Българската срѣдновѣковна дипломация

[Nordwave]

Българската средновековна дипломация


Печат скрепявал официалната
кореспонденция на цар Борис I

Един от основните белези, по които може да познаете гражданите на новосъздадените от Коминтерна нацийки е тоталната липса на познания по водещи исторически категории като "международно право", "държавнотворни традиции" и целият набор от механизми и институции, които обуславят съществуването на една суверена държава. Това естествено се дължи на липсата на история!

Българската дипломация през средните векове се характеризира с динамичност и разнообразност на прилаганите похвати. За българите сключването на даден договор и неговото спазване е придобивало сакрален характер, което подтиква Византия да се стреми към договорни отношения именно с тях. Условно българската средновековна дипломация се разделя на два периода:

Към първия период спадат всички договори, предхождащи създаването на Дунавска България.

Една от първите дипломатически договорености на Древна България е с първата в света християнска държава Армения. От съчиненията на Мойсей Хоренски научаваме за Българо-Арменски военен договор от 450г. за обща борба срещу Персия и нейните стремежи да ликвидира в зародиш християнството. От 480г. пък датира първия "Българо-Византийски съюзен договор" за общи военни действия срещу остготите. Менеандър Протектор в своя труд "Пратеничеството" ни дава ценна информация за сключването на още два Българо-Византийски договора между Сандилх и Юстиан Велики и между Заберган и Юстин II. Михаил Сирийски описва Българо-Византийски договор между Булгарис и Маврикий според който на около 10 000 българи се разрешава да се заселят в Горна и Долна Мизия. Велика България поддържа постоянни дипломатически отношения с Византия. През 619г. кан Органа посещава Константинопол заедно с племенника си Кубрат, който през 635г сключва с кръстника си Император Ираклий Българо-Византийски договор за мир. Кан Кубрат е удостоен с титлата "Патриций".

В Българската канцелария са налице длъжности като "самсис" или "сампсис", което ще рече писар, четец, летописец или най-общо казано секретар по договорите. Ще подчертая, че в този период е било изключителна рядкост дори и за Византия сключването на писмени договори!

Към втория период се отнасят всички договори на Дунавска България с заобикалящия я свят.

До началото на VIII век държавите в Европа са само няколко, а до края на X век те са по-малко от десет. България има договорни отношения с Византия, Папската Държава, Франкската държава, Свещената Римска Империя, Унгария, Сърбия, Хърватия, Киевска Рус, Волжка България и др.

От Първото Българско царство са ни известни 38 междудържавни договори (от тях 23 са с Византия), а от Второто Българско царство 78 с 24 държави. Тук не включвам преписките предхождащи сключването на всеки един отделен договор или пък официалната кореспонденция, която е известна на историческата наука, но не е довела до сключването на международни договори, по една или друга причина! В Средновековното законодателство има основно четири вида международни договори:

1. За прекратяване на дадена война: Такива са Българо-Византийски Договор от 733г. между Кан Телериг и Константин V Копроним и Българо-Сръбски Договор между Цар Симеон и Петър Гойникович 917г. По своя характер тези договори са най-редки и нетрайни!

2. Мирни договори: Мирен Българо-Византийски договор от 681г. между Кан Аспарух и Константин Погонат, договор за "дълбок" 30-годишен мир от 814г. между кан Омуртаг и Лъв V Арменец и договор за "дълбок мир" между кан Борис и Михаил III от 863г.

3. Договор за мир и сътрудничество: Българо-Византийски Договор от 705г. между кан Тервел и Юстиниан II и Българо-Византийски договор от 927г. между цар Петър и Роман Лакапин.

4. Търговски договори: Българо-Византийски договор от 716г. между Кан Тервел и Теодосий Атрамитец.

