Христо Ботевъ

[Nordwave]

Христо Ботев

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.

На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

https://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=1

[Hatshepsut]

Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

[Hatshepsut]

Борба

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде...
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост... Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
"Бой се от бога, почитай царя!"
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
"Боже, помилуй - грешен съм ази",
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази...
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби - зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец...
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

[Hatshepsut]

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!

Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

[Nordwave]

Майце си

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам -
мечти и мисли - от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах - що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана...

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

[Hatshepsut]

Моята молитва

    "Благословен бог наш..."

О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже -
мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;

не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;

не ти, боже, на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!
любов жива за свобода -
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Не оставай да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!...

[Hatshepsut]

В механата
     
Тежко, тежко! Вино дайте! 
Пиян дано аз забравя 
тия, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!
     
Да забравя край свой роден, 
бащина си мила стряха 
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завеяха! 
     
Да забравя род свой беден, 
гробът бащин, плачът майчин, 
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин --- 
     
грабят от народа гладен, 
граби подъл чорбаджия, 
за злато търговец жаден 
и поп с божа литургия! 
     
Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка!
Скоро той не ще да стане:
ний сме всинца с чаши в ръка! 
     
Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни ---
крещим: ,,Хайде на Балкана!``
     
Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви 
и пеем, и се смеем 
пред народни свети жертви! 
     
А тиранинът върлува
и безчести край наш роден: 
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!
     
О, налейте! Че да пия! 
На душа ми да олекне, 
чувства трезви да убия, 
ръка мъжка да омекне! 
     
Че да пия напук враги, 
напук и вам, патриоти!
Аз вече нямам мило, драго, 
в вий... вий сте идиоти!

[Nordwave]

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

"Обесването на Васил Левски" е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в "Песни и стихотворения". Напечатана е в "Календар за 1876 година" под образа на Васил Левски.

http://www.hristobotev.com/menu_2_1_1.html

[Hatshepsut]

Патриот

Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек - що да прави?
изяда си и месата.

[Hatshepsut]

На прощаване в 1868 г.

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че ази
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе",
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят.
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
с в о б о д а и с м ъ р т юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен;
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

http://www.hristobotev.com/menu_2_1_6.html

[Hatshepsut]

Зададе се облак темен

Зададе се облак темен
откъм гора, от Балкана;
дали ще е дъждец дребен,
или ще е буря страшна?

Ех, мой дядо, тежко време!
Ралото се едвам влачи
и след него сееш семе,
пот от чело, град от очи!

Кажи, дядо, защо плачеш
над тез дълги бразди черни;
от чер облак ли се плашиш,
или мрат ти деца дребни?

Кажи, дядо, че аз помня
какъв юнак напред беше;
бог да прости баба Стойна,
тя пееше, ти ореше.

Друг път - помниш? - лани беше:
аз заминах през гората,
сред юнаци ти седеше
като баща със брадата.

Какъв беше ти тогава!
Сега плачеш - защо, дядо?
Байряк ли се не развява,
или нямаш сърце младо?

"Ех, мой синко! Що ме питаш?
Чуй тоз гарван, де там грачи...
Но в село нели отиваш,
ще да видиш защо плаче

стар войвода след туй рало!
Там селото се е сбрало
на мегданя, за да гледа
мойте момци, мойте чеда!

Ти ще видиш там набити
на прътове, на върлини
на момците ми главите -
избиха се две дружини!

Двама братя воеводи,
двамата ми верни сина:
скарали се кой да води
бащината си дружина!

Тесни били планините
за несговорна дружина!
И стърчат им днес главите,
за да плаче кой как мине.

Боже, с гръм ти разсипи ме!
Ветре, в прах ти разнеси ме!
Да не гледам деца малки
и техните клети майки,
 
окол пръте как се късат -
ръце вдигат към главите,
и как после ще се мъчат
голи, боси и пребити."

Закапаха едри капки,
летят, крякат гъски, патки:
буря страшна ще да ревне,
нели не са капки дребни.
 
секи тича, в село бяга,
дядо не ще да разпряга.
- Хайде, дядо, да вървиме.
"Стой да умра, помогни ми!"

