Патриотизмътъ на срѣдновѣковнитѣ българи

[Hatshepsut]

Патриотизмът на средновековните българи


Строителството на летния дворец на император Роман I Лакапин (920-944). При изкопаването на основите на сградата била открита мраморна бича глава (което за яснота е написано и в миниатюрата), която впоследствие захвърлили във варницата на обекта. Това събитие било смятано за първопричина за появата на унищожителна епидемия от чума по воловете и биковете във Византия при управлението на император Роман II (959-963). Рисунка от л. 141 в "История" на куропалата Йоан Скилица, ХII-ХIII в., Национална библиотека-Мадрид

,,За България закопнели, за България си мислели, България със свобода да ги дари"

Представата за България като спасителен остров от всички мъки е ярък белег на патриотизма на средновековния българин

Патриотизмът не е изобретение на новото време. Множество писмени извори съдържат високото самомнение на средновековния българин, ясното съзнание за изключителното място на българите сред останалите народи, за изключителното място на България в световната история. Силата на средновековната ни държава е достатъчно основание за това.

Съзнанието за собствената сила и изключителност има дълбоки исторически корени. Един от вождовете на отвъддунавските славяни - Даврент, отговаря рязко на аварски ултиматум през VII в.: "Кой впрочем е този човек между човеците и под слънцето, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата. И ние сме сигурни в това, докато има война и мечове." Средновековният патриотизъм е преди всичко отчетливо съзнание за принадлежност към общността. Нещо повече, средновековният българин дори не може да си представи своето съществуване без общността, към която принадлежи. Не толкова със слово, колкото с всекидневен упорит труд в мирно време и на война прадедите ни са завоювали правото да бъдат част от своята общност.

Особен поглед върху средновековния български патриотизъм може да се намери в Пространното житие на Климент Охридски, написано вероятно от охридския архиепископ Теофилакт през последната четвърт на ХI в. За Кирило-Методиевите ученици Горазд, Климент, Лаврентий, Наум и Ангеларий България се представя като спасителен остров от всички мъки "За България закопнели те, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде свобода [в смисъл на "свобода на действие"]". Един век по-късно капризният византийски аристократ Григорий Антиох, който добре познава България, ще я нарече "земя на блажени".

Неизменна част от патриотизма на средновековния българин е и поддържането на култа към владетеля, който винаги се възприема като пръв символ на средновековната ни държавност. С времето и според историческата среда култът към владетеля бележи известно развитие. Ако в годините на разцвет българските владетели се величаят чрез забележителното строителство, което извършват, чрез любовта и грижата им за развитие на българската духовност, то в годините на тежката стопанска криза от втората половина на ХIV в. цар Иван-Александър е хвален само с книголюбството му и за християнското му усърдие - все "нескъпи" занимания. Строителството вече е ограничено до най-нужното.

От особена важност е едно рядко коментирано сведение в среднобългарски паметник, известен от значителен брой преписи и озаглавяван обикновено "Разумник-указ". Въпреки че най-ранният от преписите се датира около 1380 г., произведението вероятно има и много по-ранни варианти, недостигнали до наши дни. "Разумник-указ" е изграден чрез любим средновековен литературен похват - с редуване на въпроси и отговори. Един от отговорите дава представата на средновековния българин за известните му народи и на какви животни според него те отговарят. На първо място, естествено, ще трябва да се спрем на бика, който според "Разумник-указ" съответства на българите.

Бикът е най-отчетливият символ на мъжката сила. В митологичните вярвания на предсредновековните народи в Източна Европа и Предна Азия бикът има специално място. Той е божествен символ, олицетворение на мъжката възпроизводителна сила, на плодовитостта, на възраждащата сила на слънцето. И това е съвсем близко до ума. Съществуват случаи обаче, наистина в по-ранни исторически периоди, когато бикът олицетворява земята и женската плодовитост. Яздят бикове, т.е. укротяват мъжкото и животинското начало, финикийската богиня Астарта и Европа в мита за отвличането й от Зевс. Бикът е неизменен участник в представата за соларните божества. Заради могъщия си рев бикът олицетворява също гръмотевиците, дъжда и плодородието (като следствие от изобилните дъждове). Възможно е споменаването му да е далечен отглас и от култа към Митра или от стари славянски ритуали по посвещаване на бикове на "бога на гръмотевиците".