При Цар Симеон Велики Българската Средновековна Дипломация се превръща в истинско изкуство. На три пъти чрез водене на официални преписки с Византия той подготвя подписването на мирен договор. Това става през 895-896г. с византийския пратеник Лъв Хиросфакт, в периода от 912-925г., с Патриарх Николай Мистик, и накрая в периода 925-927г. с Император Роман Лакапин. Трите преписки се водят общо седемнадесет години. В преписката си с Лъв Хиросфакт Цар Симеон постига целите си и успява да протака преговорите с Византийското пратеничество, до мига в който вече се е справил с маджарите! Той блестящо прилага известният от древната философия "софизъм на крокодила"! В преписката си с Патриарх Николай Мистик, когото съвременните византолози наричат "византийският Ришельо", Цар Симеон отново проявява перфектно владеене на дипломатическите средства и средновековното право! Известният френски византинист Луи Брейе счита дипломатическата преписка (продължила 13 години) между Цар Симеон Велики и Патриарх Николай Мистик за своеобразен апогей в дипломатическото изкуство!!! Третата си преписка с Император Роман Лакапин Цар Симеон Велики води с тайният съветник на византийския император Теодор Дофнапат. Причината се крие във факта, че Роман Лакапин е бил неграмотен! В нея цар Симеон цели признаване на българските териториалните придобивки и императорска титла от Византия. Териториалните придобивки са официално признати, но за императорската титла Византия увърта. Това е и причината да не се стигне до подписването на мирен договор. В своята официална кореспонденция Цар Симеон Велик се титулува "Симеон в Христа Василевс на Ромеите", "На Миротворния Василевс многая лета", "На Симеон Василевс многая лета", "Симеон Василевс и Миротворец". "Миротворец" означава "създател на нов свят". Симеон официално е искал от Византия да признае Божественият произход на Българският владетел и правото му да управлява Византийската империя. През 913г. на Цар Симеон е била призната титлата "Цар на Българите", но целта към която се е стремял е била титлата "Император на целия християнски свят". Това което не успява цар Симеон Велики го постига неговият син - цар Петър. Византия а и целият християнски свят официално ще признаят императорската титла на Българският владетел и патриаршеското достойнство на Българската Православна Църква. Сърбия ще получи подобно признание (което е много относително и непризнато от Византия) 300 години по-късно и то само за десетина години . Русия ще "позакъснее" около 500 години и ще добие "подобна слава" връз руините на Византия, която приживе никога не ще и окаже тази чест.

Ще спра до тук, защото Българското Средновековно Право и Договорните Взаимоотношения на България с останалия свят е една огромна тема. Само през Второто Българско Царство е събрана информация за участието на България в 116 международни договора.

В средновековна Европа е имало много добре изградена система от международно право. Дипломацията и тогава както и днес си е много фин междудържавен инструмент за отрегулиране на международните проблеми. Именно базирайки се на международното признание на България и Българският владетел през Средновековието, Фердинанд с основание се титулува "Цар на Българите". Другите Балкански владетели са крале... Наистина много жалко, че огромното богатство което се е съхранявало в библиотеките на Велики Преслав, Константинопол и Царевград Търново е безмилостно унищожено от Османските завоеватели!

Недостатъчно изследвана е и дипломатическата история на Куберова и Волжка България. Напоследък упорито се работи и в тази насока така, че първите резултати вече са налице.
   
Владимир Васев - Родово Наследство.

[Hatshepsut]

Извори за историята на българската средновековна дипломация

Функционирането на една държава в миналото и днес се гради върху определени административни органи, които изпълняват своите задачи според законите и разпоредбите в нея. В днешно време се води и съхранява огромно количество информация от всякъкво естество, даваща представа за разнородни събития, факти, личности влияещи върху функциите на този държавен организъм.

Явно така са изглеждали нещата и през Средновековието, макар в по скромни и опростени мащаби. Дистанцията на времето е огромна. В мрака на вековете са изчезнали много и важни писмени извори, погубена е ценна и незаменима информация.

От запазения изворов материал, недостатъчен за определени периоди от историята все пак започва реденето на сложния пъзел за историята на средновековната българска дипломация.

Всяка власт е имала до себе си държавна канцелария - институция чрез която владетелят общува - било със собственият си народ или пък с чужди владетели и институции. Плод на тази канцелария са редица актови материали, договори, дарствени грамоти, хрисовули, писма и други.

