Богомили

[Hatshepsut]

Богомили

Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/Богомилство

Реставриран богомилски храм в Травник, Босна и Херцеговина

Богомилите са идейните последователи на учението на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927-969), известен като Поп Богомил. Първите сведения за появата на богомилството говорят за враждебното отношение на Цариградската патриаршия към него и за окачествяването му като вредна за интересите на църквата и държавата манихейска ерес, примесена с павликянство.

Съвременните учени характеризират богомилството като дуалистично, антифеодално и реформаторско народно движение, възникнало в лоното на българската църква през Х век и бързо разпространено в българските земи — Мизия, Тракия и Македония, в бурните времена предшестващи византийското нашествие. Корените му като цялостно социално по съдържание и религиозно по форма движение трябва да се търсят непряко в учението на дуалистичния гностицизъм и пряко в масовите депортации от Византия на арменци и сирийци, сред които има мнозина павликяни, в земите на Тракия и Македония.

Наименование

Названието на богомилите идва от името на поп Богомил, но широко разпространение придобиват и названията на богомилите торбеши, както и бабуни — от предполагаемото място, където живял и проповядвал учението си поп Богомил — планината Бабуна.

Интересен и уникален е случаят с Босненската църква, която институционализира богомилството, а по-после съдейства за трайната ислямизация на населението на Босна, което днес се идентифицира като бошняци, т.е. славяни-мюсюлмани. Според някои български учени (напр. Пламен Павлов) сходна е появата и на повечето от значимите локални групи на българите мюсюлмани (наричани традиционно българо-мохамедани или ,,помаци") — тези българи и днес живеят по места, където богомилското учение е било особено силно (Западните Родопи съвпадат с богомилската ,,църква Драговичия", Македония — с ,,църквата България" според западните извори), което показва близостта в съдбата на ,,еретиците" в Босна и българските земи.

Влияние и разпространение

Споровете за мястото на възникването на богомилското учение не са получили еднозначен отговор и до днес. Преобладава мнението, че това е станало в днешна Македония или в района на столицата Велики Преслав. Някои учени (Пламен Павлов, Петър Ангелов и др.) се опират на един показателен текст в Сръбския Синодик (1222 г.), създаден на основата на по-стари български и византийски извори — в него категорично се твърди, че поп Богомил е действал в ,,българска Македония при Филиповград" — Пловдив и Тракия, което съответства на византийските представи от Средните векове.

Разпространено първоначално в Тракия и Македония, богомилското движение създава там първите си църкви. Въпреки преследванията, на които е била подлагана богомилската ерес, особено по времето на византийското господство, това религиозно учение просъществува в България чак до XV век. Голяма част от изповядващите го приемат исляма след османското нашествие: от тях произлизат днешните помаци, торбеши и пр. Последното наименование също е свързано с богомилството. Според Димитър Ангелов така били наричани част от богомилите в Македония. Само една част от павликяните запазили своето, макар и доста поизбледняло учение чак до XVII век, когато францисканците ги обръщат към католицизма.

В Рашка през XII век след събора на Петрова църква, богомилите са безмилостно преследвани от Стефан Неманя, а книгите им изгорени. Значително по-сигурно те се укрепват в Босна и Херцеговина. Някои от тях бягат натам след 1170 година, където намират сериозна подкрепа от босненските владетели /банове/ и по-късни крале. Владетелят бан Кулин бил страстен богомил и сектата наброявала десетки хиляди привърженици в страната. Оттам разпространението ѝ стига до сърцето на Западна Европа. В средновековна Македония богомилите са наричани бабуни, название което идва от планината Бабуна.

В Западна Европа

Според Житието на сръбския княз Иван Владимир, още по времето на българския цар Самуил ,,заблудените народи на масалианските и богомилските български еретици, (които) проникнали в Мизия, Албания, Далмация, Илирик и Сърбия".[4] През XI–XII в. се множат сведенията за разпространението на ,,българската ерес" (Bulgarorum haeresis) в цяла Европа. На Запад, от Далмация до Атлантика, католическите папски наместници от бенедиктинския орден изучават византийския опит в борбата срещу еретиците, чиято мисионерска дейност се счита като основополагаща при възникването на западноевропейските религиозни общности на патарени, катари (албигойци) и валденси в Далмация, Италия, Германия, Фландрия, Англия, Франция, Лангедок и Арагон (обхващащ и днешна Каталония).

Разпространението се осъществявало от търговци и занаятчии, предимно тъкачи[5], пътешественици и богомолци, а идейната им връзка с трубадури и минезингери им осигурила широка гласност и достъп до управата на свободните градове в Северна Италия и кралските дворове на Южна Франция и Арагон. През XI в. се появяват първите новини за присъствието им, а през XII в. сведенията за тях ,,заливат цяла Европа", назовавайки ги с различни имена: бугри (българи), бабуни (в Босна), катари, манихеи, павликяни, патарени, албигойци и т.н. Самите те се наричали просто християни, а хората ги определяли като ,,добри хора" и ,,добри християни", заради скромния им начин на живот, простотата с която се обличали и мисионерския им жар, които ярко се отличавали от помпозността и претенциозността на папския двор и висшия католически клир, и разпуснатостта и невежеството на провинциалното католическо свещенство.

В Ломбардия (Северна Италия) движението било добре организирано още през XII в. Негово средище бил град Милано, а самите еретици били наричани патарени според името на предградието Патария. Горе-долу по същото време се появяват новини за значимо присъствие на еретици в Лион, Шампан и Фландрия, където учението изглежда обхващало най-често тъкачните работилници. Главните му средища в Рейнската област били Страсбург и Кьолн.

Във Византия

Въпреки гоненията от страна на църковната и светска власт, появилата се в различни краища на Византийската империя ерес не могла да бъде заглушена и намерила свои идейни поддръжници в самата византийска столица. Един от най-значимите от тях е мислителят Йоан Итала — ученик на именития философ, историограф и писател Михаил Псел, свободно проповядвал сходно на богомилството и павликянството платоническо учение в края на XI в. до възкачването на престола на Алексей I Комнин. През 1081 г. бива изправен на съд в Цариград. Възгледите му, противоречащи на църковните догми, били осъдени и проклети с анатема в Синодика в неделята на православието. Десет години по-късно, през 1092, пред същото синодално съдилище бива изправен нов обвиняем — Нил, за когото се предполага, че бил особено популярен сред арменското население монофизит. Наскоро след това започнал процес срещу свещеника Влахернит, поддържащ връзки с ентусиастите, т.е. евхитите (масалианите), за когото Ана Комнина твърди, че измамил много люде и докарал до гибел знатни семейства в столицата. Подобно свидетелство дава и за проповядващия из балканските земи Василий, за когото разказва и Евтимий Зигавин в своята Паноплия Догматика. Други ценни сведения се откриват във византийските хронисти Йоан Зонара и Михаил Глика, а също и в Бориловия Синодик(1211 г.). Задържането и разпитите на богомилския ,,патриарх" Василий, послужили на императора за опознаването на основната еретическа доктрина и излавяне, и разправа с по-отявлените ѝ последователи. След напразните опити да бъде сломен и върнат към правоверието[6] , се решава, за назидание, да бъде изгорен на клада на хиподрума, в близост до двореца и църквата ,,Св. София", ок. 1111 г. Следващата новина за процес срещу богомилски проповеди се появява едва през 1140 г., по времето на Мануил I Комнин. Споменати са Константин Хризомала, Георги Памфил и други двама монаси. Книгите на Хризомала — Господни златни слова, се ползвали с голямо уважение сред монасите в манастирите ,,Св. Никола" и ,,Св. Атеноген". Само две години по-късно пред Цариградския синод са обвинени двама висши духовници от Кападокия: епископите на Сазимон и Балибоса Климент и Леонтий. Непосредствено след това бил изправен пред същия съд монахът Нифон, от Кападокия. Различни свидетелства за тези събития дават Йоан Кинам и Никита Хониат. Запазено е и едно известие на правния тълковател Тодор Васалмон (1170-1180), което гласи, че по онова време в пределите на империята имало ,,цели крепости и области", заразени от богомилската ерес.

