Персийската империя

[Hatshepsut]

Кир Велики. Благородният завоевател

Автор: Любомир Грозданов

Източник: https://istorianasveta.eu/pages/posts/kir-veliki.-blagorodnijat-zavoevatel-234.php

Под сянката на Мидия

В средата на VI в. пр. Хр. един ирански народ, който дотогава не влизал в сметките на "силните на деня", започва своя буен възход. Персите, под водачеството на гениалния пълководец и държавник Кир II от рода на Ахеменидите, тръгват в победоносен марш, за да създадат най-голямата империя позната в древността. Ахеменидската империя – колосален, пъстър конгломерат от народи, култури, бит, религии… Държава на толерантност, в която липсват каквито и да било расови, национални и религиозни предразсъдъци. Феномен, непознат  дотогава, и който не е повторен никога вече в историята. Простираща се от бреговете на Средиземно море до долината на р. Инд и от Причерноморските степи до Персийския залив, тази огромна монархия включва в състава си над 70 народи и племена. Под властта на шаховете се раждат, живеят и следват своите съдби милиони хора. Новата световна империя осигурява мир и просперитет на обитаващите я народи в течение на близо две столетия – до момента в който от запад се появява армията на Александър Велики (336-323 г.пр.Хр.).

Създателят на Персийската империя, Кир II, е представител на царствения род Ахемениди, властващ над областта Парсуа¹ и гр. Аншан². Неговите предшественици – митичният Ахемен (ок. 700-675 г. пр. Хр.), Теисп (675-640 г. пр. Хр.), Кир I (640-600 г. пр. Хр.) и Камбиз I (600-559 г. пр. Хр.) управляват племената парсуа първоначално като васали на Елам, а в последствие на могъщата Мидийска империя. Малкото персийско царство постепенно израства като сериозна сила и по времето на Камбиз I вече е придобило достатъчно влияние и мощ, за да внушава респект сред политическите сили в Предна Азия. Това добре разбира владетелят на Мидия Астиаг. Той решава да се сроди с могъщия си васал,  и дава дъщеря си Мандана за съпруга на Камбиз I. Влизайки в мидийското царско семейство, персиецът придобива още по- голямо влияние и авторитет. А от този брак ще се роди бъдещият завоевател на Азия…

По това време – началото на VI в. пр. Хр., големите сили на епохата – Вавилония, Мидия, Египет и Лидия изграждат новия международен ред. А вавилонците и мидийците, в съюз със скитските племена, току-що са съкрушили една световна империя  и поделяйки трофеите, разпределят сферите си на влияние в Близкия Изток. След гръмовната победа над Асирия, могъществото им нараства неимоверно много. Те са новите господари на света. Сякаш нищо не заплашва хегемонията им. Но, всъщност, се оказват колоси на глинени крака. Господството им ще трае твърде кратко – едва половин век. Слабостта им се проявява, когато се сблъскват с новата, свежа сила на персите. Човекът, който ще застане начело на тази сила и ще промени статуквото, вече се е появил на бял свят…И на четирите велики сили им е съдено да влязат в състава на Ахеменидската империя.

Близкият Изток в навечерието на завоеванията на Кир Велики

Младостта на Кир

Житейският път на Кир II до възкачването му на трона е обвит в митове. Науката не разполага с никакви сериозни източници за раждането, детството и младостта му. Едно от сведенията с които разполагаме е на Херодот. Но това, което ни разказва сладкодумният древногръцки историк е само една красива легенда. Преразказвам накратко нейното съдържание:

Царят на Мидия Астиаг (585 — 550 г. пр. Хр.) имал дъщеря на име Мандана. Маговете предсказали, че родният и син ще свали Астиаг от трона и ще покори цяла Азия. Изплашеният Астиаг решил да промени съдбата и дал дъщеря си за жена на своя васал, персийския цар Камбиз, твърдо убеден, че сред персите не може да се роди бъдещия завоевател на Азия. Мандана родила син и го нарекла Кир, а маговете повторили предсказанието на Астиаг. Тогава мидийския цар заповядал на велможата Харпаг тайно да убие внука му. Но Харпаг не желаел лично да си цапа ръцете с кръвта на младенеца и възложил тая задача на царския пастир Митрадат. Последният, като разбрал кой е всъщност малкия Кир, го подменил със своя мъртвороден син. Митрадат и съпругата му Спако отгледали и възпитали младия Кир като техен собствен син.

Когато Кир навършил 10 години, неговите връстници по време на игра го избрали за свой цар. Само един от тях, синът на знатния мидянин Артембар, не желаел да се подчини на сина на един прост пастир. Тогава Кир наредил да бият непокорния с бич. За тази постъпка на Кир докладвали на царя, и в двореца станало ясно, че той е синът на Мандана и внук на Астиаг. Маговете успокоили царя, като заявили, че предсказанието се е сбъднало: Кир вече е избран за цар, и Астиаг няма от какво да се страхува. Астиаг оставил внука при себе си, но Харпаг, който не изпълнил заповедта му, жестоко наказал. Той заповядал тайно да убият синовете му и с тяхното месо нагостил нищо неподозиращия баща.

Минавали години. Кир пораснал и в 558 г., след смъртта на баща си Камбиз, заел персийския трон. Персите трудно понасяли мидийското иго, и Харпаг, жадуващ за отмъщение, убедил Кир да вдигне въстание срещу Астиаг.

От това време датират първите надеждни източници и историята на Кир престава да бъде легендарна.

Цар на царете

В 553 г. пр. Хр. той организира въстанието срещу своя дядо и сюзерен Астиаг, което продължава 3 години и приключва с пълния разгром на Мидия и включването и в състава на новата Ахеменидска империя. Първите бойни действия обаче не вещаят нищо добро за персите. В началото Астиаг изпраща срещу тях една армия под командването на Харпаг. Но до сражение не се стига. Мидийският военачалник изменя на господаря си и преминава с войниците си на страната на Кир. Тогава Астиаг решава да поеме нещата в свои ръце и начело на голяма армия потегля срещу бунтовниците. В кръвопролитно сражение, продължило два дни, персите са съвършено разбити. Кир с малка част от армията си успява да се спаси.  Ахеменидът не се покорява. Решен да доведе борбата до край, той мобилизира всички сили на царството си срещу могъщата Мидия.

Щандартът на Ахеменидската империя

Следващото грандиозно сражение ще реши изхода на войната. То се състои в самото сърце на Персия – под стените на Пасаргада. Раздразнен от дълго проточилия се метеж, Астиаг възнамерява веднъж завинаги да приключи с него. В 550 г. пр. Хр. мидийският суверен вдига всички войски на империята и потегля към столицата на непокорния си внук. Кир го очаква, готов за последна схватка.  Двете армии се сблъскват със страшно ожесточение, битката продължава почти през целия ден, като накрая мидийците принуждават персите да отстъпят. Въпреки този успех, на Астиаг му е рано за триумф – персийската армия не е разгромена и се оттегля в пълен боен ред. Сражението продължава с нова сила на следващия ден. Този път Кир предприема устремна атака и печели блестяща победа. Мощта на Мидия е съкрушена. Персите пленяват целия вражески лагер, заедно с множество мидийски велможи, командири и войници. Цар Астиаг успява да се измъкне и бяга в столицата Екбатана. Не успява да се задържи дълго на власт. Пред приближаващата персийска армия, мидийските първенци преценяват, че е в техен интерес да се отърват от неудобния владетел.  Астиаг е свален от трона и предаден на Кир, който се отнася великодушно към своя дядо. Персиецът влиза тържествено в Екбатана, приема върховната власт над Мидия  и титлата Цар на царете. С този грандиозен триумф Кир поставя началото на Ахеменидската империя. Едва ли обаче трябва да разглеждаме победата над Мидия като завоевание. По-скоро може да се определи като смяна на династията, което довежда  до обединяване на двата ирански народа, перси и миди, в една държава, а от там и до неимоверното нарастване на нейното могъщество.

Завладяването на Запада и Изтока

Армията на Кир продължава победоносния си марш и за кратко време са покорени областта Партия, териториите на Урарту, Източна Анатолия, без да срещне сериозна съпротива. Мощта на Ахеменида нараства стремително. Влиянието му вече се е разпростряло над цяла Предна Азия, което предизвиква сериозно безпокойство  в останалите сили от региона. За тях става ясно, че амбициите на този младеж са големи и, че не ще спре до тук. Твърде скоро една от тези сили сама го предизвиква. Царят на Лидия, Крез, разтревожен от нарасналото могъщество на Кир и за сигурността на собствената си държава, решава да нанесе превантивен удар. За бъдещата кампания кураж му дава Делфийския оракул, който предрекъл следното: „ако потегли на война срещу персите, ще унищожи голяма държава“³. Но тази държава, ще се окаже неговата собствена.

Крез, изобразен на ваза. Лувър, Париж

В 547 г. пр. Хр. Крез повежда армията си срещу Персия. Лидийците преминават границата, навлизат в  Кападокия и се насочват срещу град Птерия на р. Халис. След кратка обсада градът  е превзет. Окрилен от лесната победа,  Крез създава тук военна база, с намерение да започне покоряването на цяла Кападокия. В същото време, научил за нападението, Кир незабавно потегля с армията си срещу нашественика. Двете армии се срещат в страховита битка под стените на Птерия: „Тук, на птерийската земя, перси и лидийци си премериха силите. Сечта бе жестока, и от двете страни паднаха много войници. В края на краищата ни едната, ни другата страна удържа победа и с настъпването на нощта, противниците са разотидоха.“⁴

В тази битка никоя от двете страни не надделява, въпреки, че загубите на лидийците са значително по-големи от тези на персите. За да съхрани армията си, Крез благоразумно се оттегля. След като се завръща в Сарди, лидийският цар започва трескава дипломатическа дейност, търсейки помощ срещу Кир. Спешно са изпратени посланици в Египет, Спарта и Вавилон, с предложение да се създаде коалиция срещу могъщия Ахеменид.

Ахеменидски бойци. Пергамон музеум, Берлин

Подготовката на Крез не остава скрита за Кир. Пред опасността да се изправи срещу могъща коалиция, персийският цар действа светкавично. Въпреки, че разполага с малка армия, той смело нахлува в Лидия, решен да съкруши напълно опасния си противник. В 546 г. пр. Хр., в равнината Тимбра, близо петдесетхилядната персийска армия се изправя срещу два пъти превъзхождащите я лидийски войски. Тук Кир прилага нова тактика, непозната в дотогавашната военна история.  Вместо обичайния линеен строй, той подрежда войските си в квадрат, като на първа линия разполага кавалерийски отряди и тежка пехота, а зад тях се нареждат многобройните персийски стрелци и леката пехота.

Лидийската армия започва атака по целия фронт, като цели да обхване персийското каре по фланговете. При този маньовър строят на лидийците се разтегля твърде много, а персийските стрелци не им позволяват  да ударят фронтално. В решителния момент Кир хвърля срещу противника предварително подготвени ударни отряди, които му отрязват пътя и започват да го унищожават на групи. Тази неочаквана контраатака предизвиква пълен смут в Крезовата армия.  Сега Кир дава заповед за всеобщо настъпление на фланговата кавалерия. След нея потеглят и пехотните полкове. Мощният, тотален персийски удар довършва сражението. Лидийските войски не успяват да отразят атаката и претърпяват пълен разгром. Крез отстъпва бързо към столицата си, надявайки се на спасение. Но всичко е загубено. Кир организира незабавно преследване, влиза в Сарди и пленява лидийския цар. Лидия капитулира пред персийската мощ.

Към победените персийският цар проявява обичайната си снизходителност. Крез е помилван, а войниците му са зачислени в имперската армия. Няма погроми, арести, екзекуции – действия, съпътстващи всички дотогавашни завоевания. Благородството на Кир печели сърцата на лидийците и осигурява тяхната подкрепа за Ахеменидския ред.

След като назначава вече известният ни сановник  Харпаг за наместник на новата провинция, шахът се отправя на Изток, където го очакват нови подвизи. Безспорно, разгромът на Лидия донася огромен престиж за ахеменидското оръжие и превръща персите в господари на Анатолия. Остава съвсем малко за да покорят напълно полуострова – гръцките йонийски градове по западното крайбрежие. Разбира се, те се оказват лесна плячка и Харпаг с поверените му войски веднага ги атакува. Милет се предава без бой, но останалите решават да се бранят. Едва ли са се надявали да спрат персийските полкове. Но явно предпочитат да паднат с чест, отколкото да сведат покорно глави. Съпротивата им бързо е преодоляна и имперската армия налага безапелационно властта на шахиншаха.

В периода 545 – 539 г. пр. Хр. Кир II е зает да покорява Изтока. Подробностите за тези походи за нас остават неизвестни. По какъв начин страните Дрангиана, Маргиана, Хорезъм, Бактрия, Согдиана, Хедрозия, Арахосия и Гандахара са покорени, това ние не знаем. Знаем обаче, че в 540 г. пр. Хр. те са под властта на Ахеменидската империя.

Мене, текел, фарес...

Западът и Изтокът са в нозете на шахиншаха на Персия. Могъщата империя се разпростира от бреговете на Средиземно море до Индия. Остава само една стъпка за да се превърне персийския цар в истински световен владетел. Покоряването на богатата Вавилонска империя, обхващаща териториите на Месопотамия, Сирия, Финикия, Палестина и част от Арабския полуостров. И затова в 540 г. пр. Хр. великият завоевател обръща погледа си към нея. Той обаче не бърза да нанесе масиран военен удар. С неотклонна последователност персите откъсват външните територии на Вавилония, като по този начин я отрязват от света. Едновременно с това, имперски емисари започват мощна пропаганда в страната в полза на Кир.

Самата Вавилония по това време се намира в хаос. Липсва единство във вавилонското общество, което е крайно необходимо пред надвисналата външна угроза. Цар Набонид (556–539 г. пр. Хр.) е твърде непопулярен сред поданиците си. Неговите религиозни реформи предизвикват недоволство сред жречеството, а стремежите му към авторитарна власт го сблъскват с олигархията. Част от вавилонската аристокрация дори е склонна на сделка с Кир, при условие, че й бъдат запазени привилегиите при новата власт. В главите на много олигарси започва да зрее идеята за измяна. Едните са подтикнати от омразата към Набонид, други от надеждата, че така ще се избегне кръвопролитието, а трети – подмамени от обещанията на персийските емисари.

Сред вавилонското гражданство цари пълно безразличие към съдбата на държавата. На обикновените хора им е все едно на кого ще плащат данъци – дали на своите халдейски управници или на новите персийски господари. Дори сред населението цари вяра, че Кир е справедлив владетел и, че при неговото управление животът ще стане по-добър.

Упованието в Кир е особено силно сред робите – пленници във Вавилония. Те свързват своите надежди с шах-ин-шаха, вярвайки, че той ще свърши с разпътния Вавилон и ще им дари така дългоочакваната свобода. Славата му на владетел, проявяващ религиозна търпимост, човеколюбие и доброта се разнася из всички слоеве на населението в тогавашния свят.

Единствената сила, на която може да разчитат Набонид и принц Валтазар, са халдейските отряди, но те са твърде малобройни и представляват ненадеждна опора. Реално Вавилония не разполага с армия, която да я защити. Отбранителните й възможности са подкопани отвътре. Грохналият от старост Вавилон съзрява за своето падение и никакви мощни стени и укрепления не са в състояние да го спасят от персите.

В 540 г. пр. Хр. Кир II започва генералния поход срещу Вавилония. Той прехвърля масивите на Загрос и нахлува в областите източно от Тигър. Към войските на шаха се присъединяват много от вавилонските губернатори, недоволни от управлението на Набонид. Измяната на един от тях – Угбару, управител на пограничната провинция Гутиум, дава на персите важно стратегическо преимущество, тъй като това им позволява да подходят плътно към Мидийската стена⁵, преграждаща пътя  към вътрешността на Вавилония. Кир обаче не рискува да атакува тази мощна укрепителна линия и решава да я заобиколи, като за целта нарежда да се отбият водите на р. Хинд (съвр. Дияла). Земекопните работи на персите продължават почти през цялото лято на 539 г. , за което ни разказва Херодот, представяйки Кир като един вманиачен и капризен деспот, който наказва реката за нейното непокорство:

"Когато Кир, в похода към Вавилон, достигнал плавателната река Хинд... и се опитал да я премине, един от неговите свещени бели коне смело се хвърлил в реката, опитвайки се да я преплува, но реката го погълнала и отвлекла. Кир много се ядосал на реката за това насилие и я заплашил, че ще я направи толкова малка и незначителна, че по нея да могат да се движат и жени, без да намокрят коленете си. Като изрекъл тази заплаха, той преустановил похода си към Вавилон, разделил армията си на две части и я разположил в дълги редици от двете страни на реката. Той измерил от двете страни бреговете на Хинд с въжета в различни посоки на сто и осемдесет канала, всеки отряд заел мястото си и той им наредил да копаят. Въпреки, че за тази работа били ангажирани много хора, за изпълнението и било необходимо цялото лято. Така Кир наказал река Хинд, като я разделил на триста и шейсет канала. Следващата пролет, той отишъл във Вавилон".⁶

Нашествието на Кир Велики във Вавилония

Разбира се, едва ли това е причината за отводняването на реката. „Капризът“ на Кир всъщност е добър стратегически замисъл, но който продължава твърде дълго за да даде възможност на Набонид да направи опит за организиране на  съпротивата. Вавилонският цар взема мерки за сплотяване на силите на страната си,  обаче е твърде късно. Големите градове като Борсиппа и  Сиппар категорично отказват да го подкрепят. Вавилонският тил се разпада напълно. С наличните сили Набонид се установява на лагер край гр. Опис на р. Тигър, където с тревога очаква неизбежния сблъсък.

Най – накрая, на 20 септември 539 г. пр. Хр. персийската армия заобикаля Мидийската стена от запад. Кир изпраща една армия под командването на Угбару към самия Вавилон, а той, начело на основните сили се отправя срещу армията на Набонид. В края на септември персите изненадващо атакуват вавилонските войски от към тила и ги  разгромяват напълно. Набонид успява да се измъкне и бяга към Вавилон, но пътят към столицата е отрязан от персийските отряди и той се укрива в Борсипа. Няколко дни след това, на 10 октомври, гр. Сиппар доброволно отваря вратите си пред персийската армия. А на 12 октомври войниците на Угбару маршируват по улиците на старата световна столица, която се предава без бой…

Не съществуват достоверни източници, които да ни дадат ясна представа за подробностите около падането на Града. Вавилонската хроника съобщава съвсем лаконично за това събитие. Останалото са легенди и митове. И все пак ние ще цитираме разказът от Пета глава от Книгата на пророк Даниил, не защото ни дава истинните исторически сведения, а защото по алегоричен начин и с дълбок историко –философски смисъл е отбелязан краят на една стара епоха и началото на нова ера в историята:

"Цар Валтазар направил голям пир на хилядите свои големци, и сред хилядите пил вино. Вкусвайки от виното, Валтазар заповядал да донесат златните и сребърните съдове, които Навуходоносор, баща му, взел от Храма на Ерусалим, за да пият от тях царят и големците му, жените му и наложниците. Тогава донесли златните съдове, взети от Двореца на Божия дом в Ерусалим, и пили от тях царят и големците му, жените му и наложниците. Пили вино и хвалели идолите от злато и сребро, мед, желязо, дърво и камък.

По това време, се появили  пръсти на човешка ръка, и писали срещу светилника върху стените на царския дворец и царят видял ръката, която е писала. Тогава лицето на царя се променило, и мислите му се смутили, и колената му се разтреперели. Царят закрещял да извикат баячите, халдейците и гадателите. Започнал да говори и казал на мъдреците на Вавилон: "Който от вас разчете това писание и ми го разгадае, той ще бъде облечен в пурпур, ще има златна верижка около врата, и той ще бъде третият владетел в царството. "Тогава дошли всичките царски мъдреци, но не могли да прочетат написаното, и да обяснят значението му на царя. Тогава цар Валтазар се разстроил много, и лицето му се променило, и големците му се смутили... "

В залата влязла царицата-майка Нитокрис, която съветва Валтазар да се обърне към Даниил. Извикали Даниил. Валтазар обещал да го облече в пурпур, да му сложи златна верижка на врата и да го направи трети владетел на царството, т.е. регент съвместно с Набонид и Валтазар, ако той разчете и разтълкува надписа. Даниил се отказва от почестите, но разтълкува  надписа. Напомняйки на Валтазар беззаконията извършени от Навуходоносор (т.е. Набонид), собствената му гордост, както и оскверняването на съсъдите на Храма в Ерусалим, Даниил продължава:

За това е изпратена тази рисуваща ръка от Бога, и е написано това. И ето какво е написано: мене, мене, текел, упарсин. Ето и смисъла на тези думи: Мене – преценил Бог твоето царство и му сложил край; Текел – ти си сложен на везните и си премерен като много лек; фарес /упарсин/ - твоето царство е разделено и се дава на мидяните и персите." Тогава по заповед на Валтазар, Даниил бил облечен в пурпур, сложили му златна верижка на врата и го обявили за трети владетел в царството. Същата нощ Валтазар, халдейския цар бил убит.”

“Пирът на Валтазар” - Рембранд, 1638 г.

Угбару предприема всички мерки за мирното установяване на персийската власт в във Вавилон. На 29 октомври шахиншахът пристига в града и е тържествено посрещнат от цялото население. В същото време, Набонид узнал за падането на столицата си, се връща от Борсиппа и се предава на милостта на победителя. Кир се отнася към него човечно, и го изпраща като сатрап на Караман, източно от Иран.

Кир Велики не променя религиозните традиции и властовите институции на града. Номинално той назначава сина си Камбиз за цар на Вавилон, който на Новогодишния празник „приема ръката на Бога“, съгласно древната вавилонска държавна традиция. По този елегантен начин властта от старата династия преминава съвсем легитимно към Ахеменидите. В това време се появява знаменитият Манифест на Кир Велики към гражданите на Вавилон. Всъщност, този документ на върховната власт е съставен от проперсийски настроените вавилонски олигарси и жреци. В него Кир II е представен като цар-освободител, радетел за правата на гражданите и възстановител на порядъка и мира в страните. Но въпреки силно пропагандния характер на Манифеста, написаното в него отговаря в известна степен на истината. Малко след това, през 538 г. пр. Хр. шахът освобождава евреите, пленени от Новуходоносор II, и им позволява да възстановят разрушения храм в Йерусалим.

Владетел на света

След присъединяването на Вавилония, всички страни на запад от нея до средиземноморските брегове доброволно приемат властта на Ахеменидската империя. Персите покоряват и част от Арабския полуостров, завзет преди това от вавилонския цар Набонид. С тези събития, целия Древен Изток е обединен под скиптъра на Царя на царете. Остава само Египет. Но на Кир не му е съдено да покори и тази древна страна. Не му стига времето за това. В 530 г. пр. Хр. пристигат обезпокоителни известия от североизточните граници на империята за раздвижването на номадски племена. Кир Велики незабавно предприема поход срещу тях. Според Херодот персите водят война със скитническите племена на масагетите. Първите сражения са успешни, но през лятото на 530 г. пр. Хр., близо до р. Амударя, персийската армия е разбита  напълно. В злощастната битка загива и самия Кир Велики. Според други източници царят загива в борба с други племена. Версиите за смъртта му са различни и не можем да кажем със сигурност как е настъпила. Погребан е в Пасаргада,  столицата на огромната му империя.


