Българо-хърватски отношения презъ вѣковетѣ

[Hatshepsut]

ОБЩИ  СТРАНИЦИ  В  РАННАТА  ИСТОРИЯ  НА РОДСТВЕНИТЕ  ПРАХЪРВАТИ  И  ПРАБЪЛГАРИ



Иван Танев Иванов


Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com



Съдбата на ранните българи, прабългарите, не е уникална, напротив - съществува още един техен родствен народ, който напълно споделя тяхната съдба. Това са т.н. “бели” хървати (прахървати), ирански народ от Северното Причерноморие, създал държава по Северното Причерноморие, после друга държава на на север от Карпатите и накрая днешната държава Хърватска. Не е ясно кога е настъпила неговата славянизация, а и за това малко се говори. Ранните (I-II-ри век), приазовски хървати са част от населението на сарматската държава, която е наследник на образуваното от йонийските гърци Боспорско царство. По същото време, прабългарите са техни източни съседи и живеят в подножието на Кавказ. Всъщност, тези причерноморски хървати и прикавказките българи са част от тогавашния скито-сарматски масив, плътно населяващ територията от Южна Добруджа до Волга. 

Мнозинството учени днес смятат, че етнонимът “хървати” има ирански произход [Lowmianski H. Poszatki Polski, Warszawa, II, 1964, s. 127-142]. Константин Багрянородни обяснява този етноним като "притежатели на голяма страна" [Константин Багрянородный. Об управлении империей. М., 1989, с. 375]. Фасмер го извежда от древноиранското (fsu-) haurvata – 'пазач на животни' [Фасмер М. Этимологический словарь русского языка. Т. IV. М., 1987, с. 262]. Аналогична етимология дават и В. В. Иванов и В. Н. Топоров [Иванов В. В., Топоров В. Н. О древних славянских этнонимах. Основные проблемы и перспективы // Славянские древности: этногенез, материальная культура Древней Руси. Киев, 1980, с. 32]. По-друга, пак иранска етимология предлага О. Н. Трубачёв, който посочва подобието на етнонимите "хървати" и "сармати", извеждайки ги от иранското *sar-ma(n)t/ *har-va(n)t, които (според него) означават 'женски, изобилстващ със жени' [ Трубачёв О. Н. 1981, с. 151].

Първото засвидетелстване на етнонима "хърват" е върху две каменни плочи с надписи на гръцки език, които са датирани към втори век и са намерени  в останките на град Танаис на Азовско море, в Крим [Латышев В. В. Известия древних писателей, греческих и латинских, о Скифии и Кавказе. Т. I-II. СПб., 1890-1906, 1893, с. 237, 261]. Двете плочки се пазят в Археологическия музей в Петербург. Това са официални надписи на Сарматското царство, които са били разполагани по обществените сгради в Танаис, столицата на споменатата Ирано-Хърватска държава по това време (ок. 200 г.).

Първата от тези плочи се е намирала в градската зала за общи събрания. Надписът върху тази плочка гласи: SANDARSIOS HOROATHOS ARCHON TANAITON, което означава “Хърватът Сандарсиос, управител (кмет) на Танаис”. Втората плочка е значително по-голяма и хърватското име в нея се споменава два пъти. В надписа върху тази плоча ясно се четат думите: SYNODOS HOROUATHON, което означава “Хърватски Парламент”.

Интересно е, че имена подобни на раннохърватското САНДАРС се срещат и днес в България. В селата около Смолян се среща фамилното име Сандаров (сандар – силен човек), а в Тракия доскоро е било много разпространено името Сандул, Сантул, което е вариант на Сандар. Дали това ранно хървато-българско име (Сандар, Сантул) е вариант на гръцкото Александър (победител на мъжете) е въпрос на отделно изследване.

По-късно, под натиска на хуни (IV-ти век) и авари (VI-ти век), иранските прахървати мигрират на запад от първоначалната си приазовска държава и се установяват на различни места в подножието на Карпатите (Фиг. 1). По тази причина хърватски термини, топоними и омоними с по-късен произход могат да се срещнат на много места в Украйна, Полша, Словакия, даже в Бохемия и Австрия. По същото време и по същата причина, част от прабългарите също мигрират в посока към Карпатите и се установяват там.





Фиг. 1. Местоположение на ранните "белохървати".



Аналогията в съдбата на сродните прахървати и прабългари не спира до тук. По времето, когато бат Кубрат е начело на Стара Велика България (средата на VII-ми век), прахърватите също създават своя кратко съществуваща държава на запад от нея. Тя е описана в летописите на византийския император, писател и учен Константин Порфирогенет (905 - 959). Известна е като Бяла Хърватия, която през 7 век обхваща части от територията на съвременните Полша, Чехия и Словакия, Украйна (Фиг. 1). През 80-те год. на XX-ти век украиски археолози откриват останките на столицата на тази държава до с. Стольское (Столично), Николаевски район на Лвовска област. Това е огромен град със замъци, пещерни жилища, крепости и езически светилища  на белите хървати. Под останките на тази столица са открити същите подземни тунели, каквито е имало и под улиците и стените на Плиска (и древна Москва).

Твърде е възможно, идеята и вдъхновението за създаване на Бяла Хърватия да са дошли от съседната, по-стара държава на родствените българи – Стара Велика България. Почти по същото време когато се създава Бяла Хърватия, на запад от нея се създава и държавата на владетеля Само (626 - 658 г.), която се счита за първооснова на по-късната Чешка държава. Кратко съществувалите държави на белите хървати и на владетеля Само (които може и да са една и съща държава) по-късно са разгромени от франките, аварите и българите, но в края на краищата техните земи се поделени между държавата на франките и Крумова България. Почти 150 години (IX-X-ти век), част от белите хървати живеят в тогавашна Североизточна част на Отвъддунавска България (комитат Оногурия).

Интересно е, че съгласно официални американски данни от началото на нашия век, над 100 000 емигранти в САЩ, с произход от този район (Фиг. 1), са декларирали своята националност като бело-хървати. И днес много хора в Украйна наричат себе си бели хървати. Потомци на бело-хървати и до днес живеят в Чехия. Фамилното име Харват все още е широко разпространено в тази страна, където се срещат и села с названия Харвачи, Хрватска горица, посочващи хърватската националност на техните доскорошни жители.

            Съгласно летописа “Баварски географон”, обхващащ периода от 666 до 890 година, наред с многото племена, населяващи района на Карпатските планини и Судетите, се срещат и хървати. В северната част на района Штирмарк (Австрия, между Юденбург и Лебен) се намира място, наречено Kraubat. Още в 11 и 12 век това название се споменава многократно под формата Chrowat (Кроат). В Каринтия (Австрия) т.н. хърватска църква съществува още в 10 век. В много старинни манускрипти се среща названието pagus Crouuati, което очевидно е заимствано от хърватския език.
            Съгласно чешкият историк Карл Крох, голям познавач на белите хървати, древнонорвежските пътешественици и писатели от 8 век, викингите Сигурд, Охтер и Вулфстан подробно описват кралството Кроватланд (Хърватска страна) на територията на съвременна Западна Украйна. Известният киевски летописец Нестор пише в своята “Повест временных лет” (1113 г.) за бело-хърватите като една от националностите, населяващи Киевска Рус. Той ги нарича "хорутани", производно от "хорвутани, хорвати".             

            Съгласно една много стара легенда (записана в документи от преди 7 век), тримата братя Кий (Ковачът), Щек и Хорив основават столицата на Киевска Рус – Киев. Много изследователи приемат, че Щек е епоним на по-късните чехи, а Хорив е родоначалник на хърватите. Родоначалник на какъв народ е Кий е неясно. Ние можем да добавим, че Кий е най-вероятно прабългаринът бат Кубрат, известен още като Курт. Името Курт по алански (а според косвени данни и по прабългарски) също означава Ковач. На старобългарски Ковач обаче означава както ковач, така и строител. Това още веднаж подкрепя предположението, че Кий (Ковачът, Строителят на Киев) - това е прабългаринът Курт (бат Кубрат) - Ковачът, Строителят. 

        От всички източници за ранните хървати, най-ценни и обширни сведения могат да се намерят в съчинението на византийския император Константин Багрянородни (945-959) "За управлението на империята" (De administrando imperio). В глава 30 императорът съобщава за преселение на част от белите хървати от новата им родина в Северните Карпати към Далмация, където живеят и днес: "В това време (първата половина на VII в. - бел. авт.) хърватите живеят зад Багивария (Бавария - бел. авт.), където от скоро време се намират белохърватите. Един от техните родове, а именно петте братя: Клука, Ловел, Косендцис, Мухло и Хорват и двете им сестри, Туга и Вуга, се отделил от тях (от белите хървати - бел. авт.) и заедно със своя народ отишли в Далмация и открили, че аварите вече владеят тази земя (забележете паралела с отцепването на петте сина на бат Кубрат от прабългарския народ - бел. авт.). Няколко години хърватите и аварите воювали едни с други, но победили хърватите; едните авари те убили, а останалите ги принудили да им се подчинят (тогава къде са днес останките от т.н. "тюркски" език на тези авари? Естествено че липсват, защото аварите са ефталити  - бел. на авт.). От тогава тази страна (Далмация - бел. авт.) се намира под властта на хърватите. Другите хървати останали във Франгия (държавата на франките - бел. авт.) и от неотдавна се наричат белохървати, т. е. «бели хървати», имащи собствен архонт (управител - бел. авт.) [Константин Багрянородный, Об управлении империей. М., 1989, с. 131].

        В глава 31 на същата книга се казва още: «хърватите, днес живеещи в края Далмация, произлизат от некръстените хървати, наричащи себе си "бели" (също както и българи = бели, аси = бели, арси = бели, усуни = бели - бел. авт.), които обитават от другата страна на Турция (Унгария - бел на авт.), близо до Франгия, и граничат със славяните - некръстените сърби (лужишките сърби - бел. авт.). (Името) хърват на славянски език означава «притежател на голяма страна" [Константин Багрянородный, Об управлении империей. М., 1989, с. 136-137].

