Иванъ Михайловъ

[Nordwave]

Иван Михайлов Гаврайлов

(26. 08.1896 - 5.09.1990)

Иван (Ванчо) Михайлов е роден на 26 август 1896 г. в Ново село, Щипско. Учи в Солунската българска гимназия "Св. Св. Кирил и Методий". След разделянето на Македония през 1913 г. и окупирането на вардарския й дял от Сърбия е принуден да завърши образованието си в сръбска гимназия в Скопие. Като отличен ученик му е предложено от сръбския министър на просветата да продължи образованието си като стипендиант на сръбското правителство, в който университет си избере в Европа. Иван Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в българската войска. След края на войната се установява в София и започва да учи право в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Още тогава се включва активно в македонското освободително движение и е привлечен за секретар на Тодор Александров. Забележителна е характеристиката, която водачът на ВМРО му е давал пред всички, наричайки го "СКРОМНИЯ". Заедно с Йордан Чкатров от Прилеп и Кръстьо Велянов от Крушево Иван Михайлов създава Македонското студентско дружество "Вардар" и е избран за негов пръв председател. След трагичната смърт на Тодор Александров (31 август 1924 г.) Иван Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО като за кратко време успява да се утвърди за безспорен водач на ВМРО. 28-годишен в разцвета на своите сили и младост, той по волята както на старите ръководители, така и на младите дейци, поема тежкия кръст за спасение на възстановеното от Тодор Александров освободително дело на македонския българин.
Само за броени месеци Иван Михайлов успява да възстанови мощта на ВМРО. Наказателните изстрели на идеалисти като Кирил Григоров, Христо Никудимски, Менча Кърничева, повалят продалите се за шепа сребърници ренегати и предотвратяват разгрома на освободителното движение.
В цяла Македония се подновява истинската война между четите на ВМРО и сръбските и гръцки поробители. Нападения на полицейски участъци и военни обекти, миниране на мостове, бомбардиране на жандармерийски станции и складове, динамитни атентати по жп-линии, наказване на видни сръбски отговорни личности - всички тези прояви на поробена Македония се ръководят от "страшния Иван Михайлов, най-обичаният, опасен и мразен човек на Балканите". Потресени от всички акции на ВМРО, сърбите съсредоточават по цяла Македония огромни военни сили. Скопският автор и партиен деятел Кирил Мильовски пише: "Общият брой сили на държавното насилие възлиза във Вардарска Македония на около 35 хиляди души... Към това отгоре е придадена и цивилна полиция, граничните части и войската, която много често е използвана за борба против терористичните чети. Македония е претъпкана с жандармерийски станции и превърната в истинско полесражение."
Същевременно е напълно блокирана границата с България с телени мрежи, вълчи ями, живи плетове, електрически сигнални уредби и високи бетонни кули - наблюдателници, за да не може да прехвръкне и птичка отвъд Осогово, Огражден и Беласица. Според скопския автор проф. д-р Александър Апостолов "от 14 април 1922 до 9 март 1930 година са извършени 63 атентата. Броят на специално организираните за борба против комитите през 1933 г. възлиза на 25 хиляди души."
Тук трябва да се изтъкне и новата тактика, провеждана от Иван Михайлов за борба при новосъздадените условия: акции на революционни тройки, които минират жп-линии, извършват атентати по градовете и наказват предателите. Имената на борците Ипократ Развигоров, Илия Лилинков, Мара Бунева, Иван Момчилов стават известни по целия свят, смайвайки и журналисти, и политици с безкористно родолюбив и готовност за саможертва в името на свободата. Във Велес е нападната дори и казармата от прочутия революционер-герой Трайчо Чундев. Не напразно през 1928 г. американският вестник "Чикаго дейли нюз" пише за Иван Михайлов: "...Той е вдъхнал нов живот в революционната организация и неговото име е станало прочуто из цяла Югоизточна Европа. Той е станал една легенда."
Успоредно с това под ръководството на Михайлов действа нов фактор, неподозиран от властта чак до 1927 г. Това са Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българи (ТКПОМБ) с огнища по цялата Вардарска Македония.
Иван Михайлов организира и акциите за изпращане на петиции до международните институции. Забележителни са особено петициите на тримата пратеници на поробена Македония Димитър Шалев, Григор Атанасов и Димитър Илиев в Обществото на народите; след тях петицията на двамата съпрузи д-р Асен и Марта Татарчев; на семейство Иван и Жермен Петрови от Скопие и ред други акции на Македонския национален комитет. Не трябва да се забравя инициативата и помощта на ВМРО за създаване на Македонската кооперативна банка, Македонската народна банка и др.
Навред действа единната воля на ВМРО, изразител на която е главният й ръководител Ванчо Михайлов - човекът, който няма нито дом, нито покой, винаги под чужд покрив с всичките му неудобства при непрестанна грижа за делото.
Надарен с бистър ум, подвижна мисъл, убедително, красноречиво слово, предразполагаща общителност, съчетана със завидна култура, Михайлов добре познава и целия извървян път на освободителното дело на българския народ. Притежава и добро перо като публицист. Телесно слаб, но жилав, пъргав и непрекъснато активен до претоварване, той понякога толкова се е преуморявал, че е припадал от изтощение. Не е могъл дори и храна да поема. По молба на съратниците си заминава инкогнито в чужбина на продължително лечение. Но и там другарите му отиват на доклад за хода на борбата и за да искат директиви.
Важно място в дейността на Михайлов с далечни последици заема съюзът на ВМРО с хърватското освободително движение "ХЪРВАТСКИ ДОМОБРАН". Неговият връх е достигнат на 9 октомври 1934 г. с наказателните изстрели на героя Владо Черноземски - най-преданият съратник на Иван Михайлов. С този акт Ванчо завършва истинския си революционен път, но в ролята на стрелочник, който съвсем изменя посоката на събитията в Югославия.
След преврата на 19 май 1934 г. започва нов период в живота на Иван Михайлов. Заедно със съпругата си Менча Кърничева той напуска България и живее в Турция, Полша, Унгария, за да се установи през 1941 г. в столицата на Независимата Хърватска Държава - Загреб. През септември 1944 г. Иван Михайлов пристига в Скопие. Разбирайки, че съдбата на Македония отново е предрешена, той отказва да провъзгласи създаването на независима македонска държава, за да се избегнат безсмислените жертви.
След 1945 г. Иван Михайлов се превръща в символ на вечната македонска борба за свобода. Хиляди българи от Вардарска Македония са избити като "ванчомихайловисти", десетки хиляди преминават през лагерите на Тито. И докато в България комунистите се надпреварват да извършват погроми над българщината, тихо и упорито, вече не с пистолет, а с перо, Иван Михайлов продължава борбата. В продължение на десетилетия неговите статии, брошури, книги и най-накрая великолепните му спомени са най-сигурния (и за съжаление, много често единствен) източник за освободителното движение на македонските българи.
На 5 септември 1990 г. в Рим престана да тупти сърцето на последния водач на ВМРО. Неговото дело тепърва ще се оценява, но безспорно е едно: под ръководството на Иван Михайлов ВМРО раздруса до основи Югославия и остави Завет на поколенията да довършат свещеното освободително дело. И още нещо: във всичките дела на великия щипянин е отразен духът на безкомпромисен български родолюбец.

[Nordwave]

Иван Михайлов,
Статии

ИЗКОРИСТВАНАТА "СВЕЩЕНА ПРОСТОТА"

Освен чрез насилието, което и днес е налице под форма на тотално безправие, в Титославия пропагандата най- старателно се опитва да използва непросветеността на много хора. Действително, не са малко на брой хората в тая държава, които нямат просвета, или имат в слаб размер; а главно  има мнозина, които са получили “просвета” тъкмо чрез училищата, в които бе наложена от 1945година една сърбокомунистическа програма. Преди всичко, в тези училища не се преподава честно и точно историята; вместо история там се преподава пропаганда. Забранени са, запрещени са всякакви пътища, за да може хората да четат и чужда литература по редица въпроси. А са принудени да изучават каквото им се поднесе от държавната власт. И затова ще срещнете лица от Югославия, чиито познания по редица исторически, политически, национални въпроси, ви карат просто да ги съжалявате.

Там, например, има множество неуки хора, които смятат,че управляващата клика в държавата се състои от хора набожни - понеже църквата сега не е толкова преследвана, както по- рано.

Там се намират лица, които вярват, че всяка отделна “република” имала право да се отцепи от Югославия - стига да пожелае. Те не знаят, че всеки подобен опит би откарал авторите му не само в затвора, но даже и пред бесилката.

Там мнозина простички хора си въобразяват, вярват на думите на демагозите - властници, че всяка република наистина е държава, в пълния смисъл на думата; а не знаят, че всичко важно се ръководи от България.

В Македония “вардарската област под югославска власт“ тираничната власт никога не разяснява на неуките хора, че нямаме нищо общо с Александър Велики, чиято държава и народност е изчезнала отпреди две хиляди години. Нарочно този въпрос не се изяснява, за да си мислят простичките хора, че титовата “ македонска народна република“  е чисто и просто някакво продължение на старото македонско царство - това именно, в което живя и царува  Александър Велики Македонски.

Пак в тая македонска област се крещи по всички посоки, за заблуждаване на неуките, че някаква “македонска народност“ от векове насам била потискана от някои други; и че едвам сега откакто е на власт Тито, тая народност за пръв път се показвала пред света. Този пункт е даже станал като “ централна позиция “ в титовата пропаганда. На него  ще се спрем, бегло макар, тъй като с него си служат белградските агенти и всред нашата емиграция в Америка и Австралия.

Никога не е съществувала македонска народност в миналото; и затова тя не се е проявявала с нищо, не се е показвала изобщо пред хората. А никой не я е потискал - щом като не е съществувала.

Безброй са свидетелствата от други народи, които говорят, че в Македония е имало само български славяни, и нищо друго; и то - от много векове насам. Тук не ще се спираме на тия неизчерпаеми свидетелства. Но изтъкваме само някои изолирани доводи, на които титовци няма да са в състояние да дават каквото и да било обяснение.

    Питаме: защо Охридският Архиепископ Теофилакт, наскоро преди смъртта на Цар Самуил, в началото на 11 век, изрично пише, че живее всред българи в Охридско, които миришели на овчи кожи? Ако тамошното население беше от македонска народност каква причина имаше Теофилакт да го нарича българско?

    Питаме: защо Отец Паисий от Банско “Македония“ се провикна преди повече от двеста години, че сме българи и не бива да забравяме народното си име и да се наричаме гърци? Ако беше македонец по народност - защо не би отправил своя знаменит позив към “македонците“?

    Питаме: защо Император Василий Втори, след като победи при Беласица Цар Самуил, се нарече “ Българоубиец “ - и така стои името му във всички истории дори и до днес? Защо не се нарече “Македоноубиец“, ако Самуил и войската му бяха от македонска народност?

    Питаме: защо всички гръцки стари сведения гласят, че Петър Делян подигна в Скопие българско въстание през 1040 година? Ако населението беше от македонска народност - защо гръцките историци го посочват за българско?

    Друг въпрос: Защо Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович издават книжки още преди 150 години и изрично отбелязват, че книгите им са писани на български език, за да ги разберел и простия българин? Самите тия двама автори са българи. Кой ги е заставял да се наричат така? И кой би им попречил в онова време да се нарекат “македонци“ по народност, ако са били наистина такива?

    Друг въпрос: Кое караше Григор Пърличев открито да заявява в Атина пред толкова учени хора там, че е българин?

    Пак въпрос: Кое накара братя Миладинови да обявят книгата си с народни песни под наименованието “ Български народни песни “? И кое ги е карало да се наричат сами българи, за което и умряха?

    Питам пак: Защо Великите сили в 1876 г. В Цариград, събрани на известната Конференция заедно с Турция, определят Македония като втора автономна област “с мнозинство българско население“, като я включват под управата на главен град София? А за източната българска автономна област, пак под суверенитета на Султана, определиха град Търново. Нима самата Турция и великите сили не знаеха, че славяните в Македония са българи и че сами така се наричат? Или Турция и великите сили е трябвало да чакат да се яви някой като днешния ренегат Лазо Колишевски, за да ги просвети и осъзнае?

    Продължаваме да питаме: Нима Русия не знаеше в 1878 година, че в Македония има българи, когато включваше в границите на Сан-Стефанска българска държава и Македония.

    Нима Гоце Делчев, Дамян Груев, Мише Развигоров, Христо Узунов, Георги Сугарев, Лазар  поп Трайков, Васил Чакаларов, Никола ……., Петър Ацев, Ефрем Чучков, Васил Аджаларски, и цял легион борци - водачи, не знаеха, че са българи? Защо те не се нарекоха “македонци“ по народност - кой им пречеше?

    Защо подир 1908 година, когато в Македония “ Серско“ Сандански и Димитър Влахов си обявиха своя легална партийка под име “федеративна“, се наричаха българи? Те пишеха и говореха все на български литературен език.

    Защо Димитър Влахов, когато беше депутат в цариградския Парламент, отиде там като българин, представител на българското население от южна Македония? Това население не е било повлиявано от никаква пропаганда в България. То се намираше вън от границите на българската държава отпреди 500 години, както и самата България бе с векове покорена от турците. Запазени са в турските архиви в Цариград сведения, че депутатът Димитър Влахов е бил българин и е представлявал именно българско население. Защо институтът за фалшификации в Скопие, който си е прикачил име “Институт за национална история“, не изпрати свои хора в Цариград, за да проучат в архивите какви речи е произнесъл Влахов все в защита на българското население в Македония? Щом за него толкова много пишат скопските ренегати - защо не проучат и тази му дейност? Никъде в Турция Влахов не е отбелязан като нещо друго освен като българин.


Защо сръбските вестници толкова хвалби написаха за македонските българи, когато се водеше борба миналия век за извоюване на българска национална църква в Македония?

Най - добрите свидетелства са сръбските, че за създаването на Екзархията допринесоха преди всички македонските българи, със своята борба срещу гръцката църква. Значи, не беше Екзархията, която създаде македонски българи, а точно обратното - те създадоха Екзархията. И това става в едно време, когато нямаше налице никаква българска държава. България биде освободена осем години след създаването на Екзархията.
Скопските ренегати разправят, че братя Миладинови, Григор Пърличев, Гоце Делчев, и въобще всичките наши възрожденци - българи от Македония не са се били още “осъзнали “ национално докато бяха живи. С други думи, всички тези велики българи, според скопско - белградската пропаганда, били македонци по народност. Но ако те, и самия наш народ в Македония бяха от македонска народност, пита се: защо турския Султан, - в своя ферман по създаването на Екзархията - говори за откриване на Велешка българска Екзархия? И защо същият Султан позволи да бъдат открити и българските епархии Битолска, Охридска, Струмишка, Неврокопска, Скопска, Дебърска? Или Султанът трябваше да чака щото Блаже Конески да се роди, та да му посочи какви народности има в Империята му?

Всички първенци на нашия народ в Македония отправиха до великите сили мемоар, за да искат щото в общата българска държава, в 1878 г. да влезне и Македония. Първенците тогава хиляда пъти по- добре изразяваха чувствата и интересите на народа ни, отколкото днешните сръбски трагикомични парламенти. Оригиналният мемоар на нашите тогавашни македонски първенци е запазен в един наш музей в България.

А какво ще ни кажат скопските изменници за плочата, която и сега стои в Битоля, на която Цар Иван Владислав е написал, че е българин? Той е внук на Цар Самуил. По тази плоча учените вече писаха каквото се следва. От нея се направиха и снимки. Плочата бе намерена в последно време.

Титовците от Скопие няма да отговорят на поставените по- горе въпроси, защото се боят народа да не узнае истината.

Всички борци във ВМРО са били само българи. Но те правеха жертва и приемат Македония да стане независима държава, с равни права на народностите, които в Македония живееха от векове, и които целия свят признава. Който отрича тези народности и ги преследва, той е противник на независима Македония.

[Hatshepsut]

На 5 септември 1990 г. умира един велик Македонец с огромно Българско Б на име Иван Михайлов Гаврайлов. На 5 септември се навършват 17 г. от неговата кончина. Този човек си беше посветил живота в интерес на Българската национално обединителна кауза в Македония, за свободата на Македония от сръбско тиранично подтисничество, и показа на света как се бори роб за свобода. Искам с тази тема да изразя своята скръб и болка, от смърта на този неоценим по-никакви скали и параметри Българин, и да кажа че без него България изобщо не е същтата като по-негово време. Какво по-красиво да живееш и да умреш за една свята идея, обединила инак разпокъсаният наш Български народ в едно. Дала отпор на наглите гърци, и на циничните сърби. И нека да бъдем негови верни последователи на нашият свят войвода, Иван Михайлов Гаврайлов. Поклон, дълбок поклон пред святата памет на този свят за България Българин. Почиваи в мир войводо, и се моли пред БОГ за нас и нашите грешни души, за нашето спасение и съхранение на рода и името Българско АМИН.