Бележки:

^[1] Дн. Югозападен Иран, провинция Фарс
^[2] Древен еламски град, намиращ се в дн. провиниця Фарс, ЮЗ Иран. Не е локализиран точно, но се предполага, че лежи под съвременния арх. паметник Тепе-Маллян, на 36 км северозападно от гр. Шираз
^[3] Херодот, История, Книга первая, 53
^[4] Пак там, 76
^[5] Мощен укрепителен вал, построен през VIII в пр. Хр. в тесен провлак между Тигър и Ефрат, с предназначение да спира набезите на номадските племена
^[6] Херодот, История, Книга первая, 189

[Hatshepsut]

Гръко-персийските войни

В средата на VI в. пр. Хр., персите, под водачеството на гениалния пълководец и държавник Кир II от рода на Ахеменидите, тръгват в победоносен марш, за да създадат най-голямата империя позната в древността. Първа пада мощната Мидия (559 г. пр. Хр.), следва Лидия (546 г. пр. Хр.), след което цяла Мала Азия става персийско владение; подчинени са гръцките градове по крайбрежието и множество егейски острови. В 539 г. пр. Хр. победните персийски бойци маршируват по улиците на Вавилон. За кратко време цяла Предна Азия и Месопотамия са под властта на могъщия персийски цар. На изток Бактрия, Согдиана, Хорезмия стават провинции на новата империя. В 525 г. пр. Хр., наследникът на Кир II, Камбиз, покорява Египет. Синът възнамерява да покори Африка, така както бащата е подчинил Азия. Войските му достигат Барка, Кирена, Либия и Киренайка, а след това потеглят срещу Етиопия. Не знаем как е завършила етиопската кампания. Но африканския поход е триумф за Камбиз - крайбрежните народи на Северна Африка до Тунис и част от Етиопия признават властта му.

През 522 г. пр. Хр. на персийския трон се качва един голям владетел, Дарий, най-знаменития представител на Ахеменидите. Блестящ администратор, държавник и пълководец. Той разширява още повече границите на Империята. Армиите му завладяват част от Индия, достигайки до р. Инд. След това Великият цар решава да се разправи със скитските племена, които от години безпокоят средноазиатските граници на Империята. Персите предприемат грандиозен обходен поход през Балканите с цел да ги ударят в гръб. Армиите им навлизат в Тракия, преминават Балкана и през Дунава продължават марша си към степите на север от Черно море. Скитите обаче се изплъзват, избягвайки сблъсъка с имперските сили. Дарий се отказва да ги преследва - степите са прекалено обширни. Царят разбира, че не ще може да ги покори и през 512 г. пр. Хр. се оттегля. Но тази гигантска кампания може да се счита за успешна - част от Балканския полуостров вече е персийско владение, а македонската държава признава върховната власт на Дарий.

Империята достига максималните си размери, неизмерима мощ и слава. Тя е колосална. На север опира в Черно море, Кавказ и Каспийско море. На запад границите й се мият от водите на Средиземно море и Егея; на юг - от Персийския залив; на изток достига р. Инд. Над седемдесет нации обитават огромната държава, разделена на 20 сатрапии. Ксенофонт казва за персите, че са "господари на цяла Азия и Европа, чак до Македония" и "притежават най-голямата мощ и престиж сред тогавашните народи, освен това са извършили и прекрасни подвизи".

Дарий I се смята за господар на света. Щял да бъде, ако на пътя му не били малките гръцки полиси, които стояли между азиатските и европейските му владения. И затова желае да ги покори. Скоро му е предоставен и поводът за интервенция.

Ахеменидската империя

Бунтът на Йония

През 499 г. пр. Хр. тиранинът на Милет Аристагор, предлага на персите да завладеят о. Наксос. Персите се съгласяват и дори назначават Аристагор за командващ експедицията срещу острова. Атаката обаче завършва с неуспех. Страхувайки се от царския гняв, Аристагор отхвърля персийската власт и вдига гръцките полиси в Йония на въстание.

Йонийските гърци без колебание приемат предложението на Аристагор. Въпреки относителната автономия, която имат под властта на Великия цар, у тях винаги е жив поривът към пълна независимост и стремежът към свободата, с която разполагат техните братя от континентална Гърция. Въстанието се разраства бързо. Пристигналият от неуспешната си мисия персийски флот е атакуван от привържениците на Аристагор и завладян. В повечето градове на Йония назначените от персийската администрация тирани са свалени и е възстановено народното самоуправление. Сам Аристагор се отказва от властта и обявява Милет за свободен град. Знаейки много добре, че персийската реакция няма да закъснее, той незабавно се отправя към Европейска Гърция с молба за помощ. Първо посещава Спарта, но там получава отказ. Спартанците не желаели да си развалят отношенията с Империята.

Атина обаче заема съвсем друга позиция. Народното събрание постановява да се изпратят в помощ на въстаналите събратя ескадра от 20 триери. Еретрия също оказва помощ.

През лятото на 499 г. въстаническите сили поемат към Сарди, бившата лидийска столица, където резидира персийският сатрап. Градът е превзет и опожарен, но цитаделата, където се укрива имперския наместник устоява на атаката. С опожаряването на града гърците допускат тактическа грешка – с това те настройват лидийците срещу себе си. Със съвместни усилия перси и лидийци успяват да отблъснат нападателите от града. След това настигат въстаническите войски край Ефес и им нанасят разгром. Но тези временни неуспехи не повлияват върху бунтовническия подем – въстанието се разраства бързо и скоро след Йония пламват Пропонтида и Кипър.

Реакцията на Империята е бърза. За потушаването на бунта от Персия потеглят големи сили. Великият цар нарежда на финикийци, киликийци и египтяни да изпратят кораби. Първо е атакуван Кипър. Въпреки действията на гръцкия флот, персите извършват десант и въстанието на острова е подавено. След това персийската армия смазва бунта на градовете в Пропонтида и Хелеспонт. Скъпо заплащат борбата си за свобода градовете Абидос, Лампсак, Кима и йонийскияг град Клазомена – те са превзети и плячкосани. Но Йония, начело с Милет продължава да се държи. Сред въстаниците обаче започват разногласия, избухват раздори. Изгубил всяка надежда за успех, Аристагор заминава за Тракия и скоро след това загива. Йонийците все пак успяват да съоръжат нов военен флот за борба с персите, но единството и дисциплината във въстаническия лагер вече не са на висота. За това твърде много допринасят и персийските агенти, които си вършат чудесно  работата - къде със заплахи, къде с обещания засилват дезорганизацията и сред част от гърците започва да витае пораженчески дух. През есента на 497 г. пр. Хр. имперският флот атакува йонийската ескадра край о. Лада и я разгромява напълно. Същевременно сухопътната персийска армия обсажда богатия и многолюден  Милет. Героичната защита продължава повече от година. Накрая, през 495 г. пр. Хр., след като сриват стените, персите нахлуват в града. Разправата е страшна. Милет е опожарен и разграбен, голяма част от населението е избито по време на съпротивата, а останалите жители са отведени на изток и разпродадени по робските пазари на Империята. Падането на Милет слага край на йонийския бунт. Персийската армия без особени усилия завзема останалите градове в Йония, както и островите Лесбос, Хиос и Тенедос.

Въстанието на йонийските гърци има гибелни последствия за процъфтяващата преди това област. Персите й нанасят жесток погром – градовете са сринати, опожарени, разграбени. Голяма част от населението загива, множество гърци – мъже, жени, деца са отведени като добитък по различни краища на грамадната империя, където ги очаква тежка робска орисия. Със статутът на Йония като водеща в стопанско и културно отношение област е свършено завинаги. Ще трябва да изминат дълги години за да възстанови поне част от предишното си състояние.

Но по-страшното предстои. На Дарий І с щедра ръка му е предоставен поводът за дългоочакваното нашествие и главния удар срещу континентална Гърция. Със завладяването на тази малка, но богата, гъстонаселена и напреднала страна Империята ще може да наложи окончателно властта си над Запада, тъй както бе направила с Изтока. Изглежда, че за могъщата Персия, която е на върха на славата и възможностите си,  това е лесна работа.

Над Гърция надвисва смъртна опасност. В епопеята на Гръко-персийските войни ще има да се решава съдбата на независимата гръцка демокрация. И тук не става въпрос само за свободата и независимостта на един народ а за оцеляването и бъдещето на цяла една цивилизация. В тази епична битка ще видим да се сблъскат Европа и Азия, демокрацията и абсолютизмът, национализмът и универсализмът. Гърците ще воюват срещу една съвсем чужда политическа философия – философията на абсолютната персийска монархия, където под властта на суверена, облечен в божествени правомощия, живеят не граждани, а поданици, една маса, в която личността се губи, и където волята на монарха е закон. Е, такава съдба гърците категорично отказват да приемат за себе си и за своите потомци. И мъжествено се изправят срещу огромните армии на Великия цар. Но от всички гръцки полиси, най голяма е заслугата на Атина, защото тя първа разбира опасността и решително се изправя срещу нея.

Тук е мястото да отбележа, за да не подхожда читателят с предубеждение, четейки нашето повествование, че персите коренно се различават от онзи страховит облик, облик на варвари,  представян от част от историографията, както и в художествената литература и киноизкуството (пародии на исторични филми, които за съжаление младите възприемат за чиста монета). Напротив! Персите имат великолепна култура, бляскава религия и  много благородна етика. Да, Гърция и Персия са два различни свята, две различни ценностни системи, но възвеличаването на гръцката цивилизация не бива да е за сметка на величествената персийска империя. Тя съвсем не е мракобесническа "източна деспотия", както дълго време бе представяна в учебниците и това клише незаслужено тегнеше върху нея, а една доста толерантна държавно-политическа система. Персийските монарси, въпреки, че разполагат с абсолютна власт, никога не се превръщат в необуздани деспоти и тирани. Да не забравяме, че персите са възхвалявани от самите гърци, а Есхил казва за Дарий I: "златороден, богоравен мъж е той!" ("Персите") - какво по-ярко доказателство от устата на един враг? А сега нека проследим титаничния сблъсък на тези "два свята".
 

Началото на войната

В 493 г. пр. Хр. пълководецът Мардоний, зет на Дарий I, начело на големи сухопътни сили и мощен флот преминава Хелеспонт. Армията подчинява всички гръцки колонии по егейското крайбрежие, налага персийската власт и над околните тракийски племена. Царят на Македония отново задвидетелства васалитета си към Дарий І. Флотилията превзема о. Тасос, но край нос Акте е връхлетяна от силна буря и повечето персийски кораби сe разбиват в скалите. Мардоний оставя силни гарнизони в превзетите градове и се връща в Персия.

Година след това, започва подготовката за нов поход. Великият цар нарежда на финикийци и египтяни да построят нови бойни и транспортни кораби и да ги изпратят към Мала Азия. В същото време пратеници на шаха посещават градовете на Гърция с искане за „земя и вода” – т.е. доброволно да се подчинят на Империята. Островите, както и много от градовете на континента признават властта на царя. Атина и Спарта обаче, смело отказват да се покорят. В Атина Милтиад и Темистокъл обявяват това искане за оскърбително и атиняните хвърлят персийските пратеници от една скала. В Спарта пък хвърлили персите в кладенец с думите нека те там „сами си вземат земя и вода”.

Спартанците обаче разбират, че са отишли твърде далеч и решават да изпратят пратеници при Великия цар, за да смекчат гнева му. Заедно с пратениците, за Персия заминават и група знатни граждани, които доброволно се съгласяват на евентуална гибел, с която да изкупят смъртта на персийските посланици. Дарий дори не приема спартанското посолство.

Кампанията на Дарий I

В 490 г. пр. Хр. започва вторият поход. Двадесет и пет хилядна армия, пехота и кавалерия, начело с генералите Датис и Артаферн, потегля срещу Гърция. Армията е пренесена през морето под защитата на боен флот. С персите тръгва и изгоненият атински тиран Хипий, който силно се надява с тяхна помощ да възстанови властта си над Атика.

Персите превземат о. Наксос, опустошават го и отвеждат населението в плен. Цикладите им се покоряват без съпротива.  От там флотът се насочва към о. Евбея, където стоварва десантни части. След като подчиняват Каристос, персийските сили потеглят срещу Еретрея. В очакване на атаката на имперската армия, сред гражданите на Еретрия започват разногласия. Някои смятат съпротивата за безполезна и предлагат да отворят вратите на града, други настояват за решителна борба. Виждайки тези раздори, 4000 клерухии, преселници от Атина, напускат града. Персийската армия достига Еретрия и след шестдневен щурм я превзема. Разправата е жестока – градът е разграбен и  подпален, а жителите му са депортирани в Ардерика, северно от Суза, в областта Луристан, където персите експлоатирали един петролен кладенец.

След разгрома на Евбея, имперските сили по съвет на Хипий преминават протока и дебаркират в равнината край селището Маратон. От тук десантните части се насочват към близките райони на Атика и ги подлагат на страшно разорение.
Изправена под тази непосредствена заплаха, Атина веднага изпраща бързоходец в Спарта с искане за незабавна помощ. Вестоносецът изминава разстоянието от повече от 200 км. за два дни. Но напразно! По това време спартанците изпълняват древен религиозен обичай и ефорите обещали да изпратят армия след като приключат с обредите - т.е. едва след 10 дни!

Явно е, че атиняните трябва да разчитат на собствените си сили. При този неблагоприятен отговор те са принудени да вземат бързи решения за противодействие на нашественика. Мненията на атинските стратези са различни. Бившият херсонски тиран Милтиад, който преди това си имал работа с персите, настоява незабавно да се настъпи срещу врага. Темистокъл и още четирима пълководци предлагат да се изчака нападението на имперската армия зад стените на града. Окончателното решение принадлежи на главнокомандващия армията, архонта-полемарх Калимах. Той се изказва за приемане на битката в открито поле без отлагане. Народното събрание потвърждава това решение и атинските хоплити поемат към Маратон.

През септември 490 г. пр. Хр. атинската армия, състояща се от 10 000 хоплити и няколко хиляди лековъоръжени бойци преминава планинските масиви и се разполага срещу персийските позиции. Стратезите, които трябва да поемат командването по ред по един ден отстъпват ръководенето на битката на Милтиад, който най-добре от всички познава персийските бойни похвати. Когато хоплитите се строяват в боен ред, неочаквано на помощ пристига отряд от 1000 бойци от Платея - вярна съюзница на Атина.

Битката започва призори в един септемврийски ден на 490 г. пр. Хр. За да не бъдат обкръжени от поне два пъти по-многобройната персийска армия, Милтиад разтегля фронтовата линия, като отслабва центъра, но пък засилва двата фланга. След това, по заповед на стратега, хоплитите се втурват срещу врага с бърз марш, почти тичешком, за да не ги засипят персийските стрели. Двете армии се сблъскват със страшно ожесточение. Първоначално персите пробиват слабия гръцки център, но двете крила от тежковъоръжени хоплити яростно притискат фланговете на имперската армия и след жесток ръкопашен бой ги обръщат в бягство. Това решава изхода на сражението. Персите започват да тичат към корабите си, преследвани по петите от атинските бойци. Жестоката схватка продължава и край корабите. Все пак флотът успява да прибере остатъците от разбитата армия и вдига котва.

На бойното поле остават архонтът-полемарх Калимах и ок. 200 атински бойци. Загиналите са погребани в обща могила на мястото на сражението, която се издига и до днес на крайбрежието на Маратонския залив. Персите губят около 6500 войници.

(click to enlarge)

Битката при Маратон

Радостта от победата е неописуема. Един атински боец пробягва разстоянието от 42 км. до Атина и  след като се провиква пред множеството на атинската агора: "Радвайте се, атиняни - ние победихме!", пада мъртъв. В негова чест по-късно на Олимпийските игри е въведено състезанието по бягане, равно на разстоянието от Маратон до Атина.

След като погребват убитите си другари, атинските бойци по заповед на Милтиад веднага потеглят обратно към Атина. Великият стратег се опасява от възможна персийска атака срещу града. И наистина когато пристигат, те виждат имперския флот да приближава бреговете. Но щом Датис и Артаферн забелязват очакващите ги атински хоплити, те се отказват от по-нататъшни действия и се връщат в Азия.

Малко след това в Атика пристига спартанската армия, но всичко вече е свършено - тя няма с кого да воюва.

За Персия тази военна експедиция се явява полууспех. Наистина Атина избягва наказанието, но Еретрея жестоко заплаща заради помощта си, оказана на въстаналите йонийски градове. Наксос и Евбея също изпитват яростта на Великия цар. Големият брой пленници, с които имперската флота се завръща в Империята, може да се отчете като положителен резултат за персийската инвазия. На Дарий I обаче му става ясно, че за да се подчини Гърция съвсем не е достатъчна една десантна армия подкрепяна от военна ескадра. И замисля нов, мащабен план за завладяването на тази малка и непокорна страна. Избухването на египетския бунт прекъсва плановете му, а скоро, през 486 г. пр. Хр. Дарий умира. На трона на Персийската империя се възкачва синът му Ксеркс.

Но това, което за мощната Империя минава за незначителен неуспех, за гърците е победа с огромно значение. За пръв път страшната и непобедима дотогава персийска армия е сразена от хоплитите в открит бой. Атина сама извършва този величав подвиг. Но в случая не само нейният престиж е издигнат, а този на цяла Гърция. Сега гърците напълно осъзнават какво означава елинската цивилизация в сравнение с азиатския абсолютизъм. Това е победа на елинските идеали за свобода над персийското самодържавие.
 

Кампанията на Ксеркс

В Гърция си дават сметка, че решителният сблъсък тепърва предстои. Рано или късно Империята ще отговори подобаващо и ще стовари цялата си мощ върху непокорната страна.

След един несполучлив опит за атака срещу о. Парос Милтиад е даден под съд в Атина, но малко след това умира. След смъртта му най-влиятелен политически водач става Темистокъл. Той предвижда опасността и взема необходимите мерки за да й се противопостави. По негово настояване Народното събрание решава всички приходи от сребърните рудници в Лаврион да се предназначат за построяването на боен флот от 200 триери. Спарта също разбира опасността и този път, опираща се на древната си бойна слава, застава начело на гръцките градове, решили да се борят за свободата си. Сложен е край на междуособиците. Но не цяла Гърция е единна. Аргос, Ахея, Етолия и Крит запазват неутралитет. Гелон, тиранинът на Сиракуза е поканен да участва в коалицията, но той отказва.

През есента на 481 г. пр. Хр. представителите на обединените гръцки градове се събират в Истъм (Коринтския провлак), където подлагат на обсъждане бъдещата стратегия. Командването на съюзните военни сили е поверено на спартански пълководци. Готова за борба, Гърция очаква нашествието...

Персите обаче имат да се справят с вътрешните си проблеми – избухва бунтът в Египет, Дарий І умира, наследява го синът му Ксеркс. А смените на властта в Империята обикновено са съпроводени със сътресения. Така неусетно изминава десетилетието между двете гръко-персийски войни.

Новият повелител на Персия, Ксеркс, се оказва пълна противоположност на баща си и дядо си. Той въобще не е настроен войнствено. Предпочита удоволствията на дворцовия живот пред изпълнените с трудности и лишения дълги военни походи. Пировете и пищните забави са далеч по-привлекателни от рисковете на войната. Той не е роден за войник. Но тънък ценител на женската красота, прекарва много време в харема, отдавайки се на сладострастни удоволствия. Толкова е влюбен в съпругата си Естир, че  й позволява да се намесва в политиката - нещо недопустимо според традициите в Персийската монархия. Но идилията и красотата на дворцовия живот скоро приключват. Империята е изправена пред проблеми и Ксеркс като суверен носи своята отговорност. Освен това дължи на поданиците си реванш за неуспеха в Гърция. Но Гърция трябва да почака. Властта на монарха е застрашена - при почти всички смени на трона избухват бунтове. Ксеркс ги потушава безпощадно. През 486 г. пр. Хр. персите усмиряват Египет, а година след това - Вавилон. Вбесен, Великият цар разрушава метрополията, която скоро ще построи отново.

След като потушава бунтовете и успокоява държавата, през 483 г. пр. Хр. Ксеркс започва грандиозната подготовка за война с Гърция.
 

Военните сили на Империята

Невероятни са силите, които Великият цар насочва срещу Гърция. Древните говорят за многомилионна сухопътна армия и гигантска флотилия. Днес ние се съмняваме в достоверността на тези цифри, но пък те се потвърждават във всички писания на съвременниците. Есхил казва: "Великият цар задвижва хиляди кораби, задейства милиони ръце"; "Всички народи на Азия се въоръжиха, като чуха страшния глас на своя суверен...Цяла Азия доведе всичките си сили". Сведенията на Херодот са най-внушителни - според него пехотата наброява 1 700 000 души, кавалерията - 80 000, флотилията се състои от 1207 бойни кораба и 3000 транспортни съда. Общо целия личен състав, включващ редовни пехотни войници, конници, моряци, инженерни войски, обслужващ персонал, роби, слуги, жени и др. възлиза на 5 283 220 души. От цялата тази импозантна армия боеспособните части са 2 641 610 души. Самият Ксеркс, според Херодот, казва: "Ако предположим, че те (гърците) са 5000, ние сме повече от 1000 на един" - т.е 5 000 000. Ктезий, Ефор и Диодор са по-скромни - според тях персийската армия брои 800 000 войници; други автори сочат числото 700 000.

Съвременните историци, както и военните специалисти са убедени, че в древността подобни грамадни армии не могат да се рекрутират, управляват, транспортират и снабдяват. Да не забравяме съотношението между демографските стойности и числеността на армиите. Науката свежда екстравагантните цифри, посочени от древните,  до 200 - 300 000 души. Но и такава армия е огромна за онова време!

В състава на имперските сили участват представители на 46 народности, които Херодот описва надълго и нашироко: бактрийци, саки, индийци, негри, араби, каспийци, либийци...За които трудно можем да кажем, че са с необходимите екипировка и снаряжение - облечени в народностните си носии и въоръжени с най-различни оръжия. Едно многолико множество от хора, които не се познават, говорят на различни езици, хора със съмнителна военна подготовка. А и какъв жар в битките ще проявят тези мъже, докарани насила от хиляди километри, събрани от различните краища на огромната империя?

Ядрото на имперската армия, се състои от редовните персийски корпуси - пехота и кавалерия. Най-боеспособната част е  "Гвардията на безсмъртните", амтрак - тя наброява 10 000 бойци. Нарича се така, защото веднага след смъртта на един войник веднага друг застава на негово място. Друга елитна част е личният царски корпус, включващ два полка от 1000 алебардисти и  кавалерийска част от 2000 конни телохранители и бойни колесници.

Основното подразделение на персийската армия е полкът - хазарабам, състоящ се от 1000 войници. Командир на полка е хазарапатиш – хилядник. Полкът е в състав от десет сатабам – стотни, начело със стотник – сатапатиш. Стотните от своя страна се делят на датабам (десетки), командвани от датапатиш (десетници). Десет полка формират най-голямото подразделение в имперската армия, байварабам, в състав от 10 000 души, начело с байварапатиш.

В състава на флотата влизат  финикийски, египетски, киликийски и кипърски ескадри, както и 300 гръцки кораба, съоръжени от йонийците и подчинените на Империята острови.

Командването на огромната армия е поверено на 29 генерали, а главнокомандващ е Мардоний - зет на Дарий I  и роднина и съветник на Ксеркс.

През 481 г. пр. Хр. персийската армия се съсредоточава в Кападокия, а през есента на същата година се придвижва до бившата лидийска столица Сарди, Западна Мала Азия. Същевременно подвластните провинции в Тракия и васална Македония получават заповед да строят складове за хранителни припаси и фураж, както и да събират стада. През Хелеспонт инженерните части започват строежа на понтонни мостове, охранявани от бойните ескадри на Империята. Още от 483 г. пр. Хр. започва прокопаването на канала през нос Акте, откъдето ще премине персийският флот, без да бъде заплашен от яростта на морето.  Шах-ин-шаха никак не се съмнява в успеха на кампанията  и не крие намеренията си. Когато в Сарди персите залавят атински шпиони, Ксеркс не само не ги наказва, но и нарежда да им покажат становете на огромната армия.

Стратегическият план на персийското командване е превъзходен - гигантската флота ще съпровожда армията, която ще се движи покрай бреговете и ще я осигурява с продоволствия, като същевременно ще я пази от възможен гръцки десант в тила й.

https://istorianasveta.eu/pages/posts/grko-persijskite-vojni.-chast-prva-379.php?g=72
 

[Hatshepsut]

 

Нашествието

Преди да потегли, Великият цар изпраща посланици в Гърция с искането за „земя и вода”, като им нарежда да не посещават Атина и Спарта.

