Царь Симеонъ Велики (893-927)

[Hatshepsut]

Цар Симеон Велики (893-927)


Цар Симеон Велики - картина на Димитър Гюдженов

Симеон I Велики е монарх, управлявал България от 893 до 927 г. по време на Първата българска държава. Успешните войни на Симеон срещу византийци, маджари, сърби и хървати довеждат до най-голямото териториално разширение на България, превръщайки я в най-силната държава в Източна Европа. Управлението му е и период на културен разцвет, наречен по-късно Златен век на българската култура.

При управлението на Симеон България се разпростира на територия, достигаща до Бяло, Адриатическо и Черно море, а някои съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол. Създадената през 870 г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят.

Ранни години

Симеон е роден през 864 г. или 865 г. и е третият син на княз Борис I от династията на Крум.Тъй като Борис е българският владетел, приел официално християнството през 865 г., Симеон е християнин през целия си живот.Тъй като се очаква най-големият му син Владимир да наследи българския трон, намерението на Борис е Симеон да стане високопоставен духовник, може би дори български архиепископ. По тази причина около 878 г. Борис го изпраща в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование.Той постъпва като послушник в константинополски манастир и приема името Симеон.

Симеон прекарва следващото десетилетие (ок. 878-888) в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел. Той научава добре гръцки, до такава степен, че е наричан във византийските хроники „полугрък“. Според някои интерпретации Симеон е обучаван от патриарх Фотий, но тази хипотеза не се подкрепя от конкретни източници.

Около 888 г. Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, „при устието на Тича“,където под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език.Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с Арнулф Каринтски,което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир и да посочи Симеон за нов владетел.Това става на събор в Преслав, който освен това обявява българския за единствен език на държавата и църквата и решава столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав.Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон.

Възкачване на престола

Цар Симеон I застава на трона на България, след като брат му Владимир Расате е свален от власт през 893 г. Той е третият син на княз Борис I и е получил образованието си в престижната за времето си Магнаурска школа в Константинопол. Баща му оставя трона на първородния си син Владимир Расате, но синът прави сериозни опити да върне езичеството във вече официално християнизираната държава, и това налага свикването на специален народен събор в град Преслав (за който се предполага, че е последният народен събор в България като наследство от езическите традиции на народни събори да се взимат по-важни държавни решения). На него Симеон е провъзгласен за владетел, а по религиозни (това че Плиска твърде напомня на езичеството) и чисто стратегически причини столицата се мести от Плиска в Преслав. Освен това българският става официален език в богослужението. Владимир Расате е детрониран и ослепен по нареждане на баща си.


894г. - 904 г.

Именно в този период Симеон води първата си война с Византия, след преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Византийските хронисти описват началото на конфликта, започнал почти веднага след коронацията на българският цар (все още княз) така:

„Пристигнала вест, че князът на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Повод за войната било следното, Василеопаторът Зауда илам роб скопец на име Мусик. Той се сприателил със Ставракий и Козма, които произхождали от Елада, търговци жадни за печалба и сребролюбци. Желаейки да печелят повече, чрез посредството на Мусик те преместили тържището на българите от столицата в Солун и облагали българите с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той сметнал всичко за дреболия. Симеон се разгневил и вдига оръжие срещу ромеите“

По това време икономическата политика на Византия и император Лъв VI се изразявала в усилване на вътрешния и външния търговски обмен на империята, което довело до по-голяма роля на едрите търговци в византийската политика. Точно поради тези политически възгледи българското тържището било преместено от столицата Константинопол в Солун.

Действията на Византия засегнали, както икономическите интереси на България, така и нейният международен престиж, затова и Симеон започнал търговската си война с Византия

Симеон първоначално се опитал да реши въпроса по мирен път, но след като видял, че това няма да стане се възползвал от изтичането на 30-годишния мирен договор и през 894г. нахлул с войската си в източна Тракия, без да срещне никаква съпротива. Император Лъв VI бил повече от изненадан, за навината разбрал от стратезите си в македонската област. Набързо била сформирана армия, предимно от императорската гвардия. Войската била поверена на стратилата Кринт. Опитът на Византия да спре българите бил напразен, византийската армия била тотално разбита, а сам Кринт паднал мъртъв на бойното поле, много били пленените.След сражението Симеон дал заповед на войската да се върне обратно в България, тъй като не се чувствал готов за продължителна война.Въпреки победата, Симеон не можал да постигне своята цел, а Лъв VI бил обиден от българският бладетел - хазарите му били изпратени обратно при него от българите, с отрязани носове. Императорът на Византия, не искал траен конфликт с България, защото имал проблеми и с арабите.Точно поради тази причина Лъв прибегнал към това което правели почти всички византийски императори по време на война - осигуряване на съюзник, който да поеме по-голямата част от загубите. Никита Склир (Неизвестен византиец) бил изпратен при водачите на унгарците, Арпад и Кусан и успял да им плати достатъчно, за да нападнат България. Византия щяла да осигури флота, която да превози унгарската армия до устието на Дунав. В същото време към българските южни граници марширувала войска предвождана от пълководеца-герой на Византия от войните с арабите, Никифор Фока. Планът на Лъв и на унгарците започнал някъде около 894г. (или 895г.). Симеон очаквал нападение от юг, затова главните сили от армията му се намирали там, но битка на юг нямало, Никифор Фока не нападнал, вместо това при българският владетел бил изпратен квестор, който от името на император Лъв предложил мирни преговори, като в това време византийската флота се придвижвала към Добруджа пренасяйки унгарците. Симеон заподозрял измамата и хвърлил в тъмница пратеникът.Но вече било късно, унгарците били стоварени и опустошили част от Добруджа.

Българският владетел бил принуден да започне преговори с византийците, но протакайки преговорите си осигурил време да сключи съюз с печенегите и с тяхна помощ разгромил унгарците, които дори били прогонени от настоящите си местоживелища и се заселили в Панония. През лятото на 896г. военните действия срещу Византия продължили - ромеите били разгромени при Булгарофигон, което ги принудило да търсят мир. По-късно българският владетел завзел област с близо 30 крепости в днешна Албания. След преговори част от тези земи били върнати на Византия, но независимо от това за първи път в историята си българската държава достигнала до Адриатическо море.

През 904г арабски войници, водени от Лъв Триполит, нахлули в Солун, плячкосали го и отвели много от жителите му в плен. Симеон видял възможност да завладее града и да го насели с българи. Византийците успели да откупят града, но с цената на връщането на тържището обратно в Константинопол. Симеон получил териториални отстъпки в Тракия и Македония, като границата между двете държави минавала на 20км от Солун. Данни за последното се извличат от Наръшки надпис, датиращ от същата 904г.

913г. - 927 г.

На 11 май 912г. починал Лъв VI Философ и престолът бил зает от брат му Александър, който управлявал като регент на малолетния Константин VII Багренородни. Александър отказал да плаща ежегодния данък на България и следователно Симеон обсадил Константинопол. През юни 913г. в Константинопол бил извършен държавен преврат. Александър бил отстранен от властта и начело на държавата управлявал регентски съвет начело с патриарх Николай Мистик.

През юли-август 913 г. българските войски навлезли във византийска Източна Тракия и блокирали Константинопол по суша. Започнали преговори между двете страни, в хода на които се стигнало до лична среща между българския владетел и главата на имперското Регентство в константинополското предградие Хебдомон край северния бряг на Мраморно море.

Според твърде спекулативното описание на византийската хроника на Симеон Логотет (възпроизведено и от хрониките на Продължителя на Георги Монах, Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Теодосий от Мелитене), при тази среща "Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема [т.е. императорска корона], собствения си епириптарий [т.е. патриаршеска шапка или було]". В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата "кесар" (Васил Златарски), "духовно осиновяване" на Симеон от патриарха (Франц Дьолгер, Патриша Карлин-Хайтер, Любомира Хавликова) или просто за "архипастирска благословия" (Иван Снегаров, Михаил Войнов, Алкмени Ставриду-Зафрака, Георги Бакалов). Най-веротна обаче изглежда тезата, според която тук в завоалирана форма се признава, че патриархът е коронясал българския владетел за "цар" или "цар на България" (Георги Острогорски, Иван Дуйчев, Дмитрий Оболенски, Веселин Бешевлиев, Иван Божилов, Джонатан Шепард и др.).

В края на август или в началото на септември 913 г. Николай Мистик сключил мирен договор със Симеон, според който официално била призната царската титла на българския владетел и бил предвиден бъдещ династичен брак между Константин VII и една от Симеоновите дъщери. С това Симеон целял да стане василеопатор (настойник на императора) и да придобие законнотто право да се намесва в управлението на Византия. Но през февруари 914 г. в Константинопол бил извършен нов държавен преврат от майката на Константин VII, императрица Зоя. Тя анулирала договорите подписани със Симеон, а с това и уговорения брак.В отговор на това, през есента на 914г. Симеон навлязъл в Тракия и за кратко поставил под свой контрол Одрин. През следващите години правителството на императрица Зоя се ориентирало към подготовка за решителна война срещу българите.

На 20 август 917г. близо до река Ахелой българите постигнали велика победа над византийската армия. Погромът бил пълен, дори и според византийските хронисти (Скилица, Лъв Дякон). Тази битка оставила траен спомен у византийците (според Лъв Дякон, който живял 50 години след битката, “още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите”). Тази победа имала и важен психологически ефект върху византийската армия, която като видяла, че губи сражението побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол византийците събрали остатъците от войската си край село Катасирти. Там отново били разбити в една нощна битка. Пътят към столицата бил открит, но Симеон решил да отстрани сръбския княз на Сърбия Петър Гойникович, който водел анти-българска политика и на негово място поставил протежето си Павел Бранович.

Всички тези победи обнадеждили Симеон да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите. Израз на това му намерение била титлата с която се именувал — „Василевс на всички българи и гърци“, „Симеон в Христа Бога — самодържец на всички българи и ромеи“. Някои изследователи (Васил Златарски, Георги Бакалов) предполагат, че за да узакони новия си титул през 918 г. българската архиепископия била издигната в патриаршия, а новоизбрания патриарх извършил освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнявала към византийската – “василевс и самодържец на ромеите”. Тази постъпка имала за цел и да накърни авторитета на императора. За да покори окончателно Византия през същата година нахлул в Елада, опожарил Тива и дори стигнал до Дарданелите. През 919г императрица Зоя била свалена от главнокомандващия флота Роман Лакапин. За да се укрепи на престола той омъжил дъщеря си за Константин VII и приел титула василеопатор, а година по-късно и съимператор. Това силно разгневява Симеон - Лакапин се оказва плагиатор на неговата идея. В отговор българският владетел продължил силния си натиск в Елада и Тракия, а също така се опитал и да прехвърли български войски през Дарданелите в Мала Азия, като по този начин пренесе българо-византийския конфликт и в Азия. Византийците не виждали друг изход от ситуацията освен нападение в тила на българите. Така, през 921г, изпратили в Сърбия Захарий, за да свали крал Павел и да нападне българите. За щастие опитът за преврат бил неуспешен и Захарий бил заловен и хвърлен в тъмница в България. Павел Бранович обаче се подал на внушенията на византийската дипломация и се обърнал срещу цар Симеон. При стеклите се обстоятелства от българските тъмници били освободен княз Захарий и изпратен с войска в Сърбия, където свалил Павел Бранович.

Осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава той разбрал, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв се обърнал за съдействие към арабите. През 922г. българско пратеничество било изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на Фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласил с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпратил в България и свои, които трябвало да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те били заловени от византийците. Въпреки този неуспех, Симеон направил втори опит да се съюзи с арабите, но и той пропаднал.

Симеон използвал затишието в отношенията с Византия, за да нападне Сърбия, която отново се обърнала срещу България. Така след един поход през 924г тя била заличена от картата на Балканите. След това, през 926г, възникнал конфликт между България и прогресиращото хърватско кралство, вероятно провокиран от византийците, който завършил с война. Това е последната водена от Симеон война и първата която той загубва. Това може да се отдаде на факта, че българската войска била изморена от почти непрестанните битки с ромеите. Посредник между българите и хърватите бил папа Йоан Х, който се надявал да привлече българите на своя страна. От своя страна Симеон се надявал папата да признае царския му титул. Обнадежден, той започнал подготовка за нов поход срещу Византия, който не се състоял поради преждевременната му смърт на 27 май 927г, най-вероятно причинена от сърдечен удар.

Въпреки големите си успехи във външната политика, отношенията с Византия и победите на бойното поле, Симеон постигнал наистина грандиозни успехи и във вътрешно-държавното управление. Преслав бил построен по византийски образец и целта му била да съперничи на Константинопол.В него били “Златната” църква и тронната зала, които видимо се отличавали от останалите сгради, както с размерите, така и с великолепието си. По това време била създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци. Като знак за величието на столицата била поставена представката “велики”. Дори в една хроника от ХI век е казано, че Симеон строил Велики Преслав 28 години. Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура (терминът е въведен от Спиридон Палаузов в средата на XIXв.), тъй като тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата.
Симеон събира около себе си т.нар. Симеонов кръг, включващ в себе си някои от безспорните литературни творци в Българското средновековие. Самият Симеон също се изявява като автор: негови са произведенията "Златоструй" и Два Симеонови (Светославови) сборника (първият в препис от 1073, а вторият - от 1076г.). Жанровете, в които литературоведите творят, са поучителни слова, похвални слова, жития, химнографически произведения, поезия, хроника, летопис, исторически разказ. Забележителни са "Шестоднев" от Йоан Екзарх, "Учително евангелие" (включващо в себе си и "Азбучна молитва") от Константин Преславски, "За буквите" на Черноризец Храбър. Имената на други автори от Симеоновия кръг са Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които нямаме запазени произведения.

Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първата българска държава. По негово време освен до невиждано до тогава териториално могъщество страната става средище нa културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволили да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепил властта си вътре в държавата и провел една изключително стабилна вътрешна политика. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение. Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането й под ромейско владичество през 1018г. Независимо от този факт Симеон I остава в българската история с прозвището “Велики”, а управлението му с определението “Златен век” заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната, невиждани до този момент.

[Hatshepsut]