В Мала Азия

За разпространението му и в византийска Мала Азия разказва цариградският монах Евтимий от Акмония (след 1034 г.), според когото някой си Йоан Чурила бил първият разпространител на ереста в областта на Опсикион, Кивереотон и Тракезион. Център на дейността му била Смирна, а активен негов съратник — Рахей. ,,Лъжесвещениците" на учението наричали себе си апостоли и се смятали за християни. Наричали се още христополити (поданици на Христа), но и богомили, както и на ,,други места", свидетелства Евтимий. Противниците им в тема Опсикион ги наричали фундагиагити (фундаити), т.е. торбоносци или торбеши, с цел да осмеят водачите им, които се посвещавали на митарства (мисионерска дейност) и се оставяли да бъдат поддържани от последователите си.

В Киевска Русия

Важна предпоставка за проникването на богомилството в Киевска Русия през XI в. оказват покръстването ѝ в православната вяра (988 г.) и безспорните ѝ културни, исторически и народностни сходства с България, както и оживените ѝ по това време търговски и политически контакти с Балканските страни и Византия. С разпространяването на славянската писменост в сравнително новопокръстената държава, навлиза значителна по обем религиозна книжнина, както на официалната литература, така и с апокрифно или еретическо съдържание. За широкото разпространение на този вид народна литература, способствали не само живият спомен от доскоро изповядваното езичество, но и лесният и разбираем език и иносказателната форма на творбите ѝ. Съдейки по многобройните преписи, широко разпространение получили дошлите от българските земи апокрифи, сред които: Видение Исаево, Енох, Варух, Животът на Адам и Ева (с епозода за Аврамовия запис), Йоановия апокалипсис, Томиното евангелие, Прението на Христа с дявола, Ходене на Богородица по мъките и Повест за кръстното дърво на поп Йеремия, ползвало се с голяма популярност, както и легендата за Тивериадското море. С течение на времето тези разкази станали известни в Русия с характерното название "български басни".

Бурната обществена среда, от своя страна, ознаменувана с народни вълнения през целия XI в., също спомогнала за навлизането на антицърковните и антифеодални настроения, силно повлияни от дуалистичното мировъзрение на павликяни и богомили. Има сведения, че двама от водачите на едно селско въстание в Ростовска област (1071 г.), представящи се за ,,влъхви" (магове, мъдреци), изповядвали докетични становища и спорели, че ,,дяволът сътвори човека, а Бог вдъхна в него душа". Сведения за подобни вярвания се появяват и в Новгород, а представителите на официалното християнство не се поколебавали да назоват произхода му, наричайки еретиците ,,българи", както и западноевропейските им единоверци. Пример за това е полемичното съчинение Слово некоего христолюбеца и ревнителя по правой вери съставено по същото време, което обявява отстъпниците за езичници и хора по-лоши от еретиците, и от евреите. Друга полемична творба с антиеретическо съдържание е Слово Йоанна Златоустаго, ценни сведения дава и руският Номоканон (Кръмчая книга), а първият индекс със забранени книги, преведен от гръцки, е поместен в Светославовия сборник (1073). През XIV в. е публикуван собствен разширен и пригоден за нуждите на руското духовенство индекс на неподходящите за четене и вредни книги. Често използвана и цитирана била ,,Беседа против богомилите " на Презвитер Козма, позната в Киевска Русия още през 60-70-те г. на XI в. Не по-малко популярно било и Житието на непримиримия борец срещу павликяни и богомили Иларион Мъгленски.

В Банат

Според произведения на св. Герард в Банат през XI век при управлението на православния княз Ахтум са активни местни еретици, които особено почитат архангел Уриил. Най-вероятно се имат предвид богомили, проникнали от Северна България. В една църква до с. Гиген, Никополско, е намерен лапидарен надпис, писан от Анания, срещу еретиците (богомилите). Той датира от същото време — първата половина на XI век.

Доктрина

Когато се поставя въпросът за идейните традиции, които усвоява и развива поп Богомил, трябва да се обърне внимание на вече разпространените в България дуалистични ереси — павликянството и масалианството.

Павликянството поддържало дуалистичната идея на старото манихейство за съществуване в света на две начала — добро и зло, които са във вечна непримирима борба. Невидимият свят те отдавали на доброто начало, а материалният, видим свят считали създание на злото начало. Водени от това свое разбиране за света, те не признавали църковните обреди, отхвърляли кръста и иконите, били против църковната иерархия. Особено важна е поддържаната от тях мисъл, че за тълкуването на Евангелието не са нужни Божии наместници — свещеници, че това могат да вършат всички хора.

Друго учение, чиито традиции усвоява поп Богомил, е масалианството. Възникнало в III в. в Мала Азия, то се разпространява и в други краища на Византийската империя. Според него злата сила, която е внедрена в човешката душа и плод на която е видимият свят, може да бъде победена чрез дълбоки и искрени молитви и аскетичен живот. Тогава човек щял да се освободи от властта на сатаната и щял да получи в себе си благодатта на Светия Дух, издигайки се над останалите хора с ,,духовно съвършенство". Масалианите отричали земните блага, богатствата, считайки ги пречка за духовно извисяване.

Поп Богомил създава стройна система от разбирания за света и живота, за поведението на човека, за устройството на обществото, възприемайки творчески предходните дуалистични учения, на които придава определена социална антифеодална насоченост. В духа на гностическите традиции богомилството се стреми да опознае света и човешката природа и съобразно с това да обоснове поведението на човека в живота.

Богомилството продължава манихейската есхатология. То поддържа идеята за съперничество на две извечни начала — добро и зло, като накрая ще победи доброто начало.

Основният възглед на богомилите за освобождаването на човека от властта на дявола се отразил върху тяхната етика и върху обществено-политическите им възгледи. Те са проповядвали пост, въздържание, смирение, кротост и пр. Освен това били против убийството, войната, не унищожавали дори животни, поради което се хранели с постна храна.

Богомилите се делели на различни категории според съвършенството си в зависимост от степента на преодоляване в себе си властта на злата сила, дявола. Най-високо в моралната йерархия стояли съвършените богомили, които чрез дълбоко усвояване на учението, чрез молитви и аскетичен живот се издигали до носителя на Светия Дух и се приготвяли за свещеническа и богослужебна дейност. След съвършените богомили идвали вярващите и след тях — слушателите. Вярващите били членове на братствата, можели да участват в религиозния им живот, били обвързани с определени аскетични задължения. Слушателите живеели извън богомилските общества и можели да присъстват на проповедите. От една категория в друга богомилите преминавали след специален обред.

Богомилите имали по-друго отношение към жената в сравнение с православното християнство. Те отделяли еднакво място на мъжа и жената, допускало се и жени да бъдат съвършени, да стават учители и проповедници.

Проповедта на богомилите е придобивала и определена политическа насоченост, изразявала се в призив за неподчинение към представителите на привилегированата класа, които са имали власт над прикрепените към тях селяни.

Приноси към общочовешката култура

• Религиозна свобода и толерантност
• Религиозно и свещенодейно равноправие на половете
• Реформация на феодалния социален ред
• Свещено отношение към всички живи същества
• Нетърпимост към основаните на властта и насилието църква и държава,наричани от тях "противочовешки общини"

[Hatshepsut]

Като предшественици на богомилството се считат пявликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и е било чисто самородно българско явление.

Сам презвитер Козма казва, че поп Богомил се явил с някакво учение, което не било във връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен придобива голяма правдоподобност.

Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение, основано върху дуализма Ормуз и Ариман. Павликяните са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е доближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликянското, нямат нищо общо с учението на Богомила.

Проповедниците на богомилското учение, начело с неговия създател, са били преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи са се насочвали към централна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и във Франция.

По-късно те добили в различните страни различни имена. В Босна и в северна Италия например, се наричали патарени, а във Франция – катари, бугри, или албигойци.

Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е взимал връх социалният елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.

В България, отечеството на богомилите, те се наричали общиарци, защото са се смятали за наследници на древното человеческо общожитие (обща земя при общ труд и равноправно ползуване от земния плод), което са искали да се разпростре за человечеството по цялата земя.

В такава насока богомилството се е развивало главно във Франция, историята на която е свързана тясно с богомилското движение (албигойството), в резултат на което се родила французката община, а след нея – образецът на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството. www.zapiski.info

[Hatshepsut]

https://www.dailymotion.com/video/xli74x
Великата Ерес (Богомилите) I част

https://www.dailymotion.com/video/xli753
Великата Ерес (Богомилите) II Част

https://www.dailymotion.com/video/xli755
Великата Ерес (богомилите) III Част

[Hatshepsut]

Тайната на богомилите

Според официалните теории корените на богомилството са в Мала Азия. Вярва се, че то е създадено на основата на източни доктрини... Хората изповядващи тази особена форма на християнство са наричaни с различни имена – катари, павликяни, манихеи, албигойци, патарени, българи.