[Hatshepsut]

Последното послание на Иван Михайлов

До оцелелите, които бяха с мен под знамето на ВМРО; до техните деца и внуци; до всички, които ми вярват
Братя и сестри!
Прокълнат бях от съдбата, повече от половин век кракът ми да не стъпи на родна земя; да не зърна небето над Отечеството ни. Над цялото ни Отечество - от Охрид до Черноморските брегове - тъпкано от насилници и тирани, душено безжалостно в химери и лъжи. Доживях да почувствам разведряване, да дочуя скриптене на окови, които се късат. Искам да споделя с вас тръпките на надеждата и вярата си в утрешния ден. Разсъмва се. Убеден съм, че поне в Европа вече много скоро не ще бъде търпяно насилието, робството, похищението на свободата под каквато и да е форма.
Една тревога ме гнети; отравя дните ми: сирените на злото от Белград и Скопие, родоотстъпниците и отцеругателите, прегръщат в този момент в нечистите си ръце идеята за независима Македония, за да я удушат в коварство и лъжа. Затуй се чувствам призван отново от дните, до които доживях, да кажа думата си за независима Македония на ония, които още не са я разбрали. Не на ония, които искат да я превърнат в измама. Много време преди моята дума великият македонец Отец Паисий Хилендарски каза крилатите думи на всички съотечественици: “Болгарине, знай своя род и език!” Истината за независима Македония се крие в този безсмъртен зов.
Независима Македония не може да бъде изградена върху лъжа и насилие. Тя може да бъде постигната само с истина и свобода:
Истината в историята!
Истината в езика ни!
Истината за знайните и незнайни герои, паднали за независима Македония именно в истина и свобода.
Независима Македония само при свобода на народа ни да бъде това, което е бил хиляда години - български! Ще бъде кощунство с паметта на ония, които издигнаха това знаме, ако единствените българи, които населяват древната ни земя и още могат да се наричат така - народът ни от долините на Места и Струма, от бърдата на Пирин и Беласица, бъдат предадени на Белградските и Скопски комунистически тирани, за да бъдат превръщани те, децата, внуците им в небългари, в антибългари!
И когато и всички други народи, които населяват земята ни, прегърнат Истината и Свободата, тогава ще можем - не аз - вие, грядущите, ще можете да изградите истинска Независима Македония. И тогава сигурно не ще има нужда вече да говорим и работим само за Македония - Швейцария на Балканите. Защото тогава ще можем да превърнем целите Балкани, с всичките им заблуждавани и измъчвани, но достойни народи, в земя на мира и благополучието. В Швейцария.
Доживях да зърна сиянието на ЗОРАТА, КОЯТО ИЗГРЯВА!
НАПРЕД! С НАМИ БОГ!
Рим, март 1990 г.
Иван Михайлов
член на ЦК на ВМРО от 1924 година до ден-днешен

[Hatshepsut]

КАТО СЪМ БЪЛГАРИН, НЕ СЪМ ЛИ МАКЕДОНЕЦ?
Иван Михайлов


  Млад човек от вардарската наша област, добър българин, ми поставя в писмо въпроса, който стои в горното заглавие.
 
    Отговарям му публично.

    Ако те запитат какъв си /по народност/, ще отговориш, че си българин.

   Ако си запитан откъде си - отговаряш, че си от Македония. Но може в тоя случай да кажеш, че си "македонски българин", или "българин от Македония". С такъв отговор веднага си изяснил коя е народността ти и коя по-точно е родната ти страна. Подобен изчерпателен отговор е особено нужен за пред чужденците.

   Не е нужно, няма никаква причина да премълчаваш, че си от Македония. С това не се услужва на твоята българска народност. Напротив, принася й се услуга когато чужденците узнават, че в Македония живеят българи.

   Със задоволство казват, че са от Македония и нашите съотечественици турци, власи, гърци и прочее. Ще си позволя да удължа статията с един бегъл мой спомен, който се отнася до последните ми срещи с нашенци-турци.

   С жена ми минах турската граница през септември 1934 г. Стигнахме до малко селце южно от планината Странджа. Първите жители, които видяхме, ни поясниха веднага, че били "македоняли" /македонци/, бежанци от Битолски окръг. След няколко километра срещаме буден човек, запътен с кон към Лозенград. Узна, че сме българи и побърза да каже, че е от Куманово, но не забрави да добави "македоняли". Коларят пък, който ни возеше към същия град, с особена гордост - съвсем по свой почин - започна да ни разказва: "Бен македоняли им... / аз съм македонец.../. Избягах поради сръбския терор. Бях член на ВМРО; може да сте слушали за тая организация. Мнозина в нашето село бяха смазани от бой; създаде се една афера. Тук е вече и цялото ми семейство. Доста известни на мене факти изнасяше този добряк, у когото бе оставила следи от омраза сръбската полиция. Спряхме в окръжното управление в Лозенград. Приставът, който ни посрещна, като чу, че сме българи, без никакво бавене отвърна: "бенди македоняли им" /И аз съм македонец/. Оказа се, че е братовчед на познатия нам Сали, в чиято къща в село Осеново, Горноджумайско, бяхме два месеца преди това. Роднините му бяха окачили малък негов портрет в стаята си, където ни приеха. Но чрез портрета не можахме да го познаем. На другия ден взехме влака за Цариград. След около половин час ни посети в купето нисичък, симпатичен човек. Първите му думи бяха: "Ефендилер, бенда ищипли им" /Господа, и аз съм щипянин/. Той се грижел за пощата във влака, която се помествала в съседното до нашето купе. Изкарахме приятен разговор за родния ни град. И този човек с някаква радост посочваше, че е от Македония. След един месец, когато бяхме вече в град Кастамону, отбивайки се за малко в едно кафене, при нас доближи стола си един възрастен човек и се представи със следните думи: "Аз съм македонец; преди Балканската война бях офицер в Кукуш; от тогава съм преселен в Турция...". В Анкара пък, влизайки с полицаите в един дюкян за плодове, стопанинът, като по поръчка започна: "Виждам ви няколко пъти да минавате край дюкяна ми. И аз съм македонец, от Радовиш съм...". А единият от приставите, който повече от две години бе причислен към нас, беше от Охрид. Той като по обичай на всеки турчин заявяваше: "Бен македонялъ им..." и започваше да превъзнася красотите на Охрид, прибавяйки и горчивата си болка, че е така далече от родния край.

    Просто за очудване бе тази кратка, отсечена увертюра при всяка наша случайна среща със съотечественици - турци: "И аз съм македонец.".
Но нито един баварец, нито един сицилианец не скрива името на родната му Бавария или Сицилия, независимо, че първият се смята германец, вторият италианец.

    Преди 34 години в България дойде на власт една сърбофилска група. Тя побърза да заличи името Македония що се отнася до околиите около Пирин. От това остана доволен само Белград, комуто изнася хората да мислят, че Македония е само онази област, която се намира под негова власт.

    И днешна Югославия преследва българското име така неостъпно, както беше и при кралския режим в нея. Титовите комунисти с всички средства се мъчат да изкоренят българското име в заграбените македонски околии, като го заместват с названията македонец и македонка.
Но в нашите противомерки трябва да бъдем тактични и много проницателни. Налага ни се много труд, за да изясняваме, че има разлика между географско и национално име. Но е почти излишен труд да забраняваме названието македонец. Вместо него най-подходящо е, както вече казах, да се казва "македонски българин".

    Впрочем, светът много добре е знаел, че ние сме българи даже когато всички наши организации са се наричали македонски и когато самите ние, - както постъпват и нашенците турци, власи, албанци и гърци сме отговаряли също, че сме македонци, за да посочим от къде сме. Самата ВМРО нийде в своя устав, в своите правилници, и в кръглия й печат не споменава нищо за нашата българщина. Това се е смятало излишно и от самите нас, и от чужденците. И то тъкмо защото за всички е било ясно, че ВМРО е създадена от българи; че борбата е водена именно от тях на първо място. Малцина знаят, че от началото ВМРО бе създадена само като организация на българите; малко по-късно тя се яви и по устав като организация, в която могат да членуват всички народности в отечеството ни.

    Заключвам. На младия човек, който ми отправи писмото, препоръчвам най-спокойно да казва, че е македонски българин.
 

  [[ В. Македонска трибуна, г. 44, бр.2269, 28 януари 1971 г., с. 1. ]]

[Nordwave]

На този ден е роден Иван Михайлов (Радко) - последният водач на ВМРО

На този ден през 1896 г. е роден Иван Михайлов Гаврилов, известен като Ванчо, Ванчѐ Михайлов или с прякора Радко. Иван Михайлов е Български революционер, деец на национално-освободителното движение в Македония, последният водач на Вътрешната македонска революционна организация.


IMRO and Ustasha - Brothers in Arms

Роден е в щипската махала Ново село. Учи в Солунската Българска мъжка гимназия „Свети Кирил и Методий“, където всичките му учители са патриоти, а някои от тях са членове на ВМОРО. След разделянето на Македония през 1913 г. и анексията на егейския ѝ дял от Гърция, а вардарския от Сърбия, Иван Михайлов е принуден да завърши образованието си в сръбска гимназия в Скопие. Там за първи път среща един от хората, които ще мрази най-много в живота си - сръбският престолонаследник, а впоследствие и крал Александър. След завършването в 1915 година като отличен ученик му е предложено от сръбския министър на просветата да продължи образованието си като стипендиант на сръбското правителство, в който университет си избере в Европа. Иван Михайлов отказва и през 1918 г. постъпва в Българската войска.

Ванчѐ Михайлов служи в Българската армия по време на Първата световна война и проявява забележително усърдие. След Солунското примирие от 1918 г. напуска армията и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Именно тогава е поканен от Тодор Александров за негов личен секретар в задграничното представителство на ВМОРО в София. Междувременно Иван Михайлов е един от основателите и председател и на студентското дружество „Вардар“.

Активната му легална дейност свършва с убийството на Тодор Александров (1924), негов много скъп приятел и учител. След убийството Иван Михайлов е избран в ЦК на ВМРО и се заема с наказването на убийците на войводата. В следващите години Ванчѐ Михайлов се налага като фактически ръководител на ВМРО. Привърженик на тактиката на индивидуалния терор. През 20-те и 30-те години активисти на ВМРО са пряко замесени в голям брой от политическите убийства в България.

През 1926 година Ванчѐ Михайлов се жени за Менча Кърничева, с която остава до края на живота ѝ. През 1927 г. сръбските власти ликвидират баща му и по-големия му брат, в отговор той издава смъртна присъда на сръбския крал Александър, която е изпълнена в Марсилия през 1934 г. от Владо Черноземски.

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г.Ванчѐ Михайлов напуска България като прекарва няколко години в Турция, Полша, Хърватия, Унгария, Германия, Испания, докато най-сетне се установява в Италия.

След началото на Втората световна война Михайлов осъществил контакт с райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер. След това била издадена заповед на Главното управление за имперска безопасност (РСХА) за създаването на батальони от активисти на ВМРО под немско командване. Общата численост на тези части, чиято цел трябвало да бъде борба с гръцките партизани, се предвиждала между 5000 и 8000 души. Те трябвало да бъдат разположени в триъгълника Солун - Костур/Лерин - Лариса. От началото на март 1944 започнало формирането на такива Вафен-СС роти (по-късно батальони) в Костурско, Леринско и Воденско.

През септември 1944 г. Иван Михайлов пристига в Скопие. Разбирайки, че съдбата на Македония отново е предрешена, той отказва да провъзгласи създаването на независима македонска държава (предложено от Хитлер), за да се избегнат безсмислените жертви.

Ванчѐ Михайлов умира на преклонна възраст в Италия. Той и в изгнание не спира да защитава своето дело и издава хиляди брошури и статии, както и няколко книги. Автор е на четири тома „Спомени“, „Македония — Швейцария на Балканите“, „Сталин и македонският въпрос“ и други книги.

[Hatshepsut]

Интервю с Ванчо Михайлов, "Всяка Неделя"

[Hatshepsut]

Идеологът на ВМРО отказа на ДС, той даваше съвети на американското правителство за балканските работи, обяви в Банско жената, която живя с него 30 години, а днес притежава архива му. Оригинално писмо от младежката организация на ВМРО “Радон Тодев” в Банско от 23 април 1944 г. и портрет на Иван Михайлов стават част от колекцията в историческия кът на ВМРО–Банско. Ценните реликви са дарение от най-близката сътрудничка на легендарния македонист Вида Боева-Попова.

Наскоро 70-годишната жена посети за първи път курорт №1 и се срещна с кмета Александър Краваров и войводите от местната организация на ВМРО. Пред тях сподвижницата на Ванче разказа най-вълнуващите моменти от 30-годишния си живот под един покрив с него в Рим. Както е известно, там, във Вечния град, Иван Михайлов е получил закрилата на италианските власти и секретните службите. Известният още като г-н Радко македонски водач умира на 5 септември 1990 г. в ръцете на Вида, след като сърцето му отслабва в резултат на бронхопневмония. В завещението си той оставя именно на нея ценните архиви, които се намират в дома им в Рим.

Наскоро, преглеждайки документите, Вида открила поздравителното писмо от банските войводи, върху което Иван Михайлов е написал: “Един скъп спомен”. В плика имало еделвайс от Пирин, подарък от банскалии. В обръщението си към него те го наричат “Водачо” и изпращат “братски поздрави на великото българско сърце”. Иван Михайлов получава писмото чрез куриери в Загреб.

На срещата с Вида Боева от своя страна кметът Александър Краваров разказа за познанството си с македонеца Ацо Моров, който е бил един от доверените хора на Иван Михайлов. “Той беше прекрасен човек, силно предан на българската кауза и на Иван Михайлов”, каза Вида Боева. Председателят на организацията Костадин Тодоров пък показа на гостенката вилата на ВМРО , която е построена през 1931 г., за да се ползва от Иван Михайлов и съпругата му Менча Кърничева.


- Да започнем от самото начало. Как се запозна с Иван Михайлов?
- Първата ни среща беше на 5 септември 1963 г. Той ми телефонира в квартирата ми в Рим и ми каза, че е приятел на Антон Попов. Попита ме дали съм съгласна да се срещна с него след 1 час. По-късно, когато разсъждавах за тази среща, си помислих, че той е наистина голям конспиратор. Рим е голям и определяйки срок от 1 час, е искал да предотврати евентуално да не известя някого и да не бъдем проследени.
- Къде беше срещата?
- Видяхме се близо до моята квартира, до едно дърво. Беше един нормален човек, облечен с блуза с къси ръкави, светъл панталон, носеше каскет на главата. Мъж на години, но не можеш да кажеш, че е възрастен, а тогава е бил на 67. Каза ми: “Аз съм приятелят на Антон Попов. Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Иван Михайлов.” Ама така спокойно го каза, така приятно, нормално, не ме смути. Засмях се и казах: “Аз съм учила в гимназията, че сте терорист, убиец и фашист.” От очите му обаче лъхаше страшна доброта, виждаше се широкото му сърце, което те пленява и аз веднага разбрах, че всичко е измислица.
- Какво се случи, след като заживя с Иван Михайлов?
- След една година внезапно почина съпругата му Менча. Тогава Иван се обадил на Антон в САЩ и го поканил в Рим, без да ми каже дори. Антон дойде през 1965 г., Благодарение на г-н Радко, така му викахме на Ванче, ние успяхме да се оженим. Като емигранти не можехме, защото нямахме документи, че не сме се женили преди това, не можехме и да припарим до посолствата, за да ги изискаме. Той гарантира за нас и на 3 юли 1966 г. подписахме граждански брак в Рим. След един месец се венчахме в руската църква. Пристигна братът на Антон от САЩ, бяхме седем души. Самият Иван Михайлов беше нашият кум, той ни венча. По-късно, когато се роди нашият син, той го кръсти. След това Антон се върна в САЩ. Нямаше никакви документи и трябваше да вземе американско гражданство.
- Кога започнахте да се занимавате с вестник “Македонска трибуна”?
- Вестникът съществува от 1927 година. Имаше си редактори - Иван Чкатров, Асен Аврамов, Любен Димитров. Дойде Живко Герев, завършил философия в Сорбоната, много издигнат човек, голям патриот. В Париж беше председател на организацията на младите македонци между двете световни войни, когато ВМРО бе много активна. Той трябваше да бъде главен редактор, но не знам какво се случи и дойде Борислав Иванов, който работи към 9 години при Иван Михайлов. Като замина, Любен Димитров го смени, но беше болен от рак, почина и Борислав Иванов остана във вестника. Да, ама започна да влага нови идеи в МПО (Македонски патриотични организации). Отвори конфликт между млади и стари, започна да се възгордява и някои работи не изпълняваше, както ги казваше Иван Михайлов. През 1972 г., когато трябваше да се печата четвъртият том със спомените, с решение на ЦК на МПО Антон Попов стана главен редактор и остана до 1982 г. През тия десет години във вестника не можеше да мине една буква срещу принципите на МПО и емиграцията.
- Какво знаеш за срещите на Иван Михайлов със западни политици?
- Италианците търсеха съвети от него по балканските проблеми. През 1948 г. го викат, за да го питат дали е вярно, че Тито се е скарал с Русия или е някаква комунистическа игра. Той ги е уверил, че това е така и те сигурно са взели мерки относно Югославия. До него се допитваха среди от Ватикана, срещаше се с професори, политици от други държави. С хора, които по един или друг начин даваха съвети на американското правителство за балканските работи. Точно в деня, в който ние подписвахме граждански брак, той се беше върнал от среща с американски професор, който работеше за разузнавателните служби.
- Разкажи за срещата между Иван Михайлов и Симеон Сакскобургготски?
- През 1962 г. Иван Михайлов чрез Тодор Диманов успява да открие по испанското радио “Мадрид” час по български. Водеше го Борислав Иванов, а на битолски диалект говореше Методи Димов. В това време всички материали се приготвяха в Рим. Предаването вървеше много добре, докато испанският крал се сгоди за гръцката принцеса и радиото спря. През 1965 г. цар Симеон дойде на среща в Рим с Иван Михайлов и Асен Аврамов. Той е искал да обясни от негова гледна точка, че няма вина за закриването на радиото, въпреки, че испанският крал му е роднина. За да почертае, че няма вина, бе обещал да направи едно интервю в главния вестник “Мадрид ла насион” за Македония. Преди да го даде, го изпрати до Иван Михайлов и той го коригира. Имаше един пункт, където пишеше: “Мисля, че в Македония живеят българи. Заболя ме от това „мисля”. Или са българи, или не са.” Казах му и той го зачерта. На срещата са разисквали и за грешките на цар Борис ІІІ. Когато арестуваха Кимон Георгиев за преврата, царят продължаваше да си кара същата политика относно Македония и остави всички протогеровисти на ключовите места. Те получаваха пари и от гърци, и от сърби и от Русия. Хората на ВМРО, на Иван Михайлов, абсолютно бяха махнати и вън от всичко. Това продължи през Втората световна война, а и при комунистите. Мисля, че цар Симеон се е срещал с Иван Михайлов, за да го моли да критикува по-малко баща му.
- Опитваха ли се представители на българското комунистическо правителство да се срещат с Иван Михайлов? Костадин Чакъров твърди, че са предлагани пари от ДС.
- Те искаха, но той никога не прие такава среща. Чакъров може да има разписки, че комунистите са давали пари на български емигранти, които работят за тях. Иван Михайлов не живееше от дарения. През 1958 г. имаше информация от главния редактор Любен Димитров, че нашите емигранти в Америка нямат средства. По идея на Иван Михайлов Асен Аврамов търси доброволен заем от емигрантите в Америка. Правят се два фонда - за “Македонска трибуна “ и за “Македонска кауза”. Купуват голямо здание в Торонто и го дават под наем. Решават парите да се изпращат в Европа, като с тези пари е заплатен и Иван Михайлов. Плащаха му, за да живее. “Който работи в олтара, от олтара се храни.” Това е истината. Неговите ръце и акъл го издържаха. Така че, Чакъров не лъже, че са давали пари на някои, но не могат да покажат разписки, че са давали на Иван Михайлов, че на мен са дали, на Антон Попов или на други доверени хора. През 1982 г. в дома ни пристигна Георги Младенов с Никола Вапцаров, племенник на поета Никола Вапцаров. Ванчо, като видя Вапцаров, се обърна към Георги и каза: “Сега заслужваш 16 и 9 (пословичното наказание на ВМРО – 25 тояги)”, но аз ще приема Вапцаров като внук на баба Елена.” След като разговаряха, неканеният гост отвори куфар и извади 25 000 долара като първоначална сума към Ванчо да сътрудничи. Той, естествено, отказа.
- Значи е имало опити от страна на комунистите да стигнат до Иван Михайлов?
- Първо, те направиха опит да превземат МПО. Започнаха да създават едно съмнение у добрите хора, че верните на Иван Михайлов са хора на някакви служби. Толкова много се бяха разширили тези клюки, че след като Антон Попов дойде в Рим, за да види сина си, бяха превзели редакцията. Вестникът премина в ръцете на брат му Димитър, но той беше маша на цялата тая банда, която искаше да премахнат Иван Михайлов. Създадоха разделения. Църквата “Св.Георги” в Торонто се раздели на две. Създадоха се две други организации в МПО. Докараха вестник “Македонска трибуна” в малък формат, стана, абсолютен парцал. Тогава решиха да превземат Рим. В тази завера бяха включени и заблудени най-добрите патриоти в МПО. - Какво съдържа завещанието на Иван Михайлов?
- Когато Иван Михайлов почина, дойдоха около стотина човека. Делегация от Америка, нашият епископ, трима свещеници, представители на ЦК на МПО, дойдоха хора от емиграцията. Инкогнито дойде цял автобус от Македония, които стояха настрани. От България дойде Ангел Димитров, който представляваше президента Жельо Желев, а след време стана посланик в Скопие. Положи цветя и каза няколко думи, че историята най-добре ще се произнесе за него. Още през 1979 г. Иван Михайлов беше оставил завещание. Всичко е на мое име - архивите и авторските права. Останахме верни на него и той на нас.