Възшествието на Симеон не е парадокс (както са склонни да го приемат някои учени), а историческа необходимост; неговото продължително царуване не е фойерверк на фона на средновековната тъма, а проявление на историческата действителност в България от края на IX и първите десетилетия на Х век. Роден към 863-864 г. (патриарх Николай I Мистик го нарича „дете на мира"), отгледан и възпитан за разлика от първородния си брат като християнин, получил блестящо образование в най-изявения културен център на IX в. Константинопол (кремонският епископ Лиудпранд по-късно ще го нарече „полугрък"), готвен за духовна кариера, Симеон изведнъж рязко променил пътя, който упорито следвал, и вместо глава на българската църква той станал княз на България. За щастие Симеон бил готов за подобно превъплъщение, готов бил да поеме историческата отговорност и да поведе България по нов път.
А България наистина имала нужда от нов водач - умен, прозорлив и решителен, защото положението й било трудно. От една страна, християнизирането давало възможност на България най-сетне да се приближи, да се приобщи към най-развитата съвременна цивилизация - византийската, и чрез нея да достигне до най-ценното на класическата древност, да се развива в рамките на универсалната християнска общност, която създавала устойчив облик на Европа през деветото столетие. В същото време, встъпвайки в така наречената Византийска общност, България била заплашена да попадне в широките обятия на византийското влияние, да бъде постепенно неутрализирана и дори обезличена, да стане лесна плячка на византийската реконкиста или както се изразяват някои учени, на pax Byuantina, т. е. да стане част от един свят, изграден по византийски образец и живеещ под византийско върховенство.
Симеон много добре разбирал това положение и за щастие бил твърде добре подготвен да насочи развитието на страната си по път, който би я извел от тази сложна и опасна обстановка. Израснал, възпитан и образован в Константинопол, той много добре схващал къде се криела истинската сила, истинското могъщество на империята - не толкова в нейните икономически възможности и човешки ресурси, колкото в нейната хилядогодишна култура, която давала възможност на всеки ромей да гледа презрително на всеки чужденец, на всеки „варварин". Младият български владетел разбрал добре, че трябва да направи преди всичко една решителна стъпка, а именно: да се изгради една нова цивилизация, която поне до известна степен би приближила българското общество или поне част от него до ромеите; цивилизация, която би вдъхнала увереност и самочувствие на българите, би им дала сили, макар и „византинизирани", да отстояват успешно собствената си идентичност.
Изграждането на новата християнска цивилизация започнало още през шестдесетте години на IX в., т. е. веднага след официалния акт на кръщението, и то в широк план - нова архитектура (строителство на храмове, предимно с базиликален план), ново право (превод на византийски законодателни текстове като „Еклога", „Номоканон", „Синтагма в 14 титула" и преди всичко изработване на български закони като „Закон за съдене на хората"), подготовка и въвеждане на славянския език и славянската писменост в литургията (между 886 и 893 г. ) и др. Но тона бил бавен и продължителен процес, за който се изисквало много време (освен всичко друго той спомагал повече за устойчиво присъствие на „византинизма", отколкото за неговото неутрализиране). На Симеон са били необходими други явления и други процеси, друг тип развитие, което в сравнително кратко време да даде своите плодове и основата за успешна борба с Византия я идеологически и политически план.
И тук ролята на Симеон е безспорна. Цяла серия текстове от епохата - „Златоструй", „Похвалата за цар Симеон" („Симеоновият сборник"), приписката на Григорий Презвитер Мних, бележка в късносредновековен ръкопис (XV -XVI в. ), „Български апокрифен летопис" - разкриват по категоричен начин действията на Симеон за изграждане на едно ядро на новата цивилизация, ядро, което в крайна сметка създава нейния облик.
Безспорно трябва да се започне с идеята за нова сто-лица. Преместването на държавното средище от Плиска (града, трайно свързан с българската държавност!) в Преслав (до 893 г. не особено значимо селище!) не е случайно явление. Без колебание анонимният автор на „Български апокрифен летопис" вмъква в своя текст: „И създаде [Симеон] градове велики по морето; и великият град Преслав той създаде, и там в него прие царството... И Преслав град той гради и създаде в 28 години... " Дали ще приемем числото за безусловно точно, няма особено значение. По-важно е друго. Замисляйки създаването на един нов Преслав - в това няма съмнение, - Симеон е следвал действията на Константин Велики. Очевидно Велики Преслав в Симеоновите представи е трябвало да се превърне за българите в това, което за римляните е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничеща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император.
Новата столица не е била само елемент от идеологията на Симеон, не е била само абстракция, а и материален израз или въплъщение на част от идеите на българския владетел. В Преслав е бил построен нов дворец на Симеон (преди всичко Тронната зала), чийто архитектурен облик „няма точен паралел сред паметниците на старобългарската архитектура". Рожба на традициите от Плиска и новаторството в интерпретации на стари образци, преславският дворец е уникална сграда, впечатлила Йоан Екзарх, който ни е оставил блестящо описание на тази великолепна творба на старобългарската архитектура. Велики Преслав бързо става център на новите веяния в религиозната архитектура. Тъкмо тук се извършва решителен преход от трикорабната базилика към кръстокуполната църква - безспорно най-популярната християнска храмова сграда от тази епоха в съседна Византия. В разкритите досега над двадесет кръстокуполни църкви от българската престолнина се различават три основни групи, най-значима от които е първата (кръстокуполна църква с четири свободни подпори и предабсидно пространство), наречена още „константинополски вариант" поради установените близки успоредици с византийската столица. Тъкмо тази група църкви (№ 1 и № 2 на Аврадака, църквата на Мостич, № 1 в местността Бял бряг и др. ), която може да бъде наречена още и аристократична, е отговаряла най-добре на Симеоновите стремления за създаването на „цивилизация в цивилизацията".
Сякаш за да увенчае този „аристократичен" тип църковни сгради, но в същото време да се дистанцира от тях, Симеон е издигнал своята Златна кръгла църква. Нейният план (ротонда, съставена от три основни елемента, а именно: кръгъл наос, разделен на 12 екседри, правоъгълен притвор и квадратен атрий), необичайното за българската архитектура композиционно решение я превръща в единствена по рода си сграда. Тази констатация се подсилва от другия отличителен белег на Златната църква, т. е. пищна външна и вътрешна декорация-пластична, инкрустации с керамика и стъкло, пъстри подови настилки, мраморни плочи и керамична облицовка. Тъкмо за тази декорация се отнасят думите; „Промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно изкуство е може би най-впечатляващият облик на епохата... " И наистина кръглата църква е и дворцова {на владетеля), и манастирска. Но тя е частна църква. Тя изразява вкуса на едно лице и е предназначена да приютява него, семейството му и най-висшите представители на аристокрацията - светска и духовна. Широката строителна програма в Преслав и нейното изпълнение станали причина за раждането на един изключителен феномен, който обвързал здраво името на Велики Преслав с изкуството на десети век. Стана дума за прочутата преславска рисувана (художествена) керамика. Тя играе важна роля в развитието на преславското изкуство; тя е навсякъде - в стенната декорация и в подовата настилка (замества скъпите мрамори и още по-скъпите мозайки); тя е в църквата и в дома на българина под формата на икона (замества сполучливо дървената икона); тя е на трапезата на българския аристократ, подменяйки безценните и затова почти недостъпни златни и сребърни блюда.
Едновременно с изграждането на столицата, с развити-ето на изкуствата и художествените занаяти Симеон е отделял не по-малко време за. развитието на книжовността. Той е разбирал добре, че същината на новата култура {т. е. византийската култура), където и да се разпространява, си остава винаги една и съща - византийска. Симеон е намерил изхода в промяната на формата. Ръководейки изграждането на другоезична, негръцка писмена култура (славянска), Симеон успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степен от Византия, взе-майки от културата на империята това, което му е било необходимо, и избягвайки онова, което е криело в себе си заплаха за постепенното заличаване на народностния облик на българина.
Пристигането на свети Климент и свети Наум в Плиска, първите прояви на новата книжовна култура, въвеждането на славянския език в литургията, замяната на глаголицата с кирилицата са били първите крачки по път, който е трябвало да отведе българското общество до една нова по тип и по съдържание култура. И тъкмо тук са мястото и ролята на княз Симеон, Цитираните по-горе извлечения от някои творби на старата ни литература или приписки по някои ръкописни книги съдържат образа на владетеля, на „книголюбеца" Симеон. Това нито е случайно, нито е плод на ласкателните пера на дворцовите книжовници. Симеон твори, поръчва нови преводи, събира книги (гради библиотека!), тълкува ги... ! Кои са били неговите сподвижници? Техните имена, поне на най-изтъкнатите, са добре познати: Епископ Константин, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Тудор Доксов, Григорий Презвитер, и, разбира се, намиращите се в Охрид, но съпричастни към преславската духовна атмосфера Климент и Наум. Разбира се, имало е и много други, работещи в дворцовия скрипторий, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдено да се наредят до най-големите!). Тук става дума за нещо друго, за тези няколко талантливи и подготвени творци, които са подпомагали княза; творци, пред които той е излагал своите идеи и своите конкретни планове; творци, с които той е беседвал и обсъждал както близките си намерения, така и по-далечните си цели; творци, които са формирали един частен или дворцов кръг на Симеон, едно „мислещо общество" (по подобие на Фотий), един интелектуален заряд на обществото, с който владетелят е прекарвал голяма част от времето си. Какъв е обемът, какво е съдържанието на книжовната продукция, излязла от Преславския дворцов кръг? Да се надникне в „работната програма" на този затворен кръг от интелектуалци (затворен, защото е съставен от избраници, от талантливи творци и защото действува в ограничена, недостъпна за всеки социална-среда) е и трудно, и лесно. Трудно е, защото липсва увереност, че познатите произведения са цялата продукция на Преславския кръг. И това естествено намалява нашите възможности за преценка. От друга страна, сред онова, което времето и враждебната ръка са пощадили, се открояват няколко основни групи книжовни произведения.
Групата, която би трябвало да бъде поставена на първо място, има проповеднически и поучителен характер, т. е, омилетична литература. Четирима автори оставят имената си като изявени майстори в тази област: Климент, Йоан Екзарх ( и двамата автори на многобройни слова и поучения за различни празници), Константин Преславски с „Учител-но евангелие" и цар Симеон със „Златоструй", съдържащ избор от слова на св. Йоан Златоуст. Омилетичната литература не е била достатъчна да запознае българина, особено по-образования, с всички тайни на християнската духовност.
Необходими са били съчинения, които в сравнително достъпен вид да предложат на българското общество поне част от постиженията на християнската култура. Към тази група книжовни трудове се отнасят „Небеса" (или „Точно изложение на православната вяра") на Йоан Екзарх, „Черковно сказание" на Константин Преславски, преводът на „Четири слова против арианите" на Атанасий Александрийски, извършен от Константин Преславски по лично указание на цар Симеон. Това са трудове, които по един или друг начин са разкривали основни „истини" на християнската вяра.
В същото време българското общество е имало нужда от творби с по-широк познавателен характер; творби, които разширявали кръгозора на българина от края на деветото столетие. Отговор на тази социална необходимост са така нареченият „Симеонов сборник" (познат по руски препис от 1073 г. ) и преди всичко „Шестоднев" на Йоан Екзарх. Не биха могли да бъдат пропуснати произведения, които се вплитат в жанрови групи като публицистика или апология („За буквите" на Черноризец Храбър), летопис (кратки хроники), агиография, светска и църковна поезия или химнография („Похвалата за цар Симеон", „Азбучна молитва", Каноните на Наум и епископ Константин).
Ето това е ядрото на новата християнска цивилизация, за чието съзиждане цар Симеон е положил толкова много усилия. Това е онзи тип цивилизация, създадена едва ли не по внушението на един човек, отговаряща на изискванията (в много случаи) на твърде тясна социална група, но с огромно интернационално звучене.
Изграждането на Преславската цивилизация е онзи феномен, който не само създавал собствения облик на българина, ограничавайки го до известна степен от ромея, но н му вдъхвал определена увереност, която позволявала да се стори и следващата крачка. Но изграждането на новата цивилизация не е вървяло спокойно. България е била принудена в продължение на едно десетилетие да воюва четири пъти с Византия (894-896, 896-899, 901-902 и 904 г. ). Това били войни, предизвикани от империята, и действията на Симеон са имали за цел възстановяване на статуквото или пък са преследвали малки териториални придобивки в една вече традиционна за българската политика посока - югозападните предели на полуострова. Симеон все още не е имал намерението да хвърли народа си в борба с могъщата империя. Макар че показал рядката способност да раздвоява своето внимание, ръководейки наред с другата си дейност военните стълкновения и дипломатическите ходове, той нямал желанието да се вплита в сериозни и продължителни военни конфликти. Времето за това още не било настъпило.
Отношенията между България и Византия се променя-ли коренно след смъртта на император Лъв VI (912 г. ). Престолонаследникът Константин VII Багренородни бил малолетен и управлението на империята било поето от неговия чичо Александър. Новият василевс не закъснял да прояви своето отношение към България. Той твърде грубо прекъснал разговорите със Симеоновото пратеничество в Константинопол, пристигнало за традиционното подновяване на мирния договор. Тази необмислена постъпка на Александър послужила на Симеон като повод да пристъпи към осъществяване на втората част от своята обширна програма.
През август 913 г. българският владетел начело на многобройна войска се появил край стените на Константинопол. След краткотрайна обсада двете страни се споразумели или по-точно империята била принудена да отстъпи: във Влахернския дворец патриарх Николай I Мистик благославил царската титла на българския владетел.
Веднага след това Симеон уговорил брак на една от своите дъщери с малолетния Константин VII и се завърнал в Преслав (по същото време вероятно и българският духовен глава получил сана патриарх), тъй като бил сключен „траен мир". Симеон се отправил към столицата си, тъй като бъдещето било пред него: василеопатор след осъществяването на брака (или след неговото окончателно договаряне), регент и съимператор на малолетния си зет и най-сетне „василевс и автократор на българи и ромеи". По този начин българският цар щял да постигне своята цел - да унищожи (или поне да видоизмени) византийската политическа идеология, да я подмени изцяло или отчасти със собствена политическа идеология с универсален характер. Тази негова програма била загатната с легендата на един печат, отсечен вероятно през 913 г.: "[На] Симеон василевс многая лета// Миротворец василевс многая лета". Какво означава миротворец? Разбира се не сключване на пореден мирен договор, а установяване на строго определен ред, порядък, политическа структура на Универса, които съответствували на политическите схващания на българския владетел за един pax Symeonica, т. е. Симеонов свят.
Теорията е едно, а политическата практика друго. Византия не е могла да остане безучастна към една подобна програма, чието осъществяване е заплашвало нейната позиция на вечна империя (aeternitas imperii). И наистина твърде скоро ново регентство под ръководството на императрицата-майка Зоя отхвърлило постигнатите през август 913 г. споразумения.
Този враждебен акт открил пътя за въоръжен конфликт между двете страни, който продължил пет години, т. е. до 919 година, И наистина още през 914 г. войските на Симеон нахлули в Тракия, овладели Адрианопол (Одрин) и опустошили част от Македония. Решителният сблъсък станал през 917 година. Двете страни положили много усилия, за да се подготвят за него. Дипломатическата ловкост на Симеон се оказала на по-голяма висота и България влязла в този двубой с редица предимства. На 20 август 917 г. край бреговете на р. Ахелой (между Несебър и Поморие) цар Симеон нанесъл тежко поражение на ромеите. Но военната кампания не приключила с това сражение- Българите не пропуснали да се възползват от благоприятните обстоятелства, навлезли дълбоко в Югоизточна Тракия и в едно нощно сражение край Катасирти (близо до Константинопол) постигнали нова победа. Но вместо да продължи към столицата, Симеон решил па прекрати военните действия и да ги продължи през следващата година.
Този ход, който на пръв поглед изглежда странен, бил добре премислен. Преди решителната атака на византийската столица Симеон "усмирил" сърбите, които, подтиквани от Византия, се опитвали да се противопоставят в гръб на българите, и веднага след това извършил разорителен поход в Елада и Пелопонес. И когато вече очаквал резултатите от този военен и политически натиск, т. е. да се възстанови споразумението от 913 г., в Константинопол станали събития, които още веднъж, и то още по-решително изменили политическата обстановка. Тази промяна била свързана със стремителната кариера на друнгария (командуващ византийския флот) Роман Лакапин. Ловкият арменец успял да отстрани Зоя и омъжил дъщеря си Елена за Константин VII, Така той станал тъст на василевса и получил титлата василеопатор (май 919 г. ). Оттук нататък било лесно. На 24 септември 920 г. Роман Лакапин бил провъзгласен за кесар, а на 17 декември същата година и за съимператор на своя зет. VI така целта, преследвана от Симеон, била постигната от Роман Лакапин. Това, което било много трудно за осъществяване от един български владетел, твърде лесно било решено от един арменец, който живеел в империята.
Събитията от 919 - 920 г. убедили Симеон, че този път към реализиране на неговата обширна политическа програма бил вече преграден. Но не желаейки да отстъпи, той бил принуден да потърси други средства. А изборът не е бил голям: очевидно оръжията са били единствената възможност. И Симеон не се поколебал да мобилизира силите си и да ги хвърли в атака срещу империята, за да постигне това, което му било обещано, но вече чрез война.
Военните кампании следвали една след друга. Редували се дипломатически натиск с наказателни действия в западните части на Балканския полуостров. През 921 г., т. е. веднага след решителните събития в Константинопол, българските войски настъпили в Тракия. Нанесли поредното поражение на ромеите край Катасирти, а след това достигнали до предградията на византийската столица, разбили наново изпратените насреща им войски и опожарили дворците, разположени в Пиги и Стенон. Но Симеон не успял да пожъне резултата от тези успешни действия, тъй като а неговия тил сърбите отново се раздвижили. Твърде бързо българското протеже княз Захарий успял да се наложи над съперника си Павел Бранович и Сърбия отново била върната в орбитата на българското влияние. Този изход на „сръбската криза" позволил на Симеон да насочи пак вниманието си към Византия. През 922 г. българските войски се отправили към столицата, но преди това превзели и опустошили град Виза, а след това достигнали императорския град и опожарили така наречените дворци на света Теодора. Тези успехи на българските войски направили от Симеон почти пълен господар на Балканския полуостров, но не могли да осигурят крайния резултат от войната. Очевидно за превземането на Константинопол Симеон имал нужда от съюзник. И българският цар не се поколебал да го потърси първо в Египет, изпращайки свои посланици при Убайдалах Ал - Махди (909-934 г. ), а след това и в Багдад. За съжаление и двата опита - не без намесата на ромейската дипломация - завършили без успех.
Тази несполука не била единствена. През 924 г. сръбският княз Захарий, дотогава покровителствуван от България, проявил открито своите враждебни намерения към българската държава. Нещо повече, сърбите успели да разбият изпратената срещу тях българска войска. Това неочаквано поражение, което не можело да окаже сериозно влияние върху българо-византийски-те отношения, било компенсирано с овладяването на Адрианопол от българите. Но този успех не придвижил Симеон към целта. И той се решил на един неочакван ход: среща с Роман I Лакапин. Срещата била осъществена на 9 септември 924 г. край Космидион (близо до Златния рог), но не довела до никакво сериозно споразумение. Все пак временното прекратяване на военните действия с Византия позволило на Симеон да се заеме по-решително със Сърбия, в резултат на което тя била присъединена към българското царство. Но наскоро след това срещу България се изправило Хърватското кралство (и то подтиквано от Византия). В краткотрайната война българската войска претърпяла тежко поражение (така поне твърдят византийските автори). Това била последната война на българския цар, който починал на 27 май 927 година.
Преждевременната смърт на българския цар сложила край на едно продължително властвуване, което впечатлява със своите резултати. Наистина Симеон не сполучил да осъществи цялата си програма - това не било по силите на българския народ и на българската държава, - но дългогодишните му усилия довели до изграждането на Преславската цивилизация с нейното огромно интернационално звучене, до формирането на впечатляваща политическа идеология, pax Symeonica която макар и не доведена до край, донесла на българския владетел титлата цар, а на българския църковен глава сана патриарх. Този пробив във византийската политическа идеология преобразил България от „варварска" държава в християнско царство.