Няма съмнение, че както и в останалите части на "Разумник-указ" отъждествяването на българите с бик е израз на народностната самооценка за изключителното място на нашия народ сред останалите средновековни народи. Бикът има изключително, единствено място дори във всекидневен смисъл. Както е известно, само едно от мъжките телета - най-добре развитото, най-мощното, се избира да остане некастрирано, т.е. да се превърне в бик (Хр. Вакарелски, 1977). Останалите се кастрират, за да се превърнат във волове, които се използват само като работен добитък. Макар в устава на Бачковската обител от края на ХI в. биковете да са споменати в множествено число заедно с "пасищните говеда" (общо 72 броя), то нямаме никакво основание да мислим, че биковете са имали друго освен изключително, единствено място сред домашните животни през ХI в. и преди това.

Едва ли ще са нужни особени обяснения за свързването в съзнанието на средновековния българин, на познатите му народи със съответстващи им животни. Повечето от тези връзки са напълно логични, близки до ума. Особено в късните преписи на среднобългарските произведения тюркските народи кумани, татари, турци се свързват с хитри и силни животни като лисицата. Турците са наричани понякога "разгневения варварин". Освен с животински аналогии немците са описвани и като "жестоки", а франките - като "безчовечни мъчители" в Пространното житие на Климент Охридски например. В "Разумника-указ" обяснимо лисицата символизира гърците, мнение, което се подкрепя още по-ясно в други произведения, като "Сказание на Сибила" например.

Изключителното самомнение на средновековния българин, първенствуващото място, което той винаги отрежда на отечеството си сред другите страни, има за основа, разбира се, мощта и величието на средновековна България, но в същото време е реакция и по подобие на отношението на византийците към околните им народи. Дори и през ХIV в. във Византия продължават да гледат отвисоко на всички съседни народи. Изучаването на чужди езици продължава да се смята за ненужно, а тези от сановниците, които го правят, са гледани с недоверие и неприязън. Макар някои промени от края на ХIII в. вече да се забелязват. Изключителна рядкост чак до 1453 г. са аристократите, които учат чужди езици. Ватаци, един от пълководците на Йоан Кантакузин, изучавал турски език и можел свободно да води преговори или да разговаря с наетите турски отряди. Димитрий Кидонис, пръв министър в двора пак на император Йоан Кантакузин (1347-1354), започва да изучава латински език, за да общува свободно с обитателите на Галата. Император Мануил II Палеолог (1391-1425) изпитвал силно неудобство от невъзможността сам да контролира политическите си контакти поради невладеене на чужди езици (Р. Браунинг, 1962).


Извори:

". . . Това знайте, братя: на света има трима царе, както е и светата троица на небесата. Първото царство е гръцкото; второто царство е българското; третото царство е иверското [грузинското]. В гръцкото царство е отецът, в иверското е синът, в българското [е] светият дух. Гърците ще предадат богу царството, а българите - християнството, а пък иверите тъй също ще предадат християнството . . .

Въпрос: Разкрий ми какви са отличията на народите?

Отговор: Франкът е лъв; аламанинът е орел; сарацинът - вепър; турчинът е змия; арменинът - гущер; индиецът - гълъб; сириецът - риба; иверинът е овен; татаринът - Агарино куче [т. е. неверник]; куманинът е гепард; русинът е видра; литвиецът е тур; дубровчанинът - мечка; гръкът е лисица; българинът е бик; влахът е котка; сърбинът е вълк; унгарецът - рис; алеманинът - зубър; чехът е катерица; аланът е елен; саксонецът - кон на овчар; полякът - норка; евреинът - язовец; арбанасинът [албанецът] - бобър; египтянинът - козел; хунавът [хунът] е заек; аркадинът е полукозел-полуелен; цаконинът [от областта Цакония в Морея] е кърт; сакунатинът [може би от племето секули в Карпатите] - бивол; персиецът - жерав; хърватинът - аспида.

У всички тези народи има дванадесет книги; правоверните са три: гръцка, българска и иверска; полуверните са франкска, алеманска, унгарска, чешка, арменска. Неверните книги са четири: еврейска, турска, сарацинска и литовска.

А всички народи са седемдесет и два и половината имат закон [т. е. приели са християнството] . . ."