[Hatshepsut]

Иван Михайлов разкрива сръбската агентура у нас:

http://www.bulblog.com

Имената, образите и фигурите на родоотстъпници и явни предатели, които ще срещнете по-долу днес може да видите в музея на ВМРО и революционната борба край Вардара в Скопие.

Изобщо не съм черногледец и песимист по отношение на борбите на народа ни, но за да стигнем до сърцевината на историческите събития трябва да познаваме както героичната им страна, така и позорящите народа ни продажници.

Тази убийствена с фактологическите си сведения брошура, която ще прочетете по-долу излиза през 1929 г., като резултат от разузнавателните действия на възглавяваната от Иван Михайлов ВМРО. Един от водещите наши историци преди години казваше, след като беше работил в сръбските архиви, че дори в тежките моменти по време на войните сръбската страна продължавала да изплаща големи суми на продажни български души. Зулумаджиите от септември 1923 г. и втората вълна национални предатели и убийци от пролетта на 1925 г. намираха гостоприемство в Сърбия, която ги обсипваше със средства и какви ли не благинки за предателството си срещу българския народ, докато българите от Вардарската бановина (Вардарска Македония) бяха подложени на нечовешка денационализация. Дори емигрантските лагери, от които се извършваха набези срещу българската държава често пъти бяха разположени в пограничните райони с България (Малешевията, Западните покрайнини и Нишко и Пиротско), където живееха отново поробени българи след Ньой. Огромни парични средства за българските родоотстъпници бяха осигурени и от коминтерновските фондове чрез нейната важна структура МОПР (Международна организация за подпомагане на революционерите) във Виена. На убийците, които се изпращаха на българска територия също бяха изплащани огромни суми, което разкрива в показанията си по време на процеса срещу нея и Цола Драгойчева. В тази брошура са намерили полагащото им се място, както земеделските емигранти, така и болшевишките оръдия Димитър Влахов и Тодор Паница и останалите създатели и дейци на ВМРО (обединена), създадена и ръководена от Георги Димитров по инструкции на Коминтерна.

Както в сянката на Васил Левски стоят един поп Кръстьо и Димитър Общи, така и в сянката на македонските ни революционери се спотаяват и новите Попкръстювци. Убеден съм, че това което ще прочетете ще ви отврати от родните предатели, живяли с жедри подаяния от сръбските и московските си господари, но ще ви даде и материал за размисъл. Някои от имената на предателите, които ще срещнете в текстовете по-долу, след септември 1944 г. ще управляват България, а други осъзнавайки калта, в която са затънали няма да посмеят да се върнат в родината, докато трети ще се опитат да изкупят вината си с цената на живота си, както д-р Константин Терзиев, Панко Брашнаров, Павел Шатев и др.

Цочо В. Билярски

* * *
РОДООТСТЪПНИЦИ

От 5–6 години насам във Виена се е загнездил един субект, който, след като се е продал цял на душманите на своя народ, непрекъснато го клевети, неуморим да повтаря все едни и същи клеветнически фрази, все едни и същи измислици и лъжи.
Заобиколен от 5–6 души също прогонени и пропцирени свои братя по дух, Мито Влахов издава във Виена печатни органи на своята личност и „идеи” и в тях, на разни езици, повтаря все едни и същи стереотипни лъжи и безсъдържателни фрази. Каквото измисли неговата продажна глава против българския народ, веднага го отпечатва на всички езици и, подобно на някой фалшив специалитет, го праща по всички краища на света, дано някой загубен търговец, или някой страдащ от неизлечима болест, му стане клиент. За превеждане рецептата му на разни езици и за разпространението й, той е наел по един сърбин, грък, влах, албанец, хърватин и др. Тия последните изглеждат по-честни хора, с по-малко паднал морал, с непродадени съвести, защото в превежданите от тях фалшиви рецепти на „д-р” Влахов почти нищо противно на техните народи и държави не се пише, макар там да е много по-лошо, отколкото в България.

Кой е Мито Влахов и безделническия кръжок около него, тук – в тяхното отечество – никой вече не се интересува да знае. Дамгосани с печата на своето продажничество, влаховци ще се скитат и продават всякога и всякъде, но само между своя народ не ще се върнат. Грехът на предателството към тоя народ ще ги гони до гроба.

Какво е миналото на Мито Влахов и на кръжока му?
Малко преди „Хуриета” (младотурския преврат от 1908 год.) в Солун се вести личността на Мито Влахов, като учител в Българската мъжка гимназия. Като краен материалист, Влахов намери за най-износно да служи под ведомството на „ултранационалистическото учреждение” – Екзархията, която за Влахов, впоследствие, стана още и „шовинистическо оръдие на българския империализъм”. А като „идеалист”, той почна да насажда комунистическите идеи между учениците. Нека се забележи, че Мито Влахов е „интелектуелец”, който чудновато съчетава две противоположни крайности – идеализма и материализма. На думи е пролетарец, а в живота си е буржоа. Той може, като Ботьов, да оплаква денонощно сиромасите, но може да живее във Виена, като чорбаджия от Букурещ.

Като „борец” срещу турското потисничество в Македония, Влахов се вмъкна под кожата на националиста Сандански, подхлъзна го да напише „към народите в Турция” червен манифест (но с отоманска тенденция) и с това създаде най-пакостното разцепление между самите българи в Македония от една страна, и между турците и няколко българи от друга. Подведени от Влаховци, младотурците, вместо да се вслушат в желанията и правотата на единодушния и преобладаващ български елемент в Македония, почнаха да си служат с внушената от Влаховци политика: „разделяй и владей”. Насочвани по указаниге от Влаховци посоки, младотурците стигнаха до прочутите обезоръжителни акции в Македония, вследствие на които първи побягнаха в гората и в България Чернопеев и Сандански. По същата причина младотурците дойдоха скоро и до Балканската война, в която се провалиха и те, и българите.
Като остави Сандански сам да чака ефекта от гръмогласния манифест и от образуваната вече „Федеративна партия” в Серско, Влахов, изпод кожата на Яне, се добра до младотурците и стана техен депутат от Македония и за сметка на македонските българи. Това депутатство е първото продажничество на Влахова, което до нейде задоволяваше неговия материалистичен инстинкт.

Дойде Балканската война с всичките й катастрофи за Македония и за Турция. Влахов, изплашен, избяга в България и впоследствие го виждаме консул на омразния цар Фердинанд в омразната деспотична Русия, дето дочака Общата война и се прибра в София.

И през страшната война Влахов никога не изпусна практическия път в живота: веднага се нареди в щаба на „добродушния” Протогеров, чрез когото лесно се добра до най-големите постове – окръжен управител в Щип и Прищина, а „масите” и бъдещите „фашисти” отидоха по боевите линии да проливат кръвта си.

След войната и катастрофата, Влахов намери пак удобно място сред буржоазията, като стана секретар на Търговската камара във Варна. Но там „идеите” на Влахова не бяха тъй добре „задоволени” материално, та, след известно време, той се продаде (вече четвърти път) на буржоата и бъдещ „кърволок” Цанков, който го прати във Виена за консул на България.

По онова време Тодор Александров, избягал вече от затвора, бе влязъл в сърбска Македония и бе възобновил организацията. Влахов веднага си спомни, че отдавна някога е бил член на ВМРО, бил е, следователно, и „революционер” някъде и че може да играе и друга роль, освен консулската. При туй, пред него се чертаеха вече переспективи от друга една страна в света: щедрата болшевишка фортуна затъмняваше бедната консулска каса на България и Влахов реши да играе „революционната” роль, като се „ориентира” към бляскавите и несметни източници на Москва. И не се излъга: успял или неуспял в новата и „спасителна” ориентация за Македония, за себе си той успяваше. Защото Влахов е теле, което отдалеч подушва, де е кравата с голямото виме и натам насочва своята широка уста.

И двата манифеста на Влахова не спечелиха нищо добро за Македония. Сам Влахов, обаче, нищо не изгуби. Той се залости между краката на болшевишката крава и до тоя час бозае до отмаляване и се пени срещу „белия терор” в България. Дали е наторил балканската нива за семето на болшевизма, или не, сам той си знае. И дали един ден ще се изплъзне от наказанието на болшевиките, както се изплъзна от онова на младотурците, бъдещето ще покаже. Защото заблужденията, в които някога Влахов вкара младотурците, както и тия, в които по настоящем държи болшевиките, са били и са неимоверно пакостни и за тях. И към едните, и към другите, плюс македонското дело, и във връзка с македонската борба, Влахов е бил и е безподобен фалшификатор, мошеник и изнудвач. За всяко дело, за всяка политика той е паразит.

Тодор Паница
Един от типовете, що съставляват престъпния кръжок на Влахова, бе и Тодор Паница, тъмното минало на когото тук накратко ще изнесем.
Родом от стара България, неудачник в училищата и изключен от тях, Паница се зачислява в редовете на Македонската организация и заминава за Серско.

Като четник в Драмската околия, Паница бе натоварен от обособилата се в 1905 г. сепаративна на ВМРО група на серчани да убие Христо Матов, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Есента на 1907 г. той наистина уби последните двама, а другият се спаси случайно. Както е известно, тия убийства туриха трагичното начало на взаимните избивания между македонските дейци – начало, което и досега продължава. „Борец” срещу потисниците на Македония, със своето безнравствено поведение Паница поруга една учителка в с. Калопот – Катерина Измирлиева, за която, след няколко скандали, биде принуден да се ожени. След „венчанието”, новата невеста стана още по-необуздана, отколкото бе по-преди, нещо което свидетелствуваше, че Паница е насадил добър морал даже у неговата бъдеща жена. Шокираното население пищеше от тая развратна двойка.
Дочакахме младотурския преврат. За услугите и ревността, които Паница показа за отоманизиране на българите през време на Хуриета, младотурците му подариха един чифлик в Драмско и бившият „борец” срещу беговете сега стана сам бег и за кратко време с поведението си надмина всички някогашни бегове-турци. Оргиите, които кръжокът на Паница разиграваше в чифлика на Махмуд бей, не се поддават на описание. Поменатият кръжок на Паница – жена, балдъзи, младотурски ашлаци, начело с известния юзбашия Тефик ефенди – всичко бе се обърнало в една истинска и безобразна комуна. Централната личност във вертепа на Бакхуса, естествено, беше г-жа Паница, облечена във фередже и широки шалвари. Целият кръжок вече бе дал клетва върху корана на Мохамеда, че вярно ще служи на отоманството. Харемският образ на новия живот бе външния израз на сърдечната клетва, а еротическият каяфет на новите младотуркини будеше изблик на душевни и телесни пориви у Тефиковите аскерлии … Младотурците, както сега болшевиките, бяха щедри – даваха пари. Влахов тържествуваше, като гледаше спечелени народните македонски „маси” там – в чифлика на Махмуд бей. Червеният манифест на Яне Сандански личеше по вратите на правителствените учреждения, макар сам той да криеше вече острите си уши из дупките на Пирина … Но не бе за дълго.

Настана Балканската война и клелият се върху корана и на младотурците Паница веднага им измени и мина на страната на цар Фердинанда: през войната турското население в Серско и Драмско адски пропищя от тоя Паница и никога няма да забрави неговите золуми…Какво е правил през Общата война, незнаем, но земледелското правителство осъди Паница, като кожодер, по чл. 4. За да избегне ударите на този проклет чл. 4, Паница реши да продаде остатъка от силите си и съвестта си на Стамболийски и през 1922 год., начело на един оранжев отряд, замина през Юндола, за да спасява народа от „автономистите” в Петричко. След като яде попарата на тоя народ в Неврокоп, Паница хукна назад към София и се задържа чак в Ниш, а оттам в Белград. Тук, на новия пазар, Паница нямаше що да работи, освен да се залови за току-що изтървания свой занаят – да продава на сърбите себе си и своето отечество. Той се зачисли в средата на родоотстъпниците „емигранти” и в шпионското бюро на Жика Лазич….
….
По-късно и няколко дена преди бомбардирането на черквата „Света Неделя” в София, почти всичко беше готово за революцията в България и Гаврил Генов, Михайлов и всички дружбашки министри, начело с Паница, събрани в Ниш, обсъждаха някои технически въпроси, като от къде и как да се действува и пр. Комунистите, обаче, изплашени да не би революцията да успее, в който случай дружбашите сами ще пипнат властта, направиха една провокация, като предварително бомбардираха черквата. Паница страшно псува по адрес на комуната. С научаването за атентата, унил, убит духом, Паница замина за Виена, от където не се върна вече.

Вън от тези две групи, имаше още две емигрантски групи, а именно: федеративната Серска група, състояща се от около шестдесет човека и анархистическата – от десетина човека. Разбира се, и тези две групи не останаха пощадени и оставени вън от двете големи. Комунистите от една страна с пари, Обовците от друга със заплашвания, почнаха да ги подканват. Но анархистическата група, като изключи няколко души и се очисти от гнилото, отказа да се присъедини към коя и да е група, замина в гр. Велики Бечкерек и до днес хората й, шпионирани и от двете групи, арестувани, малтретирани и измъчвани, работят черна работа, за да се прехранват, като постепенно, при първа възможност, напускат Сърбия, един по един, верни на идеала си. Обаче, не бе същото и с федеративната Серска група. Всяко гнило начало има катастрофален край. В тая група имаше един червей, който разяждаше. Имаше една затаена злоба, насочена срещу тъй наречената „интелигенция” начело с Димитър Арнаудов от Неврокоп, човек подъл, зъл, с лошо сърце и извънредно много страхлив и изкуфял, мразен почти от всички хора на групата. В Горни Милановац групата се състоеше от четата на Дерменджиев, все козарчета, криминални престъпници от Петричко, Мелнишко и Неврокопско, десетина момчета също новодошли, пак прости македончета от същите места, десетина по-интелигентни, които бяха повечето комунисти отколкото федератисти и най-сетне в Солунския затвор имаше десетина души, тъй наречената „интелигенция”, всеки с претенции да замести Паница. След смъртта на Паница, те бяха арестувани по желанието на Обов – Тодоров, с цел да ги привлекат на своя страна, като ги освободят. Почнаха се атаки и от двете страни за присвояване на групата, обаче самозваният заместник на Паница, Димитър Арнаудов, заяви на всеуслушание следното: „който освободи другарите ни, той ще има групата ни”. Кратко и ясно. Обовци, знаейки предварително това, изпратили шпионина д-р Коста Терзиев с пълномощие на сръбското Външно министерство да освободи арестуваните в Солунския затвор и да ги доведе при групата. Така и стана. Тъкмо по това време бе насрочено делото по убийството на Паница във Виена.
…
Между това, в Виена, след убийството на Паница, страстите за първенство в „федерацията”, корупцията и алчността – кой да граби повече долари, динари и драхми, бяха се до толкова разбушували, щото през август 1925 год. вече имаше четири – пет лагери, които едни други се изключваха. В единия лагер Димитър Влахов, Ризо Ризов; във втория – д-р Филип Атанасов, Славе Иванов; в третия – Кочо Хаджириндов, Миладинов, д-р Коста Терзиев; в четвъртия – Васил Манолев, Яне Богатинов, Димитър Арнаудов, Бумбаров (новоизлюпеният федератист – Жика Лазичевист) и най-сетне г-жа Паница. Не липсваха у никого митарски биения в гърдите и клетви и псувни по адрес на другите. Д-р Атанасов, с документи на ръце, като бивш касиер, доказваше, че Паница взел повече от двадесет хиляди (20 000) долари, а и до днес Влахов не пожелал да оправдае сумите. Приживе, когато бивал поканван да оправдае изтеглените суми, Паница се навъсвал. А по-сетне успял да измести доктора и станал сам касиер. Освен Хаджириндовата група, останалите живееха в разкош.
….
Как се развиват събитията в Виена по-нататък: Дерменджиев, подкупен чрез д-р Терзиев от Жика Лазич, дохожда в Белград, вместо в Париж, и предава всичко. Терзиев едновременно подкупва и Хаджириндов, като редактор на в. „Македонско Съзнание”. Последният дохожда също в Белград и тук продължава издаването на „Македонско Съзнание”, което, със съдействието на сръбската полиция и на „Бялата Ръка”, се разпространява сред българското население в Македония.
Освен горния противонароден орган на сръбската полиция, в Македония се пръскат и другите два такива органи, за които се говори в самото начало – „Балканска федерация” и „Македонско дело”, издавани с болшевишки пари от Влахова във Виена. И едните и другите не чете никой, освен някои подкупени, или отчуждили се от народната маса типове.

