Баба Цола – типичната червена номенклатура

[Hatshepsut]

Цола Драгойчева

Цола Нинчева Драгойчева (Соня) с псевдоним Анна Цветанова е български политик от Българската комунистическа партия. Участва във въоръжената нелегална дейност на БКП в началото на 20-те години на ХХ в., прекарва дълго време в затвора и в емиграция в Съветския съюз. След Втората световна война заема различни номенклатурни постове. Членка е на Политбюро на Централния комитет на БРП (к) от 1941 до 1948 г. и на Политбюро на ЦК на БКП от 1966 до 1986 г.

На 11 декември 1947 г. става първата жена министър в историята на България.

Биография

Цола Драгойчева е родена в град Бяла Слатина на 18 август (30 август нов стил) 1898 година. Членка е на Българска комунистическа партия от 1919 година. Завършва Висшия педагогически институт в София, след което става учителка. Заради участието си в Септемврийското въстание 1923 г. е осъдена на 15 години затвор и са ѝ отнети учителските права. След амнистията през 1924 г. е избрана за членка на областните ръководства на Военната организация на БКП в Русе, Варна и Пловдив.

След атентата в църквата Света Неделя (1925 г.) Цола Драгойчева е осъдена на смърт по Закона за защита на държавата, но изпълнението на присъдата е отложено, тъй като е бременна. На 25 декември 1925 г. в затвора се ражда синът ѝ, Чавдар Драгойчев, известен български хирург. През 1926 г. смъртната присъда е заменена с доживотен затвор, а през 1932 г. Драгойчева отново е амнистирана.

След освобождаването си от затвора Драгойчева заминава за СССР, където завършва Международната ленинска школа в Москва (1933 – 1936). Една година работи в Международния женски секретариат на Коминтерна. Завръща се в България през 1936 година, а през 1937 г. е избрана за членка на Централния комитет на Българска работническа партия (комунисти), каквато остава до 2 февруари 1990 г. От 1941 г. е членка на Политбюро на Централния комитет на БРП (к). Участва в Съпротивителното движение – 1941 – 44 г.

Цола Драгойчева участва във въоръжената съпротива на БРП (к) и ОФ срещу участието на България във Втората световна война на страната на Нацистка Германия. През август 1941 г. е арестувана и изпратена в концлагера Свети Никола, Асеновградско, където остава до декември същата година. В процеса срещу Централния комитет на БРП (к) (1942) е осъдена задочно на смърт по ЗЗД за втори път. В първите месеци след процеса тя и Антон Югов са единствените членове на Политбюро, останали на свобода, и играят важна роля във възстановяването на партийното ръководство. Като организационен секретар на централния комитет на БРП (к) през лятото на 1942 година оглавява, заедно с Кирил Драмалиев работата по изграждането на Отечествения фронт.

След 9 септември 1944 г. заема редица постове – главен секретар на Националния комитет на Отечествения фронт (1944 – 1948), председател на Българския народен женски съюз (1945 – 1950), министър на пощите, телеграфите и телефоните (1947 – 1957), председател на Националния комитет за защита на мира (1949 – 1952), председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба (1957 – 1977), а от 1977 г. – негов почетен председател и други. Член е на Политбюро на Централния комитет на БРП (к.) от 1941 до 4 януари 1948 г., когато става кандидат-член на Политбюро. От 19 април 1966 до 4 ноември 1986 г. отново е член на Политбюро на ЦК на БКП. Депутат в ХХVІ ОНС, VІ ВНС, ІІ-VII НС. Герой на социалистическия труд (1963). Герой на НРБ (1968).

Цола Драгойчева участва активно в ликвидирането на Никола Петков и Трайчо Костов, както и на много други т.нар. „врагове на народа“. По стечение на обстоятелствата тя се оказва в Кула в началото на Кулските събития през март 1951 година и се включва в усилията на режима да предотврати масовото разтуряне на ТКЗС-тата от жителите на селата в района. Тя е привърженик на идеята България да стане 16-а република на СССР. На пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия от 4 ноември 1963 г., в качеството си на член на Централния комитет и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба, заявява: „Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати Партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз“. В изкуството и културата си спечелва името на цензор. Близка с Йосиф Кобзон. През 1971 г. получава Ленинска награда за мир от съветското правителство.