Името катари идва от гръцката дума καθάρός -чист, неопетнен, незамърсен. За названието павликяни съществуват няколко виждания. Едни изследователи смятат, че идва от името на Павел Самосатски, който е бил владика на Антиохия. Други считат, че павликяните са последователи на Апостол Павел, който проповядва в Мала Азия и Балканите на през I век. Някои смятат, че Св. Ерм - владиката на Филипопол (Пловдив) e последовател на Апостол Павел.

Манихеи е изведено от учението на манихеизма – доктрина възникнала (или по-точно утвърдила се) през III век. За неин основател се приема Манес, но когото се приписва персийски произход въпреки тракийското му име. Страбон е пределно ясен казвайки, че Манес е не само име, но и синоним на фригиец - VII.3.12.

Понеже през Средновековието във френският град Алби (Албига) е имало много привърженици на особената форма на християнство, тези хора биват наречени албигойци. По същия начин възниква и названието патарени – от Патария – това е място, което е обитавано от последователите на наречената ерес религия.

Названието българи – bougri не се нуждае от дълъг коментар. Поради това, че от България идват хората разпространяващи преследваната от църквата доктрина, то изповядващите, така наречена ерес са познати и под името българи. Богомили пък идва от името на поп Богомил, който е живял през Х век в земята ни. В настоящата работа ще бъде използвано името богомили за хората, чието учение е преследвано с жесток фанатизъм.

Веруюто на тези хора се и отличавало значително от това на гърци и западноевропейци.Богомилите не са се кланяли на кръста (разпянието). В интерес на истината трябва да се спомене, че ранните християни не считат кръста (разпянието) за свой символ. Божият син е избразяван като добрият овчар, или пък са използвани агне и риба като негови символи.

Трябва да се отбележи и това, че кръстът на Константин Велики няма нищо общо с разпятието. По-скоро се касае за един древен символ на светлината. Самият Христос е олицетворен със светлината в Евангелието на Йоан - "В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе". Йоан, 1-4,5.
Така нареченият лабарум също не е свързан с разпятието. Лабарумът е изграден от гръцките букви Х и Р, които са първите букви от името Христос, явяващо се като превод на еврейското и арамейско Машиях – помазаник, то пък идва от маша- мажа, помазвам...(трудно е да се определи смайващата прилика между българската и еврейско- арамейската дума).

Богомилите не са признавали Стария Завет. Това обаче не би трябвало да е нещо учудващо. Сам Христос заменя принципа – Око за око, зъб за зъб с новото послание  - Да се обичаме един друг ! Любовта и духовната чистота трябва да са отличителните белези на последователите на Христа.

Според учението на богомилите съществуват двама господари на света. Материалният свят е създаден от черния бог, а човечеството от добрия бог. Това де факто е и виждане на самият Христос. В Евангелие на Йоан 14-30, четем думите – "Аз няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо общо с мене".

Интересното е, че според виждането на траките също има бог на светлината и такъв на тъмнината. От изучаването на тракийската религия става ясно, че дедите ни са познавали твърде различни богове. Балей, Багос, Сабазий и др. са били олицетворение на светлината и доброто. Имало е обаче и други като Керсос, Аксио-Керсос. Последното се превежда като черният ужас от Вл. Георгиев (Траките и техният език с. 59). Не са открити нито храмове, нито посвещения на този бог. Това означава, че дедите ни са познавали това божество, но не са му се кланяли.

Предците ни са разбирали, че съществуват две сили – тази на доброто и тази на злото.Това сващане е мното древно, то се среща при индо и ирано-арийците, които познават добрият Ахура Мазда и злия Ангра Маниу. Съществувало е вярване, че ще дойде ден на последната битка между доброто и злото, като силите на тъмнината ще бъдат победени. Същият концепт се поддържа и от ранното християнство.

Обществото на богомилите е доста особено. Те не са се обръщали към своите свещеници с името Отче! Това обаче го намираме в Евангелието на Матея като послание на Христос - "И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата" – Евангелие от Матея, 23-9.

На хора с богат духовен опит богомилите са давали  името дед, дядо. Тук трябва да се отбележи, че Дедас и Дадас са тракийски лични имена...Определени личности сред богомилите успели да постигнат високо ниво на пречистване са назовавани чисти (от там и гръцкият превод катари-чисти).

Богомилските чисти обаче не се появяват в България едва през Средновековието. От незапомнени времена такива хора е имало между дедите ни траките. За това научаваме от живелият преди около 2000 години Страбон - "Посидоний предава за мизите, че заради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, дори и тези от собстствените им стада. За храна използват мед, мляко и сирене, живеейки мирен живот и това е причината да им бъде дадено името богобоязливи и капнобати. И има някои от траките, които живеят без жена, те са наречени ктисти и заради почитта, на която им е отдавана, ги смятат за свети хора живеещи освободени от всякакъв страх". VII.3.3.

Наистина тракийските монаси са били чисти. Те са считали за грях да се убие живо същество, хранели са се с плодове, мед, зеленчуци, житни растения. Отричайки богатството и другите материални блага тракийските монаси са пазели душата си неопетнена. Не случайно Херодот, Омир и Страбон наричат северните траки най-праведните от всички хора...

Най-важното в случая обаче е това, че мизите, за които говори Страбон са наречени в по-късни времена българи. Цели хиляда години значителен брой стари летописци са сравнявали българите с най-големият и най-благороден тракийски народ – мизите. За ктисти трябва да се поясни, че то не е нищо друго, освен гръцкото предаване на българската дума чисти. Вл. Георгиев бе един от първите изказали предположение за връзката между ктисти и чисти.

Фактите показват, че богомилското учение има тракийски корени. Траки са и тези, които са го изповядвали. Не само Балканите, но и Мала Азия е била заселена с наши деди. Там са живели тракийските племена мизи, фриги, витини, мариандини, меони, мейони, бебрики, бюснеи, халиби, сарапари. Те са повлияли народите, с които са били в допир.

Персите също са изпитали влиянието на предците ни. От Херодот знаем, че мидийците играят огромна роля в оформянето на персийската култура. Заратурстра не е персиец, а мидиец, за мидийците обаче Плиний казва, че са предци на сарматите. Същите тези сармати са причислени към тракийското племе гети, по сведения на Прокопий Цезарийски.

Манес, за чието учение се казва, че става основа на богомилството не е персиец, а тракиец. Негови предшественици са Теребинт и Скитиян. За Скитиян се казва, че е живял по време на апостолите (Е.Бъртън).

В древността богомилите са подложени на неописуеми страдания. Били са горени живи, удавяни, бесени, посичани, подлагани на чудовищни изтезания. Преследването им е било толкова жестоко, че част от тях напуска Балканите и забягва в Средна и Западна Европа. Дори и там обаче изповяващите особена форма на християнството не намират покой. Садистичните им врагове ги преследват и избиват без дори да пожалят старци, жени и пеленачета...

И въпреки това богомилите са изкарани врагове на християнството! Христос е благ, той е против насилието, против насилието са и богомилите. Нашите южни съседи гърците леят реки от кръв без никакво притесненние, изтезават садистично противниците си и дори не се срамуват да се хвалят с това в своите хроники. Какво християнство е това? Та това си е сатанизъм...

Какво е предизвикало тази дива омраза към дедите ни? Какво а накарало гръцки, френски и италиански "благородници" да изцапат ръцете си с кръвта на стотици хиляди хора? Богомилите не са ограбвали никого, не са нападали градове и села, не са се държали безобразно и не са се отдавали на пороци. Въпреки това те са ненавиждани в почти цяла Европа. Смята се даже, че един кръстоносен поход е организиран специално срещу нашите богомили  (Н.Овчаров, Победите на Калоян).

За да разберем жестокото отношение на гърци и др. към богомилите, ние трябва да обърнем поглед към ранното християнство. В Европа то е въведено от Апостол Павел (и неговият помощник Сила) първо в земите обитавани от дедите ни. Това става някъде към 46-49 година, по времето на император Клавдий. Новата религия се разпространява в земите ни със смайваща бързина. Във Филипопол – старият Пловив е имало владика още през I век. Става дума за Св. Ерм, който е споменат от едно от обръщенията на Апостол Павел (Римляни 16-14).