Всичките почти, македонци и българи, изхвърлени заради предателската дейност на Влахов и Паница вън от границите на отечеството им, са пръснати и разпилени по разни места на Сърбия и Европа. Ония, що бяха около Паница, не съществуват вече като „група”. Всички се пръснаха и продадоха. Жената на Паница, Катерина, с детето си и със сестра си Магдалина и досега живеят на широко във Виена с грамадните средства, които той им остави. Кръсте Делипапазов, Георги Лаков и Кочо Павлов получават по хиляда динари от сръбските фондове и живеят в Горни Милановац. Братя Бакърджиеви, паднали в немилост пред „обединената”, работят сергиджилък в Загреб, готови да се продадат на първия, който ги потърси. Ония от Петричко и Мелнишко, заедно с двамата от Неврокоп – Тодор Ковачев и Никола Шопов, са контрачетници към Царево Село и Ново Село, където е и Николай Хайдуков. Последният пък заедно с Т. Ковачев върши военен шпионаж за сметка на сърбите в Горно-Джумайско и Кюстендилско, срещу което получава по три хиляди динари и дрехи. Изпращат разни контрачети в тия краища с привидния предлог пред четниците, че правят „освободителна организация” на българския народ. Ползувайки се до голяма степен от някои български вестници, които в безогледното партизанство сами представляват положението в България за лошо, сърбите с името на Н. Хайдуков, избягал полани без всяка причина от дома си, се готвеха да издават в Париж един политически бюлетин, чрез който да изтъкват пред Европа, че Петричкият окръг е под непоносимата „диктатура” и терор на „автономистите”, та по този начин онзи окръг да стане обект на освобождение, разбира се, със сръбска помощ. Там, в Париж, предателите Христо Гетов, Обов, Борис Чанджиев и Иван Христов вече издават със сръбски пари един подобен парцал – „Родина”.

Интересен е въпросът с амнистията. От страна на Земледелската партия в България, много често се повдига този въпрос и в Народното събрание се настоявя да се даде пълна амнистия на емигрантите в Сърбия.
Възможно е, Земледелската партия да има искрени намерения по въпроса. Сръбското правителство, обаче, не желае да се лиши от „емигрантите”. Първо, защото то още разчита, че при едно засилване на земледелците в България, „емигрантите” ще могат да нахлуят и да направят преврат, за да възстановят „законното правителство на Стамболийски, узурпаторски изгонено на 9 юний”. В това заблуждение сърбите са поставени до голяма степен от самите водители на „емиграцията”.

Второ, защото при една широка амнистия, част от емигрантите може би да се възползува и да се върне, но се една значителна група ще остане там, ако не да поддържа илюзията за преврат в България, то за шпионажа, който продалите се български изчадия вършат тъй усърдно за сметка на сърбите.

Българската емиграция в Сърбия бе „добре дошла” за сръбската шовинистическа политика и те гледаха по всякакъв начин да я използуват за свои планове. За това и помагаха. Създадоха пунктове покрай границата на България – в цяла стара Сърбия, а изпращаха и хора в Македония срещу ВМРО. При една революция или преврат в България и заемане на властта от доверени хора на сърбите от Земледелския съюз, те ставаха господари на Балканския полуостров, а същевременно смятаха с това за винаги да се отърват от страшната за тях ВМРО. Най-големи надежди за това те имаха през 1924 г., когато на власт бе демократическият водител Люба Давидович. Един от главните фактори и ръководители на тази политика бе Воя Маринкович. Той бе силен в партията си и правителството, защото бе доверен човек на крал Александър. Коста Тодоров бе в интимни приятелски връзки с него и те двамата се разбираха във всичко и те бяха, които ръководиха тази политика. Самият крал Александър бе въодушевен от тази идея – да управлява целия Балкански полуостров и всячески се стараеше да постигне тази мечта. Веднаж, на събрала се група емигранти, Коста Тодоров каза: „Ех, ех… ние сме неразбиваеми. Нали зад гърба си имаме кралят, ще постигнем всичко”. Друг път д-р Терзиев (от македонските федератисти” – б. н.) обясняваше в ресторант „Тунеа”, как крал Александър най-добре и най-първо помогнал на слабата още емиграция през 1923 г., като дал заповед да се отпуснат 35 милиона динара за нуждите на „революционната борба”, как Коста Тодоров и други земеделски „водители” още тогава били приети от него тайно на ауденция и как той ги насърчил да поведат борбата и как им обещал да им помага във всичко.

Най-доверения им човек сега в Белград е Милан Тодоров (емигрант – б. н.). При него се извикват определените емигранти за работа. Той им нарежда, каквото им е необходимо и той се сношава направо с онеи, които устройват „акциите”. Тодор Ковачев – началник на емигрантските чети в Македония, който е един от най-верните им и доверени служители и той отива при Жика Лазич или генерал Томич – началникът на жандармерията, и в присъствието на М. Тодоров. Напоследък Т. Ковачев бе дошъл в Белград, за да събира нови хора за Македония и само М. Тодоров му устройваше срещите, на които присъствуваше и той. Един от възторжените привърженици на четнишките нападения в Македония, бившият народен представител от Горна Джумая, Николай Хайдуков – и той не можеше да присъствува на срещите и разговорите им. Въобще, стремежът напоследък, е всичко да става в пълна „тайна”, като се посвещават само няолко доверени лица.

Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началникът на Обществената безопасност, Живоин (Жика) Лазич. Той е личността, при която отива М. Тодоров, а и той е, който по-нататък урежда с министрите или други лица подготовката, или заминаването. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползува и с абсолютното доверие на краля Александър, на Военната лига и на всички шовинистически сръбски кръгове. Без него не се взима нито едно решение, било за Македония или за друга част от кралството, по отношение на „безопасността” на държавата и пр. Помага му официално началникът на жандармерията, генерал Томич, а в услуга му са националните четнишки сдружения, които напоследък явно взимат участие в умиротворяването на „Южна Сърбия”, и членовете на „Бялата Ръка”. Той е съединителното звено, така да се каже, между по-долните ръководители и висшата власт.

* * *
По-горе описахме положението на Влаховата „федерация” във Виена през 1925 год. и как стана раждането на неговата ВМРО (обединена). По-нататък тя се подраздели и прие следния вид:
Група I: 1. „Обединената” с Централен комитет Д. Влахов, представител на „Балканската федерация”;
2. Западна Македония (под Сърбия), представител Ризо Ризов;
3. Горно-Джумайско и Разложко, представител Владимир Поптомов;
4. Неврокопско, представител Димитър Арнаудов;
5. Македония под гръцко иго, представител Христо Янков-Чолака от Кукуш;
6. Македонската емиграция в България и Дружество „Илинден”, представител Георги Занков. Последният бe натрапен на първите от болшевиките;
7. Задгранични представители (ЗП): в Париж – Разлогов и в Цариград – Павел Шатев. За Албания се мислеше Христо Цветков.
Тая група, както казахме, издава всеки 15 дена в Виена „Македонско дело” и „Балканска федерация” – това е многоезичната “Federation Balcanique”. Тия безплатно пръскани противобългарски вестници, както видяхме, се издават с болшевишки средства.
На всеки член от тая група се плаща месечно по 700 шилинги, плюс още известна сума, като на комунистически деятели на Балканите.
Група II: Д-р Филип Атанасов и Славе Иванов – със сръбски пари.
Група III: Борис Чанджиев и Иван Хр. Попов – пак със сръбски пари.
Група IV: Д-р Коста Терзиев и Кочо Хаджириндов – фалирала вече, понеже падна в немилост пред Жика Лазич.
- – -
След атентата върху Жика Лазич, кредитът, който Коста Тодоров и Александър Обов имаха пред сръбските власти, значително намаля. „Акциите” в България останаха да се ръководят от Недялко Атанасов и Христо Стоянов. Коста Тодоров си запази правото да действува срещу ВМРО, т. е. в Македония.
В Министерството на външните работи „Българският отдел” се завежда от Драгиша Станоевич. След атентата над Жика Лазич, по негово и това на полковник Динич нареждане, емиграцията се концентрира в няколко лагери: Ниш, Княжевац, Лесковац, Царево Село, Ново Село, Пожаревац и Горни Милановац. Първите имат за обект стара България, вторите – Петрич и Горно-Джумайско. Нови Сад, Вършец и Велики Бечкерек – Хърватско. През миналата година биде образуван върховен екзекутивен-ръководителен комитет, в чийто състав влизат полковниците Кръстич и Динич, като представители на ултрашовинистическата военна организация „Бялата Ръка”. Убийствата, които се проектират в България, ще имат за главна цел да предизвикват емигриране, което, от своя страна, „да засили кадрите, на емиграцията за акции и революция”.
Оръжието на бандитските терористически групи се дава от военните складове. Терористите го получават на границата от заведующия пункта, а на връщане пак му го предават, който пък, от своя страна, го предава на военния склад, отдето го е получил.

Ето списъкът на главните агенти на сърбското правителство, с обозначение на месечното им възнаграждение в сръбски динари.

Група Коста Тодоров – Александър Обов
1. Александър Обов, живее в Париж, Авеню Емил Зола, 16.
2. Коста Тодоров.
Двамата получават месечно … 160 000
3. Александър Кантарджиев – Атина … 4000
4. Ангел Величков – ? … 2500
5. Борис Николов – Париж … 1500
6. Борис Бумбаров – Виена … 2500
7. Борис Чамурлиев – Париж … 3000
8. Борис Чернев – Пожаревац … 1500
9. Георги Капчев – Белград … 4000
10. Деню Костов – Париж … 3000
11. Дочо Узунов – Пожаревац … 2000
12. Иван Бояджиев – Пожаревац … 3000
13. Иван Неделчев – Пожаревац … 3000
14. Иван Костов – Пожаревац … 2000
15. Иван Тодоревски – Пожаревац … 1500
16. Иван Чилев – Париж … 3000
17. Илко Тотев – Пожаревац … 1500
18. Йордан Арнаудов – Виена … 3000
19. Коста Терзиев – Белград … 4000
20. Крум Пастармаджиев – Пожаревац … 1500
21. Кирил Попов – Прага … 1500
22. Коце Георгиев – Пожаревац … 1500
23. Михаил Тодоров – Белград … 4000
24. Мирчо Топалов – Белград … 1500
25. Методи Шопов – Виена … 2500
26. Николай Хайдуков – Ново Село … 4000
27. Нешо Томангелов – Ново Село … 3000
28. Никола Димитров – Пожаревац … 2000
29. Павел Ст. Павлов – Пожаревац … 1500
30. Станчо Трифунов – Париж … 2500
31. Стефан Капзималски – Пожаревац … 2000
32. Стоян Попов – Бeлград … 1500
33. Стефан Димитров – Париж … 2500
34. Тодор Ковачев – Царево Село … 3000
35. Тинко Симов – Пожаревац … 3000
36. Тодор Сервански – Пожаревац … 1500
37. Тодор Пунчев – Пожаревац … 1500
38. Христо Г. Обов – Париж … 3000

Група Недялко Атанасов – Христо Стоянов.
1. Недялко Атанасов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 17.
2. Христо Стоянов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 16. Двамата получават месечно … 166 000
3. Асен Даскалов – Белград  … 1500
4. Ангел Гърев – Белград … 3000
5. Ангел Тодоров – Велики Бечкерек … 1500
6. Атанас Маренов – Лесковац … 1500
7. Ангел Хаджийончев – Ниш … 2500
8. Борис Спасов – Вършец … 2000
9. Борис Христов – Ниш … 2000
10. Васил Стойков – Белград … 1500
11. Васил Бояджиев – Вършец … 1500
12. Васил Дочев – Белград … 1500
13. Васил Бакърджиев – Ниш … 1500
14. Георги Тугалов – Княжевац … 1500
15. Георги Михайлов – Нови Сад … 1500
16. Иван Тулешков – Белград … 4000
17. Иван Мострев – Белград … 1500
18. Иван Желев – Белград … 1500
19. Иван Филипов – Вършец … 1500
20. Иван Аврамов – Лесковац … 2000
21. Иван Петров – Лесковац … 2000
22. Йоцо Николов – Княжевац … 1500
23. Иван Шипотов – Княжевац … 1500
24. Янко Икономов – Суботица … 1500
25. Йордан Димитров – Ниш … 1500
26. Кирил Ралев – Белград … 1500
27. Кирил Палчев – Белград … 1500
28. Кирил Митов – Белград … 1500
29. Кирил Попниколов – Ниш … 2000
30. Кочо Василев – Ниш … 2500
31. Методи Ганчев – Белград … 1500
32. Методи Харизанов – Ниш … 2000
33. Мико Младенов – Велики Бечкерек … 2000
34. Методи Попов – Лесковац … 1500
35. Никола Контев – Белград … 4000
36. Мино Маринов – Белград … 1500
37. Нако Калчев – Ниш … 2000
38. Нако Йотов – Цариброд … 1500
39. Никола Иванов – Ниш … 1500
40. Павел Каблешков – Княжевац … 1500
41. Павел Върбанов – Белград … 1500
42. Петър Василев – Белград … 1500
43. Петър Инаретски – Белград … 1500
44. Петър Константинов – Ниш … 1500
45. Стефан Светозаров – Княжевац … 2500
46. Спас Младенов – Вършец … 2000
47. Станчо Донев – Белград … 4000
48. Стоил Петров – Белград … 1500
49. Стефан Здравков – Белград … 1500
50. Стефан Милушев – Белград … 1500
51. Стоян Илиев – Княжевац … 1500
52. Тодор Драганов – Ниш … 2500
53. Тодор Чобанов – Ниш … 2500
54. Тодор Гълъбов – Белград … 4000
55. Тома Миленков – Княжевац … 1500
56. Христо Иванов – Белград … 4000
57. Христо Иванов – Цариброд … 2000
58. Цоко Иванов – Вършец … 1500
59. Цвятко Станиев – Цариброд … 3000
60. Ангел Балкански – Горни Милановац … 2000

Група, която не получава възнаграждение и е абсолютно независима
1. Гечо Минков, студент – Белград, чиновник.
2. Боян Тодоров, студент – Белград, зарзаватчия.
3. Любен Недeлчев, студент – Белград, зарзаватчия.
4. Димитър Паков, студент – Белград, чиновник
5. Александър Стаменов – Белград, зарзаватчия.
* * *
От изложената дотук на кратко „деятелност” на Влахов – Паница и на „емигрантите”, читателят достатъчно вижда мизерията на безотечественика и родоотстъпника. Страшен е падналият морал!…

[Hatshepsut]

Иван Михаилов - последният комита

Иван (познат и като Ванче и Ванчо) Михайлов, е личността-поанта във връзката между следосвобожденската история на България и модерните времена. Роден на 26 август 1896 г. в Ново село, Щипско, той ни припомня, че най-бурните и митологизирани времена от нашата история, всъщност са много близо до нас.

Михайлов е една от най-изявените фигури в борбите за освобождение на Македония. Той се превръща във фактор, променящ историята на цяла Европа. Осъществява многобройни международни връзки – от тези с хърватските усташи и косовския комитет до хитлеристка Германия. С други думи всеки, който е имал интереси към Македония, е трябвало да се съобрази с ВМРО и нейния лидер.

Михайлов застава начело на организацията през 1925 г. след смъртта на Тодор Александров, като преди това е негов секретар от 1918 г. Двамата мъже са израснали в съседни къщи, а Ванче от дете е свикнал с комитите, гостуващи в къщата на семейството му. Отраства в суровата среда на организацията, чиито активист е баща му – сред униформи, ками и револвери. Учи в Солунската българска мъжка гимназия, „училището” на безброй революционери, която Христо Силянов нарича „Македонската Алма Матер“. За учителите си Ванче споделя: „Всички наши учители бяха очертани националисти… Мнозина от учителите ни са били в миналото, а може би и в момента да бяха, участници в тайното народно съзаклятие, във ВМРО … Другите ни учители бяха пак проявени в нашите обществени борби – едни като културни и легални деятели, а други заедно с туй и като революционни дейци.“

Непосредствено преди Междусъюзническата война напуска Солун и се установява в Щип. Заедно с майка си преживява тежкия бежански живот, а след войната Щип вече е под сръбски контрол. Записан е в в новооткритата Скопска сръбска гимназия в седми клас, където се среща с престолонаследника на Сърбия Александър Караджорджевич. Завършвайки с отличие, му е предложено да учи в който и да е европейски университет, като сръбски стипендиант. Михайлов отказва. По време на Първата световна война е назначен за бирник в Щипската община, тъй като тогава боледува, а от юли 1918 г. е повикан на военна служба в българската армия. В началото на август 1918 г. е изпратен в София като новобранец. Там постъпва в Четвърти артилерийски полк. След Войната той се записва в Юридическия факултет на Софийския университет. Именно по време на следването си е поканен от Тодор Александров за негов секретар в Задграничното представителство на ВМРО в София, на ул. „Ген. Гурко“ №22. Превръща се и в един от основателите и първи председател на студентското дружество „Вардаръ“.

Смъртта на Тодор Александров е повратната точка в живота на Ванчо. Тя отключва междуособици и безмилостна борба за власт във ВМРО. По това време Михайлов е само на 27 години, един от най-доверените хора на Александров. Убийството на Тодор на 31 август 1924 година е резултат от появилите се разногласия с останалите членове на ЦК – Протогеров и Чаулев. Убеждението на Михайлов, че именно Протогеров стои зад заговора, води до т.нар. Горноджумайски събития, при които Ванче организира преврат. Смъртта си намират няколко души от обкръжението на Протогеров, но самият той е пощаден и остава част от Централния комитет. От този момент Иван Михайлов е достоен наследник на великия си предшественик. Остава член на Централния комитет до края на живота си.