Мемоарите ѝ са най-подробният официален източник преди 1989 г. за положението на българите във Вардарска Македония по време и след Втората световна война и са изразител на позициите на БКП по македонския въпрос. Въпреки това мемоарите ѝ са смятани за неверни и тенденциозни и са подложени на силна критика от страна на лидера на ВМРО Иван Михайлов.

През януари 2016 г. всички общински съветници на Бяла Слатина единодушно приемат решение, според което централният площад на града се преименува на „Цола Драгойчева“ „заради огромния ѝ принос в развитието на града“.

Награди

Герой на Народна република България (1968)
Герой на социалистическия труд (указ № 169 от 6 март 1963)
5 ордена „Георги Димитров“ (1958, 1962, 1963, 1983)
орден „Ленин“ (1968)
Лауреат на международна Ленинска награда (1972)
Заслужил деятел на съобщенията
Дружба между народите
Октомврийска революция

https://bg.wikipedia.org/wiki/Цола Драгойчева

[Hatshepsut]

ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА, ИЗЧЕЗНАЛА В ИСТОРИЯТА

В някакъв безумен смисъл животът ми още като дете беше „свързан“ с Цола Драгойчева, защото понякога, когато минавахме с тролея по днешния булевард „Васил Левски“ към Ректората, баба ми посочваше къде живее Цола Драгойчева. Разбира се, за едно дете това нищо не значи и ми беше много по-интересно кой би си кръстил детето Цола, отколкото къде живее тя. Аз не е имало как да знам, но баба  сто процента е знаела, че в легендарната комунистическа кооперация, облицована с бял врачански камък има апартаменти с площ от по 244 кв метра и в един такъв живее Цола Драгойчева, така че като една столична забележителност я посочваше от тролея. За мен дълго време това име имаше и героично значение, знаех че е „партизанка“, което означаваше някакъв тип много важна личност. Естествено по разни манифестации срещах името й на плакати и винаги в героичен контекст, но нищо повече... така незабелязано, замъглено от цензура и система, човек може да пропусне историята на забележително чудовище в женски род и с български произход. 


За Цола Драгойчева се знае и много, и нищо. Историята, както знаем, се пише от победителите, така че има достатъчно писмени източници, които я представят „както трябва“, включително нейните мемоари. Другата част, неясната, не е написана и се предава от уста на уста или е написана много оскъдно. Не се знае дали наистина дължи оцеляването си между 1941 и 1944 на споразумение с Гешев за доносничество. Може би се знае, че някога канадски журналист я е нарекъл „лейди Сталин“. Може би се знае, че е спасила Георги Парцалев от затвора при процес срещу хомосексуални интелектуалци през 1964.  Знае се, че когато немският писател и публицист Волфганг Бертхолц я пита какво мисли за присъдата на княз Кирил Преславски (брата на цар Борис III) и другите регенти, тя отговаря: „Никога не съм спала така блажено, както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна последният изстрел“.


Това утро е 1 срещу 2 февруари 1945 година, може би най-черната дата в историята на България, когато са убити тримата царски регенти, 8 царски съветници, 22 министри и 67 депутати. Цола Драгойчева не само е сред основните организатори на процеса, но и лично участва в ръководството на екзекуцията. Знае се, че след като свършва тази работа, е настанява в жилището на княз Кирил, заедно с осигурената й от Партията прислуга, както и се знае, че години наред носи из София коженото палто на Евдокия Филова, съпругата на екзекутирания Богдан Филов, една от най-ерудираните жени в съвременната история на България. Знае се и, че Цола Драгойчева не е пропуснала миг от живота си след 1944 година, в който да е могла да се възползва от привилегии, облаги и огромна власт, както подобава на един истински сатрап.