http://www.referati.org/car-simeon-veliki-2-/47324/ref

[Hatshepsut]

Битката при Ахелой

На 20 август 917 г., край малката река Ахелой в Източна България се разиграва една от най-мащабните битки във вековния двубой на средновековната българска държава с Византийската империя. Това събитие, което и днес пленява въображението на поколения българи, бележи връхната точка на една бляскава, но и спорна епоха в историята на Първото българско царство.

“Дългото управление на княз Борис I (852-889) е повратен момент в средновековната българска история. При него през 864 г. християнството е прието за държавна религия, а през 886 г. той дава убежище на учениците на Светите братя Кирил и Методий, които донасят славянската писменост и поставят началото на старобългарската книжовна традиция. Първото българско царство тръгва по пътя на етническото единение и бързия културен напредък. Този път е продължен от неговия син Симеон (893-927). Той е роден след покръстването и получава образованието си във византийската столица, където сърцето му завинаги е спечелено не само от християнското богословие, но и от византийската имперска идеология, която проповядва, че има само един законен император на земята.
Изпълнен с тези идеи, младият княз веднага пристъпва към реформирането на държавата си по византийски образец. Полага изключителни грижи за блясъка на новата си столица Преслав, оказва пълна подкрепа на прохождащите книжовни школи в Преслав и в Охрид, за да не отстъпва славата на царството му на Византия. Особени усилия Симеон насочва към единението на различните народности, като утвърждава богослужението на славянски език. В тази насока са и първите му войни, в които до 904 г. обединява повечето населени със славяни земи на полуострова.
Така Симеон се чувства достатъчно силен да осъществи целта, към която неизбежно го тласкат възпитанието му и амбициозният характер, а именно завладяването на византийската столица, Втория Рим, а с нея и престола на римските императори. Несъстоятелно е схващането, че Симеон се стреми и получава титла, равностойна на византийския император - това е в противоречие с идеята, в която вярва той самият – за единствения законен император във вселената.
През 912 г. Симеон вече е готов да реализира амбициите си. На византийския престол идва малолетният и незаконнороден Константин VII. Сякаш няма сила в Константинопол, която да се противопостави на могъщия български княз. Започва обаче петнадесетгодишна война, която се оказва опустошителна и за двете страни.
През 913 г. българската войска начело със Симеон достига бързо до стените на Константинопол. Този път българският княз се съгласява на споразумение, което му признава титлата цар, т. е. император на българите. На следната година обаче Византия се отмята от някои договорености, войната започва отново и оттук нататък всяко лято българската войска нахлува във византийска територия. Опасността за Константинопол е постоянна и през 917 г. византийското правителство решава веднъж завинаги да реши проблема с българския цар. За целта е сключен мир с арабите, който освобождава войски от източните провинции на империята. Започва и дипломатическа битка за съюзници на Балканите, която печели в крайна сметка Симеон, който привлича на своя страна печенегите и маджарите. Пред събраната в Константинопол огромна армия е отслужен молебен, по време на който всички византийски пълководци дават клетва, че ако трябва, ще умрат с цялата си войска на бойното поле. Начело застава пълководецът Лъв Фока, който навлиза в българска територия и на 20 август 917 г. среща българите начело със самия Симеон при реката Ахелой близо до черноморския бряг, недалеч от днешния Бургас. Според летописите в началото византийците имат превес и българите отстъпват, но впоследствие в редовете на ромеите настъпва разколебаване, което Симеон използва умело. Царят наблюдава битката от възвишение заедно с резерва на войската си. В сгодния миг, когато бойният ред на византийците се нарушава, той се спуска вихрено срещу тях и превръща смущението в редиците им в безредно бягство. Много византийци загиват от мечовете на преследващите ги българи, други са стъпкани от краката на другарите си. Главнокомандващият Лъв Фока с мъка успява да избяга. Както пише хронистът Лъв Дякон около половин век след събитията, “И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите.” След победата при Ахелой българските войски преодоляват набързо организираната съпротива на византийците и отново се появяват под стените на Константинопол.
Блестящата победа на българите над основните сили на Византия и огромните загуби в битката предизвикват шок в империята. Византия никога вече не успява да противопостави на Симеон сериозна войска, а предпочита преди всичко да се осланя на внушителните стени на столицата си. Българският цар няма съперник на полуострова и без особени проблеми нахлува в континентална Гърция, завоюва и Сърбия и я присъединява към държавата си. На два пъти българите пак са пред стените на Константинопол. Ахелой наистина прави България доминираща сила в Югоизточна Европа. Но какви са реалните резултати? Самият мащаб на битката, пълнотата на победата на Симеон показват безизходицата, до която довежда липсата на реалистична цел във външната политика на българската държава. Фактически господар на полуострова след 917 г., през следващите десет години Симеон демонстрира военна мощ с походи в Южните и Западните Балкани, без да постигне практически никакви политически придобивки. Всички сили на държавата са хвърлени за постигането на химеричната лична амбиция на царя да завладее византийския престол, а териториалните завоевания, вместо да подсилят страната, се превръщат в бреме. В края на живота си Симеон става свидетел на първите си военни неуспехи и умира огорчен и неудовлетворен през 927 г., като оставя на сина си Петър държава, в която бързият политически упадък вече е започнал.
Личността на Симеон Велики остава спорна в българската история. Прославян за величието на българската държава при управлението си или обвиняван за кризата в нея след смъртта си, той остава една от най-значимите фигури в българското минало и битката при Ахелой е без съмнение най-бляскавият миг от неговото бурно управление. И ако годишнината от битката е повод да размислим за значението на този голям български владетел, то вероятно ще го намерим не толкова във военните успехи, колкото в културните постиженията по време на неговата епоха, наречена Златен век на българската култура.”

Петър Къдрев http://www.bnr.bg

[Hatshepsut]

По време на царуването си Симеон е постигнал големи успехи във външната политика. Но не просто като постижение на геополитиката, равняващо се по византийски модел, а като върхов момент в нашата история. Това била епоха на най-голямо териториално разширение и политическо издигане по време на Първото Българско царство, а също и културно-просветно развитие, с които се намира във връзка и многогодишната борба на България и Византия за политическо надмощие, борба, която обхваща по-голямата част от царуването на Симеон. С този политически двубой е свързана и неосъществената (за съжаление, може би) идея на Симеон за създаването на Българо-византийска империя. Същността на тази идея е била унищожаването на Византийската империя като политическа формация, но вероятно запазването на същността на Империята, по-точно на конгломерата от народи и техните земи, както и евентуалното по-късно обединяване на всички бивши византийски земи с всички български земи, като столица на новата империя е щяла да бъде най-вероятно Константинопол.

II.Причините за появяването, или по-точно за възникването у Симеон на идеята за Българо-византийска империя се коренят най-общо в гръцкото му образование, т.е. произтичащото от това познаване на идеята за византийския ойкуменизъм (който е бил своеобразно преосмислен от царя) и римо-византийската държавническа традиция и дипломация. Това, което днес ние назоваваме Византийска империя, самите византийци смятали за пряк наследник на Римската империя. Те схващали себе си като поданици на същата държава и по тази причина е обяснима склонността на византийските императори да приемат властта си като наследство от старите римски императори. През VI в. Юстиниан доразвива тази позиция, пишейки в една новела за "преприятния нам Цезар", който "дал благочестиво начало на нашето единовластие". Римската империя според византийските исторически представи не е онази стара, обвита в древност и греховност империя, а една нова държава, в която християнството и неговото учение са създали ново духовно съдържание и насоченост.

По начин, достоен за възхита и удивление, Божият промисъл е уредил светските порядки така, че новата империя да се превърне в "избран съсъд" за разпростиране на християнското слово и за спасение на човешкия род. Още от времето на Октавиан Август вселената е обединена, варварите са подчинени, няма граници между народите, с други думи изградена е общността, където ще се роди Богочовекът и ще се разпространи учението Му. Съществуването на тази общност се подпомага и от повсевместната известност на един език, понятен за всички - гръцкия. Човечеството вижда как редът, предвиден от Божия промисъл, става действителност: съзижда се новата Римска империя, където съжителстват християнската вяра, християнският нравствен закон, духовното наследство на елинизма, римското право и римската държавна организация. Новата империя има за задача да отблъсква варварите, да пази мира, да налага всеобща справедливост и единство на догмата, да разпространява християнството така, че да се създаде "едно паство с един пастир" (Йоан 10,16). Това е новият християно - римски светоглед, който осигурява законно основание на всички претенции на Империята за световно господство.