Въпреки утвърдения нов лидер братоубийствата продължават. Протогеров намира смъртта си през 1928 г. – убийството му е организирано от Михайлов и този път милостта е забравена. „Македонците“ стават все по-брутални, разчиствайки сметките си в центъра на София. Политическите убийства зачестяват, ВМРО се разцепва  на два главни клона – „михайловисти“ и „протогеровисти“. Вторите следват лявата идеология и са привърженици на идеята за създаването на федеративна държава в Македония, включваща българската, сръбската и македонската територия. За михайловистите това е неприемливо, тъй като така ще се засили югославското влияние – нещо, срещу което те яростно се съпротивляват.

Михайлов и последователите му се борят за автономна Македония, тъй като ясно разбират, че не е възможно територията директно да се присъедини към България. Същевременно Ванчо променя изцяло стратегията на Организацията, като забранява в Македония да навлизат чети по-големи от 10-15 души и налага като един от основните способи за постигане на целта, атентатите срещу сръбските правителствени учреждения и представители. По това време е факт още една организация, противостояща на Михайлов –  ВМРО-Обединена. Тя е покровителствана от Георги Димитров и отхвърля федеративната идея. Част от привържениците на Протогеров си сътрудничат тясно с ВМРО-Обединена, като след смъртта на водача си много от тях се присъединяват към организацията.

Същевременно Ванчо не е сам в своята революционна борба. Неговата жена Мелпомена Кърничева, известна като Менча Кърничева, за която се жени на 25 декември 1926г. подобно на много други жени в Македония става част от ВМРО. Менча следва Михайлов навсякъде и те остават заедно до смъртта на Кърничева в Рим през 1964г., на 5 септември (Иван Михайлов също умира на 5 септември, 1990г.).

Иван Михайлов и Менча Кърничева

Михайлов се бори с всички сили срещу сърбизирането на областта и дискриминирането на хората с българско самосъзнание. Следвайки целта си, той не се спира пред нищо и на практика превръща ВМРО в нелегална терористична организация. Най-знаковият „удар“ на михайловото ВМРО безспорно е атентатът в Марсилия срещу сръбския крал Александър Караджорджевич. Той е организиран заедно с „Усташа“ на 9 октомври 1934 г.

Кралят е убит. След този акт и след деветнадесетомайския преврат новият министър- председател Кимон Георгиев се заема да ограничи влиянието на организацията, която на места (например в петричко) управлява почти автономно от държавата. Михайлов се оказва политически бежанец.

През Втората световна война Третият райх търси сътрудничество с Михайлов. Той обаче вече отхвърля предложението на Германия за създаване на независима македонска държава, тъй като предвижда изхода на войната. След края ѝ  пътува из Европа, за да се установи в Рим, където се отдава на писателска работа. Неговите „Спомени“ стават изключителен ценен исторически извор. Въпреки огромния му принос в борбата за правата на изстрадалите си сънародници от Македония с всякакви средства, който го прави и толкова спорна личност, в историята остава неговата скромна самооценка: „Аз съм българин от Македония“.

Личността на Ванчо Михайлов много често е определяна като противоречива, а всъщност не е такава, защото всяко негово действие е последователно, водено от убедеността на силен и достоен човек в правотата му. За живота на Михайлов всеки има своята истина. Пътят му е изключително сложен и повратен, точно каквато е и съдбата на земята, за която се бори…

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

СПОМЕН ЗА ЕДИН МОЙ УЧИТЕЛ

Под това заглавие вестник "Македонска Трибуна", излизащ в Индианаполис,Инд. от 27 октомври 1977 година, публикува разказ от Иван Михайлов, лидерът на македонското освободително движение. В разказът - спомен ще срещнете носталгия, идилия и любов към родината, към Македония. Вервам, че щипяни, мои приятели, ще го прочетат с особен интерес.
Тук освен снимката на Иван Михайлов публикуваме и портрет на неговата майка. Тази снимка в рамка, стоеше винаги на работното му бюро. Ние я публикуваме ЗА ПРЪВ ПЪТ.
Ето текста на горното заглавие:
" СПОМЕН ЗА ЕДИН МОЙ УЧИТЕЛ
В ШИРОКИЯ черковен двор, внушителен с тишината, чистотата и пълноводните си чешми, се намираше и училището, в което са преподавали - в Ново село - Гоце Делчев и Тодор Александров, а често се е отбивал и Даме Груев. Там се сливаше - като в монета с две лица - туй, което бе същината на народната душа - верата в Христа и борбата за свобода.
С този двор завинаги са останали в съзнанието ми два момента. Единият бе вечерта на Велики петък, когато над главите ни небето ставаше непроницаемо черно поради стотиците запалени свещи в ръцете на събраните тук всички новоселци, овладени от тежкото чувство за Христовото погребение. Другият момент бе светлата радост на Петровден, краят на учебната година. Този ден внасяше сияние в духа на възрастните, които следеха декламациите ни и раздаването на свидетелствата.
Когато е било строено училището надписани са били с едри букви високо над една от стените тия думи: "Бой се от Бога, почитай Царя". Но и тези, които са го сторили, а и тия, които са преподавали в това училище преди и особено подир появяването на ВМРО, не са харесвали препоръката от втората част на надписа.
Докато бех в четвърто отделение, в уличките на Ново село все още лъхаше за мене тайнствена, бунтовна загадачност, така както в черква чувствувах мириса на тамян.
ОТ ТИЯ години е пред очите ми образът на учителя ми Димитър Недков, новоселец. Сестра му Славка и брат му Тодор беха мои другари. Неговата външност, обноски и думите му вервам да са давали некакъв тласък към предприемчивост и бодрост в нашата среда, макар да бехме твърде млади.
Спомням си разходките на по-горните отделения с учителя ни Недков. Не отивахме далече от Нава село, но и тия къси излети беха като събитие за нас. След време добре разбрах смисъла на песничките, които научавахме от учителя си. Пеехме "гръмогласно", струваше ми се, че треперят къщите около нас. Минавахме през заптийската кула при Клисурата, на триста метра от нашата махала. Там стоеше с пушка на рамо винаги един заптия. На високи ноти нареждахме заучените думи: "Жени, деца, сберете се, елате в Рилския балкан; напред, че днес е време за свободата си да измреме". И като се завръщахме в училищния двор през големата порта, пак дерехме гърлата си с тази песен. Но и тук, не по-далече от осемдесет метра, имаше друга заптийска станция, на обратния край на Ново село към града Щип.
Мои близки са ме запитвали понекога: бих ли бил готов да изживея наново всиичко, което досега съм минал през живота? Без колебание отговарям: ако се касае особено за времето, когато Недков и колегите му Наум Османков и Трайчо Станчев, пак новоселци, ми беха учители, приемам даже два пъти наново да изживея тия години.
Като научих, че Недков и Османков са заминали за България, истинска тъга ме обземаше, макар на България всичко живо българско в Македония да гледаше като на свой Йерусалим.
Не липсваха из нашата родина учители от този разред. Те ковеха верата в по-добро бъдеще. Чрез запазената ми обич към Димитър Недков изразявам и неизменната ми почит към нашето учителство от епохата на турския режим.
И Недков не бе само учител на децата. И той бе активен в революционната организация. По едно време чувах, че бил в четата на Мише Развигоров. След Хуриета той наново се появи в Щип. Радвал съм се като научих, че през Балканската война е бил доброволец в една от македоно-одринските дружини - не помня коя. Сражавал се е и на Султан-тепе срещу сърбите в 1913 година. Бех научил, че бил отреден златен медал за храбростта на дружината; а тя единодушно решила медала да се даде на Димитър Недков. Малко по-късно, през ноември 1914 година начело на чета е участвал в нападението срещу сърбите при Удово - Валандово, показвайки и там голема смелост.
Неотдавна Димитър Недков се е поминал в България. на деветдесет и три години. Не вервам нещо да е могло да разклати големата му обич към българщината в Македония, нито верата му, че звездата на народността ни пак ще блесне в нашата вековна родина.

Иван Михайлов

[Hatshepsut]

ГЕРОИНЯТА МЕНЧА КЪРНИЧЕВА

На 8 май 1925 година нейното име влезна в страниците на българската история. За нас българите от Македония вписано е с златни букви. В том III “Спомени“ на Иван Михайлов, събитието случило се на горната дата е озаглавено “ Събитието във Виенския Бургтеатър“. Цитираме уводния пасаж от стр. 875:
“Старата хубава столица на Австрия беше потресена вечерьта на 8 май 1925 година от един необикновен атентат. Пет-шест души българи гледали тая вечер в една ложа на Бургтеатър Ибсеновата драматическа приказка “Пер Гинт“. Към края на представлението едно младо момиче от групата застрелва с неколко револверни куршума един от мъжете. Скоро след общата тревога се установява, че убитият е Тодор Паница; госпожицата заявила, че го е наказала за безчовечните престъпления, извършени от него към Македония.“
Ако съдебното дело на този процес австрийските власти биха позволили да се развие както е пожелала защитата на Менча – с мнозина видни свидетели от чужбина – без никакво съмнение процесът би останал като най-знаменит в Европа между двете световни войни. Но все пак постави в колоните на чуждата преса македонския въпрос. Приятели на нашата кауза са пожелали от една швейцарска агенция да получат изрезки от вестниците за това убийство. Чули са от хората на агенцията този отговор: вие вероятно се шегувате; кой е в състояние да ви достави изрезки най-малко от петнадесет хиляди вестника по случая? Като е така могло би да се каже, че по-важни са тия хиляди споменавания за поробена Македония , отколкото самото премахване на един изменник на народа си.
Изменникът Тодор Паница се чувствуваше като у дома си в сръбските и гръцките военни и политически учреждения. От там се стремеше да постави под влияние на такива вражески централи отначало неколко села, а постепенно , и повече в пиринската област, и да се започне там изстребление на българщината като описаното в книга втора с спомени на Ив.Михайлов в окръзите Скопски, Брегалнишки и Струмишки. Централите беха в Белград, Атина и другате.
Тодор Паница и другарите му бѣха нагласили типове разбойници за действия в Пиринския край – с база сръбските гарнизони край границата. Лично Паница се бе заел да нагласи и некои села в Неврокопско, с заслон при гръцките държавни органи, за същата цел – да се разстройва от една страна българската държава, а от друга – да се унищожава ВМРО. За Паница немаше место в свободна България, тъй като бе издадена срещу него и присъда, при режима на Стамболийски, от Пловдивския държавен съд, като забогател незаконно през Първата световна война/главно чрез обири на гръцкото население/ и то в качеството си на агент при българската тайна военна полиция в Серския окръг. Подробности по всичко се намират в спомените на Иван Михайлов.
Менча Кърничева е родена на 16 март 1900 в град Крушево, Македония. Помина се на 10 септември 1964 година.
С родителите си напуска родния си град подир Илинденското възстание и се установява в Цариброд, където тя свършва първоначалното си и третокласно образование; останалите класове на гимназията изкарва в София.
През 1923 година се запознава с Иван Михайлов, който е студент.
Привързва се решително към македонското освободително движение. През 1925 година наказва в Виена Тодор Паница. След като излиза от затвора прибира се в София. В 1926 година се венчава с Иван Михайлов. Венчавката требвало да стане в Боянската черква. Но паднал голем снег. Така венчавката станала в родителския й дом в София. Присъствали са : кума Ангел Узунов с съпругата си, d Владо Куртев с съпругата си, лелята и братовчедката на Иван Михайлов и родителите на Менча. Води до 1934 година живот като съпруга си, който може да се нарече скитнически. Сетне в чужбина: прекарва четири години в Турция; година и половина в Полша; една година в Унгария; три години в Хърватско; три години в Австрия; сетне живя в Италия, където се и помина.
Пишущата тези редове има редкото щастие да живее с нея и съпругът й. На 5 септември 1963 година срещнах Иван Михайлов в главния град на Италия – Рим. На 22 септември същата година запознах тази героиня, като им гостувах. Останах при тех до нейнатасмърт и след 30 години работа с Иван Михайлов за народното дело и до неговата кончина
Да живееш с тех – бе едно щастие, което редко се изпитва. Любовта им бе приказна, както и привързаноста един към друг.И винаги, когато се замисля си поставям въпроса: кое бе по-силно у двамата? Любовта им един към друг или любовта към Македония и България? Тази любов така бе вплела всичко съкровенно, че мъчно е да се отговори на такъвъ въпрос. След една година от кончината й Иван Михайлов пожела да отиде в Австрия и да посети местата, където са прекарали заедно след войната. Придружих го аз. Ние посетихме всички региони на Австрия. Той навсекъде правеше снимки, търсеше я и така задълбочен в спомените си, той бе убеден, че тя е с него.
-““Ето, тук тя се учеше да кара колело. Учеше я Иван Илчев.“ Гледаше зелената ливада и търсеше да срещне погледа й. Посетихме и Виена. Бехме и в Бургтеатър. Направихме снимки. У мене вълнението бе неописуемо, когато видех театъра. То й, театъра, чувствувах го като наш, български, като победа над неправдата на българския народ и специално на македонските българи.
- През 1974 година от Благоевград анонимен поет бе изпратил две стихотворения : за Иван Михайлов и другото за Менча. В редовете имаше и “ ти виждаш как един народ умира в рискове на пламенна борба.....“ С нищо не се различаваше моето преклонение към Менча от това на този поет. Така я чувствувах. Готова винаги за борба.
- Две съболезнования по случай кончината й от чужденци се врезаха в моето съзнание и останаха дълбоко в сърдцето ми. Те я чувствуваха и ценеха по същия начин както и аз, пристигнала от югославска Македония и запознала се с македонското движение далече от родината ми. Едното бе от американския проф. Джан Бейклес, който бе между двете световни войни и кореспондент за Балканите. Той престояваше в София и се е срещал с Иван Михайлов в Пирин. По-късно, след войната той написа предговора на книгата “Македония : Швейцария на Балканите“ от Иван Михайлов. Ето част текста на съболезнованието по случай кончината на Менча:
“Мой драги приятелю,
.....Тя беше верна другарка на съпруга си, преданна до саможертва, храбра до дързост. Тя го напусна прерано. Това, което над всичко я издигаше в моите очи , беше факта, че към нейния горещ патриотизъм тя прибавяш е една забележителна сила за характера; към търпеливото борчество прибавяше един блестящ буден дух..... Менча беше една изключителна жена; аз имах към нея чувство на дълбока адмирация, която – ако не изразявах открито, за да не наранявам нейната скромност – ще остане дълбоко и ненакърнимо запазена в сърдцето ми. Тя е мъртва! И с тая смърт умира много нещо от моето минало. С меланхолия и скръб си спомням за това минало, което често се включваше в декора на величествените македонски планини; в тоя декор днес се очертава за мен образа на Менча. Това минало остава за мене – разбира се, всека пропорция запазена – онова, което наричам моята “героична епоха“ – времето след Първата световна война и което ми позволи да се привържа с все сърдце към македонската кауза.... Моята привързаност към македонската кауза беше възнаградена, широко възнаградена, тъй като тя ми позволи да запозная хора с силен открит характер, винаги готови да пожертвуват живота си; и да спечеля техното доверие и приятелство. Моите македонски приятели са тези, които най-много съм обичал и днес най-много обичам. Аз им благодаря за радостта, която ми дадоха, предлагайки ми своето приятелство.... Времето може да намали болката; но времето не може да допринесе да забравиш /нито да забравим/ тая елитна жена, която съдбата постави на твоя толкова труден, опасен и често несигурен път, по който тя те следваше без колебание през целия си живот.
Другото съболезнователно писмо, което ми е направило дълбоко впчатление бе изпратено от хърватските организации в чужбина. Ето един откъс: “....Ние хърватите можем само да прибавим, че през времето на нейното престояване в Хърватско Менча спечели почитта, приятелството и любовта не само на жените но и на мъжете, с които имаше случай да се срещне. Менча е била и остава гордост за македонските родолюбц и, а пример и образец не само за жените, но и за мъжете от всеки народ, които се борят за своята свобода и независимост. Хърватско, което имаше щастието да те познава, драга наша Мария/псевдоним на Менча – бел. Наша/ и да се радва за чувствата на твоето благородно приятелство и сестринска обич – ще запази траен и незаличим спомена ти. Вечна ти чест и слава!“
За нейното погребение бе дошла делегация от Щатите и Канада. Дойде и свещеник. Донесоха и житото, свещите, хлеба и всичко, което бе нужно . Това бе за мене шокираща изненада. Тогава се убедих в справедливоста на нашата кауза. Хората, които пристигнаха отнасяха се с дълбока почит към лидера на македонското движение – Иван Михайлов и покойната му съпруга. С други думи разбрах, че зад тия борци стои цел един народ.
Всичко, което до тук изложих, написах, е свързано с Антон Попов. На него дължа всичко . Той бе, който ми отвори пътя към народното дело в чужбина.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите Спомените на Иван Михайлов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=274

[Hatshepsut]

Наследството на македонската борба

Иван Михайлов – живот, идеология и национална идентичност

https://www.move.bg/nasledstvoto-na-makedonskata-borba

Мариан Гяурски е историк. Завършил е Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” , магистърска програма „Европейски Югоизток“. Научните му интереси са свързани с историята на Балканите и съвременната българска история. Занимавал се е специализирано с изследвания на комунистическия режим в България и по-специално с пропагандата, репресиите и различните форми на съпротива през този период. Работил е в Комисията по досиетата, по събирането и комплектуването на архива на Държавна сигурност. Реализирал е успешно два изследователски проекта, посветени на събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Съавтор на книгата: „Ехо от войната“.

Представяме ви текста на Мариан Гяурски:

 

„От ония дни е останал в паметта ми един момент. Виждам се на миндера във гостната ни стая, на горния кат. Вече се стъмва. Здрачът, който изпълва стаята мене ми изглеждаше още по-тъмен, но аз не мога да откъсна поглед от едно алено сияние, което озарява небето над черния силует на планината, далеко на запад. Небето тъмнее, а далечната зара става все по-ярка. Изеднаж чувам, ето и сега го чувам, гласа на баща си – “Крушово гори” – мъката във бащиния ми глас, и друго още нещо – неизразимо, разтърсващо, могъщо, се преле във мене със голема сила.