Цола Драгойчева е родена в Бяла Слатина през 1898 година. През 1919 вече е член на Българската комунистическа партия и участва в Септемврийското въстание от 1923, след което е осъдена на 15 години затвор. След амнистията през 1924 година, не губи време от свободата си и участва в групата, организирала атентата в църквата „Св. Неделя“ – най-големият терористичен акт в историята на България. В тавана на църквата са поставени 25 кг. експлозив, който трябва да се взриви с 15-метров бикфордов шнур. Допълително между взривния пакет и кубето на храма поставят бутилка сярна киселина, която да усили ефекта на поразяване и отделянето на отровни газове. Загиват 134 души, а 500 са ранени. Цола Драгойчева е арестувана и осъдена на смърт. Но екзекуцията й се отлага, защото по това време е бременна със сина си Чавдар. През 1926 година присъдата й е заменена с доживотен затвор и излиза от него, отново след амнистия, през 1932 г. От там – директно в Москва, където я обучават за на практика най-доверения човек на Кремъл в България. Това й реноме остава с десетилетия, поради което си извоюва статус на вечност и непоклатимост във властта.


Втората й смъртна присъда е задочна и е от от 1942 година в процеса срещу Централния комитет на БРП. Тъй като тя и Антон Югов остават на свобода след процеса, се заемат с възстановяване на партийното ръководство, а Цола Драгойчева работи по изграждането на Отечествения фронт, роля, която всъщност някои очевидци от уста на уста оспорват. След 9 септември заема дълъг списък важни държавни и партийни постове все във възходяща посока, включително е първата жена министър в България. 

Но Цола има влечение към репресиите и най-важните убийства и процеси не минават без нейното активно участие. От Никола Петков и Трайчо Костов до безименни „врагове на народа“ тя се занимава усърдно с ликвидиране. Дори, когато случайно се оказва в село Кула в началото на Кулските събития (1951), при които жители от селата в района се опитват да премахнат ТКЗС-тата, тя с удоволствие съдейства със съветско ноу-хау как се смачкват такива протести. 


Ако Цола беше начело на БКП и държавата, България щеше да бъде 16-а република на СССР, защото е активен привърженик на тази идея и с гордост заявява: „Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати Партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз“. За всички тези приноси и подвизи Цола Драгойчева е удостоявана отново и отново с всички ордени за геройства на НРБ и няколко важни в СССР в продължение на десетилетия.

Много години по-късно от нея не остава нищо, освен една Чайка някъде там и дори и това не се знае. Супер луксозната й лимузина отдавна е в групата на ретро-съкровищата и у нас има няколко десетки Чайки, които предендират, че са „Чайката на Цола Драгойчева“. Като един не съвсем писмен народ, може би никога няма да разкрием пълния образ на Цола Драгойчева, затова се разказват и всякакви легенди, като например, че е била нещо като Щирлиц за англичаните. Тя е забравена, не е проникнала в ничии гени. И може би точно затова ще се появи отново под някаква форма – липсата на памет е почти винаги сигурна гаранция за триумфално завръщане.

https://byelenamilanova.wixsite.com/

[Hatshepsut]

Коя е Цола Драгойчева

Вчера в „Черешката на тортата“ цяла вечер ни натрапваха, че е сготвена леща „по рецепта на Цола Драгойчева“ и се изтъкваше как била „първата жена в България, която имала тенджера под налягане“, обясняваше се как това била „първата жена-министър в България“ и била „интересна дама“.