        Забележете явното терминологично объркване на Константин Багрянородни. От една страна той заявява, че белите хървати граничат със славяни, т.е. той прави разлика между хървати и славяни. От друга страна, той превежда етнонима "хърват" от славянския език, т.е. според него "хърват" е славянска дума, която явно е иранска. Това объркване се обяснява с интензивните етно-образователни процеси по това време, при които протославяни (всъщност "склави, склавони, скити") се смесват с иранци, пораждайки бъдещите хървати, българи, руси и даже сърби. Важно е и това, че според Константин Багрянородни "белите хървати" имат свой архонт (управител) и са некръстени. Това обяснява защо те се самонаричат "бели" - защото имат собствено управление, собствена власт. Същата традиция я има и при древните българи: волжските българи се самонаричат "сребърни, бели българи" защото имат собствена държава, а българите на бат Баян се наричат "черни българи", защото живеят под хазарско управление.  Това са все примери, когато в иранската митология антитезата "свободен - подчинен"  се изразява с термините "бял - черен". Днес този начин на изразяване е неразбираем за повечето славянски народи, но е типичен за съвременните българи, в които има много следи от прабългарите.
        Ценни сведения за съдбата на "белохърватите", останали по своите отвъдкарпаски земи дават и други автори. Съгласно Нестор, част от тези хървати взели участие в похода на Киевския княз Олег срещу Константинопол през 907 година. През 981 г. киевският княз Владимир «Светият» подчинил хърватите в Поднестровието и присъединил към Киевска Рус техните земи, включително техният административен център, град Пшемисъл (Премисъл, Перемышль, Пшемысль) на река Сан (днес в Полша). Тези източни хървати се опитали да се освободят от подчинението си на Киев, обаче същия княз Владимир, съгласно «Повестта» на Нестор, организирал през 992 година поход срещу тях и със сила ги подчинил на Киев. Тези хървати, известни в руската литература като "черни (т.е. подчинени) хървати" били християнизирани след 981 година, когато Киевската държава официално приема християнството.

            Много ценни сведения за по-късната история на този район дава анонимният автор на унгарския летопис «Деяния на унгарците» (1240 г.). Той пише, че в 903 година маджарите начело с Аламус (по славянски Алмош) преодолели за пръв път Карпатите (тогава Североизточна България) и се спрели за 40-дневен отдих на брега на реката Латорица, там където днес е разположен град Мукачево. Няколко пъти към тях идвали малки групи конници откъм град Унг (по прабългарски Унг вар, днешния Ужгород -Фиг. 1) и без конфликти се връщали. (По това време град Унг е административен център на северо-източния комитат Оногурия на Българската държава, населен с оногури-българи и управляван от прабългарина Салан, чичо на Симеон). Войската на Аламус се приближила до град Унг за да го превземе. Според патриотично настроения маджарски летописец, още щом маджарите се разположили на лагер до крепостната стена на града, началникът на крепостта, Лоборц (по български Лоборча или Лоборич), когото на неговия език наричали Дук (титла ?), избягал от града в посока към крепостта Земплин (днес областен център в Словакия). Войниците на Аламус го преследвали и заловили до бреговете на една река (Свиржава) и веднага го обесили. От този ден насетне тази река се нарича Лоборц (днес Лаборец). На четвъртия ден Аламус свикал съвет и приел от всички свои хора клетва, а своя син Арпад още приживе провъзгласил за княз и повелител на маджарите. По-нататък анонимният автор на «Деянията на унгарците» пише: “На езика на чужденците (българите и белите хървати) Арпад започнал да се назовава княз на Унгвария (Унгария, от името на град Унгвар), а неговите войни – унгвари (унгари) и това название се съхранило в целия свят до ден днешен” (всъщност и досега).

Както виждаме, по-горе е описана историята за възникване на названията “унгарец” и “Унгария” според самият унгарски летописец. Липсва и намек за възможния произход на “унгар, Унгария” от “он огур” – десет племена (развален тюркски), антибългарска хипотеза, която днес широко битува по енциклопедиите. Тук трябва да се добави само, че Унгвар на езика на прабългарите означава “Унг вар”, т.е. “Оногурски град” ("вар" значи град на прабългарски). Късното название Ужгород е пълна калка на Унгвар на езика на славяните. Прабългарската думичка “вар, варош” – град е може би първата от многото, която е заимствана в унгарския език. В много стари градове на България (Търново, Ловеч, Русе) има квартали, наречени на тази прабългарска дума, Вароша – стария град.

Възторженият унгарски летописец обаче премълчава някои важни подробности. В преследването на княза-дук Лоборча участвал и маджарския княз Аламус. Настигнатия на река Свиржава отряд на Лоборич храбро се защищавал и Аламус бил тежко ранен в крака. Ранените и пленени защитници на Унг (прабългари, прахървати и праславяни, които тогава са били нещо като първи братовчеди от едно село) били убити на брега на реката. В чест на своите герои местното население нарекло река Свиржава Лаборец. След раняването, кракът на Аламуш неизличимо гангренясъл. Разбирайки че умира, Алмуш обявил за свой наследник сина си Арпад и накарал своите подчинени да му се закълнат във вярност.

Без да чака, Арпад продължил завоевателната война на убития си баща срещу българската държава. Унгарският летописец възторжено продължава: «В същата 903 г. княз Арпад отправил своите войски и превзел цялата земя между река Тиса и Бодрог до Угоч (днес Виноградовски район в Закарпатска област на Украйна) заедно с всички жители; обкръжил крепостта Боржава (днес в  Иршавския район на същата област), която на третия ден превзел, разрушил нейните стени, а войните на цар Салан, които там срещнал, заповядал да се оковат във вериги и да се отведат в крепостта Унг (която вече е в маджарски власт)… Салан, като не се осмелил да се съпротивлява, изпратил парламентьори. По-български обичай Салан само заплашвал и насмешливо величал (подигравал) Арпад с името княз на Унгария (т.е. на подчинената му област-комитат Оногурия)».

От това разбираме, че областният управител (комета) Салан, след загубата на Унг се преместил в друга крепост на комитата, град Боржава. Лишен обаче от помощта на централната власт в Преслав (племенникът му цар Симеон е зает в маниакални, напълно излишни войни срещу Византия), Салан губи и тоя град срещу многочисления противник и по-късно бяга в град Будим (Видин). Там той загива в бой срещу същите маджари, които по-късно едва не убиват и самия Симеон в сражение близо до столицата Преслав ... Не е много ясно на какво основание в съвременната история на България се дава висока оценка на цар Симеон.

Между другото, от друг източник [] научаваме, че преди Арпад да нападне оногурския български град Боржава, той изпратил послание на тамошния български гарнизон, в което се казвало: "тази земя (Оногурия), която днес владеете, е земя на славните Атилови хуни. Понеже ние, маджарите, сме наследници на хуните, вие трябва да ни върнете тази земя". Тази декларация фактически представлява "морално оправдание" и "дипломатическо обяснение" на причините за маджарската атака. От декларацията обаче става ясно, че според средновековните свидетелства, между хуните и прабългарите няма етническа и историческа близост.  В противен случай, ако прабългарите бяха кръвно родствени на хуните (както за жалост се твърдеше дълго време) става неразбираемо как един маджар (който само условно има нещо общо с хуните) може да каже на българите "опразнете нашата хунска земя, вие не сте никакви хуни".

Покорените от маджарите белохървати постепенно приемат ново название - рутени (ruthen, ruthenum).

Как и кога прахърватите се появяват на земята на днешна Хърватска? Във 2 век до н. е. територията на съвременна Хърватия е завоювана от Рим. Образувани са две римски провинции— Панония (континенталната част на  съвременна Хърватия и част от съвременна Унгария) и Далмация. След разпада на Римската империя, районът преживява безвластие и попада под ударите на хуни, остготи, франки, лангобарди, авари. За пръв път хървати се заселват по Адриатическото крайбрежие на Далмация в 614 г. Счита се, че те идват от района на Краков и Южна Галиция, т.е от Бяла Хърватия (Фиг. 1). Според други сведения, които уточняват първите, в началото на 7 век византийският император Хераклиус наема хървати от Бяла Хърватия в защита на страната от набезите на аварите. Постепенно прахърватите подчиняват аварите и усвояват новата земя. В началото се създават няколко хърватски княжества, които са обединени за пръв път от Трпимир (845-864) – първият хърватски княз в Далмация. Неговото име съответства на българското Тугомер (славянизирано в Тихомир) – силен, постоянен. Следващите князе са Бранимир (879-892) - признат от папата за хърватски княз, Мунцимир (892-910) и Томислав (910-928) – признат за крал.

Виждаме, че Хърватия се образува около 180 г. след България на Аспарух. Има голяма разлика и в начина на създаване на двете държави. Хърватия се създава по класическия начин, чрез обединение на по-рано възникнали племенни княжества. Това е начинът по който са възникнали много държави – Полша, Русия, Османската империя, Китай, Индия и мн. др. По-късно чрез обединение на етнически сходни княжества възникват и съвременните Германия, Италия, Румъния. Възникването на Дунавска България е коренно различен процес, защото дошлите тук прабългари са единен народ без племенно деление. Причината е, че те вече са имали държава до Кавказ (Берсилия, по-късно Стара Велика България) и Аспаруховата България (първоначално известна като Онгъл – земята на оногорите) е просто западната част на тази държава.

Безспорно, славянизацията на прахърватите започва още в задкарпатската им родина (Бяла Хърватия). По-точно, славянизацията на хърватите съвпада с процеса на славянската ентогенеза, която протича най-силно и рано именно в този район.  Въпросът дали при заселването на Далмация те вече са напълно славянизирани е неясен. В официалната история на Хърватия се счита, че към началните славянски племена, образували хърватския народ се присъединил и ирански етнос, дошъл от района на Северен Кавказ. Напоследък сред хърватските историци се появи едно крайно течение, което счита, че пристигналите в Далмация хървати са чисти иранци, а славянизацията е настъпила в следващите векове. Според тях, в някои изолирани хърватски острови славянизацията още не е завършила (ефект на махалото!).

