Падането на Константинополъ

[Nordwave]

Падането на Константинопол в 1204 г. е може би най-значимата културна трагедия в човешката история. Навършиха се осем века от тази вселенска пагуба, но нейното същинско значение остава неразбрано и подценено от класическата (казионната) историография. Защото е светска. Защото не различава духовете и не признава свещеноначалието като път към познанието. Фактите по това събитие привидно са добре известни, но тълкуванието, което ни дават за него казионните светски историци, е подвеждащо.


Това тълкувание произхожда от класическата (казионната) западна историческа наука. Тя е създадена след Ренесанса и въз основа на ренесансовата идеология, а самият Ренесанс е в основата си новоезически и човекоцентричен, т. е. неосъзнато богоотстъпнически, и противоправославен. В същността си той е противохристиянски, макар че почти всичките му носители са се смятали за християни.

Дори ние, православните, рядко осъзнаваме, че сме закърмени и формирани в този следренесансов светоглед, който недоразбира, подценява и маргинализира православната история и култура.

Не осъзнаваме и нещо друго. Всъщност зараждането на Ренесанса не е в края на ХIII век, когато неговите проявления стават видими за всички, а много по-рано.

Неговото духовно зачеване в грях завършва в 1054 г., когато Римската катедра (а с нея и цялата западна половина на Църквата) отпада от Православието. Нейните догматически отклонения вече окончателно са санкционирани като еретични, т. е. богоотстъпнически. А отстъпничеството в догматиката постепенно води до отстъпничество и в светогледа, в естетиката, в културата.

Политическото и културно-историческото раждане на Ренесанса започва в 1204 г. с превземането, разграбването и разоряването на вселенската християнска първостолица Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход. Основополагащото догматическо отстъпление е довело до основополагащо политическо престъпление на Запада спрямо Православието.



Съвсем естествено е, че когато през следващите осем века наследниците на това престъпление пишат неговата история, те несъзнателно бягат от истината за него, омаловажават истинския му смисъл и значение.

През ХХ век историческата наука, която е чедо на Ренесанса (т. е. на 1204 г.), направи няколко стъпки към осмислянето и реабилитацията на православната култура и история. Но тази наука е светска. Тя сама е лишила себе си от Истината-Христос като метод за познание.

Светската наука (включително и у вярващи "християни" като Тойнби) нарежда християнството наред с другите "висши" цивилизации. Ако беше така, тогава въздигането и рухването на християнските центрове би било сравнимо с възходите и паденията на другите столици на "световни цивилизации". Но ако беше така, то тогава лъжовна е нашата вяра, че Христос е истинен Бог Вседържител.

Ако обаче Христос не ни е лъгал, а ни е говорил истината, когато е казал "Аз съм пътят, истината и животът", ако апостолите, мъчениците и отците на Църквата не са ни лъгали, а са свидателствали за Истината-Христос - тогава християнството не е една от многото цивилизации, а е единствената култура на Истината.

Съвременната наука е зачената в светския дух и се основава върху него. Затова даже и ние, православните, трудно осмисляме историческите събития от същинска християнска гледна точка. Трудно ни е да осъзнаем и същността на вселенската трагедия, когато в 1204 г. рухва световната столица на културата на Истината. Продължаваме да мерим това престъпление с аршина на престъпника, а не с аршина на Христа.

От друга страна сме жертва на предубеждението, че Константинопол не е "наш", а е "техен", на "византийците", на "гърците". Съвременната историческа наука се е създавала в национални държави и неизбежно е оцветена от национално-държавно мислене.

Но самата държава, чиято столица е Цариград - Римската християнска империя, - не е била национална, а наднационална. Тя вече отдавна не съществува - за да отстоява себе си и своята вселенска културна самоличност. Гърците от новите времена неправомерно си присвояват Константинопол като национален държавен център. Но това е исторически невярно. Защото от деня на своето освещаване като столица на Империята през 330 г. Константинопол никога не е бил гръцки град. Бил е гръкоезичен през по-голямата част от историята си, но не гръкоетнически и не гръкодържавен.

Историческата наука в другите национални държави също е възприела гръцката теза, че Цариград е на "гърците". Затова на Града не се гледа като на вселенска (т. е. и "наша") духовна и културна столица, а като местно "гръцко" явление, което е "чуждо" за негърците.



"Фактите" относно падането на Цариград са "известни". Но за да проникнем в същността им, трябва да ги преосмислим из основи, като започнем с изначалните понятия.

Преди всичко що е Константинопол? Това не е просто "столицата на Византия". Цариград е столицата на Християнската Държава. Новият Рим е бил замислен и построен от своя създател - св. Константин Велики - именно като християнската столица на света. Малкото градче Византион не е истинският родител на Цариград - то му е дало само "своето" географско разположение. Истинският, духовният родител на духовната Столица е християнският първоимператор св. Константин и Градът с пълно право носи неговото име.

Самата Римска империя от времето на св. Константин насетне е едно съвсем уникално явление в историята на човечеството. Тя е християнската Първодържава.

Хронологически това не е първата държава, която приема християнството. Първо е било Едеското царство, после Армения. Но Едеса и Армения са били периферни спрямо Римската държава, както относно политическата тежест, така и относно християнското наследство.

Много преди сама да избере християнството, Римската империя е избраната държава на Христа.

Именно в нея измежду стотиците държави, които някога са съществували на земята от Адама до ден днешен, избра да се въплъти Бог Слово. Този промислителен божествен Избор придава всемирна изключителност и неповторимост на Империята по отношение на християнството.

В тази държава Христос е прекарал целия Си земен живот от началото до края.

Дори Христовото Рождество е свързано с един държавен акт - преброяването на поданиците на Империята. А когато Той бе разпнат за нас при Понтия Пилата, кръстната смърт на Спасителя се санкционира от римското законопроизводство. В рамките на Империята тогава влизат всички Свети земи на Израиля. Тук са и Светите места на християнството. Тук са създадени първите християнски общини. Тук действат главните апостоли в своите първи благовестнически пътешествия. В тази държава се създава Църквата.

Християнската култура се основава на няколко културно-исторически традиции - юдейската, гръцката, римската. Големите центрове на тези култури до един са на територията на Империята - Йерусалим, Атина, Рим, Александрия, Антиохия и т. н. Тук живеят и действат и почти всички свети отци на ранната църква. Изобщо Римската империя е избраният държавен съсъд, в който е цялата ранна история на християнството.