Отначало подходих с присмех към цялото това представяне и си мислих, че е иронично и подигравателно. После се сетих, че повечето от хората в младата аудитория вероятно никога не са чували името на тази жена и е много вероятно да си изградят доста погрешно мнение за това каква е била тя. Особено опасно е за онези от „прогресивната“ част от хората, които обикновено не се вълнуват от история, а се прехласват по феминизъм, „позитивна дискриминация“ и подобни. Затова накратко историята, която трябва да се знае за тази „дама“:

– Родена е 1898 г.;

– Била е добре образована – завършила е висше образование в София и е станала учителка в Бяла Слатина;

– През 1923 г. участва в Септемврийското въстание, където е била съучастник в убиването на няколко напълно невинни селяни, чийто имоти са били разграбени от партизаните. За тези си действия е осъдена на 15 години затвор;

– През 1924 г. излиза от затвора, защото Царя обявява амнистия;

– През 1925 г. участва в организирането на атентата в църквата „Света Неделя“, където загиват 134 души от елита на България и има над 500 ранени, част от които също загиват впоследствие от раните си. Осъдена е на смърт;

– През 1926 г. смъртната ѝ присъда е заменена с доживотен затвор;

– През 1932 г. Царят отново я освобождава от затвора с обявяване на амнистия;

– След освобождаването си заминава за тригодишно обучение в СССР, след което се завръща и е назначена моментално като висш партиен член (от ЦК) на комунистическата партия у нас;

– През 1941 г. организира партизанско движение, чиято цел е да тероризира хората по селата като се разграбват мандри и се обират къщи. В края на лятото на същата година е арестувана и изпратена в затвор;

– След излизането си от затвора, моментално продължава партизанските си действия – събират се множество доказателства за това. Тогава държавата организира множество дела срещу функционерите на комунистическата партия и през 1942 г. тя е осъдена на смърт за втори път (нещо като „за цялостно творчество“), но този път задочно, защото не успяват да я заловят;

– Заедно с Антон Югов и други съратници организират изграждането на т.нар. „Отечествен фронт“ – терористична организация, чиято цел е да свали властта на всяка цена и с всякакви възможни средства. Продължават партизанските си действия с тероризиране на мирното население по селата и вгорчават живота на хиляди мирни граждани;

– След 9 септември 1944 г. заема редица висши държавни постове, включително и за десет години министър на пощите и далекосъобщенията;

– Участва дейно в процесите от 1945 г. завършили с убиването на царските регенти, княз Кирил и много други изтъкнати български личности – политици, учени, културни дейци, търговци и собственици на фабрики и предприятия. Конкретно по повод убийството на княз Кирил Преславски, Волфганг Бретхолц (командирован от шведски и швейцарски вестници немски журналист) пише, че по време на интервю с въпросната „дама“ три дни след екзекуцията тя е започнала разговорът с него с фразата „никога не съм спала толкова блажено, както в нощта на екзекуцията им“. По това време е била настанена да живее лично в апартамента на княза;

– Деен участник е в скалъпения процес за ликвидирането на Никола Петков през 1947 г. След като Никола Петков е брутално измъчван, но категорично отказва да се признае за виновен, най-накрая е убит с чук и качен мъртъв на бесило;

– Извън този знаков процес, участва като съдник в множество други дела на т.нар. „Народен Съд“, заради които са убити не само множество функционери на БЗНС, но и огромно количество обикновени хора. Основната им „вина“ е, че са имали „неблагоразумието“ да притежават имоти и да са развивали някакъв бизнес преди идването на новата власт, заради което всички са осъдени като „врагове на народа“, а имуществото им е иззето „в полза на държавата“. Много от осъдените хора са се озовавали в концентрационни (за благозвучие тогава наречени „трудови“) лагери, а немалка част от тях са убити;

– Участва и в организирането на партийни чистки за „враговете с партиен билет“ на самото БКП, като например е отговорна за процеса за „антисъветска дейност“ на Трайчо Костов през 1949 г., който завършва с обесването му. Конкретно той е бил висш функционер на партията и министър, но е бил привърженик на водене на независима икономическа политика на България, което не се е харесвало на Сталин и съответно не е била според интересите на СССР. Имало е немалко комунисти – нейни бивши съратници от по-ниско ниво, – които завършват с подобна участ;

