Крали Марко

[Hatshepsut]

Необикновените превъплъщения на крал Марко

Владетелят на Прилеп загива като османски васал при Ровине,
за да се прероди в народната памет като Крали Марко...


Младият крал Марко, изобразен като дарител на южния вход на църквата "Св. Димитър"; 1366-1371 г.;
Марковата обител до с. Маркова Сушица, Скопско

Въпреки поредицата спорни въпроси около битката при Ровине (17 май 1395 г.), от която вече изминаха 620 години, за нас остава безспорна там смъртта на двама от най-известните средновековни владетели в Българския югозапад - Константин Драгаш и Марко.

И докато велбъждският деспот е оставил не много след себе си, освен турското име на столицата си Кюстендил, то прилепският крал е юнак над юнаците и основен лиричен герой в безброй народни песни, предания и легенди по целите Балкани, дори и у нехристиянските народи.

И е поразително не толкова несъответствието между историческата личност и Крали Марко, а тяхната противоположност, казано направо.

Защото "изкривявания" в устните народни предания има в много случаи, то и в писмената реч не са никак малко, но пълната противоположност на историческата действителност и на народния спомен за нея в случая е впечатляваща. И твърде рядко срещана.

От малкото исторически извори за Марко сме принудени да направим твърде нелицеприятни изводи за краткото му управление.

Макар от дарителския му портрет в църквата "Св. Димитър" в Марковата обител до Скопие да ни гледа снажен млад мъж, по това време 30-35 годишен, месеци по-късно младият крал Марко (крал от ноември 1371 г.) ще започне с ужасяваща скорост да стопява бащиното си наследство - твърде скоро околните феодални владетели стопяват обширните му земи само до Прилепско и Битолско.

Крал Марко не само не успява да защити държавата си при османското нашествие, но доста преди това - и от околните български владетели.

Раждането на Марко, макар и под съмнение донякъде, се отнася най-често към 1335 г. И напълно справедливо, понеже всяка друга дата ще изпадне в противоречие с по-сетните исторически дадености.

Майка му Елена е съпруга на бързо растящия в сръбската дворцова йерархия Вълкашин. През 1365 г. Вълкашин получава високата титла "крал" и обширни владения (приблизително 15 хил. кв. км) със средищен град Прилеп.

Силно укрепена твърдина, издигната на един скалист връх, крепостта на Прилеп и днес впечатлява посетителите, а при пълното си завършване през 70-те години на ХIV в. - с високите си кули и дебела крепостна стена, със сигурност е всявала страх у всеки, дръзнал да я нападне (вж. подробно за археологическото проучване Бошко Бабик, 1986).

За ранните години на Марко знаем малко. През лятото на 1361 г. той получава важно поръчение - да прибере сребърния депозит на семейството от Дубровник. Девет години по-късно, на 5 април 1370 г., Марко и брат му Андриаш са споменати в грамота на баща им крал Вълкашин до Дубровнишката република. През август следващата година Марко е вече "млад крал", според надпис от църквата "Св. Неделя" в Призрен.

Понеже в друг дубровнишки документ от 10 юни 1371 г. Марко не е все още "млад крал", то обявявено му за престолонаследник трябва да е станало между 10 юни и 31 юли 1371 г. (Христо Матанов, 1986), т. е. в самото навечерие на битката при Черномен (26 октомври).

Дали поради лошо предчувствие или поради обичайна предпазливост, но крал Вълкашин и брат му сярският деспот Иван Углеш не вземат младия цар в похода към Маричината низина.

Уреждането на династичните въпроси само два-три месеца преди това трябва обаче да ни наведе на лоши мисли - крал Вълкашин сякаш е предчувствал разгрома на българската войска при Черномен, та е оставил младият крал за заместник и продължител на рода.

Сякаш съвсем съзнателно невидима ръка не просто е преиначавала действителния живот на прилепския крал Марко, а нарочно е разпространявала неговата пълна противоположност. Така невзрачният прилепски владетел се превръща изневиделица в могъщ юнак - освободител и закрилник от турците.