Eрм е тракийско лично име, което между другото съотвества на старобългарското родово име Ерми. Свети Ерм е бил глава на няколко раннохристиянски църкви, а това означава, че доста траки живеещи в и край Филипопол са прегърнали новата вяра.

Причината за това се крие в близостта на тракийската религия и християнството.Траките са вярвали, че душата е безсмъртна, вярвали са в новият живот, който е проповядван и от Божия син. Не е никак случайно, че един от ранните отци на църквата – Св. Климент Александрийски нарича Христос – вторият Орфей (Best, von Reden).

Явно в учението на Спасителя е разпозната доктрината на благородния тракиец. Нейни аспекти откриваме в писанията на Страбон, който разказва за ктистите. Тяхното учение, а и начин на живот са съвпадали с принципите на ранното християнство.

За него ние знаем твърде малко защото доста важни неща са скрити от нас. През I век гърците са били едни от най-фанатичните гонители на християните. Гърците са преследвали апостолите на вярата, клеветели са ги, предавали са ги на властите. По-късно, усетили потенциала на новата религия, южните ни съседи решават да я използват за свои цели.

За жалост те успяват да направят това. Само за няколко века от гонители на християнството, гърците се превръщат ...в "християни". Малко по малко южните ни съседи получават все повече влияние в църквата, като през IV век те вече са в състояние да елиминират своите идеологически противници...наричайки ги еретици.

Доминираната от гърци християнска църква вече не е това, което е била по времето на апостолите. Учението на Христос е извратено и използвано за други цели. Покварата засяга и църквата в Рим... Спасителят е предаден, а тези, които следват предано завета му са обявени за еретици и биват преследвани, изтезавани и избивани без милост.

Богомилите са били пример на истински християни със своята морална чистота и благородство. Те обаче са били и просветители, обяснявали са на новопосветените във вярата, че официалната църква оглавена от гърци и др. не е християнска. Обяснявали са, че събирането на богатства, сляпото подчинение, самовъзвеличаването на свещениците е противно на християнството, докато любовта, отричането на материалното и търсенето на справедливостта са истинските християнски ценности.

Тази истина е била опасна за тогаващната официална църква, която се е радвала на голяма власт и богатства. Воден от богомилите народът е започвал да се събужда и да търси сметка за безобразията на "свещеници" и "благородници". Доктрината на богомилите е правела хората свободни, а когато човек един път опита свободата, той вече не позволява да му се слагат вериги, видими, или невидими.

С деянията си богомилите провалят плана на гърци и др. да завладеят много хора с помощта на новата вяра. Движението на богомилите е де факто повторение на бунта на тракиеца Спартак, който счупи оковите на десетки хиляди роби и с това предизвика гнева на Рим. Докато действията на Спартак засягат само Апенинския полуостров, то богомилите успяват да пробудят хората в обширни територии на Мала Азия, Балканите, Средна и Западна Европа.

Спокойно може да се каже, че без намесата на богомилите, християнството отдавна щеше да е изчезнало. Българските богомили дават един светъл пример как човек трябва да търси светлина и справедливост. Искрата, която тези хора запалват гори още векове наред и принуждава враговете на църквата, опитващи се да я разбият отвътре да се унищожат...

Богомилите показват, че вярата в доброто и любовта към хората винаги трябва стоят над властта на така наречените духовници и монарси. За да намери щастие и покой, човек първо трябва да се пробуди, да живее като свободна личност, а не като роб носещ веригите си безропотно.

Желая да уточня, че аз в никакъв случай не отричам Православната Църква. Напротив, смятам, че без нея българщината нямаше да просъществува. През вековете на чуждо подтисничество, нашите православни свещеници успяха да се пречистят носейки същият товар, който опираше на плещите на народа. Българската Православна Църква успя да постигне това, което не се отдаде на много други и поради това заслужава уважение.

За жалост през втората половина на 20 век у нас насилствено бе наложен атеизма. Днес ние опитваме горчивият плод на бездушието и безверието. Когато уважението и срамът си отидат, отива си и човещината. Християнството проповядвано от възвишени хора е не само просветление, то е и лекарството, от което обществото се нуждае. Живеем в свят, в който тъмнината неуморно преследва светлината, и този, който се откаже от доброто ще се лута до безкрай причинявайки страдания не само на себе си, но и на другите.

Дори някой да няма доверие в църквата като институция, дори да не приема Христос като спасител, какво пречи да се следва доброто и да се върши добро? Ще навреди ли Христовото послание да се обичаме един друг, ще навреди ли това да се опитваме да бъдем чисти духовно и телесно? Не мисля... Християнин не е този, който се тупа по гърдите и се нарича такъв, а този, в чиято душа има любов и човечност.

http://sparotok.blogspot.nl/2013/10/blog-post_29.html

[Hatshepsut]

Предсказания за България от Петър Осоговеца, богомилски жрец

Петър Осоговски е Доростолски епископ през Х век, неговата църква е била в днешна Силистра. Той е оставил две големи книги, които в момента се пазят в библиотеката в Малта.

"Деномесечен указател" според Николай Райнов има 384 листа, и е малък, грубо обработен пергамент – ,,кафяв с жилки". Тя съдържа най-много от богомилската астрология. В книгата ден по ден се проследява цялата година: "С кръговрата на Слънцето, шестте планети, Северната колесница, Петела (Орион), Двете рала(Андромеда и Касиопея), Кадилницата (Лебедовия Кръст), Птицата на Бога(Скорпион), Трапезата на влъхвите (Северна Корона), Соломея (Волопас), Млечния път и Старците (Северна змия)".
Там има оригинални легенди, даващи съвсем ново разбиране на Звездните Митове.
В "Деномесечен Указател" и "Книга за Звездите и за съдбата на народите" Петър Осоговец предрича гибелта на Византия и дава следните управители на народите и държавите: Масър (Египет) – Слънце; Междуречие (Вавилон) – Луна; Гърция - Венера; Иудея – Меркурий; Рим – Марс; Византия - Сатурн; България – Млечен път... Слънце – владее над Царството; Луна – властва над Целомъдрието; Меркурий – повелява над Посвещението; Юпитер – бди над Славата;    Венера – владее над Любовта; Марс – владее над Кръвопролитието; Сатурн – пази Тайната;

Източник: http://indigota.com/index.php?topic=2765.0#ixzz2mVUngw00

"...А в четвъртия ден Господ създаде звездите - да красят твърдта небесна - и да бъдат знамение за векове и народи. Седем едри звезди сътвори Предвечният - и седем области на небето им повери.
 
И вложи Творецът седем духа в седемтях светила небесни, та седем ангела се родиха. И повери на всеки ангел по един от седемте народа - да го ръководи.
 
И ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два ангела - един да го води, а друг да го пази.
 
Слънцето разпери криле над Египет, Месечината - над Междуречието, Вечерницата се спря над Елада, Звездата на Посланника покри с лъжи Юдея, Звездата на Бранника - Рим, а Звездата на Отшелника - Византия. А народите се не бяха още родили на Земята, но те живееха в чертозите на Господнята Премъдрост.
 
И вси народи получиха от Вечния по един звезден дух. Само над България тъмнееше мрачина - и звезден ангел не развя криле над нея.
 
И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, че всички си имаха другар, а той нямаше. И с плач поиска от Бога звезден дух-другар да му даде. Та се смили над него Творецът, ала нямаше вече звезда и звезден дух.
 
И духна тогава Бог в простора - и осени с божествено мановение Млечния път да властва над България...
 
И превратна бе участта на Египет, умряха двата народа-близнаци на Междуречието, изгоря Елада, погина Юдея, разсипа се Рим, само Византия и България останаха...
 
Но този, що се вслушва в пророчески вещания, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят и Византия навсегда, а България като Огнена птица ще се възражда из собствената си пепел, та докрай на вековете ще пребъде...
 
...Защото гаснат звездите една по една, ала Божият пояс ще свети вечно - и Млечният път ще бъде светъл саван над мъртвата вселена..."
 