С тия спомени започва моят живот. Те останаха завинаги във моята памет, във сърцето ми. По-късно аз узнах всичко за Илинденското въстание; узнах за безмерната мъка на нашия народ във Македония; за неговите страдания; за борбите му; за неговите възторзи; за прескъпите му жертви; за чутовния му героизъм. Узнах и приех във сърцето си неговата правда. Тази неутолима жажда се превърна във друга още по-голема жажда. Да разкажа на другите люде за мъката на народа; за борбите му; за героизма му; за неговите копнежи; за неговата света правда. Което можах да разкажа, то е по страниците на романа, ала много повече остана във мене, във самото ми сърце, като жива рана в сърцето ми, все още отворена.“

Димитър Талев

Както Димитър Талев разказа борбите на народа в Македония на страниците на неговата знаменита тетралогия, в днешните бурни времена, които отново изтласкват на преден план името Македония, у мен също се зароди една „голема жажда“, да разкажа за същите тези борби, на същия този народ в Македония, но от гледната точка на главния участник, на живия свидетел и последен лидер на македонското революционно движение – Иван Михайлов. Да разкажа за неговия живот, за неговата идеология и за неговата национална идентичност, но не като самоцел, а като част от нещо много по-голямо, „неизразимо, разтърсващо и могъщо“. И така докосвайки се поне малко до неговото послание към народа му в Македония, което той през целия си живот се опитваше да предаде, чрез делото си, а впоследствие и чрез словото си, да потърсим отговорите на няколко ключови въпроса, а именно: кой беше Иван Михайлов, какво беше македонското революционно движение и какви бяха македонците?

Едва ли има българин, който когато чуе или прочете думата Македония да остане безразличен. И това е съвсем обяснимо, ако се вземат предвид изключително силните исторически, емоционални, роднински и наследствени връзки, които българите имат с Македония.

Македонецът от своя страна (имам предвид гражданинът на съвременната Република Северна Македония) също не би могъл да остане безразличен към България, поради същите причини.

България наложи вето на Република Северна Македония, което препречи пътя на малката балканска страна към Европейския съюз. Препъникамъкът се оказа македонската национална идентичност.[1] Българската страна призна съществуването на съвременната такава, но категорично се противопостави на наличието ѝ в исторически план и по-точно преди 1945 г. Тази българска теза съвсем не е нова. Както официалните власти, така и по-голямата част от българското общество не признава македонския език, който се смята за български диалект, тъй като много хора (особено от Югозападна България) и днес го разбират, без кой знае какви усилия. Огромното мнозинство от българите не признават и историята на съседната държава, смятайки я за неразделна част от българската до края на Втората световна война. Много българи имат в рода си предци, родени и израснали във Вардарска или Егейска Македония, които винаги са им заявявали, че през целия си живот са се чувствали само и единствено българи. В същото време България първа в света призна македонската държава след разпадането на Югославия (15 януари 1992 г.), като по този начин допринесе за прохождането и утвърждаването ѝ.

Очакванията на македонските управляващи, както и на македонското общество, че по същия начин ще бъде призната македонската национална идентичност във вида, в който тя съществува след Втората световна война, не се оправдаха. Но защо стана така? Позицията на България се основава на тезата, че македонската национална идентичност и македонизмът на практика се припокриват, а македонизмът като концепция е изграден въз основата на исторически и лингвистични основи, които българската страна смята за основните темели на собствената си държавност. Но какво е македонизмът? Македонските историци търсят неговото начало при някои личности от края на ХІХ в., като Георги Пулевски, Димитрия Чуповски и особено Кръсте Мисирков, обявен в края на ХХ век в Северна Македония за „македонецот на ХХ-от век“. Ако се разгледат историческите документи обаче лесно може да се забележи, че македонизмът е държавно-политическа доктрина не на Македония, а на Сърбия от ХІХ в. Тази концепция е стратегически построена върху на тезата на световноизвестния географ Йован Цвийч[2] който стига до заключението, че сръбската политика трябва коренно да се преориентира. Според друг представител на сръбския елит от този период – Стоян Новакович:

 

  “....българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, като противопоставим само сръбската идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма, или в известни мъдро определени граници, отглеждане на македонския диалект и македонски особености.”[3]

 

Именно този доклад се смята за началото на македонизма, който възниква като сръбска външнополитическа стратегия за приобщаване на Македония към “сръбството”. Първоначално идеята на Новакович не е приета, той като сръбската държава се опитва директно да сърбизира населението в областта, като за целта са създадени комитетът за училища и учители в Стара Сърбия и Македония и дружеството „Свети Сава“, които се нагърбват с откриването на сръбски училища, издаването на сръбски учебници и изпращането на учители в областта. Влизат в употреба и подкупи и насилия, но след като се убеждават, че този модел няма да проработи, сърбите приемат идеята за македонизма.[4] Тази тяхна политика намира силен съюзник в лицето на руското правителство, което след скъсването на дипломатическите отношения с България през 1886 г. започва все по-активно да толерира сръбската политика в Македония и налагания от нея македонизъм. Русия започва да отпуска множество стипендии за потенциални македонисти. В Цариград, сръбският агент Наум Еврович урежда споменатия Кръсте Мисирков да получи стипендия от руската държава и да замине да следва в Петербург. Преди това Мисирков учи последователно в Белград и София, като при престоя си в България той се изявява като български националист.[5] След като се установява в Петербург той рязко променя убежденията си. Заедно с други “македонски” студенти основава в Петербург “Славяно-македонско научно литературно братство”, което изнася беседи за правото на македонците да се обособят в отделна държава. През 1903 г. в София, Кръсте Мисирков издава книгата “За македонцките работи”.[6] Както в беседите си в Петербург, така и в тази книга, написана на македонски диалект, той изповядва тезата за различието на македонските славяни от българите, както и на македонския език от българския. Скоро след тези свои “македонстични” занимания, Мисирков отново се връща на български позиции, като впоследствие отново изповядва македонизма, за да завърши житейския си път като изявен български патриот, директор на българска гимназия. Дали тези многобройни “превъртания” на македонец номер едно на миналото столетие[7] се дължат на факта, че той е бил сръбски, руски или български таен агент, все още не може да се докаже, но по-важното е, че прокараният от Мисирков македонизъм в съчинението “За македонцките работи” не е изобретен от него, а от Стоян Новакович. Но според овластения от Тито македонски политически елит след 1945 г. македонизмът съвсем не е заглъхнал, а след Мисирков продължава да се развива и избуява до такива размери, че благодарение на него е създадена и новата социалистическа република. И македонизмът предопределя развитието на македонската образователна система и историческа наука за десетилетия напред, влизайки в обръщение в училища и университети. Той стъпва на няколко основни „тези“, за да може да се еманципира и да заживее свой собствен живот. Главната му задача е да обособи отделен македонски народ през вековете. Основните компоненти, на които започва да се крепи македонската национална идеология са следните четири исторически стълба: 1) Античност и Средновековие – Александър Македонски, Кирил и Методий, Климент Охридски, цар Самуил и Охридската архиепископия; 2) Македонско възраждане – дейността на македонските преродбеници (възрожденци); 3) Организираното македонско освободително движение; 4) Съвременна история – създателите на съвременната македонска нация – Кръсте Мисирков, Блаже Конески и антифашистката съпротива на македонския народ, по време на Втората световна война. На тези основи стъпва и новосъздадената македонска историография, която ги превръща в неотменима част от всички учебници по история в македонските училища, а също и в историческата литература, предназначена за македонските студенти.

Така и до днес македонизмът е основното градиво, върху което е построена македонската национална идентичност. И всъщност македонизмът е бариерата, която пречи на Република Северна Македония да продължи своя път към Европейския съюз.

Настоящата статия няма претенции да прогнозира как ще се преодолее тази бариера. Целта и е основно да се фокусира върху един елемент, който присъства, като една от големите носещи колони в постройката на македонизма, а именно организираното македонско освободително движение и по-специално върху последния ръководител на историческата Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) – Иван Михайлов. Дейността на македонската революционна организация е разглеждана от македонската историография, като продължение на героичното Илинденско въстание на македонския народ. Революционната борба в Македония, осъществена от организацията, която последователно променя името си от БМОРК, на ВМОРО и накрая ВМРО е представена, като борба за освобождение на македонците. По обясними причини първите две абревиатури автоматично се изключват от употреба, като се използва само третата – ВМРО (организацията съществува под това название от 1919 до 1934 г.). Върху първите десет години от съществуването ѝ (1893-1903), като ВМОРО, македонските историци застъпват тезата за македонската национална обособеност на революционната организация, която се бори срещу “българската”, “сръбската” и “гръцката” пропаганди, както и срещу османската власт. След Илинденското въстание от 1903 г. и обособилите се различни идейни течения в организацията, македонската историческа наука разглежда и автономисткото крило, като естествен продължител на борбата на македонския народ за национално освобождение.[8]

Начело именно на това автономистко крило или може би по-правилно ядро дълги години стои Иван Михайлов. Затова най-релевантно ми се струва да се обърнем към него с въпроса: какъв характер имаше македонската национална идентичност преди 1944 г.? За съжаление Иван Михайлов не е вече между живите, за да ни отговори, но пък за щастие той е оставил след себе си едно богато наследство от огромен брой публикации във формата на книги, статии, брошури и интервюта, посветени на всички аспекти на дейността македонската революционна организация.

Кой е Иван Михайлов? През годините неговото име се е споменавало в много широк диапазон – наричан как ли не – от терорист, убиец, кръволок и фашист, през публицист, идеолог и бюрократ до легенда, последният македонски революционер и последният велик българин. Само ако погледнем псевдонимите и прякорите, които носи през годините можем да предположим, че той е живял един необикновен живот: „Ванчо“[9], „Скромния“ „Малкия“, „Димов“, „Брезов“, „Радко“, „Деянов“, „Недялка“, „Отински“, „Брегалнишки“, „Македоникус“, „Балканикус“, „Нарцис“, „Дорко“, „Petar Deljan“, „Ванче“[10].

Иван Михайлов Гаврилов е роден на 26 август 1896 г. в махалата на град Щип – Ново село, в семейството на местния деец на ВМОРО Михаил (Мише) Гаврилов. Тази махала е легендарна за македонските борби, като родно място на редица революционери. Буквално през две къщи от родната къща на Иван Михайлов е роден предходният емблематичен лидер на ВМРО – Тодор Александров, а през 1896 г., годината в която е роден Иван Михайлов в местното училище е даскалувал самият Гоце Делчев.

Първите му спомени са от щипските „вампири". Гоце Делчев, който е учител в Щип по това време нарежда вечерно време да се хвърлят ситни камъчета от близкия рид върху къщите на Ново село. Тия удари върху керемидите предизвикват страшна паника между жени и деца; Михайлов си спомня как се е навирал в скута на майка си, за да се скрие от „вампирите". Цялата тази аларма е нужна на революционерите от тайнствената революционна организация, за да привлекат вниманието на турските "давриета" (патрули) през нощта към дадена посока, а в същото време в друга посока да се пренасят без пречки големи количества оръжие.[11]

В дома на баща си Михайлов помни като дете че са идвали и със седмици са стояли големи революционни чети. Най-жив е споменът от четите на известния войвода Мише Развигоров, а по-късно - на Тодор Александров.

Ванчо започва образованието си в споменатото училище, където освен Гоце Делчев, са учителствали Дамян Груев (един от основателите на македонската организация), Тодор Александров, Туше Делииванов и още редица македонски революционери. До първи клас Ванчо учи в Новоселското училище. През 1907 г. баща му бяга по нелегален път в България, поради залавянето на едно писмо, подписано от него и още около 50 души видни щипски граждани и отправено до войводата Ефрем Чучков. Бащата пожелава да изпратят Ванчо при него в България. В София Иван завършва втори клас, но по време на „Хюриета" заедно с баща си се връща в Щип. Там той продължава образованието си в трети клас в местното турско училище.

През същата 1907 г. е проведена т.нар. обезоръжителна акция в Македония от страна на турските власти. Тогава Михайлов вижда пред очите му по-големия си брат Христо, смазан от бой и облян в кръв в класната стая на турското училище. Турците посегнали и на него, за да каже къде е скрито домашното им оръжие, но и той нищо не издава.[12]

През 1910 г. постъпва в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, наречена от „историка“ на македонското движение Христо Силянов „македонската Алма Матер“. Там голяма част от учителите, както си спомня самият Михайлов, са членове и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. В Солунската гимназия Ванчо учи три години (до 1913 г., когато Егейска Македония с гр. Солун е анексирана от Гърция). Там още в крехка възраст Михайлов, заедно с други свои съученици се заклева като член на ВМОРО.[13] През 1913 г., само два дни преди да започне Междусъюзническата война, той напуска Солун и пеша се отправя към гр. Щип, вървейки край фронта. Едва стигайки в Щип той е принуден да се върне назад, заедно с населението, което бяга от настъпващите сръбски войски. Сърбите обаче канят всички ученици да се завърнат и да постъпят в сръбските училища, след което да станат учители. След дълги разговори с баща си Иван Михайлов приема да постъпи в Скопската сръбска гимназия – в седми клас. Там Ванчо усвоява отлично сръбски език и се ползва с голямо уважение сред учители и съученици. На една ученическа екскурзия до сръбския курорт Върнячка баня той се среща очи в очи със сръбския престолонаследник и бъдещ крал Александър Караджорджевич, сякаш като предзнаменование за това, което ще се случи през 1934 г. в Марсилия. Михайлов разказва в спомените си, за краткия разговор, който двамата провели тогава:

 

„Александър размени по няколко думи с всеки ученик. Дойде и до мене.

От къде си? – ме запита.
От Щип – отговорих аз.
Тъй ли от Щип. Аз бях към Щип миналата година. Ти там ли бе тогава?
Да, видях Ви като дойдохте в нашия град.
Какво правехте през войната в Щип?
Нищо особено…“[14]
 
През лятото и есента на 1915 г. Михайлов се връща в родния си град, където заварва българското военновременно управление. По това време той работи, като чиновник в Щипската община, а през лятото на 1918 г. заминава за София да служи в Българската армия – в ІV артилерийски полк. След Солунското примирие напуска армията и се записва за студент по право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Тогава е поканен от Тодор Александров за негов личен секретар в задграничното представителство на революционната организация в София. Междувременно Иван Михайлов, заедно с Йордан Чкатров от Прилеп и Кръстьо Велянов от Крушево създадат македонската  студентска организация: дружество „Вардар“ с пръв председател – Иван Михайлов. Като ръководител на студентското дружество Михайлов пише първите си публицистични текстове, посветени на революционното дело, които са отпечатани по страниците на вестниците „Независима Македония“, „Илинден“, „Свобода или смърт“ и др.[15]

Активната му легална дейност завършва след убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 г. Иван Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО и на практика застава начело на организацията. Веднага се заема с „наказването на убийците“ на Александров и привържениците на Македонската федеративна организация (т.нар. ляво крило). На събранието на организацията в Горна Джумая група, ръководена от Кирил Дрангов, ликвидира заговорниците срещу Тодор Александров, както и техни реални или мними помагачи. Това са т.нар. Горноджумайски събития. Пощаден е единствено членът на ЦК на ВМРО Александър Протогеров, но само временно.

Иван Михайлов реорганизира четническата тактика като въвежда практиката на терористичните акции, осъществявани от малки групи, които освен по-голяма ефективност постигат и по-голям пропаганден ефект, впечатляващ с изпълненията и жертвоготовността на терористите. През 20-те години активисти на ВМРО като Кирил Григоров, Христо Никудимски, Менча Кърничева, Харалампи Златанов, Кирил Драгнов и др. са пряко замесени в голям брой от политически убийства и атентати в България и извън нея, като изпълнение на смъртни присъди постановени лично от Михайлов.

Основна негова цел през тези години от една страна е неутрализирането на съветското (болшевишко) влияние, проникващо в македонското движение, а от друга войната срещу югославската (по същество сръбската) и гръцката власт. Михайлов лично ръководи организирането и възлага извършването на редица нападения на полицейски участъци и военни обекти, минирането на мостове, взривяването на жандармерийски станции и складове, динамитни атентати по железопътните линии и т.н.[16] През 20-те години по негова поръчка са извършени няколко особено емблематични атентата, които утвърждават автономисткото крило, ръководено от Михайлов, като водещата и най-силна организационна структура във въоръжената борба в Македония.

