сръбска Морава. Има и много български села около самия Белград. Всички те не са потомци на старото средновековно население, а нови заселници, от 17-18 в., потомци на бежанци от Македония, Призренско, Видинско, Софийско, Нишко, които търсят по-спокойни места за заселване, бягайки от турската анархия, настанала след австро-турските войни. Голяма част от тези българи се заселват по долината на Велика Морава с "Великата сеоба" на сръбския ипекски патриарх Арсений ІІІ Черноевич.
С обявяването на Българската Екзархия, Нишкият санджак влиза в нейните граници, което показва че болшинствата от населението е българско. По време на Освободителната война (1877-78 г.), Сърбия окупира Куршумлия, Прокупле, Ниш, Пирот, Лесковъц, Враня, Сурдулица, Трън, както и части от Косово. Според Сан-Стефанският договор (03.03.1878 г.), градовете Прокупле (населен предимно със сърбомани) и Ниш, който е изцяло български тогава град [източник?] се отстъпват на Сърбия. През 1878 г. има особено силни протести на българите от Пиротско, в отговор на което 48 градски първенци са арестувани и затворени от сръбската власт, а екзархийският митрополит Евстатий Пелогонийски е интерниран в Крушевац. На Берлинския конгрес, най-вече с помощта на Австро-Унгария, Сърбия придобива още Пирот, Враня, но е принудена да се изтегли от окупирания Трън. Включването на областта на Българска Морава в политико-административните граници на Кралство Сърбия след Берлинския конгрес е последвано от масови репресии над местното българско население при които в Пиротско са убити няколко души, а 45 са хвърлени в затвора. В 1883 г. много поморавски заедно с тимошките българи участват в Тимошкото въстание срещу крал Милан. То е жестоко разгромено от властта, но трябва да подчертаем че няма български национален характер. Сърбизацията на тимошките българи тогава доста е напреднала. Съдени са 819 души, издадени са 21 смъртни и много доживотни присъди. Водачът на бунта, зайчарският "българин" със сръбско самосъзнание Никола Пашич, роден в с.Велики Извор, образувано от тетевенски изселници от началото на 19 в., се спасява в България. Неговият партиен съратник Таушанович е потомък на българи от Алексинци (Алексинац). Терорът се увеличава още повече с въведените извънредни мерки. Много участници в събитията и обикновено население търсейки защита и сигурност бягат в България.
В 1885 г. по време на Сръбско-българската война населението от областта е мобилизирано в сръбската армия и българите отказват да се бият срещу своите съотечественици, като масово минават с оръжието си на тяхна страна. Пиротчани подпомагат българската армия и я посрещат като освободителка, което впоследствие води до нови репресии от страна на сърбите. Въпреки победоносната война България не си връща тези земи и те остават под сръбска власт. Границата за моравските българи за дълго фактически е затворена, като те са изолирани и подложени на още по-усилена асимилация. От своя страна и българските правителства се интересуват повече от Македония и Тракия.


Югозападно Моравско

По време на Първата световна война цялата област, заедно с югоизточно Косово е отвоювана от България, като Тайната българо-германска спогодба предполага нейното бъдещо трайно включване в границите на Третата българска държава. През февруари 1917 година в населения със сърби и предимно българи-сърбомани западен дял на областта, в района на река Топлица избухва брожение, известно като Топличкото въстание. То е организирано от Антантата, която изпраща там, стария сръбски четнически деец Коста Пекянец. Въстанието не обхваща населените с българи източни райони на Моравско, а е съсредоточено, там където сърбите и сърбоманите са мнозинство от населението (Куршумлия, Прокупле). Действията на сръбските чети в посока организиране на населението на бунт срещу българската власт, са осуетени още в зародиш от войската с помощта на чети на бившата ВМОРО. Командващи по това време Моравската военно-инспекционна област са Александър Протогеров и Петър Дървингов. След загубата на войната от България, Поморавието е върнато на Сърбия, която присъединява и Западните покрайнини.
В 1941 г. български войски и администрация заемат отново най-източните части на областта - Пиротско и Вранско. По време на това второ българско управение, тук не стават никакви по-значими смутове, различни от обстановката в старите предели на Царството. Образувани са новите български общини Пирот, Цариброд, Бабушница, Босилеград, Сурдулица, Враня и Бояново, а към общините Кула, Видин и Белоградчик са придадени землищата на няколко владени дотогава от Сърбия български села.
През септември 1944 година България се оттегля от Пиротско и Вранско, както и от Западните покрайнини.

https://bg.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

Наричат ги белодрешковци


Турлашкият бел мъж се върти дълго на тих огън, докато се превърне в крехко мезе за бяла ракия

Ние сме братя, говорим един и същ език, пеем едни и същи песни, еднакви хора играем, казват представителите на етнографската група от двете страни на северозападната ни граница
 
Едно гяле (дете) пасло бравиту у Гьолина орница и видело баща му упрега воловете. И заврекало: О, тато, де си пошал? Чидем у Ружинци на пазар. Тате, купи ми опънък! За кою ногу, синке? За ту откъм Борницу. Гатанка на квадрат! Първо питане: За кою ногу гялето сакало баща му да му купи опънък? Отговорът е: Кундре (обувки) и опънци се не продаваю по адън, а по чифт. Втора питанка: Кой е тоя народ, дето така живописно вреви, орати и гълчи насреща ти, или с една дума - говори? Отговорът е: Или сте попаднали в приказната земя Турлакия, или сте се натъкнали на натурална турлашка седянка.
Турлаците са етнографска група, която населява северозападната част на България. Наброяват около 20 хиляди души, но още толкова живеят оттатък границата, покрай река Тимок в Сръбско. У нас се срещат в белоградчишките села Салаш, Кричим, Стакевци Полазница, Проужда и малко по на юг в Берковско, в Чипровци, в село Мартиново. Във времето са се разселили чак в Североизточна България, както и в Македонско.
Всяка година в края на юли край прохода Кадъ Боаз турлаците от двете страни на браздата се запътват един към друг, прегазват лъкатушещото поточе при синора, за да се прегърнат насред браздата и да разменят благи приказки и рунтави калпаци. Преводачи не им трябват. Тъй като говорът им е еднакъв, а на турлаците от сръбски Княжевац им казват булгараши. Не само езикът им е един и същ, едни и същи песни пеят, едни и същи хора играят - буйни, бързи, огнени, с натришане - ситно пружиниране с рамене и крака. Затова турлаците казват, че не играят, а летят на мегдана. Етнографите са преброили 141 турлашки хора. Дойде ли свети Прокопи, три дни поред Балкана сън го не хваща. Три дни и три нощи братята от двете страни на границата надигат чаши с люта джанковица, бодат с вилици крехък "бел мъж", най-типичното турлашко мезе за ракия, въртят на шиш печени агнета и току възкликнат на висок глас, та да ги чуят чак комшиите шопи и власи: "Торлаци смо, юнаци смо!"
В първия си тълковен речник Найден Геров определя турлаците като диви и необуздани българи балканджии. Турлаците пък твърдят, че са буден, свободолюбив и непокорен народ. Затова точно в тоя край през 1404 г. избухва първото въстание срещу турците - въстанието на Константин и Фружин. Будни хора, нищо че едно време не са били силни в науката и другите са им се присмивали, че са простовати и глупави. Луди глави! Вечно запасани на кръста с ножове и пищови. На главата с черен овчи калпак, препасали тепаните си бели одежди с червен пояс на кръста. До Освобождението дори и свещениците им носели бели дрехи, а за духовния им сан говорели само дългите им бради и коси. Оттук иде и името на турлака - белодрешковец. С кенарени ризи, шити по огърдието, от кръста надолу с беневреци, с дорамче отгоре. В миналото мъжете са се различавали от другоземците и по перчема си. Прическата им - плитка от върха на главата, спускаща се назад по гърба.
"Турлаците са връзвали опънците си с черни върви. Там, където започвали белите върви, Турлакия свършвала", разказва писателят Борис Нинков, когото откриваме в белоградчишкото село Салаш. Икиндия е, както казват салашчани, време само за студена ракия. Борис Нинков тича до дома си и носи прясно бяло сирене, за да завърти Даниела, жената на кмета, истински бел турлашки мъж. Върти го на бавен огън, докато му изкара маслото. Някога с тоя мехлем са лекували рани и по добитък, и на хора. Седим край масата пред чаша бела ракия и обсъждаме тежката суша и безводието, принудили хората да карат бидони с вода в каруци чак оттатък баира, за да спасят част от погиналата реколта. Село на три реки, с къщи, прилепени една до друга, с тесновати улички. Някога на трите местни реки са пеели десетина воденици. Само една е останала от тях, но отдавна е замлъкнала, а това лято дерето на Чумовата река се е съсухрило от жажда и се е сгърчило.
Борис превключва от време на време на турлашки, за да ни демонстрира колорита на неповторимия северозападен диалект, който няма буквален превод. Говорът им е мек и чепат, образен и цветист. Звучи старинно като от времето на Вазовите Чичовци. Турлаците си имат една поговорка: "Када кум прасе и ги вречу"