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите стихотворенията на Христо Ботев:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=312

...както и неговата публицистика и писмата му:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=313

[sekirata]

ВТОРИ ЮНИ -ДЕН НА ХРИСТО БОТЕВ И НА ЗАГИНАЛИТЕ ЗА СВОБОДАТА И НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ

"Мечти мрачни, мисли бурни
са разпнали душа млада...
-----
Често, брате, скришом плача
над народен гроб печален;
но кажи ми, що да тача
в тоя мъртъв свят коварен?"
Христо Ботев

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г.-/стар стил/ в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев — „Майце си“. От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“. През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“. Май 1876 г. — вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на вр. Вола във Врачанския балкан.

Личността, животът и творчеството на Христо Ботев могат да бъдат изразени с една дума: БОРБА! Борбата за Ботев се диктува от епохата, в която живее. Най- общото определение на тази епоха е: национално робство, политически гнет, социална експлоатация. Това е време, в което личната съдба е само едната страна на народното нещастие, защото се касае за унищожението на една нация, за лишаването на един народ от всички форми на самостойно държавно съществуване, за собствено културно развитие.
А историята се повтаря… НО къде е Ботев?!!!

На Вола нека птичка пее
и Дяволът да онемее!
Дървето, храстите, листата,
гората, птиците, полята,
всичко прегръщам и се моля-
Ботев,нека да е твоя воля!
Събуди народ изстрадал,
завърни народ избягал.
Дай му сили,вяра, мощ,
ако трябва пищов, нож!


Който не ми вярва ако ще,
сърце ми болката ще изреве
и ще проклина ,че се е родило
да страда да търпи и гнило
общество, порядки разни,
и продажници омразни!

ВСИЧКО СЕ ПРОДАВА
А БЪЛГАРИЯ ВСЕ СТРАДА,
СТРАДАТ И ТАКИВА КАТО МЕН
И ДОРИ ДА ПЛАЧАТ ВСЕКИ ДЕН
НЯМА КОЙ ОРЪЖИЕ ДА ХВАНЕ,
ВСИЧКО СИ ОСТАВА КАТО ЛАНИ....



"Бог не наказва когото мрази!"-
каза го Ботев и отсече,
а днес и секирата рече-
Очи плачат, душа стене,
затънали сме вси до колене,
за троха хляб треперим днес
и чакаме от някъде добра вест.
Стоим и молим се
за дни по добри,
но нищо не вършим,
бием се в гърди,
кой какво имал,
кой взел, кой дал,
танцьори нещастни сме
в маскиран бал.
Стоим и молим се
за помощ отдалеч,
примирени, не борим се,
търпиме сеч,
боледуваме и полудяваме,
купуваме се и се продаваме!
Парата във култ издигаме,
не се раждаме, умираме
отчаяни, мачкани до последен дъх.
Българинът можеше да бъде пръв!
Можеше, но не можа да сколаса
да дигне глава, змия опаса
бедно сърце, изстрадало, клето.
Кой наложи нам това вето?!
Нима Ботев не ни показа...?
Нима Левски не ги смаза
онези чужди, бедни душици
предатели наши за дребни парици?
Сирените вият,
юнско слънце пече,
в гърди се бият човеци менте.
Къде си Ботев,
събуди се, стани,
дай сила, надежда
и нам поведи
по нов път чист,
дай любов и мощ
на народ омагьосан
от едно време йощ.
Сълзи си сбирам,
за кой път умирам,
с душа раздрана
Балкан ще хвана,
с животните, с птиците
ще живея там,
ще ме разберат по добре. Знам.



Ти си във мен, аз съм във теб
заразена от твоята борбеност, дух
и днес втори юни плача за теб,
двойници имал си,заболя ме,чух…
Робството турско и американско ,
мъката,болката ,теглото канско,
няма го нийде по белия свят,
скараха ни дори с руския брат!
Ти помниш, знаеш всичко от тогаз,
в тъмното светеше и издигаше глас,
но и на тебе видяха ти сметката,
оживява в мене на Вола гледката!
Чалми разни,чуждица омразни,
луди,зомбирани и продажни
души празни  ни дирижират,
геноцид  на тепсия сега ни сервират!
И днес както винаги викам те аз,
изпитвам болка и студ, мраз,
няма ли как, как да възкръснеш
и мозъци болни с куршум да пръснеш?
Падам и ставам, свалена,не повалена,
на теб вярна оставам над пошлото извисена!