Тази странност лесно откриваме и в друг случай, макар и не дотам разпространен - търновският цар Иван Шишман (1371-1393/95) също е запечатан в народната памет като юнак над юнаците, смел защитник на царството си и на всички българи. Доста по-различна картина рисува Хюсеин, вярно чак през ХVII в.:

"Безчестният Шишман потънал [през 1393 г.] в морето на колебанията. Виждайки, че от ръцете му се изплъзва повечето от царството му [Търновското], той започнал . . . да моли за спасение и да иска прошка." И ако ХVII-тият век е все пак твърде далеч за да вярваме безпрекословно на Хюсеин, то тогава нека прочетем "Книга за описанието на света" от Мехмед Нешри, която е само век след събитията: "Сосманоз [цар Иван Шишман] се уплаши, излезе [от крепостта Никопол], надяна савана на брата си . . . дойде и падна в краката на [Али] паша."

Първите юнашки песни за Крали Марко пътешествениците в Османската империя през втората половина на ХVI в. отбелязват по главния път Ниш-София-Пловдив-Цариград. Поне там, а наверно и по цяло Българско, множество гуслари пеят за подвизите на митичния герой.

Не е без значение ранната дата, на която се срещат първите песни за Крали Марко, те навярно възникват още в самото начало на ХV в.

Макар и напълно измислени, в песните и легендите за Крали Марко все пак има остатъци от действителните събития (вж. Извори) - за страшното османско нашествие, за битката при Косово поле, дори за двете жени в живота на действителната историческа личност - жена му Елена, дъщеря на болярина Радослав Хлапен, и Теодора, съпруга на болярина Гъргур, с която Марко живее известно време.

Юнашките песни за Крали Марко се пеят задължително на сватбите по цялата българска земя и това е не само спомен за истинските лични истории на крал Марко.

На сватбите тези песни имат строго възпитателна цел - те се пеят задължително за да се поучи младоженецът на смелост и себеотрицание при защитата на семейството си. Множеството народни песни за връзката на Крали Марко с красиви девойки са и допълнителен щрих към ореола му на юнак и защитник.

Представянето на двама от най-неспособните български владетели - цар Иван Шишман и крал Марко, като юначни защитници на българите сигурно има повече от едно обяснение, но изглежда главното сред тях трябва да е задействането на особен предпазен механизъм в самосъзнанието на българите в ранните години на турското робство - механизъм, подобен на пълното изключване на съзнанието у преживелите някоя страшна катастрофа.

В края на ХIV в., "най-злочестото от всички зли времена" (приписка на инока Исай, 1371 г.), българските държави са изравнени със земята. Изгорена и обезлюдена е българската земя, българите се продават в робство като добитък, отвличат се в дворците и харемите "жените и момчетата" (Мехмед Нешри).

Страшната катастрофа от края на ХIV в. народът ни, а и всички останали балкански народи, са можели да преживеят единствено чрез мощен предпазен механизъм, който да изключи народното "съзнание" за да го съхрани.

За това се налага измислянето на юнак над юнаците, които ще дойде за да защити българите от нечовешкото страдание. За прототип на този юнак е избран османският васал и несполучил прилепски крал Марко.

А защо него - този въпрос всъщност няма отговор, поне на пръв поглед. Някаква историческа случайност, сигурно.


Извори:

"Турци земя попления -/ що бе старо, погубия,/ що бе средно, поробия,/ що бе младо, закараа . . ."

"Ай море, изкачи се Марко на чардаци,/ та погледна нагоре-надоле,/ та най-вече на Косово поле./ Там си виде Косевка девойка..."

Из юнашки и исторически народни песни за Крали Марко от с. Капатово, Благоевградско

"Проговори Муса Арбанаса:/ . . . Когай те тебе [Крали Марко] майка те родила,/ свилена пелена тебе те повила,/ со врУкя вода тебе т-окупала;/ Когай ме мене турчинка родила,/ на студен камень мене ми седнало,/ со студена вода мене ме измило,/ со коприя [коприва] мене ме завиткало . . ."

Из юнашка народна песен за Крали Марко и Муса Арбанаса, изпята от народния певец Спасо Милош-Рикала, с. Прелюбища, Тетовско, 2 август 1916 г. (по Михаил Арнаудов, 1924)

