История на Франция

[Hatshepsut]

Пета война (1575 – 1576)

През 1573 г. херцог д'Анжу е избран за полски крал и напуска Франция, въпреки че Шарл ІХ е болен и вероятно скоро ще умре без мъжки наследник. Хугенотите замислят план за убийството на най-малкия от братята, Франсоа д'Алансон, с което да осигурят престола за Анри Наварски. Това е първата причина за отново нарасналото напрежение. Когато на 30 май 1574 г. кралят действително умира, д'Анжу веднага напуска Полша. По пътя той спира в Италия, където още веднъж е убеден, че трябва да се вземат твърди мерки против протестантската ерес. Междувременно Политиците, начело с Шарл дьо Монморанси-Дамвил се съюзяват с хугенотите и правят опит да формират „държава в държавата“ в южна Франция. През декември 1574 г. те съставят парламент в Ним. От Германия навлиза нова армия в тяхна помощ. Когато през март 1575 г. Анри ІІІ най-после е коронясан за крал, държавата му е в пълна дезорганизация. Той се опира на католиците и с тази цел се жени за Луиза, представителка на рода Гиз.

Анри III

Военните действия започват през септември 1575 г., когато херцог д'Алансон напуска двора и тръгва към хугенотите. Той е първият френски принц, наричан просто „Мосю“, което по-късно става типично. Затова и войната е известна като Войната на Мосю. Неговите намерения не са съвсем ясни, но хугенотите изпращат армии към Париж, за да го посрещнат: една от запад, начело с Конде, друга откъм Германия. На 10 октомври Анри дьо Гиз пресреща германците при Дорман, на река Марна и ги отблъсква. В началото на 1576 г. обаче д'Алансон, Конде и Анри Наварски (който бяга от Париж и отново приема протестантството) се събират край Мулен, на 150 км североизточно от Париж, заедно с огромна армия от 30 000 хугеноти. Те отправят към двора декларация с 93 искания, които новият крал се вижда принуден да приеме. Това става с нов едикт, издаден в Болио на 6 май. Според т. нар. „Мир на Мосю“ осем крепости се дават на хугенотите, както и амнистия на всички участвали в действия против правителството след 1562 г.

Шеста война (1577)

Този мир среща остра съпротива в католическите провинции и в края на годината Анри ІІІ свиква Генерални щати в Блоа. Там католиците създават съюз, наречена Католическа лига, начело с Анри дьо Гиз. Тя ръководи борбата срещу протестантите (а и срещу краля по-късно) чак до края на религиозните войни. Притеснен от появата ѝ Анри ІІІ обявява, че лично ще я оглави, но е поставен под критика от щатите заради отстъпките в Болио. Налага се да се оправдава и въпреки това недоволството остава. Накрая той трябва да се откаже неофициално от споразумението, но с това предизвиква гнева на хугенотите.

Анри дьо Гиз

Шестата война започва в самото начало на 1577 г. и се води с изключителна жестокост – масови кланета съпровождат превземането на всяка крепост. В хода на военните действия католиците имат осезателно превъзходство, те превземат крепостта Буарж, предмостие към Ла Рошел. Въпреки помощта от Англия Анри Наварски няма как да издържи на натиска и през септември сключва мир в Бержерак, чиито условия са далеч по-лоши от тези в Болио.

Седма война (1580)

Тя също е инициирана от католиците, въпреки че в редиците им възниква разнобой. На събранието в Санс (януари 1580) свещениците искат крайни репресивни мерки, докато светските лица са против задълбочаване на конфликта. Католическата офанзива е колеблива, от което се възползват хугенотите. На запад Анри Наварски превзема Каор след кръвопролитни боеве, но на север Конде не успява да стори същото с Ла Фер. Той се обръща за помощ към Англия, но тъй като не получава отговор, подписва договор през ноември, който с нищо не се отличава от този в Бержерак.

Осма война (1585 – 1589)

През 1580 г. Испания бързо присъединява Португалия, което изглежда като голямо засилване на католиците в Европа. Френските хугеноти опитват да вкарат Франция във война с Испания, смятайки това за национален интерес. След смъртта на херцог д'Алансон през 1584 г. Анри Наварски става престолонаследник, което дава големи надежди на хугенотите, че скоро ще овладеят страната. Това е ужасна перспектива от гледна точка на католиците, затова през януари 1585 г. Католическата лига се договаря с Филип ІІ братът на Анри дьо Гиз – кардинал дьо Бурбон да бъде наследник на френския престол. Този ход си има своята логика – по това време всички вярват, че родът Гиз произлиза директно от Карл Велики. През март 1585 г. кардиналът издава декларация против краля, с което лигата официално започва своя собствена политика. Оформя се ново крайно противоборство. В него Анри ІІІ остава сам и всичките му усилия да помири старите врагове (включително създаването на мускетарската гвардия) остават напразни.

Военните действия за пореден път започват с успехи на католиците, които почти ликвидират влиянието на хугенотите в северна Франция. Анри Наварски успява да победи кралската армия при Курта (близо до Бордо, октомври 1578), но Анри дьо Гиз отблъсква войската от германските му съюзници при Ано. На 12 май 1588 г., когато Гиз приближава Париж и кралят се опитва да организира съпротива, гражданите въстават (Деня на барикадите) и го прогонват в Шартър. От този момент в столицата се създава самоуправляваща се комуна, която силно симпатизира на Лигата, но все пак не ѝ е подчинена. Отчаяният Анри ІІІ признава кардинал дьо Бурбон за свой наследник и свиква нови Генерални щати в Блоа. Вместо очакваните пари за продължаването на войната той се сблъсква с критики и искания за ликвидиране силата на Лигата. През декември Анри ІІІ вика Гиз за разговори и устройва убийството му, но радостта му е кратка. Париж и редица други градове отхвърлят верността си към краля след подобно престъпление и въстават. През август 1589 г. самият Анри ІІІ пада убит от фанатизиран привърженик на Лигата. С това войната приключва.

Девета война (1589 – 1598)

В последната, девета война Анри Наварски вече има основания да привлече по-голяма част от населението на своя страна. Победата му при Иври през 1590 г. води до обсада на Париж, която завършва три години по-късно. Тогава, след като за втори път приема католицизма, Анри влиза в столицата. Неговите успехи се дължат на две слабости на католиците. Първо, кралят привлича на своя страна средните класи в Париж, уморени от четиригодишното управление на тълпата. Второ, той апелира към патриотизма на французите, които гледат с недоверие на съюза на Гиз с испанците. Католиците зависят от парите и армиите на Филип ІІ, което е най-голямата им слабост. Когато кардинал дьо Бурбон умира в затвора, испанският крал изисква престолът да се предаде на дъщеря му Изабела. Недоволството на французите изригва и те минават масово на страната на Анри ІV. От 1595 г. двете държави официално са във война, три испански армии навлизат във Франция. Поражението на едната при Фонтен-Франсез предотвратява френското поражение и Филип признава провала на плановете си с договора от Вервен (2 май 1598).

Вервенският мир поставя край не само на деветата, но и на всички религиозни войни. С него Филип ІІ признава Анри ІV за законен крал на Франция, оттегля всичките си войски от територията ѝ и така лишава останките от Католическата лига от всякаква подкрепа. Католиците трябва да се примирят с победата на човека, когото години наред са считали за свой най-голям враг. А пред краля стои задачата за обедини разделеното на враждуващи фракции общество.

Анри Наварски, портрет от Жан Рабел (1584)

Последици

През април 1598 година Анри ІV издава прочутия Нантски едикт, с който гарантира на хугенотите религиозна свобода и военна сила.

Нантския едикт (1598)

Той се надява на толератност от двете страни и докато неговата харизматична фигура стои начело на държавата, противоречията изглеждат притъпени. Но хугенотската „държава в държавата“ (те могат в действителност да не се подчиняват на правителството) води до нови военни действия по времето на Шарл дьо Люин (1618 – 1624) и кардинал Ришельо (1624 – 1642). През 1628 г. кралските войски превземат Ла Рошел – последната крепост на хугенотите – и Ришельо издава едикта от Але. С него религиозните свободи на протестантите се запазват, но военната им сила (около 35 крепости) е ликвидирана.

През 1685 г. с едикта от Фонтенбло Луи ХІV отнема дори тези права на хугенотите, принуждавайки ги да избират между католицизма и емиграцията. Броят на емигриралите е спорен, но е известно, че след края на преследванията във Франция остават незначителен брой протестанти.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Религиозни_войни_във_Франция

https://bg.wikipedia.org/wiki/Клане във Васи

[Hatshepsut]

Франция при Бурбоните (1589 – 1789)

Анри IV (1589 – 1610) и Луи ХІІІ (1610 – 1643)

Анри IV

С възцаряването на Анри IV начело на Франция застава новата династия на Бурбоните. Той е далечен наследник на Валоа и същевременно – крал на Навара. Първите години от управлението му за заети с довършването на войната срещу католиците. През 1594 г. трябва отново да приеме католицизма, за да бъде допуснат в столицата. С шеговитата фраза, че „Париж си струва една литургия“ той прави тази жертва. Най-известното му дело е издаването на Нантския едикт през 1598 г., с който се обявява свобода на вероизповеданието и право на хугенотите на публични проповеди в 200 града и още 3000 крепости. Тези населени места са изцяло под контрол на въоръжените сили на хугенотите. Всякаква религиозна дискриминация (при съд или при заемане на служби) се забранява.

Целият период от 1598 до 1610 г. е посветен на възстановяването на Франция. Не са извършени големи реформи, а по-скоро с извънредни мерки се поправят финансите, гарантира се боеспособността на армията и лоялността на населението. Налага се да балансира между недоволните католици и недоволните протестанти, като екзекутира някои от тях. Опира се на подкрепата на способния херцог Дьо Сюли, който е негов пръв министър. Във външната политика продължава борбата с Хабсбургите, поддържайки съюзи с Англия, германските протестанти и повечето италиански държави. Убит е от Франсоа Раваяк през 1610 г.

Първият брак на Анри е с Маргьорит Валоа, но той е нещастен и бездетен и през 1599 г. те се развеждат. Анри сключва втори брак с Мария Медичи, която му ражда шест деца, включително престолонаследника Луи.

През първите години на управлението на Луи ХІІІ властта е в ръцете на майка му и нейния италиански фаворит Кончини. През 1617 г. Луи заедно с видния държавник Шарл дьо Люин извършват преврат и убиват Кончини. През краткото управление на Люин като пръв министър на вече пълнолетния крал (1617 – 1621) са ограничени правата на големите аристократи и на хугенотите. Кралските армии превземат крепостта Сен-Жан – предмостие на хугенотската столица Ла Рошел. Важно събитие от това време е декретът от 1617 г., с който Люин обединява Франция и Навара) в една корона.

Кардинал Ришельо

Най-значимият пръв министър на Луи XIII е кардинал Ришельо, който управлява от 1624 до 1642 г. и полага основите на абсолютната монархия във Франция. Той продължава да централизира властта, отнема правата на аристокрацията, ограничава силата на парламентите. Най-голямото предизвикателство си остават хугенотите, чиито крепости и земи представляват държава в държавата. Ришельо превзема ключовата крепост Ла Рошел и налага нови условия: хугенотите запазват своите религиозни и обществени права, но военната им сила е унищожена. С това най-голямата вътрешна преграда пред концентрацията на цялата власт в ръцете на краля е премахната. Ришельо има и други важни постижения – той основава първия френски вестник Gazette през 1631 г., издейства от Луи XIII създаването и на Френската академия (1635), строи бъдещия кралски дворец в Париж Palais Royal.

Външната политика на Ришельо протича изцяло в условията на водещата се Тридесетгодишна война (1618 – 1648). Въпреки че е католик, той подкрепя протестантите, за да защити интересите на Франция, която е традиционен враг на Испания. През 1635 г. Франция официално се включва във войната и претърпява както страшни поражения, така и големи победи – битката при Рокроа през 1643 г., когато принц Конде разгромява дотогава непобедимата испанска пехота. Това се случва след смъртта на Ришельо и малко преди смъртта на Луи XIII.

Луи XIII се жени през 1614 г. за испанската принцеса Ана Австрийска, но бракът не е щастлив и съпрузите живеят разделени. След двата аборта през 1618 и 1630 г. изглежда, че няма да има наследник на престола, така че раждането на Луи, бъдещият Луи XIV през 1638 г. е изненадващо. Кралят умира на 14 май 1643 г., оставяйки петгодишен син и ново регентство.

Френското могъщество при Луи ХІV

С името на Луи ХІV се свързва превръщането на Франция в абсолютна монархия и в първостепенна европейска сила. Той е на пет години, когато баща му умира и управлението поемат Ана Австрийска и кардинал Джулио Мазарини. Мерките на Мазарини във вътрешната политика са продължение на тези на Ришельо, тоест засилват централната власт. Увеличението на данъците обаче се преплита с недоверието към министъра-чужденец и през 1648 г. започва петгодишен период на безредици (Фронда). Бунтът се ръководи от парламентите начело с Парижкия парламент, който иска правото да контролира политиката (т.е. от абсолютна към конституционна монархия) и от принцовете, начело с Луи дьо Конде, които искат да спрат процеса на централизация. След Фрондата става възможно налагането на кралския абсолютизъм.

Самостоятелното управление на Луи започва през 1661 и продължава до 1715 г. Кралят обявява, че сам ще бъде пръв министър, но управлява с помощта на способни министри като Льо Телие, Лувоа и особено Жан-Батист Колбер. Той не свиква Генералните щати, а парламентите пренебрегва. Съветът на неговите министри става върховен управляващ орган, съставен от аристократи на тогата, тоест с буржоазен произход. В провинцията действат неговите служители – интенданти. Кралят може да взема всички решения. Старата родова аристокрация поема командването на армията и дипломатическите постове. При Луи XIV се осъществява революция в правото с издаването на пет нови кодекса, между които Граждански и Наказателен. Луи построява големият дворец Версай, реформира армията, която нараства от 80 000 на 350 000 хил. войници, а Колбер построява силен флот, спечелил редица победи. Същият министър, практикувайки меркантилизма, дава мощен тласък на френското стопанство.

Жан-Батист Колбер – мраморен бюст от А. Коасево

Най-голямата грешка на Луи ХІV е отмяната на Нантския едикт през 1685 г., заради което страната напускат около 200 000 хугеноти. Те заминават със своето богатство и, отивайки в протестантските държави, стават врагове на истинската си родина. Луи е покровител на изкуствата – той лансира художници като Хиацинт Риго и Шарл Льобрюн, драматурзи като Молиер и композитори като Люли. По време на строежа на Версай се изявяват архитекти и ландшафтни инженери като Мансар и льо Нотър. Към него се създава целенасочен култ, връх на който е названието му Кралят-Слънце.

Луи XIV пред крепостта Маастрихт 1672, картина от Пиер Миняр

Външната политика на Луи ХІV е агресивна, но оползотворява големия потенциал на френското кралство. Кралят-Слънце води пет войни, в които негова най-честа жертва е отслабналата Испания. В хода на тези войни срещу него се създават все по-големи коалиции на европейските държави, в които редовно участват Обединените нидерландски провинции, Австрия, Бранденбург, Испания, а от 1688 г. – и Англия. Постепенно Франция привиква да воюва сама или с малко съюзници, но отличните ѝ армии, командвани от способни маршали (Конде, Тюрен, Люксамбур, Буфлер, Катина, Ноай) извоюват множество победи. Бързо става ясно, че победите не стигат да се надделее над силите на всички вражески държави и когато се намират достойни командири сред съюзниците и французите започват да търпят поражения, международното положение на Франция става критично. Ето как през Войната за испанското наследство тя едва не е разгромена.

Разположение на Франш Конте във Франция

През Деволюционната война Луи ХІV завладява земи на Испания в Нидерландия и Франш-Конте, но е принуден да ги върне. Успешна е Холандската война (1672 – 1678), в която Франш-Конте повторно минава във френски ръце и този път завинаги. След нея Луи извършва завоевания в мирно време, наречени Политика на присъединенията. Става въпрос за големи територии, които Франция не би могла да задържи. В последвалата Деветгодишна война (1688 – 1697) срещу френския крал се съюзяват толкова много държави, че новата коалиция е наречена Велик съюз. Дори и в такъв състав той не успява да се наложи и в крайна сметка французите спечелват нова важна територия – Елзас с град Страсбург. Една от причините Луи ХІV да се откаже от част от завоеванията си е изострянето на въпроса за испанското наследство. Кралят се нуждае от съюзници против намерението на австрийските Хабсбурги да го заграбят цялото. Такъв съюзник става английският крал Уилям ІІІ, който също иска някакъв вид подялба. Когато умира испанският крал Карлос ІІ (1700), и престолът е завещан на внука на френския крал Филип д'Анжу, Луи пренебрегва договора с англичаните и изпраща внука си в Мадрид. Така започва Войната за испанското наследство – тежка, почти трагична за Франция, в която херцог Марлборо и принц Евгений Савойски неведнъж разбиват френските войски. Само смелостта и таланта на маршал Вилар спасяват страната от унизителен мир.

При Луи ХІV започва изграждането на френската колониална система с разширяването на владенията в Канада, основаването на Луизиана, стъпването на французите в Индия, на Маскаренските и Антилските острови, в Мадагаскар и по западните африкански брегове.

Луи ХV: началото на кризата

Луи ХІV е наследен от своя правнук. Става така, защото в края на живота си за около три години той изгубва почти всичките си законни наследници – умират синът му Великия дофин, внукът му Луи дьо Бургон, първородният му правнук и други. Остава жив само бъдещият Луи XV, при това с влошено здраве и едва оцелял от шарка. През 1715 г. той е само петгодишен и се създава регентство начело с неговия чичо Филип II Орлеански. Филип отстранява като евентуални други регенти синовете на Луи ХІV от метресата му мадам дьо Монтеспан и поема властта сам. В началото това възражда надеждите на едрата аристокрация, че тяхната самостоятелност ще се възстанови и че абсолютизмът ще бъде поне смекчен, но регентът не променя основния курс. Тъй като испанският крал Фелипе V (внук на Луи ХІV) се опитва да се намеси във френските работи, регентът поддържа антииспанска външна политика, подкрепен от Англия. През 1718 – 1720 се стига дори до кратка война.

Официален портрет на Луи ХV, худ. Морис-Кантен дьо ла Тур

През 1723 г. Луи ХV навършва пълнолетие (13 години) и е коронован, а чичо му умира. Скоро след това кралят се жени за полската аристократка Мария Лешчинска и бързо се сдобива със син, който да продължи династията. Поради чудодейното си оцеляване като дете кралят е обичан от целия народ и затова е наричан Многообичани – Le Bien Aimé. Неговата политика обаче постепенно носи разочарование и той умира като един от най-мразените френски крале. В началото нещата тръгват добре с управлението на първия министър Фльори (1726 – 1743), тъй като стопанството отбелязва бърз ръст. С участието си във Войната за полското наследство (1733 – 1738) и Войната за австрийското наследство (1740 – 1748) Франция възвръща разклатения си авторитет. Особено впечатляващо е покоряването на Австрийска Нидерландия от маршал дьо Сакс и победата при Фонтеноа. На мирната конференция през 1748 г. обаче, за удивление на френските управляващи, Луи решава да върне Нидерландия на австрийците с обяснението „Аз съм крал, а не търговец“. Това е първата му голяма грешка.