Привързаността на византийците към изключителността на всеки атрибут на византийския император, както и постоянните упорити спорове с други владетели , които се опитват да си присвоят титли, ipso iure присъщи на императора на Византия, не трябва да бъдат възприемани като безплодна настойчивост върху мъртви порядки, а като защита на една идея, изразяваща същността на хилядолетната история на Византия. Ето защо представата за Империята е преплетена с т.нар. римска идея, а Константинопол е новият, втори Рим, независимо от това доколко названието се опира на явно подправения слух, че Константин Велики нарекъл столицата си Нови Рим. Главен отличителен белег на римската идея е, от една страна, дълговечността й, защото Рим е вечен град (Tibullus, II.5.23 : "Romulus aeternae mondum formaverat urbis moenia ..."), а от друга, непрестанното й обновяване и възраждане. С пренасянето на държавната столица от Рим в Константинопол градът на Константин става и Царстващ град - Василевус (откъдето идва и българското наименование Цариград), и естествено придобива отличията на стария Рим - aeternitas et renovatio (вечност и възобновяване). Ето с какви думи Константин Манаси, поет от XIIв., изразява това: "градът великоградният, градът Нови Рим, Рим непоклатимият, никога не стареещият, Рим - вечно младият, вечно възобновяваният". По този начин римската идея придобива почти мистично значение за верните си следовници. Християнската римска държава не може да погине. И в душите на византийците, дори и в най-страшните моменти на националното им битие, не угасва надеждата, че Божият промисъл бди над тях "за слава и възраждане на ромеите", както се молят византийците на дворцов празник (Конст.Порф."Peri Basileiou taxewV").

В хода на завоеванията си през I-III в. Римската империя подчинява почти целия за тогавашните представи цивилизован свят, т.е. Orbis romanis, адекватен на понятието Orbis terrarum. Подобна идея, наречена oikomenh, съществувала и в представите на елинистическия свят. Така че съгласно неоспоримия континюитет на културите, тази идея преминава и у византийците, като последователи на синкретичната римо-елинистическа византийска култура. Оттам, прочее, идеята прониква и у българския владетел. Както е известно, той е бил наричан hmiargo, т.е. полугрък, а това не е никак малко за сина на един доскоро варварски княз.

III. За разлика от причините, които се коренят в абстрактното понятие oikomenh, поводите за изявяването, или по-точно опитите на Симеон за реализирането на идеята за Българо-византийска империя, са били базирани на нещо съвсем конкретно. Териториалното разширение на българската държава, което довело до обединението на едноплеменните славяни на Балканския полуостров, политическият и икономически напредък, който извел България до положение на водещ фактор в югоизточна Европа, и културно-просветното развитие, което се изразява в създаването на национална славяно - българска книжнина, издигнали Българската държава до такава висота, че нейният владетел се почувствал достатъчно силен, за да бъде съперник на източно-римския император. След като владеел по-голямата част от Балканския полуостров и съзнавал своята политическа мощ, от една страна, а от друга - като му била добре известна слабостта на Империята, до която тя стигнала при император Лъв VI Философ поради външни несполуки и вътрешни размирици, Симеон се считал ако не по-високо, то поне равен на византийския император и поради това той не можел да се задоволи с титлата "княз" или "arcon" (букв. владетел, управител), както го титулували в Цариград. У него се зародила мисълта, че той не само притежава и политическото, и моралното право да носи титла, равна на императорската, но и че е дошло времето, когато трябва да заеме престола на източните императори, след като завоюва Цариград и го направи столица на обширната си държава, а себе си да провъзгласи за "цар на българи и ромеи" (basileuV twn boulgarwn kai rwmaiwn). Поне последното Симеон успява да реализира през 920 г., когато обявил, че узурпаторът (т.е. Роман Лакапин) "трябва да слезе от престола " и да остави царството, което по право принадлежи нему (т.е. на Симеон). Тогава Симеон си присвоил титлата "цар на българи и ромеи". Принципите на византийското самодържавие изисквали освещаването на неговата царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия. Тъй като нито Константинополската, нито някоя от останалите източни патриаршии били склонни да извършат такова нещо, Симеон решил да издигне българската архиепископия в патриаршия. Предполага се, че това е станало на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан патриарх Леонтий коронясал за цар Симеон. Този стремеж на българският монарх е изразен в печатите с формула "Симеон в Христа василевс на ромеите" и "Симеон василевс многая лета".

Евентуалното признаване на императорското достойнство на българския владетел обаче за Византия би било само феномен на необходимост, какъвто е случаят през 913 г., когато Симеон е признат за василевс на българите, но титлата се отменя още на следващата година (близо 6 месеца по-късно). По този начин се разрушават идеологическите устои на римо-византийската доктрина за властта: един бог на небето - един император на земята. Следователно ромеите, чийто император е единствен, са богоизбран народ. "Семейството на владетелите" губи своята пирамидална структура с появата на други реални претенции за върха, които искат да присвоят божествената роля не само за своя лична, но и на народа си полза. Титлата "цар", аналогична на "basileuV" и на "imperator", никога не е призната на Симеон от Византия, въпреки невероятните му усилия. През X в. България наистина става мощна монархия. Нейното място в тогавашна Европа се определяло от голямата държавна територия, многобройното население, развитото стопанство, и ред други неща, но не на последно място и от победите на Симеон Велики.

Претенцията на България да разруши и подмени като доминираща сила Византия в средиземноморския свят поставя статута на нейния владетел в съвсем друга светлина. Но както пише проф. Петър Мутафчиев "... мисията да замести Византия... тогава не бе по силите на никой от европейските народи". И наистина, би ли могла новопокръстената българска държава да замести наследницата на римо-елинистическата култура в каквото и да е отношение, било то политическо, икономическо или културно?

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Иван Богданов "Симеон Велики. Епоха и личност":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=952

[Hatshepsut]

Средновековна слава: Битката при Ахелой

[Hatshepsut]

Ахелой – митове и легенди


Българската победа при Ахелой, илюстрация към хрониката на Йоан Скилица

Битката при Ахелой накратко:

Кога: 20,08,917 г.
Къде: р. Ахелой, Ахелойско поле между Поморие и Несебър, дн. България
Кои участват:
1) България

Пълководец: Симеон I, (предполага се че и Теодор Сигрица и Мармаис вземат участие в битката)
Армия: Според погрешното четене на изворите – 60 000 души, реално – неизвестно, но вероятно около 15,000 души
Загуби: неизв.

2) Византийска империя

Пълководец: Лъв Фока, Константин Липс, Йоан Грапсон, Олвиан Марул, Роман Аргир, Лъв Аргир, Варда Фока, Мелиас
Армия: Според погрешното четене на изворите – 62 000, реално – неизвестно, но вероятно около 20,000 души
Загуби: По-голямата част от армията

Резултат: Решителна българска победа


Класическата представа за битката при Ахелой, представена нагледно:



Проблемът с числеността:

1) Според класическата българска историография, българската армия наброявала 60,000 души а ромейската – 62,000 души. Къде е проблемът. Проблемът всъщност е, че изворът, цитиран за тази битка – текстът „Поля от злато и мини за скъпоценни камъни“ на арабския историк ал Масуди, всъщност не се отнася до битката при Ахелой (шокирани погледи и драматична музика на заден фон). Текстът на ал Масуди се отнася до битката при Улндр (ولندر – представяна във френския превод като Уаландер) и се касае за сражение, водено през 932 или 934 г. между силите на четирите племена (печенези, маджари, хазари и авари) и византийско-българската армия, пратена да ги пресрещне, вероятно някъде в Сърбия (основното подозрение пада върху Белград). Във всеки случай, всеки елементарно грамотен човек, използващ френски, може да влезе ето тук и да прочете сам описанието на тази битка, в която Масуди обяснява за участието на местния гарнизон в сражението и т.н. Самата битка е изключително прецизно разгледана  тук. С други думи, всичко което сте чели за числеността на двете сили при Ахелой, са пълни глупости.

2) Вторият проблем с числеността на армиите е размера на бойното поле. Равнината, където се води битка е приблизително 6 на 4 км или 24 кв. км. В действителност, обаче, войските използват само онази част на полето, разположена западно от р. Ахелой, като хода на битката подсказва, че между началните позиции на армиите и самата река има известно, макар и неголямо разстояние. Всъщност, използваната от двете армии площ се равнява на участък с размери 3 на 3.5 км (10.5 кв. км) Ако в нея бяха събрани 122,000 души, то тогава нямаше да има много място за мърдане, какво остава за сложните маневри, изпълнени от двете армии в хода на битката. С оглед на ограничената площ на бойното поле, двете армии, които се срещат при Ахелой вероятно наброяват не повече от 30-35,000 души общо.

Защо армиите са били толкова „малки“?

Отговорът на това се крие в историческия контекст, потвърден от всички водещи византийски източници, като се почне от Продължителят на Теофан и се стигне до Йоан Скилица. Освен армията, която ромеите организират бързо през лятото на 917 г. (тъй като преди това е трябвало да подпишат мир с арабите в Азия), Византия разчита и на печенежки отряди, които да пресекат Дунав с помощта на флота, воден от Роман Лакапин. Т.е. ромеите не разчитат единствено на силите си в Тракия, но и на нашествие от север. От своя страна, Симеон, който следи внимателно ромейските ходове няма как да оголи северната си граница срещу печенезите и да хвърли всичко на юг против Византия. Българският владетел трябва да раздели силите си, а и да реагира в последния момент. Писмата на патриарх Николай Мистик подсказват, че офанзивата срещу България не е обявена от по-рано  и представлява изненадващ удар, който е трябва да приклещи българите в Мизия между чука и наковалнята. Това означава, че Симеон има не повече от месец два за да организира своите сили, да остави силни гарнизони в Преславец и другите крепости в Делтата на Дунав и същевременно да поведе армията си срещу ромеите (макар изворите да не споменават изрично неговото име като водач на българската армия). От походите на Никифор в България и операциите на Тервел в Тракия знаем, че ядрото на българската армия представлявала „елитна част“ с размер 12-15,000 души. Вероятно именно с този контингент борави и Симеон, тъй като само това „редовно“ звено на армията е можело да бъде мобилизирано и задействано в подобни кратки срокове. От своя страна, ромеите също разполагат с ограничени редовни сили, които биха могли да ползват без да „вдигнат шум“ с масова мобилизация на войските от темите. Това, което знаем с относителна сигурност е, че между 840 и 1025г., Византия разполага с около 30,000 войници от редовните подразделения – тагмата. Тези подразделения били разположени в ключови сектори на империята и служели за гръбнака, около който се формирали армиите, подсилвани със стратиоти от темите, свиквани в случай на големи походи или открита война. Ако приемем, че ромеите са били сигурни в мира с арабите, то най-вероятно, Лъв Фока е поставен начело на цялата тази редовна армия, част от която са и елитните дворцови контингенти на екскувитите и иканатите, чиято обща численост е не повече от 1,500 души. Фактът, че Лъв Фока все още разполага с достатъчно армия, че да се опита да спре Симеон при Катасирти (близо до Константинопол) навежда на мисълта, че не цялата ромейска армия участва в битката при Ахелой, в този смисъл, можем да предположим, че византийците използват около 2/3 или към 20,000 от цялата си армия, докато българите разполагат с около 15,000, командвани от Симеон. Фактът, че българите избират да ударят Фока при Катасирти през нощта, вместо да дават открито сражение подсказва, че армията им едва ли е била по-голяма от ромейската в тази втора битка. Нека не забравяме, че в началото на битката при Ахелой, българите понасят немалки загуби от успешната начална атака на ромеите, за която говори Скилица.