Ти едничък ми остана,
но как да хвана днес Балкана,
свободата си как са запазя,
честта и името си да опазя?
Сред чуждица аз живея,
как да пея, да се смея,
неразбрана си оставам,
падам, ставам, не се давам!
Да целуна твойто чело
па дори на сън и смело
в този ден да се изправя
искам, няма да оставя
твой завет и мъдро слово.
Не искам нищо наготово!
Приспаха те во век предатели,
предадоха те и приятели
и"ней"дори не бе ти вярна,
съдба злочеста и коварна!
Само в тебе вярвам,братко,
ще го кажа точно,кратко-
Приеми ме в твоя свят,
дай ми сила,дух корав!
Не ще спра да се боря,
не ще хленча и се моля,
не ще спра да пея,сричам,
по Ботевски да те обичам!



Седя на прага, търся те с очи,
знам няма те,о, Господи!
Ботев, няма те и теб,
Левски…всичките по ред.
Отдадохте живота свой
за страхлив и търпелив народ,
до кръв останахте му верни в бой
и защитихте вяра,род!
Радецки пори днес водите
на Дунав, мои са мечтите,
а Вола пее свойта песен,
о,Ботев, лято не е , есен
опари ни като листа,
зависими сме и деца
на славния хан Аспарух,
пълним нечий чужд търбух.
Зомбирани и омагьосани,
заклеймени и жигосани,
като в магия черна, зла.
Къде си Ботев, дай ръка
на братя свои и сестри,
във бой последен поведи!


Слънце пече, вятър няма
във родна Земя лъжа,измама
пълзи, залива ни като смог,
затрива мой мил народ!
Дете крещи,птица пищи
в усое,в зелена гора,
предател на народ мучи,
катобик разярен,о,не,свиня
в свинарник рови,грухти,
дребна душица,клюкар слухти!
А там във Балкана лежи юнака
прострелян нелепо от гад в трънака,
месецът дори затъми,
звездата на Ботев се скри!
Скри се,но днес пак изгря
в моята родна,свидна Земя-
робска била,но има сила
там на небето,изпила
горчивият сок на съдбата,
аз продължавам...борбата!

Там високо във Балкана
жив во веки той остана-
буден ум, борец, бунтар,
велик поет, любим, другар!
Съдба ли бе това човешка?
Дали не е на Господ грешка
велики българи да мрат
за чужда паплач, наша смрат?!
Боли сърцето, но кръв няма,
а искам правдата голяма
България днес да залее,
врагът чужд, наш да онемее.
Във името на Ботев, Левски...
бих направила на трески
продажниците наши сиви,
души без чест,мутри, горили!
А там на Вола птиче пее,
слънце жарко пече, грее,
но на мен ми е студено!
Стига -Стоп!Дайте-Зелено!
Защо България се спира
по пътя и нагоре, мира
не дава се на души чисти
със буден ум, борбени?!Глисти
изяждат българското днес!
О Боже, стига болка, стрес!
Събудете се герои,
с вик раздирам нощта, мои
братя мили и сестри!
Ти чуждица, мръсна сган-умри!
А продажници вий клети
не за вас са тез куплети,
дето майчино погазихте
и на Дявола в крака лазите.
Посегнахте на мой народ,
обричате го на хомот,
заради лична вам изгода!
Не се предавам,ще се боря! Мога.




Прости ми, Ботев, че не мога
да те защитя до край,
прости ми, но Родината ми,
вече не е оня рай!
Поганци газят род, земя
на Аспарух и Симеон, нима
ще си изчезнем от света
поциганени без слова,
погазили език, култура,
със бели денс кючек, халтура…?!
Прости ми, Ботев, но не мога
с простотията да се преборя,
от глад или от що за Бога,
българинът се предаде,боря
се но защо ли, докога,
неразбрана съм, сама?
Дай ми сили и кураж,
не секира, не мираж….
Искам да ме подкрепиш,
над мен, народа мой да бдиш.
Прати ми, Ботев, блага вест,
таквиз кат мен са малко с чест
и задушаваме се, братко!
По чело те целувам  сладко.
Българка ще си остана,
макар от своите презряна!