Втората е, че той позволява на метресата си мадам дьо Помпадур да се меси твърде много в управлението. Тя поставя свои протежета на най-важните постове, смята се, че има роля и за обръщането на Франция към съюз с Австрия, което довежда до гибелната Седемгодишна война (1756 – 1763). Французите губят редица битки с прусаците, корабите им са унищожени от англичаните, изгубват Канада и преживяват тежки поражения в Индия. Става очевидно, че причина за унизителния мир, подписан в Париж, е безотговорното поведение на краля. Впоследствие министърът на войната Шоазьол възстановява до известна степен силата и самочувствието на армията, преди да бъде свален от новата кралска фаворитка Дюбари.

Основният проблем на Франция в този период са нарастващите разходи на държавата, които данъците не могат да покрият. Кралят е в непрекъснат конфликт с парламентите, а опитите му да накара и привилегированите съсловия да плащат данъци не постигат успех. Докато държавата буксува, обществото се развива с бурни темпове. Развиват се науките, пишат се философски и политически трактати. Процъфтяват идеите на Просвещението, чиито представители са Шарл дьо Монтескьо, Франсоа Волтер, Жан-Жак Русо. Дени Дидро и Жан д'Аламбер издават първата в света Енциклопедия – колосален труд от 50 тома. Много от тези автори критикуват устоите на абсолютната монархия и нейната неспособност да мобилизира обществото. Един от тях – Русо – с основание се счита за предвестник на последвалата революция с труда си За обществения договор (1762).

Първа страница на „За духа на законите“ (1748), най-известната книга на Шарл дьо Монтескьо

През 1774 г. Луи ХV е наследен от своя внук, тъй като синът му Великия дофин умира преди баща си през 1765 г., оставяйки на свой ред трима синове. Луи XVI е нерешителен крал, с твърде малки умения да управлява. Женен за австрийската принцеса Мария-Антоанета, той позволява твърде голямо австрийско влияние в страна, която традиционно е враждебна към родината ѝ.

Портрет на Луи ХVI

 Финансовата криза се задълбочава от Войната за независимост на Америка. Министри като Ан Робер Тюрго и Жак Некер предлагат единственото решение на кризата – облагането на привилегированите. Кралят ги уволнява и през 1789 г. решава да свика Генералните щати.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция Франция_при_Бурбоните

[Hatshepsut]

Френската революция и епохата на Наполеон (1789 – 1815)

Френската революция

Финансовата криза не е единствената причина за избухването на революцията. Между привилегированите съсловия (аристокрация и духовенство) и третото съсловие е назряло напрежение, което не може лесно да се уталожи. При това третото съсловие е съставено от най-разнообразни групи – селяни, някои от които богати, търговци, адвокати, учени. То обхваща почти цялото общество и иска не само равенство с другите две, но и правото да участва в управлението. Най-активна в него е буржоазията – тя си поставя за цел да унищожи привилегиите; да осигури достъп до високите постове на хора със способности, а не с произход; да постави цялото френско население в равно положение относно данъците. Луи ХVІ е принуден в края на януари 1789 г. да свика Генералните щати и из цялата страна започва избор на делегати. В този процес се изразява най-общо вяра в краля, всеобщо желание за подобряване на условията на живот и се отправят многобройни критики срещу несправедливостите. Отправят се искания за опростяване на правосъдната система и за реформиране на данъчната система.

Откриване на Генералните щати на 5 май 1789 г., худ. Луи Шарл Огюст Кудер

Третото съсловие ненавижда ангарията, наложена на най-низшите слоеве, както и привилегиите на благородниците. Неговото основно искане е равенство пред закона – недискриминационна данъчна система, която да не опрощава плащането на данъци от страна на аристокрацията и духовенството. Кралският указ посочва удвоен брой представители на третото съсловие и тези депутати са твърдо решени да не се ограничават само със съвещателни функции, а да предложат коренни реформи. Генералните щати се събират през май, но още през юни традиционната структура на провеждането на заседания се разпада. На 17 юни 1789 г. третото съсловие обявява, че създава Национално учредително събрание, което на практика поставя началото на Френската революция.

Превземане на Бастилията, 14 юли 1789 г.

Кралят опитва да разпусне Учредителното събрание, но на 14 юли санкюлотите превземат крепостта Бастилия. Следват бунтове и брожения в провинциите, опожарени са замъци на аристократите. Събранието отвръща със серия закони, с които премахва привилегиите и останките от феодализма. На 26 август то издава прочутата Декларация за правата на човека и гражданина, която кралят отказва да приеме. Тогава 25 000 парижани се отправят към Версай и довеждат кралското семейство в столицата. Оттогава то остава да живее на практика под домашен арест в двореца Тюйлери, изгубвайки контрол над управлението.

През 1790 г. е приет закон, според който свещениците получават граждански статут и всякакви връзки на църквата с Ватикана са преустановени. Това за първи път настройва големи маси селяни против промените и започват контрареволюционни борби. Междувременно събранието започва работа по първата конституция, в която кралят дели властта с представителни органи, създавайки конституционна монархия. Всички слоеве на обществото имат достъп до управленските постове, но не всички граждани могат да гласуват. Кралят е принуден да подпише конституцията, но не е доволен и опитва да избяга със семейството си от страната. Заловени са и превърнати в затворници, което е последвано от искания за република. За първи път радикалните санкюлоти, представлявани от партията на якобинците, се разграничават от по-умерените кръгове около жирондинците.

През 1792 г. Австрия и Прусия обявяват война на Франция и така започват Революционните войни. В Кобленц, Германия, се събират много френски аристократи-емигранти, които сътрудничат на нашествениците. Тези събития променят ситуацията в страната: Мария-Антоанета е заподозряна (с право), че заговорничи с роднините си против Франция. През август санкюлотите щурмуват Тюйлери и принуждават събранието да обяви република. Междувременно чуждото нашествие е спряно при Валми. Кралят е съден като изменник и екзекутиран през януари 1793 г. Това вкарва Англия и Нидерландия във войната. Започва Вандейското въстание. В тази критична обстановка е извършен преврат – жирондинците са отстранени и на тяхно място властта поемат якобинците. Те имат именити водачи като Максимилиен Робеспиер, Жан-Пол Марат и Жорж Дантон, но режимът, който налагат, е суров.

Робеспиер

Приета е нова (републиканска) конституция, която дава право на глас на всички пълнолетни мъже. Главен управляващ орган става Комитетът за обществено спасение. Робеспиер отстранява Дантон и други якобинци и започва Големият терор – масово гилотиниране на негови противници. Крайностите на неговото управление довеждат до нов преврат на през юли 1794 г. (9 термидор по новия, революционен календар). Робеспиер на свой ред е гилотиниран.

Директория и Консулство

Преминала през либералния и радикалния етап на революцията, след новия преврат Франция се успокоява. Сега най-важните проблеми са два – цените на храната, които якобинците са контролирали, а сега биват освободени; и продължаващата война с противниците на революцията. През 1795 г. е въведена поредната конституция, по-умерена от предишната. С нея е установено петчленно правителство, наречено Директория. То никога не е било популярно, но оцелява четири години заради умората от непрекъснатите катаклизми и терора на якобинците. Подкрепяно е от богатите собственици, които искат ред и сигурност. С него на мода отново идват баловете, пищните дрехи и домове. Лукс и разкош отново се виждат в изморената страна. Но Директорията трябва да се справи със сериозни вътрешни заплахи: с Вандейското въстание, с инвазията на роялистите (подпомагани от Англия) и с опита за преврат на якобинците, организиран от Гракх Бабьоф.

Най-големият източник на доходи стават победните войни. След трудностите от 1792 и 1793 г. френските войски завладяват Нидерландия, нахлуват в Италия и Германия. Първоначално са посрещани с ентусиазъм, тъй като отменят крепостното право и другите феодални порядки. Впоследствие те налагат данъци на местното население, отнемат богатствата му и много културни ценности. Един от генералите на Директорията е корсиканецът Наполеон Бонапарт. Гениален стратег и смел войник, той печели ключови победи в Италия и си спечелва голяма популярност. През 1798 г. навлиза в Египет (тогава османско владение), като се надява да прекъсне сухопътната връзка на англичаните с Индия. Въпреки първоначалните успехи египетската кампания се проваля. Генералът решава да се върне във Франция, за да изпълни най-страшния кошмар на Директорията – да извърши преврат. Това става през ноември 1799 г. (18 брюмер) и с него започва периодът на консулството.

Бонапарт пресича Алпите, худ. Жак-Луи Давид

С плебисцит е приета нова конституция (1800). Тя поставя начело на държавата съвет от трима консули, от които първият (Наполеон Бонапарт) е с много по-големи правомощия. Французите посрещат преврата с надежди за подобряване на сложната ситуация. Действително, Бонапарт стабилизира финансите и въвежда франка като парична единица, целенасочено помирява крайните партии (роялистите и якобинците). С бързи действия през 1800 г. разбива австрийците в Италия и ги принуждава да сключат мир. През 1802 г. и Англия слага край на войната и за първи път от десет години по границите се възцарява спокойствие. Същевременно генералът сключва с папата нов конкордат. Той се възползва от повишения авторитет и се обявява за пожизнен консул. С помощта на отбор от юристи той създава прочутия Граждански кодекс (Code Napoleon), където с ясен и прост език са описани всички права и задължения на хората. Крайностите на революцията са отхвърлени, но смислените неща са запазени.

Наполеоновата империя

През 1804 г. Наполеон се чувства достатъчно силен и си присвоява императорска титла. С това на първата френска република се слага край. През декември се провежда пищна церемония по неговата коронация. Самият папа участва в нея. Първата работа на новия френски владетел е да воюва срещу формирания против него съюз. Първоначално смята да нахлуе в Англия, но поражението на неговия флот при Трафалгар осуетява плановете му. Тогава той решително променя намеренията си и разбива австро-руските войски при Аустерлиц (декември 1805), а после пруските при Йена и Ауерщат. През 1807 г. сключва мир с руския император Александър І в Тилзит. Този миг се смята за връх на неговото могъщество. Междувременно в Берлин той налага Континенталната блокада на Англия с надеждата да я срине в търговска война. Нов успех срещу Австрия през 1809 г. затвърждава надмощието му.

Наполеон става господар на половин Европа, която организира по свой вкус. Част от Френската империя стават Нидерландия, Северна Германия, Пиемонт, Рим, Далмация. В Италия, Испания, Нидерландия и Полша той поставя за владетели свои роднини (многобройните му братя) или протежета. Австрия и Прусия са сведени до сателитни държави. Само Русия, Англия, Швеция и Португалия остават негови врагове. Около императора се формира екип от способни маршали – Ней, Даву, Султ, Макдоналд, Ожеро. Той се замисля за създаване на династия, но трябва да се раздели с първата си жена – Жозефин дьо Боарне, която не може да има деца. Разводът е уреден и той се жени за австрийската принцеса Мария-Луиза Австрийска. През 1811 г. тя му ражда син, известен като Наполеон II.

Първата френска империя към 1812 г. (в тъмносиньо – земи на Франция, в светлосиньо – зависими държави)

През 1812 г. императорът започва рискована война против Русия и въпреки кървавата победа при Бородино и падането на Москва, е принуден да се изтегли. Огромните човешки загуби не могат да възстановят лесно. Формира се нова коалиция, която побеждава французите при Лайпциг (1813) и скоро влиза в Париж. Наполеон е принуден да абдикира, приемайки заточението си на остров Елба (край италианските брегове). Победителите поставят на трона Луи XVIII, брат на Луи XVI. С него се връщат всички избягали аристократи. Техните очаквания да се възстанови старият режим обаче не се сбъдват. В новата конституция, дадена от Бурбоните, присъстват много от революционните идеи. Постепенно срещу краля назрява недоволство, от което се възползва Наполеон. През пролетта на 1815 г. той се връща и отново поема властта. Бързо събира армия. През юни тя е разбита в решителната битка при Ватерло. Стоте дни на Наполеон приключват. Обезвереният император е откаран от английски кораби на остров Света Елена в Атлантическия океан, където след няколко години заточение умира през 1821 г. болен и самотен.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция Френската_революция

[Hatshepsut]

От реставрацията до Третата република (1815 – 1871)

Бурбоните отново на власт

Втората намеса на съюзниците във вътрешните дела на Франция е много по-груба. Сега Луи ХVІІІ и аристократичното му обкръжение брутално разчистват всичките си противници. Арестуваните достигат 70 000 души. Франция се оказва окупирана, пруски войски лагеруват в Париж. Избран е парламент, в който преобладават представители на старите аристократични родове. Те си поставят задача да възстановят старите порядки и това става основен акцент на периода до 1830 г. Кралят и министрите се притесняват, че крайните решения на депутатите ще предизвикат нова революция и камарата е разпусната. Оттук нататък предимство имат монархисти-конституционалисти. Това е време, в което триумфират принципите на буржоазията – частната собственост е неприкосновена, монархът управлява в сътрудничество с представителни органи. Същевременно обаче свещениците връщат влиянието си в провинцията. През 20-те години Франция изпраща войски да потушат революцията в Испания, което не се харесва на гражданите.

Луи ХVІІІ, портрет от Антоан-Жан Гро

Докато държавата се управлява в консервативен дух, обществото става все по-либерално. Впечатление правят историческите лекции на професор Гизо. Харесван от хората е и маркиз дьо Лафайет. Създава се тайното общество на карбонарите, което дори замисля нова революция, но плановете пропадат поради несъгласия и колебания. През този период Франция остава аграрна страна с 3 – 4 по-големи града. Селското стопанство се развива бавно, за разлика от промишлеността, но страната не може да се сравнява с Англия. Голям прогрес има само в областта на търговията. Това е времето, когато създават идеите си първите социалисти-утописти Анри дьо Сен-Симон и Шарл Фурие.

Шарл Х

През 1824 г. на трона се възкачва Шарл Х, третият брат в кралското семейство. Той е много по-краен монархист, дори абсолютист. За него посоката, в която се развива Франция е едно недоразумение. Като ревностен католик, той организира помени за Луи ХVІ – неговият брат, жертва на революцията. Прокарва закон, с който се компенсират отнетите имения на аристократите. От самото начало повечето граждани го приемат с недоверие, а сега недоволството нараства. Капката, която прелива търпението е уволнението на правителството през 1829 г. Опозицията изразява възмущението си на страниците на вестниците. През юли 1830 г. новият парламент излиза с ултиматум към Шарл Х, но кралят решава да се противопостави със сила. Народът на Париж спонтанно въстава и това решава съдбата на Бурбоните: Шарл избягва в Англия, оставяйки страната си на либералите.

От Юлската монархия до Втората империя

Скоростта, с която е свалена монархията, изненадва цялото общество и създава кратък вакуум. За момент победилите либерали нямат ясна представа какво да сторят. Едната възможност е втора република, другата – нов крал. Те имат подходящ кандидат – орлеанския херцог Луи-Филип – и тръгват по по-лесния път. На 7 август херцогът е провъзгласен за крал, след като се съгласява парламентът да има законодателна инициатива, броят на гласоподавателите да се удвои до 170 000 и да се върне трицветното знаме. Луи-Филип е далечен наследник на Луи ХІІІ и се възприема като либерал. Баща му се е бил при Валми. Действително, той не споделя ултра монархическите възгледи на братовчедите си, управлявали преди него. Той назначава за премиер богатия банкер Лафит. Така се слага край на опита за възстановяване на стария режим.

Луи-Филип

Считан за парвеню от останалите европейски монарси, Луи-Филип е принуден да следва предпазлива външна политика. Той не приема някой от синовете му да стане крал на Белгия след революцията от 1831, нито помага на поляците срещу Русия. Предпазливостта е характерна и за вътрешната му политика. Не е много активен в законодателството (Закон за ограничаване на детския труд през 1841), но сменя министрите с такава скорост, че изрежда 15 кабинета за първите десет години. В началото няма съществени заплахи за властта му: Лионските бунтове на фабричните работници (1831 – 1834) са смазани със сила (500 – 600 убити), опитите за преврат на Луи Бонапарт, племенник на император Наполеон, се провалят (1836 и 1840).

Постепенно и против този крал се създава опозиция. Тя се ръководи от поета Алфонс дьо Ламартин, историка Жул Мишле и социалиста Луи Блан. За да избегне забраната за обществени събрания, тя организира серия банкети, на които всъщност се държат политически речи. Тя излиза с конкретни предложения за реформи, но възрастният крал ги отхвърля. На 22 февруари 1848 г. вестник „Насионал“ призовава всички недоволни да излязат на улиците и така започва Февруарската революция. В нея интересите на буржоазията и бедните слоеве се разминават: когато кралят сменя премиера Гизо, богатите граждани са доволни, но бедните искат република. Луи-Филип абдикира без съпротива и на 25 февруари е обявена Втората република. Тя просъществува кратко, тъй като се ръководи от журналисти и поети без политически опит и с твърде различни виждания.

Републиката се сблъсква с остри проблеми като безработицата. Създават се Национални работилници, които осигуряват работа срещу минимално заплащане. Опитите да те да бъдат закрити предизвикват въстание през юни, смазано жестоко от армията. Така тенденцията за олевяване на републиката е спряна. Провеждат се избори за Учредително събрание, спечелени от умерените републиканци. Един от депутатите е Луи Бонапарт. До края на годината е приета нова конституция, която предвижда избор на президент от всички избиратели. Ненадейно изборите спечелва Луи Бонапарт, който се носи на славата на великия си чичо. Този избор не е най-сполучливият – избраният президент не говори свободно френски и е политически авантюрист. Той опитва да си обезпечи втори мандат, но среща шумна съпротива. Най-твърдият му противник е Виктор Юго. При това положение президентът тръгва по друг път: На 2 декември 1851 г. той извършва преврат и прогонва последните републикански лидери. Прокарва нова конституция, която му дава неограничени права. Една година по-късно се обявява за император под името Наполеон ІІІ. Така започва Втората империя.

Наполеон ІІІ

Наполеон ІІІ има обаче и много силни страни. При него индустрията преживява бурен възход и доходите на французите нарастват с 50%. Организират се първите индустриални изложения. Железопътната мрежа нараства от 3000 до 18 000 км. Бързо се развива банковото дело и Франция става най-големият кредитор на Европа. Императорът променя неузнаваемо Париж, като премахва паяжината от малки тесни улички и ги заменя с нови, големи булеварди. В това отношение най-голяма подкрепа му оказва префектът на департамента барон Осман (Haussmann). Построени са модерните сгради на Халите, операта Гарние, църкви, училища, болници. Париж става най-големият европейски град с население 1 700 000 жители. Така Наполеон се надява да компенсира ограниченията на свободите.

Площад Етоал през 1868 г., в който се вливат 12 големи булеварда, построени от барон Осман

Управлението на новия император е диктаторско. Той опитва да се ожени за някоя принцеса от управляващите династии, но не сполучава. Не е признат и за равен на останалите легитимни монарси. За разлика от предишния период, сега външната политика е активна – Франция участва в Кримската война (1853 – 1856) и подпомага борбите за обединение на Италия. Успехите на френската армия освобождават страната от ограниченията на договора от 1815 г. и носят две нови териториални придобивки (Ница и Савоя). Оттам нататък Втората империя се впуска в колониална експанзия – довършва завладяването на Алжир (започнато през 1830 г.), на Сенегал, Мадагаскар. Французите проникват в Индокитай и Китай и се опитват да установят влиянието си в Мексико. С нараснало самочувствие Наполеон ІІІ подценява конфликта с Прусия през 1870 г. (Френско-пруската война). Позволява да бъде победен и пленен при Седан, с което управлението му приключва безславно. Умира през 1873 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция От_реставрацията_до_Третата_република

[Panzerfaust]

Наполеон ІІІ има обаче и много силни страни.