Началото на официалното ползване на славянски църковен език и глаголицата в Хърватско съвпада по време с тяхното въвеждане в съседните държави Панония и Великоморавия. Това става след пратеничеството на Св. Братя Кирил и Методий (863 г.). Мисията на Светите братя е имала по-голям успех в Хърватско (Панония) и по-слаб във Великоморавия. Под натиска на немците, в 885 г. употребата на славянския език и глаголицата в църковната служба на Великоморавия е забранена. В Хърватия те се употребяват официално 60 години до 925 г., когато на събора в Сплит славянското наречие и глаголицата са забранени в богослужението и латинският става официален език  В родината на белохърватите, района на Краков и Пшимишъл, християнизирането е извършено през 884 г. от брата на Св. Кирил философ, Св. Методий, в качеството му на великоморавски архиепископ. Малко по-късно в този район възниква Краковското воеводство, което впоследствие обединява всички полски княжества в една държава - Полша. В продължение на 50 години, официален език и писменост в Краковското княжество са езикът и азбуката на Св.Св. Кирил и Методий. След това армията на един фанатичен чешки архиепископ налага латинския език и азбука и в тази част на западнославянските земи.

За разлика от западните славянски земи, където създадената за славяните писменост не успява да се пребори с немското влияние, в оногурска България става нещо обратно. На Преславския събор в 893 г. се решава богослужението да не се води на гръцки, а на т.н. днес "славянобългарски" (по-точно старобългарски език). Подкрепата която оногурска България дава на Кирилометодиевата писменост и език ги спасява и днес те се ползват от повечето славянски народи.

Съществува легенда за епископа на хърватския остров Крк, Седеди, който през 11 век все още използвал славянското наречие в църковната служба. Нещо повече, в отделни манастири на Хърватия глаголицата се запазва чак до 18 век. Някои хърватски историци твърдят, че глаголицата е създадена за пръв път именно в Хърватия, а Св. Кирил Философ я е заимствал за нуждите на своята мисия.





Изображение:Bascanska ploca.jpgФиг. 1. Башканската плоча (Baskanska ploca), първият надпис на хърватска глаголица от 11 в., намерен в село Башка на остров Кърк.



Първите достигнали до нас текстове на хърватски (славянохърватски) език се отнасят до втората половина на 9 век. Това са надгробни каменни надписи с глаголически букви от единствения 60-годишен период, когато тази азбука е била официална в Хърватско (Фиг. 2). Най-ранните запазени глаголически текстове на старобългарски език са 100 години по-късни от хърватските. Това е твърде изненадващо, защото употребата на глаголицата става почти едновременно в двете страни, Хърватско и България, но за разлика от Хърватско, в България тази писменост никога не е изпадала в немилост (поне така счита днес историческата наука). Изглежда, отсъствието на най-ранни глаголически паметници в България не се дължи на само на стихията на времето, но и на съзнателното им унищожаване от някои, вероятно вътрешни фактори. Този период съвпада със създаването и въвеждането на  кирилицата в България. Напълно е възможно, между привържениците на новата, силно гърцизирана писменост и ползвателите на глаголицата да са настъпили известни търкания, довели до унищожаването на първите глаголически паметници у нас. 

        Общият етнически произход и съдба на прахърватите и прабългарите се отразява и на отношенията между тях, когато те създават две балкански, съседни държави. На фона на непрестанните, користни войни между Византия, България, Сърбия, Унгария и Киевска Русь, отношенията между ранна България и ранна Хърватия са по-особени. Най-точно и убедително това го е казал  Константин Багрянородни, византийски учен и император от X-ти век: “Князът на Хърватия … никога не е бил подчинен на българския княз. Нито пък българин е воювал срещу хърватите. Само князът на България Михаил – Борис тръгнал на поход и воювал срещу тях, но нямал никакъв успех и сключил мир, като дарил хърватите и бил дарен от тях. И никога хърватите не са плащали данък на българите, но двете страни често си правели взаимни подаръци в знак на приятелство” [История на България. Том 2. Първа българска държава. С. 1981, Изд. БАН, с. 213].

В заключение, аналогиите в ранната история на родствените прахървати и прабългари, първоначално ирански и по-късно славянизирани народи,  са твърде големи. Това се дължи на общият им произход, общата историческа съдба и участието им в сходни исторически явления и процеси. Тези аналогии позволяват по-ясно да се обяснят някои страни от ранната българска история, както и връзката на ранните българи с околните народи.

[Hatshepsut]

Българо-хърватски отношения през вековете
     
Румяна Божилова

   Наченали преди повече от 12 столетия, отношенията между българи и хървати се отличават с почти неизменна добронамереност и с прогресивно нарастващ стремеж за взаимно опознаване и сближение. Те се формират под влиянието на няколко фактора: степента на съхранена държавност у двата народа; съществуването или липсата на противоречиви национално-териториални проблеми между тях; общата Кирило-Методиевa глаголическа традиция, която създава основа за книжовни и културни контакти; формирането на част от българската интелигенция, която получава образование в Хърватия, и степента на близост в национално-политическите интереси на хървати и българи. В многовековното развитие на българо-хърватските отношения влиянието на посочените фактори се променя по сила и времетраене, а заедно с него се променят динамиката и характерът на тези отношения. Всъщност именно посочените промени определят наличието на няколко етапа във взаимоотношенията на двата народа.

   Първият етап обхваща Средновековието до завладяването на България от турците. Историческият досег на българите и хърватите започва с военните конфликти между хан Борис и княз Търпимир (855), с войната между цар Симеон и крал Томислав (926-927) и с набезите на цар Самуил в Далмация (998-999). Това враждебно начало обаче е краткотрайно и което е много важно - не успява да остави трайна враждебна диря в историческата памет на двата народа. Скоро държавно-териториалните противоречия между тях отпадат, за да отстъпят място на трайната духовна близост, която има за основа общата Кирило-Методиева глаголическа традиция и осъществената на тази основа здрава връзка на българската и хърватската книжовност. Ярък израз на добрите търговски и политически връзки дават отношенията между България и Дубровнишката република - тук трябва да отбележим грамотата, с която цар Иван Асен II предоставя на дубровнишките търговци привилегии (след 1230 г.), както и сключеният между България и Дубровник през 1253 г. съюзен договор, насочен срещу сръбския крал Урош I. Османското нашествие слага край на първия етап и полага началото на

   Втория етап в развитието на българо-хърватските отношения, който продължава до Освобождението на България от османска власт през 1878 г. През тези пет столетия (XIV-XIX в.) българите са под турска власт, а хърватските земи в различно време или едновременно са подвластни на византийци, унгарци, турци, венецианци, австрийци и французи. Определено може да се каже, че до Oсвобождението на България от османско иго отношенията между българи и хървати се развиват едностранчиво. Те са ограничени в сферата на културните контакти, а инициативата за тях по понятни причини идва от хърватска страна. Тази едностранчивост се дължи на съществуващите различия в държавно-политическия статут на двата народа. Българската държавност е жестоко прекъсната, българите водят борба за националното си оцеляване. Макар да прегражда с цената на много жертви пътя на турците към сърцето на Европа, хърватският народ успява да запази малка част от земите си. Хърватия разполага с широка автономия и в рамките на унията си с Унгария, и в рамките на Хабсбургската империя. Хърватската държавност е ограничена, но съхранена. Ето защо там са налице условия, които предопределят наличието на по-заострен интерес към света, към южните славяни и към “поробените племенни братя оттатък Сава”, в това число и към българите. Този интерес и съпричастност към съдбата на подвластните на Османската империя южни славяни вдъхновява съчиненията на Мавро Орбини, Яков Лукари, Юний Рестич, Павао Ритер Витезович, Франьо Ксавиер Пеячевич, Андрия Качич Миошич, прокламиращи идеята за южнославянско сближение и единодействие. Сред хърватите тази идея поражда и стремежа да опознаят българския народ и да подпомогнат неговата просвета и култура, както и борбата му срещу поробителите. Пример за това е дейността на дубровнишките търговци в българските земи в подкрепа на освободителната борба на българите - да си припомним ролята на Павел Джорджич при избухването на Търновското въстание в края на XVI в. Вградена в илиризма - това типично хърватско обществено-политическо и културно явление - идеята за южнославянска солидарност намира ярък израз в замисления в средата на XIX в. от епископ Йосип Щросмайер и д-р Франьо Рачки югославизъм, проповядващ културно и религиозно единение на южните славяни като необходим етап към тяхното “равноправно обединение на различията”. В проведената от Й. Щросмайер и Фр. Рачки през втората половина на XIX в. акция за южнославянско сближение българите заемат важно място. В рамките на тази акция през 1859 г. епископ Щросмайер наставлява Драган Цанков как да бъде активизирано българското просветно и освободително движение в Македония, спонсорира издаването на сборника на братя Миладинови “Български народни песни”, който е публикуван в Загреб през 1861 г., покровителства униатското движение в българските земи. Създадената от двамата през 1866 г. Югославянска академия за наука и изкуство и основаният през 1874 г. в Загреб Университет налагат българската проблематика в хърватските научни издания и установяват научно сътрудничество с Българското книжовно дружество. Миналото и настоящето на българите плътно се вплита в творчеството на Иван Кукулевич Сакцински, Еуген Кватерник, Анте Старчевич, Петър Прерадович и особено в съчиненията на Фр. Рачки, който наред с многобройните си статии и книги за българската култура и история написва (1861-1863) останалата до наши дни в ръкопис “История на България”, която издадохме в български превод през 1999 г. Първото българско юридическо списание “Законоведец” се издава в Пловдив от хърватина адвокат В. Перец. От 1863 г. насетне епископ Щросмайер и Фр. Рачки осигуряват стипендии на български младежи, които получават образованието си в Хърватия. Тази тяхна инициатива скоро се налага като традиция и подсилва стремежа на двата народа към сближение, още повече че учещите се в Хърватия българи активно се включват в културния живот там. По този начин от 60-те години на XIX в. насам хърватите дейно подпомагат формирането на част от българската интелигенция и това е голяма тяхна заслуга. В този период обществеността в Хърватия горещо подкрепя героичните изяви на българското националноосвободително движение и развитието на българската просвета и култура. С освобождението на България започва