Из "За съдбата на народите" - 956 година

[Hatshepsut]

Проф. Георги Василев за богомилите:

[Hatshepsut]

Мистериозното Богомилско Учение

За богомилството е писано толкова много, а всъщност се знае твърде малко. Дори не е категорично уточнено дали поп Богомил е действителна историческа личност. Поставя се под съмнение датировката на "Богомилското евангелие". Наскоро са изказани предположения, че тази богомилска книга е писана в I-II в. сл. Хр. (преди още да я има Дунавска България), като за неин автор се посочва папа св. Климент Римски, чийто мощи са пренесени от Херсон от светите братя Кирил и Методий в резултат от хазарската им мисия. Една подобна предатировка на богомилството позволява то да се свърже чак с тракийския орфизъм, а не както традиционно се счита до момента в средите на специалистите – с несторианството, масалианството, манихейството и павликянството. В целия този хаос от влияния, веяния, смесвания и пр., от страна на езически и на еретически ритуали и догми, интересът към богомилството остава неподправен, въпреки или именно заради мистериозната му същност.

Тъй като богомилството е ерес по отношение на православието, добре е да се знае в какво по-точно се изразява разликата между двете. И православието, и богомилството имат своя собствена космогония, христология и есхатология.

Какво означава всичко това? В най-общ вид, космогонията представлява историята на сътворението на вселената и живите същества, христологията е разказът за идването на Иисус Христос на земята и за неговата същност, а есхатологията съобщава какъв ще бъде свършекът на света и каква ще е съдбата човешка. Трите са неразделна част от библейското повествование.

Историческият извор, от който се черпи най-пълна и достоверна информация за догмите на богомилството, е т.нар. "Тайна книга" ("Богомилско евангелие"), с пълно заглавие "Запитване на апостол евангелист Йоан на Тайната вечеря на Царя небесен за управлението на този свят, за управителя му и за Адам". Ереста, която проповядва богомилството по отношение на християнската космогония, се изразява в това, че вижда творческото начало на света не само в Отца, но и в неговия слуга (или пък син, зависи от тълкуванието), Сатана/Сатанаил/Самаил. Сатаната се опитал да вдигне бунт срещу Отца, като за целта подкупил третината от небесните ангели, обещавайки им по-ниски данъци, ако се откажат от службата си при Отца и станат негови служители. С горделивостта и коварството си Сатаната предизвикал Бог. Бог наказал всички отрекли се от него ангели, начело със Сатаната, и те паднали на земята.

Ето какво пише в "Тайната книга" по въпроса за деянията на Сатаната на земята:

4. "И така той седна на твърдта и повели на ангела, който беше над въздуха и (на този), който беше над водите и те повдигнаха земята нагоре и тя стана суха. И взе венеца на ангела, който беше над водите, и от едната му половина направи светлината на луната, от другата половина светлината на звездите, а от камъните направи всички звездни войнства. И след това направи своите служители, ангелите, според първообраза на Всевишния и по повеля на невидимия Отец, гръмотевиците, дъждовете и снеговете. И изпрати ангели, свои служители, над тях и повели на земята да произведе всяка птица и влечуго, дървета и треви. И повели на морето да произведе рибите и птиците небесни."

5. "И освен това намисли и направи човека по свое подобие..." В смисъла на тези думи, "Тайната книга" на богомилите се оказва пълно отрицание на Стария завет. Като творец на видимия свят, на материята, се посочва Сатаната, а не Бог.

Разказът в "Тайната книга" продължава така:

"Създателят на злото така намисли в своя ум да направи рая, направи хората и повели да ги доведат. И посади дяволът тръстика посред рая и в нея скри своя зъл дух, за да не узнаят те неговата измама. И влизаше, и им говореше, като казваше: -Яжте от всеки плод, който е в рая, но от плода на знанието, на доброто и злото, само да не ядете! Но дяволът влезе в злата змия и прелъсти ангела, който беше във вид на жена, и неговият брат изля греховната си похот и задоволи своята похот с Ева при съскането на змията. И затова се наричат рожби на дявола и рожби на змията, които изпълняват похотта на своя отец – дявола, чак до свършека на този свят." Следователно, според "Тайната книга" на богомилското учение, хората са дяволски създания, "рожби на дявола и змията", а Сатаната е техен отец.

Заради злодеянията си на земята, Сатаната трябвало да бъде отново наказан. За целта Бог изпратил сина си Иисус, който опитал да се противопостави на Дявола, но неуспешно, бил разпънат на кръста и се завърнал обратно при Отца. Предстояло обаче ново явяване на Иисус на земята, в Съдния ден, когато "ще бъде вързан сатана и цялото му войнство, и ще бъде хвърлен в огненото езеро". Тъй като в крайна сметка Злото ще бъде сразено, богомилството не бива да се причислява към крайно дуалистичните секти, в смисъл на утвърждаващите вечната борба и равностойност между Добро и Зло. Защото Злото, изначално и крайно, е и ще бъде подчинено на Доброто.

И така, нека видим основните еретически моменти в богомилството към момента, позовавайки се на "Тайната книга".

1) Отрича се Старият завет. Не Бог е сътворил света, а Сатаната.

2) Отрича единното божествено творческо начало на света. Като творец е назован един зъл дух, "паднал ангел"-Сатана, чиито рожби са всичките човешки същества.

Какво знаем от историческите извори за богомилството? Трябва да се посочи, че най-достоверен вид имат писмените свидетелства от домашен, български характер. Българският писател от X в. Презвитер Козма в "Беседа против богомилите" пише следното: "Случи се в годините на правоверния цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано, Богунемил, който пръв започна да проповядва ерес в българската земя и за чието бледословие ще разкажем по-нататък."

В Бориловия синодик от началото на XIII в., около 1211 г.,(с добавки в края на XIV – началото на XV в.) има 3 позовавания на поп Богомил.

Първото е: "[На] поп Богомил, който при Петър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос, бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария само привидно, и привидно е бил разпънат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи понастоящем ученици, наречени апостоли, анатема." Поп Богомил, апостолите и учениците му са анатемосани в Бориловия синодик.

На друго място в синодика четем: "...из­никна като някакви зли тръни триклетата и богомерзка бого­милска ерес, чийто основоположник тогава се яви прескверният поп Богомил със своите ученици, както някога Аний и Ямврий, които се противяха на Мойсей. Те като някакви жестоки вълци безпощадно разхищаваха Христовото стадо, за което той проля своята пречиста кръв."

Третото споменаване отново е съпроводено с анатема: "[На] триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици, които бледославеха, че Христовото въплъщение е станало само привидно, а не, че е приел плът от светата и пречиста наша владичица Богородица, на тях всички анатема!"

От XI-XII в. датира руски препис на Кръмчаята, дело на книжовника Ефрем, в който се съдържа следната информация за богомилството: "Във времето на правоверния цар Петър в българските земи имало поп на име Богунемил, който говорел за кръста Господен така оскърбително: -Ако някой убие с дърво царския син, може ли това дърво да бъде мило на царя?" Говорел и за това: "Ако се кланяте и целувате кръста, то също трябва да се кланяте и целувате магарето, понеже Христос яздеше на магаре." В няколко други руски църковни книги поп Богомил е споменаван като един от българските автори на еретически книги и апокрифна литература.

В един византийски паметник, препис на "Синодика в неделята на православието", сред анатемите, отправени към византийския философ Йоан Итал (XI в.), има и анатема против поп Богомил: "проклятие против поп Богомил, който подбуди и разпръсна по времето на царуването на Петър, българския цар, манихейската ерес във всеки град и област."

За личността на поп Богомил са запазени две интересни легенди, които заслужават внимание. Сред населението на Бабуна планина, във велешките села Богомила и Нежилово, днешна Република Македония, се говори, че поп Богомил е родом от село Богомила, дори неговият гроб се намирал в близост до селището. Около гроба бил направен малък параклис, където богомилите се събирали да му отдават чест, а след това ходили и до някаква пещера край село Нежилово. Другата легенда пък гласи, че поп Богомил е родом от село Горно Павликени, Ловешко (старото име на селото вероятно било Калугерица). В местността Каменище, в близост до селото, Богомил бил убит от противниците си. Там бил, според легендата, и гробът му.

За планираното разпространението на ереси из българските земи разказва още Петър Сицилийски. През 869 г. той прекарва няколко месеца сред павликяни в град Тефрика, което го кара да се обърна към главата на Българската църква с предупреждение относно павликянската секта: "...Реших да ви пиша поред за гнъсната ерес на тъй наречените манихеи и павликяни, откъде и как и по какви причини тя стигна безумно до такова отстъпничество. Защото едните не се различават от другите, а самите павликяни са и манихеи, като свързват изнамерените от тях гнъсни ереси с ересите на преждеспоменатите и изкопават гибелна пропаст." (...)

