Църквата "Свети Четиридесеть мѫченици"

[Nordwave]

В църквата "Свети Четиридесет мъченици" се намират едни от най-значителните писмени паметници - Омуртаговата, Асеновата и Граничната колона от крепостта Рoдoсто от времето на хан Крум. Надписът на Асеновата колона е посветен на голямата победа на българите от 1230 г. при Клокотница, която издига българската държава като мощна сила на Балканския полуостров. Изписана е в тринадесет реда на български език:


"В лето 6738 (1230) индикт III, аз Иван Асен в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основи и с живопис украсих докрай пречистата тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска, а самият кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч, превзех, гръцка, още арбанашка и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си, като бог заповяда, понеже без него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава навеки. Амин."


(текст по Златарски, В., „История на българската държава през средните векове", т. III. С., с. 341).
От книгата извори за Българската История, стр.78, София 1994г.- издателство Отечество, съставители Пенка Костадинова и Милен Куманов.

Пръв снема препис от Асеновата колона д-р Христо Даскалов през 1858 г. Точно копие от надписа още същата година той дава на Г. С. Раковски и изпраща на А. Хилфердинг, на руския славист Срезневски и на проф. О. М. Бодянски, който, както и самият той го публикува през следващата 1859 г. През 1860 г. надписа публикува и Г. С. Раковски.
        Срещу Асеновата колона е Омуртаговата, разкриваща строителната дейност на този забележителен владетел:
"Кан ювиги Омуртаг, направих преславен дом на Дунава и като измериш (разстоянието) между двата всеславни дома, направих на средата могила. От самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Споменатата пък могила е всеславна и като измериха земята, направих тези писмена. Човекът дори и добре да живее умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгледа тези (писмена), да си спомни този, който ги е направил. Името пък на владетеля е Омуртаг, кан ювиги. Дано бог да му даде да преживее сто години".
Събирането на тези колони с надписи за събития от различно време (Първата и Втората българска държава) има за цел да докаже по категоричен начин приемствеността на българските държавнически традиции. Цар Иван Асен II не само е посветил построената от него църква на голямата победа на българите, но е имал за цел да създаде един храм паметник на българската държава.

Колоните са поставени, за да покажат приемствеността на героичните традиции на Втората българска държава от Първата българска държава.

http://www.st40martyrs.org/index.php?option=com_content&task=blogcategory&id=79&Itemid=61

[Nordwave]

“Това е цар Калоян от гроб 39 от църквата “Св. св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново � твърди проф. д-р Йордан Йорданов. Има много дълъг спор с историци и археолози това точно царят ли е. Имаше голяма дискусия в печата. Находката силно развълнува обществото. Всички искаха това да е гробът на един български владетел.

Че е Калоян, Калоян е... Аз само ще кажа, че медикоантропологичното изследване на костите от гроба не противоречи на тезата, че са на българския цар Калоян... В един от източниците се казва, че Иванко, убиецът на Асеня, е имал ръст огромен, като на царя (Калоян). А този тук, от църквата “Св. св. Четиридесет мъченици” е бил висок 190 см. Има травми на черепа, които са получени вероятно в сражения, но той е живял дълго време след нараняването. Нашите изследвания сочат, че дори не е боледувал.”

Остава безспорно, че възстановеният образ принадлежи на изтъкнат воин, преминал през битките на българската история, погребан в българската земя със златошити одежди и с пръстена на Калоян.

[Hatshepsut]

Легенда за църквата "Св. Четиридесет мъченици"

Занемели свещените песни и тържествени химни в преславната църква на могъщия Асен. Над гробовете на българските царе се издигнало минаре и музеин призовавал правоверните на молитва за прослава на аллаха и неговия пророк Мохамед.
Смутени били мощите на българските царе,чиито кости почивали в църквата. И нощем, в късен час, кога луната се скриела и зловещ мрак обгърнел челата на Царевец и Трапезица, се зачувал шепот:

