Изяществото на българскитѣ народни носии

[Hatshepsut]

Женска автентична съртовска носия
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Стела Безовска

Съртът обхваща Провадийското плато, простиращо се от гр. Провадия до Шумен. Този вид носия е разпространена както във Варненско, така и в Шуменско.
Женската двупрестилчена носия е невестинска и се състои от туникообразна риза с характерната везбена украса по полите, наречена бойове и сусми. Отзад се запасва задна престилка – завешка, която се пристяга с опас (пояс). Отпред се вижда една всекидневна черна престилка и още една – памученка в ален цвят. Над ризата се носи елек с триъгълна пазва. При венчаването като връхна дреха се облича дълъг до глезените прав елек, наречен кичинка.
Най-характерното за невестинската носия е забраждането с месал. Той е дълъг от 3 до 6 метра. На единия край има шевици – шитя или пити, а на другия – само ресни. Под месала косите се прибират със специална кърпа, със зашита дъсчица в нея (скуфя). Елементите на забраждането, които се оформят в крайния вариант, са: две китки от двата края, усуканата част на месала се нарича бурма, висящата задна част – торба, а оформените дипли под брадичката са известни като гуша.

[Hatshepsut]

Женска армънска носия от Северозападните Родопи (Велинград, Пещера, Ракитово)
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Стела Узунова
От фонда на ИМ Велинград

Празничният женски костюм на армънката представя характерните елементи от празничното облекло за тази общност с техните специфични названия. Времево и социално той отразява онзи момент от отсядането в градската среда и замогването на армъните от групата на т.нар. грамостяни в първата половина на ХХ век.
Основен елемент в костюма е роклята, нар. фустани кадифе. Под нея има къмяши (риза), а върху фустана се слага поала кадифе (престилка), минтан кадифе (къса горна дреха с ръкави), кептар (нагръдник). Задължителни елементи към костюма са пърпоц ку хърсафи (чорапи със сърма), чуврик (шал), качула ку мерджен (шапка с кърпа, украсена с мъниста) и магур (подбрадник). Сватбената носия има и допълнителни украшения – фунда (мрежа с коса) и соари (огледало).

[Hatshepsut]

Женска празнична двупрестилчена носия от село Баховица, Ловешко, края на ХІХ век
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Стефани Христова

Характерна за тази женска двупрестилчена носия е ризата бърчанка със странично закопчаване, наречено "крива пазва". Тя с богата везбена декорация (ритмично повтарящи се геометрични фигурки) в черен цвят с вълнени конци. В Баховица се среща същата риза и с тъмночервен цвят на конеца. Ушита е в комбинация от памучен и конопен домашно тъкан плат. Тъкменикът (задната престилка) е направен от две парчета плат, съединени хоризонтално в средата, така че орнаменталните им ивици да се разминават. Цветовете на ивиците са кафяви, тъмночервени, зелени и в много характерния за региона оранжев цвят. По този начин ярко се откроява съединителния шев. Дължината му стига до прегъвката на коленете и по този начин се вижда по-голямата част от полите на ризата. На кръста тъкменикът е стегнат в набор с дебел конец и се дипли свободно надолу в „буалки“. Плата за тъкменика и престилката се тъче пъртено (лито) от силно пресукана домашна вълнена прежда и затова е тънък и остър. Това е причината тъкмениците от Ловешкия край да стоят разперени. Украсен е в долната част само с черно кадифе. Престилката е едноплата, в същите цветове, както и тъкменика, като основата е яркочервена или оранжева. Забрадката е от кафяв копринен плат, обточен от всички страни с черна дантела.

[Hatshepsut]

Летни двупрестилчени носии (детска и женска) от село Вълчедръм, Ломско, средата на ХХ век
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модели: Елена и Северина Томови

Характерно за тези носии е, че двете престилки са направени от домашно тъкан син памучен плат. Те са силно набрани в талията и са декорирани с много по-едри или по-умалени цветчета. Задната престилка или вълненикът (муреникът) стига да прегъвката на коленете, докато предната шорец е по-дълга и достига до глезените. Ризата е кенарена, от фина коприна, украсена по пазвата, ръкавите и полите с фабрична дантела. Жените се препасват с колани, изтъкани „на кори“, а кръглите метални пафти се явяват чудесен акцент, който дава завършен облик на този костюм.
Забрадките са бели, памучни и са обшити от всички страни с лутурки (малки кръгли мънисти с дупка). Чорапите също са памучни, тъмносини и украсени с цветя.