– През 1950 г. в Кулско и Видинско започва принудително изземане на имоти и земи на хора, с цел да се формират местни ТКЗС-та. Отначало хората често отказват да влезнат доброволно в кооперативите, заради което започват побоища и дори вкарване на хора по концентрационни лагери, което уплашва останалите и ТКЗС-тата се създават. Негодуванието след печалните резултати на кооператива от първата му година докарват до масови протести на местното население през 1951 г. в много села. Множество хора искат разтурване на ТКЗС-тата и подават масово молби за напускане на кооперативите, а в няколко села хората организират бунтове, в които разграбват складове и си взимат техниката и продукцията обратно в собствените си къщи. За потушаване на въпросните бунтове са отговорни Тодор Живков и Цола Драгойчева. Цялото лично имущество на над 1800 души е конфискувано „в името на народа“, а те са принудително разселени по села в различни краища на държавата, където са безимотни и е трябвало да оцеляват в ужасни условия, работейки на полето с къртовски труд за минимално заплащане. Неизвестно количество хора от тях, но по неофициални данни поне няколко стотин души, са вкарани в концентрационни лагери. А в крайграничните села, където хората са се опитвали да избягат през Югославската граница, десетки хора са убити на място без съд и присъда. Кулските събития после са използвани пропагандно като заплаха към всички други краища на страната, където хората са негодували, че им се крадат имуществото и имотите в полза на ТКЗС-тата;

– През 1963 г. публично се изявява в подкрепа на идеята на Тодор Живков да изгубим суверенитета си и да станем 16-та република на СССР. Думите ѝ на пленум на партията са били „Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати Партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз“;

– Умира от старост през 1993 г.;

– Срамен съвременен факт – през 2016 г. общинският съвет на Бяла Слатина решава да прекръсти централния площад на нейно име, защото имала „заслуги към развитието на града“.

Това е Цола Драгойчева и това са фактите, с които трябва да бъде запомнена, а не само с тенджери под налягане и „първата жена-министър в България“.

https://forumat-bg.com/obshta/civilization/7448-koya-e-tzola-dragoicheva

[Hatshepsut]

Цола Драгойчева искаше България да изчезне! Планът за "16-та република" на СССР

[Hatshepsut]

Според мен не е добра идея да се дава амнистия на комунисти, и баба Цола е доказателство за правдивостта на една такава теза 

[Hatshepsut]

Да споменем и за ордените и медалите на баба Цола, те не са малко и са илюстрация на нейното номенклатурно битие...

Герой на НРБ



„Герой на Народна република България“ е най-високото почетно звание в наградната система на Народна република България.

Учредено е с указ от Президиума на VI Велико народно събрание на 15 юни 1948 г. Присъжда се от Държавния съвет на НРБ на български и чужди граждани за подвиг или заслуги, проявени при опазване на Народна република България и нейните съюзници.

На наградените лица се връчва знакът на званието „Златна звезда“, орден „Георги Димитров", грамота от Държавния съвет на НРБ и еднократно възнаграждение от 1500 лева. При удостояване втори и трети път със същото звание се връчва само медал „Златна звезда“ и орден „Георги Димитров“. На лауреатите повече от един път се издига бронзов бюст в родното им място, а ако са чуждестранни граждани – на място, определено от Държавния съвет на НРБ.

Интересно какъв героизъм е проявила баба Цола, за да получи това звание. 


Герой на социалистическия труд



„Герой на социалистическия труд“ е второто по старшинство почетно звание в наградната система на Народна република България.

Учредено е с указ на Президиума на VI велико народно събрание на 15 юни 1948 г. Носи името „Герой на труда“ до 1950 г.

Присъжда се от Държавния съвет на НРБ на български и чуждестранни граждани „за изключителни и трайни постижения от особено голямо значение за развитието на народното стопанство, просветата, културата, изкуството, техническия прогрес и за изключителни заслуги в строителството и защитата на социализма и комунизма в НРБ и други социалистически страни“.