   Третият много активен етап в развитието на българо-хърватските взаимоотношения, който продължава до края на Първата световна война и включването на Хърватия в състава на създаденото от Версайския европейски ред Кралство на сърби, хървати и словенци (декември 1918 г.). Освобождението на българите създава условия за обогатяване на отношенията им с хърватите и в годините от 1878 до 1914 г. тези отношения изразяват вече както равностоен взаимен интерес, така и стремеж към общи национално-политически интереси. Сега и българите насочват вниманието си към политическия живот на хърватите (първият опит за създаване на радикална политическа формация в Хърватия е дело на българския студент в Загреб Илия Миларов) и горещо подкрепят хърватската национална кауза. Същото настроение се долавя и в Хърватия, но по традиция хърватското съпричастие към съдбата на българите намира по-конкретни изяви - хървати участват като доброволци в Сръбско-българската война през 1885 г. (Ст. Юринич, К. Херуц и др.), обществеността в Хърватия провежда митинги, събира помощи за българските войници, организира мисии на Червения кръст. В тежката за българите ситуация по време на Междусъюзническата война (1913) хърватският печат и общественото мнение се надигат в защита на “обсадената от всички страни, но несломена България”, както се изразява подкрепящият българската национална кауза голям политик Ст. Радич. В годините до Първата световна война хърватите продължават да оказват реална помощ за развитието на българската наука и просвета - над 500 българи получават образованието си в Хърватия, а след завръщането си в родината стават видни учени, политици и общественици (Спас Вацов, Георги Златарски, Михаил Сарафов, Любомир Милетич и много други). Пак в тези години хърватите оказват конкретна помощ при създаването на Държавната печатница в София. От 1880 до 1916 г. хърватските печатари и тяхното дружество “Хърватска задруга” развиват широка дейност за сближаването на двата народа. Определени заслуги в това отношение имат както директорката на Девическата гимназия в София Клотилда Цветишич-Кренеис (наградена за заслугите си от княз Фердинанд), така и хърватските медицински сестри, организирали школа за болногледачки в България. Установява се тясно сътрудничество между Народния театър в Загреб и Народния театър в София, организират се гастроли на артисти и оперни певци, на музиканти и балетисти, българи и хървати превеждат на своите езици литературните постижения на двата народа. Българската тематика все повече се налага в хърватската литература и драматургия. Художници от двете страни активно си сътрудничат в Дружеството на южнославянските художници “Лада” - организират се изложби, специализации и пр. Засилват се контактите в областта на спорта и туризма, за което голяма роля играят българското спортно дружество “Юнак” и хърватското “Сокол”. Задълбочават се научните контакти - пример в тази насока е ползотворното сътрудничество на Л. Милетич, Б. Цонев и Иван Шишманов с големия хърватски славист Ватрослав Ягич. Той има безспорен принос както за публикуването на старобългарски книжовни паметници, така и за защитата на българската национална кауза. Всичко това води до реализиране на политически контакти между БЗНС и Хърватската селска партия. През 1911 г. нейният водач Ст. Радич посещава България, а през 1917 г. публикува книгата си “Obnovljena Bugarska” (“Възродена България”), в която развива тезата, че от всички славяни българите са най-симпатични на хърватите. Макар през 1914 г. българи и хървати да навлизат в годините на Първата световна война като съюзници, в техните отношения настъпва естествен спад. След края на войната и създаването на Кралство на сърби, хървати и словенци (декември 1918 г.) изградената близост в национално-политическите интереси на двата народа постепенно се руши, културните и научните контакти вече не са така активни, а след установяването на шестоянуарската диктатура на крал Александър Караджорджевич през 1929 г. тези контакти се натъкват на сериозни пречки от страна на Сърбия. Всъщност годините от 1918 до 1941 г. фиксират

   четвъртия етап в развитието на българо-хърватските отношения. Сега връзките между хървати и българи естествено се преливат в българо-югославски връзки, т. е. престават да бъдат двустранни, тъй като Хърватия влиза в състава на Кралство Югославия. В този период контактите в областта на науката и културата все повече придобиват формата на лични контакти, без обаче това да уврежда традиционната симпатия между двата народа. Пак по традиция българи продължават да получават образованието си в Хърватия - до 1940 г. техният брой е 250 души. Независимо от споменатите неблагоприятни условия за развитие на българо-хърватската взаимност, тези години утвърждават политическото сътрудничество между усташкото движение на А. Павелич и ВМРО на Ванче Михайлов за обща борба срещу диктатурата на крал Александър и за отцепване на Хърватия и Македония от Югославия (конкретен израз на това сътрудничество е марсилският атентат и убийството на крал Александър през 1934 г.). През април 1941 година е провъзгласена “Независима Република Хърватия”, начело с Анте Павелич, под фашисткото покровителство на тогавашната Германия и Италия. Съвременна Република Хърватия не признава това насилствено творение като част от своето конституционно и историческо наследство, но това все пак означава

   пети етап във взаимните отношения, когато Загреб и София като съюзници във военния и политически съюз (Тройния Пакт), покрай политическите и дипломатическите, значително са се развивали и богати културни и научни връзки. Осъществяват се многобройни контакти, организират се военни изложби, концерти и конференции. В Независима Държава Хърватия през четирите години на войната са следвали около 700 българи и е излизал специален Алманах с название “Загреб-София”. През този период Владимир Жидовец, който е бил посланик на Павелич в София, е обявил свето цялостно виждане за българите в интересната книга (1944) “България през вековете и днес”, която е преведена и издадена в България през 2004 г. След влизането на Титовите партизани в Загреб (май 1945) настъпва още една голяма държавна и политическа промяна, с която започва

   шести етап в хърватско-български отношения. Тогава Хърватия е влязла в състава на Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ), те вече трайно се трансформират в българо-югославски връзки, а това предизвиква спад в отношенията между двата народа. Независимо че традиционната симпатия продължава да битува и в хърватското, и в българското общество, процесът на стагнация на вековната духовна близост между двата народа проличава във всички области на живота - политически, икономически и културни. Политическата конюнктура, силната централизация на обществения и културния живот в СФРЮ задълбочават умишлено поощрявания от управляващите в Белград и София комунистически режими процес за отдалечаване на българи и хървати. Този процес в крайна сметка доведе двата народа до състоянието на непознаване на “другия”, макар че въпреки развиващите се негативни тенденции, той не успя да заличи наслоената през вековете симпатия между тях. При създалата се неблагоприятна за българо-хърватските отношения обстановка научните и културните връзки почти изцяло придобиха облика на лични контакти, а политическото сътрудничество се ограничи в рамките на солидарна борба на хърватската и македонската емиграция в САЩ, Канада и Австралия. Характерно за този период е това, че макар и бавно, българите започват да проявяват по-голям интерес към хърватите, макар и под формата на интерес към “югославяните”. Тази тенденция бе закономерна, защото в рамките на силно централизираната СФРЮ Хърватия не бе в състояние да развива самостоятелна научна и културна политика. Хърватите, които замислиха югославизма, сега дълбоко се разочароваха от неговата мутирала реализация и стремейки се да оцелеят като нация, го загърбиха. Като католици те все повече се обръщаха към Запада и губеха интереса си към южните славяни, в това число и към българите. Настъпилите коренни промени в Югоизточна Европа поставиха началото на качествено нов,

   седми етап в развитието на българо-хърватските отношения. Цялата българска общественост се надигна в защита на справедливата кауза на хърватския народ, комуто беше натрапена една жестока война, и искрено подкрепи неговата борба за демокрация и независимост. България първа между балканските страни призна независимостта на Република Хърватия (15 януари 1992 г.), а развиващите се в България и Хърватия процеси за демократизация създадоха условия за възобновяване на позабравеното приятелство и сътрудничество между двата народа. Посолствата на двете държави активно участват в организирането на изложби, конференции, научни и културни изяви. Възобнови се сътрудничеството между БАН и ХАЗУ и между университети от двете държави. Учени от България и Хърватия участват в общи научни проекти, засилват се контактите в областта на литературата, театъра, операта, живописта и пр. Тежката борба, която хърватският народ трябваше да води за националната си независимост, и заетостта му с изграждането на възродената си държава могат да обяснят констатацията, че в България сега интересът към Хърватия е по-голям, т. е. че ролите ни са разменени в сравнение с периода до 1878 г. Израз на тази констатация са успехите на българската кроатистика и публицистика, предоставили на обществеността много книги и брошури за миналото и настоящето на хърватите, в това число и цялостна “История на Хърватия” (1998). Впрочем тази размяна на ролите е приятна за нас, защото ни предоставя възможността да върнем нашия, българския морален дълг - дълга към всички онези хървати, които столетия наред са били съпричастни към съдбата на българите и са подкрепяли нашата просвета, култура и национална кауза. В наши дни отношенията между България и Хърватия се развиват на високо приятелско ниво. Между двете страни не съществуват открити или спорни въпроси. Интензивността на тези отношения намира израз както в многобройните посещения и контакти на всички нива (президенти, парламентарни, правителствени и пр.), така и в подписаните 42 договора и международни актове, уреждащи сътрудничеството между двете държави в областта на икономиката, отбраната, сигурността, финансите, политиката, културата, науката и пр. Отлично се развива и търговският обмен между България и Хърватия - през 2006 г. той достигна размер около 240 млн. евро. Двете държави имат сходни външнополитически и стратегически цели - стабилизация на Югоизточна Европа, включване в евроатлантическите и европейските интеграционни структури. В рамките на тези цели Хърватия (която е в процес на преговори за такова членство) високо цени опита на България (която вече е член на НАТО и Европейския съюз) и води интензивен политически диалог със София. България от своя страна горещо подкрепя приемането на Хърватия в посочените интеграционни структури. В рамките на новите реалности в Югоизточна Европа процесът на отдалечаване на двата ни народа един от друг вече е възпрян, а българо-хърватското приятелство и сътрудничество все повече се заздравява и разширява. То е реален израз на политиката за мир и разбирателство на народите в този регион - политика, към която ние трябва да се стремим.