Турлаците и торлаците са белодрешковци - носят бели беневреци от тепан вълнен плат
и джамадан, дормаче, долакътник от бяло бало, къси до пояса в Чипровци или под пояса в Белоградчишко

Иди ги разбери. Това означава нещо такова: Обяви ли кума, че ще ти даде нещо, веднага разтваряй вречуту (торбата) и го вземай, докато не е размислил. Което пък ще рече, че турлаците са много практични и оправни ора. Няма грешка. "Ние не признаваме три букви - "х", "ф" и "ъ", разяснява разказвачът Нинков и ни дава няколко примера. Турлаците си имат думи като "влк", "вр", "дрт". Затова наливат вода в "кова", возят се на "пайтон" и си режат "вилия леб". Дори и името Филип са преиначили на Вилип.
"Още не сме свършили с езика - опитва се да ни спре Борис Нинков, докато хвалим белия им мъж и се готвим за път оттатък баира. - Местните хора са устати и върголяти. Псуват откровено, но все на жена дори когато става дума за мъж. "Тая жена пръч ме убоде", ще каже турлакът. А каква е жената турлакиня? Едно време жената не е смеела "на муж пут да мине", пише в селската летописна книга от 1939 година. Жените ни са дяволици, израсли на воля в дивата планина, казват мъжете от Салаш, но не пропускат да отбележат, че местната поговорка нарежда: "Салашки мужие и стакевске жене." Това го пише дори в дебелата местна книга. "Турлак съм у кръвчицата, търси ме при комицата", бият юмруци в гърди местните донжуани.
Стакевчанки са хем убави, хем жежки невести. Нагазят ли в студена вода, реката кипва и започва "да цвърчи, баш като че се клепе мотика". Зимно време, като седнат в снега и се вдигнат, под фустата им цъфнало кокиче.
Оттатък баира чукарите сменят цвят от жълто-сиво в сочно зелено. Стакевци е скътано в тясна китна долина, близо до прохода Писана бука. Какви са салашките мъже? - питаме днешните стакевчанки, едно време и самите те писани и засукани. "Крупни муже, расли под буку и пили студу воду", смеят се в шепи жените от местната фолклорна група "Росна китка Здравец", насядали в полукръг в местното читалище. Отдавна ни чакат, но лесно се не "преклепует", както сами казват. "Ако искаш да разбереш става ли един мъж за женитба, прати го да сече дърва" - съветва ни баба Илинка. Щом замахне с брадвата и треските се разхвърчат, значи вече е мъж, клати глава старата жена, а по-младите край нея се кискат ситно-ситно. Тръгне ли да се жени, турлакинята е претенциозна и амбициозна. Гледа свенливо, но погледът й все бяга и се стрелка към мъжките беневреци. Застане ли ерген пред момата, опъва силно горни гащи, та да го аресат. Колкото са му по-широки беневреците, толкова по е мъж. "А рунтави ли са му грудичи?", пита момата изпросницата (сватовницата). Кьосав мъж турлакинята не ще. "Рунтави са, рунтави много, синке, како на нашего Меча опаша" - хвали щедро изпросницата, което ще рече като опашката на кучето, превеждат жените. "А, сега ти, моме, каже "мармалад", подканят сватовете бъдещата невяста. "Конфитюр", свива уста пестеливо момата и руменее като череша ранозрейка. Колкото са й по-малки устата, толкова по ще я искат сватовете. Това разказват жените от местната фолклорна група. Репликите им са част от сценките, с които обикалят фестивали, за да представят турлашкия бит и фолклор. Хуморът им е пиперлив, неподправен, суров - също като балканското им битие. Лакърдиите им - саморасли, стипчиви като круши дивачки, такива, каквито са ги оратели, вревели и гълчали техните баби. "Отидем ли си ние, заедно с нас ще изчезне и турлашката приказка", въздишат жените.
Въпрос с академична трудност: турлак или торлак? И какво означават все пак тия думи? Според изследователите произходът им е арио-алтайски. Някои автори смятат, че "торлак" е славянизираното название на тракийското племе трибали. Други се вторачват в думата "турес", което е тракийско, западномизийското значение на кула, замък. Някога в тая част на България е имало доста укрепления. Оттук тръгнало и името на крепостта Турлакия. Други път твърдят, че думата произлиза от търляк - ограда на лятна кошара, а по това учените съдят, че предците на турлаците били овчари също като каракачаните чернодрешковци, но за разлика от тях са носели бели дрехи. Председателят на Турлашкото дружество Любомир Веселинов пък твърди, че името турлак идва от тутуниченето при говора им.
Затова и в местната общност има турлаци, а не торлаци, каквито са Йовковите и Радичковите герои. Накратко - турлаците живеят в Северна Турлакия, а торлаците по на юг и на изток.
Учените още не са си казали тежката дума по турлашкия въпрос. Затова зевзеците от Белоградчишко си имат своя истина. Турлаците са първите пришълци по нашите земи, живеели на това място много преди да дойдат прабългарите на Аспарух, много преди да се появят траките дори. Защо ли? Нумерологията го доказва. Името на село Стакевци се състои от осем букви, точно колкото и на България, насочва вниманието ни турлакинята Елена Нешева. Случаен ли е фактът, че предишните имена на близкия до Стакевци град Белоградчик са Цървени град и Зелениград. Нищо случайно няма на тоя свят! Бело, зелено и червено. Ей откъде е произлязло националното ни знаме - тръгнало е от Белоградчик, което пък от своя страна отново потвърждава теорията, че турлаците са алфата и омегата. Който не вярва, нека направи справка с географската карта.
Странен човек е турлакът. Чудат е не само езикът му, цветни и самобитни са и чергите, и килимите, тъкани от ръцете на чипровската торлакиня. Странни са обичаите, вярванията, суеверията им. Турлакът твърди, че се кръсти не толкова пред бога си, колкото на зверове, треви, растения. Затова в Турлакия си имат и Мечкин ден, и Мишин ден, и вълчи, и змейови празници. Дойде ли празник, турлаците вият венци, лепят очите на мишките, хранят по тъмно дивите мечки с варена царевица, чупят грънци и плашат змейове и змеици, надуват дудуци, гайди, кавали, окарини, върбови пискуни, докато разиграят дърво и камък по долчинки и по баири.
 