"Ка Остарел, у стАрите гОдине, Ишол, Ишол Марко на пут, то дУпи кОньот, му вика: Ди-и! КОньот нейде. Той пА му вика: Ди-и! КОньот па нЕйде. ТрЕки пут му вика Ди-и! Защо ШАрец нЕйдеш?" Той му вика: "КАко дА идем? Жал ми е за вЕкот, си Умрел вЕке!" - "КАко, рече, сум умрел?" "Той па му вика: Си Умрел." - "КАко да се вИдим, рече, моето лице али сум Умрел?" Коньот му рече: Айде мАло пОгоре, у плАнина, има нЕкой две Еле, чифт, мегю двЕте Еле има еден бУнар, па слЕи, оглЕдай се." И нАйстина, Марко тЪргна, Отиде у плАнина при тия две Еле, слезе от конь, вИде лИцето - лИцето Умрено. Му вика на коньот : "НАйстина, рече, я сум Умрен. Но тебе, рече, ал сакаш да те Остаем, на тУрци кьОле [слуга] да бИдеш, али сакаш да те зЕмем сО мене?" Коньот му рече: "ЗАщо да ме Остаеш на други, да се мУчим ? Я сакам сО тебе да ме зЕмеш." И зЕде Марко, го прЕсече кОньот на две пАрчиня, па Ископа една дупка, го зАкопа. Го зАкопа кОньот, па зЕде, пОстели дОлама, па сЕдна на дОлама, нАписа една кнИга. "Еве, рече я ке Умрем, току му се мОлам, кой ке прОйде Овде, да прЕгледа пИсмово и да земе да ме зАкопа; и Ете, рече, два кЕмери злАто прИ мене, да ги зЕме той, що ке ме зАкопа, пОдарок." И легна на доламата, Умре . . ."

Из "Смъртта на Крали Марко" по разказ на народния певец Спасо Милош-Рикала, с. Прелюбища, Тетовско, 2 август 1916 г. (по Михаил Арнаудов, 1924)

[Hatshepsut]

Крали Марко - сакрален символ на българската храброст

Смята  се, че героят от българското народно творчество Крали Марко действително е съществувал и е живял през 14 в. в Прилеп, днешна Македония - по онова време българска територия. Разбира се, приказките и песните силно преувеличават неговите възможости, придавайки му свръхествествени сили, но явно народът силно е тачил този, който освобождава "три синджира роби", за да създаде от историческата личност един епичен герой. Според народната вяра Крали Марко получил огромната си сила, след като се погрижил за детето на една самодива и тя го закърмила с чудното си мляко. В някои песни той моли вярната си посестрима-самодива да му помогне в критичен момент от битката, а в други я преследва, защото е убила верния му побратим. Една известна песен разказва за епическия герой, който се възгордял от огромната си сила и предизвикал на двубой самия Господ. Богът се появил като беден старец и го помолил да повдигне малката му торбичка, която обаче тежала колкото цялата земя. Юнакът пренебрежително се опитал да я вдигне с върха на копието си, без да слиза от коня, но не успял; после се присегнал с кутрето, но пак не сполучил; най-сетне слязъл от коня и се навел, сграбил торбичката с две ръце, напънал се с всички сили, зачервил се целият, но торбичката стояла непоклатимо. Тогава Бог му отнел силата и в замяна му пожелал от този момент насетне да побеждава с хитрост. Богоборческият мотив в тази песен е измежду най-старинните в нашия фолклор и отново подсказва ранния произход на самия епос. Приказките  за легендарния Крали Марко несъмнено са неотменна част от нашето детство. Историите за смелостта и героичността на Марко неведнъж ни водят в магически светове, където доброто винаги побеждава злото и справедливостта тържествува. Не се и съмняваме, че не малка част от вас знаят изключително интересната история, която се крие зад тази реално съществуваща историческа личност. Въпреки това, ние ще се опитаме да я припомним на тези, които са я позабравили.
 Истинското име на героя е Марко Мърнявчевич, син на прилепския деспот Вълкашин Мърнявчевич. След убийството на бащата, Марко подписва васален договор и така до края на живота си остава подчинен на султана. Интересното тук е, че въпреки не чак толкова героичния си живот, Крали Марко остава в народната памет като един от най-смелите и непоколебими герои, защитаващи българската чест. Образът на Марко е отличен  пример за това как фолклорът понякога представя исторически събития и личности в доста различна светлина от истинската. Разбира се, ние сме далеч от  мисълта, че това е неправилно или по някакъв начин срамно. Във времената, когато народът ни страда заради безчинствата на поробителя, българите имат нужда от крепител, който ,,да бъде с тях" в трудните  моменти. Именно заради това образът на Марко Мърнявчевич е превърнат в сакрален символ на българската храброст. Защо този крепител е точно Крали Марко, остава загадка за нас.