В ранният период на българската държавност важно значение за историята на средновековната българска дипломация имат надписите върху камък. В голяма част от тях се съдържат договорни отношения с ромейската империя или маркират важни за периода събития. Такива са надписите под Мадарският конник имащи историко - летописен характер. Тези надписи са три на брой и са датирани от В. Бешевлиев към 714 - 762г. В първият накратко са описани обстоятелствата и условията при които хан Тервел се съгласил да окаже помощ на сваленият византийски император Юстиниан II (685-695; 705-711). Във втория надпис се споменава името на Курмесиус, който Бешевлиев определя като съвладетел на хан Тервел (700-721), а след неговата смърт и като самостоятелен вожд на българите. Третият надпис също дава представа за някъкви договорни отношения, но вече при хан Омуртаг (814-831). От времето на Омуртаг е и добре запазеният Сюлейманкьойски надпис, където са исписани клаузите на 30 годишният мирен договор между България и Византия от 815 г. От по-късен период - 904 г. е така нареченият Наръшки надпис близо до град Солун, който маркира границата между Империята и България. От други зле запазени каменни надписи се подразбира за определени договорни отношения, споменати са лични имена имащи предполагаема роля в тези договори.

Християнизацията на България я извежда от една международна дипломатическа изолация и я превръща във важна брънка от европейските политически и религиозни взаимоотношения. Това личи от архивите на Ватикана, където са запазени "Отговорите на папа Николай I (858-867) до допитването на българите", един важен исторически извор, даващ ясна представа за дипломатическият такт на българският владетел княз Борис I (852-889), които успява да улови "наддаването" за новопокръстеният си народ между Константинопол и Рим и опитът му да извлече максимални дивиденти за България. След смърта на папа Николай I, новият папа Йоан VIII (878-882) продължава кореспонденцията с българският владетел.

Подражавайки на бащината си прозорливост и цар Симеон, наследникът на Борис I се извисява на дипломатическата сцена. Запазена във византийските архиви е една богата кореспонденция отразяваща активна дипломатическа дейност и контакти между него и византийският дипломат Лъв Хиросфакт, патриарх Николай Мистик (901-907) и император Роман Лакапин (920-944). Tези писма адресирани до българският владетел, до българският архиепископ в повечето случай цитират думите на последните, преразказват част от изложението на техните съждения след което следват коментари и аргументи от страна на византийският двор. Така за изследователят на архивите става ясна темата на кореспонденцията, тонът и амбицията на българите в сферата на политическите взаимоотношения.

За езическият период на българската държавна дипломация се говори в хрониките на Георги Монах, патриарх Никифор, Теофан, Йоан Зонара. След покръстването на България нейният светоглед и отношения с останалият християнски свят са намерили място в коментарите и произведенията на Продължителя на Теофан, Лъв Дякон, Симеон Логотет, Йоан Скилица. От този период (Х век) подробни данни за българската дипломация дава Константин Багренородни в две свои съчинения касаещи управлението на държавата и въведените церемонии във византийският владетелски двор. Споменати са примери за държавното устройство и начина на живот в племената и народите с които Византия е имала политически и икономически отношения, сред които е и България. Дава описание на приетия церемониал при посрещането на чужди пратеници, протоколът по които са приемани и българските посланници. Определя се редът по които българите трябвало да бъдат подреждани при тържествени дворцови приеми, регламентирани са и вида на тяхното облекло, характера на поднасяните подараци и т. н. Константин Багренородни е пряк участник в описваните събития. Творбите му имат за цел да покажат и утвърдят приетите порядки в императорският двор. Той споменава и за българо - византийските отношения по времето на цар Петър (927-969), син на Симеон пряко свързан чрез династичен брак с византийската императорска фамилия (жени се за внучката на император Роман Лакапин) .

Края на Х век и началото на XI протичат динамично за българската държава. Тя е изправена пред историческото изпитание да съхрани своята независимост или да попадне под политическата зависимост на своят вечен съперник - Византийската империя. Няколкото военни победи на българският цар Самуил (997-1014) му дават оптимизмът и куража да отстоява неприкосновеността на България а и нещо повече - да преследва и по космополитни цели. Посредством династични бракове, той се стреми да си осигури надеждни съюзници за една предстояща и отлагана във времето решителна битка с Империята. Твърдостта му в начертаните цели е пословична. Той не се поколебава да осъди собственият си брат Аарон на смърт с цялото му семейство, подозирайки го във връзки с византийската дипломация. В крайна сметка България пада под византийско робство за един не малък период от време - близо два века.