"А освен това чух от ония безбожни безумстващи, че щели да изпратят някои от тях в земите на България, за да откъснат някои люде от православната вяра и да ги привлекат към своята нечестива ерес, уповавайки се на началото на божествената проповед и мислейки, че лесно ще могат да посеят своя плевел сред чистото и истинско жито."

Това ранно предупреждение, изглежда, е добро свидетелство за това, какво ще се случи в близките 60-70 г., как павликянската и манихейската ерес ще намерят благодатна почва в българските земи, където да се развият с посредничеството на поп Богомил и неговите апостоли до новото учение на име богомилство. Ето и още малко сведения от Петър Сицилийски за характера на споменатите секти:

"Прочее ония нечестивци, когато разговарят отначало с някого, се преструват, че имат добър нрав, и коварно одобряват и високо утвърждават всички православни християнски догми. Твърдят незаконно и твърде невежествено, че изповядват бог – Светата Троица алегорично, и отправят проклятия към тези, които не я изповядват. Казват, ако и неблагочестиво и безбожно, че нашият господ и бог се въплътил в дева, и анатемосват ония, които не изповядват това. Те говорят по един начин с уста, а по друг начин със сърцето си за всичко, отнасящо се до въплъщението на господа, и охотно анатемосват Манес и другите с него нечестиви еретици, както и Павел Самосатски. Защото те са имали и други учители в злостното си учение и други водачи, много по-лоши от тях, както ще се изясни след малко. И просто като мекотело и хамелеон си менят според момента, положението или лицето, та да хванат някого от по-лековерните."

От думите на книжовника излиза, че между различните секти няма голяма разлика, затова те така лесно менят местонахождението и името си, но по догматика и ритуални практики си остават почти напълно идентични.

Ако се доверим на едно подобно тълкувание, по-лесно ще разберем бързия възход на богомилството в земите на Западните Балкани (Сърбия, Босна), та чак до Италия и Франция. През 1167 г. в Сан Феликс дьо Карман, близо до Тулуза, Франция, се състоял великия събор на италианските и френски богомили под предводителството на богомилския патриарх, "съвършения" богомил – българина Никита. По тези места богомилите били познати като катари (от гръцки ,,чисти") или още – албигойци. Католическата църква положила през вековете много усилия, за да се справи с влиянието на сектата. Стига се дори до Кръстоносен поход (1209-1229) срещу привържениците на тази секта в Лангедок, Южна Франция.

Съществува и друг, коренно различен прочит за появата и развитието на богомилството, за който споменах в началото, и сега също ще отделя няколко думи. На богомилството се гледа като на едно чисто българско явление (дори пред-българско, идващо от българската земя, преди да бъде населена тя още с българи.) Моделът на взаимно влияние до степен на проникване и сливане на сектите една в друга – от  манихейство (2 век) през масалианство (4 век), несторианство (5 век), павликянство (7 век), до богомилство (10 век), та чак до катарство (10 век) – е изоставен. Посочва се, че в областите на Римската империя, където е най-разпространен тракийския орфизъм от 6 в. пр. Хр. нататък (Тракия и Македония), средата е особено благоприятна за християнизация на населението. Това е така, защото култът на тракийския орфизъм изисква вяра в безсмъртието, както го изисква и християнският култ; в този смисъл двете са лесно взаимозаменяеми. Докато при елинската/римската религия такова нещо е нехарактерно.

В. Николова превежда народни песни от с. Рогачево, Тетовско, Македония, от гр. Елена и др., в които присъства един песенен мотив, имащ много общо с тракийския орфизъм: мотивът "вградена невяста". Вградената невяста в първата песен доброволно се жертва, за да може мъжът й да построи дом. Майстор Данаил й казва:

"Тешки съне ядно съм сънило,
Чуеш, любо, тебе да зазидам,
Да зазидам темел у япия,
Ако искаш - къща ке напраим
Ако нещеш - немож да напраим."

Невестата отговаря:

"Искам, искам, я как да нещем,
Лице да остаиш од бела мегдана,
Кад ке върви све белия народ,
Да ми гледа мое бело лице,
Да е люба лице заковано,
Заковано, зиде зазидано..."

Песенният мотив се интерпретира от гледа точка на ритуалните практики на тракийския орфизъм. Царят-жрец-герой е демиург, т. е. майстор, творец, създател на света. Той строи къща (майстор Данаил), но всъщност устройва вселената. За да се осъществи устройването, е необходимо жертвоприношение – човешко или животинско. Под "белия народ", в песента се имат предвид посветените в ритуалите на тракийския орфизъм (защото само посветените разбирали символиката), а "белото лице" на невястата показва, че и тя самата е сред посветените. Устойчивостта на култовите практики на орфизма в Тракия и Македония благоприятства едно свързване между орфизъм и християнство, което да прерасне в т. нар. богомилство. Тук е изключено посредничеството във формирането на богомилството на споменатите и непоставяни под съмнение от други специалисти източни секти (манихей, масалиани, несторани и павликяни). Още повече, че "Тайната книга" се датира много рано, в I-II в. сл. Хр., когато въпросните източни секти все още не са разпространени.

Така или иначе богомилството е едно българско явление, и като такова е добре да намери правилното си тълкувание.

https://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на акад.Димитър Ангелов "Богомилството в България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1566

[long time ago]

За втори път отделям толкова внимание на богомилите. Първия път беше едно предаване в youtube. Taм не издържах много. Днес малко повече. Затова не са устояли, защото смесват истина и лъжа. Духовната заблуда е по-страшна и от политическата такава. Затова такива учения изчезват. Защото освен,че водят себе си в заблуда, водят и много други към заблуда и смърт. Въздух е теорията ,че са толкова велики,че не всеки ги разбирал, че имали тайни и т.н. Бог няма интерес да пази тайни за спасението на хората, заради които жертва Сина Си. Напротив-направил е спасението разбираемо и за необразовани и неграмотни хора-чрез вяра в Христа. А Божията непостижимост, тайнственост, величие, всемогъщество, всеобхватност, неизследимият Му разум, милосърдие, справедливост, съвършенство, истинност не са основание за който и да е човек да претендира с тайнственост, защото става смешен. Тайнствеността принадлежи на Бога. Не на масоните, не на богомилите, не на мюсюлманите. А на Бог от Библията.

[Шишман]

Полза от богомилите не виждам.

[Panzerfaust]

Отслабват държавата в много важен момент. Освен това, те и павликяните приемат много лесно исляма след османското нашествие.

[Шишман]

Отслабват държавата в много важен момент. Освен това, те и павликяните приемат много лесно исляма след османското нашествие.

Мисля че т.н. павликяни стават католици.

[Panzerfaust]

Част от павликяните стават католици, част от тях - мюсюлмани. Мюсюлманите са доста повече обаче. Още проф. Милетич установява, че помаците и католиците в България имат общ произход и говорят на близки диалекти.

[Шишман]

Определено полза от богомилите не е имало, даже обратното - вреда. Според мене при това стечение на обстоятелствата, трябва да ги оставим в забрава.

[Hatshepsut]

Богомилството – енигмата на българското Средновековие


Предполагаем портрет на поп Богомил

В средата на X век на Балканите се появява религиозно течение, което в хода на разпространението си оставя дълбоки следи в развитието на държавите от Източна и Западна Европа. На територията на България последователите на тази неортодоксална доктрина стават известни с названието богомили, по името на предполагаемия нейн основоположник – поп Богомил. Анатемосвани и преследвани, тачени и възхвалявани, сатанизирани и благославяни, богомилите продължават да предизвикват интерес и до днес.

Но преди да продължим трябва да си отговорим на въпроса – какво всъщност е богомилството и с какво то се различава от ортодоксалното християнство? Като начало богомилската доктрина постулира идеята за дуализма в сътворението на света – светлината и мрака, редът и хаоса като двете страни на една и съща монета. С други думи те придават на Дявола статут равностоен на Господа като негов антипод, докато както знаем от християнската доктрина, още от самото начало вечният господен противник – Сатаната е с подчинен произход, бивайки бивш райски ангел.