Из "Разумник-указ", ХIII в.

Превод на А. Милтенова


". . . Сивила им отговори [тълкувайки сън]: "Деветте слънца са девет рода. Първият са славяните, тоест българите: добри, гостолюбиви и смирени, истинни и незлобливи, обичащи чужденците и християнството. Те ще предадат правата вяра богу, превъзхождайки целия свят.

Вторият род са грузинците: кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за бога разпитващи.

Третият род са елините, тоест гърците: разместващи царете, смесващи се с всички народи, самохвалци, лъжесвидетели, горделиви, златолюбци, съдещи с подкуп . . .

Четвъртият род са евреите, избрани от бога за много дела . . ."

Из "Сказание за Сибила", преди 1380 г.

Превод на А. Милтенова

http://www.bolgari.net/bylgarskiiat_patriotizym_prez_srednovekovieto-h-442.html

[Hatshepsut]

За Родовата Памет В Средновековната Българска Книжнина

През последните години нерядко се случва нациите да бъдат обяснявани, общо взето като "въобразени общности", като "въображаема политическа общност, която се представя едновременно като същностно ограничена и суверенна". Това ще рече, че нациите имат фалшива същност и са изобретение, личностно творение, а не са се формирали в продължение на историческия процес, през вековете.

За българската нация, например, някой може да твърди, че е изобретена по волята на Великите сили. Дори на една Велика сила – Руската империя. Тъй като Руската империя имала нужда от православна християнска държава, която да се намести на политическата карта на Европа, в максимална близост до Проливите, разкъсвайки територията на Османската империя – и ето поражда се България. Всичко се развива много бързо. В Русия набира все повече сподвижници славянофилското движение ("всички славяни сме братя, да помогнем на братята славяни, които са под робство"), руската енергия се пренася върху неоформената още нация в Мизия, Тракия и Македония, всички тези хора, живеещи във въпросните земи, благодарение на Русия, руските внушения и в унисон с руските имперски интереси, осъзнават себе си, "въобразяват себе си" като българи.

Трябва да посочим, че една такава история е дълбоко невярна. Тя може да битува само като въобразена вътре в общност, имаща интерес от продажбата на такъв небивал разказ. Защото такава история може да е валидна за други, по-нови нации, но не и за българската. Ето защо:

Всеки българин е учил в училище "История славянобългарска"(писана през 1762 г.) и е запомнил, ако не друго, поне известното обръщение обвинение на Паисий към родоотстъпниците и отцеругателите: "О неразумни и юроде!" Значи още през 1762 г. в българските земи е имало българин с изявена патриотична позиция, чието дело е било посветено на това, да възпитава в патриотизъм своите родственици. А за Паисиевото дело не е отговорна една или друга империя, най-малко Руската, което се потвърждава от т. нар. "Гръцки проект" на Екатерина Велика, две десетилетия след написването на "История славянобългарска", целящ възстановяване на гръцката византийска държава върху българските земи.

Трябва да знаем, че Паисий не е някаква "бяла лястовица". Той е еманацията на един никога нестихващ процес. От тази гледна точка ще бъде интересно да видим кои са другите подобни нему патриоти, които са обичали българщината, давали са ѝ израз и са я противопоставяли на небългарското.

Става дума за изтъкнати български средновековни книжовници, които често остават встрани от интереса на любителите на историята. Причините основно са езикови и мирогледни. Езикът, на който създават произведенията си, с неговите граматически норми, е твърде далечен за голяма част от нас. Стилистиката на средновековните творби пък е подчинена на религиозната доктрина, отново нехарактерна и чужда на нашето секуларно (критично към православния канон) общество.

Черноризец Храбър (X в.) е първият старобългарски книжовник, който твърдо застава на позициите на българското (славянското), противопоставяйки го на чуждото (гръцкото). В "За буквите" пише:

"Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: ,,Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?", то рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: ,,Кой ви е създал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат: ,,Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий." И ако попиташ в кое време, то всички знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз (...)"

Много важен е и следният пасаж от произведението:

"И така мнозина за много години едва събраха 38 букви. После пък, като минаха много години, намериха се по божие повеление 70 мъже, които преведоха от еврейски на гръцки език [библията]. А славянските книги сам св. Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години: онези мнозина, 7 души, и за много години създадоха техните букви, а 70 — превода. Затова славянските букви са по-свети и по за почит, защото свят мъж ги е създал, а гръцките — елини езичници."