[Hatshepsut]

Женски сукманени носии (лазарска и годежна), село Малина, Добричко, началото на ХХ век
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модели: Виктория Григорова и Надя Григорова

Носията е на преселници от севернодобруджанското село Долно Чамурлии (дн. в Румъния). Местните хора наричат сукмана чукман, а частта от кръста нагоре – чопак. Сукманът на лазарската носия е червен, с ръчно везани по него пъстри букетчета. Престилката е от тънка вълна, двуплата, като везбата е разположена предимно от двете й страни. Украсата е геометрична, като най-разпространени са ромбовете.
На главата добруджанката слага чомбер с перо – жълта квадратна кърпа, широка един метър, прегъната на две по диагонал, чийто краищата обвиват лицевия овал, кръстосват се под брадата и се връзват отзад на темето. Коланът на лазарската носия е тъкан „на кори“.













Виктория Григорова в женска годежна носия от село Малина, Добричко, началото на ХХ век.
Носията е на преселници от севернодобруджанското село Долно Чамурлии (дн. в Румъния). Местните хора наричат сукмана чукман, а частта от кръста нагоре – чопак. Сукманът от годежната носия е джанфезен (копринен) на червени и черни ивици. Престилката е от тънка вълна, двуплата, като везбата е разположена предимно от двете й страни. Украсата е геометрична, като най-разпространени са ромбовете. Горната дреха се нарича финка. Тя е от вълнен плат, коприна, а по-ново време и от кадифе (както е показано на снимките тук).
На главата добруджанката слага чомбер с перо – жълта квадратна кърпа, широка един метър, прегъната на две по диагонал, като краищата обвиват лицевия овал, кръстосват се под брадата и се връзват отзад на темето. Под чомбера има друга кърпа, наречена челник или башлък – малка памучна черна кърпа, с която се прибира косата. Отпред на челото са зашити малки монети (акчета), които се виждат под чомбера. Годеницата носи и аския – сребърен накит за глава, както и кованец – метален колан (нерядко сребърен), който се слага над финката.

[Hatshepsut]

Гергьовска сукманена носия от кв. Сушица, Карлово, втората половина на ХІХ – началото на ХХ век. Женски сукман от с. Климент, Карловско
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модели: Божидара Лазарова и Лидия Стефанова

Гергьовска сукманена носия от кв. Сушица, Карлово, се носи от млади омъжени жени на празника Гергьовден. Основната дреха – сукманът е червен, изработен от вълнен плат, отворен отпред до талията. Под него е бялата риза, изработена от домашно тъкан памучен плат, бродирана със син конец на деколтето. На ръкавите има същата бродерия и бяла дантела, изплетена на една кука. Престилката е от тъкан вълнен плат, като преобладаващите цветове са червено и жълто. В долната й лицева част е зашита дантела. На кръста се поставя колан, нашит с мъниста. Той завършва със сребърни чопрази (пафти).
Жената е обута с бели вълнени чорапи и червени терлици от домашно тъкан вълнен плат. На главата са поставени редици (плитки от естествена коса), които завършват с бели панделки. Върху редиците се слага бяла триъгълна забрадка от тензух. По средата и в двата й края са нашити сребристи тетерета (пайети).