Римските императори от първите три века са най-жестоки гонители на християните. Духът на езическата империя е бил антихристиянски. Но всеки път, когато се проливала кръвта на ранните мъченици, от тяхната кръв-семе се раждали нови светини и нови вярващи.

И ето че идва звездният миг, когато самият римски император - Константин - тръгва към християнството и се заема с равноапостолското дело да християнизира Империята. Този велик грешник и още по-велик светец несъмнено е бил вдъхновен свише в своите епохални дела. Едно от най-чутовните от тях е основаването на новата столица. То става веднага след като приключва последната гражданска война и победителят Константин става единовластник.

Мнозина от големите световни реформатори - Ехнатон, св. Борис, Петър I "Велики" и пр. - основават нови столици и това е съвсем обяснимо. Старите столици са вече изградени и завършени инструменти за поддържане на дадена култура във всичките й измерения. На тази стара култура те дължат потеклото си, славата си, поминъка си. Чисто физическото присъствие на нейните паметници я възпроизвежда пак и пак. Затова е естествено да се създаде нова столица, изградена на основата на новата духовна култура и изграждаща основата на новата култура.

Точно това прави св. Константин. Само за 6 години (от 324 до 330 г.) той създава един нов величествен столичен град - римски по държавност и християнски по дух.

Константинопол е първият истински християнски град в цялата необятна християнизираща се империя. Всичко това става в историческия миг след Миланския указ (313 г.), който легитимира християнството. Дотогава християнската култура е била "катакомбна", нелегална, недържавна. И ето че сега, когато изведнъж християнството става избраната религия на императора-самодържец, всички усилия на властелина (т. е. на цялата държава) се насочват към изграждането на новата столица. И тъй като това изграждане започва практически от нулата, Новият Рим е призван да изгради - за пръв път в историята - собствената пълноценна и всеобхватна легитимна и официална християнска култура.

Така Константиновият град се превръща в световната работилница на християнската култура.

Тук се създават образците. Тук са първите държавни поръчки. Това е историческият миг, в който християнството в Империята излиза от катакомбния мрак и започва да гради своята култура "на светло". В другите градове обаче излизащата от нелегалност християнска култура трябва да се приспособява към завареното езическо наследство и да приспособява за своите цели наличните сгради, институции, стилове, творби и пр.

Единствено новосъздаденият Константинопол гради съзнателно и целенасочено християнска култура върху християнска духовна и идеологическа основа (естествено, в културния контекст на своето време).

Изграждането на Константинопол е най-важният и несравнимо най-влиятелният културен проект в цялата история на християнството. Тук е най-голямата строителна площадка на християнизиращата се Империя. Тук се хвърлят най-много средства и усилия. Тук се викат най-добрите майстори във всички области. Тук за пръв път изобщо се поставят за решаване някои основни културни и естетически задачи и то във всички области - архитектура, изобразителни изкуства, богослужение, музика, словесност, църковност, обредност и т. н.

Този процес продължава векове наред. Цариград е столица на Християнската империя и при следващите императори-самодръжци, които с необятната си и централизирана власт продължават да въздигат Центъра, да трупат материални и духовни съкровища. Още в V век Рим е превзет и разграбен от варварите, след което губи столичния си статут и става само сянка на предишната си слава. В VI век при Юстиниян Константинопол достига нечувано великолепие. През VII век след нашествието на арабите рухват великите патриаршески столици Иерусалим, Александрия и Антиохия. Нов поток от християнски духовни и културни ценности се насочва към единствения оцелял духовен център на Изтока - Цариград. Пагубната стихия на иконоборството нанася непрежалими поражения, най-вече в областта на изобразителното изкуство, но след 843 г. победата на иконопочитанието води до нов възход. Това е поредният Златен век на Цариград, който съвпада и с истинския Златен век на България по времето на св. Борис Велики. Несъмнено по това време Константинопол продължава да бъде най-богатият и най-великолепният град на света, с несравнимо най-високо духовно, интелектуално и културно равнище.

Престижът на Новия Рим е неоспорим. Той е световната столица на християнството. Меродавният център. Натрупванията продължават и през следващите векове, въпреки политическия и военен упадък на империята, който при династията на Ангелите довежда до катастрофата.

На 12-13 април 1204 г. Градът бива превзет от войските на IV кръстоносен поход по инициатива на венецианския дож Енрико Дандоло и с одобрението на римския папа Инокентий III. И тъй християнската Първостолица, Градът, който беше главният световен християнски център в течение на близо 9 века, който устоя на няколко десетки обсади, беше превзет от "християни".

Фактите при превземането са известни. Последва най-пагубното унищожаване на ценности в историята на човечеството, което съвпада с огромен пожар, унищожил две трети от сградите. Най-маловажната част от пораженията е разграбването на тонове злато и сребро. Несравнимо по-съдбоносно е унищожаването на безброй светини, чудотворни икони, св. мощи, златни олтари, съсъди, утвари, ръкописи, произведения на изкуството, архиви, документи...

Всъщност унищожено е нашето наследство. Трудно можем да си представим какво сме загубили, защото самата загуба ни е променила из основи. Обезнаследила ни е.

Изворното християнство, Православието, губи своята изконна културна и политическа столица - Цариград. Лишено от земната си Първостолица, през следващите векове то развива провинциален светоглед. Но когато днес за мнозина православната култура е беден роднина на западноевропейската, следва да имаме предвид братоубийственото покушението срещу духовно и културно богатия роднина през 1204 г. Дори в чисто веществен смисъл източените богатства на Цариград финансират материалното замогване на италианските държавици, които тръгват по пътя на Ренесанса. Процесът на разграбване и унищожение продължава цели 57 години - чак до 1261 г., когато Константинопол отново бива превзет от ромеите.

Казваме Константинопол, но това вече не е същият Град. Той е бледо подобие на предишната си значимост, величие и слава.

Предвидимият край на Латинската империя идва малко неочаквано в 1261 г., когато в Града влизат ромейски войски. Силният човек на деня се коронясва в "Св. София" под името Михаил VIII и основава последната ромейска династия, Палеолозите, която започва своето управление с двойно престъпление - политическо и църковно.



Политическото престъпление е узурпацията на трона и ослепяване на законния престолонаследник, малолетния Иоан IV Ласкарис, син на никейския император Теодор II Ласкарис. Това злодеяние възмущава народа, а Цариградският патриарх Арсений отлъчва от църквата императора-узурпатор, който пък сваля патриарха от Константинополската катедра. Този насилствен акт довежда до дълбок морален разкол в току-що възстановената империя.