Страховитите слухове за неизброимите пълчища, които Великия цар води срещу Гърция, хвърлят в ужас множество от градовете. Когато посланиците се явяват в тях, полисите проявяват нерешителност и склонност към подчинение. Тесалийците веднага признават властта на Ксеркс. Тива, Аргос и Ахея се колебаят. Страхът от персите, както и колебанията и разногласията значително разстройват общогръцката отбрана. У повечето гърци се изгубва всяка воля за борба и отпор на нашествениците, в редица области на Елада надделява мнението, че е безсмислено да се съпротивляват на Великия цар и колосалната му мощ. Двусмислените, неясни предсказания на Делфийския оракул допълнително подхранват тези настроения, още повече хвърлят в тревога изплашените граждани на Гърция. Нима нищо не може да спаси елинския свят? Нима на свободните граждани на Елада им е съдено да станат поданици на шах-ин-шаха? Не! Гърция има своите достойни синове, своите герои, които непоколебимо ще застанат на пътя на грозната заплаха и с живота си ще защитят свободата и честта на родината.

Кампанията на Ксеркс

Когато Делфийският оракул прави своите зловещи предзнаменования и съветва критяните да не участват в борбата, Спарта да капитулира а атиняните да се спасяват с бягство, гърците решават да се обърнат към него втори път. И тогава Оракулът дава следния, не много ясен отговор:

„Гнева на Олимпиеца да смекчи, не е по силите на Атина Палада;
Да убеди Зевс - напразни са молби и хитри съвети.
Пак ти повтарям — и думата е твърда  като стомана:
помни — когато се заграби всичко останало, което крият
недрата на Кекроп планина и свещените долини на Китерон,
на Тритогенея Зевс дава дървена стена:
само тя ще те запази и потомците ти ще скрие ..."

Атиняните тълкуват тези думи на Оракула като нареждане да се построят около Атина дървени стени. Темистокъл обаче схваща по друг начин отговора - че, всъщност Оракула има в предвид укрепването на бойния флот; че под "Дървени стени" трябва да се разбират бордовете на корабите. Атиняните единодушно възприемат тълкуванието на Темистокъл. Тяхната сила е флотата. А спартанците застават начело на сухопътните сили на обединените градове.

През пролетта на 480 г. пр. Хр. имперската армия потегля към Хелеспонт...А сега нека дадем думата на самия Херодот, който така живописно рисува картината на нашествието:

„След влизането си в Сарди, Ксеркс преди всичко, отправил послание в Елада с изискване за земя и вода и нареждане да се постараят да посрещнат приятелски царя. Той изпратил послание с изискване за земя и вода до всички други градове, освен в Атина и Лакедемон. Изпратил отново това искане за земя и вода ето по каква причина: той твърдо се надявал, че тези градове, които преди отказали да се подчинят на Дарий, сега от страх ще се съгласят. И ето, желаейки да се убеди в това, Ксеркс изпратил посланието.

След това Ксеркс започнал да се готви за похода в Абидос. В същото време мостът на Хлеспонт, между Азия и Европа, съединяващ двата материка бил построен от египтяни и финикийци. На Херсонес, (който се намира на Хелеспонт), между градовете Сест и Мадит се намира скалисто възвишение срещу Абидос. Това е същото място, на което малко преди това, атиняните под началството на стратега Ксантип, син на Аритрон, заловили персиеца Артаикт, сатрап на Сест, и жив го разпънали на кръст, същият този персиец, който заповядал да затворят жените в светилището на Протесилай в Елеунт и там постъпил с тях нечестиво.

И така към това скалисто възвишение срещу Абидос хората, на които било възложено построили два моста. Единият мост издигнали финикийците с помощта на въжета от „бял лен”, а другият с въжета от папирус – египтяните. Разстоянието между Абидос и другия бряг е 7 стадия. Когато накрая, проливът бил съединен с мостовете, то разразилата се силна буря разрушила цялата тази постройка.

Узнал за това, Ксеркс изпаднал в страшен гняв и заповядал да бичуват Хелеспонт с 300 удара с бич, и след това пуснали в открито море няколко окови. Разказават още, че царят наредил на палачите да жигосат морето с печат. Впрочем, вярно е и това, ча царят наредил на палачите да бичуват морето, като му кажат и следните варварски и нечестиви думи: „О, ти горчива влага на Хелеспонт! Така тебе те наказва нашият господар за оскърблението, което ти му нанесе, въпреки, че той с нищо не те е оскърбил. И цар Ксеркс така или иначе ще премине през теб, независимо от това дали ти го желаеш или не. За заслугите твои нито един човек няма да принесе жертва, като на мътна и солена река. Така заповядал Ксеркс да накажат това море, а надзирателите на съоръженията през Хелеспонт – да бъдат  обезглавени.

Ксеркс наказва морето - гравюра от нач. на XX в.

И палачите, на които била възложена тази неприятна задача, изпълнили царската заповед. Мостовете отново били изградени от други архитекти. Построили ги по следния начин: поставили нагъсто пентеконтори и триери; за единият мост от страна на Понт взели 360 кораба, за другия от страна на Хелеспонта – 314 кораба; първите поставили срещу течението на Понта, а последните – по течението на Хелеспонт, за да държат въжетата натегнати.

След това хвърлили огромни котви на единия (горния) мост от страна на Понт срещу ветровете, духащи от Понт, а на другия мост от страна на Егейско море – срещу южните и западните ветрове. Между стоящите на котва пентеконтори и триери те оставили промеждутък за преминаване на съвсем малки съдове от Понт и за  Понт. После тези въжета били натегнати и вкопани в земята като ги навивали с дървени лебедки. Въпреки това вече не се ограничаваха с въжета от един тип, но на всеки мост свързвали заедно по две въжета от „бял лен” и по четири от папирусни влакна. Дебелината и изработката на въжетата (от двата вида) била една и съща, но „ленените въжета” били относително по-тежки и тежели (с всеки лакът) с повече таланта. Когато проливът бил съединен с мостовете, нарязали трупи, изравнявайки дъските според ширината на понтонните мостове. След това положили дъските над натегнатите въжета и там отново здраво ги завързали към напречните греди. После докарали снопове пръчки, положили ги върху дъските и ги засипали с пръст. След това трамбовали пръстта, а от двете страни на мостовете издигнали перила за да не се плашат товарните животни и конете, гледайки надолу към морето.

Когато строителството на мостовете и работите при Атон били завършени /именно насипите при устието на канала, издигнати заради това, да не би водата по време на прибоя да не прелее през устието на изкопа/, дошла вест, че канала е напълно готов. Тогава снаряжената за поход армия, след презимуването и с настъпването на пролетта потеглила от Сарди към Абидос. Междувременно , точно при сбора на армията за похода, слънцето напуснало своята небесна обител, станало невидимо, въпреки, че небето било безоблачно и ясно, денят се превърнал в нощ. При вида на това небесно явление Ксеркс бил обхванат от тревога и той попитал маговете, какво може да означава това знамение. Маговете отвърнали, че божеството с това предвещава на елините гибел за техните градове, тъй като у елините слънцето е предвестник на предстоящото, а у персите – луната. Като чул това тълкувание, Ксеркс с велика радост продължил пътя си.

Из пътя, дошъл при Ксеркс лидиецът Питий и казал така (той бил обхванат от страх от небесното знамение и царските дарове му дали кураж): „Господарю! Бих желал да те помоля за нещо, което за теб ще е лесно да изпълниш и за мен ще бъде много важно твоето съгласие.”

Ксеркс, очаквайки от него всякакви други молби, с изключение на това, за  което действително помолил, обещал да я изпълни и му заповядал да каже от какво се нуждае. Като чул отговора на царя, Питий се ободрил и казал така: „Господарю. Аз имам петима синове. И всички ги призова дългът да потеглят с теб на поход в Елада. Смили се, о, царю, над моите преклонни години и освободи един от моите старши синове от похода за да се грижи за мен и да се разпорежда с имота ми. Останалите четирима вземи със себе си, и аз ти пожелавам щастливо завръщане и изпълнение на твоите замисли.”

А Ксеркс със страшен гняв му отвърнал с такива думи:

„Негодяй! И ти се осмеляваша да ми напомняш за твоите синове, когато аз сам водя в Елада моите собствени синове, братя, родственици и приятели? Нима ти не си мой раб, задължен с целия свой дом и със жена си да ме придружаваш? Знай сега, че духът на хората обитава техните уши – ако чуе нещо доброжелателно, то той изпълва тялото с радост; чуе ли противоположното – духът разпалва гняв. Ти извърши за мен, наистина, добро дело и изяви готовност отново да го сториш. Но ти не си човекът, който да се хвали, че е надминал царя по благодеяния. А сега когато се показа нагъл, ти все пак няма да понесеш заслужено наказание, но по-малко от заслуженото. Теб и твоите четирима сина ще спаси твоето гостоприемство. Но един, към който ти си особено привързан, ще бъде наказан.” Като дал този отговор, царят тутакси заповядал на палачите да намерят най-големия син на Питий и да го разсекат на половина, а след това едната част от тялото да поставят от дясната страна, а другата от лявата страна на пътя, по който щяла да мине войската.

Палачите изпълнили царската заповед и войската преминала между двете половини на тялото. Пред персийската армия се движели обозът и товарните животни. Следвали ги смесените отряди от различни народности, но безредни маси. Когато половината от тези пълчища преминала, образувал се промеждутък и пътят останал известно време пуст. Царят предшествали 1000 отбрани персийски конници, зад тях се движели 1000 копиеносци (също отбрани) с копия, насочени надолу към земята. След тях следвали 10 свещени нисейски коне в разкошна сбруя. Тези коне се наричали нисейски ето защо. В Мидия има обширна равнина, наречена Нисей, в която се развъждат тези едри коне. Зад тези 10 коне се движела свещената колесница на Зевс, в която били впрегнати 8 бели коня. Зад самите коне вървял пешком кочияшът, държейки в ръце юздите, тъй като никой от хората не можел да сяда в тази колесница. Зад тази колесница пътувал сам Ксеркс на колесница с впрегнати нисейски коне. До царя стоял кочияш на име Патирамф, син на персиеца Отана.

На тази колесница Ксеркс излязъл от Сарди. Впрочем, царят както му било угодно, се прикачвал от колесницата в закрита карета.  След царя следвал отряд от 1000 копиеносци, най-доблестните и знатни перси, които по обичай държали копията насочени нагоре. След тях вървял друг отряд от  1000 отбрани персийски конници а след конниците 10 000 пехотинци, избрани от останалата персийска войска. От тях 1000 души, чиито копия били украсени със златни нарове. Тези воини окръжавали останалите като пръстен. У 9000-те хиляди воини, маршируващи в средата имало сребърни нарове (на върховете на копията). Имало също златни нарове у копиеносците с насочени надолу копия. Свитата на Ксеркс имала златни ябълки (вместо нарове). Зад тези 10 000, следвали 10 000 персийски конници. Зад конницита отново се образувал промеждутък от два стадия, и накрая следвали всички останали нестройни пълчища.

От Лидия персийската войска се придвижила към река Каик  и в Мисийската земя. От Каик през местността Атарней, минавайки отляво планината Кана, те стигнаха града Карена. От този град войската тръгна през Тиванската равнина към град Атрамитий и покрай пеласгийския Антандър.  Планината Ида остана отзад от лявата им страна и те навлязоха в Илионската област.  Когато войската спряла да пренощува в подножието на Ида, тя била застигната от ураганна буря, при това от ударите на мълниите загинали много хора.”

Прехвърлянето на персийската армия през Хелеспонт продължава цяла седмица, като по единия мост преминава армията, а през другия - товарните животни и обозът. От там персите настъпват в три колони, движейки се по егейското крайбрежие.

Първоначално планът на гръцкото командване предвижда да не се допусне нахлуването на персите на гръцка територия. През пролеттта на 480 г. пр. Хр. една 10 000-на армия под командването на спартанеца Евенет и Темистокъл се явява в Тесалия със задачата да защити планинските проходи. Научавайки обаче за подчинението на тесалийците на Ксеркс, тези войски се връщат обратно.

Имперската армия прекосява Тракия и гръцките колонии, превърнати вече в персийска провинция, преминава Македония - съюзница на Персия, и в края на лятото 480 г. пр. Хр. прехвърля планинските масиви на Тесалия. В същото време флотилията преминава през канала при нос Акте и хвърля котва в Термейския залив.

Пред лицето на настъпващата персийска вълна, която залива всичко, в гръцкото командване започват разногласия относно стратегията. Въпросът е къде да се даде отпор на нашественика. Атина настоява за генерално сражение при Термопилите, проходът, който отделя Средна от Северна Гърция, като сухопътната армия и флотата действат заедно. Флотилията щяла да има задачата да не допуска десант в тила на защитаващата Термопилите армия.

Спарта обаче има друг план. Тя предлага всички сили  да се изтеглят към Истъм (Коринтския провлак) и там да се даде решително сражение, като Средна Гърция бъде оставена на персите. В крайна сметка надделява предложението на Атина. Спартанците обаче задържат основните си сили в Лакония, а за отбраната на Термопилите изпращат цар Леонид с 300 ветерани, 1000 периеки, и няколко отряда, събрани от съюзниците в Пелопонес - всичко ок. 4000 души. По пътя към спартанската армия се присъединяват още няколко отряда и Леонид пристига при Термопилите със 7200 бойци.

Спартанецът изпраща 1000 фокейци да блокират един тесен и труднопроходим път, който водел в тила на прохода и започва да укрепва позицията, като построява каменна стена и кула. Не след дълго гърците забелязват авангарда на персийската армия.

Преданието разказва, че след като вижда малобройните защитници на прохода,  Ксеркс изпраща вестител при тях с предложение да се предадат. Леонид отговаря на царя: "Ела и превземи!". Когато пратеникът заплашително заявява, че войските на царя са толкова многобройни, че ако пуснат стрели ще закрият слънцето, друг спартанец казва: "Толкова по-добре! Тъкмо ще се бием на сянка!".

Четири дни изчаква Ксеркс гърците да се предадат и накрая дава заповед за нападение. Леонид резделя армията си на три отряда, които поред пуска в контраатаки. Щом персите се покажат на тесния път, спартанските бойци се нахвърлят яростно върху им и ги изтласкват назад. Два дни гърците отбиват персийските атаки.

В края на втория ден, при Ксеркс се явява един тесалиец и предлага срещу скромно възнаграждение да преведе персите през обходен път. През нощта няколко персийски полка се придвижват по този път, изненадват фокийците, разпръсват ги, и се насочват към тила на спартанците. Научил за обхода, Леонид преценява, че е невъзможно да се опази прохода и е безсмислено да излага на явна гибел цялата си армия. И решава веднага да върне на юг съюзните отряди и изпраща в Спарта вестител със съобщение за пробива на персите в Средна Гърция. Той остава на позицията си със своите 300 спартанци и с доброволци от другите отряди, които предпочитат смъртта пред отстъплението.

Задържайки персийската армия, докато останалите гръцки отряди успеят да се изтеглят на безопасно разстояние, на другия ден Леонид и неговите герои влизат в последен бой. Леонид загива още в началото на сражението. Около тялото му започва да кипи жестока ръкопашна схватка, докато спартанците не успяват да го спасят от ръцете на врага. Притиснати плътно от многобройната персийска пехота, гърците отстъпват към теснината, преминават през стената и се изкачват на хълма. Обградени от всички страни те се бият яростно до последния човек. "Тук спартанците се защитавали с мечове, у когото мечовете все още били здрави, с ръце и зъби, докато накрая не ги погребали под стрелите." Вбесен, Ксеркс заповядва да се намери тялото на Леонид и да бъде разпънато на кръст.

По-късно гърците събират костите на загиналите герои при Термопилите и ги погребват в общ гроб. Над него издигат паметник в който издълбават думите на поета Симонид: "Пътниче, съобщи на спартанците, че тук лежим, подчинявайки се на техните закони".

Подвигът на Леонид и неговите бойци е възприет като общогръцки символ на патриотизъм и тяхната саможертва въодушевява гърците за борба в името на свободата на отечеството.

От съвременна гледна точка бихме могли да се запитаме - защо е тази безмислена саможертва? Защо Леонид отпращайки съюзните отряди с цел да ги спаси от гибел, съзнавайки цялата безнадеждност на защитата на прохода, не е тръгнал с тях? Той е нямал право на това. Положението му в Спарта е твърде деликатно и напускането на Термопилите би могло до му коства живота. Леонид предпочита геройската смърт в една, макар и безсмислена битка, отколкото евентуална екзекуция в Спарта като пораженец. Херодот ни дава твърде интересно тълкувание за геройската постъпка на Леонид:

"Разказват също, че сам Леонид пуснал съюзниците, за да ги спаси от гибел. На него самия и на неговите спартанци не подобава, мислел той, да напуснат мястото, което били изпратени да защитават. И това негово мнение аз решително споделям. И даже освен това, аз именно твърдя, че Леонид си е давал сметка за недоволство сред съюзниците, и че те няма да споделят охотно опасностите заедно с тях, и затова им е наредил да се оттеглят. А самият той е считал за срамно да отстъпи. Ако, мислел Леонид, той остане на позицията, него го очаква безсмъртна слава и щестието на Спарта няма да бъде помрачено. Защото когато спартанците попитали бога за тази война /още в самото й начало/, то Пития им дала следния отговор: или Лакедемон ще бъде разрушен от варварите или техния цар ще загине. Този оракул Пития им дала отговора в следните стихове:

Днес пък ще ви изрека, о жители на Спарта обширна:
Понеже великият славен ваш град заради мъже персеиди
Ще се превърне в прах, или от рода Хераклов
Сълзи за смъртта на царя ще пролее Лакедемонска област
Не ще победи врага нито сила на бик нито тази на лъв
Понеже в отбраната е Зевсова мощ и самата отбрана е в него, той няма да спре
Преди да разнищи изцяло града или царя на парчета разкъса.

Така вероятно разсъждавал Леонид. И тъй като той желаел със слава да се окичат само спартанците, то според мен, царят сам е пуснал съюзниците, а не че те са го напуснали след разногласия, нарушаващи военната дисциплина."

В същото време съюзният гръцки флот от 721 триери, приближава северния край на о. Евбея и край нос Артемизион  за пръв път се сблъсква с ескадрите на Великия цар. След като персийският флот претърпява големи загуби от разразилия се ураган, който разбива над 400 кораба в скалите на полуостров Магнезия, гърците атакуват. Сражението се води два дни с променлив успех, но когато до гръцката флота достига вестта за персийския пробив при Термопилите, тя се оттегля на юг и хвърля котва край о. Саламин.

Персийската армия нахлува в Средна Гърция и подлага на страшен погром Фокида, чието население се спасява с бягство в близките планини. Тиванците обаче посрещат Великия цар като съюзник. От там персите се насочват към Атика. Пламват градовете Тестия и Платея, които оказват съпротива на агресора. При вестта за приближаващата към Атина персийска армия Темистокъл нарежда евакуация. Корабите прехвърлят атинските граждани на островите Саламин и Евбея и в пелопонеския град Трезея. В Атина остава една група доброволци от ок. 500 души, които при защитата на Акропола са избити до един. Атина е разграбена и изгорена.

Докато Атика е подложена на разорение, Спарта и съюзните им пелопонески градове усилено укрепват отбранителната линия при Истъм. Те дори настояват флотата, съсредоточена при о. Саламин, да отплава незабавно към Коринтския провлак, като с това обаче обричат на гибел евакуираните на острова атиняни. Темистокъл енергично настоява новото генерално морско сражение да се даде в Саламинския залив, чието тясно пространство ще попречи на персите да разгърнат целия си флот и да се възползват от численото превъзходство. Освен това, заливът се слави с множество подводни камъни и плитчини, които гърците познават добре, но са неизвестни за флотските командири на Империята.

Пелопонесците обаче не скланят и настояват за изтегляне към Истъм. Тогава Темистокъл решава да действа на своя глава. Той изпраща човек при Ксеркс, който преструвайки се на предател, съобщава на царя за намерението на гърците да се изтеглят към Истъм. Великия цар придвижва флота през нощта и блокира гръцките ескадри в Саламинския залив. На гърците не остава нищо друго, освен да приемат сражението. Уверен в победата Ксеркс заповядва да му направят трон на склоноветe на планината Айгалеос, откъдето да наблюдава сражението. На 20 септември 480 г. пр. Хр. леките и маневрени 370 гръцки триери атакуват гъсто разположените тежки имперски кораби, които си пречат взаимно. Ето как Есхил, участник в сражението, описва боя, видян през персийски поглед в трагедията "Перси":

... сред елините се понесе гръмък вик
като че ли тържествен химн, а ехото
на островните канари повтаряше вика им.
Страх обхвана всички варвари,
измамени в надеждите им. Не за бяг
тържествен химн запели бяха гърците,
а за да влязат с дързък дух в сражение.
Тръба възпламеняваше сърцата им.
Веднага те по заповед удариха
шумящата солена шир с веслата си
и подир малко бяха ясно видими.
Начело, във отличен строй, бе дясното
крило след него идеше и цялата
военна флота и навред се носеше
неспирен вик: „Напред, деца на Гърция!
Освободете своето отечество,
децата и жените си, олтарите
на боговете бащини, гробовете
на прадедите! В бой върховен влизаме!"

Гръцките хоплити, по-добре въоръжени и екипирани от персите, надделяват в абордажния бой. Атиняни и егинци, чиито корпуси са най-многобройни във флотата, показват чудеса от храброст. Яростното сражение продължава почти целия ден. Блокирани от собствената си огромна численост, без възможности за маневриране, заксядащи в плитчините, персийските кораби гинат под ударите на леките и маневрени гръцки триери. Към вечерта оцелялата част от имперската флота се оттегля в безредие и отплава към Фалерон. Претърпелите корабокрушение перси са изклани от гръцките хоплити "като риби-тонове", както се изказва Есхил.

Битката при Саламин

Въпреки тази голяма загуба, персийската флота все още е страшен противник. Сухопътните имперски сили са непокътнати. Но Ксеркс преценява, че това вече е достатъчно, а и зимата наближава. Царят дава заповед за отстъпление. Флотата е изпратена към Хелеспонт, в Тесалия е оставен голям корпус под командването на Мардоний, със задачата да поднови военните операции през пролетта, а Ксеркс с останалата част от армията се връща в Суза.

В началото на юли, 479 г. пр. Хр. Мардоний започва настъпление в Атика. Атиняните отново се евакуират на. о. Саламин. При това положение, спартанецът Павзаний, брат на загиналия при Термопилите Леонид, мобилизира гръцките сили и с 40 000-на армия, която включва 10 000 спартански хоплити и 8 000  атиняни, бързо се насочва на север. При вестта за наближаването на крупни гръцки сили към Атика, Мардоний се изтегля в Беотия. Той разполага армията си на проходите на Китерон, в близост до р. Азоп. Към персийската армия се присъединяват съюзнически беотийски и тивански корпуси. Конницата е подсилена с тесалийски и македонски ескадрони.

Армията на Павзаний преминава Китерон и се разполага в подножието на планината, близо до гр. Платея, срещу персийските позиции. Около три седмици двете армии стоят една срущу друга, като персийската кавалерия извършва внезапни набези срещу гръцките войски.

Накрая кавалерията на Мардоний предприема масирана атака срещу гръцките редици. Павзаний дава заповед за отстъпление, но тя е зле изпълнена от подчинените му - сред гърците настъпва пълна дезорганизация. Виждайки това, Мардоний настъпва с цялата си армия. Гърците обаче се прегрупират и устояват на удара. Докато спартанските хоплити смилат персийската пехота, атиняните се заемат със съюзните корпуси на персите. Нашествениците побягват от бойното поле. Поражението на персите е пълно, в боя загива и Мардоний. Атиняните завземат персийския лагер и го плячкосват. Гърците не вземат пленници. Остатъците от разбитата персийска армия бълзо отстъпва на север.