[Hatshepsut]

Женски сукман от с. Климент, Карловско
От Теди Милева, Българските корени
Фото: Петър Петров
Модел: Лидия Стефанова

Сукманът е изработен от черен вълнен плат, с клинообразна кройка, като огърлието е обточено с черно кадифе. По долната част на полите има растителна украса със сиви тетерета (пайети) и мъниста, както и дантела от тъмносин гайтан. Ризата е с туникообразна кройка, с дълъг ръкав, закопчава се с едно копче. По долната част на ръкавите е пришит фабричен ширит в бяло и синьо с растителни елементи и завършва с широка бяла дантела. Цикламеният елек е от памучен плат с подплата. Цялата дреха е обточена с четири реда черен гайтан.
Престилката е на ивици в кафяво и черно, от два съшити плата, а коланът е с басти. В центъра има широка ивица от черно кадифе с ръчно бродирани клонки върху него. Отдолу черна дантела фиксира краищата на престилката. Коланът се състои от сплетени разноцветни вълнени конци.
Характерни са и завършващите елементи от костюма. Кърпата за глава е от вишнев фабричен памучен плат, триъгълна. В двата срещуположни края и в средата е обточена с черна фабрична дантела. Чорапите са от бяла памучна прежда, три-четвърти, ръчноплетени.

[Hatshepsut]

Носии на тракийски преселници във Варненско, от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модели: Алекс Бенчовска, Христо Стефанов

Този вид носии в ново време вече не се срещат в Тракия (по-специално Ямболско, Сливенско и отчасти в Старозагорско), затова може да се каже, че те са характерни най-вече за Варненския край. Женската носия е от сукманен тип, а мъжката е чернодрешна.
Женският костюм е с туникообразна риза с флорални шевици по цялата дължина на полите на ризата, наречени бойове. Върху ризата се облича двуделен сукман, състоящ се от горна част – елече (чапак) и пола, изработена от домашен лито тъкан плат в цвят бордо и разноцветни ивици, формиращи каре и десен, наречен пипевчето. Препасва се с черен тъкан колан. Върху него се запасват пафти с друг кадифен колан, украсен със сърма. Акцент на носията е везаната престилка. Нейният старинен вариант е известен като бяло кръстчано. Връхната дреха е антерия (хърка) с клината кройка от вълнен, лито тъкан плат на рае. Забраждането се нарича качул и се оформя от фес със специфична кройка, украсен с пари по ръба, лежащ върху челото. Той се запасва с червена копринена вала (кърпа) със сачак (фабрична дантела), като единият край на сачака може да е спуснат отпред. Отгоре е покрит с купешка кърпа мумия или бял ръченик. Забраждането включва и аскии (сребърен накит). На лазарките се поставят синчани пера отгоре и косичници. Чорапите са с ажурна плетка, наречени кабрузени чорапи. Върху тях се обуват кундури.

[Hatshepsut]

Женски празничен саичен костюм – забунь от гр. Банско
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: София Тодева

Основната дреха е от саичен тип. Нарича се забунь и е без ръкави. Тя е разновидност на дрехата аба, която в Банско е част от възрожденския костюм аладжа. Забунът е на вертикално райе с широко отворена пазва с гайтанена украса, под която се открива бродерията на ризата. Везбата е характерна и за ръкавите, които завършват с бяла дантела. Над основната дреха се връзва тъкана престилка, нар. прескутник „на урчьи“. Червеният цвят е водещ в този костюм, затова шамията (забрадката), също е алена. На краката се слагат бели плетени чорапи и цървули, местно занаятчийско производство.

[Hatshepsut]

Женска празнична двупрестилчена носия от село Якимово, Ломско, средата на ХІХ век
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Синтия Ангелова

Носията е невестинска и се състои от риза, нар. белушка, изтъкана от бяло ленено платно, откъдето идва името й. Тя е с туникообразна кройка, украсена по полите и ръкавите с шевици. Задната завеска е от надиплен по дължина червен вълнен плат с втъкани дребни разноцветни елементи. Престилката отпред е правоъгълна, двуплата, с водоравен шев, на ивици, червена на цвят, с разноцветни геометрични елементи.
Връхната дреха се нар. глухче, изработена е от бял вълнен плат, без ръкави, дълга до коленете. Обточена е с черен вълнен конец. В областта на талията е украсена с апликации от червено сукно и цветни конци. Втората връхна дреха е същата като глухчето по кройка и материя, но е с ръкави до лактите, апликирани в червено и кафяво и затова е известна като долактанче. И двете дрехи са задължителна част от сватбената носия.
На главата се слага бяла копринена забрадка, краищата на която се кръстосват под брадата и се връзват на темето. В старо време булките са носили невестинска шапка – луб. Основата на шапката е представлявала пресечен конус, поставен с тясната основа надолу. Възстановката на този луб е изработена от дебел картон, облечен отгоре с бял ленен плат. Украсена е с нанизи от стъклени мъниста, които завършват с малки сребърни монети, със сърмени ширити, кадифе и позлатени монети в нейната основа. Върху шапката е поставена бялата копринена кърпа, която виси свободно отзад. Булката е накичена с гердан от шарнирно свързани елипсовидни части и пендари, обеци арпалии, сребърна гривна и тъкан колан с пафти. Краката са обути с черни вълнени чорапи на цветни ивици и цървули.