 Признават ли те, Ботев, я кажи...
"умря сиромах за правда" ....разкажи,
"от сън дълбок се събуди",
в бой народа си стресиран поведи!
Забравят те,велики ми поете,
на туй се радват враговете!

https://www.youtube.com/watch?v=sjCKb4S0hEs&feature=emb_title

sekirata Hristo Botev

Поетът живее само 28 години, но остава в националната памет както с творчеството си, така и с революционното си дело.




sekirata recetira "Borba" na Hristo Botev

https://www.youtube.com/watch?v=-VAZk4kafNQ&feature=emb_title

Духът на Ботев не умира,
но лошото във теб прозира,
човече злобен,завистлив,
а искаш Господ милостив!
Плюеш по Ботев наш герой,
не си българин,не си свой,
а платена си душица,
крадеш със циганина жица,
но жица туй не е,а е Бъгария,
която Господ пази,слави я!

https://www.youtube.com/watch?v=KCuKCsrRPEA&feature=emb_title

https://www.youtube.com/watch?v=DgMPpC965PM&feature=emb_title

https://www.youtube.com/watch?v=7SpCoIdLGFE&feature=emb_title

https://www.youtube.com/watch?v=usrKWljqLHw&feature=emb_title

https://www.youtube.com/watch?v=EHOSSfNraEM&feature=emb_title

https://www.youtube.com/watch?v=ZqbFjKy1N8A&feature=emb_title

стихове  клипове за Христо Ботев автор А.Х.Т.  sekirata cekupama

[Panzerfaust]