За разлика от библейската представа за сътворението, където нашият вид е представен като венец на божието съзидание – човекът създаден по негов образ и подобие, богомилите смятат, че всъщност Дяволът стои зад човешката поява. Като негово творение човекът цял живот трябва да се стреми да се изплъзне от материалните окови и физическия свят, пълен със съблазни и изкушения и да търси духовно единение с Бог. Богомилите вярват, че след множество превъплъщения и със силата на волята си, човешката душа престава да бъде владение на Дявола и в крайна сметка се пренася в Божественото царство.

В хода на своето развитие ереста на богомилството развива две често противопоставящи се една на друга идеологии – крайното (абсолютно) богомилство, чиито представители се присъединяват към павликяните и умереното (смекчено) богомилство, останало едноименно с ереста. Принципната разлика между двете доктрини е в равностойния с Господ статут, който павликяните придават на Дявола и убедеността на богомилите в превъзхождащата мощ на Господа спрямо неговия антипод.

Представата на богомилите за дуалистично разделение на света на добро и зло не е нечувана. До разпространението на исляма, доктрината на зороастризма, изповядвана от персите, постулира подобен идеологичен пантеон в лицето на върховните богове Ахура-Мазда и Ариман, съответно представляващи добро и зло. От своя страна доктрините на индуизма и суфизма със своите идеи за цикъл от прераждания, през които човек преминава до достигането на статут на ,,безгрешен", несъмнено оказват своето влияние върху богомилството, което проповядва сходна идеология за постигане на духовно извисение.

Съвременната историография не е единодушна по отношение възникването на богомилството и неговото разпространение. Битуващата до 1989 година догма определя богомилството като типично българско явление, придаващо му качества, търсени от историците в този период от нашата история. Парадоксално, чуждестранната историография често пъти дори дори не споменава българската държава в търсене на корените на богомилите, или както са известни в западната историография – катари. В представителна извадка от авторитетната френска енциклопедия Larousse, позицията на западните историци е доста недвусмислена – ,,Първите докоснали се до катаризма са гръцките търговци от Константинопол, които прoникват на Запад, заедно с кръстоносците от Втория поход."

Коренно противоположна позиция, обаче виждаме застъпена в известната Дванадесеттомна енциклопедия на БАН, където четем: ,,От България богомилството проникнало най-напред в пределите на Византийската империя, където намерило значителен брой привърженици. В самата византийска столица в края на XI и през XII век съществувала богомилска община със свои ръководители. Във Византия еретиците били наричани най-често с българското име богомили, но се срещат още и названията фундагиагити и масалиани".

Така имайки две силно поляризирани една спрямо друга позиции, може би трябва да се насочим към търсенето на истината някъде по средата. Без съмнение, като съседстваща с персийските земи Византийската империя неизбежно допуска през границите си чуждестранни течения и неволно се превръща в идеологичен прозорец, през който тези доктрини преминават на териториите на други държави от Византийското ойкумене. За това способства и мултиетническия характер на империята и типичната за балканските страни толерантност към чуждестранните идеологии. След претърпяването на известна трансформация и адаптирането им към християнството по всяка вероятност тези идеологични течения залягат в основите на богомилската ерес. Фактът, че минават през Византия, обаче не означава, че тези идеи непременно първо пускат корени на нейна почва.

Постоянните търговски и дипломатически контакти, военни стълкновения и размяна на военнопленници между България и Византия биха затруднили неимоверно точното позициониране на възникването на богомилската ерес, но именно поради тези тесни взаимоотношения между двете държави може би трябва да приемем идеята за паралелното протичане на процесите на нейното образуване във Византия и България, както и на заимстването на идеи една от друга.

Балканските държави винаги са били характерни с религиозната си толерантност през Средновековието, дължаща се вероятно на властващото правило на цезаропапизма или светското над духовното. Това, което обаче предизвиква гоненията срещу богомилите на Балканите е едно на пръв поглед не толкова забележимо пряко следствие от вярата им.

Цар Петър I

Поради убежденията си, че материалният свят и най-вече хората са дяволско творение, те проповядват незачитане към авторитета на църковните и държавните власти. Тези им анархистични убеждения са в сериозен ущърб на залагащите на централизирано монархистично управление Балкани. Презвитер Козма многозначително показва позицията на богомилите в добил известност негов пасаж: ,,...като хулят богатите, (богомилите) учат своите да не се подчиняват на господарите; мислят, че са омразни на Бога тези, които работят на царя и заповядват на всеки слуга да не работи на своя господар".

Така привличайки обикновени граждани към своята кауза богомилите убеждават населението, че монархът не е фигура поставена от Бога да ги управлява и съответно не му дължат подчинение. От своя страна в рамките на своята доктрина те показват, че изходът за спасение на човешката душа е присъединяването към тяхната секта. Това в крайна сметка провокира централната власт в съответните държави да вземе нужните мерки с крайни методи, често пъти не толкова различни от тези на самата Света Инквизиция.

Изворовите данни ни позволяват да разполагаме с относително малко неопровержими факти относно възникването и първоначалното разпространение на богомилството в България.  Главно от ,,Беседа против богомилите" на Презвитер Козма и ,,Синодикът на цар Борил", научаваме, че за съвременниците на тези текстове създател на богомилската ерес е обвитата в легенди фигура на българския поп Богомил, живял по времето на цар Петър:

,,[На] поп Богомил, който при Петър, българския цар, възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя....анатема".

,,И тъй се случи, че върху българската земя, по време на царуването на набожния цар Петър, живееше един поп Богомил...започнал пръв да проповядва ереста на българска земя."

Откриващата страница на ,,Беседа против богомилите" на Презвитер Козма

Тези пасажи ни дават поне приблизителна отправна точка в историческата хронология, от който момент нататък богомилството започва своето разпространение. Малкото исторически сведения ни казват, че ,,поп Богомил" е принадлежал към нисшия духовен клир и имущественото му състояние не се е различавало съществено от живота на българското простолюдие. Това ни дава възможност да си отговорим на въпроса защо това еретично течение успява да спечели в рамките на относително два века толкова голяма поддръжка сред българското население. Отъждествявайки поп Богомил и идеологията му със своето материално и социално положение, обикновените българи са по-склонни да се присъединят към неговата доктрина.

Както научаваме от пространното изследване на екзарх Стефан от 20-те години на XX век почвата за разпространението на еретично движение е била изключително благоприятна при царуването на Петър. Изминало е едва столетие от откъсването на българския народ от неговите езически корени и така ,,поп Богомил се появи с нова религиозна и политическа система, която бе свързана с миналото – толкова скъпо на езическата душа на народа". Българският народ чувства ереста като по-близка до своята действителност, отколкото византийското християнство, проповядвано първоначално в крайно неразбираема за простолюдието форма.

В трудовете си екзарх Стефан е силно повлиян от творчеството на Презвитер Козма и също като него застъпва идеята, че прекаленото ,,византиниране" на българското духовенство и аристократичен и книжовен елит в крайна сметка отчуждава народа дотолкова, че като форма на своеобразна съпротива той търси израз и демонстрация на своето недоволство в разпространението на богомилството.

Самият Козма красноречиво отбелязва, че ,,мързеливите, грубите, притъпените и слепи свещеници" се занимават ,,с церемонии, защото те им доставят доходи и им донасят парите на народа."

Екзарх Стефан също не пести думите си и посочва че ,,...се създава ситуация на откъсване и противопоставяне на върхушката и пълното им пренебрежение към духовните потребности на народа".

Самата позиция на богомилите спрямо Византия и нейните църковни и държавни институции, които считат за свои изконни врагове, научаваме от следния описателен цитат: ,,Сам Сатаната си е присвоил отличния и всеизвестен храм на богинята София в този императорски град (Константинопол)." С това се обяснява и силно антиромейският характер, който ереста има по българските земи преди и след края на Първото българско царство.

https://bulgarianhistory.org/istoriata-na-bogomilstvoto/

[Hatshepsut]

Богомилството – неортодоксално християнство или дяволска ерес?

От подробните исторически извори, запазили се от времето на цар Борил, научаваме, че за относително краткия период, изминал от нейното възникване богомилската ерес се радва на значителен брой последователи в българските градове през XII и XIII век. Упоменати се големи богомилски общини в Пловдив, Мелник и Средец, в които резидират важни богомилски водачи, а по-късно сведения за богомилски прояви има и в Търново, Месемврия и редица други големи градски центрове. До нас са достигнали имената на предполагаеми богомилски лидери, които научаваме от ,,Синодикът на Цар Борил":

,,(На) триклетия Богомил и неговия ученик Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий, и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици... анатема."