[Hatshepsut]

Невестинска носия със сокайно забраждане – Килифаревски сокай, началото на ХІХ век
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Никол Николаева
От фонда на РИМ – Велико Търново

Сокаят е красил главите на омъжените жени и се е поставял на главата на булката на третия ден след сватбата. Смятало се е, че „скрива“ младата невеста от уроки и зли очи. Всяка мома сама е изработвала шевиците за своето сокайно платно, а накитите са били дар от свекървата. В региона на Централния Балкан сокайното забраждане е било разпространено до средата на XIX в., а в Килифарево и околните селища, по време на празници, жените са „слагали“ своите сокаи до началото на XX в.
Сукманът е ушит от черен вълнен плат (шаяк), като полите са обшити с голям бордюр от правоъгълни цветни платнени апликации. Над тях е сърмената лента, а на гърба са пришити „опашки“ с богата украса от синци. Бялата риза е от памучно, ръчно тъкано платно, с богата шевица от растителни орнаменти на пазвената извивка, долната част на ризата и маншетите на ръкавите. Коланът е ръчно тъкан, „на кори“, от вълнени червени и зелени конци. Затваря се със сребърни пафти, по средата апликирани със седефени плочки с релефно изображение на двуглав орел.
В центъра на носията е кръжилото, което се състои от три подвижно скачени пластинки от сребърна сплав, украсени с розети и инкрустирани с цветни мъниста. Посредством халки в двата края на кръжилото са окачени наушници. Към кръжилото и наушниците се прикрепва и сребърният подбрадник, съставен от пет различни по дължина верижки.
Сокаят се пристяга за главата посредством ръчно тъкано кенарено платно, което покрива раменете и пазвата на жената. По двата му края се пришиват шевици със стилизирани флорални и геометрични мотиви, които завършват с дълги ресни. На ръцете на младата невеста греят две сребърни гривни, тип „кубелии“. Краищата им са декорирани с пластично оформени розети.

[Hatshepsut]

Мъжка носия на тракийски преселник във варненско, от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Христо Стефанов

Този вид носии в ново време вече не се срещат в Тракия (по-специално Ямболско, Сливенско и отчасти в Старозагорско), затова може да се каже, че те са характерни най-вече за Варненския край.
Мъжката носия е старинен вариант, срещан и в селищата около гр. Суворово, Девня и Синдел. Състои се от черен дънест потур с богата гайтанена украса, с капаци около глезените. Ризата е туникообразна, къса до коленете, с богата везбена украса по ръкавите и пазвата. Опасва се с черен пояс. Облича се елек джамадан с гайтани, а като връхна дреха се носи антерия. Платовете са лито тъкани със същия десен като на женските чукмани, в случая шикерен пипевчен. Характерни за тракийците са ярко червените и алените десени на връхните дрехи. Чорапите са черни. Навуща и цървули са обували за работа, а кундури – за по-официални събития. Друга особеност са аленочервените купешки басмени кърпи, които са се връзвали на врата или на пояса. На главата слагат астраганен калпак.