Народът вчера, днес и утре

Мрачна и жалостна е нашата история от подпаданието ни под турците дору до днешните времена, тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ! Страшен хомот, какъвто тежи и до днес на врата му, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган вместо жегли; тежки вериги, ръждясали от кърви и сълзи, вериги, в кои са заковани и ръце и нозе, и ум и воля, и в кои и до днес пъшкат бащи и майки, братя и сестри, дядове и синове - злодейства, безчестия, колове, бесила, мъки, тъмница, - най-после даалийци и кърджалии, фанариоти и чорбаджии, черкези и татари, - с една дума, зло, варварско зло, кое само едно азиатско въображение може обхвана, зло от завоевателя Мурада до читашкия реформатор Азиса - това са страниците на тази история, на това наше   в ч е р а. Кървави страници, горчиво преминало! Но   д н е с, днес не е ли пак същото черно тегло, същият хомот, същите вериги?
        Освен тези, що нямат талант да търпят, освен няколко хиляди волнодумни изгнаници, всеки раб божий с християнско смирение ще ни отговори: „Не, днес си добре живеем с турците, те се образоваха и нам олекна.“ И наистина, сега кого убиват, кого бесят, кого набиват на кол, кой плаща диш-хакъ и развожда вместо кон цървула на краставия гаджелин, кой?... Но да казва разорения и добития народ, да кажем и ний по совест: днес не убиват никого беззаконно, а законно, не набиват на кол, а като кол всякого   н а б и в а т,   не бесят вкъщи по стрехи и по черници, а на отредени места за гявурски касапници; днес никой не развожда цървула на читака, а сякого като цървул развождат по ангарии и тъмници, никой не плаща диш-хакъ, а сякому и зъбите вадят за данъци и сякакви законни кражби, имдадиета и севдадиета; днес няма даалийци, няма кърджалии, няма фанариоти, кои да палят пленят села и градища, едни да убиват, а други да земат   д у ш е   д я л   и   к е в ш п а р а с ъ за вината на умрелия и убития - днес има правителство, което само изпълнява тези длъжности към раята и държи за това чиновници, рязани и кръстени, с чалми и калимавки, с дълги и къси пискюли, чиновници, кои от вълчия везир Али паша до мечкарина жандарм Кел Мехмед ага, сир. от скиптъра до сопата - всичките притежават най-високите добродетели, дори и човещината, с коя се отличават братята им черкези и татари. И всичко това в Турция е реформи, и реформи здрави и трайни, основани на дълбоката любов между турчин и българин, между господари и роби.
При тези радикални реформи, ако и да се случва да нападнат някои правоверни къщата на гявурина, да го убият или удушат, да обезчестят жена му или дъщеря му, а сина му да извлекат и жив на огъня опекат, то това са изключения и случайности, защото не стават всяка неделя в една и същата къща, всяка нощ в едно и същото село. И освен това правосъдното правителство с голяма строгост наказва виновниците, като им отнеме половината и повече печала и ги гуди на най-тежка работа - кърардари или заптиета, за да гонят виновните на други още по-маловажни случайности, кои стават аллахън кърънда - думи, кои на езика на нашите аги имат туй преносно значение, че престъпника на къра тряба да се остави на правосъдието божие. От туй нашите баби и майки, кога оплакват мъжете си и синовете си, утешават се с тази - не знаем как да кажем - клетва или молитва: „От бога да намери душманинът!“
Иди сега при тоя прогрес в правосъдието, та думай, че в Корана няма ни логика, ни психология, а в Наполеонова кодекс здрав смисъл; иди и повярвай англиеца г-на Монсела, който преди десетина години, във време на сирийските ужаси, изрече в палатата на общините и в лицето на приснопометения лорд Палмерстона, този неразкаян грешник в работите на Изток, следните тежки думи: „Колкото и да желае благородния лорд да поддържа трона на султана, тряба да се надеем, че той не ще поиска както и да е да забраня такава система, при коя са възможни подобни ужаси. С чувство от дълбока скръб си припомням за участието, кое приемах в 1855-56 с повечето от палатата в парламентските усилия да поддържам Турция. Сега видя, че националният характер на турците е неизправим.“
Тука ний бихме утешили благородния джентълмен, бихме опровергали мненията и острите съждения на много недоброжелатели на нашите пилафчии с фактове и примери, кои пълнят домашната хроника на всяко село, на всеки град, и то не отдавна, а от времето на Къбразли Мехмедпашовите ревизии, откога в Турция се въведе някакъв си ред и равенство в кражбите и пълна система в напрешните убийства, злодейства и всякакъв род притеснения - ала що щяха да значат нашите думи при онези на Лонгворта и подобните нему шарлатани чиновници и продадени журналисти, кои тръбят по света и искат и нас дору да уверят, както и увериха някои си извеяни и слепи глави, че Турция, този европейски Китай, този присмех на человечеството и укор на съвременна Европа, ще се преобрази скоро на азиатска Белгия и ще пролее благодатта на европейската образованост по всичките краища на Азия! O, tempora, o, mores! Намерете изкуството на Медея и влейте в жилите на това варварско племе нова, човешка кръв, тогава ще се поколебаем и ний във вярата си, че Турция няма живот, няма бъдеще; но доде турчинът е с този характер, с този фанатизъм, с тази варварска кръв, ни един красноречив туркофил, ни един дълбокомислящ дуалист или ренегат не може ни увери, че турчинът ще бъде някога способен да влезе в пътя към онази нравственополитическа цел, към коя се стреми умът човешки, отрешен от всяко опекунство на духови йерархии и политически мандаринства. Дотогаз най-красноречиви ще бъдат живите рани, що зеят по тялото на народа и по гърдите на неговата емиграция, рани, на кои, като гледаме, напомнят ни всичко, що трябва да влезе в сметка за народно мщение.
        Повтаряме - Турция няма живот, няма бъдеще, тя е труп на смъртния одър, когото никакви дервишки баяния на нейните мандарини, никакви дипломатически молитви на западните доктринери няма да я спасят от анатомическия нож. Лекувана по стара метода, с политически кръвопускания и операции, с дипломатически хлороформ, тя изгуби ръце и нозе, провинция след провинция, и отслабна дотолкоз, щото даде място на оназ страшна болест, коя обхвана сърцето й, влезе в дихателните й органи и кръвообращението; тъй щото никаква операция е невъзможна вече. Самите лекари и те забележиха това и след критския шербет, който се даде на Турция от Парижкия консилиум в 1868 г., приписаха й за спокойна смърт и последния рецепт: дуализма.