—  Що  е  това? — Кой служи в храма на Великия Асеня?
—  Кой   дръзна   да   направи  това   светотатство?
Разгневили се първите български царе,  раздвижили се в земята, сякаш искали да излязат от гробовете и да мъстят. И шепотът  в  потаен  нощен час се смесил с пукота на земята -минарето се разклатило и през една тъмна нощ се съборило. Шейхът се смутил. Но въпреки това, той отново събрал майстори и заповядал да съградят пак минаре. Зачукали те,   затракали над българските гробове. Отново се извисило високо минарето, отново гласът на   музейна се чул да призовава правоверните.
А царете пак блъснали. Надигнали се. Искали с трясък да разпукат земята, да излязат и да накажат този, който се подиграва с българската вяра.
— Няма ли жив на земята българин? Няма ли кой да попречи на това нечувано злодеяние в храма на могъщия Асен?
Ала сводът бил як. Той се разклатил и caмо минарето отново паднало.
Оттогава всеки път, когато есен позлатявала листата на дърветата, нощем излизали     царски сенки. Едрите елмази на короните им блестели, багрениците се диплели от бавните им  стъпки. Лицата им светели от „гневните пламъци на  очитe. Те обикаляли църквата,а над  Янтра се понасяли тържествени химни. После шествието  влизало през зазиданата  от турците  врата в храма.Чувал се и тропот, и цвилене на препускащи коне. Звънели  копия по метални  щитове и далечен глъч от човешки гласове долитал като зов. Турците долу се криели в одаите си, треперели от страх и не смеели да се покажат. В такива нощи минарето на джамията   отново се срутвало и вещаело зло.
Подземните сили разгневили шейха на джамията.Той не искал да им отстъпи. Едни ден  заповядал да се разкопаят гробовете. Изхвърлили от там всички кости. А минарето пак започнало да се издига все по-високо и по-високо. Този път точно над гроба на самия цар Иван Асен II. Минарето било завършено. И ето че през нощта се явил войник. Той бил в старите   воински дрехи на българите и носел остър меч в ръка. Огледал воинът околността и спрял  срещу минарето. Замахнал с меча си, после стъпил на  купчината развалини, с гордост се огледал пак и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. А в бедните хижици с българска реч от уста на уста се говорело:  Сам цар Иван Асен II съборил минарето! Смутил се шейхът, но пак замислил как да изгради минаре, което никой не може да събори. В една нощ до леглото му застанал той — воинът с бляскав меч и силна десница, замахнал и пронизал поробителя.
Така джамията останала без минаре. А щом се извиела буря, с гърма ехтяла прокоба, от    скала на скала отеквал глас:
Така ще бъде промушен всеки, който иска да издигне минаре над светите олтари на българската слава!

Всяка година в полунощ срещу 9 март - денят на светите 40 мъченици, из затрупания с камъни олтар на царската църква излизала неземно хубава мома. Била облечена в бели одежди, а русите й разплетени коси се спуснали свободно по раменете. Дълго време тя стояла пред олтара със свити за молитва ръце. После запалвала златен свещник и с него обхождала джамията извътре. На трите места, там, където били погребани трима велики български царе, бялата сянка коленичела и дълго се молела. След това тръгвала към изхода, към стария зазидан от турците изход. Вратата сама се отваряла пред нея. Надгробните плочи почвали да се разместват и тракали глухо. Водите на Янтра с необикновена сила се разбивали о брега. Но щом сянката пристъпела, в миг настъпвала гробна тишина. С бавни стъпки тя отивала към царските гробници в двора. Намирала в буренака всеки забравен гроб, вдигала плочата му и запалвала кандило.
И когато най-после бялата мома тръгвала към реката да се окъпе, в тревясалия двор на джамията блещукали неугасими блуждаещи пламъчета.
Първи петли щом пропеели, бялата сянка литвала като ангел на невидими крила, спущала се към олтара и се стопявала в него.
Ако турчин или българин-родоотстъпник видел там светлината или бялата сянка на девойката, незабавно го поразявал силен недъг. Родолюбивите българи пък намирали сполука и изцеление.

http://www.st40martyrs.org/

[Hatshepsut]

Сянката на момиче и разгневени царе отмъщавали за „Св. 40 мъченици”

Легендата за бялата сянка, която се появявала срещу 22 март в църквата „Св. 40 мъченици”, е най-красивата приказка за Търново. Обича тази хубавица с бели одежди и разпилени коси, която идвала да отмъщава. Казвал ми го е покойният вече арх. Теофил Теофилов, човекът, най-дълго и най-тясно свързан с този храм. От него знам и самата

ЛЕГЕНДА ЗА ДЕВОЙКАТА

В деня на светите 40 мъченици от олтара на църквата излизала девойка, облечена в бяло. Стояла пред него със свити за молитва ръце, после запалвала един златен свещник и с него обхождала джамията. На трите места, където били погребани трима български владетели, момичето спирало и дълго се молело, след това тръгвала към стария, зазидан от турците изход. Вратата се отваряла сама, надгробните плочи се размествали и тракали глухо. Янтра се удряла в бреговете, но щом сянката пристъпела, настъпвала гробна тишина. Пред всеки забравен и потънал в бурени гроб, тя запалвала кандило, и когато накрая тръгвала към реката, за да се окъпе, на брега блещукали пламъчето. По първи петли литвала като ангел към олтара и се стопявала в него.