[Hatshepsut]

Женска сукманена носия от с. Фотиново, община Батак
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Десислава Йорданова

Фотинската родопска сукманена носия „идва“ с преселниците в село Фотиново от с. Върбово, Широка лъка и Устово, Смолянско. Тукашният сукман се нар. волненик, защото е изработен от тепан, вълнен, домашно тъкан плат. Той е тъмносин с дълги ръкави. На пазвата е обточен с червен гайтан. Полите са украсени с орнаменти от сърма и червен гайтан. Пазвената изрезка е дълбока, с елипсовидна форма. Широчината на гайтанената украса е показател за социалното положение на жената. По-широката и богата украса е приоритет на жените или момите от по-заможните семейства.
Ризата е от ленено или от памучно платно. Тя е туникообразна, с кръгъл отвор за главата. Обикновено е украсена с богата дантела на ръкавите и по полите, но може да бъде съвсем семпла, без дантела. В този случай за украса на ръкавите и полите на сукмана се използват отделно изплетени ленени или памучни парчета, които се пришиват към сукмана. Парчетата, които се пришиват към ръкавите, се наричат ръкавели, а пришитите към полите – присуска.
Връхната дреха се нарича клашник, който е от същия материал като сукмана. Той е с дълги ръкави, къс до кръста. Украсен е със сърма или червен гайтан и обточен с естествени кожи. Поясът е в тъмночервен цвят, вълнен. Той е всесезонна част от носията. Миндилът (престилката) е едноплат, вълнен, с декорация от пресичащи се ивици в зелен, червен и оранжев цвят, образуващи квадрати. Възите са в цветовете на престилката.
Останалите елементи оформят детайлите, който придават завършен естетичен вид на костюма. Например, пазухите (нагръдник) се слагат под пазвената изрезка на волненика. Върху тях се пришива дантела, изработена на една кука. Затъкната в пояса, се носи малка кърпичка, прегъната по диагонала. Кърпата за глава, нар. тестемел, е тъмночервена на красиви цветя. Тя подсказва семейното положение на жената. Чорапите обикновено са бели, украсени с цветни орнаменти в областта на глезените. Типични за родопчанки са вълнените терлици, богато украсени с гайтан и сърма. Цървулите се изработват от кожа, като в по-ново време те са заменени с кундури.

[Hatshepsut]

Женска двупрестилчена носия от гр. Койнаре, Плевенско, края на ХІХ век.
Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Стефи Тетевенска

Това е единствената запазена цяла старинна носия в Койнаре. Състои се от риза бърчанка, изработена от домашно тъкан памучен бял плат, с червена и синя ивица по дължината на плата. Дълга е до глезените на краката. Около отвора на врата е силно набрана. Шевицата по пазвата и ръкавите е в тъмнокафяв цвят, изработена с вълнени конци. Вълненикът (задната престилка) е дълъг, широк и силно набран в горната част. Основният цвят е тъмночервен, съчетан с черно и зелено, а ивиците са изпълнени с геометрични мотиви. В долната част е богато украсен със сърмена лента, черно кадифе и червена ивица. Предната престилка също е вълнена, едноплата, обточена от трите края със сърмена лента, кадифе и червена ивица и е дълга до под коленете. Престилката се нарича галено парянка, което идва от многото монети, с които е нашита. Освен за украса монетите са служели и като символ на благосъстоянието на момичето. Момичето е забрадено с бяла кенарена кърпа с ръчно плетена дантела от четирите страни и вързана отзад, зад врата.

[Hatshepsut]

Древните символи, скрити в българските шевици

Красотата на българката: емблематични образи от последните 100 и повече години

През последните няколко години все повече хора проявяват любопитство към изкуството на шевиците, към техниките на бродирането и към разгадаването на кодираните в бодовете тайни знаци

Древни символи се крият в българските шевици. Слънчевият знак, с който старите българи са изобразявали раждането на младия бог, което отбелязваме с коледните празници, е част от почти всяка шевична орнаментика.

В интервю за БТА Мила Милчева, майсторка на бродерията, разказа, че през последните няколко години все повече хора проявяват любопитство към изкуството на шевиците, към техниките на бродирането и към разгадаването на кодираните в бодовете тайни знаци.

Във видеото горе вижте как се е променила българката през годините.

Наблюденията ѝ показват, че шевицата все по-често се появява като детайл в дрехите, аксесоарите, бижутата, мебелите и други елементи от бита. Според нея това е илюстрация, че все повече хора започват да търсят своите корени и да се опитват по възможно най-мултиплицирания начин да ги показват и да се идентифицират с древните знаци. Майсторката посочва, че символите, пресъздавани в малките бодове, са изключително дълбоки и древни, и могат да се тълкуват като част от световната знакова система.