Ходът на битката:

За разлика от хиперболизираната численост на армиите, ходът на битката може да бъде възстановен относително безпроблемно по наличните извори. Двете армии се среща северно от град Поморие, западно от р. Ахелой. Ромеите се строяват успоредно на морето, като град Поморие остава зад гърба им, както и лагерът им. Българите заемат височините западно от р. Ахелой, като Симеон оставя някаква част от кавалерията си в резерв на своя десен фланг. Двете армии започват битката, като ромеите постигат значителен превес в началото. Според византийските източници първоначално силите на Лъв Фока буквално разбиват българите, но такова заключение би било прибързано, особено с оглед на бележката, направена от Йоан Скилица, който отбелязва, че българите, макар и надвити се изтеглили организирано. В този ключов момент, византийските сили настъпват на североизток, преследвайки българите. Според легендата, представена от Скилица, Лъв Фока изпуска коня си докато пие вода от малък поток по средата на бойното поле, конят побягва и предизвиква паника сред ромеите. Идеята, че обучен боен кон ще избяга от господаря си и ще обикаля бойното поле хаотично няма никаква връзка с действителността. Нещо повече, ромейската армия е съставена от професионални войници, които няма да се хвърлят в бягство при вида на кон без ездач, пък бил той и конят на военоначалника, най-малкото, защото всяка турма от армията си има свой командир, който да я контролира в бой. Далеч по вероятно е Симеон да се възползва от разтеглянето на вражеската линия за да нанесе концентриран удар полевия ромейски фланг, който все още се бори да отхвърли българското дясно. Българската конница в резерв обхожда фланга на ромеите, разбива го и започва да нагъва центъра и десния фланг в класическа асиметрична маневра. Същевременно, лявото българско крило прекъсва организираното си отстъпление и преминава в контраатака. Самият факт че подобна маневра е възможна показва, че българските отреди са съставени от редовни, професионални войници, навикнали на маршове и контрамаршове.  Обходът на българската конница по левия ромейски фланг отрязва пътя за бягство на византийците към Поморие и ги принуждава да се опитат да форсират р. Ахелой и да се доберат до Месемврия (Несебър). Именно в опита си да избягат към морето и да прекосят тинестата река, ромеите губят голяма част от армията си, която се дави или бива премазана от своите. Лъв Фока достига Месемврия (явно с коня си, след като надбягва българите) и се завръща с кораб до Константинопол, което му дава време да организира останалата част от бойците от тагмата и да се опита да пресрещне Симеон, който напредва към Константинопол. След победата, в български плен попадат мнозина ромеи, повечето от които са продадени по робските тържища в Черноморието.

Битката при Катасирти и проваленото нашествие на печенезите:

Как да си обясним факта, че ромеите не успяват да докарат армията си изцяло за кампанията срещу България? Всъщност е много просто, векове по-късно, държавите в Европа изпитват сериозни трудности да доведат уречените войски на уреченото място в уречения момент. С други думи, тагмата просто не успява да се събере на време за похода. Защо тогава човек с опит като Лъв Фока (който е доместик на схолите – сиреч командир на дворцовите отряди) рискува с избързване и събрана на две на три армия? Отговорът се крие в голямата византийска стратегия за кампанията. Лъв и правителството на регентката Зоя знаят, че ако ромеите не се появят навреме за похода срещу България, печенежките вождове, нахлуващи през Бесарабия могат да се откажат да нападат владенията на Симеон въпреки сключената между тях и управителя на Херсон (Йоан Вогас) сделка. Фока знае, че действията на сухопътните сили трябва да бъдат калибрирани и с движенията на флота на Лакапин. Т.е. Лъв Фока е сериозно притиснат от времето. В началото на август, той разполага само с около 2/3 от предвидените сили, но въпреки това решава да действа и залага на елемента на изненадата, както и на професионализма на своите сили. Вероятно, по-голямата част от тях са войски от балканските територии и западна Мала Азия, които и преди са се срещали с българите на бойното поле.
След като е разбит при Ахелой, Лъв се завръща в Константинопол, събира останалите части на тагмата (Йоан Скилица я нарича „многобройна войска“) и поема на север срещу възможно навлизане на българите. Към армията му, вероятно, се присъединяват и остатъците от силите, разбити при Ахелой. В крайна сметка, Симеон не рискува да изпрати цялата си сила на юг, провожда един или два по-малки отряда, а  сам бърза да се върне към Преслав, за да посрещне евентуалния втори елемент от византийската инвазия – печенегите. Във всеки случай, византийските извори, с изключение Продължителят на Теофан подчертават, че Лъв Фока успява да надделее над малките български отреди, но не рискува да се ги преследва а избира да запази основните си сили и да прекрати действията срещу българите.

Нерешителните действия в Тракия и споровете, разгорели се между друнгарият Роман Лакапин и херсонския първенец Йоан Вогас довеждат до провал на печенежката експедиция. Каква е причината Вогас и Лакапин да влязат в остър спор помежду си е въпрос, по който можем само да гадаем, но е факт, че Лакапин е заплашен с военен съд заради поведението си по време на кампанията. Спасяват го само значителните му връзки в двора.Във всеки случай, печенезите научават, че ромейска армия няма да напредне от юг, а същевременно, византийските велможи, с които трябва да си съдействат се изпокарват помежду си. Това кара вождовете на печенежките отреди да се оттеглят на север и да се завърнат в украинските си земи, без да навредят на българите.

Заключение

Битката при Ахелой без всякакво съмнение е един от най-сериозните български успехи, постиган срещу Византия. Ограничените ресурси на Симеон, както и заплахата от печенежка инвазия, обаче, ликвидират всички позитиви, натрупани от българска страна и дават шанс на Лъв Фока да гарантира неприкосновеността на ромейската столица и да отрази недостатъчно силния натиск на българите в Тракия. В този смисъл, битката е тактически шедьовър, доказващ майсторството на Симеон като пълководец, но от стратегическа гледна точка, кампанията се явява по-скоро реми, с оглед на факта, че не носи никакви позитиви на двете страни. Бунтът на сърбите, провокиран от Византия подсказва, че Империята разполага и с други средства за да отвлчече вниманието на Симеон от Константинопол. Въпреки това, победата при Ахелой, комбинирана с успеха при Пиги (922г.) накланят везните в полза на българското оръжие на Балканите и дават възможност на Симеон да води своята агресивна политика срещу империята.
Най-важният извод от настоящият текст касае въпроса с числеността на армиите. В продължение на десетилетия, българската историография използва изфабрикувани цифри, базирани на, не мога да не се усъмня, нарочно недочитане на информацията, предоставена от ал Масуди и пресъздаване на един исторически фарс, съшит с бели конци. Без да има нужда от грандоманско преувеличаване на българската армия, битката при Ахелой с право заема величава страница във военната история на народа ни.


Използвана Литература:

Haldon, J. – Warfare state and society in the Byzantine world, 505-1204
Macoudi – Les Prairies d'Or
Treadgold, W – Byzantium and its army, 284-1081
ГИБИ, том V
ГИБИ, том VI

https://historyofwars.net/2017/03/27/battleofacheloi/

[Hatshepsut]

Битката при река Ахелой – възходът на Симеонова България

„И сега още могат да се видят купища кости при Ахелой, където безславно била посечена бягащата ромейска войска.“

Лъв Дякон

                В края на 9 век и началото на 10 век под ръководството на амбициозния син на княз Борис – Симеон – българската държава преживява военно-политически, икономически и културен разцвет. След успешни военни действия Симеон разширява териториални предели на България далеч на север от река Дунав и дълбоко на юг във византийските земи – българо-византийската граница минава на 20 км. от Солун. Сравнително мирните първи 20 години от управлението на Симеон довеждат до стопанско оживление. Същевременно България изживява бърз културен напредък. Всички тези фактори превръщат страната в сериозна заплаха за интересите на Византия в Европейския Югоизток, а както ще стане по-късно – и за физическото съществуване на империята. Докато в Цариград мечтаят за възстановяване на универсалното си господство и окончателно подчиняване на славяните, в Преслав Симеон изготвя своята политическа програма за унищожаване на Византия. България трябва да замени империята и да поеме нейното политическо и културно наследство. Двете визии за света се срещат челно в една от най-мащабните средновековни битки – генералното сражение между българи и византийци при река Ахелой на 20 август 917 г.

В стратегическия план на Византия се предвиждало обкръжаването на България посредством изграждането на широка антибългарска коалиция (унгарци, печенеги, сърби) и нанасянето на удари от юг, север и запад. Коалицията обаче била разкрита от стратегическото разузнаване на цар Симеон и нейният състав бил ограничен до някои печенежки племенни вождове и до сръбския княз Петър Гойникович.

                Основният удар трябвало да дойде от юг. Византийците започнали своя поход на 6 август 917 г. по крайморския път по посока крепостта Месемврия. Към 18 август византийската армия се съсредоточила в района на крепостта Анхиало. Междувременно цар Симеон осигурил северните и западните граници, изпращайки неголеми отряди по река Дунав и към сръбските земи.

                Основните сили на българската войска били съсредоточени в района на юг от старопланинските проходи и на северозапад от Анхиало. Тази територия давала добри възможности за маневриране. При опасност от удар в тила българската армия можела да бъде бързо изтеглена на север или при негативен развой на кампанията на юг да блокира старопланинските проходи.

                Цар Симеон разположил своите сили на линията от подножието на връх Биберна в Айтоската планина (до днешното село Каблешково) до устието на река Ахелой. По този начин той наложил на византийците мястото на предстоящото сражение. Планът му бил да остави в резерв тежката конница в района на връх Биберна, да изтощи противника в тежък бой и в критичния момент да нанесе решителен удар с резерва с цел да обкръжи и напълно да ликвидира противника.