 
ГРАНИЦА
 
Мечтата на турлаците от Белоградчишко вече е на път да се осъществи - да се облекчи визовият режим от двете страни на 50-километровата гранична ивица, а при прохода Кадъ Боаз пак да има граничен контролно-пропускателен пункт както преди седем десетилетия. На 27 юли т.г. президентите на Сърбия и България Борис Тадич и Георги Първанов подписаха двустранното споразумение за новото ГКПП. След отварянето на границата между Салаш и Ново корито на междата ще бъде поставен 3-тонен монолитен каменен блок, на който ще пише: "Да пребъде във вековете добросъседството между двата народа."

https://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=11&aid=119

[Hatshepsut]

ТВ СКАТ, "Час по България", 08.08.2014г.

http://www.skat.bg/products.php?type=10&genre=7481

Участват:
проф. д-р Пламен Павлов - историк
Румен Иванов

Въпросът за българското население в Сърбия най-често се ограничава с т.нар. Западни Покрайнини - общините Цариброд и Босилеград, както и някои селища в Кулско и Трънско. Българският въпрос в Сърбия обаче е много по-мащабен, той засяга цялото Поморавие с малки и големи градски центрове като Ниш, Враня, Лесковъц, Пирот, Гургусовъц/Княжевац, Зайчар, Неготин, Соколец/Соко-баня, Свърлиг и др. Населението в тази обширна територия е с български произход, но от средата на XIX в. е подложено на изключително силен политически, психологически, културен, езиков натиск и, както се приема дори и от българска страна, днес е "сърбизирано". Нещо повече, правят се опити от сръбска страна за проникване в съседните български краища... В основата на това стои въпросът за етнографската българска група турлаци /или торлаци/, които практически съставляват основата на населението от двете страни на днешната българо-сръбска граница. С помощта на Румен Иванов, автор на книга по темата, ще се спрем на истината за тази българска общност и спекулациите с нея във вреда на историческата истина и българските национални интереси.


P.S. За да видите клипа, използвайте Internet Explorer

[Hatshepsut]

Българите в село Дубле, община Свиланац, Сърбия

[Hatshepsut]

Западните покрайнини - българска крепост!

[Hatshepsut]

Баба Дана от с. Превала Чипровско - Самодивски легенди


Танци От Нишко

[Hatshepsut]

Второто робство за българите в Поморавието: Нишко и Пиротско под сръбска власт

През Средновековието Поморавието и Тимошко са част от българската държава, а под сръбска власт биват твърде кратко. Няколко десетилетия сръбско управление през XIV век не успяват да променят етнодемографските характеристики на региона. Всички руски и западноевропейски пътешественици в османско време потвърждават, че този обширен район е преимуществено български. Бертранд дьо ла Брокиер, който минава през Ниш в 1433 г., пише, че Морава дели Сърбия от България. Едуард Браун, който преминава през областта през 1673 г., също пише за река „Българска Морава“ и река „Сръбска Морава“, които обозначавали и границите между двата народа.

През 1704 г. в своя пътепис сърбинът Йеротей Рачанин отбелязва следното:

„Дойдосмо у Ниш на ужину и паки 8 конак на Бугарску Мораву под Курвин град.“

Не само Поморавието, но и Тимошко е с преимуществено български характер, въпреки че в този регион и до ден днешен има сериозно влашко присъствие. Сръбският автор Д. Момирович издава през 1839 г. на руски съчинението „Краткая исторія и географія Сербіи”, в което казва следното:

„Броят на жителите на Сърбия е около един милион и двеста хиляди. От тях сърбите са около един милион, българите до 150 хиляди, власите около 43 хиляди, турците до 4 хиляди, а циганите около 2 хиляди“.

Редица автори, сред които Константин Иречек, Стефан Веркович, Феликс Каниц, потвърждават, че голяма част от населението на Сърбия е съставено от българи.

Ранното освобождение на Сърбия от турско владичество, за разлика от България, която остава под османския ярем, дава възможност на сърбите да прокарат влиянието си в Поморавието. Така например, при голямото Нишко въстание, сръбските власти насърчават въстаниците и дори им обещават подкрепа, а сръбски агенти се опитват да прокарат идеята за присъединение към Сърбия.

Тъй като евентуалното разширение на сръбската държава в посока Босна, Войводина и Банат е блокирано от Австро-Унгария, на управляващите в Белград не им остава нищо друго освен да насочат погледа си към стратегически важната долина на река Морава. Древният римски път от Ниш през София до Цариград е главното военно и търговско сухопътно трасе между мегаполиса на Босфора и Централна Европа. Същевременно, контролът над Моравската долина би дал на сърбите възможност да проникнат и в Македония по долината на река Вардар. Редица сръбски учени и общественици като Илия Гарашанин започват да прокарват идеята, че Поморавието, Македония и дори Софийско, са изконни сръбски земи.

Шанс за обсебването на тези важни територии става Руско-турската освободителна война. Сърбия се включва на руска страна, но за разлика от руските и румънските войски не участва активно в сражения, тъй като Османската империя фокусира силите си в основния театър на военните действия, а именно срещу Русия.

Сърбите успяват лесно да окупират Нишко, Пиротско, Трънско, Брезнишко, Кулско и други райони на Западна България. Още през декември 1877 г., пиротчани, вярвайки в освободителната мисия на „братята“ сърби, посрещат сръбските военни части с хляб и сол. Първенците на Пирот обаче са шокирани, когато командирът на Тимошкия корпус им казва, че сръбската армия е пристигнала, за да ги присъедини отново в „сръбското отечество“.

Още на 3 януари 1878 г. сръбската Скупщина приема редица мерки за засилване на полицейското и военно присъствие в Поморавието, а освен това пристъпва и към административното им реорганизиране, за да постави областта под твърдата си власт, а Великите сили пред свършен факт.