В отговор на това сръбските власти напълно блокират границата с България с телени мрежи, вълчи ями, живи плетове, електрически сигнални уредби и високи бетонни кули - наблюдателници. Според Александър Апостолов от 14 април 1922 г. до 9 март 1930 г. от ВМРО са извършени 63 атентата, а броят на специално организираните части за борба срещу организацията през 1933 г. възлиза на ок. 25 000 души.”[17]
 

[Hatshepsut]

 
След 1925 г. терористичните действия на организацията срещу представители на сръбските власти или срещу врагове на организацията стават особено силни и ефектни, което засилва и международния отзвук за тях. Първият такъв зрелищен атентат е извършен от близката до Михайлов и впоследствие негова съпруга Мелпомена (Менча) Кърничева срещу Тодор Паница, като наказание за двойното убийство на Иван Гарванов и Борис Сарафов, които той ликвидира през 1907 г. в София. На 8 май 1925 г., по време на представление във виенския Бургтеатър Кърничева прострелва от упор Тодор Паница. Убийството предизвиква огромен интерес в цяла Европа. Менча е арестувана и първите ѝ думи след убийството са: „Той бе един лош македонец“. След бурен и широко отразяван съдебен процес тя е осъдена на 8 години затвор — най-лекото наказание за убийство в Република Австрия, предвид тежкото ѝ здравословно състояние. Впоследствие Върховният съд на Австрия я обявява за неспособна да излежи наказанието си заради тежката туберкулоза, бъбречно заболяване и ревматизъм, от които Кърничева страда от детството си и в края на 1925 г. тя е освободена и екстернирана от Австрия.[18]

На 25 декември 1926 година Менча Кърничева и Иван Михайлов се венчават в София. За този момент тя разказва, че тогава двамата си обещали да не създават поколение в името на целите и задачите на организацията, които ги задължават да отдадат живота си за македонското дело.[19]

На 5 октомври 1927 г. в Щип терористична тройка в състав Ипократ Развигоров, Илия Лилинков и Благой Кралев ликвидират сръбския бригаден генерал Михайло Ковачевич и ръководител на паравоенната организация „Сдружение против българските бандити“ (Удружење против бугарских бандита), чиято основна цел е да се противопостави на въоръжените акции на ВМРО. На 8 октомври Кралев е заловен и издава на властите преките си съучастници. Развигоров и Лилинков успяват да се оттеглят към планината Плачковица, но са обкръжени от значителни жандармерийски части и на 10 октомври се самоубиват, за да не бъдат заловени.[20]

След убийството на генерал Ковачевич сръбските власти предприемат масови репресии и убийства в цяла Вардарска Македония – убити са над 270 души, а само в Брегалнишко те са 160. Опожарени си 14 села и над 100 къщи. Като пряко отмъщение за атентата срещу генерал Ковачевич на 31 октомври 1927 г. в Щип са убити бащата и по-големият брат на Иван Михайлов.[21]

Акциите на ВМРО обаче не спират, напротив. Иван Михайлов организира друг внимателно планиран и станал емблематичен атентат на ВМРО – убийството на  юридическия съветник на Скопската Бановина Велимир Прелич, изпълнено на 13 януари 1928 г. в центъра на Скопие от Мара Бунева. На стария каменен мост тя разстрелва Прелич, пряко отговорен за Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация през 1926 г.[22]

В междуособните борби на македонското движение настъпва ново разцепление след убийството на Александър Протогеров. То е поръчано от Михайлов чрез специално комюнике, одобрено на VII общ редовен конгрес на ВМРО, проведен на 21 юли 1928 г. в село Крупник, Горноджумайско. На 7 юли 1928 г. около полунощ на ъгъла на улиците „Екзарх Йосиф” и „Самуил” Александър Протогеров е застрелян от упор, както и телохранителят му Атанас Гоцев. Убийците на Протогеров са Димитър Стефанов, Нанчо Витларов и Димитър Джузданов, а организатор на акцията е Кирил Дрангов.[23]

След убийството на Протогеров се отцепва окончателно групата на „протогеровистите“, събираща всички недоволни от Иван Михайлов. Фракцията, подкрепяща Михайлов остава известна като „михайловисти“. Междуособните борби във ВМРО стават изключително интензивни между 1929-1933 г. През 1930 г. Михайлов за пръв път лично е привлечен като обвиняем за подбудителство на убийството на журналиста Васил Пундев, но е оправдан от съда, който приема, че преките убийци са действали по своя воля.

Паралелно с революционната дейност, ВМРО начело с Иван Михайлов изгражда на територията на цяла Вардарска Македония структури на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО) и Тайната културно-просветна организация на македонските българки (ТКПОМБ). От името на Македонския национален комитет е организирано изпращането на петиции в защита на българите до международни институции. Петиция е изпратена от Димитър Шалев, Григор Анастасов и Димитър Илиев до Обществото на народите, следвана от петициите на Асен и Марта Татарчеви, Петър и Жермен Петрови и т.н. ВМРО начело с Михайлов, инициира и подпомага създаването на Македонска кооперативна банка и Македонска народна банка в България. Като главна своя база организацията, ръководена от Михайлов се укрепва в Пиринска Македония, най-вече в Петричко.[24]

В началото на 30-те години Михайлов и ВМРО превръщат територията на Вардарска Македония в полесражение. След отмяната на Видовданската конституция в Югославия Иван Михайлов осъществява стратегически съюз с хърватското освободително движение Усташа и неговия ръководител Анте Павелич. На 14 април 1933 г. Иван Михайлов, Анте Павелич и Хасан бей Прищина изработват проект за съюз между ВМРО, Усташа и Косовския комитет, за съвместна дейност срещу Югославия.[25]  Точно тогава ВМРО понася и най-сериозния удар, дошъл най-неочаквано от България. На 19 май 1934 г. в София е извършен държавен преврат, а новото правителство начело с Кимон Георгиев отменя Търновската конституция, разпуска Народното събрание и забранява политическите партии и революционните организации (включително и ВМРО). През септември е приета Наредба-закон за защита на безопасността на държавата, която създава ускорени процедури за залавяне и осъждане на ръководители на организацията. На 7 септември са обявени за издирване десет души от централното ръководство на ВМРО, сред които е и Михайлов. На 12 септември Иван Михайлов и Менча Кърничева преминават нелегално българо-турската граница и отиват в Цариград. Там са задържани от властите и са интернирани във вътрешността на страната. Семейството престоява четири месеца в гр. Кастамону, близо три години в Анкара и осем месеца на остров Буюк Ада (Принкипо), като навсякъде са под строг полицейски надзор. В началото на тяхното пребиваване в Турция обаче е извършен най-известният атентат, организиран преди това от Иван Михайлов и ВМРО, заедно с хърватските усташи на Анте Павелич. Това е атентатът в Марсилия.

На 6 октомври 1934 г. терористична двойка в лицето на българина Величко Керин с псевдоним Владо Черноземски и хърватина Мио Крал заминава за Марсилия, където на 9 октомври на официално посещение трябва да пристигне кралят на Югославия Александър І Караджорджевич, и се очаква да бъде посрещнат от френския външен министър Луи Барту. В ранния следобед на 9 октомври Керин и Крал, въоръжени с по два пистолета пристигат с автобус в крайбрежния френски град. Те заемат позиция срещу Борсовата палата на централния булевард „Канебиер“, на стотина метра от пристанището, където голяма тълпа очаква пристигането на краля. Крал Александър пристига с крайцера „Дубровник“ и около 16 часа слиза на брега. Той е настанен в открит автомобил, заедно с френския външен министър Барту и генерал Алфонс Жорж, и придружаван от полицейска охрана и почетен кавалерийски конвой потегля към префектурата. В последния момент Мио Крал губи самообладание и се отказва от изпълнение на поставената му задача, но Черноземски осъществява нападението, съгласно плана. Той преминава през полицейския кордон държейки голям букет, в който крие оръжието си, викайки „Да живее кралят!“. След това бързо се качва на дясното външно стъпало на преминаващия автомобил и хвърляйки букета, вади пистолета си, като прострелва от упор крал Александър, който умира на място. Черноземски продължава да стреля, като ранява тежко Луи Барту и Алфонс Жорж, както и агентът от охраната Гале. Междувременно участник в охраняващия процесията конен конвой го посича по главата със сабята си и той пада от колата. В последвалата суматоха охраната действа напълно неорганизирано, открита е безразборна стрелба, при която са ранени и хора от публиката, а самият Черноземски е пребит и изпада в безсъзнание. Той е откаран в близък полицейски участък, където умира няколко часа по-късно. Френският външен министър Луи Барту също умира малко след това от раните си. Атентатът незабавно е свързан с ВМРО, тъй като на ръката на Черноземски е открита татуировка с текст „1924 г. – ВМРО – свобода или смърт!“. Отзвукът е оглушителен в целия свят, европейската преса нарича Михайлов „най-опасният човек на Балканите“, а ръководената от него организация: „най-мощният и смъртоносен апарат в света“.[26]

В следствие на атентата в края на 1934 г. Михайлов получава задочна смъртна присъда в България. От тогава започва тяхното дълго митарстване на различни места из Европа, което за Михайлов ще продължи до края на живота му – почти 60 години. В Турция Михайлов и Кърничева остават четири години, през които има редица опити от страна на югославските власти Михайлов да бъде екстрадиран в Югославия, но турските власти отказват, като се говори, че лично Мустафа Кемал Ататюрк се е противопоставил на тези претенции. Регистриран е и опит за физическото му ликвидиране, но турските власти го предотвратяват още в зародиш.[27] Когато Ататюрк вече е на смъртно легло през есента на 1938 г. Иван Михайлов и съпругата му правят всичко възможно да напуснат Турция, разбирайки, че са застрашени и с помощта на полския пълномощен министър в София Адам Тарновски успяват да получат политическо убежище в Полша където пристигат на 1 октомври 1938 г.[28] Първоначално на семейството е забранено да пребивават във Варшава и те живеят в околностите й. След окупацията на Полша от Германия през септември 1939 г. се преместват да живеят във Варшава, където срещу тях е направен опит за атентат, като в спалнята им избухва граната и само късметът спасява живота им.[29] Михайлов и Кърничева напускат Полша през февруари 1940 г. През следващата година семейството на революционера пребивава в Германия и Унгария. След обявяването на независимата Хърватска държава през 1941 г. до края на Втората световна война Михайлов и съпругата му са лични гости на хърватския държавник и ръководител на усташите Анте Павелич.[30] По времето на войната Иван Михайлов е в контакт с германските тайни служби. За тези контакти разказва в спомените си ръководителят на нацисткото разузнаване Валтер Шеленберг.[31] Михайлов осъществява контакт с райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер и получава съгласие за създаването на батальони от бивши активисти на ВМРО под немско командване в зоната на Егейска Македония извън български контрол. Общата численост на тези части, чиято цел е трябвало да бъде борба с комунистическите партизани, се е предвиждало да е между 5000 и 8000 души. От началото на март 1943 г. започнало формирането на такива роти (по-късно батальони) в Костурско, Леринско и Воденско под названието Охрана. Непосредствено преди деветосептемврийския преврат през 1944 г., Иван Михайлов по предложение на Адолф Хитлер пристига през София в Скопие. Разбирайки, че съдбата на Македония отново е предрешена, той отказва да провъзгласи създаването на прогерманска Независима република Македония. По-късно от Хърватска през Унгария, Германия и Испания той се установява за постоянно в Рим, със съгласието на италианските власти. Там Михайлов се отдава на публицистична дейност, сътрудничи си с Македонската патриотична организация в САЩ и Канада, Македонското дружество „Тодор Александров“ в Брюксел и поддържа тесни връзки с българската политическа емиграция в Европа, Америка и Австралия. Македонският революционер издава редица брошури и статии, както и няколко книги. Автор е на своите „Спомени“, на множество публикации, като „Македония – Швейцария на Балканите“, „Сталин и македонският въпрос“, както и на други материали, всички посветени на Македонския въпрос и на същността на македонската национална идентичност.

Както беше отбелязано по-горе в текста Иван Михайлов започва да пише още в началото на 20-те години, в качеството си на председател на студентското дружество „Вардар“. Една от централните теми на неговата публицистика е и темата за македонската национална идентичност. Тя присъства почти във всичките му публикации, но по времето, когато е начело на организацията неговият фокус е преди всичко върху текущата дейност, непосредствените цели и задачи, както и върху нуждата да бъде изтъкнато правото на водената от него организация да действа на моменти брутално срещу своите опоненти. Темата за македонската национална идентичност се превръща в център на неговото творчество след Втората световна война, в условията на Студената война. По време на неговото пребиваване в Рим в продължение на почти 45 г. той осмисля цялостно и задълбочено процесите в Македония, мястото на македонската революционна организация в тях, политиката на балканските държави и Великите сили и излага визията си, относно бъдещето на своята родина.

Когато пише първия том на своите спомени през 50-те години на миналия век Ванчо си спомня първо за детските години в родното Ново село. Наред с първите спомени за вампирите той си спомня и за дядо си Гаврил, който всяка вечер сядал на едно каменно столче пред портата, от където общувал със заобикалящия го свят. Всяка вечер след вечеря той се прибирал в своето „одайче“, където грижливо пазел един сандък останал от баща му, в който имало 500 гроша и свещеническата шапка на бащата на баща му, съвременник на Отец Паисий. Дядо Гаврил разказвал на малкия Ванчо истории за Рилския манастир, за времената на холерата, както и за българския им род, като за него щипяните били същите българи, каквито били софиянците, „а и всички други българи“.[32] Разказвал дядо Гаврил с особена гордост за строежа на новоселската черква „Света Богородица“, което било и най-голямото събитие в неговия живот. Всички взели участие в построяването на черквата с доброволен труд и всеки според финансовите си възможности.

Когато Ванчо станал юноша като че ли изведнъж разбрал, че времената, когато всичко му изглеждало забавно отлитали и „все по-ясна ми ставаше същината на острата борба между турците и нас българите“.[33] Показателни са разказите на Михайлов за престоя му в Солунската гимназия, наричана от него българска, като неизменна част от трите български гимназии в града.[34] Като например за симпатичния на всички Ехтем Ефенди, който бил смятан за добър приятел на българщината, за солунските българи, пред които учениците изнасяли театрални представления, за разходките из околностите на Солун, в които учениците се питали къде ли е било мястото където цар Калоян е загинал от меча на Манастър.[35] По време на Балканската война гимназистите чакали с трепет новините от напредването на българската армия в Тракия, а:

 

„През един дъждовен ден ни се съобщи да бъдем готови за посрещане на седма българска дивизия. Двете мъжки и девическата гимназии потеглихме и никаква власт не ни спираше. Валеше непрекъснато. Повечето от нас бяха измокрени до кости, защото дълги часове чакахме на полето при Зейтинлъка. Натам се движеха и много солунски българи от всички съсловия и възрасти. Невероятно ми изглеждаше, че из помраченото от дъжд и мъгли солунско поле ще изплуват български войници. По едно време се мерна при нас учителят Петър Мърмев с друг негов колега и възбудено разказа за срещата, която наблизо, два-три километра пред нас, е имал с българската войска. Той бе повече озадачен и ядосан, отколкото ентусиазиран. Казваше, че гръцката армия е създавала неприятности на българите и искала първа да влезне в града. Разочарован бе и от известието, че в повечето македонски градове е влезнала сръбска, а не българска войска; сърбите смятали Македония като-чели за сръбска земя. Смут ни обхващаше, като го слушахме. Скоро се върнахме в града, защото войската не дойде.

Горчиво чувство потискаше сърцата ни. Бяхме готови да се сбием с всеки срещнат грък.“[36]

 

Привеждам тези спомени, заради това, че те много ясно обрисуват какво е било националното съзнание не само на Михайлов, но и на неговите дядовци, на съгражданите му, на съучениците му, както и на една голяма част от жителите на град Солун.

Споменавайки Солун, то този град е притегателният център във въжделенията на Михайлов за създаването на една независима македонска държава. Неслучайно в своята книга „Македония: Швейцария на Балканите“ той отчита предимството на този, който би държал долината на река Вардар от изворите ѝ до устието ѝ при град Солун: „може да се каже, че би държал най-важната част от Полуострова.“[37]

В тази книга Михайлов проследява хронологично борбата на македонското освободително движение и неговата идеология. Той се връща на Санстефанския мирен договор, сключен на 3 март 1878 г., който изглежда, че е решил окончателно т.нар. Източен въпрос и в частност стремленията на македонските българи, тъй като тогава в пределите на българската държава попада почти цялата територия на географската област Македония. Михайлов я очертава по следния начин:

 

„Южната македонска граница е Егейско море и река Бистрица; западната минава край Охридското езеро и по върховете на граничните с Албания планини Кораб и Пинд; на север страната граничи с планините Шар, Осогово и Рила, а на изток с Родопските планини и река Места (Кара-Су).“[38]

 

След, като договорът обаче не влиза в сила на преден план излиза един друг драматичен сектор на Източния въпрос – македонският. А той се ражда от осуетяването от страна на Великите сили освобождение на българщината[39] в Македония. Тогава македонските българи се заемат да извоюват своите права чрез борба, като още в началото те прогласяват, че ще действат да получат тези права заедно с всички други народности в областта, останала под управлението на Османската империя.[40]

Иван Михайлов обръща специално внимание каква е единствената и непосредствена задача пред създателите на ВМОРО от 1893 г., а тя е – автономията на Македония и Одринско. А за да се наложи автономия е необходимо да се предизвика намесата Великите сили – как? Чрез методите на въоръжена борба, които са изцяло в традициите на всички балкански освободителни движения през ХІX в.[41]

Няма да се спирам върху историята на революционната организация, а просто ще маркирам моментите, в които Михайлов акцентира върху националния характер на нейната дейност и нейните дейци. Той обръща специално внимание, че основната външна подкрепа, която организацията е получила още непосредствено след своето създаване е била от две страни – българската държава и емиграцията на македонските българи в България и по света.[42]

Ендогенният български характер на македонското движение е тезата, която Михайлов застъпва, описвайки я като: „домашно дело на населението, предимно българското, за разлика от сръбските и до голяма степен гръцките държавни четнически брожения.[43] Като потвърждение на думите си той привежда описанията на чужденците, които са имали възможност да посетят македонските земи в края на ХІX и началото на ХХ в. като например думите на английския общественик и политик - Хенри Ноел Брайлсфорд, който пише следното:

 

„В същинска Македония сръбската кауза е едно изкуствено и без важност движение. То съществува, доколкото турците го насърчават, като противовес на застрашителната българска пропаганда. Това сръбско движение не е друга, освен една чисто политическа пропаганда, направлявана и заплащана от Белград, докато, въпреки симпатиите на София, българският революционен комитет е една чисто македонска организация.“[44]

Струва ми се тук мястото да се направи едно важно уточнение, относно македонското движение, което някои автори свързват от една страна със силния български иредентизъм, т.е. възникнало по-скоро като резултат на външно влияние от страна на българската държава, а от друга виждат в него и предпоставки за формиране на латентен македонизъм (поради идеята за автономията).[45] Специално за Иван Михайлов може да се каже, че той лично през цялата си дейност отстоява именно ендогенния характер на македонското движение и се опитва доколкото е възможно да ограничи влиянието на българската държава в него, което доста трудно се получава на практика, имайки предвид силната връзка между българската държава и македонското движение. И все пак Михайлов успява доколкото е възможно да запази самостоятелността на организацията и до 1934 г., въпреки кървавите междуособици успява да балансира в отношенията си с българската държава. Причините за разривът, който настъпва тогава и довежда до забраната на ВМРО по-скоро би трябвало да се търси в цялостната политика на деветнайсетомайците към партиите и организациите, както и в инициираното от тях сближение с Югославия.