Наполеон ІІІ всъщност е много успешен държавник за Франция. Освен бурното индустриално развитие, Наполеон ІІІ съумява да изгради огромна колониална империя, втора след Британската по площ и население. Под негово ръководство Франция взема дейно участие в Кримската война и разгромява Русия, като по този начин си връща статута на Велика сила (загубен след поражението на Наполеон І). Присъединява Савоя и Ница от Сардиния. За съжаление, всички тези огромни вътрешни и външни успехи са помрачени от разгрома на Франция от Прусия и така той влиза в историята като неудачник. Обективно обаче, Франция не може да се противопостави на Прусия (и останалите ѝ германски съюзници) по ред причини, т.е. който и да е френски управник щеше да бъде разгромен.

[Hatshepsut]

Третата република и световните войни (1871 – 1944)

Установяване на третата република

Катастрофата, до която Наполеон ІІІ довежда Франция, не е само негова и не засяга само авторитета на страната. Прусаците влизат в Париж и според договора от Франкфурт отнемат две ключови провинции – Елзас и Лотарингия. Източна Франция е окупирана и са наложена голяма репарации. Най-страшното е, че се създава единна германска империя, която продължава враждебната политика спрямо Франция. Създаването ѝ е обявено не другаде, а в Огледалната зала във Версай.

Третата република започва с въстанието на парижките работници, известно като Парижка комуна. Техните искания за социално равенство стряскат буржоазията и оттам нататък тя поддържа дясна, промонархическа политика. Стига се до парадоксално положение републиката да съществува без мнозинство на републиканците. Новите власти, доминирани от Адолф Тиер, позволяват връщането на принцовете на Бурбоните и Орлеаните, дават големи права на католическата църква. През 1875 г. е приета нова конституция, с която се въвежда седемгодишен мандат на президента, двукамарно събрание, в което горната камара (Сенатът) има огромни права. Президентът има действителна изпълнителна власт, заедно с правителството. Едва през 1879 г. с избора на Жул Греви президент става републиканец. И при тази република са характерни честата смяна на кабинетите, острите партийни борби, рязката разлика в политическите виждания. Повечето президенти подават оставка заради корупционни скандали или под натиска на противниците си (Жул Греви, Казимир Перие), а други са убити от терористи (Сади Карно). С това президентската институция губи много от своя авторитет.

Президентът Жул Греви (1879 – 1887)

Третата република е разтърсвана от чести скандали. Започва се с Панамската афера, при която известният инженер Фердинанд дьо Лесепс събира пари от множество дребни вложители за строеж на Панамския канал, след което обявява фалит. По-различна е Аферата Драйфус – капитанът от еврейски произход Алфред Драйфус е осъден за шпионаж в полза на Германия (1894), но решението на съда изглежда преднамерено. В негова защита застават леви интелектуалци като Емил Зола, Анатол Франс и Ромен Ролан. Десницата заема обратната позиция и конфликтът става политически. В крайна сметка президентът помилва осъдения. Една последица от Аферата Драйфус е олевяването на френския политически живот и през 1902 г. се създава правителство, доминирано от Радикалната партия. То развива антиклерикална дейност. Във властта влизат бъдещите големи имена на политиката като Жорж Клемансо и Реймон Поанкаре. От 1913 г. Поанкаре става президент.

Реймон Поанкаре

В началото на този период Франция е изолирана и води предпазлива външна политика. Германският канцлер Бисмарк търси пътища към нова война, но останалите велики сили се страхуват от прекомерното засилване на Германия. Постепенно Франция възвръща своите позиции на Велика сила и разбира, че най-логичният ѝ съюзник е царска Русия. След постепенното охлаждане на руско-германските отношения с Русия се сключва военен съюз (1891 – 1894), който стои в основата на бъдещата Антанта. Той е допълнен от споразумение с Англия (1904) и от англо-руски договор през 1907 г. Третата република е активна и в колониалната експанзия. От 1880 до 1899 г. колониите на Франция се увеличават от 700 000 на 3,7 млн. кв. км и вече имат население над 50 млн. души. Те включват почти цяла северна Африка от Тунис (1881) до Чад, Индокитай, острови в Тихия океан. Две войни са нужни за окончателното завладяване на Мадагаскар (1896).

Франция през Първата световна война (1914 – 1918)

Това е най-тежката война, която Франция някога е водила. Френското главно командване знае, че това ще е главно отбранителна война, защото отстъпва на германците във всяко отношение: по население (39 към 65 млн.), брой войници (2,7 към 4,5 млн.) и бойни кораби (207 към 280). Срещу страха от евентуално ново поражение стои желанието за реванш за унижението от 1871 г. и за връщането на Елзас и Лотарингия. Франция влиза във войната след дълга дипломатическа и военна подготовка. Армията е превъоръжена и реформирана. Към 1914 г. съюзът ѝ с Русия и Англия е завършен. Срещу тях стои мощната коалиция на Германия, Австро-Унгария и Италия. След серия сблъсъци (Първа и Втора марокански кризи, Балканските войни) напрежението в Европа се покачва дотам, че войната става неизбежна. Тя започва на 1 август 1914 г. след убийството на австрийския престолонаследник Франц-Фердинанд в Сараево и ултиматума на Австрия към Сърбия.

Правителството апелира към всички партии да подкрепят усилията му във войната. Дори и социалистите откликват и се постига национално единство. Германците имат план за светкавична война (планът Шлифен), според който трябва да разбият френската отбрана за два месеца и тогава да обърнат войските срещу Русия. Атаката започва на 4 август и германските успехи не закъсняват. Те наближават Париж, но не успяват да го превземат. От 3 до 10 септември в голямата битка при река Марна (600 000 убити от двете страни) френско-британските войски спират и отблъскват германците. Така планът Шлифен се проваля и войната става позиционна. В следващите четири години установената фронтова линия се променя твърде малко въпреки ожесточените атаки (битките при Вердюн и Сома през 1916 г.). Лошото е, че те се осъществяват на френска територия: около 15% от страната остава под германска окупация.

Битката при Сома, 1916

Междувременно правителството пристъпва към вземането на огромни заеми, главно от САЩ. До края на войната външният дълг възлиза на 170% от националния продукт. Загиват общо 1,4 милиона войници и цивилни граждани. Франция изпраща войски да се бият при Дарданелите и на балканския фронт. Когато през пролетта на 1918 г. (в резултат на октомврийския преврат) Русия напуска войната, е последната възможност на Германия да победи. Тя трескаво прехвърля армиите си на запад, но в същото време във Франция пристигат първите американски войници. През есента съюзниците започват всеобщо настъпление на западния фронт и навлизат в Германия. Изтощена, изоставена от съюзниците си и разклатена от революция, на 11 ноември 1918 г. Германия капитулира.

Французите вярват, че най-после е дошло време за разчистване на сметките с Германия. Настояват тя да бъде отново разчленена на малки държави, за да настъпи спокойствие в Европа; да бъде разоръжена и контролирана постоянно. И са възмутени от това, че Англия и САЩ не са съгласни. Съюзниците одобряват само връщането на Елзас и Лотарингия, както и окупацията на рейнската област за 15 години. По време на парижката мирна конференция френският премиер Жорж Клемансо е в непрекъснат конфликт с британския Лойд Джордж. Когато през юни 1919 г. е подписан Версайският договор, той е компромис между различните възгледи. Франция може да е доволна, че голяма зона в западна Германия е демилитаризирана и служи за врата за евентуална френска атака; както и от факта, че повече от половината репарации, които Германия трябва да изплати (132 млрд. златни марки) са за нея. Германия е оставена на практика без армия, а една контролна комисия, в която участват и французи, следи за спазването на договора.

Междувоенният период

След дълго чакане и страх Франция е победила най-силния си враг. Тя посреща победата с три големи илюзии: че Германия ще плати за опустошенията, които е нанесла; че това ще е последната война на френска земя; и че най-после в обществото ще се стопят противоречията и всички ще работят заедно общия просперитет. Много скоро илюзиите са заменени от разочарование. Германия не може и не иска да плаща, а вместо това открито заявява, че ще търси своя реванш. Въпреки че управлението на Франция е стабилно, населението е обедняло и е готово да се обърне към идеите на левите партии. Така противоречията се увеличават, а не намаляват. При това дефектите на третата република продължават да се проявяват: нестабилна президентска институция, краткотрайни правителства. Първоначално в парламента преобладават десните, но през 1924 г. спечелва Левия картел от радикали, републиканци и социалисти. Новост на тази епоха е Френската комунистическа партия, която призовава за революция. Тя остава изолирана и не играе важна роля в обществения живот.

Във външната политика Франция се стреми да запази мястото си на водеща европейска сила. Когато Германия отказва да плаща репарациите си, Поанкаре (в този момент премиер) окупира Рурската област (1923), която е нейното индустриално сърце. Това предизвиква икономически колапс в победената страна и намесата на САЩ. По плана Дауес Германия получава финансова инжекция, започва да плаща репарациите си, а французите се оттеглят. Това е последният случай на проявена решителност от френска страна. В следващите години външната политика се поема от Аристид Бриан, който е склонен на отстъпки, за да се успокоят отношенията с Германия. През 1925 г. той и германският външен министър Щреземан се договарят в Локарно взаимно да признаят новата си граница. Така Германия се отказва от Елзас и Лотарингия, но Франция не изисква тя да признае източните си граници. Все пак пактът от Локарно успокоява техните отношения.

Аристид Бриан, външен министър (1925 – 32) и носител на нобелова награда за мир през 1926 г.

Голям удар за Франция е Голямата депресия от 1929 г. Като селска страна, Франция усеща по-късно ефектите на кризата, но те продължават по-дълго. Обвиненията, че кризата е предизвикана от твърде големите репарации за дълго обезверява французите в правото им да господстват в Европа. Именно оттогава те минават в отбранителна позиция, стремейки се да избегнат евентуална нова война. Израз на тяхното примирение е издигането на прочутата линия Мажино – голямо и скъпо отбранително съоръжение по границата с Германия. Във вътрешен план кризата довежда на власт левицата (1932), но една шумна корупционна афера (Стависки) проваля правителството през февруари 1934 г. Наред с другото, тогава има профашистки митинги, което стряска обществото. Комунистите се отварят за съюз с другите леви партии (това са и новите внушения на Сталин) и през 1936 г. голяма лява коалиция, наречена Народен фронт, спечелва изборите. За първи път премиер става социалист, това е Леон Блюм. Отговаряйки на големите очаквания на работниците, той започва мащабни социални реформи: повишаване на заплатите с 12%, осигуряване на платена отпуска, 40-часова работна седмица, увеличаване ролята на профсъюзите. През 1937 г. Блюм пада от власт и оттогава управлението на Народния фронт бележи предимно неуспехи.

„Съветите са тези, които дърпат конците на Народния фронт“ – пропаганден плакат от 1936 г.

Идването на Хитлер на власт през 1933 г. е предизвикателство, с което Франция не може да се справи. Тя не реагира, когато той обявява, че няма да спазва военните ограничения на версайския договор (1935) и позволява да ремилитаризира Рейнската област (1936). В отношението към Германия сега преобладава чувството за вина, а не интересът на Франция. Като го оставя да поправи някои точки на договора, Франция се надява, че ще уталожи желанието на германците за нова война. Това отношение е опасна илюзия, тъй като никой още не познава истинските амбиции на германския фюрер. То е начало на политиката „умиротворяване“. Все пак Франция сключва с Англия и Италия антигермански съюз (Фронтът от Стреза), търси сътрудничеството на СССР, без да вярва на Сталин. Опитва да помогне на испанската левица през Гражданската война (1936 – 1939). Пасивна е, когато Хитлер извършва аншлусът с Австрия, но подкрепя Чехословакия да му се противопостави. Когато судетският въпрос заплашва да предизвика война обаче, премиерът Едуар Даладие се съгласява с англичаните, че Чехословакия трябва да отстъпи свои земи, за да се успокои Хитлер. Ето защо той подписва унизителното Мюнхенско споразумение през септември 1938 г. На следващата година Франция и Англия дават гаранции за териториалната цялост на Полша. Това означава, че ако някой я нападне, те ще му обявят война. Това е достоен, но закъснял акт, който води право към Втората световна война.

Франция през Втората световна война

Франция: германска окупационна зона и територията на Виши

Когато на 1 септември Германия напада Полша, отговорът на Франция и Англия не закъснява и от 3 септември те са във война. Франция се отнася към войната с голямо нежелание поради катастрофалните последици от Първата световна война и въпреки надмощието си по границите французите не водят активни военни действия. Заедно с англичаните те стоят зад укрепената линия Мажино и изчакват. Този период от септември 1939 до май 1940 е известен като "странната война". През това време Хитлер разгромява Полша и си я поделя със Сталин, след което прехвърля армиите си на запад.

Нападението започва на 10 май 1940 г. Три германски армии нападат също Нидерландия, Белгия и Люксембург. Северно от линията Мажино в областта Ардени танковият генерал Хайнц Гудериан извършва пробив и навлиза в тил на французите. След това се спуска по река Сома и затваря всички английски, френски и белгийски части северно от Люксембург в чувал. Насочва се към Дюнкерк, откъдето те панически се прехвърлят в Англия. При това положение отбраната на Франция рухва. Главнокомандващият генерал Гамлен не може да овладее положението. Премиерът Пол Рейно отчаяно апелира към САЩ за подкрепа, но Рузвелт не може да направи нищо. На 14 юни Париж пада и правителството се изтегля в Бордо. В него се оформят две становища – Рейно иска да се продължи войната, ако трябва армията да се прехвърли в Англия и в Алжир. Негов опонент е възрастният маршал Петен, който иска Франция да се предаде, за да се спаси от безжалостна германска окупация. Именно той надделява и на 18 юни капитулацията на Франция е подписана. Според този документ страната е разделена на три части – Елзас и Лотарингия са върнати на Германия, Северна Франция с Париж и цялото атлантическо крайбрежие са окупирани от Германия, а южната част на страната остава самостоятелна държава, управлявана от Петен като държавен глава. По името на главния град Виши, тази област е известна като Вишистка Франция (Режим Виши). В нейно разпореждане са колониите и флота, а освен това става германски сателит. Скоро след създаването ѝ Петен организира съдебен процес над виновниците за катастрофата в Риом. Повечето от тях, включително Пол Рейно, са осъдени.

Генерал дьо Гол се обявява против капитулацията и за продължаване на борбата. На 18 юни в Лондон той чете реч, в която призовава французите към съпротива. Със съгласието на английския премиер Чърчил създава движението Свободна Франция, но в началото в него участват малко хора. То не е признато от САЩ, които продължават да поддържат дипломатически отношения с Виши и това значително утежнява положението на дьо Гол. През август 1940 г. англичаните атакуват френския флот в Оран и го унищожават. Така те се застраховат от преминаването му към Германия, но дьо Гол реагира остро и отношенията му с Чърчил се влошават. Първата самостоятелна акция на Свободна Франция също е провал – нейни кораби нападат Дакар, но са отблъснати. Тогава дьо Гол търси съмишленици в африканските колонии и към 1942 г. вече има собствена армия, с която да се намеси във войната. Когато през ноември 1942 г. англичаните и американците нападат Алжир и Мароко (френски колонии), дьо Гол бърза да отиде на място. Той създава френско емигрантско правителство, което да участва официално в Антихитлеристката коалиция. То се нарича официално Френски комитет за национално освобождение.

Генерал дьо Гол в Тунис, 1943 г.

Макар че в заключителната фаза на войната участват и френски войски, те не са способни сами да се борят за освобождението на Франция. Великобритания и САЩ решават да открият втори фронт в Нормандия през лятото на 1944 г. На 6 юни започва операция Овърлорд, а Дьо Гол дори не е уведомен. Той обаче веднага заминава за бойното поле и успява да убеди своите съюзници да включат и френски части в битката. На 25 август се извършва и десант в южна Франция (операция Дракон), след което германците непрекъснато отстъпват. Когато съюзниците наближават Париж, Хитлер заповядва на германския комендант да го разруши, но заповедта е пренебрегната. Първа в града влиза танковата дивизия на генерал Льоклерк от Свободна Франция – жест на англичаните и американците. Дьо Гол обира овациите и единодушно бива приет като спасител на Франция.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция Третата_република_и_световните_войни

[Hatshepsut]

Съвременна Франция

Четвъртата република

Периодът между 1946 и 1958 е период на четвъртата френска република. Тя представлява възраждане на третата република и страда от същите проблеми. Франция приема конституцията на четвъртата република на 13 октомври 1946 година. Това е време на икономически растеж и преустройство на националните институции и индустрия след Втората световна война, а страната играе важна роля в развитието на процеса на европейска интеграция, който съществено променя Европа. Най-големите постижения на четвъртата република са в областта на социалните реформи и икономическото развитие. През 1946 г. правителството създава цялостна система за социална защита, която включва осигуряване за безработица, инвалидност, пенсия и здравни грижи за всички граждани.

Направен е опит да се засили изпълнителната власт, за да се предотврати настъпването на нестабилната ситуация, съществувала преди войната, но нестабилността остава и по време на четвъртата република, за което свидетелстват честите промени на администрацията – за нейната 12-годишна история се сменят 21 правителства. Нещо повече, тези правителства са неспособни да вземат ефективни решения по отношение на деколонизацията на множеството френски колонии. След поредица от кризи, най-вече след алжирската криза от 1958 г., четвъртата република се срива. Военновременният лидер Шарл дьо Гол се връща от пенсия, за да оглави временно преходно правителство, натоварено да разработи нова френска конституция. Четвъртата република е разпусната след публичен референдум на 5 октомври 1958 г. и е основана съвременната пета република със силна президентска власт.

Управление на голистите

Първата работа на генерала е да успокои армията в Алжир, че по никакъв начин няма да отстъпи тази колония. Втората – да изработи нова конституция, приета през ноември с 80% от гласовете. Тя поставя началото на Петата република и предвижда: силен президент, който да може да разпуска Националното събрание и да назначава правителството, мажоритарна избирателна система и (с поправката от 1962) пряк избор на президента от народа. През декември дьо Гол е избран за първи президент на петата република. След като стабилизира положението си, той казва на армията в Алжир, че трябва да освободи страната, и потушава опита за въстание през януари 1960 г. През 1962 г. сключва с ФНО Евианските споразумения и се оттегля от Алжир. В този момент популярността му е огромна, сега съпроводена и със силна партия – Сбор за новата република. Левите партии са изхвърлени от политическия живот, както показват изборите за парламент от 1962 г. През 1965 г. дьо Гол за втори път е избран за президент, но успешното представяне на социалистическия кандидат Франсоа Митеран е признак за начало на възраждането на левицата. Икономическата политика през 60-те години е успешна главно защото е постигната политическа стабилност (само две правителства в периода 1958 – 1968) и защото европейската интеграция навлиза в успешен период. При дьо Гол Франция става страна на бурно капиталистическо развитие, на големи компании и стабилен франк.