Сравнявайки създаването (изнамирането) на славянската азбука с това на гръцката, Черноризец Храбър изтъква предимствата на първата, родната. Отначало гърците не са имали своя собствена азбука, а са ползвали финикийските писмена. След това цели 70 мъдри мъже превеждат Светото писание от еврейски на гръцки и така постепенно пригодяват гръцките букви, докато сам св. Константин Кирил Философ в кратък срок, "за малко години", създаде славянската писменост. Освен това творецът на славянската писменост е светец, докато творците на гръцката са езичници. Всички тези факти служат, за да се покаже достойнствата на българското и родното пред чуждото, в случая – гръцкото.

В Бориловият синодик, от XIII в. с приповдигнат тон е изразена гордостта от мощта на българския владетел Иван Асен II. "Великият и благочестивият цар Иван Асен, син на стария цар Асен, който, като имаше голяма любов към бога, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него, който създаде манастири и ги украси богато със злато, бисери и многоценни камъни, и всички свети и божествени църкви надари с много дарове и обяви пълна свобода за тях, а всички свещенически чинове — архиереи, свещеници и дякони — почете с голяма чест. Още повече той потърси с голямо желание да възобнови патриаршията на българското царство." Освен христолюбивото дело на царя, се подчертава царското величие, изразено и в това, да се "възобнови българската патриаршия". Явно е, че съществува историческа памет за собствена, българска църква, а "великият и благочестивият цар Иван Асен" е такъв, защото съумява отново да добие правото ѝ на съществуване. Така се постига своеобразна легитимация на българщината в очите и на небългарите.

В по-късното допълнение на Бориловия синодик, датиращо след падането на България под османско владичество, отчитаме признанието на потомците пред делото на мъчениците за българската вяра, загубили живота си в "благоверие" и дали отпор на исляма:

"(На) всички български митрополити и епископи, архимандрити и игумени, които са починали в благоверие, вечна им памет!

(На) всички боляри, малки и големи, поборници и сътрудници на благоверието и приятели на светата и божествена църква на българското царство, вечна им памет!

(На) Семир, Иончо, Добромир, Иваншо и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра, вечна им памет!"

В бележките на монах Исая от 1371 г. можем да видим запечатан ужаса на обикновените българи пред лицето на турското нашествие. Монахът споделя:

"Тази книга на св. Дионисий, започнах да превеждам в добри времена, когато божествените църкви и Света гора процъфтяваха като рай, като някаква постоянно напоявана градина. Свърших я обаче през най-злочестото от всички зли времена, когато Бог бе излял гнева си над християните от западните страни (имат се предвид християните от Балканите). И наистина, тогава живите облажаваха умрелите по-рано. И вярвайте ми, не аз, който съм невеж във всичко, но и премъдрия сред елините Ливаний не би могъл с писане да представи нуждата, която споходи християните от западните страни."

В Дриновския сборник и синодик (XVI век) се съдържа поменик на българските царе. Там четем за "Иван Асен, българският цар, освободил от гръцките работи българския род.  Теодор, наречен Петър, негов брат и цар. И Калоян, цар и брат негов, и много победи придоби той над гърци и франки."

Друг ценен документ с богато историческо съдържание е славянският превод на хрониката на византийския писател Константин Манасии, т. нар. Манасиева хроника. Този превод е направен по поръчка на българския цар Иван Александър (1331-1371 г.). Имал е за цел да запознае българите със славното им минало, пробуждайки у тях гордост и любов към отечеството. Хрониката съдържа 70 миниатюрни цветни рисунки. Сред тях срещаме изображения на Крум, Симеон, Иван Александър, на похода на русите в България, войните срещу Василий II Българоубиец и др. Явно Иван Александър правилно е отчел въздействието на тази хроника върху сънародниците си, след като и днес хората не са безразлични към рисунката на Крум от наздравицата с боилите му след победата над Никифор Геник или към миниатюрата с Кръщението на българския народ.