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
– Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.
– Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.
– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
– А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!
 Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.
 Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги. Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо. Крали Марко попита гората:
– Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
Гората никога не хортува, но на Марка отговори:
– Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките. С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо, когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала. Бутна Крали Марко коня си и викна:
– Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.
 Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица лекокрила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища, стъпка зелената трева на ливадите. Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:
– Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.
Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си. Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:
– Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!
Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:
– Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!
 Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък – цяла канара – и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:
– Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:
– Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.
 Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна. Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави. Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица. Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:
– Пазете се, черни души арапски!
 Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха. Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави. Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби. И на всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят. Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край. А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.

https://uchiteli.bg/interesting/krali-marko-sakralen-simvol-na-bylgarskata-hrabrost/1203

[Hatshepsut]

Родът на Крали Марко

сп. Македонски преглед, год. XIV, 1991, № 4. Чолов, П. Родът на Крали Марко... 128–136

  Безспорно Крали Марко е една от загадките в българската история. Историческите летописи и документи го сочат като владетел на неголяма област в Югоизточна България, в Македония, през втората половина на XVI век.

 Това е времето на постепенния и прогресиращ упадък на българската държава след мощта ѝ при Калоян и Иван Асен II...

В пределите на Западното българско царство на Самуил от средата на XI век се формират няколко напълно независими държави, по-скоро владения на крупни феодали с различни титли: деспоти, князе, севастократори, кесари, дори и "крале"...

Целият материал четете по-долу:

http://www.mni.bg/2016/11/rodut-na-krali-marko.html

[Hatshepsut]

Крали Марко – човекът и легендата


Крали Марко и Муса Кеседжия

Краят на XIV в. е период на сериозни политически сътресения на Балканския полуостров. В залеза на столетието почти всички балкански държави са загубили независимостта си от набиращата сила Османска империя. В подобни смутни периоди народностното самосъзнание неизбежно митологизира дадени исторически личности и дава живот на герои, които надживяват своя реален прототип.

И докато гърците имат Константин XVIII Драгаш – императорът-войн, умрял като обикновен пехотинец с войниците си насред улиците на Константинопол, сърбите –княз Лазар Хребелянович – светеца от битката при Косово поле, албанците почтитат Георги Кастриоти като свой национален герой, в края на своето съществуване българите имат цар...без царство.

Стратегическият ход на прегрупиране на войските на цар Иван Шишман край Никопол в очакване на унгарски подкрепления, които така и не идват, не е точно героичната епопея, на която се радват останалите трима. Така българското народностно самосъзнание създава образа на Крали Марко, героичен поборник срещу османските угнетители, могъщ бранител на българите и защитник на покорения народ, който се връща дори от гроба, когато събратята му имат най-голяма нужда от неговата помощ.

Подобна легенда не е уникална за българския народ – гърците вярват, че когато короната на Източната Римска империя бъде открита, Константин Драгаш ще се завърне за да управлява отново народа си. Подобна е дори легендата за крал Артур, за когото бритите вярват, че ще се завърне за да поведе войската си в най-мрачния час на Албиона.

Човекът зад легендата за Крали Марко или крал Марко е синът на крал Вълкашин – владетелят на една значителна част от териториите на днешна Македония, в която влизали и части от съвременна Гърция и някои градове на Южна България. Възходът на фамилията Мърнявчевичи, към която принадлежал и Марко, започва през периода на оформянето на Душанова Сърбия, която в зенита на своята сила през 1347 г. е призната за царство и обхваща значителни територии.

Разпадът на Сръбското царство след смъртта на Стефан Душан оставя Вълкашин и неговия брат Углеша като влиятелни, но регионални феодални господари, които скоро се поставят в услуга на царица Елена Българска, вдовица на покойния сръбски владетел и регент на своя син – следващия сръбски цар Стефан V Урош. Под егидата на могъщата царица, Вълкашин е обявен за крал и съвладетел на бездетния Урош с изгледите след неговата смърт следващ владетел да бъде Мърнявчевич.

Същевременно Вълкашин и Углеша са съвладетели и на Елена, която основава в град Сяр свое владение, обединило се със земите на Мърнявчевичи около Прилеп под общото название Серско деспотство. То е унищожено, когато през 1371 г. войските на Вълкашин и Углеша са разбити край Черномен от османците и самите владетели намират в сражението своята смърт. Вълкашин е наследен от Марко, който, след загубата на Серес и прилежащите му територии, остава да управлява редуцираните си фамилни владения в Прилеп.