За да можем да се ориентираме по-лесно в идеологията на Иван Михайлов е необходимо да разберем как сам той я вижда, пречупена през призмата на историята на организацията, която според него е водила борба за тази идеология още от самото си създаване. Ванчо проследява етапите на македонското движение, като ги разделя на следните части: 1) 1893-1903 г. – Подготвителен период и организиране на населението за борба; 2) 1903-1908 г. – Илинденското въстание и продължение на борбата в окръга на въстанието; 3) 1908-1912 – Младотурската революция и Мюрцщегските реформи, и техните последици за съдбата на Македония; 4) 1912 г. – Балканската война и разпокъсването на Македония на три части, когато македонските българи попадат под властта на Гърция и Сърбия; 5) 1915-1918 г. – революционната борба срещу гръцкия и сръбския режим в Македония и Първата световна война, българската армия в Македония; 6) 1919-1941 г. Сърбо-гръцкият терор продължава, отпорът на македонските българи също; 7) 1941-1945 г. – Българската военновременна администрация в Македония, налагането на болшевишкия режим в областта и обявяването на македонските българи за отделна нация – „македонска“.[46]

Всичко това Иван Михайлов обобщава като реакция на македонците към непрекъснатия стопански, морален, физически и политически гнет, на който те са подложени. Единственият начин за македонските българи да продължат националното си съществуване Ванчо чертае като път на въоръжената борба. Тази борба има за цел както постигането на така желаната автономия, така и запазването на националния облик на хората населяващи македонските земи и Иван Михайлов го назовава категорично, техният български облик.

Броят на националностите, които Иван Михайлов привежда въз основа на редица статистики в закръглени числа до 1912 г. е следният:

 

„Българи около……………………………………………………………………………….1 200 000

Гърци около……………………………………………………………………………………….240 000

Турци около……………………………………………………………………………………….500 000

Албанци около…………………………………………………………………………………..160 000

Аромъни около…………………………………………………………………………………...80 000

Евреи около…………………………………………………………………………………………90 000

Разни около………………………………………………………………………………………...40 000“[47]
 

[Hatshepsut]

 
Аспирациите на балканските държави, както ги нарича Михайлов, обаче са непропорционални с горецитираните числа. Сръбските такива според Михайлов не би следвало да съществуват изобщо, защото в Македония нито е имало сърби, нито Сърбия има някаква географска или икономическа връзка с македонската земя. И въпреки, че сърбите изтъкват, че са водили три войни за Македония, Михайлов опонира, че за завладяване на чужда територия някой може да води и тридесет войни. И веднага дава примери с България и Гърция, които са водили същия брой войни, но: „те имат успокоението, че са ги водили за освобождението на своите братя – гърците за братята си в македонското крайбрежие, а българите за своите братя в цяла Македония. Сърбите нямаха кого свой да освобождават в Македония.“[48]

В основата на гръцките аспирации Михайлов съзира историческите им претенции от времето на Византия и нейното господство върху македонските земи. Той обаче се протовипоставя на тези претенции, изтъквайки доводът, че Гърция не може да се отъждествява с Византия, тъй като от една страна Византия е била империя, а гърците са били само една съставна част (да може би сърцевината), но все пак част от една многонационална империя, а от друга самият брой на гръцкото население през един огромен исторически период: „си оставаше пет пъти по-малко от тоя на македонските българи; в цялата страна числеността му никога не отиде по-нагоре от десет-единадесет на сто.“[49]

Аспирациите на България са разглеждани от Михайлов, като най-основателни, поради простия факт, че славяните в Македония са българи.[50] Михайлов привежда редица доказателства от различно естество (исторически, лингвистични, икономически и социални), за да подкрепи своята теза. Но като най-убедително доказателство за твърденията си той привежда два аспекта.

Първият е създаването на Българската Екзархия, което според него е всъщност широкото българско движение за самостоятелна църква и за просвета, изявило се особено силно именно в Македония и увенчало своите усилия с указа на султана от 1870 г.:

 

„Тогава – нека повторим – цялата българска нация се намираше под турска власт, та никой не би могъл да твърди, че пропагандата на несъществуващата българска държава е играла тук някаква роля. Със собствени сили и средства, по собствено съзнание и почин българската нация води борбата и победи. Тогава именно се извърши най-блестящия плебисцит, чрез който българската нация сама посочи, бидейки още под турска власт, докъде се простират нейните етнически граници.“[51]

 

Вторият аспект е Карнегиевата анкета, проведена през 1913-1914 г. и изготвена със средствата на Карнегиевата фондация за международен мир с целта да се установят причините за Балканските войни. Михайлов подчертава, че според всички данни на тази анкета славянското население в Македония е българско.[52]

Всички тези разсъждения са структурирани от Михайлов и написани по негови спомени в едно алпийско село по време на Втората световна война, а в последствие и издадени в книгата „Македония: Швейцария на Балканите“. Тези негови убеждения обаче са константни, което може лесно да се забележи в цялото му творчество.

Така например през 1933 г., когато все още ръководената от него организация е на върха на силите и славата си той пише статията си „Защо се борим за независима Македония?“[53] Там Михайлов аргументира виждането си защо Македония трябва да бъде свободна и независима от всички съседи, придържайки се към концепцията за автономията, прокарана още със създаването на ВМОРО от 1893 г. Но аргументирайки се защо областта трябва да бъде независима в същото време Михайлов специално разглежда и въпросът дали македонците представляват някаква отделна народност от останалите народности на Балканския полуостров и дали това е причината да не искат да останат в границите на днес съществуващите балкански държави? И отговаря:

 

„Ние веднага требва да отговориме, че отделна македонска националност не съществува. Македония беше населена до 1912 година с около 2,300,000 души, които по националност се разпределват както следва: българи - / 1,103,311, гърци - 267,862, ромъни - 79,404, турци - 548,225, албанци - 194,195, цигани 43,370, разни - 100, 360 (статистика на професор Йордан Иванов). Значи ние македонските славяни сме българи и част от духовното цело на българската нация; турците на турската нация и пр. Всеки от нас говори езика на своята нация, българите - български, гърците - гърцки, ромуните - ромунски и пр. Но това не ни пречи да искаме създаването на самостоятелна македонска държава; това не ни пречи да говориме и за македонски народ. С понятието македонски народ ние не изразяваме некаква отделна етническа целост, некаква самостоятелна македонска националност. С това ние искаме да посочиме населението, което носи името на дадена географска област, което има един политически идеал, възприет от всички и които в процеса на самия живот са създали еднакви искания за всички. Македонски народ ние употребяваме като географическо и политическо понятие.“[54]

 

По-нататък в статията Михайлов акцентира на нуждата от създаване на независима македонска държава, отделна както от другите балкански съседи, така и от България. Той изрично отбелязва, че до Берлинския договор от 1878 г. животът на Македония и преобладаващото в нея славянско население е бил неразривно свързан с този на останалите български земи. До тогава не е съществувал македонски въпрос, само въпрос за освобождение на македонските българи, като общ въпрос за всички българи. Няколко години след Берлинския договор обаче в Македония се развиват събития, които отделят македонския въпрос като самостоятелен. Основателите на организацията, която изтиква на преден план македонския въпрос, по националност са българи. Поради това обстоятелство Михайлов пише, че хората, които не са запознати със същината на македонското движение могат лесно да се подведат, че те са се борили за автономията, като път към присъединяването на Македония към България (по примера на Източна Румелия). И нищо странно не би имало в това при положение, че всички обществени борби през XVІІІ и XІX в. се развиват под знака на българското национално-освободително движение. Както стремежът на всички народи да си създават национални държави се забелязва във всяка точка на света, така и стремежът на всички българи да се обединят първо под една църковна, а впоследствие и под една светска власт е бил естествен. Но създателите на македонското революционно движение не са поискали присъединението на Македония към България, а са издигнали лозунга за извоюване на политическа автономия в Македония. Революционните ръководители виждат в автономията ключът към възможно най-доброто развитие за бъдещето на всички националности, населяващи областта. Автономията, т.е. Македония сама да се управлява, да бъде самостоятелна в своята вътрешна политика, бъдещата държава да принадлежи на собственото си население, това Михайлов описва, като идеалът, в името на който са се борили и са загинали десетките хиляди македонци. Причините, които налагат на основателите на македонската революционна организация издигането на този политически идеал, той разделя на три категории: 1) Политически 2) Икономически 3) Вътрешни (македонски).

Политическите се обуславят от централното място, което Македония заема на Балканите, където се кръстосват интересите на Великите сили. В статията се посочва, че  още от древността през Македония е минавал големият римски път “Виа Егнатия” (Via Egnatia)[55], през османския период, а и след това Македония продължава да бъде главна пътна артерия с най-пряк достъп от Централна Европа към Егейско и Средиземно море. Във времето, когато се създава македонската организация, областта вече е обект на постоянни боричкания между Великите сили, всяка от които се стреми да засили своето влияние в нея, като част от влиянието си на Балканите и в Европейска Турция или “Болния човек на Европа”, както е известна по това време Османската империя. Никоя от Великите сили обаче не се осмелява да наруши статуквото от Берлинския договор, тъй като всички разбират колко крехко  е то и съзират опасността от големи катаклизми при евентуално накланяне на везните в една или друга посока. Именно в това според Михайлов се крие прозорливостта на основателите и ръководителите на македонското движение. Издигането на какъвто и да е лозунг за присъединение на Македония към която и да е балканска държава в този момент е щяло да срещне общия отпор на Великите сили. В този смисъл е нужно да се намери една формула за разрешението на македонския въпрос, която да спечели симпатиите на Великите сили, или най-малкото да парализира тяхното противодействие. И тази формула е автономията.

За да се разбере същината на икономическите съображения, които налагат запазването на Македония като самостоятелна единица Михайлов акцентира отново върху географското ѝ средищно положение на Балканския полуостров, като обособена икономическа единица. Той цитира професор Йордан Иванов, който „казва“, че:

 

“Тая географическа целост и да я немаше, требваше да се намери(…) Заобиколена от всекъде с венец от планини - Шар, Рила, Родопите, Пинд, Грамос, Албанските планини. Простира се покрай Белото море с чудно хубавите си пристанища Солун и Кавала; пререзва се от реки, планини и изпъстрена с обширни и плодородни полета - Македония би представлявала благословена страна за всички, ако злата орисница не беше ѝ отредила досегашното робство и мъчение. Македония е едно географическо цяло, което не може да се къса, защото това предизвиква страдание в нейния организъм и невъзможност за живот.”[56]

 

Михайлов отбелязва, че Македония към момента, в който той пише статията си е разделена на три части – гръцка, сръбска и българска. Гръцката част Михайлов описва, като област, която се намира в окаяно икономическо положение:

 

 „Известно ви е, че даже гръцките мохаджири от Мала-Азия, които беха заселени в тази хубава наша страна, недоволствуваха и искаха да бъдат преместени и настанени на други места. Като изключим нежеланието на местното население да общува с тех и проявявания пълен бойкот от тамошните българи, една от пречките за исканото преместване беше липсата на възможности за живот. Всички там са осъдени и буквално гладуват, поради економическото мъртвило, което съществува в Македония под гръцка власт. Солун - едно от най-оживените пристанища в Европа през турския режим, днес едва вижда пушека на търговски параходи. И това е твърде лесно обяснимо. Представете си големия американски град Ню Йорк, който отдавна по народонаселение е надминал България и Македония взети заедно, представете си да го откъснат от американския хинтерланд с една изкуствена граница и помислете какво ще стане с него.“[57]

 

Икономическото положение на Македония под сръбска власт Михайлов описва като не по-добро от това под гръцка. Той дава пример с Битоля, която от втори търговски център на Македония се превърнала гробница, тъй като сръбската власт разчита само и единствено на местното производството на жителите на града и околностите му и с нищо не го подпомага, напротив спира икономическото му развитие. Сходно е положението според Михайлов и в Охрид, Велес, Прилеп и Щип. Като единственият град, който показва известен икономически напредък Михайлов посочва Скопие, но този напредък според него се дължи основно на политически причини, тъй като властите се стремят на всяка цена градът да придобие сръбски облик, като за целта те съсредоточават в него учреждения, казарми и многочислен административен персонал с единствената цел да сърбизират града и околността и от там по-лесно да напредват към останалата част на Македония. Прокараните железопътни линии, също така нямат почти никакво икономическо значение, той като са обърнати основно към Белград.

Относно Пиринска Македония Михайлов също са изказва доста критично и я характеризира, като откъсната от нейния естествен пазар и естествени пристанища:

 

„Ние само дишаме морски въздух от 40-50 километра, но не можем да слезнем към него и да използуваме неговите широки и евтини пътища.“[58]

 

Последната трета категория са вътрешните (македонски) причини за исканията за автономния. Тук Михайлов, посочвайки като отправна точка многонационалния характер на Македония, отбелязва, че истински мир там, може да настъпи само чрез честното признаване правото на всички националности да живеят свободно и да бъдат господари на своята земя. Като пример в това отношение Михайлов сочи македонските общественици – първопроходци на македонското освободително дело:

 

„Те издигнаха лозунг, който можеше и требваше да стане общ на всички националности в борбата им срещу турците. Българите от Македония не поискаха присъединението на Македония към България, за да оставят другите националности под владичеството на чужда за тех държава. Те съзнаха неудобството за другите от едно подобно разрешение на македонския въпрос, защото то можеше да удовлетвори само българския елемент и да предизвика реакция в другите, които взети заедно, не беха по-малко от нас. Обединението на всички народности беше върховна необходимост в борбите ни срещу турците, защото само в такъв случай Македония се явяваше единна пред свои и чужди и можеше да се радва на подкрепата на балканските и други държави.“[59]

 

Автономията според Михайлов е не просто най-правилното, но и единственото решение за разрешаването на Македонския въпрос. И в крайна сметка неосъществяването на тази идея той характеризира, като нещастие за целия Балкански полуостров. И за да подсили значението на идеята за автономия Ванчо задава въпроса:

 

Тая идея - “Автономията” - успе ли да (привлече) некакъв живот в Македония и вън от нея, или пък остана само една книжна формула, която загина още при нейното създаване?“ [60]

 

И отговаря, че е достатъчно да помислим какво е представлявала Вътрешната македонска революционна организация - едно секретно дружество, което обединява в себе си първоначално няколко даскали, но благодарение именно на тази идея, впоследствие прераства в „държава в държавата“, както в границите на Османската империя, така и в границите на България, а също така и в окупираните територии на Македония от Гърция и Сърбия след Балканските войни. Михайлов акцентира, че:

 

„Разтежът на ВМРО беше разтеж и на автономията. В нейно име организацията събираше селяни и граждани, в нейно име загинаха десетки хиляди македонски борци. Автономията стана знаме на борческа Македония и около нея се обедини нашия народ.“[61]

 

Всички тези доводи на Михайлов ни дават възможност да заключим, че той се възприема, не само като изразител, но в ролята си на ръководител на ВМРО и като продължител на традицията, в чиято основа е идеология на организацията, а именно автономията. В тази линия той вижда възможността националностите в нея да си съжителстват мирно, споделяйки обща територия и запазвайки своята национална идентичност. Т.е. създаването на автономна/независима македонска държава в случая се разглежда, като конгломерат от националности, споделяйки общи права и задължения на един териториално обособен икономически пазар, отворен към Балканите от една страна и Средиземноморието от друга. Дали тази визия на Михайлов и на организацията като цяло е утопична (все пак тя не се осъществява), или не, е съвсем отделна тема. Тук по-важното е, че в тази статия той много ясно дефинира пътя, който той вижда пред македонските българи, а той е задължително отделен от пътя на българската държава. В същото време обаче македонските българи трябва да продължат да крачат по него, именно като българи, заедно с другите националности в Македония.

Тази концепция Михайлов продължава да отстоява и все по-силно да аргументира в своите публикации и медийни изяви до края на живота си. Особено силно и навсякъде той набляга върху българския характер на македонските славяни, в които българщината живее от 1 000 години.

Така например в статията си: „Ако съм българин не съм ли македонец?“ Михайлов отговаря на писмо от жител на Вардарска Македония (дн. Република Северна Македония), който му задава въпроса от заглавието на статията. Ванчо му отговаря така:

 

„Ако те запитат какъв си (по народност), ще отговориш, че си българин. Ако си запитан откъде си – отговаряш че си от Македония. Но може в тоя случай да кажеш, че си „македонски българин“, или „българин от Македония“. С такъв отговор веднага си изяснил коя е народността ти и коя по-точно е родната ти страна. Подобен изчерпателен отговор е особено нужен за пред чужденците. Не е нужно, няма никаква причина да премълчаваш, че си от Македония. С това не се услужва на твоята българска народност. Напротив, принася се в услуга когато чужденците узнават, че в Македония живеят българи.“[62]

В интервютата, които Михайлов дава за различни медии към края на своя живот се забелязва тенденцията той още по-силно да акцентира върху българския характер на населението, което живее във Вардарска Македония. Колкото повече възрастта му напредва, толкова повече сякаш Михайлов иска да изтъкне точно това като основна теза в своите публични изяви.

През 1989 г. журналист от Скопие на име Борис Вишински влиза в контакт с Иван Михайлов и успява си уговори писмено интервю с него. Условието е Михайлов да отговори писмено на въпросите на Вишински. Явно притеснен от естеството на отговорите му журналистът не посмява да публикува интервюто, което обаче 11 години по-късно сътрудничката на Иван Михайлов Вида Боева предоставя на български журналисти. В последствие интервюто е публикувано в македонското списание „Дело“ и българския вестник „Демокрация“. В един от отговорите Михайлов пише следното:

 

"Отговарям решително: аз съм българин от Македония. В същото време никога не съм пренебрегвал географското име на нашата родина Македония. С географското име "македонец" с мене лично са се запознавали поне 200 души турци в Мала Азия, когато бях задържан. Всеки турчин радостно ми е казвал при запознаването ни: „бенда македоняли им“ (и аз съм македонец). Виждаме, че турците отлично виждат разликата между географското име и националното име – казва, че е македонец, но преди това е казал, че е турчин. Младите или даден процент от тях във Вардарска Македония очевидно са научени от други, че Ванчо Михайлов не е българин, и продължават да си вярват, че е само македонец (по рождение). Други пък нашенци в цялата огромна наша емиграция, особено в България, също тъй в цяла Пиринска Македония, а немалко и в другите части на нашата родина Македония отлично знаят, че Ванчо е твърд българин. Той помни отлично дядо си, който се помина през 1907 г., близо 80-годишен. Дядо ми отлично помнеше своя дядо, който е раждан нейде около първите две десетилетия на ХVIII век. От безброй приказки на дядо ми, отнасящи се и до спомени за неговия дядо, безпогрешно съм заключавал, че приблизително до времето на отца Паисия българското име и съзнание всред нашия род е било толкова бистро, колкото е днес моето."[63]