Гръцки хоплити - реконструкция

Същия ден, в който се разиграва битката при Платея, гръцкият флот под командването на спартанеца Леотихид и атинянина Ксантип печели още една голяма победа. Повикан от йонийците, флотът отплава към нос Микале, където се намират имперските ескадри. Персите се отказват от морско сражение и изтеглят корабите си на сушата. Екипажите се присъединяват към сухопътните сили и заедно изграждат укрепен лагер.  Гърците извършват десант, превземат с пристъп лагера и изгарят персийските кораби.

Трите грандиозни сражения при о. Саламин, Платея и нос Микале отстраняват завинаги персийската заплаха, тегнеща над Гърция в продължение на 15 години. Морските победи осигуряват на гърците хегемонията им в Егея.

Войната обаче още не е приключила. Нейният край ще настъпи през 449 г. пр. Хр. с т. нар. Калиев мир, по името на атинския пълномощник Калий, който подписва мирния договор в Суза. Но инициативата вече е в ръцете на гърците, или по-точно в ръцете на Атинския морски съюз, чиято мощ от тук насетне се разраства, превръщайки се в истинска империя.

https://istorianasveta.eu/pages/posts/grko-persijskite-vojni.-chast-vtora-380.php

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Мат Уотърс "Древна Персия. Кратка история на Ахеменидската империя 550-330г.пр.Хр.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5644

[генерал Жеков]

Всеки българин,още повече националист трябва да е запознат с историята на Персия,защото точно от тези територии се зараждат корените на нашата и още няколко арийски нации от т.нар "южни арийски народи"

[Hatshepsut]

Персийските владетели са плащали на работниците си със сребро, а не са използвали роби


Реконструкция на Персеполис

След проучване и дешифриране на текстове от 33 глинени плочки, повечето от които бяха открити в царската съкровищница на Персеполис, центъра на персийската империя Ахемениди се оказа, че те са нещо като „ведомости за заплати“. Съдържанието им представлява информация на кои работници е изплатена заплата и в какъв размер. Посочено е също, че е плащано в сребро от царската хазна. Това е първото документално доказателство от този вид- и е много важно.

Малко се знае робите в обширната Ахеменидска империя, включваща земите от Египет до днешен Пакистан, а на север империята е граничела с траките.

Сигурно е, че е имало робство, но и в различните части на империята отношението към робите е било много различно.

Робство със сигурност е съществувало в Египет, Мидия и Вавилон преди възхода на империята на Ахеменидите. В същото време има писмени доказателства, че думата, с която са наричали робите в империята, е използвана от Дарий I за назоваване на неговите генерали и сатрапи (управителите на провинциите). Гръцките автори твърдят, че в преносен смисъл целият персийски народ са роби на царя. Вероятно и наемните работници в някои контексти също може да са описвани като роби.

Глинени таблици, намерени в Персеполис

Междувременно е важно да се разбере реалното положение на робите в Персийската империя - ако всички, посочени като „роби“, всъщност са били роби, то техният дял е много голям и те биха могли да съставляват по-голямата част от населението. Ако "робите", споменати от източниците, са просто форма на церемониално принизяване или уважение пред главата на империята, то по-голямата част от населението на империята са свободни хора.

Това е важно за разбирането на древната история на Близкия изток и зависи от това коя от тези гледни точки е правилна.

Поради гореспоменатото езиково объркване, редица историци твърдят, че всички работници, наети по държавни поръчки (по това време това обикновено е било строителство) са били роби. Но на робите не се плаща в сребро и не попадат в „счетоводни архиви“.

136 души, които са получили според таблиците заплата в сребро, са били зидари и мазачи.

Плочките са открити през 30-те години на миналия век от археолози от Чикаго по време на разкопки на Персеполис, церемониалната столица на Персийската империя. Дълго време персийските артефакти са били  в Чикагския университет. През февруари 2018 г. Върховният съд на САЩ решава да изпрати находките в Иран, което се случва през 2019 г.

Плочките съдържат голямо разнообразие от информация. Според учените те разкриват икономическата, социалната и религиозната история на Ахеменидската империя (550-330 г. пр. н. е.), както и на целия регион в Близкия изток през V в. пр. н. е. , тъй като Ахеменидската империя е била най-голямата държава в Близкия изток по това време.

Надписите са на еламски език, сега мъртъв език, на който са говорили еламитите в древната страна Елам, включваща част от Месопотамската равнина до източния бряг на Персийския залив. еламският език се счита за изолиран език, тоест няма нищо общо с други езици на Земята, което, разбира се, затруднява дешифрирането на записите. Около началото на първото хилядолетие до н. е. говорещите ирански езици племена започват да изтласкват еламитите. Но дори и след завладяването на Елам от империята на Ахеменидите (VI в. пр. н. е.), езикът остава в употреба поне още два века. Както се вижда от находките, еламският е бил използван за делови записи дори от държавни служители при Дарий I.

Ганжнамех (от персийски "описание на съкровища") - в западната част на Иран на 2000 м надморска височина в планината Алванд. Изсечени са в скалата два триезични - древноперсийски, еламски и вавилонски - клиновидни надписи от Ахеменидите

Дарий I, известен още като Дарий Велики, е третият персийски цар на империята на Ахеменидите. Неговото управление продължава от 522 до 486 г. пр.н.е. През това време Персийската империя достига своя разцвет. Дарий ръководи военни кампании в Европа, Гърция и дори в долината на Инд, и разширява държавата си, завладявайки нови земи.

Но Дарий е известен не само с успешни военни кампании, той подобрява правната и икономическата система, провежда административна реформа, разделяйки държавата на 20 сатрапии. В цялата страна налага данъчна система, която укрепва държавата и подпомага развитието на селското стопанство, занаятите и търговията.

Дарий I е известен и с големите си строителни проекти в цялата Персийска империя, по негово време се строят много храмове и дворци, възстановява древния канал от Нил до Суец, развива пътната инфраструктура.

Построява нова столица, наречена от гърците Персеполис („Градът на персите“), която се намира на 60 километра североизточно от град Шираз в провинция Фарс и е един от археологическите обекти, които нямат аналози. Градът е изгорен от Александър Велики през 330 г. пр.н.е. Сега руините на Персеполис са огромен дворцов комплекс с площ от 135 хиляди квадратни метра с величествени порти, монументални стълби, тронни зали и е сред най-големите археологически обекти в света..

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Persijskite-vladeteli-sa-plashtali-na-rabotnitcite-si-sas-srebro-a-ne_174594.html

[Hatshepsut]

Ще продължа темата, като ще публикувам информация за историята на Иран и в други исторически епохи, до нашето съвремие.

Праистория

Праисторическият период на Иран обхваща палеолита), епипалеолита, неолита и халколита.

През бронзовата епоха част от територията на Иран е била заета от култури, които са имали писменост (Елам), но част от културите, достигнали приблизително същото ниво на развитие, са останали безписмени. Късната бронзова епоха е краят на предписмената история на Иран.

Долен и среден палеолит

Първите доказателства за наличието на оръдия на труда от долния палеолит в Западен Иран са регистрирани на хълма Гакия, разположен на около 14 км източно от Керманшах. Артефакти от ранния палеолит от провинция Керманшах датират от преди 700 хиляди до 1 милион години. н. Специфичната крушовидна структура на откритите брадви е типична за Homo erectus, както и за свързания с този вид хайделбергски човек (Homo heidelbergensis).

Каменни инструменти, изработени от кафяв кремък с елементи от средния палеолит, открити на повърхността близо до пещерата Мар-Гверга-Лан (2 км северозападно от Кахрех) на планината Гверга-Лан в района на Холейлан, са подобни на ашелската култура. Оръдията на труда имат отличителни черти, присъщи на късните долнопалеолитни комплекси на Загрос. Ашелски артефакти са намерени в Ganji Para. Артефактите от пещерата Дарбанд принадлежат към долния палеолит.

В Кашафруд са открити археологически артефакти от средния палеолит.

Открити са и мустерийски инструменти, изработени от неандерталци. Слой 2 от обекта Khumian-1 (Kuhdesht, Central Zagros) с мустерската култура от типа Загрос датира от преди 148 000 ± 35 000 хиляди години. Останките от неандерталци от периода на средния палеолит се намират главно в района на Загрос, малко по-малко в централен Иран, на места като Кобе, Кунджи, Бисетун, Тамтама, Варваси и пещерата Яфте.

Млечният зъб на шестгодишен неандерталец BY1, намерен в скалния убежище Bawa Yawan в Централен Загрос, е датиран с радиовъглеродно датиране на около 43-41 хиляди години. Това е второто откритие на останки от неандерталци в Иран.

Горен палеолит и епипалеолит

Горният палеолит в Иран започва преди около 36 хиляди години, когато неандерталците изчезват и са заменени от кроманьонците, които принадлежат към културата Барадост. Находките от горния палеолит и епипалеолита идват главно от района на планината Загрос (напр. пещерата Яфтех), редица обекти от планините Алборз и Централен Иран. Останките от хоминини от пещерата Ешкафт датират на възраст от 35 хиляди години.

Преди около 18 хиляди години културата Барадост е изместена от културата Зарзи, вероятно свързана с предишната. Това е епипалеолитна култура, която продължава до около 11 000 г. пр. н. е. В онези дни ловците-събирачи са живели главно в пещерите на планината Загрос. В сравнение с предишните култури на ловци-събирачи, има увеличение на разнообразието от консумирани животински и растителни храни (по-специално към диетата са добавени шам-фъстък и диви плодове, както и охлюви и раци) (Flannery 1973). 12 хиляди години пр.н.е. пещерата Али-Садр е била обитавана.

Мезолит и неолит

Неолитни находки в Иран

Не знаем почти нищо за 2500-годишния период, последвал края на епипалеолита около 11 000 г. пр.н.е. На юг от Behshahr по склоновете на Elburz се намират пещерите Хоту (Huto / Hotu) и Гари-Камарбанд или пещерите Белт със слоеве от мезолита и неолита. Много информация донесе откриването на мястото Азиаб (около 8500-8000 г. пр.н.е.) в околностите на Керманшах. Азиаб е малък лагер на ловци-събирачи, които го населяват не постоянно, а през определени сезони. Започнали са да ядат диви кози и овце; освен това голям брой черупки от охлюви са намерени на местата от този период. Археолозите смятат, че последните са били изядени само когато ловът е бил неуспешен.

Няколко селища, които съществуват относително постоянно (а не сезонно) в планините Загрос, принадлежат към периода 8000-6800 г. пр.н.е. Културата на обектите Ганджи-Даре и Abdul-Hosein все още не е притежавала керамика, поради което този период се определя като предкерамичен неолит. Терминът е приложим и за най-ранните слоеве на хълма Гуран в Луристан и за местата на Али Кош и Чога Сефид в равнината Де Луран, западно от планината Загрос. По тези места за първи път започва паша на стада от кози и овце. Преходът към скотовъдство означава напълно нов тип икономика. Той е придружен от множество нововъведения, по-специално в архитектурата на жилищата. Не знаем със сигурност дали по това време са се отглеждали зърнени култури. Има оръдия за жътва и изработване на продукти за зърнени храни, но находките от изгорели зърна са изключително редки.

Фигурки на животни и хора, датиращи от около 9000 години, са открити в Тепе Сараб в провинция Керманшах, заедно с други артефакти. През 8 хил. пр.н.е. в западен Иран започват да се формират аграрни общности, като Chogha-Bonut (най-старото известно село в Susian), или в резултат на автохтонно развитие, или в резултат на външно влияние. Приблизително по същото време са изработени най-ранните глинени съдове и теракотени човешки фигури, открити в Ганджи Дар, също в западен Иран. Югозападната част на Иран е била част от Плодородния полумесец, регион, където за първи път са започнали да се култивират основни земеделски култури в села като Суза (сега град, който съществува от 7000 г. пр. н. е.) и Чога-Миш, чиято възраст датира от около 6800 г. пр.н.е. По време на разкопки в планините Загрос са открити съдове с вино, датиращи от около 7 хиляди години (сега изложени в Университета на Пенсилвания) и руини от същото време в Сиалка и редица други места. Двете основни неолитни селища сред иранските археолози се считат за културата на реките Заянде-Руд и Ганджи-Даре.

Бронзова епоха

Керамичен съд, 4 хил. пр.н.е., намерен в Загрос. Национален музей на Иран.

На територията на Иран са открити голям брой селища, включително градски, датиращи от 4000 г. пр.н.е. Една от най-ранните цивилизации е културата Джирофт в югоизточната част на Иран, територията на Керман Остан. Това е една от най-богатите на артефакти култури в Близкия изток. Открити са голям брой предмети, украсени с гравирани изображения на животни и архитектурни мотиви. Много от предметите са направени от мек сиво-зелен камък хлорит, както и от мед, бронз, теракота и дори лапис лазули. При скорошни разкопки са открити надписи, които може да предхождат Месопотамия по възраст.

Съществуват многобройни писмени сведения за различни цивилизации, съществували на иранското плато преди пристигането на древните персийски говорещи племена през ранната желязна епоха. Една от основните древни цивилизации на Иран е Елам, разположена на изток от Месопотамия, възникнала около 3000 г. пр.н.е. Културата Джирофт произхожда от Югоизточен Иран, вероятно също около 3000 г. пр.н.е.

През ранната бронзова епоха урбанизацията нараства, селата се превръщат в градове-държави, а в периода Урук в Близкия изток се появява писмеността. За съжаление, прото-еламската писменост остава недешифрирана, а шумерските документи, свързани с Елам, са много оскъдни.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Археология Ирана

[Hatshepsut]

Царство Елам

Елам, (шумерски - Ним, акадски - Еламту, самоназвание - Халтамти) - историческа област и древна държава (3-то хилядолетие - средата на VI век пр.н.е.) в югозападната част на съвременен Иран (провинциите от Хузестан и Лорестан).

Център (столица) е град Суза.

В началото на нашата ера еламитите все още запазват етническата си идентичност и присъстват в Йерусалим на празнуването на деня на Петдесетница.

Еламски език

Текст на еламски език

Генетично еламският език е бил изолат, въпреки че има хипотези за връзката му с дравидските или афроазиатските езици. Граматически това е аглутинативен, ергативен език. Обичайният словоред е SOV (субект-обект-глагол). Протоеламското пиктографско писмо първоначално е било използвано като писменост, от 23 век. пр.н.е - Еламска линейна писменост, след това - клинопис.

Описание

В древността Елам се е наричала низината, а в средните и горните части - планинската долина на реките Каруна и Керхе, които се вливат в пресъхналата сега лагуна на Персийския залив източно от реката Тигър, както и околните планински райони - поне сегашните ирански региони Хузистан и Фарс, а може би и по-далечни (на изток). В самите еламски текстове страната се нарича Хатамти; Среща се и хал-тамти - форма, може би по-архаична (срв. елам. хал "страна").

През III хилядолетие пр.н.е. редица еламски градове-държави са известни от шумеро-акадски източници: Шушен (Суза), Аншан (Анчан), Симашки, Б/Парахсе (по-късно Марчаши), Адамдун (очевидно шумерската форма на термина Хатамти) и много други.

През II хилядолетие пр.н.е. най-важните съставни части на Елам са Шушен (Шушун) и Анчан; Еламските царе неизменно посочват тези два града в титлите си. Шушен е Суза при гръцките автори, добре проучено селище между Карун и Керхе, селище, датиращо от 4-то хилядолетие пр.н.е.; Анчан е селището Тепе-Малян недалеч от съвременното. Шираз във Фарс.

История и царе на Елам

Историята на Елам може условно да се раздели на три периода, обхващащи повече от две хилядолетия. Периодът преди първия е известен като прото-еламски.

Прото-еламски период: 3200 г. пр.н.е. - 2700 пр.н.е., протичащ локално в Суза.
Старо-еламски период: 2700 г. пр.н.е. - 1600 пр.н.е., ранният период, изминал преди династията Епарти да дойде на власт в Суза.
Среден еламски период: 1500 г. пр.н.е. - 1100 пр.н.е., периодът преди вавилонското нашествие в Суза.
Новоеламски период: 1100 г. пр.н.е. - 539 пр.н.е., период на характерно иранско и сирийско влияние. През 549 г. пр.н.е. Елам е завладян от персите, докато те така адаптират културата на поробената страна, че Йосиф Флавий (ок. 37 г. сл. н. е. - ок. 100 г. сл. н. е.) дори нарича еламитите предци на персите (Юдейски древности, книга 1, гл. 6 : 4).

Аванска династия

Първите сведения за държавата Елам датират приблизително от края на 27 - първата половина на 26 век пр.н.е., когато царете на Аван управляват в Северна Месопотамия. Около 2500 г. пр.н.е. владетелите на шумерския град Киш успяват да се отърват от еламското господство. По това време в Аван се установява нова династия, чийто основател вероятно е Пели. Историята на това време обаче е много слабо известна. Около 2300 г. пр.н.е. Елам е завладян от акадската държава, но акадците не успяват да задържат страната под своя власт и са принудени да я напуснат след няколко години. Новият акадски цар Римуш успява да превземе Елам и напълно опустошава страната. Обаче царете на Акад, въпреки редицата кампании, вероятно не са успели наистина да завладеят Елам и наследникът на Манищусу, цар Нарам-Син, в крайна сметка сключва писмено споразумение с еламитите, според което Елам се задължава да координира външната си политика с Акадското царство, но запазва вътрешна независимост. Това е първият известен международен договор в световната история. Написан е на еламски, но с акадски клинопис, който оттогава започва да се разпространява в Елам. При последния представител на династията Аван, Кутик-Иншушинак, когато самият Акад пада под атаката на племената Гутеи, Елам възвръща своята независимост. Но гутеите също нападат и Елам, в резултат на което държавата се разпада на няколко отделни региона. Само сто години по-късно страната успява да се обедини и започва нов възход на Елам под управлението на царете от династията Симашки.

Династия Симашки

Малко след пълния разпад на Аванското царство Елам е завладян от царя на Ур Шулги. В продължение на няколко десетилетия страната е била управлявана от шумерски служители. Едва по време на управлението на царя на Ур Шу-Суен се появява информация, че царя Гирнаме управлява в еламския град Симашки. Наследникът на Гирнаме, Енпилухан, успява да се отцепи от Ур и превзема градовете Аван и Суза. Въпреки че самият Енпилухан скоро е заловен от шумерската армия, по това време Елам напълно отхвърля властта на шумерите. Гарнизоните на Ур са прогонени навсякъде и самите шумери скоро трябвало да избягат от страната. Под управлението на цар Хутрантемпти еламитите започват да нападат територията на Месопотамия и скоро успяват да отмъстят на Ур за тяхното господство в Елам. Последният цар от III династия на Ур, Иби Син, е свален с помощта на еламски войски, след което еламски гарнизони са разположени в Ур и други големи градове на Шумер. Те обаче трябвало да напуснат след няколко години. При цар Идату I владетелите на Симашки подчиняват на властта си целия Елам. Въпреки това просперитетът на еламската държава продължава по-малко от половин век. Скоро симашките царе започват да губят властта си и около първата половина на 19 век пр.н.е. властта над Елам преминала към новата династия на Сукал-махи.

Династия Сукал-махи (Епартид)

Основателят на династията - някой си Епарти - идва от низините на обществото и получава властта над страната не по наследство, а в резултат на преврат. Потомците на Епарти, особено царица Шилхаха, успяват значително да укрепят царската власт и еламската държава. Структурата на властта в Елам тогава е нещо като триумвират. Трима владетели съществуват едновременно в страната: 1) сукал на Суза, 2) сукал на Елам и Симашки, 3) сукал-мах. Сукал-мах всъщност се смята за цар на страната, резиденцията му е в Суза. След смъртта му на еламския престол обикновено се възкачва суккалът на Елам и Симашки. Обикновено това е братът на починалия. А за сукал на Суз (управителят на столицата) сукал-мах поставя най-големия си син. Така властта в Елам не преминава от баща на син, както е обичайно тогава в други държави, а от по-големия брат към по-младия. Само откъслечни сведения са достигнали до нас за политическата история на династията Сукал-Мах. След това Елам води войни с Вавилон и други градове на Месопотамия с променлив успех. В началото на 15 век пр.н.е. д. Династията Сукал-Мах внезапно е прекратена. Не е известно защо, но може да се предположи, че Елам е завладян от каситите. Само век по-късно Елам успява да възвърне независимостта си отново под управлението на царете на Аншан и Суза.

Династията на царете Аншан и Суза (Игехалкиди и Шутрукиди)

Това несъмнено е най-славният период от еламската история, оставил и най-голям брой археологически паметници - по-специално известният зикурат Дур-Унташ (сега Чога-Замбил), построен при цар Унташ-Напириш.

Новата еламска династия очевидно е успяла по това време да сломи сепаратизма на местното благородство и да укрепи централната власт. От началото на XIII век. пр.н.е. започва нова поредица от еламски завоевания. Еламитите успяват да превземат обширната област на река Дияла, включително град Ешнуну (при цар Унташ Напирис, който става цар през 1275 г. пр.н.е.). През този регион минавали керванните пътища от Месопотамия до планините на Иран. Тези победи на еламитите допринасят за кризата на каситската династия във Вавилон и пълното освобождаване на Елам от вавилонско владичество.

При цар Китен-Хутран (той започва да царува през 1235 г. пр. н. е.) са направени две агресивни кампании срещу Вавилония, превзет е Нипур, а след това и Исин. Но всички опити на еламския владетел да се закрепи във Вавилония са осуетени от асирийския цар Тукулти-Нинурта I, който самият е заинтересован от хегемонията над Вавилон, в което успява много повече от еламския цар. Малко след смъртта на Китен-Хутран на власт в Елам идва нова династия - Шутрукидите, наречена на името на царя Шутрук-Наххунте. Този цар през 1160 г. предприема победоносна кампания срещу Вавилон, като напълно разрушава града и взема огромен данък от Вавилония. Сред плячката е взета известната стела със законите на Хамурапи, открита по-късно в Суза от археолози. През 1157 г. пр.н.е. Каситската династия във Вавилон прекратява съществуването си, но Елам не успява да завладее напълно Вавилония.

Еламската държава достигна най-високото си развитие при цар Шилхак-Иншушинак, който значително разширява еламските владения, особено в планините Загра и на изток от тях. Той успява да нахлуе в Асирия, където окупира южния асирийски град Екалате.

След поражението на Елам, нанесено му от Навуходоносор I, цар на Вавилон през 1130 г. пр.н.е. (битката при река Улай), а след това след поражението на Вавилония, нанесено й от асирийския цар Тиглатпаласар I в края на 12 век пр.н.е., и двете страни, Елам и Вавилония, преживяват период на упадък. Но Вавилон не губи значението си като обект на завладяване, докато Елам престава да се споменава в текстове за три века. В Елам се възстановява или поддържа управлението на местното благородничество; липсата на силна централизирана държава и изключителната крехкост на царската власт, превърнала се в играчка на воюващите клики на благородниците, срещаме през 1-во хилядолетие пр.н.е. д. като характерни черти на историята на Елам.

Новоеламска династия

Поколенията на еламските царе са отбелязани с римски цифри по-долу:

I. Humban-tah-rah (760-742 г. пр. н. е.), основателят на династията, за него са запазени малко сведения.

II. Хумбан-никаш (742-717 г. пр. н. е.), син на предишния. Управлявал по време на създаването на великато-асирийската държава от Тиглатпаласар III и победил през 721 г. пр.н.е. при Дер неговия син Саргон II.

III. Shutruk-Nahkhunte II (717-699 пр.н.е.), „син на сестрата“ Хумбан-никаш. Той подкрепи вавилонския цар от халдейски произход Мардук-апла-иддин II срещу Саргон II, разширява границите на Елам. През 709 пр.н.е. Саргон II завладява Вавилония, а синът му Сенахериб през 702 г. пр.н.е. при Киш разбива напълно халдейските и еламските войски. Шутрук-Наххунте II е свален от брат си Халутуш-Иншушинак II и е затворен.