Кончината на последния сръбски цар Стефан Урош по-късно през същата година на теория трябва да постави Марко като негов наследник на сръбския престол, но това никога не се случва, заради търсещите все по-голяма самостоятелност сръбски властели, които не признават Марко за свой суверен. Това кара Марко да търси други гаранти за своята власт, като през 80-те години на века се признава за османски васал. Като такъв той участва в много от сраженията на османските пълководци със свои войски до 1395 г., когато в битката на Баязид Йълдъръм срещу влашкия воевода Мирчо Стари, Марко загива, заедно с велбъждкия деспот Константин Драгаш, сражвайки се в полза на османците.

Според една легенда обаче, в смъртния си час, Марко показва разкаяние за сторените грешки, разкривайки че ги е извършил само за да пощади хората си от османците. Изричайки думите

,,ДАНО ГОСПОД ДАРИ ПОБЕДА НА ХРИСТИЯНИТЕ СРЕЩУ НЕВЕРНИЦИТЕ И НЕКА АЗ ДА УМРА ЗА ГРЕХОВЕТЕ СИ ПРЪВ!",

Марко изненадващо напада с хората си редиците на Баязид, давайки възможност на воеводата Мирчо да се спаси. Макар да няма никакви доказателства за подобен самопожертвователен акт и според историческите доказателства Марко да загива като османски васал, една подобна легенда несъмнено е имала своите поддръжници.

По всичко изглежда, че Марко останал на живее в спомените на балканските народи и въпреки че подобен феномен е обясним за сърбите, вероятно трудно бихме могли да дадем отговор, защо един чужд владетел е останал и в българския фолклор, като тачен герой, след като е имало редица по-достойни личности от периода, като например кФружин, които далеч не се радвали на същия интерес от народните маси.

На този въпрос от години се опитва да дадат отговор и самите български историографи. Посветилият значителни изследвания на личността на Крали Марко медиевист – професор Христо Матанов, дава някои любопитни наблюдения за човека зад легендата. Една от причините Марко да е направил толкова силно впечатление на своите съвременници е съвсем прозаична. Запазените ктиторски изображения на владетеля и частични описания в хроники от периода представят един изключително едър и внушителен мъж, в разцвета на силите си, който несъмнено се е отличавал сред обкръжението си.

Според някои български историци, Марко е хранел и значителни амбиции да разшири властта си над българи и сърби, което е можел и да стори при различна геополитическа обстановка. Макар да принадлежи към дома на Мърнявчевичи, който сърбите считат за изключително свой, някои медиевисти хранят определени съмнения дали това в действителност е така. За това е свидетелствал и мистериозно изчезнал в днешно време надпис, открит в началото на XX в. в Прилеп, в който Марко със свои думи заявявал, че е трети крал на българите.

Останалите двама крале вероятно той визира като баща си и чичо си – Вълкашин и Углеша, а липсата на споменаването на етническия термин сърби е повече от подозрителен. Наличието на засвидетелствани в изворите големи поселения от българи в регионите на Сяр и Прилеп определено биха придали достоверност на надписа, чието съдържание е документирано преди ,,изчезването" му в средата на XX в.

На въпроса защо Фружин не се превръща в легендарен герой като Крали Марко вероятно бихме могли да намерим отговор във времето, в което живее българският престолонаследник. През XV в. българите не само са загубили своята държавност от османците, но са подлагани и на системни нашествия от унгарски, влашки, полски и немски войски, които не са можели или не са искали да правят разлика между мюсюлманско и българско население и често са действали като мародери вместо като спасители.

Фактът че Фружин е бил част от именно унгарската аристокрация до средата на XV в., обяснява и защо вероятно е получавал хладно отношение в своите начинания и защо акциите за въстание в България, което се опитва да вдигне, не се увенчават с търсения успех.

На фона на това, логично, в съзнанието на българите Крали Марко се увенчава с ореола на светец, който в добро или лошо е управлявал в условията на все още кретащата българска държавност.

Неговият образ претърпява значително развитие през вековете и сякаш се обновява с всяко следващо поколение. Така например, макар традиционно да остава под формата на едър и силен мъж, яздещ верния си кон Шарколия, външният вид на Марко осезаемо се променя. Неговите дрехи стават по-близки до носените от българите от периода на Възраждането, като облеклото му в по-скорошните легенди включва класическите калпак, червен пояс, конопена риза и калцуни, имащи все по-малко общо със средновековните царски златоткани мантии или войнски халчести брони.