Духовното и църковно престъпление е сключването на уния с Рим в 1274 г., с която Михаил и марионетният патриарх Иоан Век официално признават върховенството на папата, като се опитват по този начин да спечелят неговата помощ, за да закрепят разклатеното си положение вътре в Империята.

Така заченатата в грях и отстъпничество династия на Палеолозите въвежда трагичен нравствен и духовен разкол във Втората Ромейска империя, който ще доведе до нейното вътрешно отслабване, а оттам и до нейната гибел.

Първият император от Палеолозите сключва първата уния с Рим. Символично е, че последният цариградски император - Константин ХI Палеолог - също ще сключи една последна отчаяна уния, провъзгласена във Великата църква "Св. София" на 12 декември 1452 г., с празната илюзия, че отстъпничеството от Православието може да спаси Града. Само 168 дни по-късно Константинопол ще бъде завладян от турците. Константин ХI ще загине в битката, а няколко века по-късно новогръцката национално-църковна митология ще го превърне почти в светец и мъченик за вярата, която позабравя за неговото униятство.



Палеологовата държава (Втората Ромейска империя) е приемник на основаната от св. Константин световно християнско царство, но в политическо, икономическо, военно и териториално отношение тя е несравнима със своята предшественица. Престижът на богохранимия и непревземаем Град вече го няма, а разорената и унизена от кръстоносците империя е неколкократно по-бедна и по-слаба от времената преди 1204 година.

Непрестанната политическа криза, в която се намира Ромейската империя след 1204 г. съвпада с кризисни вероотстъпнически и братоубийствени явления у балканските православни държави. В това отношение злощастното "първенство" се пада на българския цар Калоян (1197-1207).

Казионната българска историография и до ден днешен го смята за голям дипломат, защото хитро сключил уния с папата веднага след падането на Константинопол. Всъщност тази уния не му спестява нападение от страна на кръстоносците (битката при Одрин 1205 г.), а той пропуска златната възможност да оглави православна коалиция с православните ромеи срещу общия враг - еретиците-латини, - което щеше не само да му даде желаната държавна и църковна легитимност, но и допълнителна военна сила. Тридесет години по-късно далновидният Иоан Асен II ще постигне точно това, като се завръща триумфално в Православието и става хегемон на Балканския полуостров. През 1235 г. той е официално признат за цар от никейския ромейски император, а търновският архиепископ е тържествено признат за патриарх от четиримата източни патриарси. Но пропуснатата от Калоян възможност не може да се навакса.

Друг отрицателен пример от тогавашната балканска история е считаният за най-"велик" сръбски "цар" Стефан Душан (1331-1355). Формално той не отстъпва от Православието, но безмерните му амбиции, отстоявани чрез кръвопролитие и насилие (включително отцеубийство, откъдето и прозвището му "Душан"), са дълбоко противни на Христа. Неговите войни не само изчерпват жизнените и моралните сили на сръбския народ, но и тези на неговите православни балкански съседи. След смъртта му сръбското "царство" се разпада.

Непрекъснатите братоубийствени войни са историческо престъпление на балканските православни държави. Те продължават пагубната традиция, зачената още от българския цар Симеон (който се проваля в опитите да завладее Цариград) и продължена "успешно" от императорите Иоан Цимисхи и Василий II Българоубиеца, които завладяват българските столици и ликвидират българското царство.

Втората Ромейска империя няма мъдри и боговдъхновени владетели от ранга на св. Константин Велики, Юстиниан, св. княз Борис, чиито дела създават цели епохи. У нас най-близо до тази висота е делото на Иоан Асен II (1218-1241). В сръбската история от това време положителен пример дава св. крал Стефан Милутин (1282-1321).

Верският грях на униатството носи и много тежки политически последици. Михаил VIII в 1274 г. сключва Лионската уния, която поддържа до смъртта си в 1282 г. и която дискредитира неговото управление. Йоан V Палеолог (1354-1391) извършва двойно отстъпничество: духовно и военно. Вместо във военен съюз с балканските православни държави да се противопостави на османската опасност, той отива в Рим да моли папата за помощ и се договаря за нова уния. Докато той още не се е върнал от пътуването си до Италия, на 26 септември 1371 г. владетелите на Средна и Южна Македония - Вълкашин и Углеша - са разбити от турците в решаващата битка при Черномен. Само няколко дни по-късно Йоан V се връща в Константинопол... След месеци той (самодържецът на християнската Първоимперия) се признава за васал на турския султан Мурад.

Поредната уния става при ромейския император Иоан VI (1425-1448) на събора във Ферара (1438) и Флоренция (1439). Вътрешната логика на унията е не само грешна, но и погрешна.

Преди всичко унията никога не е била добросъвестна. Никой от папите не вярва в богословската искреност на закъсалите императори и марионетните им патриарси. Съответно всички униатстващи императори и патриарси отлично знаят, че римокатолицизмът е ерес. Но, бидейки политически слаби, те търсят помощ срещу османците не от Господа и Православната Църква, а от другаде. И тъй като западноевропейските князе са силни, а папата е духовният им водач, то идеята на унията е: чрез безпринципно подчиняване на папата да се получи военна помощ срещу турците. Тази тактика изглежда прагматична на повърхността, но се оказва самоубийствена, както в духовно, така и в политическо отношение.

Истински прагматичната християнска логика е тъкмо обратната. Надеждата за справяне с турската заплаха следва да се търси от Христа и от Църквата. И тъй като православната Църква обединява държавите и народите от целия Балкански полуостров, то съвсем естествено би било спасението от тази заплаха да бъде търсено в единството на православните държави - единство в Христа и в Неговата Църква. Това единство не само че никога не е било постигнато, но и никога не е било поставяно официално на дневен ред.


Падането на България, Ромейската империя, Сърбия и пр. под властта на турците се привижда на мнозина като завоевателна война, която е проведена от една мощна империя - Османската - срещу православните държави в Югоизточна Европа. Това е исторически невярно.

Вярно е обратното. Османската държавица в Мала Азия е била малка и незначителна. Тя става империя именно благодарение на политическия разпад у балканските православни държави.

Поредицата от недалновидни владетели и порочното управление на тези държави (униатство, братоубийствени войни) отнема духовната кауза, отчуждава народите от управниците и създава управленски вакуум. Случва се така, че османлиите са най-близката държавица, която просто запълва този вакуум и се превръща в огромна и мощна империя за цели пет века.