В българската агиографска литература (сред житията на светците) също долавяме откъслечни, но безспорни патриотични податки. Споменава се за "преславния наш град Търнов", т.е. директно е припозната столицата на Второто българско царство. В житието на света Петка, от Люблянския сборник, четем за "славния град Търнов", за "великия преславен град". Определен интерес представлява същото житие в Копривщенския сборник от XVII в., в който се съобщава:

"Иван Асен, син на стария цар Асен, крепко държеше тогаз царството, и никак не се побоя от ония френци, които завзеха Цариград, ами реши да повдигне войската си и да плени нечестивците, и да завладее много земя. И скочи юнашки, по Божията воля, и прие македонската земя, и Сяр и Атонската гора, сиреч Света гора." Подвизите на Иван Асен II (1218-1241 г.) определено предизвикват одобрението на пишещия.

В житията на светците Никола и Георги Нови Софийски подвигът на българските мъченици за христовата вяра служи за пример. За тях двамата, Паисий Хилендарски ще напише, че "от безбожните турци пострадали в царство Селимово".

Истина е, че средновековната книжнина не е доминирана от близките и съвременни на нас стереотипи, в този смисъл изглежда някак далечна и чужда. Но пък виждаме, че патриотичното чувство сред българите "от онова време" е налице, то не бива да се пренебрегва, защото приобщава тези хора с нас, за да ни обвърже в една исторически формирала се общност, преминала заедно през превратностите на времето и оцеляла.

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

"О т е ч е с т в о" - значение и употреба на думата през средните векове, свързана с развитието на общественото, патриотичното и религиозното съзнание

Най-ранното нейно писмено засвидетелствуване е в старобългарския превод на евангелието. В Зографско и в Мариинско евангелие думата се среща в смисъл на "р о д" (род, поколение). Отъждествяването на "отечество" с "род" отвежда към стадия на патриархата/родовообщинния строй, когато бащата - старобълг. ез. "отец", е възприеман като глава на поколението и символ на рода.
Заедно със значението на "род" думата е придобила и значение на "родно място", т.е. мястото, където е бащиният дом. С това значение "отечество" се употребява в книжнината през цялото Средновековие. Среща се както в превода на евангелието, така и в оригиналната житийна литература и в химнографията. Например в Канон на Димитър Солунски, в похвални слова на Климент Охридски, в Успение Кирилово, в жития на Иван Рилски, в Служба на Ромил Видински и др. Отечество в смисъл на родно място възниква вероятно също в условията на родовообщинните отношения, когато има племенна раздробеност и показва един регионален кръгозор. По традиция думата се употребява и тогава, когато е създадена българската народност с общ език, религия и територия. В този смисъл се запазва до най - късно време и в българските народни говори: напр. "Котел ми е бащина", народна песен.

Съзнанието за етническа цялост се изразява с думите "език български" и "род български", а общността на територията на българския народ с думите "българска земя".
Във връзка със завършилите процеси на етническа и политическа консолидация значението на думата "отечество" се разширява. Наред с употребата й като "родно място" тя започва да се възприема и като понятие за родна страна, родина. Среща се с това значение в приписки от 13 в., в преводни творби, у патриарх Евтимий Търновски. Най - ясно и определено "отечество", в смисъл на "родина" се употребява в творчеството на Григорий Цамблак - Похвално слово за Киприан, Похвално слово за Евтимий.

Още в края на 9 в. в старобългарската литература (при Климент Охридски, в превода на псалтира) отечество се употребява и в смисъл на "рай", защото според Библията Бог въвежда първите хора Адам и Ева в рая. Раят е първият дом на бащата на човечеството. Отиването на праведниците в рая е връщане към дома на праотеца Адам. Това религиозно съдържание на понятието "отечество" се среща особено често през 14 в. Намираме го в творчеството на патриарх Калист, патриарх Евтимий Търновски, на Григорий Цамблак. В Житие на Иван Рилски Евтимий Търновски казва, че единствената грижа на светеца била "небесното отечество".
По - рядко се среща още едно преносно значение на думата "отечество" - гроб. Употребява се е приписки от 13 и 14 в. В основата му лежи библейското схващане, че човекът, направен от пръст, в пръстта отива, т.е. връща се там, откъдето е излязъл - земята.

Виж: Ангелов, Д. Съдържанието и смисъла на думата отечество в средновековната българска книжнина. - Старобългаристика, кн. 4, 1977 и др.

Ирена Янчева