История на Франция

[Hatshepsut]

История на Франция

Общ преглед


Триумфалната арка в Париж

Галски период

Франция заема голяма част от древната римска провинция Галия. Галите са част от големия народ на келтите, който се формира северно от Алпите. Първата археологическа култура на келтите е културата Ла Тен през първата половина на I хилядолетие пр. Хр. Около 500 г. пр. Хр. келтите започват да се разселват от своите родни места в четири посоки — на запад и северозапад, като заселват цялата територия на днешна Франция и Британия; на югозапад, където заселват днешна Испания, но не цялата; на югоизток келтски племена стигат до Панония, Балканите и дори до Мала Азия; и на юг, където келтските племена се сблъскват с младата римска република.

Франкска държава

Франките са един от германските народи, чиято прародина е Скандинавия. Подобно на келтите, и германите преживяват демографски взрив, в резултат на който започват да се разселват. От VIII до I век пр. Хр. те заемат цяла северна Европа, изтиквайки келтите на юг. Още през 109 година германските народи кимври и тевтони нахлуват в Римската република, засягайки и галите. До IV век франките живеят на североизток от Рейн. Съществуват два племенни съюза — салически, който минава на римска територия, и рипуарски, който остава отвъд Рейн. След 425 година салическите франки отново започват да се разселват, но скоро са застрашени от мощната инвазия на хуните.

Династията на Меровингите (451 – 751) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден представител е Хлодвиг (наричан от французите Кловис, Clovis), крал от 482 до 511 г. През 486 г. той разбива държавата на Сиагрий – виден римлянин, който се опитва да създаде около Париж последна крепост на римската цивилизация. През 496 г. Кловис приема християнската религия на съпругата си Клотилда и налага християнството над всички франки. Следват победи над алеманите и бургундите, но най-значителната победа на Кловис е над вестготите при Поатие (или Вуе) през 507 г. Чрез нея той ликвидира Тулузкото кралство на вестготите, които се оттеглят в Испания и завладява южна Галия (Аквитания). Едва след този епизод Франкското кралство става водеща сила в тогавашна Европа.

След смъртта на Кловис кралството бива поделено между синовете му. Използвайки силната армия, те продължават да го разширяват (Тюрингия – 531 г., Бургундия – 532 г., Прованс – 537 г.). Опитът за обединение при Хлотар I е неуспешен и след смъртта му през 561 г. следва ново разделяне. Формират се четири държави: Австразия на север със столица Реймс, Неустрия на запад със столица Париж, Аквитания на югозапад със столица Бордо и Бургундия на югоизток със столица Орлеан.

От VII век нататък меровингските крале започват видимо да отслабват. Карл Велики (768 – 814), считан за най-могъщия франкски владетел, води серия завоевателни войни със саксонците (772 – 804), лангобардите (774), славяните (789 – 812), баварците (788) и аварите (791 – 802). В резултат при смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и Ла Манш до Рим, Елба и Панония. Само полуостров Бретан, където се оттегля част от галите, не е под властта му. Франкската империя е разделена между внуците на Карл Велики на три части, като западната по-късно започва да се нарича Франция.

Средновековна децентрализирана Франция

Наследниците на Карл Велики (наречени Каролинги) управляват Западнофранкското кралство, което е значително по-малко. То стига само до Рона и Мьоз, а на север обхваща Фландрия. Бретан отново не е в състава му. Още след смъртта на Шарл I, наречен Плешивия, през 877 година властта на Каролингите отслабва. Неговото наследство е слабо, а от 888 година графът на Париж Одо се обявява за крал и по този начин открива продължителен вътрешен конфликт между Робертините и Каролингите.

Най-голяма сила средновековната кралска власт във Франция постига при управлението на Филип IV Хубави (1285 – 1314). Той създава модерни финанси и хазна, отменя някои феодални повинности и се опитва да организира платена армия. Още при Луи IX се появяват нови важни институции като Кралският съвет и съдилищата (парламенти), начело с върховния съд (Парижкия парламент). В кралските земи платени чиновници, а не аристократи, движат държавните дела. Филип създава още един орган на власт – Генералните щати (1302). Това е събрание на съсловията във Франция (свещеници, аристократи и селяни/граждани), което може да взема важни решения, но най-вече отпуска пари за политиката на краля. Голям успех на Филип IV е унищожаването на ордена на тамплиерите – държава в държавата (1307), както и преместването на седалището на папата от Рим в Авиньон (1309), където папите резидират 70 години и са под контрола на френския крал.