Разрастването, силата и трайността на тази империя в следващия период доказва, че православните Балкани - при евентуално единодействие - са имали потенциал да отстояват през късното Средновековие самостоятелна цивилизация, която да е алтернатива на Запада.

Тогавашни велики сили, много по-могъщи от малката държава на Осман, впоследствие изчезват като дим. Какво остана от страховитите монголски империи на Чингиз хан и на Тимур? Какво остана от Златната орда?

Константинопол не е бил обречен да падне под османска власт, както привидно изглежда от сегашна гледна точка. Напротив. Неговото уникално географско положение, неговите огромни крепостни съоръжения, неговата традиция и духовна сила са давали големи шансове за успех срещу евентуалните нападатели от Изток.

По същото време и при много по-тежки геополитически условия русите, които нямат силна и единна държава, а са разпокъсани на отделни княжества, сразяват татарските орди в ключовата битка на Куликовското поле в 1380 г. Тази победа ознаменува въздигането на Москва, което ще доведе именно до създаването на една нова православна Империя (считаща себе си за наследник на Константиновата) - Руското царство.

Точно в същото време разединените балкански православни губят двубоя си с османските турци.

Счита се за парадоксално, че въпреки пагубното политическо безсилие на Ромейската империя, България и Сърбия в същите тези балкански православни държави и най-вече в столицата Константинопол е налице забележителен духовен разцвет.

Често това движение се нарича "Палеологов Ренесанс", но това название е подвеждащо. Западноевропейският Ренесанс ("Възраждането") е движение, при което се запазва "християнската" външност на културата и целият обществен живот, като същевременно се отстъпва от същността на християнството и се възражда новоезичеството и възцаряване на човешкия егоизъм и егоцентризъм под формата на "хуманизъм".

По време на Втората Ромейска империя (1261-1453) духовният възход не се дължи нито на някакво преоткриване на античността и езичеството, нито на въздигане на егоизма. Това е едно чисто православно в основата си движение, което в областта на духовния живот, благочестието, богословието, художеството и пр. постига най-високи образци. Това е времето, когато св. Григорий Синаит  (ок. 1290-1346) поставя основите на исихасткото възраждане. Неговият духовен единомишленик св. Григорий Палама (ок. 1296-1359) става теоретик на това духовна движение и обосновава учението за нетварните божествени енергии, с което продължава светоотеческото откровение.

В изобразителното изкуство по това време е налице нов възход, който се изразява в творчеството на Мануил Панселинос, Михаил и Евтихий, Теофан Грек и св. Андрей Рубльов. Много повече са първостепенните творби от неизвестни за нас майстори - например златните мозайки и стенописите от цариградския манастир Хора (1315-1321 г.).

Към същия период принадлежи и ангелогласният св. Йоан Кукузел (ок. 1280-1360), велик реформатор на музиката и продължител на най-високата й традиция.

Забележително е, че всички велики духовни личности от времето на Втората Империя са "интернационалисти".

Синайският монах Григорий идва в Българското царство и в Парория основава своята обител. Неговият любим ученик и духовен наследник, българинът св. Теодосий, се подвизава в Сливенско и Търновско, а умира в Цариград, където е канонизиран от своя духовен събрат Цариградския патриарх Калист, който пише неговото житие. Св. Евтимий Търновски прекарва дълги години на Атон, в Цариград, преди да се върне в родното Търново и да стане български патриарх. Св. Йоан Кукузел е роден най-вероятно в българско семейство, учи в Цариград, постига слава като ангелогласен псалт в "Св. София" и се оттегля в Атон. Творбите му влизат в богослужебната практика на цялото Православие. Българинът св. Киприан става Киевски и Московски митрополит, изпратен там от Цариградския патриарх.

Православната Църква наистина дава образец за хармония. Нейният живот е смутен само от политически мотивираните опити за уния, които обаче имат тежки духовни и пагубни политически последици. Царството се разделя и - неизбежно - пада.

Фактологията във връзка с окончателното падане на Константинопол е добре известна и едва ли има нужда да се повтаря тук. Многобройните совалки на ромейските императори на Запад не водят до нищо положително. Единоначалната турска държава методично успява да разшири владенията си. Поради пълния политически разпад на политическите управници османската държава издържа дори на убийствения удар, който й е нанесен от ордите на Тимур в битката при Анкара в 1402 г., и 11-годишния период на вътрешноосмански междуособици, който последва. Православните балкански народи не се възползват от тази чудодейна историческа възможност да се освободят от иноверското иго. Следва окопитването на османците и подновяване на експанзията им.

При последния щурм на Цариград силите вече са съвсем неравни. Съвременникът на събитието Георгий Францес пише, че нападателите са с "400 големи и малки кораба и 200 000 души по сушата. А този голям град имаше едва 4773 защитници плюс около 200 чужденци".

На 29 май 1453 г. войските на Мехмет II Фатих (Завоевателя) пробиват сухоземната отбрана на Града и го завземат. Султанът - както някога кръстоносците в 1204 г. - дава на войските си три дни за неограничено плячкосване.

Тъй като градът е превзет с щурм, неговите църкви са плячкосани и обърнати в джамии. Трудно можем да си представим какви невъзвратими загуби за духовната култура на Православието е донесло това унищожение. До нас са достигнали само отделни бисери, като църквата на манастира Хора. Ала тук са оцелели само мозайките и стенописите в храма, но не и иконите (включително чудотворни), иконостасът, светите мощи, утварите, богослужебните книги, библиотеката - една от най-богатите в Града, архивите, кондиките, гробниците, сградите от манастирския комплекс. Не е оцеляло най-важното - живото духовно предание в този манастир.

Днес останките от Втората Ромейска империя грабват въображението на посетители и поклонници. Но дори и най-силното въображение не може да възстанови вътрешното богатство на изгубения Цар-Град. Истанбул е един многомилионен модерен мегаполис. Но това вече не е Градът. Това не е вселенската столица на Първохристиянското Царство - Ромейската империя. Не е вселенската столица на истинната християнска култура - единствената култура на Истината - каквато е бил в продължение на повече от хилядолетие.