Управляващият Нишката епархия на Екзархията – митрополит Евстатий Пелагонийски – поздравява сърбите, че са дошли редом до руснаците да дадат „независимост и свобода на България“. В отговор сърбите се опитват да подкупят гордия български духовник, като му предлагат да стане глава на цялата сръбска църква, ако подпише благодарствен адрес до княз Милан и приеме да подкрепи сръбската кауза в региона. Българският духовник категорично отхвърля това примамливо, но аморално предложение, защитавайки твърдо националната идентичност на поморавци.

Евстатий Пелагонийски – защитник на българите в Поморавието

Разбрали, че с подкупи и примамливи предложения няма да дебългаризират Поморавието, сърбите прилагат изпитаното средство на терора. През февруари 1878 г. сръбските власти се опитват да приложат натиск над пиротските първенци, за да ги принудят да подпишат верноподанически адрес до княз Милан. Неуспехът на сръбската акция води до затварянето при изключително тежки условия на 48 градски първенци. Самият митрополит Евстатий Пелагонийски, въпреки сана си, е интерниран от сърбите в Крушевац.

Но сръбските усилия не дават резултат и независимо от терора, пиротчани се включват в общобългарския благодарствен адрес до цар Александър II след подписването на Санстефанския мирен договор.

Сърбия взима мерки да си осигури и подкрепата на Великите сили. В това отношение особено благосклонна към Белград е Австро-Унгария, която иска да отклони евентуални сръбски претенции към Босна, а в същото време и да засили влиянието си на Балканите чрез Сърбия. Белград изпраща в Петербург юриста Милосав Протич, чиято задача е да се застъпи пред Русия за обединението на Сърбия с т.нар. „Стара Сърбия“, включително и Видинско. Сърбите изпращат и специална карта до руското главно командване, на която са представени претенциите им, а именно анексиране на Дебър, Велес, Горна Джумая (дн. Благоевград), Кюстендил, Радомир, Драгоман, Белоградчик, Кула и Видин. Иначе казано – целият български запад. Слава Богу, мисията на Протич е неуспешна и той съобщава в Белград, че Русия не само не е склонна да даде на сърбите Видинско, но и че възнамерява да остави по-голямата част от Поморавието, с изключение на Куршумлия и Прокупле, в български ръце. Помощникът на министъра на външните работи на Русия Гирс заявява на Протич, че българските и руските интереси към момента са еднакви и „не бива да се предава българско племе на Сърбия“.

Карта на сръбските претенции спрямо българските земи от 1878 г.

Въпреки това изказване, в крайна сметка по Санстефанския договор Сърбия получава Нишко и Лесковацко. Нещо повече, по Берлинския договор и след силното застъпничество на Австро-Унгария, Сърбия получава Пирот и Враня. Още на 25 май 1878 г. външният министър на Сърбия се среща с граф Андраши във Виена, където получава австрийска благословия за сръбското разширение в посока Пирот и Враня, при положение, че сърбите се откажат от всякакви планове за Новипазарския санджак и Митровица. На Берлинския конгрес Белград получава категоричната подкрепа на Виена, която също така настоява за промяна на санстефанската граница на сърбите, с цел да се разшири турската територия между Черна гора и Сърбия.

Така на Берлинския конгрес Сърбия се увеличава с 10 972 кв.км и 299 хиляди души население, мнозинството от които българи.

След подписването на Берлинския договор, получила Пиротско и Враня, Сърбия продължава да настоява и за Трънско, Брезнишко, Драгоманско, Радомирско, Царибродско, Белоградчишко и Кулско. С тази цел сръбските войски продължават окупацията на Трън, Брезник и Кула, въпреки че Великите сили вече са определили българо-сръбската граница. Военно-административните сръбски власти предприемат незабавни мерки за насилствената сърбизация на населението не само в Пирот и Враня, но и в Трънско, Брезнишко и Кулско. Последват и нови репресии, в резултат на които няколко българи са убити, а 45 са арестувани. Окупацията на територии от вече създаденото Княжество България води до неодобрението на Великите сили, които са определили границите, и по-специално до остро противоречие с Временното руско управление. В крайна сметка, княз Дондуков-Корсаков заповядва на руски войскови части да навлязат в Трънско и Видинско и ако трябва да прогонят сърбите със сила. Така на 27 май 1878 г. в Трън влизат руски военни, а сърбите се изтеглят. Западните предели на Княжество България са спасени.

Не така щастливо се развиват събитията за българите в Пирот, Враня и Ниш. Границата между двете държави е укрепена от сърбите, а контактите между градовете и селата ограничени до минимум. Българският учител в Пирот Елисей Манов пише следното:

„Този, който си позволяваше да я прекрачи (границата, б.р.) и отиде в България, за него връщане няма.“

Много пиротчани са принудени от сръбския терор да избягат в българския Цариброд, който дотогава е незначително селище, но именно след пристигането на преселниците от Пирот се разширява.

Пълно настъпление срещу българщината се провежда в цялото Поморавие. До свещениците в църквите се изпращат заповеди, които гласят, че новородените трябва да се кръщават само със сръбски имена. Съставени са дори и списъци с позволени имена. Повсевместно села, градчета, планини, гори и местности получават нови, посърбени имена. Стотици български учители, духовници и будни граждани са подложени на непрекъснати полицейски разпити, тормоз, прогонване и дори мъчения.

Фактическо военно положение в цялото Поморавие се запазва дълго време след Берлинския конгрес. Въпреки сериозните усилия, асимилацията върви бавно и трудно. Българите се съпротивляват и израз на това е широкото им участие в т.нар. Тимошка буна през 1883 г.. Отговорът на сръбските власти е брутален и след потушаването на размириците, 819 души, голяма част с българско национално самосъзнание, са осъдени на смърт или хвърлени в затвора.

Че българското съзнание било все още силно си личи от факта, че по време на Сръбско-българската война пиротчани помагат на Българската армия, а мнозина от тях се включват и в директните сражения със сърбите. Масово в сръбската армия и особено в Шумадийската дивизия, окомплектована в Нишко, има дезертьори и войници, отказващи да се бият с българите.

Репресиите продължават и след войната, когато княз Милан изпраща майор С. Магдаленич, за да накаже пиротчани за „сътрудничеството им с врага“. Следват кървави репресии, при които редица пиротчани са екзекутирани без съд и присъда, а други са тикнати в арестите, бити и измъчвани.

В крайна сметка сръбските усилия се увенчават с успех и когато през 1915 г. българските военно-административни власти навлизат в Поморавието, една голяма част от населението вече е сърбизирано. Отчасти това се дължи на факта, че тук българското национално Възраждане започва по-късно, а в някои населени места българското просветителско дело е твърде слабо. Прави впечатление, че където е имало български училища и борба за църковна независимост по турско, като в Пирот например, българското национално самосъзнание е по-устойчиво и издържа дълго време на сръбските асимилаторски опити.Поради това Белград насърчава хиляди сърби от Шумадия да се заселят в Поморавието, където получават земя.