На наградените лица се връчва знакът (медал) на званието „Златна звезда със сърп и чук“, орден „Георги Димитров“, грамота от Държавния съвет на НРБ и еднократно възнаграждение от 1500 лева. При удостояване със същото звание за 2-ри и 3-ти път на наградените лица се връчва само медал „Златна звезда със сърп и чук“ и орден „Георги Димитров“. На лауреатите повече от 1 път се издига бронзов бюст в родното им място.


Орден „Георги Димитров“



Орден Георги Димитров е най-високият орден на НРБ и като такъв е първият по старшинство в наградната система на Народна република България.

Учреден е с указ от Президиума на I народно събрание на 17 юни 1950 г. Първоначално се присъжда от Президиума на Народното събрание а след 1971 г. от Държавния съвет на НРБ на български и чужди граждани за изключителни заслуги. Също така с орден „Георги Димитров“ се награждават всички лица удостоени с почетните звания Герой на Народна република България и Герой на социалистическия труд. Първото награждаване се състои на 17 юни 1950 г. в деня на учредяването, като с ордена е удостоен Вълко Червенков, Министър-председател на България 1950 – 1956 г.


Орден „Ленин“



„Ленин“ е най-високият орден в СССР и най-висшата държавна награда в Съветския съюз.

Учреден е с постановление на Президиума на ЦИК на СССР на 6 април 1930 г., а статутът му е утвърден на 5 май с.г. Връчен е за първи път на вестник Комсомольская правда на 23 май същата година.

Съгласно статута с ордена могат да бъдат удостоявани както отделни личности, така и колективи и учреждения. Връчва се също така на всички наградени със званията „Герой на СССР“ и „Герой на социалистическия труд“.


Орден „Октомврийска революция“



Орденът на Октомврийската революция (на руски: Орден Октябрьской Революции) е учреден на 31 октомври 1967 г. по повод 50-годишината от Октомврийската революция.

С него са награждавани граждански и военни лица и организации, отделни комунисти или цели служби, изявили се в СССР. Смятан е за 2-ри по значимост след ордена „Ленин“.


Орден на дружбата между народите



Орденът за приятелство на народите е една от държавните награди на СССР. Учреден е на 17 декември 1972 г. с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР в чест на 50-годишнината от основаването на СССР. Уставът на ордена е частично изменен с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1980 г. Художникът Александър Борисович Жук е проектирал ордена. Той престава да съществува с разпадането на СССР през 1991 г.; от 1992 до 1994 г. съществува като Орден за приятелство на народите на Руската федерация.


Орден „Знак на честта“



Орденът „Знак на честта“ е държавна награда на СССР. Учреден е на 25 ноември 1935 г. и е присъден за последно на 21 декември 1991 г.

Орденът е учреден с указ на Централния изпълнителен комитет на СССР от 25 ноември 1935 г. Правилата за носене на ордена, цветът на лентата и разположението ѝ на наградната летва са одобрени с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР „За одобряване на модели и описания на ленти за ордени и медали на СССР и правилата за носене на ордени, медали, орденски ленти и знаци за отличие“ от 19 юни 1943 г.

На 22 август 1988 г. е преименуван на Орден на честта.

До 1991 г. са раздадени приблизително 1,581,000 награди.


Юбилеен медал „Двадесет години победа във Великата отечествена война 1941-1945 г.“



Юбилеен медал „Двадесет години победа във Великата отечествена война 1941-1945 г.“ е учреден с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР на 7 май 1965 г. в чест на 20-годишнината от Победата във Великата отечествена война.


Юбилеен медал „Тридесет години победа във Великата отечествена война 1941-1945 г.“



Юбилеен медал „Тридесет години победа във Великата отечествена война 1941-1945 г.“ е учреден с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 25 април 1975 г. в чест на 30-годишнината от победата във Великата отечествена война 1941-1945 г.

[Hatshepsut]

Полицейско досие на Цола Драгойчева



https://policefiles.archives.bg/dosieta/2013-01-24-21-07-34