Устройство на Петата република

Външната политика на дьо Гол е много специфична. Тя се базира на схващането, че Франция е прекалено силна държава, за да стои в сянката на САЩ и трябва да има собствено място. Дьо Гол изпитва антиамерикански и антианглийски чувства от времето, когато Рузвелт и Чърчил са го пренебрегвали, и сега разчита по-скоро на Германия и Италия като партньори. За него най-важната част на външната политика е Европа, но е противник на ограничения суверенитет в хода на интеграцията – той говори за „Европа на отечествата“. Ето защо през 1966 г. заплашва да напусне ЕИО, ако не може да разполага с пълния суверенитет на Франция. Той е твърд противник на влизането на Англия в ЕИО и на два пъти ѝ отказва. Пак през 1966 г. той извежда Франция от военните структури на НАТО, запазвайки мястото ѝ в политическите структури. От друга страна се стреми да възстанови силата на френската армия, като създава атомна бомба през 1960 г. Като влошава отношенията си със САЩ, дьо Гол подобрява тези със СССР, когото счита за естествен геополитически съюзник на Франция. Краят на управлението на дьо Гол е предрешен от събитията между 1967 и 1969 г. Първо левицата се представя много добре на изборите от 1967 г. и затруднява дейността му. През май 1968 г. започва мощно протестно движение на студентите, което изненадва президента, тъй като е насочено лично срещу него. То се проваля и в резултат голистите печелят убедителна победа в новите избори (единствен случай във френската история една партия да спечели над 50%), но през 1969 г. президентът подлага на референдум закона за регионите и губи. Смисълът на този референдум е да се провери общественото настроение и въпреки че не е необходимо, дьо Гол подава оставка.

Политически плакати в Париж, юли 1968

През 1969 – 1974 г. президент е голистът Жорж Помпиду който дотогава е бил министър-председател. Той продължава вътрешната политика на своя бивш шеф, но значително променя външната – допуска Англия в ЕИО и подобрява отношенията със САЩ. През 1974 – 1981 г. той е заменен от Валери Жискар д'Естен, лидер на Независимата републиканска партия и близък съратник на дьо Гол до 1966 г. Той идва на власт благодарение на разцеплението сред голистите, тъй като е подкрепен от Жак Ширак и неговата групировка. Така от 1958 до 1981 г. на власт са все десни сили, поради което има време за утвърждаването на конституцията. Петата република в началото е възприемана като царство на дьо Гол, което ще се разпадне след оттеглянето му, но се оказва толкова ефективна, че оцелява и до днес.

Валери Жискар д'Естен

Франция след 1981 г.

Идването на Франсоа Митеран от ФСП на власт през 1981 г. поставя републиката пред изпитание, тъй като той е в съюз с комунистите и има планове за нейното реформиране. Възстановява пропорционалната избирателна система, иска да намали 7-годишния мандат на президента и правата му, но се оказва, че щом взема властта, той не поддържа повечето от плановете си. Остава президент два пълни мандата (1981 – 1995) без да променя коренно френския път на развитие. Не посяга на едрия бизнес, което го скарва с комунистите. През 1995 г. най-после идва часът на Жак Ширак, шеф на голистите, който е избран за президент. Неговата икономическа политика, известна като „дирижизъм“, залага на по-сериозна държавна намеса в сравнение с повечето европейски държави. Освен това той намалява президентския мандат на пет години (потвърдено с референдум през 2000 г.) и заема твърда позиция против намесата на САЩ и Великобритания в Ирак. На изборите през 2002 г. печели внушителна победа срещу националистическия кандидат Жан-Мари Льо Пен с 82%.

През 2007 г. Никола Саркози става президент. През 2008 г. Конституцията е реформирана - направени са изменения в 47 от 89 члена. Въведено е ограничение за преизбиране - само за 2 мандата. Започва програма за съкращаване на държавни служители, премахнат е данъкът върху наследството и е проведена пенсионна реформа. През 2009 г. Франция се завръща в НАТО.

Франсоа Оланд става следващият президент през 2012 г. През април 2013 г. еднополовите бракове са легализирани. През януари 2013 г. френската армия започва интервенция в Мали, а през декември - в Централноафриканската република.

През 2015 г. в Париж се случват най-големите терористични атаки в историята на Франция. Няколко атаки са извършени почти едновременно: експлозии близо до стадион „Стад дьо Франс“ в Сен Дени, стрелба по посетители на няколко ресторанта, както и клане в концертната зала „Батаклан“. Жертви на терористичната атака са 130 убити и над 350 ранени. Групировката „Ислямска държава“ поема отговорност за инцидента.

През 2017 г. Еманюел Макрон е избран за президент, преизбран през 2022 г. От 2018 г. в страната започва движението на „жълтите жилетки“. Първоначално демонстрациите са причинени от покачващите се цени на горивата, след което исканията на участниците се разширяват до оставка на настоящия президент. През 2020 г., поради пандемията от COVID-19, във Франция бяха въведени ограничения за пътуване в рамките на страната. От януари 2023 г. във Франция се провеждат мащабни протести срещу повишаване на пенсионната възраст. В края на юни - началото на юли 2023 г. се проведоха масови безредици поради убийството на 17-годишен тийнейджър от арабски произход, които станаха най-големите във Франция след безредиците през 2005 г. В началото на 2024 г. Франция се сблъска и с протести на фермери.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция Съвременна_Франция

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Франции После_1945

[Hatshepsut]

Въоръжени сили на Франция


Емблема на Въоръжените сили на Франция

Въоръжените сили на Република Франция (на френски: Forces armées françaises, Френски въоръжени сили) са организацията, натоварена с конституционната задача да гарантира суверенитета и териториалната цялост на френската република. Гражданският контрол върху тях се осъществява от Министерството на отбраната, на което е подчинен Щаб на армиите (État-Major des armées) като висш военен ръководен орган на въоръжените сили. Формално те включват четири вида въоръжени сили и допълнителни военни и цивилни организации и структури на централно подчинение. Видовете въоръжени сили са: сухопътни войски (Наземна армия – Armée de terre), военновъздушни сили (Въздушна армия – Armée de l'air), военноморски сили (Национални ВМС – Marine nationale) и жандармерия (Национална жандармерия – Gendarmerie nationale). Жандармерията е едновременно вид въоръжени сили и национална полицейска служба и като такава е под двойно подчинение както на Министерството на отбраната, така и на Министерството на вътрешните работи. Френските въоръжени сили притежават най-многочислената армия в Европейския съюз (над 420 000 души), както и най-големия военен бюджет. Силите разпологат и с третия най-голям ядрен арсенал в света (300 ядрени глави).

Командна организация на френските въоръжени сили

Във Френската република, както е обичайно и в повечето републикански форми на управление по света, Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили. Характерна особеност на френския държавен модел на полупрезидентска република е, че президентът на Републиката е пряко ангажиран с ресорите на националната сигурност като външни работи, финанси, отбрана и вътрешен ред и сигурност, докато функциите на премиера формално покриват и тези ресори, но реално са насочени повече към останалите сфери на държавната власт, като икономическо развитие, социални дейности, регионално развитие и благоустройство, здравеопазване, образование, култура и т.н. По тази причина президентът, премиерът и министърът на отбраната като граждански лица имат висш офицер от въоръжените сили, който ги съветва по въпросите на отбраната, но този на премиера е с по-ниско звание от другите двама.

Президентът на Републиката е върховен главнокомандващ на въоръжените сили („Шеф на армиите“ – „chef des armées“) и е подкрепян в тази си функция от шефа на личния щаб на президента на Републиката (chef d'état-major particulier du président de la République (CEMP)), оглавяващ военния кабинет на президента – организация, предназначена да осигурява връзката на президента с Въоръжените сили. Това е назначение за офицер от един от трите основни вида въоръжени сили (СВ, ВВС и ВМС) с чин генерал-лейтенант / вицеадмирал или генерал / адмирал. Съответните френски военни чинове са: за СВ – генерал на армейски корпус и генерал на армия; за ВВС – генерал на въздушен корпус и генерал на въздушна армия; за ВМС – вицеадмирал на ескадра и адмирал. Постът няма командни функции и е съвещателен. Основните задачи на титуляра са да съветва президента по военните въпроси, да гарантира готовността на системата за управление на ядрения арсенал на Франция и да свежда до знанието и изпълнението на шефа на Щаба на армиите (най-висшестоящия френски генерал) заповедите на президента. Назначените в личния щаб на президента на Републиката офицери са от основните видове въоръжени сили и огранизации на Министерството на отбраната. Обичайната практика във Франция е постът на шеф на личния щаб на президента на Републиката да е последното стъпало преди назначаването на титуляра за шеф на Щаба на армиите (chef d'état-major des armées (CEMА)) – най-висшият военен офицер в Републиката. Обичайно титулярът на поста е със звание с четири или пет звезди (съответстващи на три и четири звезди в Българската армия).

Ролята на премиера на Републиката (министър-председателя) по отношение на политиката на отбрана е по-ограничена от обичайното в други страни с републиканско управление и се свежда основно до санкционирането на използване на сила от страна на въоръжените сили в мирно време в сферата на еър полисинг, охрана на териториалните води и прилежащата икономическа зона или при актове на тероризъм. Боеготовността на въоръжените сили и изпълнението на мисии зад граница са прерогативи на министъра на отбраната. По тази причина висшият офицер, подпомагащ работата на премиера – шефът на военния кабинет на премиера (chef du cabinet militaire du Premier ministre) е офицер с две или три звезди (съответстващи на една и две звезди в Българската армия).

Министърът на отбраната отговаря основно за гражданския контрол над въоръжените сили и за провеждането на политиките по боеготовност, въоръжаване, финанси, инфраструктура и социалните въпроси на военнослужещите. Освен това на негово подчинение са както военното, така и цивилното разузнаване на Франция, той отговаря за връзките на въоръжените сили с ВПК, научно-техническите учреждения, висшите учебни заведения. В работата си освен от заместник-министри е подпомаган от шефа на военния кабинет на министъра на отбраната (chef du cabinet militaire du ministre de la défense), офицер със звание с четири или пет звезди (съответстващи на три и четири звезди в Българската армия).

Така посочената висша цивилна командна структура на въоръжените сили на Френската република е следната:

Президент на Републиката, Шеф на армиите („chef des armées“)
Шеф на личния щаб на президента на Републиката (chef d'état-major particulier du président de la République (CEMP))
Премиер на Републиката (министър-председател)
Шеф на военния кабинет на премиера (chef du cabinet militaire du Premier ministre)
Министър на отбраната
Шеф на военния кабинет на министъра на отбраната (chef du cabinet militaire du ministre de la défense)

Министерство на отбраната

Министерството на отбраната е ведомството на централната власт на Френската република, отговарящо за суверенитета и териториалната цялост на държавата и за осъществяването на гражданския контрол върху въоръжените сили. Начело на ведомството стои Министърът на отбраната. Той е подпомаган от заместник-министри и политически кабинет. Най-висшестоящите служители в негово подчинеие са:

Шеф на Щаба на армиите – най-висшият военен ръководител на въоръжените сили на Френската република
Главен делегат по въоръженията – най-висшият военно-технически ръководител във въоръжените сили на Френската република, отговарящ за Военно-промишления комплекс, индустриалните мощности и научно-техническите институти в сферата на отбраната.
Генерален секретар по администрацията – най-висшият цивилен администратор, отговарящ за цивилните ресори в Министерството.

Настоящият Шеф на Щаба на армиите генерал Пиер дьо Вийер. Добре се виждат петте звезди на званието, съответстващи на четири звезди по унифицираната система на званията на НАТО

Шефът на Щаба на армиите (Chef d'État-Major des armées (СЕМА)) е най-висшият френски военен ръководител. Всъщност това е традиционното наименование и функциите на този офицер са по-скоро на началник на отбраната, а реално началник на Генералния щаб на френските въоръжени сили е Главният генерал на армиите (Major général des armées). И двамата са с чин генерал на армия / генерал на въздушна армия / адмирал. На шефа на Щаба на армиите са подчинени командващите четирите вида въоръжени сили, Главната инспекция на въоръжените сили, зоните за отбрана и сигурност (военните окръзи, седем в метрополията, пет в отвъдморските територии), департаменталните представителства на въоръжените сили за свръзка с държавната администрация и службите и организациите на централно подчинение – Командването за специални операции, междуведомствения щаб за бойна готовност и подготовка на силите, висшите военни учебни заведения, военното разузнаване, военното контраразузнаване, медицинската служба, логистичите служби.

Главният делегат по въоръженията (Délégué général pour l'Armement) е най-висшият френски военно-технически ръководител. Той е директорът на Генералната дирекция по въоръженията (Direction générale de l'Armement (DGA)). Офицерите от тази агенция са част от отделен военно-административен корпус със своя собствена система от военни чинове. Чинът на Главния делегат е Генерален инженер изключителен клас (Ingénieur général de classe exceptionnelle (IGCEA)), съответстващ на генерал на армия/ генерал на въздушна армия/ адмирал. Функциите на Генералната дирекция по въоръженията включват разработката на нови оръжейни системи, внедряването им в промишлено производство, приемането им на въоръжение, изпитанията на собствени и чужди образци въоръжение и оборудване, както и експортния контрол на френски образци въоръжение и оборудване, контактите с компании от френския военно-промишлен комплекс, чуждестранни производители и сходни организации.

Генералният секретар по администрацията (Secrétarie général pour l'administration) е най-висшестоящият цивилен държавен служител в Министерството на отбраната. Той оглавява Генералния секретариат по администрацията (Secrétariat général pour l'administration), обединяващ административните органи на министерството, отговарящи за провеждането на политиките по отношение на човешките ресурси, финансовите въпроси, недвижимите имоти на министерството и юридическите дела.

Сухопътни войски

Законът за отбраната на Френската република фиксира следната организация на Наземната армия:

Шеф на Щаба на наземната армия (Chef d'état-major de l'armée de terre (CEMAT)), с чин генерал на армия, съответстващ на генерал.

Щаб на наземната армия (l'état-major de l'Armée de terre (EMAT)). Така както и при Генералния щаб на въоръжените сили Шефът на Щаба на наземната армия е всъщност командващ сухопътните войски, а реалният Началник-щаб на сухопътните войски е Главният генерал на Наземната армия (Major général de l'Armée de terre), офицер с чин генерал на армейски корпус, съответстващ на генерал-лейтенант.
Инспекторат на Наземната армия (Inspection de l'Armée de terre)
Дирекция за човешки ресусрси на Наземната армия (Direction des ressources humaines de l'Armée de terre (DRHAT)), оглавявана от офицер с чин генерал на дивизия, съответстващ на генерал-майор.
Централна дирекция на интегрираната структура за поддръжка и оперативен ремонт на наземно оборудване (Direction centrale de la structure intégrée du maintien en condition opérationnelle des matériels terrestres (DC SIMMT)), оглавявана от офицер с чин генерал на дивизия, съответстващ на генерал-майор.

Авангардна колесна бойна машина VBCI и БТР VAB на заден план на парада на Деня на Бастилията на 14 юли 2014 г.

Териториална организация на Наземната армия

Наземен регион Париж с щаб в Париж, включва регион „Ил дьо Франс“
Наземен регион Север с щаб в Лил, включва регион „Север – Па дьо Кале – Пикардия“
Наземен регион Запад с щаб в Рен, включва региони „Бретан“, „Център – Лоар Атлантик“, „Нормандия“, „Пеи дьо ла Лоар“
Наземен регион Изток с щаб в Страсбург, включва региони „Гранд Ест“ и „Бургиндия – Франш Конте“
Наземен регион Югозапад с щаб в Бордо, включва регион „Аквитания-Лимузен-Поату-Шарант“
Наземен регион Югоизток с щаб в Лион, включва регион „Оверн-Рона-Алпи“
Наземен регион Юг с щаб в Марсилия, включва региони „Прованс-Алпи-Лазурен бряг“, „Лангедок-Русийон-Юг-Пиренеи“ и „Корсика“

Зони за отбрана и сигурност във френската метрополия

Военновъздушни сили

Законът за отбраната на Френската република фиксира следната организация на Въздушната армия:

Шеф на Щаба на въздушната армия (Chef d'état-major de l'armée de l'air (CEMAA)), с чин генерал на въздушна армия, съответстващ на генерал.

Щаб на въздушната армия (l'état-major de l'Armée de l'air (EMAA)). Така както и при Генералния щаб на въоръжените сили Шефът на Щаба на въздушната армия е всъщност командващ военновъздушните сили, а реалният Началник-щаб на ВВС е Главният генерал на въздушната армия (Major général de l'Armée de l'air), офицер с чин генерал на авиационен корпус, съответстващ на генерал-лейтенант.
Инспекторат на Въздушната армия (Inspection de l'Armée de l'air)
Дирекция за човешки ресурси на Въздушната армия (Direction des ressources humaines de l'Armée de l'air (DRHAA)), оглавявана от офицер с чин генерал на авиационен корпус, съответстващ на генерал-лейтенант.
Централна дирекция на интегрираната структура за поддръжка и оперативен ремонт на авиационна техника на отбраната (Direction centrale de la structure intégrée du maintien en condition opérationnelle des matériels aéronautiques de la Défense (DC SIMMAD)), оглавявана от офицер с чин генерал на авиационен корпус, съответстващ на генерал-лейтенант.
Индустриална въздухоплавателна служба (Service industriel de l'aéronautique (SIAé), междувойскова служба за ремонт на авиационна техника, под надзора на ВВС. Разполага с Генерална дирекция и пет авиоремонтни завода (Atelier industriel de l'aéronautique)

Двойка френски изтребители Rafale след презареждане с гориво от американски танкер KC-135 над Мали

Военноморски сили

Законът за отбраната на Френската република фиксира следната организация на Националните ВМС:

Шеф на Щаба на военноморските сили (Chef d'état-major de la Marine (CEMМ)), с чин адмирал, равностоен на генерал на армия (на СВ) и генерал на въздушна армия (на ВВС).