За времето след възстановяването на българската държавност сведения черпим от съчиненията на Георги Акрополит и Никита Хоният. И двамата автори са били висши византийски сановници и са имали достъп до дипломатическата документация. Георги Акрополит като Велик логотет на Никейската империя посещава лично цар Константин Асен (1257-1277) в Търново. В своята история той дава подробно описание на това посещение, както и на дипломатическата дейност на цар Иван Асен II (1218-1241). Имайки предвид че последният е бил един от верните съюзници на Никея за възстановяването на Византийската империя, то неговата дейност е разглеждана в положителен аспект.

Във Ватикана са запазени и 28 писма на папа Григорий IX (1227-1241) до Иван Асен II - едно важно свидетелство за дипломатическите ходове на българският владетел, продължител на тактиката на своите предшественици Борис и Калоян (1197-1207), лавиращи между изтока и запада, православието и католицизма и поставяйки интересите на държавата пред всичко друго. От кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III (1198-1216) изцяло запазени са само 4 писма и едно в подробен преразказ поместени в "Деяния на папа Инокентий III". Запазени са също три писма на архиепископ Василий и текстът на клетвата която полага пред Римският престол. Към посочените извори трябва да прибавим и едно писмо на българските епископи, както и писмото на българският княз Белота с молба до папата да ги приеме в лоното на католическата църква. По същото време, след създаването на Константинополската Латинска империя редица западни автори като Тома Сплитски, Андрея Дандоло, Алберих и др. поместват в своите съчинения материали за българската дипломация. Едно от ярките произведения през този период е хрониката на Жофроа дьо Вилардуен"Завладяването на Константинопол". Авторът е пряк участник в описваните събития свързани с Четвъртия кръстоносен поход и успява да се издигне в управлението на Латинската империя. От полезрението на своя благороднически произход и с убеждението за светостта на мисията на западните рицари в земята на схизматиците - така Римската църква възприема изповядващите Православието ромеи и българи (обвинява ги в ерес) той описва в негативна светлина българската държава и подценява ходовете на нейната дипломация. В по късни латински извори проследяващи развитието на събитията след дьо Вилардуен, и отношенията на България с Латинската империя по времето на цар Борил (1207-1218), пренебрежителният тон претърпява известна еволюция. Това е видно от "Завладяването на Константинопол"от Роберт дьо Клари, където авторът критикува неотстъпчивостта на латинските барони пропуснали възможността да уредят по мирен начин отношенията си с цар Калоян. Тука са опоменати усилията на българският владетел да сключи съюз с латинците още преди завладяването на Константинопол.

Други исторически извори от чужд произход имащи отношение за българската дипломация са редица сръбски съчинения. Това са биографии на сръбските крале и светци - "Житието на Стефан Неман" - написано от неговият син Стефан Първовенчани (1196-1228), "Житието на св.Сава"от монаха Теодосий, Житията на сръбските крале Владислав (1234-1243) и Милутин (1282-1321) писани от архиепископ Данило и др. Макар че съдържанието на подобни съчинения хиперболизира и възвеличава ролята и деянията на описаните главни герои в тях, в случая сръбските крале и архиепископи, то за историята на българската дипломация допринася с несрещани в други извори факти. Така за днешната историческа наука, както и за историята на българската средновековна дипломация е важно обстоятелството да се пресее онзи фактологичен материал върху който може да се гради една по добра представа за взаимоотношенията между България и Сърбия в споменатия период. От житието на св. Сава разбираме че сръбският крал Владислав е женен за една от дъщерите на Иван Асен II, описано е неговото посещение в Търново с цел да измоли мощите на починалия в българската столица сръбски архиепископ Сава. В житието на крал Милутин се споменава за посещението му в България и водените преговори с българският владетел Светослав Тертер (1299-1322). От изброените извори черпим информация и за вътрешнополитически отношения от българската история, като отцепването на севастократор Стрез и неговото положение в дипломацията между Сърбия, Латинската империя и България по времето на цар Борил.