На 20 август византийският пълководец Лъв Фока извел ромейската войска от укрепения лагер и построил бойния ред по установения начин – теми в първа и теми във втора линия. Основните сили били съсредоточени на десния фланг. Замисълът на Лъв Фока бил със силен удар отдясно да притисне българите към стръмните склонове на връх Биберна, да ликвидира основната част от българската войска и след това да настъпи бързо във вътрешността на страната, за да попречи на организацията на ефективна съпротива.

                Византийците настъпили към българските редици и според плана нанесли силен удар по българския ляв фланг, който се огънал. Лъв Фока изпратил резервите си в това направление. Българите започнали да се оттеглят. В подходящия момент Симеон нанесъл мощен флангов удар с тежката си конница. Същевременно в настъпление преминал и целият боен ред  на българската армия. Пътят за отстъпление на византийците на юг бил пресечен. Бягащите в безпорядък ромейски били притиснати към морето и към устието на река Ахелой. В страшната сеч била унищожена почти цялата византийска армия. Лъв Фока едва намерил спасение в крепостта Месемврия.

                Малко след това голямата победа била препотвърдена и в нощното сражение при Катасирти, в което били разгромени изпратените от Цариград подкрепления. Не била забравена и сръбската заплаха – българска войска, командвана от Теодор Сигрица и Мармаис, извършила наказателен поход в сръбското княжество и свалила сръбския княз Петър Гойникович от престола.

                Победата при Ахелой осигурила политическата хегемония на България в Европейския Югоизток. През 918 г. е свикан църковно-народен събор, на който българските епископи провъзгласяват Преславския архиепископ за патриарх, а той коронясал Симеон за „цар на българите и ромеите“.

https://otechestvo.bg/2018/08/20/bitkata-pri-reka-aheloy-vazhodat-na-simeonova-balgariya/

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Битката при Ахелой (епизод 08)

Осмото издание на съвместната рубрика на сдружение "Българска история" и телевизия BiT.

[Hatshepsut]

Тежестта на короната: Симеон I Велики – книжовникът-завоевател

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света. 
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

Според легенда, предадена от византийския хронист, известен като „Продължителят на Теофан“, през месец май 927 г., астрономът на император Роман Лакапин отишъл при василевса и му казал „Господарю, на арката отгоре на Ксиролоф (хълм в Константинопол) е поставена статуя, която гледа на запад: това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата на статуята, Симеон ще умре в същия миг!“ През нощта императорът изпратил хора да обезглавят статуята и в същия час в България починал Симеон „обхванат от сърдечна болест и безумие“. Според тълкуванията на историците, магическата гибел на Симеон се случва на 27 май 927 г.

Византийският извор повдига много въпроси. Защо е била нужна черна магия, за да бъде надвит най-големият враг на василевса? Какво е правела статуя на Симеон във византийската столица? Ако се оставят настрана характерните за Средновековието хиперболи и специфични езикови формули, използвани от хронистите, изложението на Продължителя на Теофан ясно показва едно – че Симеон I е бил мъж будещ страх и възхищение не само сред собствените си поданици, но и сред най-големите си врагове – наследниците на Римската империя.

Връзката между Симеон и Византия обаче не се изчерпва с войните или обезглавената статуя, напомняща на средновековна вуду магия. Целият живот на българския владетел – неговото обучение, политически умения, духовни ценности, както и амбициите и стремежите му, са тясно обвързани с Източната римска империя. Според някои извори, Симеон до такава степен усвоява културата, маниерите и мисленето на своите съседи, че още приживе ромеите го наричат „полу-грък“ – признание, отдавано на малцина в една епоха, в която жителите на империята разглеждат себе си като „цивилизацията“, а всички останали са „варвари“.

Стари скици на Симеон Велики

За добро или лошо, Симеон Велики е не просто един от най-значимите български владетели, неговата личност и дело са своеобразен мост между византийската цивилизация и българската държава. С управлението на Симеон завършва и най-важният процес в българската история – създаването на средновековната българска културна и политическа идентичност. Всичко това, съчетано с културните достижения, кара историците да наричат епохата на Симеон Златен век на Първото българско царство.

Симеон Велики е един от малцината български владетели, чиято рождена година е ясно установена от историците. В едно от писмата си, константинополският патриарх Николай Мистик го нарича „дете на мира“. Става дума в случая за мира, подписан между Борис I и император Михаил III през 864 г. Това е вероятно един от най-важните мирни договори, сключвани от България. С него Борис се задължава да приеме християнството и да присъедини България към общността на европейските държави, почитащи Триединния Бог и неговото Свето писание.

В онази епоха, това означава приемане на римо-християнската цивилизация, която лежи в основата на всяка една от големите европейски държави. Като дете на мира, раждането на Симеон трябва да се отнесе към края на 863 или началото на 864 г. С оглед кръщението на Борис I през 864 г., може да се приеме, че Симеон е един от първите българи, покръстени в новата вяра. За разлика от по-големите си братя, Симеон няма да е живял с ясни спомени за езическия период и това ще изиграе ключова роля в неговото бъдеще.

Печат на Симеон Велики

За детството на Симеон няма известни данни в изворите или от археологическите проучвания. Той израства в бурните години между 866 и 870 г., в които баща му трябва да потуши бунта на болярите, недоволни от покръстването (866 г.) и впоследствие – да лавира във външната си политика между двата основни центъра на християнството в Европа – Рим и Константинопол. През 870 г. Борис, след като няколко години преговаря едновременно с папата и вселенския патриарх, успява да измъкне ключови отстъпки от император Василий I Македонец, с които да гарантира автономен статут на българската църква. Вероятно около тази година се ражда твърдото убеждение на княза, че България има бъдеще само чрез изграждане на собствено духовенство.

За целта са му необходими отдадени, добре подготвени кадри, които да познават отблизо византийската култура и същевременно да са верни на българската държава. Логичен избор е сред избраните от него довереници да попадне и третият му син – Симеон. Момчето е далеч от правото за наследяване на трона и същевременно не носи в себе си спомена за езическото минало. Това го прави идеален кандидат за бъдещ духовен глава на България. Следвайки този замисъл, Борис изпраща сина си да се образова в най-престижната книжовна школа в тогавашния християнски свят – дворцовото училище Магнаура в Константинопол.

Съгласно традициите на епохата, висшата школа давала обучение на своите възпитаници в рамките на богословието, но също и в т. нар. „Седем свободни изкуства“ – граматика, реторика, логика, алгебра, геометрия, астрономия и музика. Концепцията за висшето образование в онази епоха почивала върху систематичното усвояване на християнската теология, съчетано с идеалите на античните философи за това кои предмети изграждали пълноценния човек. Времето, което Симеон прекарва в Константинопол е неизвестно, но специалистите фиксират десетилетието между 878 и 888 г. като най-вероятен период. В рамките на своето обучение Симеон се среща с някои от най-блестящите умове на тогавашна Европа. Вероятно от това време датира и познанството му с бъдещия патриарх Николай Мистик, който е с около 10 години по-възрастен от бъдещия български княз.

Завръщането на Симеон в България съвпада с пристигането на учениците на Св. Методий в Плиска (885 г.). Смята се, че Симеон се присъединява към школата, организирана от Св. Наум, разположена в манастир в покрайнините на българската столица. През следващото десетилетие, Симеон играе важна роля в изграждането на самостоятелната българска книжнина и език. През 889 г. баща му  абдикира в полза на своя първороден син Владимир и се оттегля в манастир. Симеон, заедно с останалите духовници и част от аристокрацията, остават бранители на политиката на Борис за поддържане на мирни отношения с Византия.

Брат му Владимир има други намерения. Според основната теория, Владимир, наричан Расате, възнамерява да възстанови езическата вяра в България. Според друга, по-малка група изследователи, князът по-скоро се стреми да поднови българо-германския съюз и да потърси ново сближаване с папата за сметка на византийското духовенство. Каквато и да е истината, политиката му предизвиква сериозни брожения в България и води до организиране на дворцов преврат, ръководен от Борис I, в който вероятно участва и Симеон.

През 893 г. в Преслав е свикан средновековния еквивалент на днешното Велико народно събрание. Духовници и аристократи от цялата страна се събират, за да решат заедно с Борис бъдещето на страната. Останал в историята като „Преславски църковно-народен събор“, своеобразният парламент решава, че България ще има нова столица – изградения според християнските принципи Преслав, а на мястото на сваления Владимир, на трона ще бъде издигнат третия син на Борис – Симеон. Съборът постановява премахването на византийското духовенство от България и замяната на гръцкия език с български като богослужебен. С този ход България де факто скъсва всякаква форма на политическа и религиозна зависимост от Източната римска империя.

Бързите действия на Борис и извоюването на всенародна подкрепа в Преслав сякаш решават голяма част от вътрешните проблеми на България. Въпреки това не бива да се подценява напрежението, пред което е изправен Симеон. Почти навършил 30 години, новият княз е зрял мъж по стандартите на онази епоха. Въпреки това, голяма част от живота му преминава сред духовници и учени, и политическата игра е сфера, в която уменията му са по-скоро теоретични. Също така, за да продължи рода си, Симеон е освободен от монашеския обет, който е положил 12 години по-рано като част от издигането си в духовен сан.

Това означава, че около владетеля се завихря активна дворцова политика, в която различни фракции се борят да сродят дъщерите си с Крумовата династия. За един монах и книжовник, прекарал целия си досегашен живот в духовна среда, подобни светски въпроси вероятно са предизвикали доста грижи. От друга страна, Симеон не губи много време и скоро на бял свят се появява първият му син – Михаил.

Моралните предизвикателства и дворцовите интриги съвсем не са най-сериозния проблем на Симеон. Решенията на Преславския събор разрушават позициите на Византия в българските земи – факт, който император Лъв VI Мъдри не е склонен да подмине с лека ръка. Византия нанася сериозен икономически удар на България. На българските търговци е забранено да продават стоки и да извършват финансови операции в столицата Константинопол. Вместо това търговските им начинания са изместени към Солун.

Хвалебствено писмо за Симеон Велики

На езика на съвременната търговия, това е все едно да бъде отказан достъп до Уолстрийт или лондонското Сити, за сметка на някоя второстепенна стокова борса. Финансовите загуби за българските търговци са сериозни. Като представители на заможна социална класа, която осигурява на българската държава множество услуги, интересите на търговците са приоритетни за Симеон и той го доказва като обявява на Византия война с цел възстановяване на икономическото статукво.

В хода на войната, ромеите демонстрират своята дипломатическа находчивост и уреждат страховитите конни племена на маджарите да нахлуят в българските земи. Предците на днешните унгарци опустошават Мизия и принуждават Симеон да скрие войските си в крепостта Силистра. Това е сериозен удар върху престижа му, още в началото на неговото управление. Симеон показва, че е на висота, привличайки на своя страна другите страховити конници, живеещи в дн. Украйна – печенезите. С тяхна помощ маджарите са разбити в битката при Южен Буг, а след това българите нанасят поражение на византийските войски при Булгарофигон. Двойната победа принуждава ромеите да сключат мир. Съгласно неговите клаузи интересите на българските търговци са гарантирани, а Византия се задължава да плаща ежегоден данък на българите.