Халутуш-Иншушинак II (699-693 пр.н.е.) през 694 г. пр.н.е. победил при Сипар и заловил сина на Сенахериб, вавилонския цар Ашур-надин-шуми, който скоро умира (или е убит) в Елам. Той поставя своето протеже Нергал-ушезиб на вавилонския трон. През 693 г. пр.н.е. е победен от Сенахериб при Нипур. Нергал-ушезиб е пленен и поставен в Ниневия в клетка при градските порти. Самият Халутуш-Иншушинак II бяга в родината си, но жителите на столицата на Елам Суза затварят градските порти пред него и го убиват.

IV. Кутир-Наххунте IV (693-692 пр.н.е.), най-големият син на Халутуш-Иншушинак II. При него Елам претърпява нашествие от Сенахериб, самият Кутир-Нахунте скоро е убит по време на въстание.

Хумбан-нимена (692-688 пр.н.е.), най-малкият син на Халутуш-Иншушинак II. В съюз с вавилонците той продължава борбата срещу Асирия. През 689 г. пр.н.е. е покосен от парализа, което подтиква Сенахериб да потегли към Вавилон, което и завършва с унищожаването на града през същата година.

Хумбан-Халташ I (688-681 пр. н. е.), братовчед на двама предишни царе, управлявали мирно, починал внезапно (което не изключва отравяне).

Шилхак-Иншушинак II (681-668 пр.н.е.), братовчед на трима предишни царе, управлявал в Суза, имал братовчед си Хумбан-Халташ II (681-675 пр.н.е.) за съуправител. И двамата царе се опитват да живеят в мир с асирийския цар Асархадон, син на Сенахериб, за което дори убиват Набу-зер-кити-лишир, син на Мардук-апла-идин II, който преди това е избягал в Елам.

Въпреки това през 675 г. пр.н.е. Хумбан-Халташ II нахлува в Сипар, след което „умира, без да показва признаци на заболяване“ – смята се, че е убит от асирийски агенти.

Той е наследен от брат си Уртаки (675-663 г. пр. н. е.), който също напада Вавилония в края на живота си, където е подкрепян от местни принцове. След завръщането си в Елам, всички те "внезапно умряха" - очевидно са били убити от привържениците на Асирия.

V. Темпти-Кумпан-Иншушинак (асирийски Те-Уман, 668-653 г. пр. н. е.), син на Шилхак-Иншушинак II, първоначално управлява само в Суза. След смъртта му Уртаки заграбва владенията му. 60 членове на царския дом на Елам, включително трима сина на Уртаки и двама синове на Хумбан-Халташ II, намират убежище в Асирия. Той провежда успешни походи срещу племената, живеещи в покрайнините на Елам (включително "страната на злодеите" - вероятно персите). При него Елам просперира, възстановявайки се от непрекъснатите войни.

Провъзгласяването през 654 г. пр.н.е. на независимостта на Египет, подкрепена от Лидия, подтиква Те-Уман също да започне война с Асирия, изисквайки екстрадирането на избягалите роднини. Асирийският цар Ашурбанипал обаче успява да сключи мир с Лидия и Египет, след което асирийските войски атакуват Елам. Близо до Суза еламитите били напълно победени. Те-Умана е заловен и екзекутиран пред предалата се еламска армия. Елам е разделен между роднините на Те-Уман, които намират убежище в Асирия.

Атахамити-Иншушинак (653-648 пр.н.е.), братовчед на Те-Уман, умира от естествена смърт в Суза.

Хумбан-никаш II (653-651 г. пр. н. е.), син на Уртаки, подкрепя бунта на Шамаш-шум-укин във Вавилон (652-648 г. пр. н. е.). Въпреки това армията, изпратена във Вавилония, е победена, а самият Хумбан-никаш II е свален и екзекутиран с цялото си семейство от брат си Тамариту.

Тамариту (653-649 г. и през 646 г. пр.н.е.), син на Уртаки. Възобновява през 649 г. пр.н.е. войната с Асирия, но е свален от благородника Индабигаш, бяга, но е пленен от асирийците. През 646 г. пр.н.е. е поставен от асирийците на трона на Елам, скоро се разбунтува срещу тях, победен и взет в плен.

Индабигаш * (649-648 г. пр. н. е.), не помогнал на вече обречения Шамаш-шум-укин, но след падането на Вавилон отказал да екстрадира Набу-бел-шумат, внука на Мардук-апла-идин II, и други вавилонски бегълци. Скоро той е убит от Хумбан-Халташ III.

Очевидно той, подобно на Умбакхабуа и Пае, които по-късно управляват, не принадлежи към новата еламска династия.
VI. Хумбан-Халташ III (асирийски Уманалдаш) (648-644 пр.н.е.), син на Атахамити-Иншушинак, също отказва да екстрадира бегълците от Вавилония. През 646 г. пр.н.е. по време на нашествието на асирийците намира убежище в планините. Умбахабуа бил провъзгласен за цар, когато асирийците се приближили, той избягал „в дълбините на далечните води“. Асирийците поставят Тамарита на трона, който скоро се разбунтувал и бил заловен от асирийците.

С напускането на асирийските войски Хумбан-Халташ III се завръща и отново заема трона.

През 645 пр.н.е. последва ново нашествие на асирийците, водено от самия Ашурбанипал. Хумбан-Халташ III е победен и отново намира убежище в планините. Пае бил провъзгласен за цар на Елам, но скоро се предава на асирийците. Ашурбанипал плячкосва Суза и жестоко опустошава цялата страна.

След напускането на асирийците Хумбан-Халташ III се завръща в разрушената Мадакта и сключва мир, като се съгласява да предаде Набу-бел-шумат*. През 640 г. пр.н.е. асирийците нахлуват отново и на следващата година съпротивата на еламитите е окончателно сломена. Скривайки се в планините, Хумбан-Халташ III е предаден на асирийците от местните племена.

Трима еламски царе - Хумбан-Халташ III, Пае, Таммариту и плененият арабски шейх Уаяте са впрегнати в колесницата на Ашурбанапал по време на празника за завладяването на Елам. Елам става провинция на Асирия, слагайки край на независимото си съществуване.

Религия

Религията на еламитите е политеистична - има много черти, които я доближават до религиите на съседна Месопотамия. Тя е повлияна от шумеро-акадската митология, географски близка до нея. Една от най-характерните черти е почитането на змията като символ на изобилие, плодородие и вечност. Според вярванията на еламитите всяко божество притежавало магическата сила "китен". Под нейна закрила била властта на царя, който олицетворявал волята на боговете, която можела да се превърне в метален или каменен знак – табу.

Основното божество през III хилядолетие пр.н.е. е била богинята Пиненкир. Има и още две богини-майки - Парти и Киририша. От началото на II хилядолетие пр.н.е. Пиненкир е заменена от Киририш. До средата на II хилядолетие пр.н.е. Киририша отстъпва водещото място на мъжкия бог Хумпан. Голяма роля играе и култът към бога на град Суза Иншушинак. През II-I хилядолетие пр.н.е. Хумпан, Иншушинак и Киририша формират водещата триада на пантеона. Иншушинак се смята за лидер на триадата. Други известни богове са Хутран (син на Humpan), Манзат, Накхунте, Нарунди и други.

Статуя на Нарунди - еламска богиня на победата, около 2100 г.пр.Хр.

На боговете били принасяни жертви, те са почитани в храмове, построени подобно на месопотамските върху върховете на стъпаловидни пирамиди - зикурати. Такъв зикурат е запазен в сегашния Чога-Занбил. Построен е от царя Унташ-Напириша. Освен това са известни ритуали на поклонение на боговете в свещени горички, които растат близо до храмовете.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Елам

[Hatshepsut]

Царство Мидия


Мидийското царство (в жълто) около 600г.пр.Хр.

Първата иранска държава е основана през 7 век пр.н.е. от племето на мидийците. Мидийците подчинили целия Западен Иран, може би и част от източноиранските племена; те са начело на коалицията, която унищожава асирийската държава. Докъде се е разнесла славата на мидийската държава се вижда от факта, че още през 5 век гърците наричат персите мидяни.

Мидия (древногръцки Μηδία, др.персийски 𐎶𐎠𐎭(Māda), асиро-вавилонски Mādāya, арменски Մարք/Mark') е древна държава в Близкия изток, както и древна етногеографска област западно от Иран, от реката Аракс и планините Елбурс на север до границите на Персия (Фарс) на юг и от планините Загрос на запад до пустинята Деште-Кевир на изток, обитавани от ираноезични племена. Мидийското царство съществува през 670 г. пр.н.е. до 550 пр.н.е. и по време на своя разцвет то е било много по-широко от границите на етническите мидийци, които до голяма степен са били разположени на територията на регионите на съвременния Азербайджан и Източен Кюрдистан.

Друго име за племената на мидийците е арийци (Херодот VII, 62); има предположение, че това е тяхното самоназвание. В свещените писания на мидийците се пише за „Страната на арийците“ (Авест. Airyanam Dahyunam).

История

Каменен релеф на мидиец

Ираноезичните племена на мидийците са известни в историята от началото на 9 век пр.н.е., когато се преместват от Централна Азия (според друга версия, от Северен Кавказ около Каспийско море) в Иран.

Мидия е известна от силно фрагментиран текст на асирийския цар Саргон II. През 713 г. пр.н.е. той провежда поход дълбоко в Мидия, причината за което е изгонването на асирийския управител. По време на тази кампания са опустошени редица източни райони на страната. Арбак е обявен за владетел на Арназия, който впоследствие плаща данък на Асирия. Някои изследователи също свързват редица събития, случили се по времето на Ашурбанипал, с дейността на Арбак. Според ориенталиста И. М. Дяконов царството, създадено от Дейок, „държавното обединение на Мидийците, както го рисува Херодот, все още не е съществувало“.

Малко след това Мидия започва да се управлява от местна династия, основана от съдията Дейокес. Неговият син Фраорт успява да превземе Персия и под ръководството на неговия внук Увахшатра (на гръцки Киаксар) мидийците, заедно с вавилонците, завладяват огромната асирийска държава. По същото време Северна Месопотамия е завладяна от мидийците. След това Уваштра завладява Урарту и напада малките царства в източна Мала Азия. След дълга война той успешно поделя Анатолия с Лидия по поречието на река Галис (Кизил-Ирмак). Така до края на царуването на Увахшатра мидийците се оказват на върха на могъществото, притежавайки целия днешен Иран, Арменските планини, Северна Месопотамия и източната част на Мала Азия.

Столицата на Мидия е град Екбатана (сега Хамадан). Царят на мидийците носи титлата „Цар на царете“, която обаче не отразява някакви универсални претенции (както се тълкува по-късно), а факта, че той първоначално е „пръв сред равни“ – тоест всички останали царе били васали на мидийския цар. Синът на Увахшатра, Ищувегу (древногръцки Астиаг), се опитва да укрепи царската власт, което кара благородниците да се противопоставят на Астиаг. Около 550 г. пр.н.е Мидия е завладяна от персийския цар Кир II, както се казва в легендите, с активната помощ на благородниците на Мидия, които са недоволни от Астиаг. Персите са роднини на мидийците. Самият Кир, по майка си, принадлежи към тяхното мидийско царско семейство (той е внук на Астиаг), а непокорните благородници смятат победата на персите само за държавен преврат. Надеждите им обаче са измамени: в рамките на едно поколение мидийците са изтласкани от всички значими постове и са могли да заемат само второстепенни позиции в световната сила на Ахеменидите. Самата Мидия била превърната в една от обикновените сатрапии и плащала данък на персите заедно с другите покорени народи. Въпреки това Екбатана продължава да се счита за една от столиците на персийските (а след това и партските) царе, където те предпочитат да прекарват горещите летни месеци.

След смъртта на Александър Велики, последният сатрап на Мидия Атурпатак (Атропат) се провъзгласява за цар на север от бившата си сатрапия, в района на езерото Урмия, като по този начин основава държавата „Малка Мидия“, иначе "Media Atropatena", или просто "Atropatena". От думата "Атропатена" по-късно възниква топонимът "Азербайджан".

Култура

Златен ритон, открит при разкопки в Екбатана

Мидийците били много близки до персите по език, религия и обичаи. Те са носели дълги коси и бради. Както персите, така и всички иранци, те носели панталони, къси ботуши и акинак (средно между дълга кама и къс меч) на пояса, което било отличителен белег на свободния човек. За разлика от персите, те не носели тесни дрехи, а дълги широки роби с големи ръкави (те бързо били възприети от персийските благородници и презирани от гърците, смятайки ги за "женски"). Те също се отличавали от персите със специален тип прическа.

Пехотинците на мидийците са били въоръжени с къси копия и плетени, покрити с кожа щитове. Но за разлика от персите, които се сражавали пеша, мидяните били известни със своята кавалерия. Царят на мидийците се бие в центъра на армията, застанал в асирийска колесница (обичай, възприет от персите). Подобно на всички ирански народи, мидийците използвали пластинчата броня, която покривала както ездача, така и коня.

Религия

Сред мидийците, повече отколкото сред персите, е развит чистият зороастризъм, може би държавната религия при Астиаг. Името на зороастрийското духовенство, "мобед", се свързва с името на едно от племената на мидийците, от които се предполага, че произхождат служителите на този култ.

В Мидия култът към почитането на богинята на плодородието Ардвисура Анахита е бил широко разпространен. В главния град на Мидия Екбатана е имало храм на богинята Анахита (според гръцките автори – Анаитиса). Страбон, римски историк от 1 век. пр.н.е, позовавайки се на древногръцкия историк от 5 век. пр.н.е. Херодот, споменава обичаите на ритуалната проституция и казва, че мидийските жени, служещи в храмовете на Ардвисура Анахита, се отдават на разврат. В същото време те се отнасят толкова любезно към любовниците си, че не само им дават гостоприемство и разменят подаръци, но често дават повече, отколкото получават, тъй като произхождат от богати семейства, които ги снабдяват със средства за това. Те обаче не приемат за любовници първите срещнати непознати, а най-вече равни по социален статус.

Мидийски език

Въпросът за мидийския език е спорен. Някои учени приемат съществуването на един-единствен мидийски език; други  отричат това, като смятат, че мидийците са говорили няколко диалекта, които заедно с персийския диалект съставляват единен древен ирански език. Това се аргументира с факта, че езиците, които могат да се считат за наследници на мидийския (северозападните арийски езици: кюрдски, талишки, тати и други), не демонстрират необходимата степен на родство. Във всеки случай, a priori може да се приеме, че общият език в Мидия е бил диалектът на област Екбатан (според общото правило, според което държавният език е, с малки изключения, езикът на столицата и двореца).

Писменост несъмнено е имало, но паметници от нея не са открити. Трябва да се отбележи, че клинописното писмо, използвано от персите за записване на текстове на персийски език, е урартско клинописно писмо, адаптирано към персийския език - следователно то може да стигне до персите само през мидийците. От мидийски произход (според особеностите на произношението) са и някои думи от староперсийския език, свързани със социалната и държавната сфера, например думата "сатрап".

https://ru.wikipedia.org/wiki/Мидия

[Hatshepsut]

Ахемениди


Гробницата на цар Кир II Велики в Пасаргада

През VI век пр.н.е. мидяните били заменени от персите, които живеели в крайния югозапад на Иран, във Фарс, вероятно също в Хузестан. Основателят на персийската монархия Кир Велики (558-529 г. пр. н. е.), произхождащ от семейството на Ахеменидите, завладява цяла Западна Азия и цялата източна част на иранския свят до Сърдаря; столицата му бил град Пасаргада във Фарс, в долината на река Полвар.

Щандарт на цар Кир Велики

Камбиз II (529 г. пр. н. е. – 522 г. пр. н. е.) анексира Древен Египет и прибавя част от Етиопия към тези завоевания. Смъртта му предизвиква вълнения, след което тронът преминава към по-младата линия на Ахеменидите в лицето на Дарий Хистасп (521 пр.н.е. - 486 пр.н.е.).

Дарий I потушава въстанията, които избухват във всички части на монархията, укрепва трона на Ахеменидите и дава на държавата правилната структура. Границите на държавата се разширяват чрез завладяването на някои средноазиатски и индийски народи и подчиняването на част от Балканския полуостров. Подвизите на царя са описани в известния Бехистунски надпис, в който са изброени и подвластните му народи. Дарий принадлежи към въвеждането в Персия на правилната (златна) парична система; при него религията на Зороастър била окончателно установена. Персийското правителство се отнася с най-голяма толерантност към религиите на покорените народи. Главният град на монархията по това време е Суза (в Хузестан); освен това Дарий полага основите на Персеполис на Пулвар, малко под Пасаргада.

Барелеф на цар Ксеркс в Персепол

Неуспехите на Ксеркс (486 г. пр. н. е. – 465 г. пр. н. е.) в Гърция не разклащат персийската власт в Азия, с изключение на бреговете на Средиземно море, но намаляват авторитета на централното правителство и поставят основата за дезорганизация, засилена още повече при Артаксеркс I (464 пр.н.е.-425 пр.н.е.).

При Дарий II (424 пр.н.е.-405 пр.н.е.) Египет се отделя от Персия и остава независим повече от половин век.

При Артаксеркс II (405 г. пр. н. е.-361 г. пр. н. е.) събитията в Гърция правят възможно възстановяването (според Анталкидския мир 387 г. пр. н. е.) персийското господство в Мала Азия и Средиземноморието.

Енергичният и надарен Артаксеркс III (361 пр.н.е.-338 пр.н.е.) отново завладява Египет.


Държавно устройство на Персия

Размер на данъците, плащани от персийските сатрапии

Персия дължи своята система на управление на Дарий I. Всеки от покорените народи запазва своя собствен език, религия, обичаи, закони и често своите национални лидери, но общата администрация доминира всичко. Държавата била разделена на сатрапии, от които според Херодот имало 20, но съдейки по надписите - от 23 до 31. Начело на всяка сатрапия стоял сатрап, ръководител на гражданската и финансова администрация; основното му задължение било да наблюдава правилния поток от данъци и обработката на земята, която служи като основен източник на благосъстояние за жителите и държавата. Заедно със сатрапа е царският секретар, чрез когото сатрапът получава заповеди от царя, и командирът на войските, който получава заповеди директно от царя. Всяка година и дори по-често специални инспектори („очите и ушите на царя“) пътуват из страната, проверявайки сатрапиите с правомощията да въвеждат реформи и дори да отстраняват сатрапи от длъжност.

Между столицата на държавата Суза и провинциите, без да се изключват най-отдалечените, се осъществява комуникация чрез конни куриери (Ангара). Всяка сатрапия била длъжна да плаща два данъка годишно: единият в злато и сребро, а другият в натура. Благодарение на първото било натрупано огромно богатство в кюлчета в хазната на персийските крале; постъпленията в натура отиват за издръжката на царския двор, за заплатите на сатрапите и чиновниците и за издръжката на армията. Египет, например, доставял хляб, Киликия - коне, Мидия - коне, мулета и говеда, Армения - жребчета, Етиопия - абанос и слонова кост. Единствено Персия била освободена от данъци и, както при Кир и Камбиз, била ограничена до доброволни дарения.

Персийската империя при Ахеменидите обхваща територии от съвременна Гърция и Либия до Индия. Населението на империята варира от 25 до, предполага се, 50 милиона души, което съответства на половината от населението на Земята през 5-4 век. пр.н.е.

През 521 пр.н.е. държавата била разделена на 20 военноадминистративни области – сатрапии (др.перс. xšaθra), оглавявани от назначени от царя служители – сатрапи (др.перс. 𐎧𐏁𐎰𐎼𐎱𐎠𐎺𐎠, xšaθrapāvan).

Завладените от персите царства (Мидия, Лидия, Нововавилонското царство, Египет, Бактрия) имали статут на главни сатрапии. Стабилните им вътрешни разделения получават статут на малки сатрапии. Част от сатрапиите, например Сака, част от индийските сатрапии, Нубия, Тракия, Колхида, класирани като провинции на империята.

Армия на Ахеменидите

Армията, създадена от Кир II, изиграва огромна роля за формирането и съществуването на държавата на Ахеменидите. Страната била разделена на военни топархии. Армията се формирала от кавалерия (асабара) и пехота (пасти). Бойните колесници са използвани под формата на малки специални части. Ядрото на армията е отряд от "безсмъртни" и конна гвардия на царя. Личната охрана на царя се състои от хиляда "безсмъртни". Предполага се, че „безсмъртните“ произхождат от персийските отряди, подкрепяли Дарий I по време на борбата му за трона. Изградени са според десетичната система, частите на армията са разделени на кавалеристи, копиеносци и стрелци.

Барелеф от Персепол

Култура на Персия

Завоеванията на Кир донасят на персите асирийски и лидийски лукс. От мидийците преминава към персите господството на магьосниците, които се считат за единствените посредници между хората и божествата; от мидийците, персите заимстват техните костюми и оръжия. Възпитанието на персите е насочено към развитието на войнствен дух, чувство за чест, правдивост и любов към славата. Смелостта във войната и лоялността към царя са най-висшите добродетели в очите на персите; раболепието е в основата на ежедневните им взаимоотношения. От изкуствата при персите процъфтявали само скулптурата и архитектурата. Представителите на науката били изключително чужденци: гръцки лекари, гръцки и финикийски инженери, египетски художници живеели в двора на персийските царе. Като цяло цивилизацията на древните перси не може да се постави наравно с цивилизациите на Египет и Вавилон; няма съмнение обаче, че Ахеменидската монархия, с всички недостатъци на нейната администрация и с всички крайности на деспотизма, в продължение на два века осигурява на Азия относително хуманна, правилна и стабилна система на управление.

Поради огромния размер на Ахеменидската империя културата на тези територии е била разнородна. Персийският елит изповядва зороастризма и се покланя на огъня. Въпреки това, древният култ към Слънцето (поклонението на Митра) също запазва своето значение. Херодот съобщава, че персите не са имали навик да се покланят на статуи на боговете или да строят множество храмове. Магьосниците били отговорни за извършването на церемониите. По отношение на религиите на покорените народи се проявява религиозна толерантност. Именно персите слагат край на вавилонския плен. Персийската аристокрация заимства от еламитите традицията на монументалните погребения (мавзолей - от името на карийския сатрап Мавзол), датираща от вавилонските зикурати. От архитектурните декорации Ахеменидите предпочитали барелефи и колони (ападана).

В държавата няма единен официален език (Бехистунски надпис). В допълнение към древния персийски (който е написан с клинопис), арамейският език е широко разпространен въз основа на финикийската писменост.