Георги Тодоров http://www.pravoslavieto.com/history/13/1204_Padaneto_na_Konstantinopol.htm

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Стивън Рънсиман "Падането на Константинопол" (става дума за превземането на града от турците през 1453г.):

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7696

...а също и книгата на Робер дьо Клари "Завоюването на Константинопол 1204г.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5581

[Hatshepsut]

„Света София“ – храмът, надживял три империи

„…И императорът построи не много след това, църква толкова прекрасна по форма и вид, че ако християните бяха попитани дали желаят старият храм да бъде изгорен и този, новият да заеме неговото място, то те биха се молили всеки ден това да се случи по-скоро…“

Прокопий Кесарийски, „За сградите“

В резултат на последните политически събития в Турция, музеят „Света София“ отново бе превърнат в джамия. Отчитайки голямото значение на храма за средновековната християнска история, неизменна част от която е и българската държава, в следващите редове ще обърнем поглед към неговото хилядолетно минало.

Насред многолюдния Истанбул каменна снага издига сграда, съхранила спомените за 1500 години история. Този паметник е ням свидетел на някогашни триумфални шествия на прославени императори, театър на кръвопролитни жестокости, бил е разграбван и поругаван, а след това отново възстановяван и почитан. Пред неговите стени са минавали процесиите на велики български владетели като Тервел и Петър I, а зад вратите му последно убежище са намерили изплашени богомолци в залеза на една империя. Църквата, видяла края на Античността, Средновековието, ерата на Просветлението и зората на модерния свят е „Храмът на Божията Премъдрост“, известна още и като „Света София“.

Подобно на приказка, историята на този богослужебен храм започва много отдавна в град, носещ името на първия император на Византия – Константинопол. Построяването на „Света София“ е пряко следствие от управлението на Юстиниан Велики, владетел, чийто амбиции не знаят предел и отражение на неговото желание да превърне славата на своето властване в завет за бъдещите поколения.

Благодарение на опитни и способни военачалници като Велизарий и Нарзес, легионите на Източната Римска империя завладяват територии в Северна Африка, Испания, Южна Франция, Италия, Арабския полуостров и пр. Войните изискват постоянно финансиране, поради което императора увеличава данъците. Поради това през 532 година избухва бунта Ника, заплашващ императорската власт. С помощта на Велизарий и Мунд в крайна сметка въстаниците са разгромени, а според Прокопий Кесарийски жертвите сред столичното население достигат 30 000 души.

Последиците от бунта за градската инфраструктура са сериозни – много административни и богослужебни сгради са опожарени или сринати до основи, а редица културни монументи са разрушени. Сред пострадалите сгради, намиращи се на Августеона, е и църквата на Теодосий II, на чието място Юстиниан решава да издигне грандиозен храм, който да няма равен в тогавашния свят.

Ако Константинопол е биещото сърце на империята, замисленият от Юстиниан грандиозен храм трябва да се превърне във въплъщение на нейната душа и култура, отражение на нейната светска и духовна природа. Строежът на бъдещата богослужебна сграда започва през февруари 532 година и е поверен на опитните и талантливи архитекти Антемий от Тралес и Исидор от Милет. От самото начало става ясно, че построяването на исканата от Юстиниан монументалната структура не само няма да е лесно от инженерна гледна точка, но и ще подложи имперската хазна на неимоверно изпитание.

Още преди височината на строежа да е достигнала 2 метра, в работата по него участват близо 10 000 работници, а държавната съкровищница на империята е намаляла с 51 млн. номизми. Юстиниан обаче остава невъзмутим и през 532 година издава декрет, съгласно който от всички областни управители в империята се изисква да свалят украсите от намиращите се в подвластните им територии езически храмове от Античността и да ги изпратят в Константинопол за декорацията на бъдещото бижу в короната на имперската столица.

Според Прокопий Кесарийски от всички краища на империята към Константинопол тръгват потоци от ценни строителни материали, като мраморни порфирни колони от Рим, капители от зелен мрамор от Ефес, злато и сребро от Балканските владения, слонова кост от Африка, скъпоценни камъни, сандалово дърво – нищо не се струва на Юстиниан твърде скъпо или недостъпно за строежа на гигантското съоръжение.  Според изворите, ромейският император дори възнамерява да декорира интериора изцяло със златни облицовъчни плочи. Съветниците му обаче апелират към разума на владетеля, посочвайки, че не е изключено в бъдеще приемниците му да обеднеят и да се принудят да изкъртят златото и да го претопят за монети. Тази мисъл отрезвява Юстиниан и той се отказва поне от тази проява на разточителност.

Краткият срок в  който строежът е завършен е изумителен – само за пет години и десет месеца над константинополския Августеон вече се издига 50-метровата структура на новата катедрала на ромейската патриаршия – „Света София“.  На 27 декември 537 година, пред погледа на столичните жители храмът е официално осветен от патриарх Минас и от самия император Юстиниан. Предвид многобройните си функции и церемониални предназначения, църкoвният храм е обслужван от внушителните 500 души.

Новата придобивка на Константинопол коства на имперската хазна около 360 млн. номизми, без към тази сума да се причислява стойността на нейната интериорна декорация. Въпреки огромните разходи по построяването й, „Света София“ оправдава изначалните намерения на патрона си Юстиниан. Той успява да създаде символ, с който властването му да бъде запомнено от поколенията – богослужебният храм остава ненадминат по своите размери и пищност за повече от хиляда години. Едва през 1626 година, след завършването на базиликата „Свети Петър“ в Рим се появява храм способен да конкурира грандиозната структура в Константинопол.

Архитектурният дизайн на „Света София“ е уникален за византийското строителство и след нейното завършване подобна сграда никога не е построена отново. Византийското строителство се завръща към издигането на богослужебни сгради от кръстокуполен или базиликален тип, оставяйки „Света София“ като единствена по рода си, символ на империята, точно според желанията на Юстиниан.

Интериорът на „Света София“, литография от 1852 година

Доминирана от два полукръгли малки куполи и централен огромен купол, поддържан от арки и контрафорси, богослужебният храм е спираща дъха гледка според Прокопой Кесарийски: „Тази уникална архитектура създава чувството за трепет!“. Действително внушителният ансамбъл на Августеона, допълван след 537 година от „Света София“ би впечатлил наблюдателя. Скованият от мраморно великолепие централен площад включвал статуи на всички управлявали някога императори, които със студен взор съблюдавали вечна стража в сърцето на имперската столица. Наблизо се намирали и т.нар. Константинови терми и Баните на Зевксип, а пред самата „Света София“ се издигала огромна обкована в бронз колона, от върха на която триумфиращата фигура на император Юстиниан наблюдавала разстлалия се пред нея Константинопол.