През следващите 16 години отношенията между двете държави остават относително спокойни. Единствено изключение е краткия поход на Симеон, свързан с превземането на Солун от арабите през 904 г. Възползвайки се от слабостта на империята, Симеон притиска ромеите, заплашвайки да вземе оплячкосания град. За да спасят важната си твърдина, византийците се съгласяват на фиксиране на границата с България. Граничната линия е обозначена с поредица от гранични камъни, като на юг владенията на Симеон достигат на ок. 20 км от Солун.

Мирните години дават възможност за разгръщане на културната политика на владетеля. В  този период започва активния период по изграждане на новата столица Преслав, в това число и монументалната храмова и дворцова архитектура. Бурно развитие търпи и Преславската книжовна школа. Според някои изследователи Симеон е не просто покровител на изкуството и литературата, а под псевдонима Черноризец Храбър взима дейно участие в изграждането на средновековната българска книжнина. Според изследванията на редица специалисти, Симеон има първостепенна роля в оформянето на новата азбучна система на българския език – кирилицата, която в хода на Симеоновото управление замества глаголицата, донесена от учениците на Кирил и Методий през 885 г.

Годината 912-та бележи рязка промяна в политиката на Симеон. Отношенията с Византия се влошават рязко след като император Александър отказва да плати годишния данък, дължим съгласно договора с българите. Симеон организира походи в Тракия, а неочакваната смърт на василевса поставя на трона неговия племенник – малолетния Константин VII Багренородни. Симеон вижда възможност да установи върховенството си над ромеите като се сроди с императора, предлагайки му за съпруга една от дъщерите си. Докато умерената политическа фракция, начело с патриарх Николай Мистик, се опитва да омилостиви българския владетел, контролът над Византия е поет от ориентираната към война фракция, начело с императрица Зоя Карбонопсина.

Претенциите на Симеон за придобиване на императорска титла през 913 г. са отхвърлени от новия политически елит в Константинопол. В тази ситуация войната се оказва единствен изход и за двете страни. Между 914 и 916 г. българските войски нахлуват неколкократно в Тракия, опустошавайки византийските владения. В отговор, Зоя се опитва да създаде широка антибългарска коалиция, привличайки маджари, печенези и сърби. Симеон, верен на своето византийско обучение, успява да пресече плановете на василисата и през лятото на 917 г. византийските войски се налага да действат сами срещу българите.

В битката при Ахелой, българските войски извоюват решителна победа над ромеите. През следващите седем години, Симеон продължава да атакува византийските земи, опустошавайки Тракия, Македония и Елада. Въпреки българските победи, през 920 г., византийският адмирал Роман Лакапин успява да ожени дъщеря си за Константин VII и де факто поема контрола над Източната римска империя. Опитите му да изтласка българите от Тракия завършват с нови поражения за ромеите.

През 924 г. българите завладяват и Сърбия, чиято двойнствена политика застрашава интересите на Симеон. Византийците са принудени да се защитават зад стените на своята столица, а за няколко години Балканите се превръщат в зона под български контрол. Именно в тази ситуация, през 927 г., Симеон умира внезапно на 27-ми май. Малко преди смъртта му, неговите войски понасят единственото сериозно поражение за цялото му царуване – неуспешния опит за инвазия в Хърватия. Кончината на Симеон слага край на войната – България и Византия са изтощени, а на преден план излизат двете партии на мира, които скоро уреждат спора между Преслав и Константинопол.

Вторият син и престолонаследник на Симеон – Петър, е коронован за цар, на българската църква е признат ранга на патриаршия, а за съпруга на царя в Преслав пристига внучката на Роман Лакапин – Мария. Макар и да не доживява да види изпълнени всичките си амбиции, именно победите на Симеон подсигуряват окончателното издигане на България като самостоятелна, имперска сила.

Оценките за Симеон Велики и неговото управление обикновено са обвързани с териториалната му експанзия и бурното развитие на литературата, архитектурата и културата като цяло, известни с названието Златен век. През последните три десетилетия, историците започват да дават и критични оценки за дългото управление на Симеон. Културният възход не може да скрие факта, че България е отслабена от непрекъснатите войни и грандиозните инвестиции в архитектурата. Поредицата граждански войни след възкачването на Петър на трона свидетелстват за дълбока политическа нестабилност. Зараждането на богомилската ерес през 30-те години на Х в. е доказателство за голямото социално напрежение в България. Всички тези негативи са резултат от активната и понякога авантюристична политика, водена от Симеон.

Със своите негативни и позитиви, Симеон все пак остава един от най-великите български владетели. Личните му качества са засвидетелствани от ловката му дипломация, военните му победи и културния подем, в който взема дейно участие не само със средства, но и чрез собствения си ум и познания. Продължилото 34 години царуване на Симеон е безспорно един от най-славните периоди в българската история и заслужено му печели прозвището, с което е известен вече повече хиляда години – Велики.

https://chr.bg/istorii/lichnosti/tezhestta-na-koronata-simeon-i-veliki-knizhovnikat-zavoevatel/

[Hatshepsut]

ИСТОРИЯ БГ : Българската идея за завладяването на Цариград

[Hatshepsut]

Пътят към могъществото – управлението на цар Симеон Велики (I част)

Първите години от управлението на Симеон разбиват всякакви илюзии, доколкото са съществували такива, че образованият във Византия владетел е повлиян от блясъка на империята и е готов на отстъпки спрямо нея. С действията си царят не просто помага за защитата на българските интереси, но и издига авторитета на своята държава.

В  следващия епизод от поредицата ще стане ясно какъв път изминава Симеон, за да назове себе си император на българи и ромеи и да пожелае позицията на най-високопоставен владетел в целия християнски свят.




Българската империя – управлението на цар Симеон Велики

И до днес за учените остава непосилна задачата да определят с абсолютна точност каква е била крайната цел в политическата линия на Симеон. За някои той е съблазнен от славата на Константинопол и това го подтиква към желанието да покори града, според други иска да стане император на Византия, докато трети смятат, че желае да създаде изцяло нова Българо-Византийска империя. Което и от изброените да е най-точно, то величието на  Симеон не бива да се оспорва. Макар той да не успява в пълна степен да изпълни замислите си, със своите действия за векове напред оформя българската държавна идеология. След него всички владетели на страната ще притежават или ще се стремят към царската титла – равна по ранг на императорската. Така до самия край на Средновековна България тя ще е приемана като една от най-висикопоставените страни в тогавашния християнски свят – наричана от българите царство, а от народите на Запад - империя.

[Hatshepsut]

Българската монархия - "Златният век"

Част 1

Част2

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Иван Божилов "Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на Средновековна България"

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7700

[Hatshepsut]

Битката при Ахелой – един от най-големите сблъсъци в Средновековието, превърнал България в хегемон

„Битката при Ахелой е доказателство, че България е била велика сила и че възходът на една държава може да бъде постигнат от образован владетел със стратегическо мислене, което защитава интересите на страната и народа му“, са думи на проф. Пламен Павлов.
Битка при Ахелой е средновековна битка, случила се на 20 август 917 година край река Ахелой, днешният град Поморие, и тогавашната крепост на Несебър, между българските войски, водени от Цар Симеон Велики, и ромейските войски, водени от Лъв Фока. Не малко хронисти са определяли сражението като „битката на века“, припомня БГНЕС.

Тя е спечелена от българите, като ромейската (бел.ред. византийската) армия е разгромена чрез жестока победа. Тази победа бележи един от най-мащабните тактически успехи и сражения на България, но и на цялото европейско Средновековие. След битката България официално става хегемон на Балканския полуостров и се превръща във водеща държава в Европа.

Битката на цар Симеон при Ахелой не е първият сблъсък на българите с войските на Източната Римска империя (бел.ред. – Византия), като предходни са сменянето на търговските тържища от Константинопол в Солун, военните демонстрации в Тракия, обсадата на Константинопол от Симеон и други.
 
След сключването на мирен договор от Източната римска империя с арабите с цел да си подсигурят източната граница, ромеите се заемат да съберат армия от цялата империя, с която да разгромят българската държава. Направени са опити за привличане на сърбите, маджарите и печенегите като съюзници на ромеите срещу българите, но поради ловката дипломация на Симеон тези опити на ромеите остават неуспешни.

След като Лъв Фока, който е един от най-добрите стратези и главнокомандващи от ромейска страна, се отправя към България, цар Симеон мобилизира българската армия и войските се срещат при Ахелой. Има различни данни за числеността на войските и от двете страни; най-вероятно от българска страна армията е била около 15 000 войници, срещу 30 000 войници от ромейска страна. Според Йоан Скилица и други историци тези цифри са много по-големи и са от порядъка на две армии от по 60 хиляди души, или общо 120 хиляди души са били воюващите от двете страни. Точните данни не са изяснени до този момент, но развоят на битката е известен на историците. Когато ромейските войски стъпват на българския бряг, те се разполагат в полето, докато вероятно българските войски се разполагат по местните височини. В хода на сражението, когато двете армии се сблъскват, Лъв Фока включва всичките си резерви и разтяга много боевата линия, като по този начин Симеон вижда възможност да разбие ромейската войска. Включвайки резервите си и лично себе си в боя, Симеон влиза отстрани на ромеите и поетапно ги разгромява чрез сеч. Много малка част от ромейските войници успяват да се спасят, а Лъв Фока успява да избяга с кораб през крепостта в Месембрия. Така битката завършва с победа за българите.

Половин век след битката историкът Лъв Дякон лично посещава мястото, където е била разбита ромейската войска, след което пише: „И сега още може да се видят купищата кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите“. Теофан Континуатус описва битката при Ахелой, като пише: „стана кръвопролитие, каквото не се бе случвало от векове“.

Интересен факт за битката е, че първият водосвет на знамената е отслужен по времето на цар Симеон I преди битката при Ахелой през 917 година. До падането на България под османско робство, преди всяка битка, която води българската войска, се извършва водосвет.

„Битката при Ахелой е доказателство, че България е била велика сила и че възходът на една държава може да бъде постигнат от образован владетел със стратегическо мислене, което защитава интересите на страната и народа му“, са думи на проф. Пламен Павлов.

Битката при Ахелой остава едно от най-големите сражения в средновековната европейска история. Тя показва могъществото на българската държава в ранния X век и утвърждава мястото на страната ни като хегемон на Балканския полуостров и водеща и основна сила на европейския континент. / БГНЕС

https://www.bgnes.bg/bitkata-pri-aheloy-edin-ot-nay-golemite-sblasaci-v-srednovekovieto-prevarnal-balgariq-v-hegemon