Макар приживе Крали Марко да е воювал с хладни оръжия, постепенно той започва да ,,заприличва" по вид на класическия български хайдутин, човекът от горите и бранител на хорските маси. Не е изключено върху образа му да са се наслагвали чертите и на други борци срещу османците, което дава основания да се предположи, че Крали Марко вече не е бил един човек, а титла, с която са били назовавани редица безименни бойци срещу тиранията, всеки от тях поемащ мантията на великия герой.

И след като добихме приблизителна представа за произхода на легендата, какво можем да кажем за антипода на Крали Марко – Муса Кеседжията? Верни на принципа, че за всяка светлина има мрак, за всяко добро има зло и за всеки герой – злодей, българите виждат в османския принц Муса идеалния кандидат.

Макар да е бил османски васал, не е сигурно, че истинския Марко въобще е срещал някога истинския Муса, тъй като звездата на османския благородник изгрява едва след битката при Анкара от 1402 г., когато Баязид Йълдъръм бива разбит и пленен от монголеца Тамерлан. В кървавата междуособна война, разразила се между наследниците на Йълдъръм, Муса действа на Балканите и оставя в историята диря от зловещи деяния, които се запечатват в хорската памет достатъчно силно, за да противопоставят впоследствие неговата личност на тази на Крали Марко.

Не е сигурно кога се появява първата легенда за защитника на всички угнетени, но първото документирано сведение за такъв герой идва от дубровнишкия историк и пътеписец Мавро Орбини, който през XVI в. в своя труд ,,Царството на славяните", дава само бегла представа за произхода на мита.

Образът на Крали Марко може да се използва и за един любопитен паралел между него и по-късната инкарнация на български герой – Хитър Петър. На пръв поглед между двамата няма нищо общо. Докато Крали Марко се бие срещу българските потисници с помощта на огромната си физическа сила и майсторството си в боравенето с оръжия, Хитър Петър очевидно бледнее пред по-ранния си събрат. Неговите способности се простират по-скоро върху пасивни способи на съпротива, чрез осмиване на османците на локално ниво и влизане в единоборство по хитрост с техния най-изтъкнат представител на времето си – Настрадин Ходжа, в която битка, разбира се, Хитър Петър винаги е победител.

,,Бойните полета" и на двамата са изключително различни, но целите, заради които народното творчество създава образите им са едни и същи – борба срещу поробителя. Тази съпоставка може да ни представи разкриването на един доста любопитен преход в българското народностно самосъзнание. Непосредствено след загубата на независимостта си, българският народ все още таи надежда за своето освобождение. Българите се бунтуват и волята им не е сломена, но минават десетилетия, които от своя страна прерастват в столетия и свободата се превръща в далечен мит. Легендите за могъщото българско царство избледняват и пламъкът в българските сърца постепенно изтлява. Благородниците от миналото са постепенно забравени, което и намира израз във все по-спорадичните въстания и все по-малката численост от хора имащи желанието да участват в тях.

Така се създава Хитър Петър – герой от ново поколение, премерен в действията си, избягващ военни стълкновения и политически въпроси, но при възможност постигайки малки победи над турците на идеологично ниво.

Едно е сигурно – през вековете Крали Марко се превръща в нещо повече от средновековен благородник – неговият образ е идея, израз на колективен спомен за отминалата за българите епоха на Второто българско царство, в което са разполагали със суверенитет и средствата за неговата защита. Моралната утеха, която, човек получава вярвайки в нещо по-висше от самия него, дава и логично обяснение за митологизирането на личността на Крали Марко.

В заключение може би е без значение, кой в действителност стои зад образа на Крали Марко, защото героят е нещо повече от обикновена историческа личност – той въплъщава на страниците на народното творчество въжделенията на българския народ за свобода и самоуправление. И какъв по-добър символ за подобен стремеж от легендарен старовремски безсмъртен благородник, оцелял от падането на българските царства, винаги крачка пред османците, винаги триумфиращ над тях и освобождаващ поредния ,,синджир с роби". Подобни образи живеят свой живот, дълго след като костите на действителната личност са станали на прах, надмогвайки плътта и постепенно превръщайки ги в безсмъртни фигури, намерили постоянно убежище в сърцата на хората.

https://bulgarianhistory.org/krali-marko-istinata-legendata/