Макар да се явява архитектурен апотеоз на византийското изкуство, от инженерна гледна точка „Света София“ има редица дефекти, които тепърва ще се проявяват през следващите столетия. Архитектите на монументалния храм без съмнение са наясно със сеизмично активния терен, върху който е разположен Константинопол и взимат нужните мерки, с които да предпазят устоите на сградата срещу земетръси. Началото на строежа било поставено чрез дълбокото вкопаване на основите на църквата в земята и заливането им с олово, чието предназначение било да армира цялостната конструкция. Исидор Милетски, който още през първата година от начинанието се превръща в ръководител на проекта след смъртта на своя колега Антемий бърза да се справи с поставените пред него задачи и срокове за изпълнението им.

Началото на мащабния проект заварва роденият през 482 година император Юстиниан в началото на неговата 50-годишнина. Възраст, която се счита за напреднала по тогавашните стандарти. За да е сигурен, че неговият завет ще бъде изпълнен, докато все още е жив, василевсът навярно е инициатор на кратките срокове, в които „Света София“ трябва да бъде завършена. Повечето от известните катедрали в Европа се строят в рамките не на години или десетилетия, а на цели столетия и дори тогава възникват редица инженерни неудачи, които трябва да бъдат поправяни.

В случая с „Храмът на Божията Премъдрост“ ахилесовата пета на сградата се оказва огромният централен купол, чиято тежест се оказва непосилна за структурата под него. Първите тревожни признаци за дефекти в конструкцията на купола стават очевидни след две силни земетресения през 553 и 557 година, когато големи пукнатини се появяват по неговото протежение, както и върху източния полукупол. Според византийския летописец Йоан Малалас увреденият източен купол се срива напълно и парчетата разрушават намиращите се в помещенията отдолу олтар и амвон. Император Юстиниан незабавно нарежда началото на обстоен ремонт с който е натоварен Исидор Млади – племенник на вече покойния Исидор Милетски.

Архитектът бързо установява причините за колапса на куполите на сградата – техният дизайн е с прекалено нисък център на тежестта, което и стоварва непосилно натоварване върху носещите арки на покривната конструкция. За да се справи със ситуацията Исидор демонтира изцяло купола на „Света София“ и на практика го построява наново с употребата на по-леки строителни материали. Архитектурният дизайн също е съществено променен. Куполът е направен с много по-висок център, което и разпределя теглото му равномерно върху сградата. Целият ремонтен процес отнема около 4 години, като през 562 година сградата добива вида и височината си от 55,6 метра с които и остава до наши дни. Според съвременните медиевисти с направените промени куполът изгубил част от предишното си изящество, но подобрената му устойчивост спомогнала за съхранението му през вековете.

Следващите столетия продължават да подлагат да изпитание наследството на Юстиниан и делото на неговите архитекти. Тежки земетръси през 869 и 989 година разрушават на два пъти западния полукупол на сградата, което и налага повторното му издигане и подсилването му с контрафорси. През 1344 година, силен земен трус отново довежда до сериозни поражения по „Света София“, като пукнатини се появяват дори по централния купол. Събитието е изтълкувано като зловещо предзнаменование за предстояща гибел.

Колкото и внушителна да е архитектурата на „Храмът на Божията Премъдрост“, който спира дъха със своите куполи и арки, толкова по-впечатляваща е неговата интериорна декорация и вътрешно оформление. Макар да не пести никакви средства за украсата на символа на своята империя, Юстиниан не е единственият ромейски владетел, който допринася за увеличаването на неговото великолепие. В хода на столетията, през които съществува Византийската империя, много от приемниците на василевса финансират добавянето на нови елементи към вътрешната украса или реконструкцията на разрушени такива. Впечатляващият изглед на централния купол извън сградата бледнее пред гледката, откриваща се към наблюдателя отвътре.

Отдолу овалът на купола бил стилизиран да наподобява звездно небе, доминирано от колосален златен кръст. Илюзията за проблясващи звезди се получава вследствие на пречупващите светлината 40 отверстия по протежението на купола, а наблюдаващия оставал с впечатлението, че покривът не е закрепен върху нищо и „виси“ във въздуха като похлупак. От центъра на тавана към средата на храма се спуска деветтонна бронзова верига, завършваща с масивен полилей, който заедно с нарочно поставени канделабри осигурява осветлението на храма по време на нощни бдения или церемонии.

Сред шедьоврите на вътрешната архитектура на монументалната сграда несъмнено се нарежда и амвонът – структура, изработена от многоцветен мрамор със златни обкови и скъпоценни камъни. Той завършвал с малък купол, покрит със стилизирани златни листа. Олтарът от своя страна бил отделен с висока сребърна иконостасна стена за която се намирал Светият Престол, излят от чисто злато. Четири сребърни колони поддържали издигащ се над него балдахин, увенчан с голям златен кръст, а в дъното на олтара се намирал и сребърният трон на византийският патриарх.

Наред с церемониалните регалии на православието вътрешната декорация на сградата изобилства с изящни мозаечни пана, разположени по пода и във височина по стените на наоса. В тях се наблюдават преобладаващи флорални и зооморфни мотиви – листа, дървета, плодове, риби и птици. Сред най-старите антропоморфни фигури са изображенията на двамата архангели Михаил и Гавраил, които все още биха могли да бъдат видени от съвременните посетители, макар влошеното състояние на мозайката само да загатва за някогашното величие. Иконоборческата криза във Византийската империя през VIII и IX в. не подминава „Света София“ и много от поръчаните от Юстиниан и неговите приемници изображения на светци биват премахнати. През втората половина на IX в., когато иконоборството престава да бъде фактор в империята, настъпва подновен интерес към религиозното изобразително творчество и в „Храмът на Божията Премъдрост“ са добавени множество нови ансамбли, изобразяващи Исус Христос, наблюдаващ богомолците от една от арките на купола, фигури на източноправославни светци, сцени от Евангелията и четири огромни фигури на шестокрили серафими.