Подривните действия на богомилите спрямо авторитета и властта на държавните и църковни органи в крайна сметка привлича с течение на времето върху организацията им вниманието на редица балкански владетели като византийския император Алексий I Комнин (1081-1118), сръбския жупан Стефан Неманя (1168-1196) и българския цар Борил (1207-1218), всеки от които се бори с еретиците чрез църковни събори и публични гонения. Борил, въпреки нестабилната външнополитическа позиция на България, посвещава значителни усилия към изкореняването на богомилската ерес с всички средства, които са му достъпни.

Кулминацията на тези му усилия е достигната с провеждането на църковен събор против богомилите на 11 февруари 1211 година. От частично запазените преписи на Синодика на Цар Борил, получаваме приблизителна представа за хода на този провел се свеобразен процес срещу богомилите. Съгласно изворните данни, Борил събира най-изтъкнатите боляри на царството, както и голям брой висши църковни служители в една от Търновските църкви.

,,Като узна това (разпространението на богомилството) прочее преблагочестивият цар Борил, разпали се от божествено желание, изпрати да ги съберат (богомилите) по цялото негово царство подобно на някакви плевели в снопи и повели да се събере събор. Когато прочее се събраха всички епископи, свещеници и иноци, а също така и всички боляри и голямо множество избран народ."

Група богомили от Босна

Споменава се още, че Борил дава възможност на богомилските водачи да изкажат принципите на своето учение. Богомилите действително разкриват основите на вярата си пред събора. На пръв поглед нелогичното им решение обаче има своето обяснение. Приблизително през този период богомилското учение се разпространява и в други балкански държави като Сърбия и Босна и печели сподвижници дори сред елитните прослойки на населението. В началото на XIII век при бановете Кулин и Нинослав, набиращата влияние Босненска богомилска църква за известно време става официална църковна институция в Босна и съседните земи. Несъмнено възможността да се сдобият с подкрепата на българския владетел е шанс, който богомилите не желаят да подминат.

И така след като богомилите излагат принципите на учението си, капанът, заложен от българския цар щраква...

,,А те (богомилите), като стояха безгласни подобно на риби, бяха обзети напълно от недоумение."

... и Борил осъжда богомилската ерес, като налага сурови наказания върху събралите се богомили и тяхното паство. Някои се отричат от богомилската доктрина и най-малкото привидно се връщат в лоното на църквата. А какво бива отредено за тези, които отказват да се отрекат от ерестта, разбираме от следния кратък цитат: ,,А онези, които не се покориха на православния събор, бяха предадени на различни наказания и заточение". Въпросните ,,наказания" са обект на дебати, но тук трябва да се има предвид каква е била обичайната практика за борба с еретици през Средновековието и многозначителен пример от самата Византия – в ,,Алексиада" на Анна Комнина четем ,,...Тогава палачите... го вдигнаха високо и го хвърлиха... сред кладата. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се усети никаква миризма, нито димът се промени, само се появи някаква бяла ивица от дима посред пламъка." Въпросният цитат ни показва гибелта на известния еретик и богомил Василий Врач около столетие по-рано.

Анна Комнина

Не е трудно да се предположи, че аналогична участ е споходила всеки заловен еретик-богомил на българска територия. Въпреки суровите мерки на преследване, цар Борил не успява да изкорени богомилството с по-голям успех от другите европейски владетели. Според Николо Макиавели колкото по-силно стискаш нещо, толкова повече то се изплъзва измежду пръстите ти. Подобно становище, както изглежда, с пълна сила важи и за положението с богомилската ерес в началото на XIII век. Въпреки жестоките преследвания, богомилството продължава да съществува на българска територия и след събора от 1211 година, като неговите членове се ползват с голям авторитет и сред западните дуалистични ереси, особено сред катарите. В своите бележки от XIII век, инквизиторът Райнер Сакони упоменава най-влиятелните богомилски общини на територията на Европа. Той ги разглежда като част от една организация и счита като най-важни Българската и Драговичката църкви, защото ,,от тях водят произхода си всички останали организации".

Клането на катарите във Франция

Тези данни идват да покажат две неща – на първо място размерите, които са имали еретическите църковни общини на територията на България и Балканите и фактът, че в Западна Европа понятията богомил и българин стават тъждествени. В своите записки под името българска Сакони има предвид богомилска, а според някои Драговичката църква е по всяка вероятност организацията на павликяните.

Въпреки подчертано анархистичния характер на богомилството, не трябва да се отрича и неговата значима роля в развитието на балканската литература по време на неговото съществуване. Самият екзарх Стефан не крие възхищението си към този принос на богомилите, въпреки религиозните критики, които се чувства задължен да отправи към тях: ,,Жаждата за знание, развиваше богомилите, чийто ум бе отворен за любознателността. Те представляваха най-просветената част от народните слоеве. На тази умствена любознателност се дължи до голяма степен народната литература." Тази своя ,,просветеност", според екзарх Стефан, богомилите дължат на факта, че във всяка своя община те разполагат със собствено училище и книжовен център. До голяма степен богомилството дължи разпространението си на своето апокрифно творчество, в което анонимните богомилски автори описват по доста художествен начин редица известни библейски трактати и събития. Уважението на екзарх Стефан към богомилското литературно творчество е повече от очевидно в следния цитат:

,,Тук, което се случи с Илиадата, Одисеята и техните герои се случи тоже със Стария и Новия завет... анонимните автори на апокрифите попълват това нещо върху което Стария и Новия завет мълчат. Всичко, което Библията не съдържаше и което по природа интересува масите, разказвачът го притуряше и обясняваше." Очевидно във възход е било и ,,артистичното и историческо апокрифно творчество", в което, както отбелязва екзарх Стефан, ,,няма и следа от богомилска ерес". Така можем да си обясним защо богомилството се радва на такова одобрение сред балканското простолюдие, превръщайки се според екзарх Стефан в ,,необходима храна за разбунтувал се народ, недоволен и деморализиран от различни агенти и мисионери".

Богомилството в България и на Балканите замира скоро след като балканските държави изгубват независимостта си от набиращия сили Османски бейлик. Причините за този край на богомилството са обект на продължителни дебати в българската историография и около него битуват редица схващания. Някои смятат, че продължителните гонения и жестоки наказания в крайна сметка отчуждават богомилите дотам, че те всъщност приветстват покорителя, приемайки доброволно исляма. Също толкова вероятно е обаче по-голямата част от богомилските общини да са потърсили убежище на запад, а оцелелите еретици да са се приобщили към съпротивата срещу общия враг във време, в което балканските народи са прекарвали повече време в борба за своето оцеляване, отколкото в спорове по религиозни въпроси.

През съществуване си богомилството, макар и заимствайки идеи от други доктрини, създава уникален пантеон с вярата си. Анархистичните възгледи на богомилите са може би били привлекателни за непривилигированите слоеве на балканските общества, но несъмнено са оказали пагубно влияние върху интегритета на раздираните в политическо отношение Балкани. Съмненията, които богомилската доктрина посява в народа спрямо политическите му и религиозни ръководители, вероятно са имали своя деморазлизиращ ефект в навечерието на османското завоевание. Въпреки това не трябва да се отричат и неоспоримите им постижения в областта на развитието на апокрифното литературно творчество, обогатяването на българския език и разпространението му сред южнославянските народи.

Не на последно място е и ролята на богомилството като мост между Изтока и Запада, като техните идеи са заимствани и от много други общества в Западна Европа, сред които най-голяма известност имат несъмнено катарите. По думите на проф. Георги Василев, богомилите полагат основите на една идея за развиване на човешките дух и индивидуалност, което по негово мнение е предренесансово явление. Подобно обаче на много други доктрини преди себе си и богомилството постепенно се превръща в средство за постигане на цел – власт, положение, богатства към които се стремят негови лидери, привидно споделяйки първоначалните богомилски идеали и виждания за света. Това е най-видно при катарството. Така в известен смисъл може да кажем, че не самата ерес е дяволска. А че всъщност нейните лидери, превърнали се в това срещу което са се борели първоначално, затвърждават с действията си схващанията на своите противници.

https://bulgarianhistory.org/bogomilite-istoria-razvitie/