[Nordwave]

Версайско-вашингтонската система от договори след Първата световна война прекроява картата на Стария континент, създавайки нови държавни формирования. Милиони българи, унгарци и немци са поставени под чужда власт. На Балканите изключително здрав крепител на следвоенното статукво се явява Кралството на сърби, хървати и словенци, образувано на 1 декември 1918 г. и утвърдено в окончателните си граници на 27 ноември 1919 г. с Ньойския договор на Съглашението с България.

Династията Караджорджевич ще управлява през следващите 22 години държава с територия 248 100 кв. км. и 13 500 000 души население, от които близо две трети не са сърби. Зад фасадата на югославянското братство (което между впрочем се корени в редовете на хърватската интелигенция от средата на XIX в. с най-ярки представители  Людевит Гай и Йосип Щросмайер) се осъществява великосръбската идея, преследвана неотклонно през изминалите десетилетия от Белград. Още в началото на 20те години в „Южна Сърбия” обаче проличава, че на Кралството СХС не предстои безметежен живот.
Още през първите години на новия режим във Вардарска Македония ВМРО и българското население откриват в лицето на хърватската опозиция естествен съюзник. През март 1924 г. вестниците „Хърватски лист”, „Хърват”, „Обзор” и „Слобадан Дом”, орган на Хърватската селска партия (ХСП), издигат открито глас в защита на потъпкваните права на македонските българи.[1] Освен чрез пропаганда в печата лидерът на ХСП Степан Радич започва да подпомага и пряко националноосвободителното движение. На територията на КСХС се внасят и оттам в Македония се препращат забранени книги и вестници, а множеството македонски студенти в Загреб получават финансова и морална помощ.[2] Непосредствено доказателство за връзки на организационно равнище е писмото на Тодор Александров от края на август 1924 г. броени дни преди убийството му до Радич: „…В борбата срещу Пашич Вие говорихте не само за връзките с ВМРО, но даже понякога Вие заплашвахте Белград с тях, подчертавайки ясно нашия общ фронт против белградската сатрапия.”[3] Тези връзки изиграват твърде положителна роля при изграждането на ММТРО (Македонска младежка тайна революционна организация) до 1927 г. Наред с въоръжената съпротива на ВМРО дейността на тази организация има за цел да поддържа духа на българите във Вардарска Македония непримирим, да спои голям брой младежи, подготвяйки ги за тежка борба, и посредством конспиративните си структури да подкопава опитите на белградската асимилаторска политика.
В края на май 1927 г. в Скопие, Белград, Загреб и Любляна започват масови арести на македонски студенти. Ефектът на разкриването на ММТРО за сръбските власти е просто смайващ.[4] Наличието на организация от подобен вид, имаща структури не само във Вардарска Македония, но и в големите градове на КСХС, и намираща се в пряка връзка с ВМРО на Иван Михайлов, показва, че сръбският контрол не е толкова сигурен. За целта на настоящата работа е от особено значение фактът, че именно до този момент членове на ММТРО в Загреб вече са се свързали с една от водещите фигури в правашката партия – Анте Павелич. Връзката се осъществява най-вече чрез Иван Бояджиев, водач на организационното ядро в Загреб.

Започването на процеса се бави с около половин година, през което време Димитър Гюзелов и Димитър Чкатров и техните съмишленици са подложени на систематичен физически и психически терор, за да признаят „вината” си. Убийството на сръбския генерал Ковачевич в Щип от Илия Лилинков и Ипократ Развигоров на 6 октомври 1927 г. обаче дава сигнал, че нещата не могат да бъдат протаквани до безкрайност. Срещу подсъдимите е повдигнато обвинение в разпространение на българска литература в КСХС, което за сръбския съд е равнозначно на тероризъм.[5]

С оглед на гореизложеното не е случайно, че именно бъдещият поглавник на Усташката организация се заема със защитата на българите в Студентския процес в Скопие, който освен успешен адвокат по същото време е и депутат в Скупщината. Застъпвайки се за дейността на младежите от ММТРО, като отхвърля чисто формално революционната й същност, Павелич заявява: „…Тази младеж трябва да се сравнява с онази, която създаде илирското движение и която в Хърватско се бори за неприкосновеността на нейния език. Да я сравним с оная, която носи народните идеали у всеки един народ… Съдът не произнася наказателна присъда затова, че някой е сърбин, българин или немец, защото туй не е мерило, по което се съди.”[6] По нататък в речта си защитникът отбелязва, че след като в КСХС живеят и българи, то и те трябва да имат равни права с останалите граждани. [7] Самото твърдение, че в Македония живеят българи, поставя Павелич в твърде незавидно положение, тъй като според Жика Лазич, шеф на държавна сигурност, подобно изказване граничи с държавна измяна.
Посочването на тази първа открита проява на сътрудничество между македонското революционно движение и хърватската опозиция изисква съвсем на кратко да се щрихира развитието на хърватския национализъм до края на 20те години. В средата на XIX в. е създадена ХПП (Хърватска партия на правото) на Анте Старчевич, която през следващите десетилетия дава отпор на унгарския контрол върху хърватските земи в рамките на Хабсбургската монархия. Към края на века чрез отцепване от ХПП се създава Чистата партия на правото, възглавявана от Йосип Франк. „Франковците” се превръщат в радикално крило на хърватския национализъм, като се противопоставят на интегрирането на Хърватско в КСХС.[8] През 20те години те стават известни като праваши и въпреки че не разполагат с влиянието на ХСП на Степан Радич, те печелят постепенно все по-стабилни позиции. От средата на 20те генерален секретар на партията става Анте Павелич (1889-1959).
След Студентския процес в Скопие Белград решава да смаже всяко по-остро противопоставяне. Заплахата на скопския жупан – полк. Наумович започва да се осъществява не само в Македония: „За око – глава, за зъб – челюст!”[9] На 20 юни 1928 г. Степан Радич е прострелян показно от сръбски депутат в Скупщината. За всички здравомислещи хърватски националисти става ясно, че легалната борба ще стане за броени месеци почти невъзможна. Подготвяйки се за предстоящата страхотна борба, Павелич пътува до Унгария, където се среща с адмирал Хорти и държавния секретар Гьомбош.[10] В края на 1928 г. се създава първообразът на „Усташа” – „Хърватски домобран”. На 1. декември с. г. се организира масова демонстрация по улиците на Загреб. По това време Павелич вече фактически оглавява правашите, но създаването на „Хърватски домобран”, сочи недвусмислено, че хърватските националисти възприемат нов и много по-радикален курс. Още повече от 6 януари 1929 г. друг избор пред защитника на македонските студенти не остава. В манифеста, с който преустановява Видовденската конституция и установява личната си диктатура, Александър Караджорджевич не оставя съмнение за това, как ще бъде третиран всеки опит за неподчинение на белградските директиви: „Мой свещен дълг е с всички средства да пазя държавното единство и съм решил да изпълня този дълг без колебание.”[11]
През същия този януари Павелич напуска Кралството на сърби, хървати и словенци, което съвсем скоро ще бъде преименувано на Югославия, и пристига във Виена при тамошната хърватска емиграция. Поглавникът на усташите няма да се завърне на родна земя до 1941 г. В австрийската столица той се свързва с представителя на ВМРО Наум Томалевски (екзекутиран на 2 декември 1930 г. за предателство срещу организацията от Владо Черноземски) и представителя на Македонския национален комитет Никола Велев, с които уговаря условията, при които да посети София и сключването на споразумение между хърватите и ВМРО.[12] С този ход е решено всъщност да се започне своеобразна война срещу крал Александър.
Лидерът на Националния комитет на македонските емигрантски организации – Константин Станишев, разбира се, е в течение на провежданите във Виена разговори. Павелич дори твърди в спомените си, че самият Станишев го посещава във Виена: „обсъдихме въпроса за създаването на съюз между хърватските и българските емигранти и се договорихме аз да дойда в София, където да сключим едно споразумение за единна борба срещу белградската диктатура и за освобождението на Хърватско и Македония. Д-р. Константин Станишев се върна в България и скоро ми съобщи, че една такава среща в София ще може да се проведе.”[13] През март председателя на Националния комитет на македонските емигрантски организации се свързва по въпроса с министър-председателя Ляпчев и външния министър Буров. Двамата не се противопоставят на заплануваното, но и естествено не се ангажират пряко с него. Ляпчев заявява лаконично, че Павелич може да дойде в София, след като така са се договорили, а Буров „няма намерение да забрани една частна визита.”[14] По това време във Виена вече се намира и градския застъпник на Загреб Густав Перчец, който освен това е и генерален секретар на Хърватската партия на правото, т. е. вторият човек след Павелич. Съществуват податки, че хърватите още тогава обсъждат с Наум Томалевски възможността за съвместни терористични акции против Югославия.[15]