Вътрешното пространство и входове на „Света София“ били със строго регламентирана функция и роля, съблюдаваща се по време на церемониални процесии, богослужения и коронации. Кортежът на императора – неговите лични сановници и телохранители преминава през т. нар. Имперска порта – висок седем метра портал, датиращ още от времето на Юстиниан и според византийските летописци построен изцяло от дърво от Ноевия ковчег. Мраморната порта разположена в горната южна галерия от своя страна била използвана от духовни лица участващи в синодални събрания. Ложата на императрицата се намирала в централната галерия на сградата в геникона (женското отделение), откъдето владетелката на империята можела да наблюдава церемониите и процесиите в сградата, заедно със своите придворни дами. Малък пиедестал от зелен мрамор днес показва къде някога е бил разположен трона на императрицата. Тежки двукрили бронзови врати, поръчани от император Теофил при нужда превръщали „Света София“ в импровизирана крепост и както ще видим били последната бариера между османците и потърсили убежище в божия храм константинополци през 1453 година.

Съвременна схема на „Света София“ във вида от времето на Юстиниан Велики. Изглед от Августеона

Преди да стане жертва на османското нашествие, великият православен храм първо е разграбен и поруган от участниците в Четвъртия кръстоносен поход – драматичен и тъжен развой за който научаваме от византийския летописец Никита Хониат. Когато през 1204 година кръстоносците, търсещи разплата за военните си услуги, поискани от Алексий IV срещу неговите политически врагове, установяват, че императора не е в състояние да им заплати, те обсаждат и превземат имперската столица. Следва нечувано плячкосване на града, в хода на което много безценни статуи, икони и имперски регалии биват отнесени в Западна Европа.

„Храмът на Божията Премъдрост“ също не е пощаден и пищната му вътрешна декорация привлича търсещите богатства кръстоносци. След като в Константинопол се установява новосъздадената Латинска империя, „Света София“ се превръща в католическа катедрала. По същество тя продължава да изпълнява същите церемониални и богослужебни функции, но вече под друг флаг и религиозна доктрина. Целейки обявяването на символична приемственост с Източната Римска империя, първият владетел на латинците Балдуин е тържествено коронован за император на 16 май 1204 година, като церемонията почти дословно следва практиките на византийската коронация.

Годината, в която Византийската империя спира да съществува, а „Храмът на Божията Премъдрост“ отново е поставен в служба на друга империя е същата, в която за Балканите угасва и последната надежда за решителна западна намеса срещу османската експанзия. Бойното поле се измества към Унгария, Австрия и Средиземноморието, а над Константинопол вместо камбанен звън се разнасят призивите за молитва на мюезините. Последните часове на византийската столица са добре известни, благодарение на обемни описания на съвременници на периода като Нестор Искандер, Сфранцес и пр.

Благодарение на тях научаваме, че в следобеда на 29 май 1453 година, когато финалният щурм на войските на султан Мехмед II вече е преминал в ръкопашни схватки по улиците на града с последните оцелели защитници, в „Света София“ тече църковен молебен. Сградата е препълнена с изплашени столичани – жени, деца и старци, отчаяно вкопчени в надеждата някакво божествено провидение на спаси обречения град от ръцете на нахлуващите турци. Шариатът повелява за правомерно опустошаването и плячкосването на град, който се е съпротивлявал на мюсюлманска войска и бойците на Мехмед скоро се насочват към великата катедрала. Масивните бронзови врати на Теофил дълго удържат събраните пред храма турци, но в крайна сметка се пречупват пред напиращото множество. Последвалите събития, случили се в Божия дом, навярно не се нуждаят от обрисуване.

Според популярна легенда, чаканото от константинополци чудо се случва, но не по начина на който са се надявали – с нахлуването на мюсюлманите през разбитите порти на храма, духовникът, отслужващ молебена сякаш се разтапя във въздуха, заедно със светото причастие. „Само когато храмът отново е в християнски ръце – продължава легендата – светият мъж, спасен от Бог ще се завърне и ще продължи литургията оттам, откъдето е спрял преди стотици години“. Твърде вероятно с жителите на града се случва същото, което става в една друга църква и една друга столица, 57 години преди събитията в Константинопол.

През 1396 година, в Търновград, превзетата от османците столица на Второто Българско царство, знатните граждани са събрани в безименна църква и са избити поголовно. Според Григорий Цамблак, от който научаваме за това деяние, дори само от описанието на събитието на хартия „човешкият език изтръпва и костите се разтреперват“. Оцелелите от събралото се в „Света София“ множество имали незавидната съдба да бъдат продадени в робство. Всъщност, пленените в щурма на Константинопол византийски първенци са толкова многобройни, че османският султан често направо ги подарявал за лични роби на други мюсюлмански владетели.

Фанатизмът, с който бойците на Мехмед II търсят плячка в превзетата византийска столица гори толкова силно, че османският султан се принуждава да сложи нарочна охрана пред ключови сгради, които да ги защитават от развилнелите се османци. В крайна сметка, това към което Мехмед се стреми е да превърне Константинопол в столица на своята нова империя, което не би могъл да стори, ако от града останат само руини. Въпреки това, „Света София“ не е пощадена от вандализъм – голяма част от нейните съкровища и богата украса са плячкосани, а християнските символи и регалии – поругани. Особено тежко са засегнати мозайките и стенописите изобразяващи антропоморфни фигури, тъй като Ислямът забранява изобразяването на хора за религиозни цели.

Влизането на триумфиращия Мехмед II насред разбития Августеон на Константинопол маркира началото на нова ера, както за самия град, така и за „Света София“. Османският султан незабавно нарежда един от придружаващите го улеми да влезе в столичната катедрала и от авмона да произнесе „шахада“ – ритуално приветствие към Аллах, с чието възхваляване в сърцето на православния храм, сградата официално е превърната в джамия. „Света София“ изпълнява новата си функция на първа джамия на Османската империя за столетия напред. Храмът преминава през серия от реновации и архитектурни промени, започнали още с управлението на Мехмед, който нарежда началото на ремонтни дейности за възстановяването на увредената по време на обсадата сграда. Към нейната вътрешна уредба са добавени метални дискове с калиграфски изписаните на арабски имена на Аллах, Пророка Мохамед и четирите първи халифи.

В средата на XVI в. започва издигането на прочутите днес минарета на храма. Дотогава на тяхно място се издигали по-малки религиозни сгради построени от турците, които обаче са увредени при силно земетресение през 1509 година. Паралелно с конструирането на източното и западното минаре на „Света София“, инициирано от султан Сюлейман Великолепни започва и целенасоченото заличаване на християнската интериорна декорация на храма. Старинните византийски мозаечни пана и стенописни ансамбли биват замазвани с гипс или мазилка от вар, което по ирония на съдбата ги съхранява почти непокътнати до XX в., когато са преоткрити за света. Много от образците на византийското изобразително изкуство обаче нямат този късмет – често мозаечни парчета били откъртвани от мюсюлманите, посещаващи храма, тъй като вярвали, че носят късмет.