За времето на Иван Асен II и неговите постижения във външната политика ни говори и надписът в църквата "Св. 40 мъченици"в престолината Търново. От неговото съдържание разбираме за битката при Клокотница през 1230 г. завършила с разгрома и пленяването на епирският владетел Теодор Комнин. От 1235г. пък е Летописният разказ за възстановяването на българската патриаршия.

За края на XIII и целия XIV век данни за българската дипломация дават творбите на византийските хронисти Йоан Кантакузин и Никифор Григора. Първият от тях е важен участник в събитията на полуострова, чийто амбиции и политически стремежи успяват да го накарат да влезе в съюз с османските тюрки за да осъществи целите си. След смъртта на Андроник III през 1341 г. Кантакузин повежда борба с настойниците на малолетния император Йоан V и успява да се издигне на византийският трон през 1347 г. Управлявал до 1354 г. след което се оттеглил и станал монах. Тогава започнал да пише и мемоарите си. Изключително хитър политик и добър наблюдател на събитията, Йоан Кантакузин проследява в детайли всяка случка, описва подробно преговорите водени със сърбите, с българите, преразказва и цитира реплики от проведените срещи. На неговото перо дължим познанието за дипломацията на българските царе Светослав Тертер, Михаил Шишман (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371). Много от информацията която ни дава съчинението на Кантакузин обаче, макар да е черпена от извора трябва да се подложи на критичен анализ. Причината е че авторът като участник в събитията се опитва да истъкне личността и делото си в положителна светлина. Стоварва вината и отговорността за появата на османските турци върху недалновидната дипломация на сръбският и българският владетел, макар че в повечето си военни походи се възползва от наемническите услуги на малоазийските бейлици. Усещайки интригите и коварството в отношенията на балканските християнски държави, турците решават да се възползват и осъществят военните си планове. През 1352 г. превземат крепостта Цимпе на Галиполският полуостров, която по късно им служи като трамплин за завладяване на Балканите и опитите им за нашествие в централна Европа.

Другият автор - Никифор Григора, който е и политически опонент на Йоан Кантакузин в съчинението си "Ромейска история"представя събитията на Балканският полуостров от първата половина на XIV век. В това произведение са проследени моменти премълчани от Кантакузин, както и критични оценки на неговата политика и дипломация. Действията на българската дипломация във външната политика са представени по обективно.

Важно отношение за историята на българската дипломация имат не само историческите хроники и съчинения, каменни или църковни надписи, но и запазените в чуждите архиви международни договори на българската държава, хрисовули, грамоти, търговски и военнополитически договори писани на пергамент или хартия. По своят произход това са домашни извори, но бидейки адресирани до чужди институции и организации те са притежание на тяхните архиви. Пдобни адекватни актови материали отправени към българската държава в лицето на владетеля сигурно са съществували, но предвид разрушителната стихия на Османското нашествие те са потънали в пепелта на унищожението.

Във Ватикана се съхранява златопечатник - договор, съгласно който цар Калоян и Българската църква преминават под върховенството на светия престол в Рим, последствие на сключената уния с папа Инокентий III. Запазени са документи и материали от XIII - XIV век. Това са дарственият хрисовул на Иван Асен II за дубровнишките търговци от 1230г., военно - политически и търговски договор на Михаил II Асен (1246-1257) с Дубровник от 1253 г., клетвеният договор на цар Иван Александър с Венецианската република от 1346 г., Брашовската грамота - писмо на цар Иван Страцимир (1356-1396) от 70-те години на XIVвек, договорът на деспот Иванко (управител на Добруджа) (1385-1409) с Генуезката република от 1387 г. и др.

От запазените писмени извори добиваме обективна информация за дипломатическите ходове и резултати, начините на сключването на едни или други договорености, преследваните цели и приоритети, както и военните и политически възможности на страната.

http://www.bg-history.info/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Петър Ангелов "Средновековната Българска дипломация":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7728