Може да се заключи, че за сравнително краткия си престой в Австрия от януари до април 1929 г. ръководителят на Усташката организация очертава една от най-съществените насоки в бъдещата си дейност – тясното сътрудничество с македонското националноосвободително движение. От друга страна, стремейки се да организира около себе си хърватската политическа емиграция в града начело с ген. Саркотич (тогава там е и водачът на хърватските националисти Ивица Франк)[16], Павелич започва да полага и основите на „Усташа”. Именно по време на посещението му в София обаче нещата придобиват същинските си контури.
На 19 април Павелич и Перчец през Румъния стъпват на българска земя при Видин. Оттам отпътуват с влак към столицата и на 20 април, когато пристигат на гарата, са посрещнати от огромна ентусиазирана тълпа от 10 000 души като гости на Националния македонски комитет. Шествието се отправя към центъра на града до хотела пред двореца, съпроводено от хърватския химн („Льепа си наша домовино”), македонски песни и български маршове.[17] От двете страни се държат речи за хърватско-македонското сътрудничество. В следствие на това се подписва следната декларация:
„През време на братското посещение, което хърватският народен представител д-р Анте Павелич и градският застъпник на град Загреб, Густав Перчец, направиха на Националния комитет на македонските емигрантски организации в България, от двете страни се констатира, че невъзможният режим, на който са подложени Хърватско и Македония, им налага еднакво да координират своята легална дейност за извоюване на човешки и национални права, политическа свобода и пълна държавна независимост на Хърватско и на Македония.
По този случай двете страни заявяват, че в бъдеще те ще напрегнат и обединят усилията си за постигане тези идеали на двата братски народа.
София, 20. IV. 1929 г.
Подписали: д-р Анте Павелич, Густав Перчец. Македонски Нац. Комитет: Председател: д-р К. Д. Станишев; Подпредсед.: Л. Киселинчев и Н. Якимов; Секретари: В. Ив. Василев, В. Думев и Н. Габровски; Членове: Г. Кондов, М. Димитров, Б. Антонов, Ив. Хаджов и С. Нанев.”[18]
В сянката на този наистина внушителен митинг и отразяването му в българската и чуждестранна преса като че ли остава една по-значима по своите последствия среща. След като на 21 април Македонския национален комитет организира в чест гостите си тържествен банкет, на който присъстват представители и на дружество „Вардар”, Македонския научен институт и „Илинден”, Павелич и Перчец посещават в Банкя водача на ВМРО – Ванчо Михайлов. Разговорът е главно върху изготвянето на една обща програма за бойни акции, както съобщава италианският пълномощен министър в София Пиацентини в рапорта си до Мусолини от 24 април.[19] По-конкретно се уговаря помощта на ВМРО в изграждането на усташка (въстаническа) революционна армия. Още тогава се решава в бъдещите хърватски лагери в чужбина (твърде възможно е Павелич да е преговарял за изграждането на такива с унгарското правителство още през 1928 г.) да се доставят не само военни и други материали, но и да се изпращат на усташите опитни инструктори на революционната организация.[20] Няма да е пресилено да се каже, че към този момент Павелич вече малко или повече е съумял да подготви почвата в Италия и Унгария, които през следващите години ще осигуряват протекция на движението и на чиято територия ще се появят хърватските лагери като Янка Пуста. Самият факт, че тъкмо Пиацентини е осведомен за тайната среща между Иван Михайлов и водачите на правашката партия, е особено показателен.
Договореностите в Банкя обаче ще проличат на по-късен етап. Първоначално отзвукът от митинга в центъра на София от 20 април заглушава всичко друго. В пресата усилено се коментира, че българо-югославските отношения са изправени пред криза. Само два дни след приемането на Софийската декларация югославският посланик Люба Нешич остро протестира пред българския външен министър Буров, без обаче да му връчи официална нота. Изтъкнато е, че българските власти не са направили нищо с цел предотвратяването на антисръбската манифестация, която се е провела абсолютно безнаказано както за македонските емигранти, така и за Павелич и Перчец, които въобще ”не са оторизирани да представят хърватския народ.” В сръбските вестници се подчертава, че „бандитската акция” се е случила точно след Пиротската конференция и по този начин е в състояние да осуети започналото „затопляне” на отношенията между двете страни.[21] Българското правителство и конкретно външния министър Буров излизат с позицията, че всеки е свободен да посети страната и дори да организира мирни манифестации, стига те да не смущават реда. Когато белградският в. „Политика” публикува на 25 април материал за среща на Павелич с Ванчо Михайлов, ситуацията започва да се изостря.[22] На международно равнище влиза в оборот „инцидентът Павелич”, което дава повод на Франция и Чехословакия, подкрепяйки Югославия, да укажат натиск върху София за изясняване на случилото се. На Ляпчев не остава нищо друго освен да заяви, че се дистанцира себе си и правителството от акцията.
На 17 юни 1929 г. Белградският държавен съд осъжда Анте Павелич и Густав Перчец задочно на смърт. Единственият изход за новосформиралата се Усташка организация е революционната борба, а в този тежък момент ВМРО се изявява като неин естествен съюзник и учител.[23] Хърватите наблюдават през 20те години терористичната практика на ВМРО срещу редица сръбски палачи и до пролетта на 1929 г. поне кръгът около Павелич е осъзнал, че тя ще залегне в основата на бъдещата нелегална усташка съпротива срещу режима на крал Александър Караджорджевич. ВМРО на Ив. Михайлов има съществен принос към зараждането на Усташкото движение и чрез посредническата си роля с Рим и по специално с италианското разузнаване.[24] В края на 20те и началото на 30те години фашистка Италия всячески се стреми да отслаби Югославия, тъй че наред с македонското революционно освободително движение радикалните хърватски националисти, които биха могли да засилят сепаратистките тенденции на територията на съперника, е повече от добре дошла за Мусолини. 
На 21 срещу 22 април гостите на Македонския национален комитет са принудени да напуснат България и през Турция по море се добират до Италия. Впечатление прави, че точно два месеца по-късно на 21 и 22 юни 1929 г. в Болоня се потвърждава Софийската декларация и се подготвя една по-подробна програма за бъдещо взаимодействие. Представители на Ванчо Михайлов са Иван Хаджов и Георги Кондов (както се вижда Македонският национален комитет продължава да играе посредническа роля между ВМРО и усташите). В хърватския щаб се възприемат две опорни точки: 1. Пропаганда в чужбина и 2. Организационни структури в родината.[25] На практика между 1930 и 1934 г. ще се действа по следния стратегически и тактически похват: организационен център в Италия, пропаганда в Западна Европа и Северна Америка, военно-тренировъчни лагери в Унгария и Италия, конспиративни структури в Югославия и терор срещу белградските власти и въобще елементи – проводници на сърбизма. Хаджов и Кондов спомагат до края на 1929 и началото на 1930 г. спомагат за постигането на една интегрална част от гореизложения план – изграждането на хърватски тренировъчни лагери.
На 27 октомври 1929 г. ферарският в. „Кориере Падано” резюмира информацията за хърватско-македонското сближение, появила се до този момент на страниците на европейския и американския печат:
„От известно време насам мнозина наблюдатели и писатели, занимаващи се с етнополитически въпроси, изтъкват, че македонското движение се опътва към една по-голяма интимност и към едно тясно сътрудничество с хърватското движение. Те отбелязват освен това, че две са причините, които са довели работата до тая еволюция. Първата от тия причини е отдавна съществуващата симпатия между хървати и българи (в своето грамадно мнозинство македонците са българи); втората причина е общата аспирация на два народа, намиращи се днес още под игото на сръбския режим.
…Както хърватите, тъй и македонците имат в Америка свои собствени вестници, в които се резюмира развоя на тяхната пропаганда.”[26]
Дадено е началото на ползотворно сътрудничество в борбата срещу сръбското подтисничество и личния режим на Александър Караджорджевич. Това взаимодействие както на организационно, така и на оперативно ниво, ще намери своята кулминация в Марсилския атентат от 9 октомври 1934 г. Периодът 1929-1934 г. се характеризира като подготовка за един решителен и смазващ удар, който ще увенчае връзките на ВМРО и „Усташа”. За съжаление не всички следи от това сътрудничество през посочения период са добре проучени (това в още по-голяма степен се отнася до периода след 1934 г.). Въпреки това ясно личи, че процесът на изграждане на Усташкото движение е пряко и косвено непрекъснато подпомаган от сътрудничеството между Павелич и Михайлов. През 1930 г. поглавникът помага на ВМРО да закупи оръжие. На следната 1931 г. в новосъздадения на унгарска територия военно-тренировъчен лагер Янка Пуста, намиращ се в непосредствена близост до югославската граница, са изпратени специалисти по пиротехника, които да обучават усташите.[27] Именно по това време в Италия се създава ръководния орган на хърватското движение – Главен усташки стан (ГУС). Чак през април 1932 г. върху страниците на официоза „Усташа” се появява същинското име на организацията – Усташка хърватска революционна организация (УХРО). В изготвените през 1933 г. „Принципи”[28] е отразено по-красноречив начин идейното влияние на националноосвободителното движение на македонските българи.
Същевременно се активизират връзките между македонската и хърватската емиграция отвъд Океана. „Хърватски Домобран” и МПО („Съюз на македонските политически организации в Съединените щати и Канада”) организират множество съвместни мероприятия в духа на първа точка от споразумението от 21-22 юни 1929 г. – засилена пропаганда в чужбина. Именно тук хърватско-македонските връзки от 1935 г. насетне ще бъдат най-явни.[29]