В края на XVI в., при управлението на Селим II, хилядолетната сграда е подложена на обстойна реновация от опитния османски архитект Синан, който подсилва структурата й с допълнителни носещи подпори, които да дадат на храма повече стабилност по време на земетресения. Синан изгражда и останалите две минарета от известната четворка сгради, султанската ложа в джамията, а на централния купол на „Света София“ е поставен голям златен полумесец. Османският архитект конструира и мавзолей в който по-късно е погребан султан Селим II. Превръщането на някои от вътрешните помещения на сградата в мавзолеи се превърнало в традиция за по-късните султани, много от които, като Мурад III, Мехмед III, Мустафа I и пр., биват погребани на територията на джамията.

През 1739 година „Света София“ отново преминава през процес на обновление, в хода на който към комплекса на сградата е добавено религиозно училище и кухня за бедни, а година по-късно е построен фонтан с ритуално предназначение.

Безпорно най-обстойна и сериозна работа по обновяването и съхранението на древния монумент през османския период е свършена през 1847 година, когато мащабния проект е поверен от султан Абдул Меджид I на швейцарските архитекти Гаспаре и Джузепе Фосати. Братята съблюдават проверката на куполите на сградата за пукнатини, подсилването на носещите елементи и построяването на нова султанска ложа в нео-византийски стил. Минаретата на джамията също преминават през основен ремонт, след завършването на който височината на всяко едно от тях била регулирана за да е еднаква с тази на останалите.

„Света София“ изпълнява функцията си на джамия до политическия край на Османската империя, когато вятърът на промяната трансформира старата империя в известната днес турска република. През 1935 година, в безпрецедентен акт на уважение към миналото на сградата като символ не на една, а на цели религиозни и културни доктрини, президентът на Турция Мустафа Кемал Ататюрк издава декрет с който превръща „Света София“ в музей. Богослуженията в сградата – независимо дали мюсюлмански или християнски са забранени с което древният храм, станал свидетел на около една пета от записаната човешка история излиза в дълго чакана почивка. През следващите 80 години, музеят се превръща в съкровищница за историци, археолози, архитекти и изкуствоведи. След като гипсовите мазилки от стените и портите са премахнати, под тях се показват за пръв път от столетия лицата на светци и древни императори, а от пода проблясват с многоцветния си мрамор мозаечни пана.

В краят на XX в. „Света София“ преминава през щателен ремонт, средствата за който са събрани благодарение на световни организации, занимаващи се с културното наследство на човечеството. В съвместна работа с турското Министерство на културата от 1997 до 2002 година, започва мащабен процес по реновация на купола, реставрация на мозайките, фреските и иконостасите и подсигуряване на сградата срещу влага просмукваща се в интериора откъм основите. До 2006 година е отбелязан значителен напредък в консервацията на монумента и запазването му за бъдещите поколения. Интересът към „Света София“ от страна на световната общественост е доказан от статистическите данни, показващи, че до средата на втората декада на новото столетие, музеят е станал обект на посещение от страна на над три милиона души годишно.

Събитията от тази година, когато храмът отново бе превърнат в джамия, напълно отговарят на китайската поговорка „Да живееш в интересни времена“ и явно той тепърва ще добавя нови моменти в своята хилядолетна история.

https://bulgarianhistory.org/sveta-sofia/

[Сосипатор]

Пада на Константинопол, е едно естествено явление предизвикано от упадъка на Византийската империя. Бог праща такива изпитания на страни дето изначално са пазители на светлината, но отпосле се развращават. То отчасти е и за да се отсее житото от плевата. Така по това време целата аристокрация и голема част от висшето духовенство радушно са приели Флорентинската уния, с цел да запазят позициите си и богатствата си. Други обаче като смелия Лукас Нотарас са казали не, По-добре турска чалма в Константинопол, отколкото латинска митра. Тоест, по-добре да бъдем избити като православни мъченици, отколкото да станем еретици. Избора е бил между двете опции дали да се изберат онези дето убиват телото, а на душата не могат да навредат, или онези дето телесно не убиват, но убиват душата. Така се е и случило. Империята дето векове преди това е била светило за народите, е паднала не от силните турци, а от собствената си деградация.

И това донекъде е добре, щото по тоя странен начин Бог е запазил православието. Османската империя колкото и да е била мюсюлманска и теократична, никога не е посягала духовно на православните, (освен случаите на потурчване из Родопите и Босна) Ако бехме подпаднали под западното влияние обаче, сега не ми се и мисли какви щехме да бъдем.

По същия начин през най-страшните комунистически гонения в Русия  се е видело кои са истинските православни загинали като мъченици, и гонени до дупка, а кои са били слагачите се на властта и предателите на вярата. Преди това заради обществото и нагласата му, не е било възможно да се отдели кой е лицемер, а кой истински православен.

[Panzerfaust]

Възстановка на Константинопол, преди да падне в ръцете на турците:









https://pochivkablitz.bg/narachnik/vizhte-konstantinopol-v-nay-slavnite-mu-dni-predi-da-padne-v-rtsete-na-turtsite

[Hatshepsut]

Константинопол - 1453г.
Художник: Васил Горанов

[Hatshepsut]

Откриха портрет на последния византийски император

Портретът на последния византийски император Константин XI Палеолог бе намерен по време на разкопки в манастир в Пелопонес, Гърция. Новината бе съобщена от Гръцкото министерство на културата.

Според официалната информация портретът е бил рисуван, докато императорът е бил все още жив.

Портретът е бил намерен в Католико, главната църква на манастира "Св. Архангели", на няколко километра от града Айджио.

Д-р Анастасия Кумуси е открила портрета, докато е работила върху втори слой на фреска. Според информацията на Гръцкото министерство на културата стенописът датира от 15 век. Под слоевете са били намерени още няколко византийски стенописа, които представляват интерес за учени и любители на историята.

Гръцкият министър на културата Лина Мендони заяви, че стенописът е единственият портрет на последния византийски император, който е правен, докато все още е бил жив.

"Художникът най-вероятно е имал директен достъп до императора, защото чертите на лицето са предадени много реалистично и натурално", казва тя.

https://www.focus-news.net/novini/interesno/Otkriha-portret-na-posledniya-vizantiiski-imperator-2387478