Щаб на военноморските сили (l'état-major de la Marine (EMM)). Така както и при Генералния щаб на въоръжените сили Шефът на Щаба на военноморските сили е всъщност командващ военноморските сили, а реалният Началник-щаб на ВМС е Главният генерал на военноморските сили (Major général de la Marine), офицер с чин вицеадмирал на ескадра, съответстващ на генерал на армейски корпус (на СВ) и генерал на въздушен корпус (на ВВС).
Инспекторат на Националните ВМС (Inspection de la Marine nationale)
Дирекция за военен персонал на ВМС (Direction du personnel militaire de la marine (DPMM)), оглавявана от офицер с чин генерал на авиационен корпус, съответстващ на генерал-лейтенант.
Централна дирекция на службата за поддръжка на флота (Direction centrale du service de soutien de la flotte (DC SSF)), съставена от офицери от военно-техническия корпус на Главната делегация по въоръженията. Директорът на службата е с чин главен инженер II клас или главен инженер I клас, които съответстват на контраадмирал или вицеадмирал във френските ВМС. Поради спецификата на френската система от военни чинове френският чин контраадмирал всъщност се равнява на комодор, а вицеадмирал – на контраадмирал. Службата отговаря за техническата поддръжка на корабния състав на ВМС, на морската жандармерия, както и за снабдяването на корабите във военноморските бази.
Централна дирекция в Париж
локални дирекции във военноморските бази в Брест и Тулон
клонове в Шербур ан Котантен, Папеете, Нюмеа, Форт-дьо-Франс и Порт-де-Галетс.
Логистична служба на военноморските сили (Service logistique de la Marine (SLM)), отговаря за ремонта на корабния състав, транспортирането на товари и снабдяването на корабите на море.
Учебни организации на ВМС
Висше военноморско училище (École navale)
Военноморски учебен център в Брест (Centre d'instruction naval de Brest)
Военноморски учебен център в Сен-Мандрие (Centre d'instruction naval de Saint-Mandrier)

Характерна особеност на държавното устройство на Френската република е постът на морски префект. Във френските административни региони, които представляват функция на централните власти, министър-председателят назначава префекти, които са неговите представители в съответните региони. Те оглавяват полицейските служби, координират работата на въоръжените сили в региона по оказване на помощ на населението при бедствия и аварии и при извъредни ситуации по отношение на националната сигурност, оглавяват регионалните административни служби на централната власт. Подобни функции изпълняват морските префекти. Те са подчинени на министър-председателя чрез Генералния морски секретариат (Secrétariat général de la mer (SGM)), който е подчинен директно на него и представлява гражданска организация. Но морските префекти едновременно с функцията си на държавни служители са и военноморски офицери. Тяхната функция е координирането на работата на държавните служби на море и пристанищната, навигационната и инженерната инфраструктура в поверения им регион. Така те координират дейността на корабите и авиацията на френската служба Митници (Douanes), на морската жандармерия, работата по търсене и спасяване, укрепителните работи по бреговата ивица, контрола на морския трафик. Но едновременно с това морските префекти всъщност са редови висши военноморски офицери и постът на морски префект е само един от техните ресори. Едновременно в тези функции, които за тях са второстепенни, те изпълняват и оперативното управление на военноморските сили в поверения им военноморски регион, а също и на военноморската инфраструктура. Във френската метрополия има трима морски префекти, които са и военноморски адмирали. В отвъдморските департаменти и територии функциите на морски префект се изпълняват от държавен служител – префектът на съответния департамент или на делегата висш представител на правителството в съответната отвъдморска територия, като тези граждански лица са подпомагани в тези си функции от военноморски офицери с чин капитан на кораб или контраадмирал (съответстващи на капитан I ранг и комодор в българските ВМС). Съответно морските префекти в метрополията с чин вицеадмирал на ескадра (равен на вицеадмирал в българските ВМС) са:

Командващ на военноморските сили в Средиземноморския регион (Commandant en chef pour la Méditerranée (CECMED)), той и морски префект на Средиземноморския регион, разположен в Тулон.
Командващ на военноморските сили в Атлантическия регион (Commandant en chef pour l'Atlantique (CECLANT)), той и морски префект на Атлантическия регион, разположен в Брест.
Командващ на военноморските сили в района на Ла Манша и Северно море (Commandant en chef de l'arrondissement maritime de la Manche (COMAR Manche)), той и морски префект за Ла Манша и Северно море, разположен в Шербур ан Котантен.

Универсалният десантен кораб L9015 „Диксмюд“ край бреговете на Ливан

https://bg.wikipedia.org/wiki/Въоръжени сили на Франция

[Hatshepsut]

Париж


Айфелова кула, Света Богородица, Триумфална арка, Пон дез Ар, Парижки катакомби, Лувър

Париж (на френски: Paris) е столицата и най-големият град на Франция. Разположен е в меандър на река Сена, която го разделя на 2 части – десен бряг (Rive droite) на север и по-малкия ляв бряг (Rive gauche) на юг. Реката е известна с многобройните си кейове, които в голямата си част са озеленени и предназначени за разходка, с букинистите – продавачи на книги на открито, и с историческите мостове, свързващи северната и южната част. Париж също така е прочут с големите си булеварди, засадени с кестени, най-прочутият от които е Шан-з-Елизе, както и с редица архитектурни забележителности.

Градът има население от малко над два милиона жители (преброяване през 2015 г. – 2 206 488 жители). Много по-голямата парижка агломерация, с диаметър близо 120 km, има малко над тринадесет милиона жители (преброяване през 2019 г. – 13 114 718 жители) и заема първото място по население в ЕС (държано от Лондон преди излизането на Великобритания от ЕС). Положението му на важен търговски и културен център, както и силното развитие на науката, образованието, развлекателната индустрия, медиите, модата и изкуствата, затвърждават статута му на един от най-важните и значими градове в световен мащаб.

Още от Х век Париж е един от главните градове на Франция: намира се в сърцето на богат земеделски район, с кралски замъци, абатства и катедрала; през XII век с откриването на Сорбоната градът става едно от първите университетски средища, както и център на изкуствата. Постепенно кралската власт се установява трайно в града − неговата политическа и икономическа мощ не спира да расте. В началото на XIV век Париж вече е един от най-важните центрове на западния свят. През XVII век градът е столица на най-мощната европейска държава, през XVIII век е културен център на Европа, а през XIX век става център на изкуството.

Днес Париж и регионът, със своите 533,6 милиарда евро брутен вътрешен продукт (БВП) за 2007 г., произвеждат повече от една четвърт от БВП на Франция. Според оценки от 2005 г., БВП на Париж е най-големият БВП на европейски град и пети в света. В Парижката агломерация се намират 38 от 500-те най-големи компании на света, които са съсредоточени в няколко бизнес квартала, най-голям от които е Дефанс. Париж е седалище на няколко международни организации, като ЮНЕСКО, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Международната търговска палата с Международния арбитражен съд, както и неформалния Парижки клуб.

В града се намират множество паметници на културата, което отразява водещото му значение в световната история, що се отнася до сферата на културата, икономиката и науката. Годишно градът се посещава от 45 милиона туристи (от които 60% чуждестранни) и символите му са едни от най-лесно разпознаваемите в световната култура.

Шан-з-Елизе с Триумфалната арка и бизнес квартала Дефанс в далечината

География

Париж е разположен на река Сена, Северна Франция, регион Ил дьо Франс, в центъра на Парижкия басейн, и е със средна надморска височина 65 m. Към територията на Париж се отнасят и Булонският лес, и разположеният на изток Венсенски лес. Общата площ на града заедно с парковете е 105 km² и около 87 km² без тях. Историческият център е изграден върху два острова – Ил Сен Луи и по-големия Ил дьо ла Сите, който се приема за най-старата част на града. По принцип Париж е сравнително равен, като най-ниската му точка е 35 m над морското равнище. От дясната страна, по протежение на реката, са хълмовете на Монмартър (130 m), Белвил (128,5 m), Мениймонтан (108 m), Бют-Шомон (103 m), Паси (71 m) и Шайо (67 m). От ляво на Сена са хълмовете Монпарнас (66 m), Бют-о-Кай (63 m) и възвишението Сент-Жьонвиев (61 m).

Островът Ил дьо ла Сите до голяма степен е зает от институции (Съдебната палата, катедралата Света Богородица и Префектурата). Той е свързан с по-малкия остров Ил Сен Луи, който е застроен през XVII и XVIII век.

Етимология

Наименованието „Париж“ произлиза от името на основателите на града, а именно келтското племе, познато като паризии. Първоначално, по време на римската окупация (I-VI век), градът се е наричал Лутеция (Lutetia Parisiorum, „Лутеция на паризиите“), но по времето на Юлиан Апостат (360 – 363) е преименуван на Париж. Предполага се, че името паризии идва от келтската дума parisio, която означава работещите хора или занаятчии.

Париж има много прякори, но най-известният е La Ville-Lumière (Градът на светлините), име, което дължи на славата си на образователен център, а по-късно и като града, въвел първи уличното осветление (през 1667 г.).

В неофициални разговори може да се срещне прякорът „Paname“ („Панам“).

Древна история

Има сведения, че Ил дьо Франс е населяван от хора отпреди поне 40 000 години. Счита се, че Париж е основан около 250 г. пр.н.е. от келтското племе паризии, които основават рибарско селище на брега на Сена.

Златни монети на паризиите

Градът попада под владичеството на римляните, водени от Юлий Цезар през 52 г. пр.н.е. след потушаване на въстанието на Верцингеторикс. Завоевателите наричат новия си град Лутеция, което означава „блатиста местност“ или „място, заобиколено с вода“, което много по-късно историците тълкуват като „остров“. Градът процъфтява и нараства значително, докато е под римско владение. През 212 г. получава новото си име „Париж“, кръстен на местното племе паризии. Но на остров Сите не са открити остатъци на келтите, а само на римляните. Останки от цивилизацията на келтите са открити в предградието Нантер и затова напоследък съществуват съмнения у някои археолози, че центърът на Париж и самият град е основан по-късно и в действителност от римляните. В следващите два века градът е непрекъснато нападан от варварски племена, докато Римската империя се разпада и през 451 г. районът около Париж е завладян от Атила. В последния момент Атила се отклонява и не напада града.

Средновековие и Ренесанс

Една от най-старите сгради от Средновековието, Отел дьо Санс, построен между 1475 и 1519 г.

Римското владичество е прекратено през 508 г., когато Хлодвиг I прави от града столица на франкската династия Меровинги. Нашествията на викингите през 800-те години принуждават парижани да построят укрепление на Ил дьо ла Сите. На 28 март 845 г. Париж е опустошен от викингско нападение, вероятно под водачеството на Рагнар Лодброк, който прибира огромен откуп, за да си тръгне. Слабостта на Каролингите – френска кралска династия, довежда до постепенния възход на парижките графове; Одо, граф на Париж е избран от феодалните владетели за крал на Франция. Шарл III също претендира за трона. Накрая през 987 г. Хуго Капет – граф на Париж, е избран за крал на Франция от големите феодални владетели след смъртта на последния Каролинг.

През XI век градът се разпростира към десния бряг. През XII и XIII век тук се включва царуването на Филип II Август (1180 – 1223), градът значително нараства. Главните пътни артерии са павирани, построен е първият Лувър като крепостно укрепление, няколко църкви, а катедралата Парижката Света богородица (Нотър Дам) е проектирана и започната през 1163 г. Няколко училища на левия бряг са слети в едно – Сорбоната, където едни от първите преподаватели са Албертус Магнус и Тома Аквински. През Средните векове Париж просперира като търговски и интелектуален център.

Около 1328 г. населението на Париж се оценява на 200 000 жители, което го прави най-големият град в Европа. Но през 1348 г., Черната смърт покосява населението убивайки до 800 души на ден, около 40 000 души умират до 1466 г. 100-годишната война (1337 – 1453) нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък, от който са ѝ нужни десетилетия, за да се съвземе. Хиляди са убити от глад, чума, дизентерия и бандите, които тероризират града. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. Жана д'Арк (известна още като Орлеанската дева) (1412 – 1431) е католическа светица, национална героиня на Франция и една от най-известните фигури на Стогодишната война, която се опитва да освободи Франция от англичаните.

Населението на Париж нараства от 1422 до 1500 г. и търпи слаб икономически растеж. В същото време Франция е разтърсена от религиозни противоречия. Вартоломеевата нощ е масово клане на хугеноти във Франция, устроено от католиците в нощта на 24 август 1572 г., деня на св. Вартоломей. Организирано е майката на краля Катерина Медичи и херцозите дьо Гиз. През нощта в Париж са убити около 3000 хугеноти. След Вартоломеевата нощ религиозните войни във Франция се възобновяват. 12 май 1588 г. е известен като Денят на барикадите, защото за първи път парижани строят барикади, за да защитават града. Градът устоява на набезите на Анри IV (Франция) до 1594 г. За да влезе в града, той трябва да приеме за втори път католицизма. Прави това с известната си фраза „Париж заслужава една литургия.“ Убит е на 14 май 1610 г. след покушение, извършено от Франсоа Раваяк.

Управлението на Бурбоните

Анри IV превръща Париж в своя основна резиденция, предприема значителни мероприятия, като уголемяването на Лувъра, строителството на моста Пон Ньоф, площад де Вож, площад Дофин и други. Кралят е подложен на непрекъснати набези от религиозни фанатици от двете страни (протестанти и католици), има 23 опита за убийство, докато през 1610 г. е убит от католик.

Луи XIII става крал само на осемгодишна възраст, като политическата власт е съсредоточена в ръцете на майка му – Мария Медичи, в ролята на регент. Макар формално властта да преминава в негови ръце, когато е на петнадесет години, зад него стои безскрупулният и влиятелен кардинал Ришельо. По това време са построени няколко дворци, църкви в стил барок и е реконструирана Сорбоната.

Когато умира през 1643 г., той оставя трона на петгодишния си наследник Луи XIV. През 1648 г. цялото кралско семейство е принудено да избяга поради въстания, но се завръща триумфално през 1653 г. Въпреки това „Кралят-слънце“, при царуването си от 1643 до 1715 г., премества кралската резиденция от Париж в близкия Версай, защото ненавижда Париж. Това е период на разцвет за Франция и градът значително увеличава населението си.

По време на Луи XV кралската резиденция е преместена отново в Париж, но след скандали за корупция, които значително дискредитират образа на краля, е преместена обратно във Версай. В края на XVIII век Париж става културната и интелектуална столица на Западния свят. Това е времето на Просвещението, времето на салоните, които са горещо подкрепяни от любовницата на краля Мадам дьо Помпадур.

При царуването на Луи XVI Париж достига нови висоти и става престижен град, като се утвърждава като център на изкуствата и науката. В същото време около Париж в периода 1784 – 1791 г. е построена нова стена, финансите на държавата започват да приключват, данъците се увеличават, настъпва глад, недоволство и започват бунтове.

Френската революция

Френската революция започва с щурмуването на Бастилията на 14 юли 1789 г. и приключва с преврата през 1799 г. Много от сблъсъците през следващите няколко години са между Париж и околните селски райони и от абсолютна монархия Франция се превръща в република.

На 5 май 1789 г. Луи XVI свиква генералните щати, в които се гласува по съсловия (а по това време Франция е разделена на съсловия – духовенство, аристокрация и обикновените граждани, в множеството си селяни). Третото съсловие разполага с един глас, докато тези от първото и второто с по два. Това състояние на нещата предизвиква недоволство. На тази дата депутатите от третото съсловие (съсловието на народа) се заклеват да не се разпускат, докато не бъде приета нова конституция. Така се стига до създаването на Учредителното събрание. Тези събития слагат началото на революционни действия. На 14 юли 1789 г. тълпа от санкюлоти щурмува Бастилията. На 15 юли е избран първият кмет на града. На 26 август 1789 г. е приета Декларация за правата на човека и гражданина, на чиято основа е съвременната Всеобща декларация за правата на човека.

Наполеон Бонапарт, Реставрацията и Парижката комуна

Наполеон Бонапарт се издига във военната си кариера по време на Френската революция. През ноември 1799 г. той извършва държавен преврат и става първи консул, като практически съсредоточава властта в свои ръце. Пет години по-късно, през 1804 г. той се самопровъзгласява за император (с помощта на френския Сенат) и установява диктаторски режим, като се опитва да превърне Париж в новия Рим. Наполеон води редица победоносни войни, които разширяват Франция и я превръщат в най-голямата държава на континента. Неудачното му съперничество с Англия и няколко поражения – в Русия, Лайпциг и Ватерло, водят до неговото заточаване и края на империята. От 1840 г. тленните му останки се намират в Дома на инвалидите.

Монархията е реставрирана, но единственото, което Луи XVIII (1814, 1815 – 1824) и Шарл X (1824 – 1830) успяват да направят, е да предизвикат нова революция и утвърждават мнението за Бурбоните, че „забравят всичко старо и не научават нищо ново“. Шарл X абдикира, а през 1831 г. епидемия от холера убива 19 000 души.

На 22 февруари 1848 г. парижани се вдигат на въстание. Луи Филип абдикира и е установена Втората република. Следват нови бунтове и недоволства. В края на 1848 г. се провеждат избори.

Победителят в изборите за всеобща изненада е племенникът на Наполеон, Луи-Наполеон Бонапарт, получавайки 75% от гласовете. Но той не се задоволява с поста президент и подобно на чичо си, на 2 декември 1851 г. извършва преврат, самопровъзгласява се за император като Наполеон III и се установява в двореца Тюйлери.

По време на неговото управление Париж приема съвременния си вид. През 1853 г. Наполеон III назначава Жорж-Йожен Осман (Georges Eugène Haussmann), известен като Барон Осман, за префект на града със задачата да го модернизира. Баронът извършва това с драстични мерки, като събаря една голяма част от Париж и построява големи, широки булеварди. По това време Булонският и Венсенският лес се превръщат в огромни градски паркове. Въпреки че Осман е принуден да си подаде оставката през 1869 г. поради финансови проблеми, неговите идеи са тези, които дават съвременния вид на Париж.

През 1870 г. по време на Френско-пруската война, която завършва с обсадата на Париж, Наполеон III абдикира, което води до провъзгласяването на Третата република. Пруската армия навлиза в града и много от известните му постройки се превръщат във военни бази и складове, включително Лувъра. Условията на мирния договор се разглеждат от много парижани като предателство и на 18 март 1871 г. избухва въстание, което започва от Монмартър. На 26 март същата година е обявена Парижката комуна (La Commune de Paris, мини социалистическа република), която просъществува от 18 март до 28 май 1871 г. (72 дни) под девиза „Свобода, равенство, братство“ (Liberté, égalité, fraternité). Дейците на Парижката комуна унищожават статуята на Наполеон и установяват първата в света форма на диктатура на пролетариата. Разгромът на комуната става с цената на много кръвопролития и 30 000 убити.

Съвременна история

Две световни изложения – през 1889 и 1900 г. оставят своя отпечатък върху столицата. Айфеловата кула – най-известната забележителност на Париж, е построена през 1889 г. за първото изложение, в период на просперитет, известен като Бел епок (Хубавото време). Първата линия на метрото, Големият дворец (Гран палѐ), Малкият дворец (Пти палѐ) и мостът Александър III са открити за световното изложение от 1900 г. Започва да се развива автомобилостроенето и самолетостроенето.

Айфеловата кула на световното изложение през 1889 г.

Това е периодът, през който Париж се утвърждава като културна столица на света, особено популярен с кварталите Монпарнас и Монмартър. По това време в Париж започват да творят Пабло Пикасо и Анри Матис. Ражда се импресионизмът.

През януари 1910 г., след обилни валежи, водите на Сена се покачват с около седем-осем метра и предизвикват едно от най-големите наводнения на града. Много хора са евакуирани.

Първата световна война започва на 2 август 1914 г. Париж първоначално приема този факт с ентусиазъм в желанието си да отмъсти за поражението от 1870 г. Само месец след започването на войната градът се напълва с бежанци, а немците настъпват на 25 km от града. Правителството е евакуирано в Бордо. Германските войски са отблъснати и градът е спасен. В следващите няколко години Париж е бомбардиран няколко пъти и преживява тежка грипна епидемия през 1916 г.

Периодът между двете световни войни донася социална и икономическа криза. Започват многобройни финансови скандали и корупция в политическите среди. По това време в столицата пристигат редица имигранти, някои от които стават световноизвестни, като например Жозефин Бакер. Създадени са крайно леви и крайно десни партии. На 5 февруари 1934 г. фашистите се опитват да завземат властта с преврат, при което са убити петнадесет души и ранени 1500. Това обединява левицата – комунистически и социалистически движения се сдружават и създават Народния фронт, който завзема властта през 1936 г., но се разпада след около година. На 3 септември 1939 г. Франция обявява война на Германия.

След битката за Франция Париж е обявен за отворен град. Хитлер започва окупацията на Франция на 10 май 1940 г. и само след месец вече е в столицата. Париж пада практически без съпротива на 14 юни 1940 г. Една голяма част от населението на града, около 1,6 милиона, го напуска. Правителството сключва споразумение с немците и се оттегля във Виши, като оставя града и огромна част от Франция окупирана от немските войски. Париж престава да бъде столица до освобождението. Френският трикольор, както и националният химн, Марсилезата, са забранени. На 23 декември 1940 г. е разстрелян първият представител на Съпротивата, инженер Жак Бонсержан.

Парад на Вермахта в Париж, 1940 г.

Преследването на евреите започва 48 часа след окупирането на града. Депортирането им започва през 1941 г., но през юли 1942 г. са предприети масови арести на евреи и 12 884 са откарани в концентрационни лагери.