Проф. Анастас Иширков

В периода на Първата световна война в Поморавието и Македония е изпратена научна експедиция, която е проект на Главния щаб на Българската армия. В рамките й в Поморавието пътуват проф. Анастас Иширков, проф. Беньо Цонев и проф. Георги Данаилов. Те внимателно и добросъвестно описват етнографските характеристики на региона и потвърждават българския етнически характер на поморавското население. Ето какво пише проф. Анастас Иширков за Поморавието:

„У моравските българи българското съзнание е заличено у младите поколения, но то още тлее у старото, което си спомня за българските черковно-училищни борби, а някои отделни лица се дори гордеят с тая своя деятелност. В селата се запазил старинският говор доста чист. Сърбите са се грижили малко за училищата в селата на тая област и голям е броят на неграмотните, много села, па дори големи села не са имали нито черква, нито училище. С изключение на малко фанатизирани със сръбски дух граждани населението би бързо привикнало на българско управление, би станало в късо време толкоз българско, колкото е населението в Брезнишко, Трънско, Белоградчишко и другаде в западните покрайнини на стара България.“

За съжаление, България губи Първата световна война, Поморавието окончателно остава под сръбския ярем, а съдбата му споделят Босилеградско и Царибродско, които са подарени от Франция на Кралството на сърби, хървати и словенци с Ньойския мирен договор. Опитите за сърбизация и дебългаризация на шопското население в Западните покрайнини и дори в България, продължават и до ден днешен.

https://otechestvo.bg/2019/07/16/vtoroto-robstvo-za-balgarite-v-pomoravieto-nishko-i-pirotsko-pod-srabska-vlast/

[Лина]

Не само новородените са искали да прекръстват, но и възрастното население. Единият ми прадядо е от село Плочник, сега като го гледам на картата то е чак зад Ниш  , което значи, че сме навсякъде.
На една стара карта сякаш бях видяла такова село в Сърбия съвсем близо до границата на днешна България, но може да съм се подвела по мащабите, а може наистина да е имало две такива села.
Отделно сърбите са грабили бягащото българско население, за това дядката натоварил всичките си пари на магарето на най - малкото си дете, което вървяло на час пред тях. Одисеята завършва успешно в Котел.

[Hatshepsut]

Съдбата на забравените българи от Поморавието

Всеизвестен факт е, че етническо землище от XIX век е обхващало територия много по-голяма от съвременната българска държава. И докато въпросът за някои области като Македония, Тракия и Добруджа е старателно проучван през годините, то има една област, която съвременните българи често пропускат да споменат. Става дума за Поморавието – територия, която включва течението на р. Българска (Южна) Морава и цялата Нишавска долина.

Тези земи от 1833 г. са в пределите на сръбската държава, а Нишко и Пиротско – от 1878 г. Усилията на официалните сръбски власти да обезбългарят Поморавието са успешни, но историческата истина за българския облик на областта успява да си пробие път както в България, така и в чужбина.

АРХИВИТЕ ОТ XIX В. РАЗПОЛАГАТ С МНОЖЕСТВО МАТЕРИАЛИ, ПОСВЕТЕНИ НА ПОМОРАВИЕТО. ТЕ СА ДЕЛО КАКТО НА БЪЛГАРСКИ, ТАКА И НА ЧУЖДЕСТРАННИ КОРЕСПОНДЕНТИ, ЕТНОЛОЗИ, ЛИНГВИСТИ И ИСТОРИЦИ.

Нашето изследване започва с Анонимния препис на Паисиевата история, който датира от 1797 г. и е напечатан по-късно от авторитетния български професор Марин Дринов. Авторът е присъединил към текста на Паисий описание на областите Мизия, Тракия, Македония и Дардания, които заедно образуват България. Неизвестният родолюбец е посочил за най-западни градове на България Круша (дн. Крушевац) и Фетил ислям (дн. Кладово). Тази идеализирана представа за България посочва земите на изток от Крушевац и Кладово като българска етническа територия и по-късни документи потвърждават българския им облик.

През 1804 г. избухва Първото сръбско въстание. Към сърбите в Белградския пашалък се присъединяват и значителни маси от моравски българи. Те се сражават като доброволци във въстанието, което те считат за свое от гледна точка на езиковата и религиозната близост между сърби и българи. Например в “Сръбски летописи”, издание на Матица сръбска от 1826 г. се споменава за българи от Сокол баня (дн.Соко баня), които по време на въстанието осигуряват помощ на Карагеорги Петрович срещу Ибрахим паша:

ЧЕРНИЯТ (КАРАГЕОРГИ), КАТО ЧУЛ ЗА ДВИЖЕНИЕТО НА ИБРАХИМОВАТА ВОЙСКА, ОТИШЪЛ В ГЛАВНИЯ ЛАГЕР В БАНЯ (СОКО БАНЯ) И ТАМ ПОЕЛ КОМАНДАТА, КАТО ДОБИЛ СВЕДЕНИЯ ОТ СВОИТЕ ВЕРНИ БЪЛГАРИ ЗА ВСИЧКО, ЩО ТЪКМИ ИБРАХИМ.

По същото време се подвизава хайдут Велко Петрович. През 1807 г. сръбският правителствен комитет разрешава на известния хайдутин да се върне в родния си тимошки край, за да вдигне бунт сред българите в Зайчарско и Неготинско с цел разрастване на въстанието извън Белградския пашалък.

За участието на моравските българи в това важно събитие от началото на XIX в. пише през 1834 г. и френския дипломат в Белград граф Боа льо Конт дьо Рини. Той разказва, че “българите са се били с голямо юначество…Защитникът на Неготин, Велко, беше от българска народност.”



През 1835 г. българите в Пирот и околностите му, заедно с 16 нишки села се вдигат на въстание като резултат от наскоро състоялата се Руско-турска война (1828-1829 г.). Макар че бунтът е потушен, моравци продължават борбата.

Ключово събитие е Нишкото въстание. Австрийският вестник “Австрийски вестник”, по думите на “очевидец от Алексинец”, очертава района на планиране на въстанието – “Нишка, Лесковска, Пиротска, Вранска, Прокупска и Берковска нахии”. То избухва през април 1841 г. На 17 април 1841 г.в. “Сръбски народни новини” съобщава, че “въстанието в България взима все по-големи размери…” Въстаниците стигнали “близо до Ниш и дошло до кръв”, но “българите надвили турците и арнаутите…”.

През 60-те год. на XIX в. в Нишко се развиват църковните борби. Техните усилия се увенчават с успех през февруари 1870 г., когато султанският ферман включва Поморавието в Българската екзархия. Установяват се Нишка и Пиротска епархия.

70-те години на XIX в. минават под знака на великосръбската пропаганда, която е особено силна в Поморавието. Областта е част от проекта за Велика Сърбия. Българската революционна емиграция поема инициативата за опровержението на великосръбските претенции. Най-изявен в това отношение е Христо Ботев.

Друг важен момент от историята на Поморавието е Цариградската конференция от декември 1876 – януари 1877 г. Според решенията й трябва да се създадат две автономни области –Източна с център Търново и Западна с център София. В рамките на Западната област влизат Нишко и Пиротско.

Годината 1877 е повратна за моравските българи. Руско-турската война отново събужда мечтата за освобождение. След падането на Плевен Сърбия се присъединява, за да присъедини желаните от нея области преди края на военните действия. На 15 декември 1877 г. сърбите превзимат Пирот и Бела паланка, а на 29.12. пада Ниш.
Според Санстефанския мирен договор Сърбия получава Ниш и околностите му. Според Берлинския договор Ниш, Пирот и Враня остават в сръбските предели.