До 1932 г. УХРО се стабилизира с пряката помощ на ВМРО и под опеката на Рим и Будапеща. Отприщва се вълна от бомбени атентати в Югославия, която ще държи Белград в непрекъснато напрежение, чийто израз е серията протестни ноти до италианското и унгарското правителство. Между атентатите на ВМРО от 20те години и усташките от първата половина на 30те години се наблюдава несъмнена приемственост. През 1932 г. се стига и до неуспешното Велебитско въстание, когато усташки поборници се сблъскват със сръбската жандармерия. На 16 април с. г. усташкият в. „Грич” отбелязва, че в тригодишната „свръхчовешкат борба” срещу ненавистния диктаторски режим Усташкото движение е намерило верен съюзник в лицето на ВМРО.[30] В УХРО се открояват вече лидери като Еуген-Дидо Кватерник, Миле Будак, Андрия Артукович, Бранимир Йелич, Иван Перчевич, Мийо Бабич, Юре Францетич и Мийо Бзик, повечето от които ще заемат ръководни позиции в Независимата хърватска държава след разгрома на Югославия през април 1941 г.
На 12 февруари 1933 г. специалният пратеник „Усташа” Марко Дошен участва на Великия македонски събор в Горна Джумая, поднасяйки приветствие към ЦК на ВМРО и Събора, което е отразено през март в сп. „Илюстрация „Илинден”.[31] В началото на следващата 1934 г. се появява и брошурата на Дошен „Нашият съюз с македонските българи и за какво се борим ние, хърватите.” Към този момент взаимодействието между ВМРО и УХРО е стигнал до такава степен на развитие, че двете организации ще са в състояние да посрещнат достойно съдбоносната за националноосвободителното движение 1934 г.
Деветнайсетомайският преврат води, от една страна, до забраната на ВМРО и емигрирането на Иван Михайлов, но, от друга страна, засилва решимостта за безпощаден удар срещу режима на крал Александър. Цялото досегашно сътрудничество може да бъде видяно най-ясно през призмата на Марсилския Атентат. Тъй като работата е посветена на македонско-хърватското сътрудничество при  краткото разглеждане на събитието от 9 октомври няма да бъде обърнато внимание на операция „Тевтонски меч”, а ще бъде концентрирано изцяло върху взаимодействието на ВМРО с „Усташа” в подвига на Величко Керин (Владо Черноземски).
На 15 юли 1932 г. Черноземски тайно отпътува за Италия, където е назначен за инструктор терорист в хърватския лагер на „Усташа” Боргеторо и, ставайки приближен на Павелич. Последвалото забраняване на ВМРО след 19 май 1934 г. води до твърдата решимост за изпълнение на делото. Смъртната присъда на омразния югославянски крал вече на практика е подписана и това, което остава, е издебване на удобния момент. След като през нощта на 10 срещу 11 септември Иван Михайлов бяга заедно с жена си Менча в Турция, часовникът започва да тиктака. С планираното покушение се цели и удар по деветнайсетомайския режим, стремящ се да поддържа отлични отношения с Югославия. По време на посещението на Александър Караджорджевич в България между 27 и 29 септември обаче не се случва нищо, тъй като ВМРО правилно преценява, че провеждането на акцията на родна земя би влошило твърде опасно положението на София във външнополитически аспект.[32] Акцията ще се състои на френска земя, където набелязаната жертва ще пристигне по покана на външния министър Луи Барту – основна фигура в крепенето на следвоенното статукво и от там на заробването на Македония.
На 22 септември Владо Черноземски, Мио Крал, Звонимир Поспишил и Иван Раич се озовават в Женева, където унгарските паспорти са им сменени с чехословашки (Чехословакия и Франция се намира в безвизов режим). С паспорта Владо получава и своя последен псевдоним – Петер Келемен. На 6 октомври групата е вече в Париж, където групата се разделя на две двойки. Черноземски и Крал отпътуват за Марсилия, а другите двама остават в Париж, за да действат в случай, че първият опит не успее. На 9 октомври в 14 ч. Келемен и другаря му по оръжие заемат позиция пред Борсовата палата. Пристигналият с крайцера „Дубровник” крал Александър е посрещнат от ентусиазирана тълпа, в която те се сливат. След като Караджорджевич и Барту се поздравяват, колата им само след стотина метра завива покрай Борсовата палата. Настъпва решителният момент. Мио Крал проявява слабост и не изскача напред по плана. По-късно той си спомня: „Келемен бе твърд и непреклонен. Мен ме хвана страх.” Владо го изругава през стиснати зъби: „Страхливец! Виж как се умира!”. В следващия миг Черноземски се хвърля между полицейския кордон, викайки „Да живее кралят!” и изпълнява върховния си дълг към организацията и Отечеството. Изваждайки автоматичния си маузер, той скача на стъпалото на колата и стреля от упор в Александър Караджорджевич, който смъртоносно улучен в сърцето се свлича на седалката. Шофьорът не успява да хване за косата българина и Луи Барту е ранен в горната част на дясната ръка (в последствие умира поради погрешно дадена медицинска помощ). Владо Черноземски продължава да стреля по охраната, докато не бива повален. Линчуван е и умира от раните си в Обществена безопасност, без да съумеят да изтръгнат от него нито една дума.
След атентата сътрудничеството между забранената ВМРО и силно ограничената от италианското правителство УХРО губи своята интензивност от периода 1929-1934 г. Разбира се, контактите между отделните ръководители и най-вече между Анте Павелич и Ванчо Михайлов се запазват. Почти парадоксално е, че създаването на Усташката организация и върхът на нейната революционна дейност съвместно с ВМРО в довоенния период са неразривно свързани с личността на крал Александър Караджорджевич. Всъщност официалното налагане на диктаторския великосръбски режим от 6 януари 1929 г. не толкова обуславя, колкото катализира вече започналия процес на сближаване на ВМРО с хърватските националисти.

Кирил Чуканов

Използвана литература:

Божилова, Р. История на Хърватия, С., 1998
Кочанков, Н. България и Независимата хърватска държава 1941-1944, С., 2000
Любомирова, Ир. Национализъм и национална политика в Независимата хърватска държава 1941-1945, С., 2001
Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките на Усташката организация и ВМРО, 2005 (непубликувана статия)
Марков, Г. Марсилският атентат през 1934, в Исторически преглед, 1987, кн. 1
Михайлов, Ив. Спомени, С.-Македония прес, 1997, т. 3
Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, С., 2003, т. 4
Сеизов, В. Хърватският въпрос, С., 1939
Хаджов, Ив. Veritas. Македония под иго, С., 1931
Църнушанов, К. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него, С., 1992
Църнушанов, К. Македония в хърватско-българските отношения през вековете, С., 2000
Jareb, M. Odnos dr. Ante Pavelica i Ustasko-domobranskog pokreta s Bugarima i Bugarskom od kraja dvadesetih godina do uspostave NDH u travnju 1941., In: Hrvatsko-bugarski odnosi u 19. i 20. stoljecu, Zagreb, 2005
Сп. "Илюстрация "Илинден”, 1933, кн. 44

[1] Църнушанов, К. Македония в хърватско-българските отношения през вековете, С., 2000, с. 33
[2] Михайлов, Ив. Спомени, С., 1997, т. 3, с. 625
[3] Църнушанов, К. Пос. съч., с. 34
[4] Църнушанов, К. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него, С., 1992, с. 130
[5] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 301
[6] Хаджов, Ив. Veritas. Македония под иго, С., 1931, с. 197 и с. 199
[7] Пак там, с. 200-202
[8] Любомирова, Ир. Национализъм и национална политика в Независимата хърватска държава 1941-1945, С., 2001, с. 31
[9] Църнушанов, К. Македонизмът…, с. 140
[10] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките на Усташката организация и ВМРО, (все още непубликувана статия, предоставена ми от авторката) 2005, с. 10
[11] Сеизов, В. Хърватският въпрос, С., 1939, с. 18
[12] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките…, с. 10
[13] Jareb, M. Odnos dr. Ante Pavelica i Ustasko-domobranskog pokreta s Bugarima i Bugarskom od kraja dvadesetih godina do uspostave NDH u travnju 1941., In: Hrvatsko-bugarski odnosi u 19. i 20. stoljecu, Zagreb, 2005, str. 127
[14] Ibidem, str. 128
[15] Ibidem
[16] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките…, с. 10
[17] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 627; Църнушанов, К. Македония…, с. 36-37
[18] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 627-628
[19] Jareb, M. Пос. съч., str. 130
[20] Националноосвободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, С., 2003, т. 4, с. 206
[21] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките…, с. 14-15
[22] Jareb, M. Пос. съч., str. 131
[23] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 631-632; Кочанков, Н. България и Независимата хърватска държава 1941-1944, С., 15
[24] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките…, с. 18-19
[25] Jareb, M. Пос. съч., str. 133-134; Любомирова, Ир. Национализъм…, с. 35
[26] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 629
[27] Любомирова-Огнянова, Ир. Връзките..., с. 20
[28] Божилова, Р. История на Хърватия, С., 1998, с. 273-274
[29] Jareb, M. Пос. съч., str. 151
[30] Михайлов, Ив. Пос. съч., с. 629-630
[31] "Илюстрация "Илинден”, кн. 44, март 1933, с. 5 и 7
[32] Марков, Г. Марсилският атентат през 1934, в Исторически преглед, 1987, кн. 1, с. 47

http://bg-history.info/

[Hatshepsut]

"Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете" - Коста Църнушанов от Прилеп, Македония



"През 1253 г. бил сключен договор между Дубровник и България за внос на стоки, особено на манифактура. Същевременно бил сключен между двете страни и военен съюз срещу сърбите по молба на Дубровник. който бил във война със сръбския крал Урош I. Поданиците на двете страни - според договора - добивали право на свободна и безмитна търговия. България се задължавала да даде сухопътна войска, а Дубровник - флот. Съюзът имал нападателен и отбранителен характер. Българите стигнали с войските си до р. Лим в Сърбия и помогнали да се премахне опасността за Дубровник от страна на Сърбия, а самите дубровничани подкрепили усилията на българите да си възвърнат изгубени български земи. В случая важното е, че се създали отлични връзки между двете страни, което имало значение за в бъдеще, когато настъпила турската опасност и България и другите балкански страни изгубили независимостта си...

Дубровник окончателно уредил отношенията си с новия господар на Балканите през XV век, като срещу голям данък осигурил привилегиите си в турската империя. Във фермана на султан Мурад II от 1442 г. се намират данни и за България, посещавана от дубровнишките търговци, които си създали в нея цяла мрежа кантори. Чрез тях се ширело хърватското благотворно влияние сред българите. Главен център на търговията им в България била София като кръстопът на големия търговски друм. Но търговски кантори имало и в Скопие, Кратово, Русе, Одрин, Видин, Варна, Добрич и пр. - предимно в крайдунавските и черноморските градове. Контактът им с местното българско население бил многостранен...

Най-забележителен за нас, българите, обаче е известният дубровнишки монах бенедиктинец Мавро Орбини, използуван изобилно от нашия велик възрожденец отец Паисий Хилендарски под името Маврубир. В своята книга "Царството на славяните" (Ил реньо дельи слави - писано на италиански и обнародвано през 1601 г.) като по научен път прави бегъл преглед на историята на отделните славянски народи. За българската история той е отделил много страници, в които говори за историческата слава на нашия народ. Особено внимание е отделил за героичното дело на цар Самуил, когото навсякъде именува с титлата "Краля на българите", за сина му Радомира и братовчеда му Иван Владислава, за Охрид - "столицата на българското кралство, където била хазната на всички български царе" - както текстуално пише Орбини. По нататък разказва за Петър Делян, който "станал главен вожд на цялата българска войска" и пр.