След 19 август 1944 г., с наближаването на Съюзническите войски и завземането на Нормандия, се възражда съпротивителното движение и започва въоръжено въстание. На 25 август Втора френска бронирана дивизия, командвана от генерал Филип дьо Отклок, известен още като Льоклер, и Четвърта пехотна американска дивизия навлизат тържествено в града. Германският генерал Дитрих фон Холтиц капитулира без военни действия, престъпвайки заповедта на Хитлер да разруши града. По този начин мостовете, музеите и други исторически сгради са съхранени с много малко повреди. Генерал дьо Гол и Льоклер влизат като победители, посрещнати от хиляди парижани по улиците и установяват временно правителство, което просъществува до 1946 г.

След установяване отново на гражданско управление и обявяването на Четвъртата република през 1946 г. Париж се възстановява завидно бързо, най-вече поради минималните физически повреди, претърпени по време на войната. 1960-те години обаче се оказват доста бурни, предимно заради войните в Индокитай и Алжир. На 17 август 1961 г. полицията се разправя жестоко с демонстранти, като убива около 300 от тях. Учудващо, този факт остава незабелязан и пренебрегван до 90-те. През май 1968 г. започват бунтове, водени основно от студенти. Това води до насилие над демонстрантите от страна на полицията, но също така и до оставката на генерал дьо Гол и установяване на социално либерална политика. Водачите на тези бунтове по-късно играят съществена роля в местната и националната политика.

След дьо Гол президент става Жорж Помпиду и се заема със строителни мероприятия. Построен е центърът Помпиду, както и паркът Ла Вийет с Градчето на науката и индустрията. Това е епохата, когато в Париж се страхуват, че той може да бъде завладян от модата на небостъргачите.

През 1981 г. за президент е избран Франсоа Митеран, което довежда до нови промени в политиката и градоустройството. Понякога неговите социалистически идеи се сблъскват с тези на кмета на града Жак Ширак. По това време е построена стъклената пирамида пред Лувъра, както и новият футуристичен квартал Дефанс (La Defense). Националната библиотека и операта „Бастилия“ не се ползват с такава голяма популярност. През 1991 г. бреговете на Сена стават част от световно културно наследство на ЮНЕСКО.

Ширак е избран за президент през май 1995 г. и почти моментално след това се появяват скандалите за корупция. През 2001 г. градът избира за първи път от 1871 г. насам кмет от левицата – Бертран Деланое. Принос на неговата политика са създадените стотици километри велосипедни алеи, подобряването на градския транспорт, културните мероприятия като Белите нощи и августовия Пари-плаж на кейовете на Сена. Деланое е преизбран през 2008 г. На местните избори през 2014 г. за кметица е избрана Ан Идалго, също от Социалистическата партия, дотогава първа заместничка на Деланое. През 2015 година ислямисти извършват няколко едновременни терористични нападения в града с общо 128 жертви. През 2019 година покривът на катедралата „Света Богородица“ е тежко засегнат от пожар.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Париж

[Hatshepsut]

Френски език и писменост

Френският език (français или française) е трети сред романските езици по отношение на броя на хората, които го говорят като роден език, след испанския и португалския. Френският е майчин език на 109 милиона души, а на други 264 милиона е втори език. Официален език е на Франция и още 28 страни. Говори се в Канада, Белгия, Швейцария, Люксембург, Монако, Ливан, Алжир, Тунис и други. Той е както официален, така и административен език на много общности и международни организации като Европейския съюз, Международния олимпийски комитет, Организацията на обединените нации и други.

История

Френският е романски език, който се е развил от гало-романските диалекти, говорени в Северна Франция. Известно е, че от 3. век насам в Западна Европа нахлуват германски племена и някои от тях се установяват в Галия. За историята на френския език най-важни са франките, алеманите, бургундите и вестготите. Тези германско-говорещи групи са оказали дълбоко влияние върху говоримия латински език в техните региони, променяйки неговото произношение и синтаксис. Те също така въвеждат и нови думи. Спорно е до каква степен в съвременния френски се употребяват думи, произлизащи от германски езици – дали те са само 400 или 2% от днешния френски. Голяма част от тях са думи или изрази, свързани със социалната структура на обществото, или са военни термини. Името на самия език français идва от германското Frank (свободен човек).

Съвременните езиковеди разделят езиците, говорени в Средновековна Франция, на 3 географски групи. Двете основни групи са langue d'oïl и langue d'oc (окситански език), в третата е franco-provençal (франко-провансалски език), в която са представени характеристики, общи за другите 2 групи, но не принадлежащи към нито една от тях. Романската езикова група в Северна Франция е тази на langue d'oïl – езиците, които използват oïl (в съвременния френски oui) за „да“. Тези езици са повлияни от германския език, говорен от франкските нашественици. Впоследствие френският език се е развил или от langue d'oïl, разпространен в района на Париж, или от стандартния административен език, основан върху общи характеристики, открити във всички langues d'oïl. Оïl произлиза от латинското hoc ille („това е“). Langue d'oc – езиците, които използват oc за „да“, е езикова група в Южна Франция и Северна Испания.

В съвременния френски се използват 2 думи за „да“ – oui и si. Si се употребява при противоречие на отрицателни твърдения и при отговор на отрицателни въпроси, произлиза от латинското sic („така“).

Азбука



Произношение:

Learn French Pronunciation in 12 Minutes

Правопис и правоговор

За френския език е ярко изразена особеност, че правописът се различава коренно от произношението. Причината е, че е запазен историческият правопис, следвайки своя логически развой, но буквените съчетания се прочитат по нов начин. В съвременния книжовен френски език има редица такива буквени съчетания, които съответстват на определени звуци или звукови съчетания.

Широка е употребата на острото ударение (é), слабото ударение (è), лястовичка, известна и като циркумфлекс (ê), и надбуквено двоеточие, наричано трема (ë).

Граматика

Във френския език има два граматически рода: мъжки и женски. Определителният член е предпоставен – le за м.р. ед.ч. и la за ж.р. ед.ч., а les e за двата рода в мн.ч. Съществителните имена не се скланят по други признаци, освен род и число, т.е. няма падежи. За разлика от тях обаче, местоименията имат и падежно склонение.

Бройната система във френския език е частично двадесетична, защото числата от 60 до 99 се изразяват въз основа на числото 20.

Глаголите във френския книжовен език се спрягат по следните признаци: наклонение (изявително, повелително, подчинително, условно, неопределително, причастия и отглаголно съществително); време (сегашно, минало, бъдеще, като не всички времена могат да се съчетават с всички наклонения); вид (свършен и несвършен); залог (деятелен, старадателен и възвратен); род (мъжки и женски); число (единствено и множествено).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Френски език

https://www.omniglot.com/writing/french.htm

[Hatshepsut]

Окситански език и писменост


Ареал на разпространение на Окситанския език

Окситанският език (occitan, lenga d'oc) е романски език, говорен от около 700 000 души в Южна Франция и някои съседни области на Испания.

История

През средновековоето на езика d'Oc, от където идва и названието на областта Лангедок, се говори в Миди, или днешна южна Франция, от Прованс до Аквитания. Това е езикът и на християнски Йерусалим, и на земите, завзети от кръстоносците от 1099 година нататък, на него се говори и в някои части на Северна Испания и Северна Италия. Той е тясно свързан с провансалския и каталунския.

Окситанските диалекти

Алпийски
Овернски
Гасконски
Лангедокски
Лимузенски
Провансалски

Окситанските диалекти

Литература

От средата на XII век се забелязва възраждане на окситанския, за което заслуга имат писатели, поети и историци като Рьоне Нели, Жан Дюверноа, Деода Роше, Мишел Рокбер, Ан Брьонон, Клод Марти и др.

Текст на класически окситански език:

Lo mètge de Cucunhan

Èra un medecin que ne'n sabiá lòng, car n'aviá fòrça aprés; e pasmens, dins Cucunhan, Onte despuei dos an s'èra establit, li avián pas fe. Que volètz? totjorn lo rescontravan amb un libre a la man, e se disián, lei Cucunhanencs: — Saup ren de ren, nòste mètge; fèbre contúnia legís. S'estúdia, es per aprendre. S'a besonh d'aprendre, es que saup pas. Se saup pas, es un inhorent. Podián pas li levar d'aquí, e… li avián pas fe. Un mètge sensa malaut es un calèu sensa òli. La fau pasmens ganhar, la vidassa, e nòste paure mesquin ganhava pas l'aiga que beviá.

Статут

През Средновековието (между XI и XIII век) се създава богата провансалска литература. Тъй като най-известните трубадури произхождат от историческия регион Лимузен, терминът „Лимузен“ се отнася предимно до поетичния език на трубадурите. За Данте езикът на южнофренската литературна традиция е езикът "ок". През 18 век езикът на средновековната провансалска поезия е наричан „език на трубадурите“. Окситанският е бил и езикът на законодателството и юриспруденцията.

През 1539 г. френският крал Франциск I прави френския официален език на цялото кралство. След Френската революция Франция започва политика на изместване на всички останали езици с френски. През 1951 г. е приет законът Дексон, според който провансалският език е включен в списъка на местните езици и диалекти, което позволява въвеждането му като избираем език в образователните институции. Социалните функции на този език обаче остават ограничени до битовата сфера.

През 1982 г. съществуването на „местни етнически малцинства“, техните езици и култури е официално признато във Франция, след което в училищата са въведени окситански и други „местни етнически“ езици (корсикански, бретонски, каталонски, баски, фламандски и елзаски), създават се „етнически“ радиопрограми и започва активно да се развива издателската дейност на „местни етнически“ езици (включително окситански).

Литературният провансалски език съществува, според някои предположения, от X век. През XII-XIII век поезията на провансалските трубадури е широко известна в Северна Франция, Италия, Испания и Германия. Литературният провансалски език от този период (езикът на поезията и прозата) е койне, отличаващ се с наличието на повече или по-малко единни норми. До средата на XVI век провансалският език служи като административен и бизнес език. Със загубата на политическа независимост в Южна Франция, общността на литературните езикови норми е нарушена и се появяват диалектни особености. Правят се опити за възраждане на общия провансалски литературен език. Най-успешният опит е направен от фелибрите (втората половина на 19 век) за създаване на нов провансалски литературен език, базиран на провансалския диалект (диалект на Рона), използвайки ресурсите на стария провансалски литературен език. Движението фелибри е водено от Фредерик Мистрал, чийто език на произведенията става норма за този език.

До края на 19 век се появява „окситанска“ версия на новия провансалски литературен език на по-широка диалектна основа. Някои характеристики в областта на фонетиката и морфологията доближават провансалския език до иберо-романските езици. Старият провансалски език запазва 2 падежа (именителен и косвен). Провансалските диалекти се използват като език за устна комуникация, особено в селата, и бързо се изместват от френския.

Азбука



Произношение

En langue d'oc - Còntes e legendas de Pau Brudi en occitan, dialècte lengadocian

https://bg.wikipedia.org/wiki/Окситански език

https://ru.wikipedia.org/wiki/Окситанский_язык

https://www.omniglot.com/writing/occitan.htm

[Panzerfaust]

Според някои, окситанският и каталонския са един език, толкова малки са различията помежду им. Разбира се, говорим за ситуацията преди векове, в днешно време стандартният френски почти напълно е изместил провансалския, а в Испания каталонският също е бил подложен на сериозно кастилско влияние, особено като произношение. В Италия пък, заедно с гало-италийските езици, образуват плавен диалектен континуум, т.е. не е ясно къде точно свършва "френският" и къде започва "италианският".

[Hatshepsut]

Френска музика


Френски музиканти на Монмартр

Френската музика е една от най-интересните и влиятелни европейски музикални култури, която черпи корените си от фолклора на келтските и германските племена, живели в древността на територията на днешна Франция. С образуването на Франция през Средновековието, народните музикални традиции на множество региони на страната се сливат във френската музика. Френската музикална култура се развива, взаимодействайки с музикалните култури на други европейски народи, по-специално италианската и немската. От втората половина на 20-ти век френската музикална сцена се обогатява от музикалните традиции на хора от африкански произход    Тя не остава настрана от световната музикална култура, попивайки нови музикални тенденции и придавайки особен френски колорит на джаза, рока, хип-хопа и електронната музика.

Народна музика

Творбите на френски фолклористи разглеждат множество жанрове народни песни: лирични, любовни песни, песни-жалби (френски complaintes), танцови песни (френски rondes), сатирични, песни на занаятчии (френски chansons de metiers), календарни песни, като коледни (noel); трудови песни, исторически песни, военни песни и други. Фолклорът включва и „песни за дела“, свързани с галските и келтските вярвания. Сред лирическите жанрове специално място заемат пасторали (идеализация на селския живот). В произведенията с любовно съдържание преобладават темите за несподелената любов и раздялата. Много песни са посветени на децата - приспивни песни, игри, броене (френски comptine). Разнообразни са трудовите песни (песни на жътвари, орачи, лозари и други), войнишките и новобранските песни. Специална група се състои от балади за кръстоносните походи, песни със социален характер, разобличаващи жестокостта на феодалната аристокрация, песни за селски въстания (изследователите наричат тази група песни „поетичният епос на историята на Франция“). Като цяло, френските народни песни се характеризират с гъвкава мелодия, тясна връзка между музика и думи, ясна и често куплетна форма, ладове - естествен мажор и минор. Най-често срещаният размер е 6/8. Хорът често използва повтарящи се звукови комбинации, които нямат смисъл, но подчертават ритъма (например, тин-тон-тен, рат-та-план, рон-рон).

Френските народни танци включват кръгови танци, групови и двойни танци - жига, буре, ригодон, фарандол, бранл, паспие. Много от тях са заимствани от дворцовата музика на Средновековието и Ранното Ново време или, напротив, възникнали в народната среда, по-късно възприети от благородниците.

Основните френски народни музикални инструменти са цигулка, гайда (френски: muselette), лира (френски: vielle à roue) и флейта. Гайдите и лирите често свирят в дует, като дроновите струни на гайдите се изключват, защото се акомпанират от лирите. Френските лири обикновено имат голямо колело, четири дронови струни и две мелодични струни, тясна кутия за струни (където се поставят дроновите струни), тяло с форма на лютня или китара и т. нар. бръмчащ мост, върху който е опъната дроновата струна и е задържана в единия край в жлеб на резонаторната плоча, докато другият, т. нар. „чукче“, е в съседство с резонаторната плоча и може да вибрира повече или по-малко свободно.

Лира

Гайдите са богато украсени. Структурно гайдите, разпространени във Франция, се разделят на няколко вида. Например, в районите на Бери и Бурбоне е разпространена двойнодромираната централнофренска гайда (френски muselette du centre, cornemuse du Berry), в Оверн - бездромната гайда кабре (френски cabrette, буквално малка коза), а окситаните (жители на Прованс) имат гайда с един дрон, наречена bodega (френски и Oxus bodega). Освен това, окситаните запазват дуета на тамбуриновия барабан и надлъжната флейта galoubet, който е бил широко разпространен през Средновековието и свири в ритъма на тамбурина. По-специално, тези инструменти акомпанират на фарандол (провансалски народен танц).

Бретонците, народ, говорещ келтски езици, произхождащ от бежанци от Великобритания, напуснали родината си поради англосаксонското нашествие през 8-10 век сл. Хр., и корсиканците, народ, говорещ романски езици, който обитава едноименния остров и е по-близък по език и култура до италианците, отколкото до французите, имат свои уникални музикални традиции. Бретонската гайда, биню-кож или биню (бретонски: biniou, biniou-kozh, от бретонски - „малка гайда“ - френски: petit biniou) е доста малка. През 1932 г., на базата на подобрена биню-коз и шотландски гайди, е създадена биню-браз (бретонски: biniou braz, френски: grand biniou), която също навлиза в бретонската музика.

Бомбарда

Друг музикален инструмент на бретонците е бомбардата (брет. talabard, vombard), която често акомпанира на гайдите: гайдите свирят бурдона, а бомбардите – самата мелодия. Бурдон е вид флейтов регистър при органа. Има характерен бръмчащ (от френски: Bourdon – земна пчела), дълбок, натрапчив и ясен звук, с обертонови оттенъци.
Тази техника на свирене се нарича kan ha diskan или chant-et-dechant. Бомбардата е записана за първи път сред бретонците през 16 век. Бомбардата има диатонична гама, което ѝ позволява да свири само в една тоналност. Свиренето на бомбардата е много трудно и изисква музикантът (брет. talabarder - мъж музикант, брет. talabarderez - жена музикант) да има развито дишане. Най-известната бретонска песен е „Ev chistr 'ta, Laou!“ (от Bretto - „Пий сайдер, Lau!“), написана от братята селяни Прима през 1929 г. и придобила статут на народна песен. В интернет мелодията на песента често погрешно се смята за химн на Луфтвафе или марш на СС поради популярността на немскоезичния кавър „Was wollen wir trinken“, изпълнен от немската фолк-рок група „Oktoberklub“ през 1971 г. и холандската рок група „Bots“ през 1980 г., както и ремикса „How much is the fish“ от немската DJ група Scooter през 1998 г.

В Корсика има необичайна мъжка полифония pagdjella, която звучи много подобно на грузинската. Специално място в корсиканската народна музика заемат vocheri - импровизирани оплаквания, изпълнявани от жени над тялото на убития, изброяващи заслугите му и призоваващи за отмъщение. Старите народни танци включват каракола (женски траурен танц) и мореска. По-късният пласт на фолклора се е формирал главно под италианско влияние. Музикалните инструменти включват пифана рог, цистра (четера), гайди (карамуза) и духов инструмент чиаоамбела; през 18-19 век те са изместени от акордеона, цигулката, мандолина и китарата. Инструменталните ансамбли са широко разпространени.

Интересът към народната музика започва да се проявява особено през 50-те и 60-те години на 20-ти век и не е отшумял и до днес.

Средновековна музика

Църковна музика

Развитието на църковната музика е най-добре документирано през Средновековието. Ранните галикански форми на християнската литургия са заменени от григорианската литургия. Разпространението на григорианското песнопение по време на управлението на Каролингската династия (751-987) се свързва предимно с дейността на бенедиктинските манастири. Католическите абатства в Жюмиеж (на Сена, както и в Поатие, Арл, Тур, Шартр и други градове) се превръщат в центрове на църковна музика, центрове на професионална духовна и светска музикална култура. За да се научат учениците да пеят, в много абатства са създадени специални певчески училища (метризи). В тях се преподава не само григорианско песнопение, но и свирене на музикални инструменти и умение за четене на ноти. В средата на IX век се появява невменната нотация, чието постепенно развитие води много векове по-късно до формирането на съвременната музикална нотация. През IX век григорианското песнопение е обогатено със секвенции, които във Франция се наричат още проза. Създаването на тази форма се приписва на монаха Ноткер от манастира Сен Гален (днешна Швейцария). Впоследствие във Франция особено известни стават авторите на проза Адам от абатство Сен Виктор (XII век) и създателят на известната „Асинска проза“ Пиер Корбей (началото на XIII век). Друго нововъведение са тропите - вмъквания в средата на григорианското пеене. Чрез тях светските песнопения започват да проникват в църковната музика. От X век в Лимож, Тур и други градове се заражда литургична драма в самата литургия, родена от диалогизирани тропи с редуващи се „въпроси“ и „отговори“ от две антифонни групи на хора. Постепенно литургичната драма все повече се отдалечава от култа (включват се реалистични герои, наред с образи от Евангелието).