Ще се найдат ли в народната фармакопия на Балканския полуостров елементи за подобен рецепт, ще може ли той възроди Турция, а главното ще може ли го тя прие, като й са захванати уста и гърло - това и сам Али паша не ще знае, ако ще би живял и до Матусалови години и не изучи българския народ, негова социален живот, негова твърд характер и волска упорност. Инак той.и днес щеше да чете между редовете на черковния ни устав други редове, други думи, кои да му казват: „Али, тоя народ е болестта на Турция, а дуализмът е пътникът за нейната смърт!“ Ала Али паша е турчин - фанатик и фаталист; той се надей само на кучешката животна сила на племето си и като приима за бъл[гарски] народ тези, що коленичат и скимучат отпреде му, пее и дума: „Жив е аллах, жива е Турция! Много са и робите...“ Тъй мислят и нашите чорбаджии и калимавки, тези амфибии, кои в блатото на дуализма намират своя живот, и онез гладички умовце, кои внасят у нас ръждата на западните предразсъдъци и сметта на гнилата вече европейска цивилизация - без да виждат новите явления на живота нито там, дето са се учили, нито тук, дето учат.
Не тъй обаче мисли здравата част на наша народ и неговата емиграция, не тъй мисли всеки свесен и искрен славянин, всеки съвременен човек, в главата на кого се не вие паужина, а стяга мозък, и в гърдите не плакне жабина, а тупа сърце. За нас преобразованията в Турско, обещанията, дуализмът, те са думи без никакъв смисъл, призраци и утопии, кои може да се осъществяват нейде си в Китай или Япония, а не на Балкан[ския]полуостров между турци и българи, две племена с противоположни характери, нрави и обичаи, с противоположни миросъзерцания. Изход от туй тежко и гнусно положение не са новите окови, новото разделение на тиранството, а народната революция, радикалният преврат, които са триумфални врата за всеки народ, особено за нашия, който няма преминало, няма настояще, а има едно само бъдеще, и бъдеще светло, защото с другите славяни той ще има що да каже в света, що да внесе в човещината.
        Метнете поглед връх историята на българското царство от Бориса дору до подпаданието му под турците, и ще видите, че всичкото историко-политическо преминало на наша народ е било току-речи чисто византийско, и в него са живели само царе, боляри и духовни, а той сам всякога е бил отделен с дълбока обществена нравственост от разврата на правителството си, който разврат заедно с християнството се вмъкна в по-горнята част на народа. Наистина, неведнъж народът е явявал твърдата воля на характера си с въстания против царете си, против духовенството си, както във времето на Богомила и Самуила; но всичко това е ставало само тогава, кога властта или се едно насилието е допирало до къщата му, в коя той сякога е бил нравствено свободен, до семейството му, до понятието му за честта - с една дума, до негова дълбок социален живот, с който се отличават общо славянските народи и частно нашия народ.
        Отделен, както казахме, нравствено от правителството си, народът много пъти го е оставял само да се бори с Византия, само да си вади очите за престолонаследие; тъй щото тука и бяха главните причини, дето гърците можаха да завладеят навреме България, а варварските турски орди съвсем да я разорят и тъй с твърд крак да стъпят на врата на народа.
Но и при тия страдания, при това страшно насилие, в кое и камъкът би се стопил, българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си и, както и днес, пял е и слушал е вместо византийската литургия свойта елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходил е по сборове и по седенки, по тлаки и по черковища - и щом варваринът е погазвал огнището му, кое, както и днес, е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци - той е оставял ралото и сърпа, гегата и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с „дружина вярна и сговорна“ отивал е в Стара планина да мъсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима грабено имане и да пази село и сиромаси.
        Такъв е бил българският народ, и ето го и днес пак чист от всяко чуждо влияние, пак с тоя патриархален живот, пак с тази първобитност - след толкова и при такива страдания, пред зори, той се провиква от вратата на къщата си: пее отходня молитва на Турция, на робството; проклина свойто преминало, което е мрачно и той го мрази; свойто настояще, което е тежко и горчиво, та лесно ще го забрави, и вика: бъдещето ми, бъдещето ми! Турция и незваните му водители поднасят му на блюдо преобразования, дуализми, йерархии, но той се туй дума и ще дума: бъдещето ми, бъдещето ми!
        Но какво е неговото бъдеще?
        Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особна физиономия, коя го отлича като народ - дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той, дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с кое той няма нищо общо, и ще видите как ще той да се устрои. Или не видите семето, зародиша в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински? Или не видите в него и това, що казахме по-горе?...
        Всичко това са въпроси и въпроси, важни, затуй ний ще се повърнем да ги разгледаме по-отблизо в след[ващите] броеве на „Думата“.

[sekirata]

ДУХЪТ НА БОТЕВ ТОПЛИ, СГРЯВА




Лято беше,

писък на птица,

нейде  виеше вълчица,

изстрел и куршум в целта,

падна Ботев във калта –

кал от зли души, бедни

и за наш народу вредни!

Героят те не измърсиха,

въпреки че се покриха.

Неразбран остана той,

непризнат, един копой

дръпна спусъка и край.

Бог прие героят в рай!

Седя на камъка студен,

Ботев вперил поглед в мен,

небитието оживява,

духът на Ботев топли, сгрява.

Балканът плаче, слънце грее,

дали звездата ще изгрее

на тоз народ изстрадал, мой,

без Ботев – революционер, герой!

[long time ago]

Почит към Ботев и героите ни!