Династия на Ахеменидите

Ахемен (Хахаманиш, др. персийски 𐏃𐎧𐎠𐎶𐎴𐎡𐏁, Хаксаманиш) (? - 675 пр.н.е.)
Тейсп (Чишпиш, др. персийски 𐎨𐎡𐏁𐎱𐎡𐏁, Чишпиш) (675-640 г. пр.н.е.)
Кир I (Куруш, др. персийски 𐎤𐎢𐎽𐎢𐏁, Куруш) (640-580 пр.н.е.)
Камбиз I (Камбуджия, др. персийски 𐎣𐎲𐎢𐎪𐎡𐎹, Kambūjiya) (580-559 пр.н.е.)
Кир II Велики (Куруш, др. персийски 𐎤𐎢𐎽𐎢𐏁, Куруш) (559-530 г. пр.н.е.), основател на Персийската империя, загинал в битка с масагетите
Камбиз II (Камбуджия, др. персийски 𐎣𐎲𐎢𐎪𐎡𐎹, Kambūjiya) (530-522 пр.н.е.), за когото се твърди, че се е самоубил
Смердис (Bardiya, др. персийски 𐎲𐎼𐎮𐎡𐎹, Bardiyā) (март - септември 522 г. пр. н. е.)
Дарий I Велики, Хистасп (Darayavahush, др. персийски 𐎭𐎠𐎼𐎹𐎺𐎢𐏁, Dārayavahuš) (522-486 пр.н.е.)
Ксеркс I (Khshayarsha, др. персийски 𐎧𐏁𐎹𐎠𐎼𐏁𐎠, Xšayāršā) (486-464 пр.н.е.)
Артаксеркс I, Макрохейр (Артахшаса, др. персийски 𐎠𐎼𐎭𐎧𐎨𐏁𐎨, Artaxšaçā) (464-424 пр.н.е.)
Ксеркс II (Кшаярша, др. персийски 𐎧𐏁𐎹𐎠𐎼𐏁𐎠, Xšayārša) (май - юли 424 г. пр.н.е.)
Секудиан (Сехудон), 6 месеца (423 г. пр.н.е.)
Дарий II Охоз (Darayavahush Vahauka, др. персийски 𐎭𐎠𐎼𐎹𐎺𐎢𐏁, Dārayavahuš) (423-404 пр.н.е.)
Артаксеркс II Арсакс, Мнемон
Артаксеркс III Охоз (Artahshassa Vahauka, др. персийски 𐎠𐎼𐎭𐎧𐎨𐏁𐎨, Artaxšaçā) (358-337 пр.н.е.)
Артаксеркс IV Арс (Артахшаса, др. персийски 𐎠𐎼𐎭𐎧𐎨𐏁𐎨, Artaxšaçā) (337-335 пр.н.е.)
Дарий III Кодоман (Darayavahush, др. персийски 𐎭𐎠𐎼𐎹𐎺𐎢𐏁, Dārayavahuš) (335-330 пр. н. е.), убит от Бес, който заема неговото място.
Артаксеркс V Бес (Арташаса, др. персийски 𐎠𐎼𐎭𐎧𐎨𐏁𐎨, Artaxšaçā) (330-329 пр.н.е.)

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Ирана

https://ru.wikipedia.org/wiki/Держава Ахеменидов

https://ru.wikipedia.org/wiki/Ахемениди

[Hatshepsut]

Селевкиди


Разделянето на държавата на Александър Македонски между неговите пълководци (диадохи) през 301г.пр.Хр.
Територията на Селевкидската държава на картата е оцветена в жълто

Селевкидите са династия на владетели от елинистическата държава, основана от диадоха на Александър Велики Селевк Никатор (312 г. пр. н. е. - 83, 68-64 г. пр. н. е.).

След смъртта на Александър Велики най-близкият помощник на македонския регент Пердика е Селевк (353 г. пр. н. е. - 281 г. пр. н. е.), един от главните началници на конницата (хилиарсите), човек със силен характер и необикновена физическа сила, проницателен и предпазлив. Ползвал се с любовта и доверието на Александър и войските, особено след битката при Хидасп, където се отличил с необикновена храброст. По време на неуспешния поход на Пердика срещу Египет (321 г. пр. н. е.), когато част от македонската армия загива при преминаването на Нил, Селевк е един от инициаторите на бунта срещу Пердика, който става жертва на въстанието.

Основаване на държавата на Селевкидите: Войните на диадохите

Победителите разпределят регионите помежду си и Селевк получава вавилонската сатрапия, отказвайки поста хилиарх в полза на сина на Антипатър Касандър. Скоро обаче той трябвало да се бие със защитника на правата на царската династия Евмен, когото Полиперхон назначил за управител на Азия. Антигон, съюзник на Селевк в тази борба, побеждава Евмен, благодарение на което успява да концентрира огромно богатство и военни сили в ръцете си. Очаквайки да превземе цяла Азия, Антигон започва да смята Селевк вече не за съюзник, а за подчинен и се готви да окупира Вавилон.

Селевк бяга от Вавилония и сключва съюз с Птолемей, Лизимах и Касандър, които се опасяват, че Антигон ще поиска от тях връщането на завладените земи. Съюзниците предявяват към Антигон искане той да сподели с тях съкровищата, натрупани в Азия, и да удовлетвори претенциите им за разделяне на регионите. Антигон отказва и войната започнала. След битката при Газа (312 г. пр.н.е.), в която синът на Антигон, Деметрий, е победен от Птолемей, Селевк получава малък отряд войски от Птолемей и отива да си върне сатрапията. След като окупира крепостта Кар, гарнизоните, разположени на различни места във Вавилонския регион, го признават за свой владетел. Той превзема Вавилон с щурм, побеждава Никанор, бившия сатрап на Вавилония, завладява Сузиана, Мидия, Персия и Източен Иран. Благодарение на справедливостта и кротостта, които отличавали Селевк като владетел, жителите на завоюваните провинции го приели с радост: така било създадено царството на Селевкидите.

Веднага след възстановяването на Селевк на вавилонския трон, Деметрий се премества във Вавилон, за да отнеме завоеванията му, но е отблъснат. Тогава Антигон побързал да се помири с другите си противници, за да насочи всичките си сили срещу Селевк I, който приел през 306 г. пр. н. е., заедно с други владетели, титлата цар. Срещу Антигон се сформира нова коалиция от Лизимах, Птолемей I и Селевк I. След като влиза в съюз с царя на Палиботра Сандрокот (Чандрагупта) с цената на отстъпване на земите отвъд Инд и получаването на 500 слона от него, Селевк отишъл на битка с Лизимах, когото срещнал на реката Халис. Има и битка при Ипс (във Фригия, близо до град Синада), която завършва с победа на съюзниците, главно благодарение на слоновете на Селевк. Със смъртта на Антигон се извършва ново разделение на Александровската монархия, като Селевк получава земи от Тавър до Инд, включително Сирия и Финикия. Единодушието на победителите не продължава дълго. Лизимах влиза в съюз с Птолемей, а Селевк се сближава с Деметрий Полиоркет, като се жени за дъщеря му Стратоника (300 г. пр. н. е.). Въпреки това, когато Деметрий решава да възстанови царството на баща си (Антигон) и започва да прави огромни приготовления, Селевк подновява съюза си с Лизимах и Птолемей, към които се присъединява Пир.

След като се провалил в Европа, Деметрий преминава в Азия, но благодарение на умелите действия на сина на Лизимах, Агатокъл, изпада в трудна ситуация, от която се измъква само благодарение на щедростта на Селевк. След известно време Деметрий се възстанови и подновява войната с Лизимах и Селевк. Последният примамва значителна част от армията на Деметрий на своя страна и накрая го взема в плен (286 г. пр. н. е.), като назначава на пленения цар град Апамея на горния Оронт за място на пребиваване. След смъртта на сина на Лизимах, Агатокъл, който е хвърлен в затвора с хитрост от Птолемей Керавн, приятелите на Агатокъл и съпругата на последния с децата си се предават под закрилата на Селевк. Скоро обаче Птолемей Керавн също избягал при Селевк, когато приятелските отношения между Лизимах и Птолемей Филаделф били заздравени с нова сватба. В резултат между Селевк и Лизимах възникнали кавги, които прераснали във война. Селевк преминал победоносно през Лидия, Йония и Фригия и в равнините на Кора разбил армията на Лизимах, който паднал в битка (281 г. пр. н. е.).

След смъртта на Лизимах, Селевк е единственият оцелял от генералите на Александър. Надминавайки ума и таланта на епигоните, той достига най-високата граница на властта, особено когато две силни царства се обединяват под негова власт - неговото собствено и Лизимахово. Той дава Сирия и Мала Азия на Хелеспонта на сина си Антиох и искал да разпредели останалите си владения, но смъртта му попречила да изпълни плана си. Той паднал в ръцете на Птолемей Керавн, който коварно го убил близо до Лизимахия (281 г. пр. н. е.). Има версия (изложена от Droysen), че Селевк желаел, след като разпредели притежанията си между наследниците, да се върне в родината си и да стане цар на Македония, която по това време е останала без владетел. Народът на Македония очаквал с радост последния приятел на Александър. Неговият убиец Птолемей Керавн, който завзема трона на Македония, скоро загива в битка с галатите (келтите).

Държава на ранните Селевкиди

Селевк I Никатор е изключителен администратор и просветéн владетел. Той основава около 75 града, включително 16 с името Антиохия (на името на баща му), девет с името Селевкия, три - Апамея, една Стратоникея, пет - Лаодикия; други градове са кръстени на Александър, македонски или гръцки градове или в памет на победите на Селевк. Столицата на царството е град Антиохия, разположена в плодородна местност, недалеч от морето, на реката. Оронт. Империята, за удобство на администрацията и предотвратяване на бунтове, е разделена на 72 малки сатрапии, от които най-значимата е така наречената Селевкида, която включва югоизточната част от Киликия, южната част на Комагена и Горна Сирия, с 4 големи града: Антиохия, Селевкия, Апамея и Лаодикия.

Според тези четири града Селевкида е наричана още Тетраполис (Страбон). От другите градове на огромната монархия най-значимите са Ороп (между Оронт и Ефрат), Зевгма (на Ефрат), Бамбика-Хиераполис (южно от Зевгма), Амфиполис, Берия (между планината Аман и Ефрат ), Едеса (между Тигър и Ефрат), Селевкия на Тигър, Европа в Мидия, Калиопа и Хекатомпила в Партия. Повечето от градовете, основани от Селевк, се намират между Средиземно море и Индия, Оронт и Вавилон. Тези градове се радвали на самоуправление, подобно на гръцките полиси, но имало и области, в които населението (предимно негръцко) плаща данък на племенните князе.

Търговията е един от факторите, допринесли за икономическия растеж на страната. Селевкия на Тигър е главният търговски център по пътя, свързващ Средиземно море с Индия. Западната част на Мала Азия също принадлежала на Селевкидите, с изключение на Витиния, Пергам и някои други области и градове. Сред основните градове на тази част от монархията са Лампсак и Смирна.

Антиох I Сотер, Антиох II Теос, загуба на владения в Мала Азия и източните сатрапии

Селевкидите са наследници на Александър Велики в елинизацията на Азия. С течение на времето противопоставянето на гръцките елементи от населението на азиатския режим води дотам, че сирийската монархия се разпада на редица градски общности и загубва властта си. Селевк I е наследен от сина си Антиох I (281 пр.н.е. - 261 пр.н.е.), след когото управлява синът му Антиох II Теос (261 пр.н.е. - 246 пр.н.е.). Антиох I през 280 г. пр.н.е д. е победен от витинците.

Антиох I получава прозвището Сотер (Спасителят) за победата над галатите – съюз от три келтски племена, нахлули в Мала Азия през 278-277 г. пр.н.е. и опустошавали западната му част в продължение на 46 години. По-късно води неуспешна война с Евмен от Пергам и Птолемей (първата сирийска война). Антиох II, развратник и гуляйджия, е известен в историята на Селевкидското царство с войната с траките и Египет (втората сирийска война), а също и с това, че освобождава милетяните от тиранина Тимарх. При Антиох I и II царството на Селевкидите намалява по размер поради отпадането на партите (256 г. пр. н. е.) и бактрийците.

Селевк II Калиник и Селевк III Сотер (Керавн) - опит за възстановяване на владенията

При Селевк II Калиник Брадатия (246 г. пр. н. е. – 225 г. пр. н. е.) се води третата сирийска война, която е неуспешна за Сирия.

След като е победен, Селевк II влиза в съюз с брат си Антиох Хиеракс, в резултат на което Птолемей Евергет сключва мир със Селевк за 10 години. Скоро обаче Антиох Хиеракс воюва срещу Селевк II, за когото се казва, че е паднал в битка; според друго свидетелство той загинал в битка с Митридат при Анкира. Той получил прозвището Калиник за победата над партския цар Арсакс, въпреки че по-късно последният, след като влиза в съюз с Диодот II от Бактрия, победждава Селевк и го принудждава да се оттегли в Сирия.

Управлението на Селевк II е неблагоприятно както във вътрешните отношения, така и във външната политика. Почти цяла Мала Азия и южните земи на територията на Селевкидите вече не принадлежат на могъщата някога династия: Селевк II остава господар само на северната част на вътрешна Сирия (до Персеполис и Екбатана), равнините на Киликия и Приморска Лаодикия. След Селевк II управлява Селевк III Сотер, или Керавн (225 пр.н.е. - 223 пр.н.е.). С помощта на един от роднините си, Ахей, той завладява значителна част от Мала Азия от пергамския цар, но скоро е убит.

Антиох III Велики - временно подчиняване на източните сатрапии и сблъсък с Рим

При Антиох III Велики (222 г. пр. н. е. - 187 г. пр. н. е.) монархията на Селевкидите за първи път възвръща предишното си политическо значение и сила. Антиох отнема Финикия от Птолемеите, завладява партите, бактрийците и индийците и претендира за всички земи на запад от Таурус и по бреговете на Хелеспонт. Намесата на римляните обаче слага край на претенциите на Антиох, който в битката при Магнезия (190 г. пр. н. е.) е напълно победен и завинаги унищожава властта на Селевкидите, чието царство оттогава е ограничено до планината Таврос. По-специално, възползвайки се от това поражение, арменските царства Велика Армения и Софена обявяват своята независимост.

При приемниците на Антиох сирийската монархия вече не може да се издигне до предишната си степен на мощ и бавно се насочва към пълен упадък и разпадане.

Следващите представители на династията са:

Селевк IV Филопатор (187 пр.н.е. - 175 пр.н.е.)
узурпатор Хелиодор (174 пр.н.е.)
Антиох IV Епифан (175 пр.н.е. - 164 пр.н.е.)
Антиох V Евпатор (164 пр.н.е. - 162 пр.н.е.)
Деметрий I Сотер (162 пр.н.е. - 150 пр.н.е.)
Александър Балас (152 пр.н.е. - 145 пр.н.е.),
Деметрий II Никатор (145 пр.н.е. - 139 пр.н.е.; 130 пр.н.е. - 125 пр.н.е.),
Антиох VI Дионис Епифан (145 пр.н.е. - 142 пр.н.е.),
Диодот Трифон (142 пр.н.е. - 138 пр.н.е.),
Антиох VII Сидес (138 пр.н.е. - 129 пр.н.е.),
Александър II Забинас (128 пр.н.е. - 123 пр.н.е.)

Последните Селевкиди

От 162 пр.н.е. до 125 пр.н.е. сирийският трон непрекъснато сменя от ръце в ръце, докато Сирия е разделена на две части, управлявани от отделни царе: Северна Сирия с Киликия, и Финикия с Койлесирия.

След смъртта на Антиох XIII, който е убит от принца на Емеса, Помпей през есента на 64 г. пр.н.е. навлязъл в Сирия и я завладял, превръщайки я в римска провинция.

В културно отношение Сирия заема важно място сред елинистическите монархии и в някои отношения има предимство пред монархията на Птолемеите. Така владетелите на Сирия били много по-активни от Лагидите; населението не представлявало разногласна тълпа, а било организирано в общности, а гръко-македонският елемент доминирал материално и културно над източния. Наред с гръцките независими градове имало и източни общности, които живеели независим живот (например евреите).

Антиохия е третият център на цивилизация и просвета след Рим и Александрия. Имала е много богати храмове, портици, бани, театри, произведения на изкуството; Библиотеката в Антиохия е създадена едва при Антиох XIII.

Друг център на сирийското царство била Селевкия на Тигър.

Сирийците се отличавали с жив ум, склонност към удоволствия и морална разпуснатост; типичен пример за сирийския характер е Антиох IV Епифан (175-164; Атина, 5, 93; виж Холм, "Griechische Geschichte", IV том, гл. 20, 1894). В допълнение към самите Селевкиди, гръцката култура е широко разпространена в Киликия и Финикия; гръцките градове, разположени в тези области, се смятали за „свещени и неприкосновени“. Каква е била правната основа на този имунитет, е трудно да се определи точно; знаем само, че повечето от значимите градове, които останали верни на последните Селевкиди, допускали автократична власт само с големи ограничения.

Икономика

Монета на Селевк I Никатор

Империята на Селевкидите съществувала благодарение на различни данъци:

Форос - плащания на зависимите от царя политически елементи. Този данък е въведен от Дарий I, а по-късно е използван от Селевкидите. Той се начислявал не от отделни лица, а от общности (градове, села, народи, племена) и се разпределял между тях, като размерът му оставал непроменен. Възможно било освобождаване от плащанията чрез получаване на царска привилегия. Форос е плащан от гръцките градове в Мала Азия, народите на Палестина, владетелите на Горна Азия и елинистическите общности както под формата на таланти (в пари), така и в натура. Събиранетото на данъци се извършвало от местни служители, поради което централната администрация не се намесвала във финансовите дела на платците.
Поголовен данък. Той бил събиран от всеки жител на държавата.
Коронен данък. Плащали са го подчинени градове и владетели по време на пристигането на владетеля. Въпреки това, към III век пр.н.е. е превърнат в пряк данък, допълващ задължителните дарове от златни венци.
Данък върху солта. С него били обложени Вавилония и Палестина.
Данъци за богослужение. Той се плащал от храмовете на различни деноминации, които съществували на територията на империята.
Митнически такси. Те били налагани на всяка провинция поотделно, върху вноса и износа на стоки. Имало и допълнителни такси: за право на корабоплаване по Ефрат, пристанища, за камили, за ескорт в пустинята и други.
Таксата за прехвърляне на собственост от един собственик на друг. Това включва данък върху покупко-продажбата и такса за търговия с роби.
Общински данъци. Градовете на империята, за да поддържат финансовото си състояние, въвеждат данъци върху имотите и земята.
В допълнение към данъците, хазната на империята на Селевкидите се попълвала чрез търговията със зърно, което растяло в голямо изобилие в плодородните полета на Сирия и Месопотамия, както и чрез доходите от малоазийските сребърни мини.

Армия

Подобно на други елинистични суверени, Селевкидите са имали професионална армия, чиято основа е положена от Александър Велики. Войските са разпределени в провинциите на империята, тъй като не биха били достатъчни за защита на границите на толкова голяма държава.

Селевкидите могли да създадат много голяма армия. Родоначалникът на династията, Селевк I, в битката при Ипсус участва с 20 000 пехотинци, 12 000 конници, 480 слона и 100 колесници. През 217 пр.н.е. в битката при Рафия армията на Селевкидите се състои от 62 000 пехота и 6 000 конници. През 190 пр.н.е. в битката при Магнезия армията на Селевкидите се състои от 72 000 войници, от които 60 000 са пехотинци. По време на прегледа в Дафне при Антиох IV били представени около 50 000 души. Последните владетели могли да представят малко повече от 10 000 пехотинци и 1000 конници.

При набирането на армията се давало предимство на гръко-македонското население. Те били снабдени със земя, чийто размер зависел от продължителността и характера на службата. Основните области на тяхното пребиваване били Лидия, Фригия и Сирия. Останалата част от армията била съставена от местни племена и наемници.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Селевкиды

https://ru.wikipedia.org/wiki/Государство Селевкидов

[Hatshepsut]

Партско царство


Партското царство в разцвета си

Партското царство е доминиращата сила на територията на днешен Иран от края на III век пр.н.е. до началото на III век и контролира обширни територии, включително Месопотамия между 190 пр.н.е. и 224 г.

То е основано и управлявано от династията на Аршакидите, водачи на номадското племе парти, завладяло голяма част от източните територии на Селевкидското царство.

Произход

Партите (или парни) са номадски ирански народ, дошъл на Иранското плато от Централна Азия. Те са ненадминати ездачи, известни с партската стрелба – изстрелвали стрела обърнати назад при пълна скорост.

Изглежда силата на ранната Партска държава е преувеличена от древните историци, намиращи се под впечатлението на съвременната им могъща империя.

Сведенията за партите са оскъдни. Те нямат собствена литература и писмените сведения за тях се състоят от външни описания на конфликтите им с римляни, гърци, евреи и, на другия край на пътя на коприната, с Китай.

Дори наименованието им за самите тях е спорно, поради липса на местни записи.

Най-доброто предположение е, че те са наричали империята си Ераншахр.

Силата на партите се дължи на комбинация от партизански действия на конните номадски сили с достатъчна организираност за изграждане на обширна империя, въпреки че държавата им никога не достига силата на двете Персийски империи. Изглежда васалните царства съставят голяма част от тяхната територия, а елинистичните градове се ползват с известна автономия.

Партската империя

Карта на Партското царство ок. 60 г. пр.н.е.

За първи владетел се смята шах Аршак I (може би от номадското племе парни, чиято връзка с думата парти е предмет на спорове, или, според арменски източници, от ефталитски произход) се обявява за независим от Селевкидското царство в отдалечените области на Северен Иран (ок. 250 пр.н.е.). Неговите наследници управляват там, докато през 206 пр.н.е. Антиох Велики отново ги подчинява за кратко на Селевкидската империя.

Едва през II век пр.н.е. партите успяват да се възползват от отслабването на Селевкидите и постепенно завладяват всичките им територии на изток от Сирия.

След като партите превземат Херат, търговията по пътя на коприната е блокирана и елинистичното Гръко-бактрийско царство е обречено.

Селевкидите са принудени да удържат настъплението на партите на запад. Антиох IV Епифан прекарва последните си години в безплодни битки с партите в една безкрайна война, докато умира през 163 пр.н.е. Партите се възползват от слабостта на Селевкидите по време на последвалите династични междуособици.

Изображение на Митридат I на скален релеф в провинция Хузестан, Иран

През 139 пр.н.е. партският владетел Митридат I залавя селевкидския монарх Деметрий Никатор и го държи в плен десет години, докато партите завладяват Месопотамия и Медия. Митридат I е и първият владетел които използва титлата Шахиншах (шах на шаховете, в превод цар на всички царе).

Към 129 пр.н.е. партите контролират всички територии на изток от река Тигър и установяват зимния си лагер в Ктесифон. По това време това е малко предградие на разположената на другия бряг на Тигър Селевкия, най-големия елинистичен град в Западна Азия. Партите само провеждат няколко нападения срещу града, който и в бъдеще запазва своята автономия и гръцка култура. В разгара на месопотамското лято партските войски се оттеглят към древните персийски столици Суза и Екбатана.

През I век пр.н.е. партите се намесват често в източносредиземноморската политика от своята столица Ктесифон. Те се сблъскват с римляните в римско-партските войни и печелят уважението им, когато успяват да победят армията на Крас (Марк Лициний Крас) в битката при Кара (53 пр.н.е.). Установили се в по-голямата част от земите на старата Ахеменидска империя, партите се превръщат в най-големия съперник на Рим, чиито източни кампании (например при Траян и Септимий Север) никога не засягат тежко гъвкавата и донякъде децентрализирана Партска империя, като в същото време обезкръвяват Рим.

Индо-партско царство

Индо-партското царство в разцвета си

Индо-партско царство е антична държава възникнала след като през 1 век пр.н.е. партите започват да си проправят път в източните територии, заемани от индо-скитите и тохарите юечжи.

Те завладяват цяла Бактрия и значителни територии в Северна Индия и воюват с местни владетели като гръко-бактрийския Гермей и кушанския Куджула Кадфиз в Гандхара. Около 20 г. пр.н.е. Гондофар I, управител на Сакастан, и васал на скитите саки, след смъртта на царя им Азес I завладява голяма част от царството – Аркозия, Сакастан (съвр. Систан) Синдх, Кабул и Пенджаб, но без източната част и става един от партските завоеватели. Обособява се от Партското царство обявява се за император и установява отделно Индо-партското царство в завладените територии. Столицата му почти през цялото време на съществуването му е Таксила и едва към края е премествана в Кабул. По време на царството много от скитската и друга аристокрация остават на власт, включително бившият управляващ скитски род, но те полагат клетва за вярност. След смъртта на основателя държавата започва да се разпада и последните от 6-те ѝ царе управляват само Сакастан и Кандахар. Завоювано е от Кушаните преди 100 г. сл. Хр., но има благородници запазили позициите си.

Упадък

През 224 г. Ардашир I, управител на Фарс, родната провинция на Ахеменидите, сваля Артабан V и създава Сасанидското царство.

След поражението си малката прослойка от благородници на партите, изглежда, изчезва без следа. Според скорошни изследвания обаче напротив, партите запазват голяма степен на автономия в нещо като конфедерация със Сасанидите. Въпреки постигнатите победи над Византия при Хосров II Парвиз в началото на VII век пред лицето на арабската заплаха партите се отдръпват от конфедерацията. Силните северни и източни родове kust-i khwarasan и kust-i adurbadagan се
оттеглят в твърдините си и сключват мир с настъпващите араби, като отказват да се бият редом със Сасанидите.