Народните песни се характеризират с полифония още от древността, докато григорианския хорал се развива като монофонично пеене. През IX век елементи на полифонията започват да проникват и в църковната музика. През IX век са написани ръководства по органна полифония. За автор на най-старото от тях се смята монахът Хукбалд от Сен Аманд близо до Турне във Фландрия. Полифоничният стил, който се развива в църковната музика, обаче се различава от народната музикална практика.

Светска музика

Наред с култовата музика се развива и светската музика, която звучи в народния бит, в дворовете на франкските крале, в замъците на феодалите. Носителите на народните музикални традиции през Средновековието са предимно странстващи музиканти - жонгльори, които се радват на голяма популярност сред народа. Те пеят морализиращи, комични, сатирични песни, танцуват под акомпанимента на различни инструменти, включително тамбура, барабан, флейта, щипкови инструменти като лютня (това допринася за развитието на инструменталната музика). Жонгльорите се изявяват на фестивали в селата, във феодални дворове и дори в манастири (участват в някои ритуали, театрални шествия, съвпадащи с църковни празници, наричани Кароли). Те са преследвани от църквата като представители на враждебна към нея светска култура. През XII-XIII век сред жонгльорите настъпва социално разслоение. Някои от тях се заселват в рицарски замъци, ставайки напълно зависими от феодалния рицар, други остават в градовете. Така жонгльорите, загубили свободата си на творчество, се превръщат в уседнали менестрели в рицарски замъци и градски музиканти. Този процес обаче едновременно с това допринася за проникването на народното изкуство в замъците и градовете, което става основа на рицарското и буржоазното музикално и поетично изкуство.

В късното Средновековие, във връзка с общия подем на френската култура, музикалното изкуство също започва да се развива интензивно. Във феодални замъци, основано на народната музика, процъфтява светското музикално и поетично изкуство на трубадури и трувери (XI-XIV в.). Сред известните трубадури са Маркабрюн, Гийом IX - херцог на Аквитания, Бернар дьо Вентадорн, Жофри Рюдел (края на XI-XII в.), Бертран дьо Борн, Гийро дьо Борней, Гийро Рикие (края на XII-XIII в.). През втората половина на XII в. в северните райони на страната се очертава подобна тенденция - изкуството на труверите, което първоначално е рицарско, а по-късно все повече се сближава с народното изкуство. Сред труверите, наред с крале и аристокрация - Ричард Лъвското сърце, Тибо от Шампан (крал на Навара), по-късно стават известни представители на демократичните слоеве на обществото - Жан Бодел, Жак Бретел, Пиер Мони и други.

Във връзка с разрастването на градове като Арас, Лимож, Монпелие, Тулуза и други през XII-XIII век се развива градското музикално изкуство, чиито създатели са поети-певци от градските класи (занаятчии, обикновени граждани, а също и буржоазия). Те внасят свои собствени характеристики в изкуството на трубадурите и труверите, отдалечавайки се от неговите възвишено-рицарски музикално-поетични образи, овладявайки фолклорно-битови теми, създавайки характерен стил, свои собствени жанрове. Най-видният майстор на градската музикална култура през 13 век е поетът и композитор Адам де ла Ал, автор на песни, мотети и някога популярната пиеса „Играта на Робин и Марион“ (около 1283 г.), изпълнена с градски песни и танци (самата идея за създаване на светско театрално представление, пропито с музика, е необичайна). Той интерпретира традиционните едногласни музикални и поетични жанрове на трубадурите по нов начин, използвайки полифония.

Школа Нотр-Дам

Укрепването на икономическото и културното значение на градовете, създаването на университети (включително Парижкия университет в началото на XIII век), където музиката е един от задължителните предмети (част от квадривиума - аритметика, геометрия, астрономия и музика), допринася за увеличаване на ролята на музиката като изкуство. През XII век Париж се превръща в един от центровете на музикалната култура и преди всичко неговата Певческа школа към катедралата Нотр Дам, която обединява най-великите майстори - певци-композитори и учени. Разцветът на религиозната полифония през XII-XIII век, появата на нови музикални жанрове и откритията в областта на музикалната теория са свързани с тази школа. В произведенията на композиторите от школата Нотр Дам григорианското пеене претърпява промени: преди това ритмично свободното, гъвкаво пеене придобива по-голяма равномерност и плавност (оттук и името на такова пеене cantus planus). Усложненията на полифоничната тъкан и нейната ритмична структура изискват прецизно обозначаване и усъвършенстване на нотацията - в резултат на това представители на Парижката школа постепенно заменят доктрината за ладовете с мензурална нотация. Музикологът Йоханес де Гирландия е допринесъл значително в тази насока.

Полифонията е дала началото на нови жанрове в църковната и светската музика, включително кондукта и мотета. Кондукта е средновековна песен на латински език с религиозна тематика.  Кондукта първоначално се е изпълнявал предимно по време на празнични църковни служби, но по-късно се превръща в чисто светски жанр. Сред авторите на диригентството е Перотен.

Въз основа на кондукта, в края на XII век във Франция се формира най-важният жанр в полифоничната музика – мотетът. Ранните му образци се приписват и на майсторите на Парижката школа (Перотен, Франко от Кьолн, Пиер дьо ла Кроа). Мотетът е позволявал свободата на комбиниране на литургични и светски мелодии и текстове – това съчетание е довело до раждането на хумористичния мотет през XIII век. Жанрът на мотета е значително актуализиран през XIV век в контекста на движението ars nova, чийто идеолог е Филип дьо Витри.

В изкуството на ars nova голямо значение се е отдавало на взаимодействието на „битовата“ и „научната“ музика (т.е. песни и мотети). Филип дьо Витри създава нов тип мотет - изоритмичния мотет. Нововъведенията на Филип дьо Витри засягат и доктрината за консонанса и дисонанса (той декларира консонанси от терци и сексти).

Идеите на ars nova и по-специално изоритмичния мотет продължават своето развитие в творчеството на Гийом дьо Машо, който съчетава художествените постижения на рицарското музикално и поетично изкуство с неговите едногласни песни и полифонична градска музикална култура. Той е автор на песни с фолклорна структура (lays), virele, rondo и е първият, който развива жанра на полифоничната балада. В мотета Машо използва музикални инструменти по-последователно от своите предшественици. Машо се смята и за автор на първата френска полифонична меса (1364 г.).

[Hatshepsut]

Ренесансова музика

През 15 век, по време на Стогодишната война, водеща позиция в музикалната култура на Франция е заета от представители на Франко-фламандската (холандска) школа. В течение на два века във Франция творят най-изявените композитори на холандската полифонична школа: в средата на 15 век - Ж. Беншоа, Г. Дюфе, през втората половина на 15 век - Ж. Окегем, Ж. Обрехт, в края на 15 - началото на 16 век - Жоскен Депре, през втората половина на 16 век - Орландо ди Ласо.

В края на 15 век във Франция се утвърждава ренесансовата култура. Развитието на френската култура е повлияно от фактори като появата на буржоазията (15 век), борбата за обединение на Франция (завършена до края на 15 век) и създаването на централизирана държава. Непрекъснатото развитие на народното изкуство и творчеството на композиторите от франко-фламандската школа също са от съществено значение.

Ролята на музиката в светския живот нараства. Френските крале създават големи капели в дворовете си, организират музикални фестивали, а кралският двор се превръща в център на професионалното изкуство. Ролята на придворната капела се засилва. През 1581 г. Анри III установява длъжността „главен интендант на музиката“ в двора; първият, който заема тази длъжност, е италианският цигулар Балтазарини де Белджозо. Аристократичните салони също са важни центрове на музикалното изкуство, наред с кралския двор и църквата.

Разцветът на Ренесанса, свързан с формирането на френската национална култура, е през средата на XVI век. По това време светската полифонична песен - шансон - се превръща в изключителен жанр на професионалното изкуство. Нейният полифоничен стил получава нова интерпретация, съобразена с идеите на френските хуманисти - Рабле, Клеман Маро, Пиер дьо Ронсар. Водещ автор на шансони от тази епоха се счита Клеман Жаненкен, написал повече от 200 полифонични песни. Шансоните стават известни не само във Франция, но и извън нейните граници, до голяма степен благодарение на печатането на ноти и укрепването на връзките между европейските страни.

По време на Ренесанса ролята на инструменталната музика се увеличава. Виолата, лютнята, китарата и цигулката (като народен инструмент) са широко разпространени в ежедневната музика. Инструменталните жанрове проникват както в ежедневната музика, така и в професионалната, отчасти в църковната музика. Танцовите произведения с лютня се открояват сред полифоничните произведения, доминиращи през 16 век, със своята ритмична пластичност, хомофонна композиция и прозрачност на текстурата. Характерно е обединяването на два или повече танца според принципа на ритмичния контраст в уникални цикли, които стават основа за бъдещата танцова сюита. Органната музика също придобива по-самостоятелно значение. Появата на органната школа във Франция (края на 16 век) се свързва с творчеството на органиста Ж. Титлюз.

През 1570 г. Жан-Антоан дьо Баиф основава Академията за поезия и музика. Членовете на тази академия се стремят да възродят древните поетични и музикални метрики, защитават принципа за неразривната връзка между музиката и поезията.

Значителен пласт в музикалната култура на Франция през 16 век е хугенотската музика. Хугенотските песни използват мелодиите на популярни ежедневни и народни песни, адаптирайки ги към преводни френски литургични текстове. Малко по-късно религиозната борба във Франция ражда хугенотските псалми с характерното за тях пренасяне на мелодията към високия глас и отхвърляне на полифоничните сложности. Най-великите хугенотски композитори, композирали псалми, са Клод Гудимел и Клод Льожон.

XVII век

Рационалистичната естетика на класицизма, която изисква вкус, баланс между красота и истина, яснота на концепцията и хармония на композицията, оказва силно влияние върху френската музика от 17 век. Класицизмът, който се развива едновременно с бароковия стил, намира своя окончателен израз във Франция през 17 век. По това време светската музика във Франция преобладава над сакралната. С установяването на абсолютната монархия, придворното изкуство придобива голямо значение, определяйки посоката на развитие на най-важните жанрове на френската музика от онова време - операта и балета. Годините на управлението на Луи XIV са белязани от изключителния блясък на дворцовия живот, желанието на благородниците за лукс и изискани забавления. В това отношение голяма роля се отдава на придворния балет. През 17 век италианските тенденции се засилват в двора, което е особено насърчавано от кардинал Мазарини. Запознанството с италианската опера служи като стимул за създаване на собствена национална опера, като първият опит в тази област принадлежи на Елизабет Жаке дьо ла Гер („Триумфът на любовта“, 1654 г.).

През 1671 г. в Париж е открита опера, наречена Кралска музикална академия. Директор на този театър е Жан-Батист Люли, който сега се смята за основател на националната оперна школа. Люли създава редица комедийни балети, които стават предшественици на жанра лирична трагедия, а по-късно - опера-балет. Приносът на Люли към инструменталната музика е значителен. Той създава вид френска оперна увертюра (терминът се утвърждава през втората половина на 17 век във Франция). Многобройни танци от неговите мащабни произведения (менует, гавот, сарабанда и други) влияят върху по-нататъшното формиране на оркестровата сюита.

Жан-Батист Люли

В края на 17 век и първата половина на 18 век композитори като Н. А. Шарпантие, А. Кампра, М. Р. Делаланд и А. К. Дестуш пишат за театъра. Наследниците на Люли засилват конвенционалността на стила на придворния театър. В лиричните им трагедии на преден план излизат декоративно-балетните, пасторално-идиличните аспекти, докато драматичният елемент все повече отслабва. Лирическата трагедия отстъпва място на оперния балет.

През 17 век във Франция се развиват различни инструментални школи: лютнева (Д. Готие, който повлиява на клавесинния стил на Ж.-А. д'Англебер, Ж.-К. дьо Шамбониер), клавесинна (Шамбониер, Л. Куперен), виолова (М. Марен, който е първият във Франция, който въвежда контрабас вместо контрабасовата виола в оперен оркестър). Френската школа на клавесинистите придобива най-голямо значение. Ранният клавесинен стил се развива под прякото влияние на лютненото изкуство. Творбите на Шамбониер отразяват характерния за френските клавесинисти начин на орнаментиране на мелодиите. Изобилието от орнаменти придава на клавесинните произведения известна изтънченост, както и по-голяма съгласуваност, „певственост“, „разширение“ на рязкото звучене на този инструмент. В инструменталната музика широко разпространена е комбинацията от сдвоени танци (павана, галярда и др.), която се е използвала от XVI век, което води до създаването на инструменталната сюита през XVII век.

XVIII век

През 18 век, с нарастващото влияние на буржоазията, се формират нови форми на музикален и социален живот. Концертите постепенно излизат извън рамките на дворцовите зали и аристократичните салони. През 1725 г. Андре Филидор (Даникан) организира редовни публични „Духовни концерти“ в Париж, а през 1770 г. Франсоа Госек основава дружеството „Аматьорски концерти“. Вечерите на академичното дружество „Приятели на Аполон“ (основано през 1741 г.) са по-затворени по характер, а „Кралската музикална академия“ организира годишни концертни цикли. През 1720-те и 1730-те години сюитата за клавесин достига своя връх. Сред френските клавесинисти водещата роля принадлежи на Франсоа Куперин, автор на свободни цикли, основани на принципите на сходство и контраст на произведенията. Наред с Куперин, голям принос за развитието на програмната и характерна сюита за клавесин имат Ж. Ф. Дандре и особено Жан-Филип Рамо.

Жан-Филип Рамо

През 1733 г. успешната премиера на операта на Рамо „Иполит и Ариция“ осигурява на този композитор водеща позиция в придворната опера – „Кралската музикална академия“. В творчеството на Рамо жанрът на лирическата трагедия достига своята кулминация. Неговият вокално-декламационен стил е обогатен с мелодично-хармонична изразителност. Неговите двугласни увертюри се отличават с голямо разнообразие, но в творчеството му са представени и тригласни увертюри, близки до италианската оперна „симфония“. В редица опери Рамо предвижда много по-късни постижения в областта на музикалната драма, подготвяйки почвата за оперната реформа на К. В. Глук. Рамо е автор на научна система, редица разпоредби от която послужват за основа на съвременната доктрина за хармонията („Трактат за хармонията“, 1722 г.; „Произходът на хармонията“, 1750 г. и др.).

Към средата на 18 век героично-митологичните опери на Люли, Рамо и други автори престават да отговарят на естетическите изисквания на буржоазната публика. По своята популярност те отстъпват на остро сатиричните панаирни представления, известни от края на 17 век. Тези представления са насочени към осмиване на нравите на „висшите“ класи на обществото, а също така пародират придворната опера. Първите автори на подобни комични опери са драматурзите А. Р. Лесаж и К. С. Фавара. В дълбините на панаирния театър узрява нов френски оперен жанр - комичната опера. Позицията му се засилва от пристигането в Париж през 1752 г. на италианска оперна трупа, която поставя редица опери-буфи, включително „Слугинята-мадам“ от Перголези, и от спора за оперното изкуство, който се разпалва между поддръжниците (буржоазно-демократичните кръгове) и противниците (представители на аристокрацията) на италианската опера-буфа, т. нар. „Война на шутовете“.

В напрегнатата атмосфера на Париж тази полемика придобива особена спешност и получава огромен обществен отзвук. Дейците на френското Просвещение вземат активно участие в нея, подкрепяйки демократичното изкуство на „буфонистите“, а пасторалната творба на Русо „Селският магьосник“ (1752) е в основата на първата френска комична опера. Провъзгласеният от тях лозунг „подражание на природата“ оказва голямо влияние върху формирането на френския оперен стил на 18 век. Творбите на енциклопедистите съдържат и ценни естетически и музикално-теоретични обобщения.

ХIХ век

Великата френска революция донася огромни промени във всички области на музикалното изкуство. Музиката става неразделна част от всички събития на революционния период, придобивайки социални функции, което допринася за утвърждаването на масови жанрове - песни, химни, маршове и други. Театърът също е повлиян от Френската революция - възникват жанрове като апотеоз, пропагандни представления с използване на големи хорови маси. През годините на революцията особено се развива „операта на спасението“, която повдига теми за борбата срещу тиранията, изобличаването на духовенството, прославянето на лоялността и предаността. Военната духова музика придобива голямо значение, основава се оркестърът на Националната гвардия.

Системата на музикалното образование също претърпява радикални промени. Метризите са премахнати; въпреки това през 1792 г. е открито музикалното училище на Националната гвардия за обучение на военни музиканти, а през 1793 г. - Националният музикален институт (от 1795 г. - Парижката консерватория).

Периодът на диктатурата на Наполеон (1799-1814) и Реставрацията (1814-1815, 1815-1830) не донасят ярки постижения на френската музика. Към края на периода на Реставрацията настъпва възраждане в областта на културата. В борбата с академичното изкуство на Наполеоновата империя се развива френската романтична опера, която през 1720-те и 1730-те години заема доминиращо положение (Ф. Обер). През тези години се развива жанрът на голямата опера на историко-патриотични и героични теми. Френският музикален романтизъм намира най-ярък израз в творчеството на Хектор Берлиоз, създателят на програмната романтична симфония. Берлиоз, наред с Вагнер, се смята и за основател на нова школа по дирижиране.

През годините на Втората империя (1852-1870) музикалната култура на Франция се характеризира със страст към кафе-концертите, театралните ревюта и изкуството на шансониерите. През тези години възникват множество театри с лек жанр, където се поставят водевили и фарсове. Развива се френската оперета, сред създателите ѝ са Жак Офенбах и Ф. Ерве. От 70-те години на 19-ти век, по време на Третата република, оперетата губи своя сатиричен, пародиен, злободневен характер, преобладаващи стават историческите и битовите, както и лирико-романтичните сюжети, а лиричното излиза на преден план в музиката.

Опера „Гарние“, построена през 70-те години на 19-ти век

В операта и балета от втората половина на 19 век се наблюдава засилване на реалистичните тенденции. В операта тази тенденция се проявява в стремежа към битови сюжети, към изобразяване на обикновени хора с техните интимни преживявания. За най-известен създател на лиричната опера се смята Шарл Гуно, автор на опери като „Фауст“ (1859 г., 2-ро издание 1869 г.), „Мирей“ и „Ромео и Жулиета“. Жул Масне и Жорж Бизе също се обръщат към жанра на лирическата опера, в неговата опера „Кармен“ реалистичното начало се проявява по-ясно.

През последната третина на 19 век оперите на Рихард Вагнер придобиват значителна популярност във Франция. Влиянието на творчеството на немския композитор се отразява във френската оперна музика от това време, по-специално в операта „Гвендолин“ от Шабрие (1886 г.), инструменталните произведения на А. Дюпарк, Е. Шосон.

Важно събитие в живота на обществена Франция през 1870-те години е Парижката комуна от 1870-1871 г. Този период ражда много работнически песни, една от които, „Интернационалът“ (музика от Пиер Дежейтер, текст от Йожен Потие), става химн на комунистическите партии, а през 1922-1944 г. - химн на СССР 
 

[Hatshepsut]

ХХ век

В края на 1880-те и 1890-те години във Франция се заражда ново движение, което се разпространява в началото на 20-ти век: импресионизъм. Музикалният импресионизъм възражда определени национални традиции: стремежът към конкретност, програмност, изтънченост на стила и прозрачност на текстурата. Импресионизмът намира най-пълен израз в музиката на Клод Дебюси и повлиява на произведенията на Морис Равел, П. Дюка и др. Импресионизмът внася иновации и в областта на музикалните жанрове. В творчеството на Дебюси симфоничните цикли отстъпват място на симфонични скици; клавирната музика е доминирана от програмни миниатюри. Морис Равел също е повлиян от естетиката на импресионизма. В творчеството му се преплитат различни естетически и стилистични тенденции: романтични, импресионистични, а в по-късните му произведения - неокласически. Наред с импресионистичните тенденции във френската музика в началото на 19-ти и 20-ти век продължават да се развиват традициите на Сен-Санс и Франк, чието творчество се характеризира със съчетание на класическа яснота на стила с ярки романтични образи.