Всеки път, щом турчин или българин родоотстъпник видел светлината или бялата сянка на девойката, незабавно бивал поразен от недъг.

 ГНЕВЪТ НА ЦАРЕТЕ

Когато църквата била превърната в джамия и вместо свещеник, в нея служел мюзеин, българските царе се разгневили. Раздвижила се земята, сякаш те поискали да излязат от гробовете си. Минарето се разклатило и в една тъмна нощ паднало. Шейхът се смутил, но извикал майстори да вдигнат минарето. Когато то било готово и в джамията зазвучал гласа на мюзеина, българските царе пак се разгневили и за втори път го съборили. От тогава всеки път, когато есента позлатявала листата на дърветата, нощем излизали царските сенки. Обикаляли църквата, а над Янтра се чували тържествени химни. После шествието влизало през зазиданата от турците врата. Турците се криели, изплашени от звъна на копитата и оръжията. А минарето отново падало.

Шейхът на джамията се разгневил и заповядал да разкопаят гробовете. Изхвърлил всички кости и вдигнал наново минарето точно над гроба на Иван Асен II. През нощта обаче се явил войник, замахнал с меча си и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. Българите предавали от уста на уста, че сам Иван Асен II е съборил минарето.

Шейхът се уплашил, но започнал пак да мисли как да съгради разрушеното. Една нощ до него застанал воинът и го пронизал. Така джамията останала без минаре. И всеки път щом извиела буря, се чувал глас, който обещавал, че всеки, който дръзне да издигне минаре над българската слава, ще си отива промушен от неговия меч.

КОГАТО ЦЪРКВАТА СТАНАЛА ДЖАМИЯ

Времето, за което разказва легендата, Царевец бил в турския квартал. Турците гледали нощните бдения, литийните шествия и слушали гласа на камбаната. Това ги ядосало и пашата наредил раята да бъде прогонена, а храмът превърнат в джамия. Това е някъде средата на XVI век. Д-р Васил Берон разказва в своите „Археологически и исторически изследвания”, че като влизал в църквата, ходжата му разправял за бялата сянка и му показвал едни гроб, който и турците тачели като своя. „Но май този гроб е на ваш светец”, казвал още ходжата.

Не е ясно на кого е гробът. При разкопките той се оказа почти празен. Но е възможно да става дума за гроба на св. Сава, който ходил да проси свобода за сръбската църква и бил натоварен с тази задача и за нашата църква. На връщане се отбил в Търново, но се разболял. Умира тук и Иван Асен го погребва в църквата, защото е бил царски роднина – братовчед на краля на Сърбия Стефан, който пък бил женен за племенница на Иван Асен II.

ТРИТЕ ЧУДЕСА НА СВЕТИ САВА

Една легенда разказва, че приживе св. Сава е направил водосвет в една търновска църква. Името й обаче не се знае. Той направил кръст и струята вода започнала да тече в четири посоки. Това го има дори като житийна сцена в Хилендарския манастир.

Когато светецът умира, се случва второто чудо – хром монах се грижел да гаси кандилата и свещите. Но обичал да си пийва. Веднъж се спънал и паднал върху саркофага и заспал. На заранта се изправил и тръгнал все едно никога не е бил куц. Това също го има нарисувано и описано в Житието на св. Сава, написано от Доментиан.

Чудо номер 3 се случило, когато Стефан поискал мощите на светеца. Сърбинът решил да ги прибере, защото свети Сава бил първият сръбски архиепископ. Година и половина Асен не ги давал. Но една нощ му се присънил самият светец. Той го помолил да го пусне да си иде у дома и българският цар склонил. Това чудо също го има в стенопис.

През възраждането българите поискали да съберат героичното си минало и естествено решили да започнат от „Теке джамиси” („Св. 40 мъченици”). Но се страхували, защото рискували да бъдат пребити с камъни. Събарянето на минарето през 4-5 г., и то без видима причина, раждало фантастични истории, които поддържали вярата на българите, че иде падането на турската власт. Турците правили пореден опит да вдигнат минарето и повикали от Истанбул майстори. Докато работели, разкопали богат гроб. Поискали да скрият от българите откритието, но мълвата бързо обиколила града. Според някои турците са отворили гроба на Иван Асен II, според други – това е гробът на свети Иларион Мъгленски.

https://myvelikoturnovo.com/2013/05/08/sv_40_muchenici/

[Hatshepsut]