"Елбетицата" е част от българската шевица, тя включва зооморфни символи като "рогато пиле" и "сур елен".

Сурият елен е олицетворение на слънцето. Според тълкуванията на фолклористите и етнолозите младият бог е новото слънце, а божата майка е слънчовата майка, отбеляза тя.

Интересно е и значението на самата дума "елбетица". В някои краища на България и до момента казват "елбетя", в смисъл -"каквото е рекъл Господ, това ще стане", уточнява Мила Милчева, която освен че бродира символите, търси и тяхното значение.



Тя споделя мнението, че в шевиците са запазени първите знаци на древните хора, преди появата на буквите и писмеността. Остатъците от тази комуникация се виждат в пещерните рисунки, те са били част и от древните татуировки, част от различни племенни традиции.

Всъщност, има нещо много общо между татуировките и шевицата.

В двата случая имаме пробиване на тъканта, казва майсторката. В единия случай - плътта, кожата, а в другия - плата. Пробиването на тъканта е действие, което изразява оплождането. За да се роди новият живот, тъканта, плътта трябва да бъде прободена. Оплождането е продължението на рода, продължението на традицията.

Не може да се определи кога шевицата се появява по българските земи, тъй като символите са смесени и елементите са универсални.

Има и интерпретации, които са характерни само за районите, населявани с българи, но отделните елементи са всъщност еднакви за всички древни народи, казва тя.

Такъв елемент, натоварен с много значения, е свастиката.



Днес този древен символ се приема почти за табу заради използването му от нацистите, но символът е един от най-древните. Етимологията на думата идва от "суасти", което преведено от Санскрит означава "Да бъде добро". Този изключително интересен елемент носи в себе си негативното и положителното.

Когато се върти в посока на часовниковата стрелка, показва градивното, когато е в обратния ред е деструктивното, но в шевицата винаги са съединени двата елемента.

Идеите за съчетаването на отделните символи са необятни.

Традиционните български цветове в шевицата са червено, зелено, синьо и тъмно червено. Много рядко се използва жълто. В някои краища от България традиционния цвят е черното, както е при капанските шевици, разкрива майсторката. Тя определя като фантастична хармонията на самоковските шевици, обединена от колелета, фигури, зооморфни символи и геометрия.

Изумителна е и "канатицата".



В нея майсторките съединяват триъгълници по определен начин. Но всичко това е подчинено на много строга символика. Когато върховете на триъгълниците са обърнати нагоре това е мъжкото начало, когато са надолу е женското, разказва още Мила Милчева.

В канатица са най-характерните мотиви при чипровските килими. Същите мотиви ги има в килимите и тъканите на Северноамериканските индианци. Символиката на триъгълниците показва съединението на мъжкото и женското начало, което пак е свързано с продължението на рода, затова в българската везбена орнаментика, канатицата има специално място, уточнява майсторката.

Винаги шевиците са били поставяни в крайните части на дрехата.

Накрая на ръкавите, върху бието, около шията и слънчевия сплит, върху главата, долу в края на фустата и на пояса. Причината е, че по този начин те имат защитна функция и охраняват видимите граници на тялото.

https://www.vesti.bg/lyubopitno/kultura/drevnite-simvoli-skriti-v-bylgarskite-shevici-6077691

[Hatshepsut]

Женски празничен саичен костюм – аладжа от гр. Банско

Фото: Петър Петров
От Теди Милева, Българските корени
Модел: Здравка Касапинова

По името на основната дреха – аладжа, се нарича и целият празничен възрожденски костюм. Той е от саичен тип. Носи се в по-топло време. Известен е още и като шам аладжа (шам – копринен, защото в плата има втъкана копринена нишка; аладжа – шарен). Кошулата (ризата) е бяла, богато декорирана на пазвата и ръкавите с везба.
Върху аладжата се връзва тъкана престилка, наречена прескутник, „на кръчколици“ (на криволички). Тъканият колан с чапрази (пафти) също е задължителен атрибут в този празничен костюм. На главата жената връзва голяма вълнена шамия с реси (кърпа с ресни) – в зелен цвят на един синджир.