Партски владетели

Арсак I 246 – 211 пр.н.е.
Арсак II 211 – 191 пр.н.е.
Приапатий 191 – 176 пр.н.е.
Фраат I 176 – 171 пр.н.е.
Митридат I 171 – 138 пр.н.е.
Фраат II 138 – 128 пр.н.е.
Артабан I 128 – 124 пр.н.е.
Митридат II 124 – 87 пр.н.е.
Готариз I 91 – 78 пр.н.е.
Ород I 78 пр.н.е.
Санатрук 77 – 70 пр.н.е.
Фраат III 70 – 58 пр.н.е.
Митридат III 58 – 57 пр.н.е.
Ород II 57 – 37 пр.н.е.
Фраат IV 37 – 30 пр.н.е.
Тиридат II 30 – 29 пр.н.е.
Фраат IV (възстановен) 29 – 28 пр.н.е.
Тиридат II (възстановен) 28 – 26 пр.н.е.
Фраат IV (възстановен) 26 – 2 пр.н.е.
Фраатак 2 пр.н.е. – 4
Ород III 4 – 7
Вонон I 7 – 11
Артабан II 11 – 38
Готариз II 38 – 51
Вардан 39 – 47
Вонон II 51
Вологаз I 51 – 78
Пакор II 78 – 79
Артабан III 79 – 81
Пакор II (възстановен) 81 – 115
Вологаз II 106
Хосрой I 109 – 116
Партамаспат 116
Хосрой I (възстановен) 117 – 128
Митридат IV 128 – 147
Вологаз III 111 – 147
Вологаз IV 148 – 192
междуцарствие 192 – 207 (?)
Вологаз V 191 – 207
Вологаз VI 207 – 223
Артабан IV 213 – 226
Артавазд 226 – 227

https://bg.wikipedia.org/wiki/Партско царство

https://bg.wikipedia.org/wiki/Индо-партско царство

[Hatshepsut]

Сасанидска империя


Сасанидската империя по времето на цар Хозрой II, около 621г.

Сасанидската империя, наричана още Втора персийска империя и Неоперсийска империя, е персийска държава, съществувала от началото на 3 век до средата на 7 век. При най-голямото си териториално разширение тя обхваща днешните Иран, Ирак, Азербайджан, Армения, Туркменистан и части от Узбекистан, Афганистан, Пакистан, Турция, както и цялото крайбражие на Персийския залив.

Основател на Сасанидската династия е Сасан, който като васал на Партското царство и управлява провинция Фарс в Югозападен Иран. Неговата столица Истахр е разположена в близост до развалините на древния Персеполис, разрушен от Александър Велики през 330 пр.н.е. Сасанидският владетел Ардашир I завладява няколко съседни области, след което влиза в открит конфликт с партите. През 224 той удържа голяма победа срещу тях като самият цар Артабан IV е убит. С това се поставя началото на Сасанидското царство.

Герб на Сасанидската империя

Управлението на Сасанидите се смята за един от периодите на разцвет на Иран. Привърженици на зороастризма, те го превръщат в систематизирана държавна религия, но въпреки това проявяват относителна религиозна търпимост, особено в първата половина на управлението си. Преследванията срещу християните започват в началото на 4 век, след обявяването на християнството за държавна религия в Римската империя, традиционен противник на Иран. Сасанидските царе първоначално оказват подкрепа на манихейството, опит за синтез на християнството и зороастризма. Първата книга на Мани, Шапураган, е посветена на цар Шапур I.

Изтощена от непрекъснатите войни с Византия, Сасанидската държава е завладяна лесно от Арабския халифат. През 637 г. е превзета столицата Ктезифон, близо до днешен Багдад, а до 649 цял Иран е под тяхна власт. Последният сасанидски цар Яздегерд III е убит през 651 г.

Сасанидски царе

Ардашир I (227 – 241)
Шапур I (241 – 272)
Хормазд I (272 – 273)
Бахрам I (273 – 276)
Бахрам II (276 – 293)
Бахрам III (293)
Нарсес (293 – 303)
Хормазд II (303 – 310)
Адарнарсех (310)
Шапур II (310 – 379)
Ардашир II (379 – 383)
Шапур III (383 – 388)
Бахрам IV (388 – 399)
Яздегерд I (399 – 420)
Бахрам V Дивото магаре (420 – 438)
Яздегерд II (438 – 457)
Хормазд III (457)
Фируз I (457 – 484)
Балаш (484 – 488)
Кобад I (488 – 497)
Замасп (497 – 499)
Кобад I (499 – 531), повторно
Хосров I Справедливи (531 – 579)
Хормазд IV (579 – 590)
Бахрам VI Чобен (590 – 591)
Бистам (591 – 595)
Хосров II Победителят (591 – 628)
Хормазд V (593)
Кобад II Шерой (628)
Ардашир III (628 – 630)
Шахрбараз (630)
Пурандохт (630 – 631)
Азармидохт (631)
Хормазд VI (631 – 632)
Яздегерд III (632 – 651)


Образуване на сасанидската държава

До 3 век от н. е. Иран е държава, обединена само номинално под управлението на партската династия на Аршакидите. Всъщност това било конфедерация от много разпръснати полунезависими, а понякога и независими княжества и царства, оглавявани от принцове от местната аристокрация. Постоянните междуособици и сблъсъци значително отслабват Иран. Военната мощ на Римската империя и нейната активна експанзия на изток принуждават партите да й отстъпят редица северни градове на Месопотамия. Аршакидите са нападнати в собствената си столица, която многократно е превземана от римската армия.

Новото обединение на Иран започва от Парс. Провинция Парс, разположена в югозападен Иран, където се намира древната Пасаргада, родното място на Ахеменидите, играе важна роля в историята на Иран (Парс или Фарс дава производни думи - персийски, персийски, Персия - възприети от гърците вместо името "Иран").

Инвеститура на цар Ардашир от бог Ахура Мазда

Сасан – жрец, магьосник на храма на богинята Анахита, принадлежал към управляващата („царска”) династия на Парс и заемал видна позиция. Синът му Папак бил владетел на Истахр и имал титлата шах. В своята енциклопедия Дахода споменава, че Папак е кюрд по произход. Внукът на Сасан и синът на Папак, Ардашир, се издигнали с подкрепата на жречески кръгове и част от племенното благородничество. Постепенно разширявайки владенията си за сметка на съседните земи, той става толкова силен, че побеждава и сваля от власт най-видните владетели на Парс. Ардашир се бори с братята си за еднолично завладяване на властта. Той излиза победител от тази битка.

Сасан, дядото на Ардашир, според данните е бил женен за Рам Бехеш от племето Базанджан. Последният, според Истахри, принадлежал към едно от петте кюрдски племена на Фарс.

Ардашир не само стъпил здраво в Парс, но анексира регионите на Исфахан и Керман и накрая нахлува в Хузестан, граничещ директно с Месопотамия, и се премества на север. Партската армия се придвижва към него. На 20 април 224 г. в равнината Ормиздаган се състои решителна битка между последния цар от партската династия Артабан V и Ардашир. Ардашир печели. Въпреки това, за да стане глава на цял Иран, Ардашир трябвало да покори със сила 80 местни принцове и да завземе техните региони. Но Фарс (Парс) не играе ролята на централен регион на държавата, въпреки че тук са построени дворци и са останали великолепни скални релефи. Столиците, в съответствие с традицията на Аршакидите, са били Селевкия и Ктесифон, „градове“ на Тигър. Тук, в западната част на страната, са разположени най-плодородните райони, има и много градове, а търговските пътища свързват Иран със средиземноморските пристанища на запад, с Армения, Кавказка Албания, Иверия, Лазика на север, с крайбрежието на Персийския залив и Южна Арабия на юг и с Индия на изток.

През 226 г. Ардашир е тържествено коронясан и приема титлата цар на царете - шахиншах. Той последователно продължава завоеванията си: покорява Мидия с град Хамадан, областите Сакастан и Хорасан. Чрез упорита борба Атропатена и значителна част от Армения са превзети. Има данни, че Маргиана (оазис Мерв), Систан и Мекран са му били подчинени. Така границата на неговата държава достига до долното течение на Амударя, където се намират районите на Хорезм. На изток долината на река Кабул е била границата, така че част от регионите на Кушан станали част от Иран. Това дава основание на владетелите на Хорасан, обикновено старшите принцове от сасанидското семейство, да добавят „Цар на Кушаните“ към другите си титли.

Социалната структура на Сасанидска Персия

Бюст на цар Шапур II (309–379)

Начело на държавата бил шаханшахът, който принадлежал към управляващата сасанидска династия. За наследяването на трона все още нямало строги правила, така че шахът се опитва да назначи своя наследник по време на управлението си, но това не го спасява от големи трудности при наследяването. Тронът на шаханшаха трябвало и можело да бъде зает само от представител на сасанидското семейство. С други думи, семейството на Сасанидите се смятало за царско. Благородничеството и жреците се опитваха по всякакъв начин да изместят царете от трона. Особено голяма роля в разрешаването на такива въпроси била възложена на мобедан-мобеда, тоест на зороастрийския първосвещеник. Неговата позиция и силата му съперничила с властта на шаха, така че най-могъщите и енергични царе се опитвали да отслабят позицията на жречеството и властта на тълпата.

Най-високата позиция в държавата е била заета от шахдари - независими владетели на региони, царе, които са били подчинени на Сасанидите. Владетелите на провинцията от 5в. се наричали марзпани. Четирима големи марзпани носели титлата шах.

Следващият ранг след шахрдарите беше зает от виспухрите. Това били седемте най-стари ирански кланове с наследствени права, които имали голяма тежест в държавата. Най-важните военни и държавни длъжности са били наследствени в тези семейства.

От благородничеството, което е имало обширна поземлена собственост, са били набирани най-високите чинове на административното и военното управление, е принадлежало към вузургите (vizurgis). Изворите ги споменават като "благородни", "велики", "изтъкнати", "големи". Те несъмнено са играли значителна роля в управлението на държавата.

Най-многобройната група били средните и дребните земевладелци - азати, тоест "свободни". Азатите носели военна служба, съставлявайки ядрото на сасанидската армия по време на война, нейната прочута кавалерия.

Всички тези групи принадлежали към експлоататорската класа на обществото. Експлоатираната класа (данъчно зависимо население) се състои от селяни и градски занаятчии. Търговците също били включени към податното население.

Източниците не споменават за ангария. Това показва, че собственикът на земята или не е имал собствена орна земя, или е имал, но на минимума. Има малко сведения за организацията на живота на селяните, но може да се отбележи, че е имало групи селяни, които са използвали земята под аренда. Тази земя е имала собственици, от които са я получавали за обработване. В други случаи трябва да се приеме съществуването на свободни селски общности (кадък). До известна степен е използван и робски труд.

Делата на занаятчиите и търговците, както и делата на селяните, били под ведомството на вастриошансалар. Събирането на данъци била основната задача на този служител, който бил назначаван от шаха измежду представителите на благородни семейства. В някои региони и провинции на Иран събирането на данъци се извършвало от амаркарите, които са подчинени на вастриошансалар. Тъй като тези позиции се смятали за почетни и доходоносни, те били заети от големи земевладелци.

Някои източници твърдят, че при Арташир I било установено разделение на четири съсловия:

Свещеничеството (асраван) включвало редица различни степени, от които мобедите заемат най-високото, последвано от жреци-съдии (дадхвар) и други. Най-многобройни били маговете, които заемали най-ниското място сред жреците.

Военното съсловие (артещаран) била представена от конни и пеши войници. Конниците са били набирани от привилегированата част на обществото; военните лидери са били представители на знатни семейства.

Съсловието на писарите (дибхеран) се състояло главно от държавни служители. Но към тях били присъединени и включени хора от различни професии: всякакви секретари, съставители на дипломатически документи, писма, биографи, лекари, астролози, поети.

Що се отнася до четвъртото съсловие - народа, то се състои от селячество (вастриошан) и занаятчии (хутухшан). В това съсловие влизали и търговци, занаятчии, които сами продавали стоките си и др.

В рамките на всяко съсловие имало много градации и имуществени различия; в икономически план тези групи не съставлявали и не можели да съставляват икономическо единство. Всъщност рамката на имотите, съществувала по времето на Сасанидите, не ги превръща в касти, а позволява относителна свобода на преход от едно съсловие към друго. Но тези съсловия не характеризират класовото разслоение на обществото. В Персия разделението на класи е ясно изразено. Експлоататорите са били предимно земевладелци, експлоатирано е селското население, зависимо в различна степен и с различно имотно състояние.

Морските търговски пътища на Сасанидите

В Сасанидска Персия робовладелската система е била значителна. През ранното средновековие Персия преминава към феодални отношения, които стават по-отчетливи през 5 век. Зараждането на феодалните отношения започва много по-рано, а движението на Маздак, насочено срещу установяването на феодалната зависимост на селяните, изиграва определена роля в разпадането на робовладелските отношения.

Маздакизъм

Маздакизмът е религиозно-философско учение, разпространено в Иран и някои съседни страни през ранното средновековие. Кръстен на Маздак, син на Бамдад, лидер на маздакитското движението (въпреки че самата доктрина възниква в края на 3 век под влияние на разпространяващия се манихейство). Основоположник на учението е зороастрийският свещеник Зардуш-и Хуракан от град Фес, провинция Фарс, откъдето и другото име на това учение е “зардуштакан”.

Маздакизмът се основава на идеите на гностиците Карпократ и римслянина Бундос, които се преместват в Иран през 300 г. Основният постулат на маздакизма гласи, че в основата на световния процес е борбата между светлото, добро начало, действащо разумно и законно, и тъмното, зло начало, представляващо хаос и случайност, и че тази борба неизбежно ще приключи (още в „този свят") с победа на „доброто" над „злото“.

Маздакизмът съдържа идеи, широко разпространени в редица секти на Иран и Римската империя за необходимостта от взаимопомощ, равенство на собствеността и др. Призовавайки към борба за премахване на социалното неравенство, идентифицирано със "злото" и противопоставено на "доброто", за насилственото прилагане на "даденото от Бога" всеобщо равенство, маздакизмът се превръща в края на 5 век в идеологията на маздакитското движение на селяните и градската беднота в сасанидската държава (началото на 490-те - края на 520-те).

Движението Маздакит било подкрепено от царя на сасанидската държава Кавад I, който се опитва да го използва, за да отслаби позициите на едрата аристокрация и зороастрийското духовенство. През 488 г. Шахиншах Кавад I заема трона и през същата година, в събота на 21 ноември, Маздак започва да проповядва своето учение. При него привържениците на движението заемат важни административни постове, а самият Маздак е назначен на един от най-високите постове в държавата. Маздаките започват да изземват имуществото на благородниците и да го прехвърлят на нуждаещите се. Тези, които не били съгласни с реформите, били обявени за привърженици на злото и подложени на терор от маздаките. След премахването на законите за традиционния брак от Маздак през 497 г. благородничеството заговорничи и през 499 г. сваля Кавад, който бил затворен в крепостта Анхуш, а по-малкият му брат Джамасп заел иранския трон. Въпреки това Кавад успява да избяга от затвора, след което се завръща в страната през 501 г. с ефталитски наемници, сваля брат си Джамасп и екзекутира знатните заговорници. След завръщането си на престола Кавад постепенно започва да се дистанцира от маздакитите, въпреки че няма достатъчно сили за открит пробив. Страхувайки се от неограничената диктатура на маздакитите, благородничеството и зороастрийското духовенство се съгласили на съюз с шаха. На страната на Кавад застава и иранската армия, която се завръща с победа от Мала Азия. През 528 г. по време на религиозен спор Маздак, върхушката на неговата секта, както и голям брой обикновени маздакити са заловени и живи заровени с главата надолу в земята. Инициатор на това клане, по време на което е екзекутиран принц Кавус, най-големият син на Кавад и престолонаследник, приел маздакизма, е най-малкият син на шаха, принц Хосров Ануширван, с мълчаливата подкрепа на баща си.

Маздакитските общности оцеляват в Иран, Централна Азия и Закавказието до 14 век. Идеите на маздакизма се използват в много популярни движения на средновековния Изток.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сасанидска империя

https://ru.wikipedia.org/wiki/Государство Сасанидов

https://ru.wikipedia.org/wiki/Маздакизм

[Hatshepsut]

Арабско завоюване на Персия


Битката при Кадисия (636 г.)

Автор: Любомир Цанков

Много войни в човешката история  променят хода на събитията, но понякога е нужна само една единствена битка. Историята познава такива като при Термопили, Маратон, Акциум, Алезия, Адрианопол, които  решават съдбините на Европа, Азия или Африка за години, а по някога и столетия напред.  Ще разгледаме една такава битка, която отваря портите на победителя за хегемония в Близкият изток, а победеният не се съвзема никога повече. Тази битката се състои при селцето Кадисия, днешният град Куфа в  Ирак. В нея се изправят войните на Праведният халифат и Сасанидската империя. Сасанидите влизат гордо в двубоя разчитайки на вековната си традиции във военното дело и могъщество, те са регионален лидер и нищо не може да ги спре. Армията им е силна, мощна и дори римляните не успяват да ги победят. От своя страна войските на Праведният халифат имат едно тайно сплотяващо оръжие – религията, новата религия наречена ислям успява да сплоти и съюзи арабите бедуини както никога досега. Персите сасаниди не успяват да отговорят адекватно на мюсюлманската заплаха.

Средният Изток в навечерието на мюсюлманското завоюване на Персия

Битката при селцето Кадисия може да бъде сравнена по тежест и важност с тази при река Ярмук, защото след нея персите са ударени смъртоносно и това е началото на края на Сасанидска Персия, арабите получават плацдарм за действие в Персия. Въпреки важността си не е много позната, може би заради големият си митологичен образ. Тя е сасанидският Адрианопол, Манзикерт, почти може да се сравни с битката при Едеса, когато сасанидите пленяват римският император Валериан. Персийската гордост и чест отлитат с края на битката.

Седмото столетие заварва Сасанидското царство като най-голямата сила в Близкият изток, На трона в столицата Ктезифон седи шах Хосров II Парвиз, който царува от 590 г.  Хосров се възкачва на трона благодарение на оказаната помощ от техният най-могъщ противник, но в този случай получават помощ от Източната Римска империя. Подписаният мирен договор неочаквано приключва през 602 г. когато от ромейският престол е детрониран и убит Маврикий, който е от старата юстинианова династия. На негово място застава военачалника Фока, който до този момент е командир в армията му. Убийството на Маврикий дава официален повод на Хосров II да обяви война на Източната Римска империя. Така започва най-кървавата, продължителна, изтощителна и последна  война от поредицата конфликти между двете империи (602-628).

В тази война двете воюващи страни търпят големи загуби, ромейските територии сериозно са намалени: сасанидите превземат Сирия, Египет, Палестина. Новият император Ираклий успява да спаси империята от сигурен разгром. Той успява да върне загубените територии с цената на огромни усилия. Войната приключва през 628 г. с връщането на земите отпреди войната. Жизнените сили на империите са изцедени, икономиките им са съсипани, защото войната се води на широк фронт.

Докато двете империи воюват, на юг от техните територии се случва на пръв поглед невъзможното – племената от Арабският полуостров се обединяват под лидерството на своят пророк Мохамед, създавайки нова държава наречена Праведен халифат. Мохамед успява да обедини разпокъсаните арабски племена с проповядването на нова религия – ислям. Така той създава сигурна основа върху която стъпват бъдещите ислямски завоевания. След подписването на мирният договор от Худабия (628), пророкът започва да изпраща подканващи писма до околните владетели за приемане на новата религия ислям. Такова писмо е изпратено разбира се и до сасанидският шах. Няма единодушно мнение каква е реакцията на „царя на церете“. Някои историци смятат, че такова писмо въобще не е достигнало до персийският владетел, защото по това време арабите са непознати и слаби в очите на персите. Други смятат, че оригиналното  писмото от Мохамед е унищожено, а негови преписи или дори интерпретации са достигнали до нас. Едно е сигурно –  писмата на Мохамед нямат стряскащ ефект над персите.  Пророкът умира през 632 г. , а арабското настъпление  започва от 633 г непосредствено след края на войните за вероотстъпничество (632-633). Първата територия на север е историческата област Месопотамия (днешен Ирак), който от векове е част от Сасанидска Персия.

Мюсюлманите първоначално нападат предпазливо територията на Персия, защото въпреки състоянието на империята след последната война с ромеите, те нямат достатъчно боен опит. Начело на това нашествие е най-добрият арабски пълководец Халид ибн Уалид. Земите в южната част на Сасанидска Персия и границата с Византия са населени с арабски племена. Това е причината да се атакува точно там – халифа на Праведният халифат Абу Бакр,  смята, че може да ги обърне към исляма,  Персия пък ги ползва като буферна зона срещу чужди нашествия.

Още с първото арабско нашествие от 633 . сасанидите изпращат голяма армия, която обаче е разбита, заради по-подвижната арабска конница.  Нашествието се развива добре – всички армии, които се изпращат от сасанидите са разбити, но самото превземане на днешен Ирак протича бавно. Защото  арабите все още имат недостатъчно войски в региона. Те не се осмеляват до този момент да нападнат централен Ирак. Те следят внимателно действията на Източната Римска империя, която се съюзява със сасанидите. Арабите дори успяват да разбият обединена римо-сасанидска армия през 633 г.

Първото арабско нашествие е забавено, заради смъртта на старият халиф, който е наследен от Омар и победата на сасанидите в битката при Моста. Тази победа не променя особено обстановката в региона, защото забавя за съвсем кратко арабите. През 636 г. халиф Омар вече е събрал нова армия и е готов на второ нашествие в днешен Ирак. За да е сигурен в победата на войските си той изпраща един от своите най-добри пълководци –  Са'д ибн Аби Уагас. 

Въпреки многобройните спечелени сражения, арабите все още нямат генерално сражение, което да ги направи хегемони в района. Такава нямат и срещу ромеите до август 636 г. в битката при Ярмук, където начело е Халид ибн Уалид. До този момент силите на арабите са разделени на две, защото халифа се притеснява от ромеите, които могат да ударят тил.

Междувременно халифа е изпратил новосформираната армия начело с Са'д ибн Аби Уагас срещу персите. Но те го очакват с огромна армия събрана от всички краища на обширната империя. Войските се срещат в близост  до селцето Ал – Кадисия (ноември 636 г). Тази сериозна персийска сила се командва от Ростам Фарукзад. Броят на арабите и сасанидите, които се изправят в битката при Ал Кадисия е спорна, защото изворите често преувеличават.

Основна информация за нея черпим от епоса „Книга на царете“ (Шахнаме) в, който е описана историята на Персия от древността до експанзията на исляма. Епоса представлява сбор от поезия и проза, затова изучаването му трябва е много внимателно.

Трудно е да се определи, но запознавайки се с моментното състояние на двата противника, можем да добием известна представа за приблизителната бройка. Праведният халифат е млада държава с армия, която в голямата си част са новобранци (поне в началният етап на халифата). Районът на Арабският полуостров е пустинен почти изцяло с изключение на югозападната част, където са свещените градове Мека и Медина.  Населението на полуострова е недостатъчно за да се водят продължителни кампании. Но халиф Абу-Бакр и наследниците му разчитат, че околните племена ще приемат исляма, което означава,че армията ще се попълни от свежи сили. Така и става – само за няколко години арабската армия се увеличава поне пет пъти.  В навечерието на битката при Кадисия арабската армия наброява около 30 хил.  От своя страна според изворите сасанидите събират около 70-100 хиляди души. Тази бройка няма как да е реална, защото дългата война с ромеите от (602-628) унищожава големият човешки потенциал с който разполага Персия. Напълно възможно е голяма част от войниците в тези сражения да идват от далечният изток, по-конкретно Индия, тоест да са наемници. Доказателството е, че в битката участва голям контингент бойни слонове.