Трябва ли Иван-Асеновият храм „Свети 40 мъченици“ да стане пантеон на българските владетели


Иван-Асеновият храм „Свети 40 мъченици“ във Велико Търново

Пламен Павлов: Такъв пантеон ще покаже мощта на българската държава

Иван-Асеновият храм „Свети 40 мъченици“ във Велико Търново, където на 22 септември 1908 година княз Фердинанд Първи обявява независимостта на България, да стане пантеон на българските владетели. Тази идея лансираха преди 15 години покойният вече историк професор Божидар Димитров и историкът от Великотърновския университет професор Пламен Павлов. Сред историците продължава и полемиката дали в църквата „Св. 40 мъченици“ е редно да бъде погребан и самият цар Фердинанд, пожелал приживе тленните му останки да намерят вечен покой в България. 
Така историческата светиня във Велико Търново ще стане обединителното място, съхраняващо историческата памет за българските владетели от Първото, Второто и Третото българско царство.

България няма пантеон на своите владетели, а най-подходящото място е именно Иван-Асеновия храм, коментира пред БНР историкът професор Пламен Павлов:   
„Когато Иван Асен Втори изгражда храма “Св. 40 мъченици“, много често се казва от колегите, че това е семейна гробница. Аз не съм много сигурен, че е точно семейна гробница, тъй като Иван Асен е имал изключително силно чувство за държавност. Не случайно в нея имаме колона на Крум, колоната със знаменития надпис на Омуртаг, който може би бележи началото на нашата литература. Там е самият триумфален надпис на Иван Асен Втори за битката при Клокотница. Така че още, когато Иван Асен Втори изгражда църквата „Св. 40 мъченици“, той има идеята да бъде и пантеон и на държавността. Няма паметник, сакрално място в България, което да е натоварено с толкова много история и с толкова много историческа памет като „Св. 40 мъченици“. Така че идеята на Божидар Димитров, Бог да го прости, е много хубава. Той имаше също така амбиция да се върнат костите на цар Самуил, да бъдат положени там. Ние не бива да изпадаме в някакви крайности и да искаме да съберем всичко на едно място. То не е и възможно, тъй като ние не знаем гробовете на повечето от нашите владетели“.

Началото беше поставено с държавни и военни почести през 2007 година с препогребването на костите на цар Калоян и на трима от търновските боляри. Традиция е при честването на независимостта, всяка година на 22 септември да бъдат поднасяни цветя на гроба на владетеля, разгромил латините при Одрин. 

В църквата „Св. 40 мъченици“ за пантеона на българските владетели са донесени и частици от лобните места на още няколко канове и царе, разказва историкът проф. Пламен Павлов: 

„Там покойният депутат Павел Чернев донесе пръст от гроба на Михаил Трети Шишман Асен. Неговият гроб е в Старо Нагоричане в днешна Република Северна Македония. Аз донесох от лобното място на Ивайло от града Исакча от старобългарската Облучица, днес в Северна Добруджа в Румъния, символично малко пръст. Знаем къде е загинал Аспарух, при Вознесенка, част от големия град Запорожие, от там донесох една шепа пръст. И от могилата на Кубрат. И от гроба на Георги Първи Тертер в Ивановските скални църкви. Имаше амбиция да се потърсят и други“.

Саркофазите с късчетата историческа памет са положени в гробниците от династията на Асеневци. След кончината на проф. Божидар Димитров няма продължение на идеята за разширение на пантеона на българските владетели в църквата „Св. 40 мъченици“, коментира още в "12+4" проф. Пламен Павлов:

„Идеята да има такъв пантеон е хубава идея и тя трябва да се доразвие. В момента тя е в някакъв статичен момент, но тя трябва да се развие и най-малкото да се покаже тази широта на българската държавна територия, мощта на българската държава, чувството за история. Не случайно там има една плоча в двора на църквата. Там тестът е мой и са дадени всички български владетели, водачите на големите въстания, за да се види каква история имаме ние. По-добро олицетворение на нашата история, на нашата историческа памет от „Св. 40 мъченици“ няма, просто няма“. 

Още една от идеите на проф. Божидар Димитров вълнува и днес българските историци – цар Фердинанд да бъде погребан в България и точно в църквата „Св. 40 мъченици“ във Велико Търново, където на 22 септември 1908 година провъзгласява независимостта. Дървеният ковчег с останките на царя е положен в криптата на църквата „Св. Августин” в Кобург, Германия. 