Моравците получават нов исторически шанс през 1885 г. След разгрома на сърбите при Сливница българската армия минава в котранастъпление. На 14 ноември 1885 г. българите стигат Пирот, а на следващия ден влизат в него. Тяхното посрещане от пиротчани е описано от А. фон Хун, който е кореспондент на в.”Кьолнски вестник”. Той споделя, че местните първенци предлагат на княз Александър I да вдигне въстание срещу крал Милан и да присъедини Източна Сърбия към България.

По силата на Пиротското примирие на 15 декември 1885 г. българската армия се изтегля зад довоенната граница. Крал Милан наказва жестоко пиротчани, които са обвинени в “сътрудничество с врага”. Специалната наказателна мисия, водена от майор С. Магдаленич, подлага на терор българското население – масови екзекуции без съд и присъда, разрушаване на къщи и стопански сгради.

През септември 1915 г. България обявява война на Сърбия. Месец по-късно българите провеждат Нишката операция, която цели да освободи Поморавието. На 23 октомври 1915 г. българската армия влиза триумфално в Ниш, който дотогава е военновременна столица на Сърбия.



На следващата година генералният ни щаб организира научна експедиция в Поморавието и Македония, която да докаже българският облик на двете области в бъдещи преговори за мир. Основан е Поморавският народо-просветен комитет, чиято цел е да организира просветна дейност в областта и да поддържа българското национално самосъзнание на нейните жители, което е оцеляло въпреки усилията на сръбските власти да го заличат.

На 29 септември 1918 г. е подписано Солунското примирие. България е длъжна да оттегли войските от всички завладени през войната територии. През следващите месеци сръбската администрация в Поморавието е възстановена. Десетки хиляди българи, които не желаят отново да живеят под сръбска власт, напускат родния си край и се преселват в свободна България.

Съдбата на Поморавието е сходна с тази на всички области, които остават извън България. Там българите са подложени на културна асимилация.

https://bulgarianhistory.org/zabravenite-bulgari-v-pomoravieto/

[Hatshepsut]

Българските диалекти във Враня


Vranjski govor

[Hatshepsut]

Моравските българи и възрожденските процеси


Ниш с катедралната църква Св. Троица през 1876 г.

Автор: Проф. Пламен Павлов

Сърбия последователно се стреми да въвлече българските революционери в орбитата на своята политика

Сред архитектурните шедьоври на българското Възраждане е катедралната църква „Света Тройца“ в Ниш, построена от първомайстор Андрея Дамянов

В нашата поредица представихме най-важните моменти от политическата и културната история на Поморавието до средата на XIX в. Колкото и да е трудно, ще се опитаме да дадем обобщена картина на участието на моравските българи в нашето национално Възраждане. Трябва да отбележим, че процесите на модернизация на местното общество протичат в условията на все по-силната сръбска пропаганда.

Великосръбският шовинизъм чертае планове за експанзия в Поморавието и Македония, а още от онези времена датират замислите за заграбване и подялба на българските земи между Сърбия и Гърция.

Независимо от трудностите, моравските българи се включват в църковно-национална борба. Благодарение на изразената от тях воля за самоопределение са създадени две от митрополиите на Българската Екзархия - Нишката и Пиротската. Представител на Ниш в Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 г. е архимандрит Виктор, ръкоположен за първи (уви, и последен...) български митрополит в града. Пиротски делегат е големият патриот Коста Даскалов (разстрелян от сърбите в края на 1885 г. по време на Сръбско-българската война!), а за управляващ епархията е избран образованият и енергичен духовник епископ Евстатий Пелагонийски (1832-1888). Белград действа в съюз с фанариотската Цариградска патриаршия, която толерира изпращането на сръбски духовници и учители в Ниш и Поморавието, най-често българи, получили образование в Сърбия. За обработване на общественото мнение се използват баснословни лъжи, вкл. че сръбските етнически предели достигали до Искър и Янтра! Нещо повече, „Школската мапа“ (карта), издадена през 1870 г., включва и „неосвободените“(!) все още „сърбо-трачани“ (тракийци) и „сърбо-македонци“, а дори и бесарабските българи са представени като сърби! Самите българите са... „татари“ - любим мотив на пропагандата, повтарян папагалски от проводниците на най-примитивния македонизъм дори и в наше време...
След 1864 г. Южното Поморавие с градовете Пирот, Ниш и Враня е в пределите на Дунавския вилает с център Русе начело с Мидхат паша, преди това е управител на Ниш. Посещавайки българското училище в Ниш, валията заварва големи количества сръбски учебници. „Той нареди тези книги да се махнат - пише един съвременник,- па да учат децата на матерния им език...“ Както и в други български градове, в Ниш и Пирот през 1872 г. са създадени български читалища, съответно, „Надежда“ и „Просвета“.

Сърбия последователно се стреми да въвлече българските революционери в орбитата на своята политика. Показателна е съдбата на двете легии в Белград през 1862 и 1867-1868 г., провалени от мнимия „съюзник“ на българската кауза... Неслучайно още през 1863 г. Раковски напуска сръбската столица, а като център на революционната емиграция се утвърждава Букурещ. Сръбската държава отпуска пенсии на Панайот Хитов, Ильо Марков и други по-видни българи, но дори и „вехтите войводи“ постепенно проумяват какви са истинските цели на „благодетелката“... Показателен е и случаят с фиаското на фантастичния проект за българо-сръбска държава, издигнат през 1867 г. от „Добродетелната дружина“. Сръбските власти осуетяват редица опити за проникване на български чети през Стара планина, вкл. онази на Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 г. Васил Левски се сблъсква отблизо с тази политика, вкл. с налаганата сърбизация в земите, присъединени към княжеството през 1833 г. Апостола има лични контакти със стария поборник „дядо“ Иван Кулин, живeeщ в Зайчар и държан от полицията под особен надзор. „И аз на [18]68-мо лето - пише Левски, бях затворен в Зайчар, в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за българщината си, че им е Отечество...“ На свой ред Ботев неведнъж подлага на критика сръбската политика към българите.
Участието на моравски българи в революционното движение остава слабо познато, поради което си струва да припомним някои факти. Забравеният днес Иван Милославлевич от Кюприя (дн. Чуприя), участник в Първата легия, отива в Русе с план как да убие Мидхат паша и отмъсти за гибелта на Хаджи Димитър и Стефан Караджата! Той е и първият наш заточеник, успял да избяга от Диарбекир. На заточение е изпратен и учителят Стоян Костов от с. Бонушевци, Вранско, възпитаник на Найден Геров.
През 1871 г. Левски изпраща писма „... до Пирот и другите...“ в Поморавието, за да се включат в обсъждането на „Наредата за освобождението на българския народ“. Сред близките съратници на Апостола е отец Генадий Драгалевски, живял много години в Ниш. В Пирот Левски учредява местен комитет, в който влизат хаджи Виден, учителят Христо Писарев, търговецът Живко Свинаров и други будни българи.
Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. засяга пряко северната част на Поморавието. В боевете се включват няколко хиляди български доброволци от всички български земи, Бесарабия и Румъния, организирани в четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Марков, Симо Соколов и др. Участие във войната взема и д-р Михаил Атанасович, родом от Ниш, завършил с докторат във Франция, сътрудник на вестниците на Каравелов. За съжаление, д-р Атанасович умира в болницата в Кладово... Във войната се включва и учителят Симеон Павлов от Пирот, чешки възпитаник, дописник на цариградските български вестници. Войната завършва с поражение за Сърбия. Турските войски опустошават Зайчарско, градеца Гургусовец (Княжевац) и много села. Става така, че в конфликта между Сърбия и Османска Турция жертва е българското население от двете страни на границата...
В Българското опълчение през 1877-1878 г. се записват стотици доброволци от Мизия, Тракия, Македония, Бесарабия, Румъния... За съжаление, участието на българи от северозападните земи остава почти непознато. Държим да отбележим обаче, че в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново се сражават двадесет и пет българи от Ниш, дванадесет от Пирот, младежи от Бела Паланка, Цариброд, Поганово и други селища отвъд днешната българо-сръбска граница.