Малко преди самата битка Халид ибн Уалид се завръща победоносно от Сирия и Ярмук, където ромеите са разбити, включвайки своите ветерани в битката. Тази маневра се оказва ключова за развоя на битката, която продължава 4 дни. В състава на арабската армия влизат пехотинци, конница и стрелци. Арабската конница се слави с голямата си мобилност и често е използвана не само за битки, но и за разузнаване. Сасанидската армия също има конница (катафракти), пехотинци, стрелци и едно типично персийско оръжие – бойните слонове. Бойните слонове за могъщо оръжие, но лесно могат да обърнат битката в ущърб, ако се изпуснат от контрол. Персите успяват да докарат около 40 бойни слона.

Битката продължава между 16 и 19 ноември 636 година в близост до река Ефрат, която остава зад линиите на сасанидите. По традиция започва с дуел между най-добрият войн на Персия и Праведният халифат. Целта на дуелите преди битка е да прекърши бойният дух като се убият най-добрите бойци. Въпреки, че най-добриятe арабски войници – Мубаризун (елитен отряд) успяват да убият много сасаниди, бойният им дух не е сломен, даже напротив. През първият ден побеждават персите, които с лекота успяват да изплашат арабите със своите бойни слонове  и личното участие на Ростам. Създава се паника в арабските редици, която пречи на войниците да се фокусират върху битката. По заповед на  Са'д арабите се опитват да убият водачите на слоновете, но планът им не сработва, заради създалият се хаос. Са'д не участва лично в битката, защото страда от  болки породени от възпален седалищният нерв, при които не може да язди кон или дори да ходи. Той командва армията си, благодарение на Халид.  В арабските извори първият ден от битката е познат като „Денят на Безредието“.

Арабската експанзия 634-660

По време на вторият ден арабите отново предизвикват персите на дуел. Арабският елитен отряд  Мубаризун има за цел да убие останалите живи сасанидски ветерани. В този ден загива персийският командир Бахман, който ръководи победата в битката при Моста. В този ден е дадена почивка на бойните слонове, а арабите измислят хитър план за да изплашат сасанидската конница – изпращат камили маскирани по странен начин. Те изникват най-отпред в арабските редици и успяват да объркат и изплашат сасанидските коне. През този ден Са'д заповядва елиминирането на Ростам, но това се оказва не лека задача, въпреки участието на отряда Мубаризун. В края на деня двете армии се прибират по лагерите си.

          На третият ден от битката, сасанидският предводител Ростам смята да приключи с битката, защото се притеснява от идването на арабски свежи сили. Той отново вкарва в боя слоновете, които нанасят за пореден път големи загуби на арабите. Стрелците изиграват решаваща роля в този ден, защото арабите са засипани от стрели. Ростам изпраща елитният си отряд в търсене на Са'д, който се е на стан в един стар дворец  наблизо. Планът му се проваля, защото отряд от силна арабска конница спира сасанидската. В същото време Са'д осъзнава, че единственият начин за спечелване на битката е да избие бойните слонове.  Затова заповядва слоновете да бъдат ослепени и да им се отрежат бивните. След дълги опити да ги убият или осакатят, ранените животни панически побягват в обратна посока право срещу сасанидските редици, създавайки невероятен хаос.  Сасанидският строй е разтроен, което създава възможност за мощен удар. Слоновете винаги имат по двама човека – един ездач и друг, който е въоръжен с късо оръжие и нещо като чук с, което се използва точно в такива ситуации. Не е ясно защо не успяват да ги спрат навреме. Арабите опитват още веднъж номера с камилите, но този път персийската конница не се изплашва.

Третията ден от битката е най-кървавият и тежък за двете армии, защото дават много жертви, бойното поле е осеяно с трупове, битките продължават и през нощта. Едва на зазоряване бойните действия приключват, след като армиите са изтощени. Арабските извори наричат тaзи нощ „Нощта на бучащите шумове“

На четвъртият ден все още няма ясен победител, и двете армии са изморени, но скоро пак започват да водят битка. Неочаквано се разразява пясъчна буря, която обърква бойните действия. Пясъчната буря засипва персите, които са буквално заслепени. Арабите бързо се възползват от ситуацията като обстрелват със стрели центъра на сасанидската армия. След дъжда от стрели Са'д заповядва решителна атака, а персите не отвръщат сериозно, защото деморализирани, заради неочакваната смърт на Ростам. Не е ясна истинската причина за смъртта на Ростам, а версиите са, че е загинал при пясъчната буря покосен от стрелите или виждайки, че персите губят се опитва да избяга, плувайки през река Ефрат. Арабски войн го настига, убива и обезглавява като доказателство пред Са'д. Друга версия гласи, че  Ростам е убит в двубой срещу Са'д. Тази теория е най-малко вероятна предвид здравословното състояние на Са'д. Каквато и да е причината, персите спират да се бият, някои бягат през реката, но се удавят, а други са убити от самите араби.В последните мигове на битката, арменският командир Галинус успява да спаси каквото е останало от персийската армия и организирано се оттеглят през мост наблизо. Арабите излизат победители в тази трудна и кървава битка. Са'д изпраща конници да преследват, открият и убият избягали персийски войници. Така сасанидските загуби се увеличават още повече.

Непосредствено след битката при Кадисия, арабите се сдобиват с голяма плячка, между, която е известният царски щандарт с бижута наречен „Дерафш Кавияни“. Бижутата от щандарта са откъснати и занесени в Мека. От този момент арабските войни се разполагат в близкият град (днешна Куфа) се наричат „Ал-Кадисия“, кичейки се с голямо уважение измежду арабските войни в днешен Ирак. След загубата при Кадисия, вече нищо не може да спре арабите и Праведният халифат към завладяване на днешен Ирак и цяла Сасанидска Персия. Това е най-великият и блестящ момент за младата мюсюлманска държава. Ударени фатално след битката при Кадисия сасанидите вече нямат нужните съпротивителни сили. Последният шах Яздегерд III бяга от столицата Ктезифон след загубата при Кадисия. Столицата е превзета на следващата 637 г. Там арабите намират царското съкровище с, което финансират бъдещите си войни. За персите Кадисия е най-ужасният момент от войната с арабите до този момент, унижение. Въпреки контра-атаката при Ниваханд през 641 г.персите отново са разбити.

Последният сасанидски шах Яздегерд III е убит по време на своето бягство от своите хора. Неговият син Пероз и внука му Нарсех, заедно с други благородници бягат чак в Китай при династия Танг. С династията на сасанидите и сасанидската империя е свършено. Съдбата на Близкият изток е решена за векове.

https://historyofwars.net/2020/09/03/battleofqadisiah/

[Hatshepsut]

Тахириди


Тахиридски Иран (821-873)

Прародителят на Тахиридите Разик, смятан за потомък на героя Рустам, приел исляма в края на 7 век и се присъединил към арабското племе Хузаа. Синът на Разик Мусаб и синът на Мусаб Хюсеин (ум. 814) притежавали град Бушенг в района на Херат. Синът на Хюсеин Тахир, в борбата за власт между синовете на Харун ар-Рашид Ал-Мамун и Амин, помогнал на Мамун. След като Мамун (811-833) става халиф, той назначил Тахир за управител на Хорасан. Други представители на династията започват да служат на халифа и били назначени на високи постове. Например Мансур ибн Талха става владетел на Мерв, Абдалах ибн Тахир - Табаристан. Потомците на Такхир продължават да притежават тези области, както и Маверанахр. Някои от тях притежавали и каспийските провинции Рей и Керман. В техни ръце била важната позиция на военния командир на Багдад. Столицата на Тахиридите от времето на Абдала е Нишапур, който достига най-големия си блясък при тях.

Тахир управлява само две години, след което е убит от агентите на халифа заради отказа му да споменава името му в петъчната молитва. След Тахир синовете му Талха ибн Тахир (822-828), Али (828-830, като представител на Абдала), Абдала (830-844), неговият син Тахир II (844-862) и синът на последния - Мохамед (862-873). Али анексира град Александрия към халифата. Най-забележителният представител на династията е Абдала, първият организатор на Хорасан, който установява твърда власт и спокойствие в страната, защитава данъчните имоти от потисничество и се грижи за разпространението на образованието.

В края на царуването на Тахир II в Сейстан се заражда народно движение, срещу което Мохамед, който се възкачва на престола в младостта си и малко мислел за делата на държавата, бил безсилен. Взет в плен от Якуб ибн Лейс (Сафариди), Мохамед е освободен през 876 г. и след това няколко пъти е назначаван за губернатор на Хорасан, но не взема реално участие в събитията. Брат му Хюсеин се оттегля в Хорезм, откъдето след неуспешен опит (874 г.) да превземе Бухара, той пристига в Мерверуд, побеждава Якуб (876 г.) и превзема Нишапур, но още през 877 г. трябва да се оттегли към Мерв, който притежава за няколко години и където издига някои сгради. Братята на Тахир II остават за известно време военни командири на Багдад. От тях Убейдула до смъртта си (913 г.) е смятан за глава на племето Хузаа. Тахиридите са първата мюсюлманска династия от ирански произход; те отбелязват началото на действителната независимост на Източен Иран от Багдад и откриват ерата на просветения абсолютизъм в историята на тази страна.

Сафариди


Сафаридски Иран (861-1003)

Сафаридите са иранска династия, създала държава в центъра на Систан, между днешен Афганистан и Иран в периода 861-900 г. Столиците на Сафаридите били Зарандж и Нишапур.

Основателят на династията е Якуб ибн Лейс ас-Сафар, син на медникар. Той успял да получи командването на армията и, базиран в Систан, прави няколко кампании на изток и запад, окупира Хорасан (сваляйки династията Тахирид) и част от днешен Пакистан (Синд). Халифът се страхувал от Якуб, затова поверил Мавераннахр на Саманидите. Влиянието на Якуб нараствало всеки ден и халифът признал управлението на Якуб в Хорасан, Табаристан, Фарс, Керман и Систан. Въпреки наградата на халиф ал-Мутамид, Якуб не се отказвал от идеята да завладее Багдад. В първата кампания той е победен, а през втората умира, преди да стигне до Багдад.

Сребърни монети на Сафаридите по време на управлението на Амр ибн Лейс

След смъртта на Якуб тронът е наследен от по-малкия му брат Амр ибн Лейс. Той установил добри отношения с халифа, а той признал властта му. По това време укрепването на саманидската държава се извършва в Маверанахр. Исмаил Самани превзема почти целия Маверанахр. За да предотврати укрепването на двете династии, халифът информира Амр, че Исмаил иска да завземе всички земи на Сафаридите. Амр бил победен от Исмаил в битката при Балх (900 г.), бил взет в плен и изпратен при халифа, който наредил екзекуцията му (902 г.). Династията все още продължава управлението си в Систан и след това се превръща във васална на Саманидите и техните наследници.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Тахириды

https://ru.wikipedia.org/wiki/Саффариды

[Hatshepsut]

Саманиди


Държавата на Саманидите

Саманидите са иранска управляваща династия, основала Саманидската държава, съществувала на територията на Хорасан и Мавераннахр (сега територията на Иран, Таджикистан, Афганистан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан, Казахстан и Пакистан) през 875-999 г. Саманидската държава се появява през периода на „иранското интермецо“, когато след арабското завоевание на Иранското плато започват да възникват независими държави с владетели от ирански произход.

Саманидите произлизат от сасанидския шахиншах Бахрам Чубин. Основателят на династията - Саман-Худат е от село Саман (според различни източници се е намирало близо до Самарканд, Балх или Термез), приело исляма по времето на умаядския управител на Хорасан Асад ибн Абдуллах ал-Касри (управлявал през 723-727 г.). Саман-Худат нарича един от синовете си „Асад“ в негова чест. По време на управлението на абасидския управител на Хорасан Гасан ибн Аббад, синовете на Асад, внуците на Саман Худат, са назначени за владетели на Самарканд (Нух ибн Асад), Фергана (Ахмад ибн Асад), Шаш (Яхя ибн Асад) и Херат (Иляс ибн Асад). Това било награда за помощта на халиф ал-Мамун в битката срещу непокорния Рафи ибн Лейс.

Саманидската държава получава официално признание през 875 г., когато халифът ал-Мутамид дава на Наср ибн Ахмад титлата владетел на целия Мавераннахр. Саманидите достигат най-голямата си мощ по време на управлението на брата на Наср ибн Ахмад Исмаил Самани (892-907). Саманидската столица Бухара в този период започва да се състезава с Багдад за титлата културен център на исляма.

Като благочестиви мюсюлмани, Саманидите подкрепят мисионерски дейности за разпространение на исляма и превод на религиозна литература от арабски на персийски. Те се придържаха към сунитския клон на исляма и ханафитската правна школа, освен по време на управлението на Наср II, който симпатизирал на исмаилитите.

История на династията

Името е дадено от името на земевладелеца Саман-Худат от Балх (регион в Северен Афганистан). Името Саман-Худат, според Наршахи, идва от село Саман, което той основава. Впоследствие представители на династията произлизат от Бахрам Чубин и една от седемте Велики домове на Партия - Мехрани. Саман-Худат приема исляма, а внуците му служат на халиф ал-Мамун в Хорасан. За помощта, оказана по време на потушаването на антиарабското въстание на Рафи ибн Лейс (806-810), синовете и внуците на Саман през 819 г. получават контрол над всички най-важни региони на Мавераннахр. Нух става владетел на Самарканд, Ахмад - владетел на Фергана, Яхя - владетел на Шаш, Иляс - владетел на Херат.

През 875 г. Наср ибн Ахмад е назначен за губернатор на Мавераннахр от халиф ал-Мутамид. Неговата резиденция бил град Самарканд. Впоследствие този регион става ядрото на Саманидската държава. При Саманидите северните покрайнини на Маверанахр и Фергана са ислямизирани.

През 888 г. Исмаил ибн Ахмад побеждава брат си Наср, но запазва властта му и след смъртта му през 892 г. става върховен владетел на Саманидите. Столицата е преместена в Бухара.

Успехите в борбата срещу тюркските номади допринасят за икономическия подем на Саманидската държава. През територията на Маверанахр е имало поток от тюркски роби, доставяни на армиите на почти всички мюсюлмански владетели. При Саманидите е имало разцвет на културата и средновековната наука. В същото време се развива не само традиционната персийска литература. Столицата на Саманидите Бухара също става център на новоперсийския език и литература. И така, при Саманидите Фирдоуси започва работа по създаването на ирано-таджикския национален епос Шах-наме.

През 900 г. Исмаил I ибн Ахмад побеждава и пленява Сафарид Амр ибн Лейс. За това Исмаил получава губернаторството в Хорасан от халифа. Преди тях тук са управлявали династиите Сафариди и Тахириди. По това време владетелите на Хорезм, Сафаридите в Систан и местните династии на Афганистан са станали васали на Саманидите.

През 893 г. Исфиджаб (сега Сайрам) е включен в саманидската държава. Най-старата испиджабска мюсюлманска монета е емитирана през 919-920 г. с името на местния династ Ахмад ибн Мата. Саманидите през 995-996 г. имат монетен двор в Исфиджаб и секат свои собствени монети, а през 998-999 г. се издават два вида дирхами - първо със споменаване на местния владетел от династията Матид, след това Саманид, а по-късно са сечени дирхами Матид.

Скоро Саманидите успяват да установят пълна независимост от Багдад (875-999 г.).

От средата на 10 век се наблюдава упадък на Саманидската държава. Серия от дворцови преврати, повишената роля на земевладелците и военната аристокрация подкопават опитите за централизиране на администрацията. Въстанието в Хорасан освобождава този регион от властта на Бухара.

Саманидската династия престава да съществува при Абд ал-Малик II след превземането на Бухара от караханидските турци през 999 г. Последният саманид Исмаил ал Мунтасир е убит през 1005 г. Мавзолеят му е оцелял и до днес.

Територия на Саманидската държава

Саманидската държава включва два големи региона: Мавераннахр и Хорасан. Мавераннахр включва всички територии, разположени на север от река Амударя. Сред тях Бухара, Самарканд, Хорезм, Уструшана, Чач, Фергана, Кеш, Насаф са водещи в икономическо, културно, религиозно и политическо отношение. Регионите в басейна на горното течение и притоците на Амударя - Чаганян, Хутал, Кубадиян, Ахарун, Шуман, Вашгирд, Ращ, Кумед, Бадахшан, Курран, Шикинан, Вахан, Рушан, т.е. райони на територията на съвременен централен, южен и източен Таджикистан и североизточен Афганистан. Вилаетите били разделени на рустаки (на персийски روستاق‎‎‎ - област), а те от своя страна - на градове и села.

Култура при Саманидите

При централизираната държава на Саманидите техните земи просперират, занаятчийското производство и търговията се развиват особено силно, както се вижда от използването на саманидски сребърни монети в цяла Централна Азия. Литературните центрове в саманидската държава са Самарканд, Балх, Мерв, Нишапур и др. Но Бухара е законодателят на тенденциите в поетичния свят, бухарските владетели канят най-добрите поети в двора. Самарканд и Бухара стават признати културни центрове, където процъфтява персийската литература. При Саманидите науката, изкуството и културата на таджикския народ достигат високо ниво. Саманидската държава съществува повече от 100 години мирен живот, което допринася за процъфтяването на градовете, занаятите, развитието на селското стопанство, търговията и минното дело. Това бил истински Ренесанс, който дава на света велики хуманисти, като основателя на персийската поезия Рудаки, създателя на безсмъртната поема "Шах-наме" А. Фирдоуси, великия енциклопедичен учен и мислител, географ, астроном и математик Ал-Бируни и световноизвестният персийски учен-енциклопедист Ибн Сина (Авицена) и др. Философията и историята процъфтяват. Това е времето на основаването на иранската ислямска култура. Един от най-важните приноси на това време към ислямската култура е новата техника за обработка на керамика от Нишапур и Самарканд, която позволява да се запази картината след изпичане и да се покрие с глазура. Основните керамични продукти са вази и чинии, украсени със стилизирани сасанидски мотиви: конници, птици, лъвове и арабска калиграфия. Процъфтяват бронзолеенето и други видове металообработка. Малко сгради от този период са оцелели, но мавзолеят на Исмаил Самани (907 г.) все още стои в Бухара, показвайки оригиналността на архитектурата от този период.

Мавзолеят на Исмаил Смани в Бухара

Исмаилизъм

Исмаилизъм (на арабски: الإسماعيلية‎‎, на персийски: اسماعیلیان‎) е група религиозни движения в шиитския клон на исляма, възникнали към края на VIII век. Всяко движение има своя йерархия на имамите. Титлата „Ага хан“, имам на низари (най-голямата и известна общност на исмаилитите), е наследствена и първият ѝ носител се счита за пряк потомък на Мохамед. В днешно време имамът в този клон на исмаилитите е Ага Хан IV. Исмаилитите от всички разновидности са повече от 20 милиона към 2019 г. Исмаилитите са втората по големина група в шиизма, като останалите две са дванадесетниците (Ithnā ʿAshariyyah) и заидите (Zaydiyyah).

История

Появата на исмаилитите се свързва с разцепление в шиитския клон на исляма, настъпило през 765 г.

През 760 г. Джафар ал-Садик, шестият шиитски имам, лишава най-големия си син Исмаил от правото да наследява имамата. Редица експерти смятат, че причината за прехвърлянето на правото на наследство на имамата върху най-малкия му син е, че Исмаил заема изключително агресивна позиция срещу сунитските халифи, което можело да наруши съществуващия баланс между двата клона на исляма, благоприятен както за шиитите, така и за сунитите. Освен това около Исмаил започнало да се формира антифеодално движение, разгърнало се поради рязко влошаване на положението на обикновените шиити. Най-бедните и средните слоеве от населението свързват с идването на власт на Исмаил надеждата си за значителни промени в обществено-политическия живот на шиитските общности.

Броят на привържениците на Исмаил се увеличава, което предизвика тревога както сред шиитските феодали, така и у самия Джафар ал Садик. Исмаил скоро умира, като има подозрения, че смъртта му е резултат от заговор на шиитските управляващи кръгове. Джафар ал Садик оповестява широко факта на смъртта на сина си и твърди, че дори е разпоредил трупът на Исмаил да бъде изложен в една от джамиите. Смъртта на Исмаил обаче не спира разгръщащото се движение на негови съмишленици. Първоначално те твърдят, че Исмаил не е убит, а се укрива от враговете и след известно време обявяват Исмаил за седмия „скрит имам“, който в подходящ момент ще бъде обявен за месия- Махди и всъщност след него не трябва да се очаква появата на нови имами. Исмаилитите, както започват да се наричат привържениците на новото учение, твърдят, че Исмаил не е умрял и по волята на Аллах е преминал в невидимо състояние, скрито от простосмъртните, „гейба“ („Гайб“) – „отсъствие“.

Някои привърженици на Исмаил вярват, че Исмаил действително е починал, затова синът му Мохамед трябва да бъде обявен за седмия имам. (Прави впечатление, че с течение на времето мнозинството от исмаилитите започват да вярват в седмия имам Мохамед, син на Исмаил.)

С течение на времето исмаилизмът така се засилва и разширява, че показва признаци на независимо религиозно движение. Исмаилитите образуват широка, добре конспирирана мрежа от проповедници на новото учение в Ливан, Сирия, Ирак, Персия, Северна Африка и Централна Азия. На този начален етап на развитие движението исмаилизъм представлява мощна средновековна организация с ясен йерархичен модел на вътрешно строителство, своя много сложна философска и богословска догма с елементи, напомнящи гностическите учения на зороастризма, юдаизма, християнството и дребните култове, разпространени в средновековния ислямско-християнски свят.

Постепенно исмаилитите придобиват сила и влияние. През X век в Северна Африка те основават Фатимидския халифат. Именно към периода на управление на Фатимидите се отнася разпространението на влиянието им в Северна Африка, Египет, Палестина, Сирия, Йемен и светите мюсюлмански градове Мека и Медина. Кайро става център на Фатимидския халифат. Въпреки това в останалия ислямски свят, включително сред ортодоксалните шиити, исмаилитите са считани за крайни сектанти и често са жестоко преследвани.

След падането на Фатимидския халифат през 11 век, центърът на исмаилизма се премества от Египет в Сирия, а след това в Персия. Центърът на общността в Персия, Аламут, пада през XIII век в ръцете на монголските завоеватели.

След това исмаилитите се заселват в разпръснати общности в различни страни, главно в Персия и Централна Азия, например в Горен Бадахшан, афганистанските провинции Бадахшан и Баглан, както и в Сирия, Индия, Израел и други страни. През 1830 г. ага Хасан Али Шах, 46-ият имам на исмаилитите, получава почетното наследствено звание Ага хан от шаха на Персия.

В Саудитска Арабия исмаилити (сулеймани бохра) живеят в провинция Наджран, граничеща с Йемен.

Направления

В края на XI век в рамките на исмаилизма се обособяват две направления:

- низарити - най-голямата и известна общност на исмаилитите - вярват, че „скритият имам“ е най-големият син на халиф ал Мустансир Низар и приемат безпрекословната власт (включително политическа) на имама в общината. Днес живеят в различни азиатски страни (в Афганистан, Иран, Таджикистан, Китай, Сирия и др.). Титлата „Ага хан“, имам на низари, е наследствена и първият ѝ носител се счита за пряк потомък на Мохамед. В днешно време имамът в този клон на исмаилитите е Ага Хан IV.

- мусталити, които признават за водач ал Мустали, най-малкия син на халифа. Мусталитите емигрирали от Йемен предимно в Индия (около Бомбай)
От друга страна, също през XI век от исмаилитския клон се отделя етнорелигиозната арабска общност на друзите, днес населяващи предимно Сирия, Ливан и Израел. Те изповядват монотеистична религия и остават твърде далече от обичайния ислямски култ, като не признават нито специалните култови места, нито утвърдения богослужебен ритуал.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Саманиды

https://bg.wikipedia.org/wiki/Исмаилизъм