„Божидар Димитров също беше привърженик на идеята, че тленните останки на цар Фердинанд трябва да бъдат върнати в България и да бъдат точно в „Св. 40 мъченици“. Това срещна известни реакции, приказки по адрес на Фердинанд. Фердинанд разбира се има много грехове и определени исторически вини, но той има и много големи заслуги. Ние до голяма степен си патим в глобален мащаб от геополитиката, а не толкова от грешките на нашите политици. Първата световна война, която хвърля тази мощна сянка върху Фердинанд. Освен това не бива да хвърляме цялата вина върху един човек. Не бива да забравяме, че той дава мощен тласък на модернизацията на България. Той има изключително чувство за история.  В манифеста за Първата световна война той казва: „Заповядвам на нашата храбра войска да изгони противника  от пределите на царството“, т.е. от изконните български земи. Нека да припомним, че това е първият държавен глава в цялата планета, който се качва в аероплан. Той има изключително чувство за модернизация. Той е оставил своето завещание да бъде погребан в България. Заветът, който са ни оставили бащите на независимостта, е да пазим българските национални интереси“, посочи историкът от ВТУ проф. Пламен Павлов. 

https://bnr.bg/post/101530303

[Hatshepsut]

Църквата „Св. 40 мъченици“ е емблематична за българската история

Средновековният храм е построен и зографисан по волята на българския цар Иван Асен ІІ, в чест на голямата му победа над епирския деспот Теодор Комнин на 9 март 1230 г. край Клокотница

Емблематичният великотърновски храм „Св. 40 мъченици“ пази безценни свидетелства за величието на средновековните ни владетели. Сред тях са колоните на хан Омуртаг (815–831) и на самия цар Иван Асен ІІ  (1190-1241) с известния надпис в 13 реда, провъзгласяващ на български език голямата победа на българите при Клокотница.



По време на археологически проучвания на храма са били открити гробовете на цар Калоян (1197-1207), както и на самия цар Иван Асен II и на съпругата му Ана Мария. “Иван Асен II е един от най-великите български владетели, защото по негово време България граничи на три морета и е една голяма империя на Балканите“, казва д-р Иван Църов, директор на РИМ Велико Търново. Връщайки се от победната война, владетелят решава, че наистина светите 40 мъченици са били на негова страна и че са подкрепили армията му. „Поради тази причина това става главната църква на столичния град Търнов, като разбира се Патриаршеската църква (която увенчава хълма Царевец) по това време е майката на християнството в България “ – твърди историкът. В средата на ХІІІ в. около храма се създава царският манастир „Великата лавра”.

„Църквата просъществува като манастирска до XV век, когато е преустроена в джамия (от османския нашественик-бел.ред.) и така до началото на XIX век. Най-интересното е, че в храма фамилията на Асеневци са погребвали българските царе, които произхождат от тази династия, българските царици и най-близките си родственици. За съжаление, когато черквата е била превърната в джамия, всички тези гробници са били унищожени. До наши дни са достигнали сравнително малко артефакти. Но най-интересен е гробът на българския цар Калоян, заедно с известния Калоянов пръстен печат. Това е единственият царски гроб от средновековието, до който можем да се докоснем. Защото другият царски гроб е на остров Св. Ахил в Гърция – на великия цар Самуил, но той е извън пределите на България“ – разказва д-р Иван Църов.



По време на земетресението от 1327 г. храмът е разрушен почти до основи. През XIV в. обаче, светинята е  възстановена, а впоследствие е била преустройвана многократно. Въпреки превратностите на времето, „Св. 40 мъченици“ пази безценни реликви, свързани с традицията на Търновската художествена школа, оказвала сериозно влияние върху развитието на българската живопис чак до XVII век. Интерес за ценителите представляват стенописите „Св. Елисавета Млекопитателница с младенеца Йоан“ и „Св. Анна Млекопитателница“. До нас са достигнали и отделни фрагменти от картинен календар, най-вероятно от втората половина на XIII век.

Храмът „Св. 40 мъченици“ се свързва с още едно знаково събитие от българската история. На 22 септември 1908 г. в двора на църквата княз Фердинанд обявява с манифест Независимостта на България след петвековно османско владичество.



„Църквата е реставрирана в началото на XXI век – обяснява д-р Църов. – През 2005 г., след 30 годишна реставрация, тя отново отвори врати за посетители. Всяка година празникът на Велико Търново (22 март) започва именно от тази църква и продължава на хълма Царевец. Там се случват и християнски ритуали, въобще едно много интересно и посещавано място.“

Снимки: РИМ Велико Търново

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101612374/carkvata-sv-40-machenici-e-emblematichna-za-balgarskata-istoria

[Hatshepsut]

Църква "Св. 40 мъченици" във Велико Търново