Фалшифицирането на историята засяга и възрожденските паметници в Поморавието. Сред тях е един от малко известните архитектурни шедьоври на нашето Възраждане - катедралната църква „Света Тройца“ („Свети Дух“), построена със средства на нишките граждани от Андрея Дамянов (1800-1878), македонски българин, прочут в онази епоха „архитектон“. Иконите са дело на зографи от Самоковската школа.

„Първомайстор“ Андрея неслучайно е поканен от българите в Ниш, които явно са впечатлени от съградения от него още през 1834 г. храм „Рождество Христово“ (т. нар. Пазарска църква) в Пирот. Българският дух, въплътен в нишкия храм, налага в началото на ХХ в. църквата да бъде брутално „дебългаризирана“ - поставен е нов иконостас, заличени са много надписи и т. н. Изографисването е извършено от белградски художници в духа на сръбската православна църква, с която храмът изначално няма нищо общо! Днес, ако посетим великолепната църква в Ниш, няма да чуем и прочетем и думица, че става дума за български възрожденски паметник, катедрален храм на нишкия владика на Българската Екзархия...

Най-известното „оръдие“ на сръбската пропаганда в Поморавието е т. нар. Нишки комитет, създаден през 1874 г. В него влизат „войводата“ Никола Рашич, Тодор Станкович и още неколцина платени сърбомани.

Организацията е в пряка връзка с правителството в Белград, с чиято финансова и политическа подкрепа трябва да брани „... екзистенциалните права на сърбите...“ В западната ни съседка е конструирана истинска митология около прословутия „комитет“ и му се приписва влияние, каквото той реално не е имал. Затова ще завършим с думите на известния австро-унгарски изследовател Феликс Каниц, преминал през Ниш и Пирот през 1872 г.: „Тогава българите и не подозираха, че шест години по-късно ще дойде краят на често проклинаното турско владичество, а още по-малко, тъй като те винаги са се чувствали българи, че ще принадлежат на княжество Сърбия...“

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Гаврил Занетов "Българи на Морава", 1914г.

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7676

[Hatshepsut]

Становище на учени от Института относно идентичността на българите в Сърбия

Становище на учени от Института за исторически изследвания
при Българската академия на науките по повод спекулациите,
с които се оспорва българската национална идентичност на българите в Сърбия

В днешната Република Сърбия живее българска общност с корени от Средновековието. Столетия наред българите обитават Поморавието и Тимошко. Те участват в църковните, просветните и националноосвободителните борби през Българското възраждане. Диоцезът на Българската екзархия включва изцяло долините на реките Нишава и Българска Морава. Този дял от българското етническо землище отрано влиза в полезрението на новосъздадената сръбска държава, която започва активна дейност за приобщаване на територията и населението му под своята власт, като постепенно аспирациите се разширяват към зоните до реките Искър и Струма, а дори и по на изток. Тези претенции не престават и след възстановяването на българската държава през 1878 г. Ярък пример за провежданата експанзионистична политика от страна на Сърбия е войната срещу България през 1885 г. Целта е да се откъснат западните предели на Княжеството, където според белградските стратези живее „старо сръбско население“. В този период редица сръбски интелектуалци пропагандират тезата, че това население е съставено от шопи, които културно и антропологически са по-близки до сърбите, отколкото до българите. Знаменателно е, че „научната“ теория за небългарската принадлежност и „природа“ на „шопите“ като някакъв особен вид архаични сърби се появява едновременно и има еднаква мотивация с „македонизма“. Целта също е еднаква – откъсването, асимилирането и поглъщането на западните българи, заемащи географското ядро на Балканския полуостров, от сръбската нация и държава по Начертанието на Илия Гарашанин. Следователно измислянето на „шопски“/„торлашки“ и „македонски“ етнос или специфична група между сърбите и българите, но винаги по-близо до първите, като междинен етап към „усвояването“ им, се разполага изцяло във вариантността на една и съща неизменна антибългарска, експанзионистична и хегемонистична политика.

Сръбските аспирации се засилват след Балканските войни, когато е завзета Вардарска Македония. Претенциите на Белград ескалират особено след Първата световна война, когато са поискани районите на Видинско, Кулско, Белоградчишко, Трънско, Брезнишко, Пернишко, Кюстендилско, Горноджумайско, Струмишко и Петричко. Съгласно Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. България отстъпва на новосъздадената Сърбо-Хърватска-Словенска държава (от 1929 г. Югославия) територия в размер на около 1545 кв. км., които обхващат районите на Царибродско, Босилеградско, части от Трънско, Видинско и Кулско. Тези предели получават названието Западни български покрайнини. Те са с преобладаващо българско население, като има известно количество власи и цигани, а сърбите са символичен брой. Българското население от Западните покрайнини е подложено на повсеместна асимилация – забранена е употребата на български език, закрити са българските училища, църквите преминават под юрисдикцията на Сръбската патриаршия. Населението е обявено, че е сръбско и е „освободено” от българска власт. Всички прояви на национално съзнание безпощадно се преследват. Българите от Западните покрайнини дават своя отпор. Там действа революционна организация, а емиграцията в България създава легални сдружения. Усилията са насочени към провалянето на сръбската асимилационна политика, която успява да постигне някои, макар и слаби, резултати.

Край на насилствената денационализация е сложен с временното възстановяване на българския суверенитет в Западните покрайнини през Втората световна война (1941–1944 г.). Всички институции на държавата укрепват българското национално съзнание сред освободеното население, Югославската комунистическа партия не оспорва българския етнически характер на района и дори нелегалната съпротива се ръководи от Българската работническа партия. Едва в началото на октомври 1944 г. започва поетапно заемане на управлението от формираната югославска федерация, което поражда нова бежанска вълна към България.