Клод Дебюси

След Първата световна война във френското изкуство се зараждат тенденции към отхвърляне на немското влияние, стремеж към новост и същевременно към простота. По това време, под влияние на композитора Ерик Сати и критика Жан Кокто, се формира творческо обединение, наречено „Френската шесторка“, чиито членове се противопоставят не само на вагнеризма, но и на импресионистичната „неяснота“. Според автора ѝ Франсис Пуленк обаче групата „няма други цели освен чисто приятелско, а не идеологическо обединение“ и още от 20-те години на миналия век членовете ѝ (сред най-известните са още Артур Онегер и Дариус Мийо) се развиват по свой индивидуален начин.

През 1935 г. във Франция възниква ново творческо обединение на композитори, „Млада Франция“, което включва композитори като О. Месиан и А. Жоливе, които подобно на „Шесторката“ поставят на преден план възраждането на националните традиции и хуманистичните идеи. Отхвърляйки академизма и неокласицизма, те насочват усилията си към обновяване на средствата за музикално изразяване. Най-влиятелните търсения на Месиан са в областта на модалните и ритмичните структури, които са въплътени както в музикалните му произведения, така и в музикологични трактати.

След Втората световна война авангардните музикални тенденции получават широко разпространение във френската музика. Изключителен представител на френския музикален авангард е композиторът и диригент Пиер Булез, който, развивайки принципите на А. Веберн, широко използва такива методи на композиране като поантилизъм и серийност. Специална „стохастична“ система на композиране е използвана от композитора от гръцки произход Й. Ксенакис.

Франция играе значителна роля в развитието на електронната музика - именно тук се появява конкретната музика в края на 40-те години на миналия век, под ръководството на Ксенакис е разработен компютърът с графично въвеждане на информация - UPI, а през 70-те години на миналия век във Франция се ражда направлението спектрална музика. От 1977 г. IRCAM - изследователски институт, открит от Пиер Булез - се превръща в център на експерименталната музика.

Съвременна френска музика

Академична музика

Музикалният център на Франция си остава нейната столица Париж. В Париж се намира „Парижката държавна опера“ (тя изнася представления в театрите Опера Гарние и Опера Бастилия), концерти и оперни представления се дават в театъра на Шанз-Елизе, сред водещите музикални групи са Националният оркестър на Франция, Филхармоничният оркестър на Радио Франция, Парижкият оркестър, Оркестърът Колона и други.

Сред специализираните музикални образователни институции са Парижката консерватория, „Скола Канторум“ и „Екол Нормал“ в Париж. Най-важният център за музикални изследвания е Институтът по музикология към Парижкия университет. Книги и архивни материали се съхраняват в Националната библиотека (музикалният отдел е създаден през 1935 г.), Библиотеката и Музея на музикалните инструменти към Консерваторията.

Във Франция се провеждат: Международният конкурс за пианисти и цигулари на името на М. Лонг и Ж. Тибо, конкурс за китара, Международният вокален конкурс в Тулуза (от 1954 г.), Международният конкурс за млади диригенти в Безансон (от 1951 г.), Международният конкурс за арфа в Париж, както и множество фестивали, включително Есенния фестивал в Париж, Парижкия фестивал на музиката на 20-ти век (основан през 1952 г.), Конкурсът за пиано в Епинал (от 1970 г.), конкурсът за орган „Гарн-При дьо Шартр“ (от 1971 г.), Фестивалът на класическата музика в Руан и други.

Популярна музика

Френската музикална сцена е запозната с почти всички популярни музикални жанрове, но същевременно е дала началото и на редица специфични национални жанрове, най-вече френския шансон.

В съвременната култура шансон е наименованието, дадено на популярната френска музика, която запазва специфичния ритъм на френския език, различавайки се от песни, написани под влиянието на англоезичната музика. Сред най-изявените изпълнители на шансон са Жорж Брасенс, Едит Пиаф, Жо Дасен, Жак Брел, Шарл Азнавур, Лео Фере, Жан Фера, Жорж Мустаки, Мирей Матийо, Патриша Каас и други. Изпълнителите на френски шансон обикновено се наричат шансониери. През 60-те години на миналия век популярна разновидност на шансона е посоката йе-йе (yé-yé, yéyé), представена главно от жени изпълнителки, сред които Франс Гал, Силви Вартан, Бриджит Бардо, Франсоаз Арди, Далида, Мишел Тор.

Мирей Матийо

През 70-те години на миналия век диско музиката е много популярна във Франция. Измежду френските диско изпълнители са били популярни Desireless, Ottawan, Kaoma, Amanda Lear, Dalida.

Франция е била домакин на конкурса за песен на Евровизия три пъти - през 1959, 1961 и 1978 г. Петима френски музиканти са печелили конкурса за песен на Евровизия - Андре Клавие (1958), Жаклин Боайе (1960), Изабел Обре (1962), Фрида Бокара (1969) и Мари Мириам (1977), след което най-високото постижение на французойките е второто място през 1990 и 1991 г.

Джаз

През 20-те години на миналия век джазът се разпространява във Франция, най-видният представител на който е Стефан Грапели. С течение на времето френският джаз преживява множество смеси с френски и латино стилове музика - шансон, танго, боса нова; както и стилистични експерименти в жанровете лаундж и есид джаз. Съвременните френски джаз изпълнители (Nouvelle Vague, Art Zoyd, Gotan Project, Karpatt) най-често смесват джаз с фолклорна и електронна музика.

Електронна музика

Французите имат особено значителен принос в електронната музика. Жан-Мишел Жар, Space и Rockets са сред пионерите на този жанр. В ранната френска електроника синтезаторът играе централна роля, както и естетиката на научната фантастика и космоса. През 90-те години на миналия век във Франция се развиват и други електронни жанрове, като трип-хоп (Air, Télépopmusik), ню ейдж (Era), индъстриъл (Krystal System) и др.

Специфичен феномен е френският хаус, характеризиращ се с изобилие от фазерни ефекти и честотни съкращения, присъщи на евродиско от 70-те години. За основатели на тази тенденция се считат Daft Punk, Cassius и Etienne de Crécy. През 2000-те години хаус диджеят Дейвид Гета става един от най-високоплатените френски музиканти.

Рок и хип-хоп

Рок музиката във Франция датира от края на 50-те години на миналия век, като изпълнители като Джони Холидей, Ричард Антъни, Дик Ривърс и Клод Франсоа изпълняват рокендрол в духа на Елвис Пресли. Прогресивният рок е добре развит във Франция през 70-те години на миналия век. Сред патриарсите на френския рок през 60-те и 70-те години на миналия век са прогресивните рок групи Art Zoyd, Gong и Magma, чието звучене е близко до немския краутрок. Келтската рок сцена също процъфтява през 70-те години на миналия век, особено в северозападната част на страната, откъдето произхождат Alan Stivell, Malicorne, Tri Yann и други. Ключови групи от 80-те години на миналия век са пост-пънк Noir Désir и метълите Shakin' Street и Mystery Blue. През 90-те години във Франция се появява ъндърграунд блек метъл движението Les Légions Noires. Най-успешните групи от последното десетилетие са метъл групите Anorexia Nervosa и рапкор групата Pleymo.

Pleymo се свързва и с френската хип-хоп сцена. Този „уличен“ стил е много популярен сред неместните, арабските и африканските имигранти. Някои изпълнители от семейства на имигранти са постигнали масова слава, като K.Maro, Diam's, MC Solaar, Stromae, Sexion d'Assaut.

Франция е домакин на фестивали за рок музика като Eurockéennes (от 1989), La Route du Rock (от 1991), Vieilles Charrues Festival (от 1992), Rock en Seine (от 2003), Main Square Festival (от 2004), Les Massiliades (от 2008).

https://ru.wikipedia.org/wiki/Музыка_Франции

[Hatshepsut]

Френска кухня

Общ преглед

Френската кухня условно се разделя на три части: общо разпространена, областна и изискана, пример за която е придворната кухня на френските крале.

Още в древността Париж е център на културната и икономическата дейност във Франция и като такъв дава начало на повечето френски майстори кулинари. Малките пазарчета в Париж стават едни от най-важните места за дистрибуция на храна и се управляват от гилдиите. От своя страна те са на подчинение на местната власт, както и на Френската корона.

Италианците пренасят във Франция готварското изкуство. Френските готвачи доразвиват и обогатяват своята кухня, използвайки големия асортимент от продукти и превръщайки я в най-добрата в света. Почти във всички кухни се срещат наименованията супа, сос, ордьовър, еклер, саварина, меню, галантин.

При френската средновековна кухня банкетите били често срещани в аристократичните среди. Приготвяли се многобройни блюда, които били сервирани по начин, наричан service en confusion или „всички едновременно“. Храната обикновено се ядяла с ръка, месото се режело на големи късове. Сосовете били много мазни и пикантни; били използвани и силно подправени горчици. Храненията често завършвали с т.нар. issue de table, което по-късно се превръща в част от съвременния десерт, състоящ се от бонбони, сирене и вино, овкусено с подправки. Външният вид бил високо ценен.

През XVII и началото на XVIII век се появява т.нар. haute cuisine или „висша кухня“. С началото на това течение се свързва прочутият готвач La Varenne, на когото се приписва и авторството на първата публикувана кулинарна книга във Франция. Книгата се състои от 2 раздела – един за месни ястия и друг за постни ястия. Тези рецепти слагат началото на промяната в стила на готвене от Средновековието към новите техники, целящи приготвянето на по-леки ястия.

Краят на XVIII и началото на XIX век е периодът на бурното развитие на френската кухня, слагащо край на гилдийната система. Така всеки кулинар можел да произвежда и продава какъвто кулинарен артикул желаел. По това време френската кухня става по-изтънчена, появяват се сосовете и суфлетата.

В средата на XIX век френските кулинари усвояват сервирането à la russe, при което блюдата се сервират поотделно. Типичното френско хранене се състои от топъл hors d'oeuvre (ордьовър) – или студен hors d'oeuvre за обяд, следван от супа, основно ястие, салата, сирене и десерт.

При французите е силно развито чувството, че за всяка храна съществува най-подходящото вино. Ястието се предхожда от аперитив (лека алкохолна напитка), след което може да последва дижестив (по-високо алкохолна напитка като коняк). Близката връзка между храната и виното визира еволюцията на великото кулинарно и винарско изкуство. Вероятно не е съвпадение, че най-големите кулинарни постижения във Франция се случват в най-добрите райони за отглеждане на грозде. В Бургундия, Бордо и Прованс виното в кулинарията има толкова голямо значение, колкото и като напитка.

В края на XIX и началото на XX век настъпва модернизация и „висшата кухня" се превръща в „националната кухня на Франция". Постепенно се оформя и съвременната структура на храненето. Начините на готвене имат за цел създаването на гарнитури, вече само допълващи вкуса и аромата на ястието, а не скриващи го както тежките сосове в миналото.

В началото на XX век подобрената транспортна инфраструктура разпространява кулинарната революция във всичките региони на Франция и с течение на времето разпростиращото се изобилие осигурява месо на трапезата на всеки селянин. Постепенно туризмът запалва огъня на промяната във френската обществена кухня, тъй като готвачите в ресторантите са длъжни да задоволяват вкуса на разширяващата се в географски смисъл клиентела, състояща се от англичани, японци, американци, както и французи, търсещи нови кулинарни изживявания.

В средата на XX век в кулинарния речник трайно се появява терминът „нова кухня" заедно с няколко нови принципа. На първо място се отрича сложността при готвенето. Намалява се времето за приготвяне на рибата, морските дарове, дивеча, телешкото месо и зеленчуците с цел да се запазят естествените им вкусови качества. Започват да се използват възможно най-пресните съставки и продукти, а менютата стават кратки и стегнати. Силните маринати за меса и гъстите брашнени сосове са изоставени в полза на пресни подправки, висококачествено масло, лимонов сок и оцет. Готвачите започват да обръщат внимание на специфичните особености на хранене на своите гости.

История на френската кухня

Франция не винаги е била запалена по чесъна, гъбите и трюфелите. Преди петнадесети век подправките и декорациите са били използвани, за да се прикрие развалена храна. Франция се е славела с т.н. селска храна, която е представлявала просто ястие без екстравагантна украса.

В средата на петнадесети век Катерина Медичи от Италия се мести във Франция, за да се омъжи за бъдещия крал Анри II, придружена от готвачи, образовани във Флоренция, и своето чувство за творческа драма и маниери. През следващите години френската кухня се превръща във вълшебно изкуство с красива презентация и иновативни вкусове.

Двадесети век носи драматични промени във френската кухня. Традиционната висша кухня се превръща в световноизвестната храна, популярна със своята сложна подготовка и прецизен вид. Този модел обаче бива оспорван от много критици за това, че не е достатъчно гъвкав.

През 70-те години в разрез с класическата френска кухня се появява новаторска кухня. Тя намалява използването на кремообразни сосове и се фокусира върху по-опростените вкусове, използвайки по-малко съставки. Това се забелязва и в съвременната фреска кухня чрез гъвкавите методи за приготвяне на храната и смелото експериментиране с нетрадиционни вкусове.

Регионални специалитети на Франция

Французите обикновено приготвят ястия, типични за региона, в който живеят. Това по никакъв начин не означава, че кухнята им е ограничена - напротив, французите имат изразено чувство за тероар, поради което френските ястия в селските райони са все така на почит във Франция. В градсите райони е по-вероятно да намерите широк спектър от регионални и национални ястия. Това се случва в много градове по света, където жителите принадлежат на много различни култури или етнически групи.

Типичните френски храни разчитат главно на местни продукти - пресни ябълки, плодове, зелен фасул, праз, гъби, различни тикви и костилкови плодове са сред най-често използваните продукти. Пилешкото, говеждото, агнешкото и телешкото са лесно достъпни целогодишно. Месото от дивеч е особено популярно и изобилно по време на ловния сезон, който продължава от началото на есента до февруари. Без значение от района, Франция има изобилие от сирена и вина.

Южна Франция се слави с богатите си изтънчени вкусове на гъби и патешко, както и със своите билки, домати и маслини, заимствани от съседните средиземноморски кухни. Северна Франция също демонстрира забележителен асортимент от вкусове, като се фокусира върху специалитети с фермерски продукти като ябълки, млечни продукти, свинско месо, картофи, колбаси и бира.

Нормандия в северозападна Франция е известна със своите ябълкови градини и млечни продукти. Типични за региона са говеждото месо, гъстите сметанови сосове и ябълковото бренди Калвадос. Десертите често включват ябълков пай, ориз тергул или сирената от региона: Камамбер, Пон-л'Евек и Ливарот.

Съседният регион Бретан не е толкова развит в селското стопанство, колкото Нормандия. Силните морски ветрове отлагат слой морска сол върху ливадите, където се отглеждат агнета, което придава на месото солен вкус. Тук растат и артишок, популярни са палачинките от елда, а за десерт се сервират крепове, тънки палачинки.

По-на юг се намира Перигор, предимно земеделски регион. Перигор е родното място на известния френски деликатес - трюфелите.

Касуле

В южната част на Франция преобладават леките средиземноморски ястия, докато във вътрешните райони често се приготвя обилна, „тежка“ храна. Например, в историческия регион Лангедок едно от най-популярните ястия е касуле - гъста бобена супа с билки и месо.

Сирене Рокфор

Провансалската кухня се характеризира с използването на големи количества билки, подправки, домати, чушки, патладжани, чесън и зехтин. Известната супа буйабес, сервирана с пикантен чеснов сос, наречен „руй“, произхожда от този регион.

Бургундия е известна предимно със своите вина и охлюви, както и с месни и рибни ястия със сосове, които добавят вино. В Лион повечето ястия се приготвят от пилешко и говеждо месо.

Елзасците приготвят обилни, мазни храни като фламкухен (много тънка, хрупкава пица с лук и свинска мас), кисело зеле и бекеофе (яхния от картофи с месо), както и фламбирани плодове.

Описание

Традиционното френско хранене може да започне с предястия (hors d'oeuvre) (топли или студени предястия, ако е обяд), последвани от супа, след това основно ястие, салата и сирене. Храната завършва с десерт или плодове. Важна част от храненето е сиренето, от което има повече от 200 разновидности. Именно във Франция се е появило ястие като супа с бистър бульон.

Крем-брюле - типичен френски десерт

Французите са особено горди с вината си. Кралете на френските вина са Бордо и Бургундия. Конякът също е световноизвестен.

Французите имат обидния прякор „жабешки хора“, поради консумацията им на жабешки бутчета, но това ястие е по-скоро деликатес, отколкото ежедневно хранене и не се сервира във всички ресторанти. Франция е най-големият вносител на жаби от азиатските страни за консумация.

Жабешки бутчета

Франзела

Франзелата (също багета, на френски: baguette) е вид дълъг и тънък френски хляб. Характерно за него е дължината и хрупкавата коричка. Обикновено, франзелата има диаметър 5 – 6 cm и дължина 65 m, макар да може да достига и цял метър. Тежи около 250 грама. В днешно време, франзелата се е превърнала в символ на Франция.

Франзели

Няма ясна представа относно това кога и как се заражда франзелата като отделен вид хляб. Макар голяма част от историята ѝ да е обект на спекулации, със сигурност дългите хлябове добиват популярност във Франция през 18 век. Думата „багета“ е спомената за пръв път в документ от департамента Сена през август 1920 г., който уточнява спецификациите на този вид хляб.

Макар в днешно време франзелата да се счита за един от символите на френската култура, връзката на Франция с дългите хлябове предшества с много първото споменаване на хляба. Дълги широки хлябове се правят още по времето на Луи XIV, а по-тънките варианти се появяват към средата на 18 век.

Кроасан

Кроасанът (на френски: croissant, букв. „полумесец“) е кифла от многолистно тесто, с краве масло във формата на полумесец.

Кроасани

За първи път кроасани се изпичат през 1686 г. по време на турската обсада на Виена. Според легендата местните хлебопекари предупредили охраната на града за промъкващите се в подземните канали турци, с което спасили града и обсадата била свалена. В чест на това изпекли сладкиша в тази форма по идея от полумесеца на знамето на Османската империя. Впоследствие французите изменят рецептата, като налагат предварителното втасване на тестото и неколкократното му охлаждане и разточване с добавка на масло, с което става едно от олицетворенията на френската кухня. В крайния продукт се съдържат около 20% мазнини. Във Франция кроасанът се сервира топъл и намазан с масло, в САЩ го заливат с топинг (шоколад, карамел и др.) или го правят с плънка от спанак.

Рататуй

Ратату̀й (на френски: ratatouille) е френско национално ястие, типично за областта Прованс в Югоизточна Франция и град Ница.

Приготвяне на рататуй в тиган

Представлява смесица от печени зеленчуци, предимно патладжани, тиквички, чушки, домати, лук, чесън, провансалски подправки и други. Това характерно за Франция ястие няма една-единствена рецепта, а множество вариации около споменатите съставки.

https://gotvach.bg/

https://bg.wikipedia.org/wiki/Френска_кухня

https://ru.wikipedia.org/wiki/Французская_кухня

https://bg.wikipedia.org/wiki/Рататуй

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кроасан

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франзела