Пряк последовател на Орбини е духовникът и проповедник в Дубровник Бартол Кашич (1575 - 1650). Обходил чрез дубровнишките търговци българските градове Русе, Силистра, Пловдив, Одрин, София и др. и се запознал с българите...В същия дух е действувал и хърватският историк, поет, лексикограф, граматик и просветител, Павао Ритер - Витезович (1652 - 1713). У нас той е прочут със своята "Стематография" (1701), в която е дал гравюрите на гербовете на всички славянски области, включително и българските. 40 г. по-късно от нея се възползувал нашият възрожденец Христофор Жефарович в своята едноименна "Стематография" (1741) като продължение и допълнение.Творчеството на споменатите хърватски историци е подготвило духовните основи на хърватско-българското взаимодействие, изразило се както в политическата, така и в чисто духовната област. У хърватите се изградило братско отношение къмъ българския народ...

Всички знаем голямото дело на Щросмайер в полза на българския народ във връзка с делото на Братя Миладинови. Още преди контакта си с Братя Миладинови той е носел в сърцето си чувството на благоговение към българския народ. Това той собственоръчно е писал в едно писмо до Славянска беседа, в отговор на българските възторзи пред неговото дело, свързано със Стружките братя. "Вие ми напомнихте любовта ми и привързаността ми към българския народ и изтъкнахте как едно време, когато вие не бяхте дори сънували за свободата и спасението на вашия народ, любезно и приятелски съм приел вашия славен сънародник Миладинов в своя дом, и как не само съм одобрил, но и издал със собствени средства неговото хубаво и славно дело - "поезията на българския народ"...

От хората на науката на първо място е стоял големият хърватски патриот Франьо Рачки (1828 - 1894), най-изтъкнатата личност на целия XIX век в цялата южнославянска историография. Рачки обичал българския народ и още повече го възлюбил. В своето най-голямо съчинение "Борбата на южните славяни за държавна независимост през XI век е посветил много страници на българската история и по-специално на героичните борби на цар Самуил, на българските въстания, повдигнати от Петър Делян (1040) и Георги Войтех (1071) в долината на Вардара и трайно предпазил българската история от това време от фалшификации. Само един цитат от класическото му съчинение за Самуиловото време е достатъчен да ни покаже историческата заслуга на Рачки за нашата история:"Този юначен владетел възвърна на България славните времена на Крума и Симеона...Българското царство се простирало от Дунава през Преслав до Тракия, през Охрид до Адриатика, през Мелник, Серес и Бер до Архипелага, през Лариса до Термопилите...Той възстанови и българската патриаршия...Никой не ще престане да се удивлява на онази упоритост на българския цар в извоюването на свободата и независимостта на българския народ, на онази трайна привързаност към светата земя на своите деди, каквато Самуил е засвидетелствувал на дело в продължение на 38 години..."

Друга крупна фигура около Щросмайер е бил великият жупан на Загреб Иван Кукульевич Сакцински (1816 - 1889), поет, учен и политик, с големи заслуги за Хърватско, един от главните национални възрожденци, борец и победител в борбата за въвеждането на хърватския език в общественият живот вместо дотогавашният латински език. Между него и Константин Миладинов се завързало сърдечно приятелство. Като проявен приятел на българския народ Кукульевич следял с радост развитието на съществуващата тогава българска литература и писал за нея отзиви с най-топли пожелания, изразени в следните му думи:"Дано в скоро време се сложи край на всички неблагоприятни условия, които пречат за духовния напредък на българите и в полето на славянската книжнина българският народ отново да стане това, което след смъртта на Кирил и Методий е бил за дълги векове."

Път към засилване на взаимните симпатии между хърватите и македонските българи отваря самият вожд на Македонското освободително движение Тодор Александров. Знаменито е неговото дълго писмо до Стйепан Радич от края на август 1924 г., не много дни преди трагичната смърт на самия Александров:"Вътрешната македонска революционна организация е желала искрено да поддържа връзки със Селската републиканска хърватска партия, основавайки се на честното чувство и вяра, че борбата против белградската хегемония трябва да бъде водена заедно с всички народи, недоволни от кървавата и груба диктатура на Белград...Че ВМРО е била винаги коректна в отношенията си със Селската републиканска хърватска партия се вижда от факта, че Вие се изразихте във вестника Ви и пред представителите на ВМРО по най-ласкав начин спрямо моите декларации в чуждата преса и че Вие даже ги публикувахте наново във в. "Слободан Дом". Както в миналото, и сега ВМРО гледа на освободителното движение на братския хърватски народ - така изпълнено с идеализъм и хуманизъм - с най-големи симпатии и адмирации...даже и хърватите на Радич ще се убедят, че със сръбските управници не може другояче да се говори освен с пушка, нож и бомби." Радич остана верен на легалната борба и въпреки това биде убит посред ден в самия парламент в Белград на 8 август 1928 г. С това за хърватите стана напълно убедителна предупредителната истина, посочена от Тодор Александров, че със сърбите може да се разговаря само с оръжие в ръка...

От средата на споменатите крайни хърватски родолюбци се излъчиха правни защитници на българските младежи особено при споменатия Скопски студентски процес от 1927 г. Най-известен от тях е д-р Анте Павелич - хърватски народен представител в Скупщината и реномиран адвокат. Той смело защити каузата на подсъдимите студенти от ММТРО. Знаменити ще останат особено следните откъси от защитната му реч, произнесена на 8 декември 1927 г.:"Обстоятелството, че някой се чувствува българин, не може да бъде причина да представи организацията тъй, както прави обвинението, и още пък да ги осъди за това. Тук живеят и българи, тогава те трябва да притежават всички права. Щом са тук, трябва да живеят..." Ефектът от тази реч е изключителен - и то преди всичко за отбраната на българската кауза и косвено, и пряко изрично. Това става за пръв път пред сръбски съд, и то от авторитетен хърватин. Трябва да отбележим, че делото на д-р Анте Павелич бе предварително уговорено с членовете на ММТРО в Загреб и Скопие...Тогава Павелич дал да се разбере, че за адвокатската си защита не иска никакъв хонорар и ще направи от себе си всичко, за да се излезне достойно от процеса...

На 20 април 1929 г. в София пристигат на гости на Националния комитет на македонската емиграция пратениците на борческо Хърватско д-р Анте Павелич и Густав Перчец. Идващи инкогнито, те случайно биват открити от членове на младежката организация и по техен сигнал многохилядна македонска емиграция се стича на софийската гара. След тържествени речи и възклицания многохилядното множество ги поема на ръце и вместо на приготвените автомобили ги повежда тържествено пеша към центъра на града, пеейки набързо заучения национален хърватски химн "Льепа наша домовино"...

Така вървейки по този път най-после се стигна до върха: изстрелите на незабравимия герой на ВМРО Владо Черноземски на 9 октомври 1934 г. в Марсилия в духа на хърватско-македонския боен съюз поставиха начало на нова епоха, като измениха насоката на събитията в кралска Югославия..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=614

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Румяна Божилова "История на Хърватия":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5618

...какато и книгата на Ирина Любомирова "Национализъм и национална политика в Независимата Хърватия (1941-1944)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3483

[Hatshepsut]

Хърватска глаголица

Хърватската глаголица е вариант на глаголицата, който се използва в Хърватия. Този глаголически шрифт е познат още и като ъглеста глаголица. Поради това, че хърватската глаголица се използва за хърватската редакция на старобългарския език, някои от буквите на първоначалната глаголица са изоставени (еровете, юсовете, ы), а е въведена и нова буква за й.

Формиране

След като глаголицата се налага като основна писменост в Хърватия през 11 и 12 век, през 13 век тя преживява бурен разцвет, поради благоприятни църковно-политически фактори. Усилената книжовна дейност в Хърватия през 13 век води до формиране на особен тип глаголическа писменост – унциална (уставна) глаголица, характерна с прилепване на буквите към линиите на редовете, с предимно правоъгълни или триъгълни очертания, както и с излизане на „слабите“ буквени части извън основните линии на редовете (при буквите ж и л – над реда, а при п и ю – под реда). Този тип глаголическо писмо се усъвършенства постепенно до началото на 14 век, но още през втората половина на 13 век основното оформяне на буквите вече е завършено.



Златна епоха и западане

14 и особено 15 век се смятат за златна епоха в хърватската глаголическа традиция. Въпреки че на хърватски започва да се пише с латиница още в средата на 14 век (от този период е известна Шибенската молитва, писана на латиница), глаголицата остава основна писменост чак до началото на 16 век. През 1483 г. във Венеция е отпечатана и първата хърватска книга на глаголица „Требник по закона на римския двор“. Там се отпечатват още няколко книги с глаголица. В края на 15 и началото на 16 век се отпечатват множество религиозни книги с глаголица на хърватски в глаголическата печатница в Сень. Въпреки че в Хърватия започва да се налага латиницата, през 1530 и 1531 г. в Риека работи глаголическа печатница, която печата книги и с историческо съдържание. През 1561 г., след фалита на хърватските печатници, отново във Венеция, е отпечатан „Молитвеникът на Брозич“, който се смята за последната старопечатна книга на хърватска глаголица. Обаче в периода 1561 – 1564 г. в Урах край Тюбинген работи протестантска печатница, в която са отпечатани и книги на хърватски с глаголица.

Възраждане на глаголическата традиция

През 17 век се възражда използването на глаголица в Хърватия, но текстовете се печатат вече не на хърватската редакция на старобългарския език, а на църковнославянски с глаголица.

Хърватската глаголическа традиция на практика се възражда от Драгутин Антун Парчич през 1893 г. с отпечатване на хърватски глаголически требник в Рим. След решението на Втория ватикански съвет от 1965 г. в Хърватия богослужението става само на съвременен хърватски език, а само при тържествени случаи се използва старият език от глаголическите книги. Напоследък дори има тенденция към ново възраждане на хърватската глаголическа традиция, като дори нови литургични текстове се превеждат на хърватски от църковнославянски.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Хърватска глаголица