Комунистическата власт в Югославия декларира спазването на националните права на народностите, които я населяват. Българската общност получава статут на национално малцинство. Обсъжда се възстановяването на българския суверенитет върху Западните покрайнини. Съгласно Бледските споразумения (1947 г.) тази територия трябва да премине към България срещу отстъпването на Пиринска Македония на Народна република Македония, влязла в състава на Югославия. Разривът между съветското и югославското ръководство през 1948 г. довежда до запазване на предвоенното териториално статукво и нов репресивен режим. Мнозина българи преминават през затворите и лагерите, а немалко, за да се спасят, нелегално преминават границата с България.

Българите в Западните покрайнини и в Югославия запазват своя малцинствен статут, но е използван от властта за насаждането на идеологически постулати, целящи да подрият националните устои на общността чрез възхвала на югославизма. Страната става привлекателна и заради участието си в Движението на необвързаните и възприемането на принципите на пазарен социализъм. С редица механизми броят на българите от 61 140 през 1948 г. намалява на 25 214 през 1991 г. След административна реформа редица селища умишлено са откъснати от общините Цариброд и Босилеград и са включени в състава на Пирот, Бабушница и Сурдулица. Променен е статутът на българския език, който първоначално е преподавателен, но през 80-те г. на ХХ в. започва да се изучава като отделен предмет, на практика като чужд език. Българската културна традиция умело е заменена с югославската доктрина.

След войните за преразпределяне на югославското териториално наследство през последното десетилетие на ХХ в. Западните покрайнини остават в състава на Югославия, а в началото на ХХI в. в рамките на Р Сърбия. Статутът на национално малцинство е запазен, като се използва перфидно за продължаващата денационализация. Броят на българите в Сърбия продължава да намалява, като според последното официално преброяване от 2022 г. са останали едва 12 918 души. Ограниченията в използването на българския език продължава. Не се изучават българска история и култура. Вместо тях учениците се възпитават в национална неприязън към България и се насърчава великосръбски национализъм.

В средата на 90-те г. на ХХ в. представители на сръбската академична общност и техни последователи в Западните покрайнини отново започват да лансират позабравената уж „научна” теза, че в Югославия няма българи, а някакви „шопи” и „торлаци”, които населяват източните предели на държавата, но широко се простират и в западните краища на България. Тези „шопи” и „торлаци” все така се оказват национално по-близки със сърбите. Като „доказателства“ през годините се публикувани множество квазинаучни „изследвания”. Разработва се „шопски” речник, който е елемент от стратегията за създаването на „шопска“ нация. Без да извеждат изграждането на „шопската” нация като свой явен приоритет, властите насърчават изготвянето на псевдонаучни „трудове”, „документални” филми и пр. В тях се лансира наличието на „шопи” вместо на българи, допълнително се разклаща и без това отслабеното национално съзнание сред част от населението на Западните покрайнини.

Но както и в случая с македонизма идеята за „шопска” нация се използва като помощно средство в борбата срещу българския етнос и държава. Този преходен етап е необходим на Белград за по-бързата асимилация на българите във вътрешнополитически план, а във външнополитически – за създаване чрез „шопско” на „сръбско” малцинство в България. Белград има традиция в този аспект. Подходът е изпитан – налагането на македонизма и „македонска нация“ с цел отродяване на населението от българските корени е идеологически модел, следван от десетилетия във Вардарска Македония. Подобна аналогия може да се открие и за случаи, когато висши представители на Белград подхвърлят идеята за реципрочност на малцинствените права, тествайки възможността за получаване на съответен статут на „сръбско малцинство” в България.

И с просто око може да се забележи как всичко това се вписва в концепцията за „Сръбския свят“, предвиждаща интеграцията и обединяването на всички сръбски и „сърбоподобни“ земи на Балканите. Така и България се нарежда в пояса от държави в обсега на „Сръбския свят“ наред с Босна и Херцеговина, Черна гора, Хърватия, Косово, Албания, Република Северна Македония. Накратко – в новата стара визия за „Велика Сърбия“. Окончателното изтриване на българите в Западните покрайнини чрез претопяване по успешния пример на някогашната национална сръбска „хомогенизация“ на Българското Поморавие и Тимошко и обезлюдяване на родните им краища напълно отговаря на тази доктрина. Идеята за „шопска нация“ обаче не свършва дотук, а се простира и оттатък границата ни с претенциите към българското население в западните предели на Република България като предстоящо да се изнамери в обозримо бъдеще „сръбско малцинство“. Нека това послужи като сигнал за опомняне на сякаш притъпената чувствителност на българското общество към съвсем реалната заплаха от развитието на подобен сценарий.

Очевидно е, че изпадналата в международна изолация Р Сърбия ще продължи своята дискриминационна политика спрямо българите в Западните покрайнини. Българската наука може да даде своя принос в тяхна защита чрез изследвания за състоянието им в миналото до наши дни, за проблемите и перспективите. С издаването на научни изследвания, документални издания и филми, вкл. с превод на английски език, с организирането на форуми и обществени прояви, показващи българския етнически облик на областта, биха могли по-успешно да се защитят народностни права на нашите сънародници, а също да станат достояние у нас и по света ненаучните тези на сръбските учени, политици и държавници за „шопска нация“ и за „сръбско малцинство“ в България.

Проф. д-р Даниел Вачков – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Александър Гребенаров – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Георги Н. Георгиев – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Ангел Джонев – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Ваня Стоянова – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Слави Славов – Институт за исторически изследвания при БАН
Гл. ас. д-р Сия Никифорова – Институт за исторически изследвания при БАН
Гл. ас д-р Володя Милачков – Институт за исторически изследвания при БАН
Николай Поппетров – Институт за исторически изследвания при БАН
Николета Войнова – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. д-р Росица Стоянова – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. дин Петър Стоянович – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. дин Милко Палангурски – Институт за исторически изследвания при БАН
д-р Росица Лельова – Институт за исторически изследвания при БАН
Дивна Гоцева – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Владимир Златарски – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Пламен Божинов – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. д-р Стефка Първева – Институт за исторически изследвания при БАН
Доц. д-р Антоанета Кирилова – Институт за исторически изследвания при БАН
гл. ас. д-р Стефан Димитров – Институт за исторически изследвания при БАН
гл. ас. д-р Кръстьо Йорданов – Институт за исторически изследвания при БАН
доц. д-р Надя Филипова – Институт за исторически изследвания при БАН
Проф. дин Веселин Янчев – СУ„Св. Климент Охридски“
Проф. д-р Венцислав Велев – УниБИТ
Доц. д-р Стоян Николов – ВА „Г. С. Раковски“
Д-р Горан Благоев
Проф. д-р Пламен Павлов – ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Доц. д-р Владимир Станев – СУ „Св. Климент Охридски“
Доц. д-р Валери Колев – СУ „Св. Климент Охридски“
Доц. д-р Иво Янев – СУ „Св. Климент Охридски“
Доц. д-р Димитър Тюлеков – ЮЗУ „Св. Неофит Рилски“
Доц. д-р Светослав Живков – СУ „Св. Климент Охридски“
Доц. д-р Милен Михов – ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Д-р Стефан Иванов
Доц. д-р Живко Левтеров – НБУ
Доц. д-р Димитър Гюдуров – НБУ
Доц. д-р Лъчезар Стоянов – НБУ

https://ihist.bas.bg/