След смъртта на Филип IV на френския престол се изреждат тримата му сина: Луи X, Филип V и Шарл IV. Никой от тях не оставя син, така че пряката линия на Капетингите се прекъсва. За тяхното наследство претенции издигат Филип дьо Валоа, внук на Филип III по мъжка линия, и английският крал Едуард III, внук на Филип IV, но по женска линия. Въпреки че Едуард произлиза от по-късно поколение и това му дава предимство, мъжката линия на Филип има надмощие. Освен това френските юристи отхвърлят правата на англичаните, тъй като не искат да поставят цялото кралство в английска власт. Така през 1328 г. за крал на Франция е избран Филип VI, който поставя началото на династията Валоа. Само девет години по-късно Англия напада Франция и започва Стогодишната война (1337 – 1453). След серия победи на англичаните над френските рицари, през 1360 г. французите са принудени да подпишат унизителен договор в Бретини: Едуард се отказва от претенциите си за френската корона, но получава цяла югозападна Франция, където са били някогашните английски владения.

През 1429 г. при дофина се явява Жана д'Арк – 17-годишна селска девойка, която го убеждава да ѝ отстъпи водачеството на френските войски. Под нейно командване те разкъсват блокадата на Орлеан и го освобождават. Следва победа над англичаните при Пате в долината на Лоара и освобождаване на Реймс. През юли 1429 г. Шарл VII тържествено е коронясан за крал. Селяните, обзети от патриотизъм, се надигат на борба срещу англичаните, което има голямо значение за хода на войната. През 1431 г. Жана д'Арк е заловена от бургундците при Компиен и предадена на англичаните, а след това осъдена от религиозен съд и изгорена като вещица заради виденията си. След победата на французите при Кастийон през 1453 г. англичаните се оттеглят без да подпишат мирен договор, а това се счита за край на войната. Само град Калѐ остава в английски ръце (до 1558 г.). Войната изиграва важна роля за развитието на Франция. Кралската власт значително се засилва; общата заплаха сплотява французите, ликвидира различията между отделните народности и създава френски национален дух. За пръв път от X век цялата страна е под властта на краля. Накрая, Франция се оформя като една от великите сили в Европа с голямо значение за международните отношения.

Европейски възход

Периодът от края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя успява да се обедини, да заиграе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до известна степен унищожава постиженията на предишните крале. През 60-те години на XV век най-сериозната заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските херцози целенасочено се борят против обединението на страната под властта на краля. При Луи XI (1461-1483) конфликтът постепенно назрява. Бургундският херцог Филип успява да организира срещу него съюз на видните благородници, наречен Лига за обществено благоденствие и да проведе успешни военни действия. Луи XI е принуден да отстъпи и да даде Нормандия на брат си, член на Лигата. През 1467 година херцог на Бургундия става Шарл, наречен Смелия. Той повежда още по-агресивна политика. Когато обаче Луи отнема Нормандия от брат си, Шарл предизвиква въстание и принуждава краля да преговаря.

На срещата в Перон край Лиеж Шарл успява да залови Луи XI и да му наложи още по-унизителен мир. С това обаче успехите му се изчерпват. Слабата подкрепа от страна на Англия и появата на швейцарски наемници във френската армия обръщат войната. През 1472 г. Шарл е разбит при Бове, през 1476 г. – при Грансон, а през 1477 г. – при Нанси. В тази последна битка той умира. Така мощта на Бургундия е сразена, а и Шарл не оставя мъжки наследник. Неговата дъщеря Мария Бургундска се оказва наследник на огромни земи на границата между Франция и Германия. Луи XI не успява да предотврати сватбата ѝ с австрийския престолонаследник Максимилиан I, който наследява Бургундия. Така се създава смъртна опасност за Франция и войната продължава. Първоначално Максимилиан I има успех и печели битката при Гинегат (1479), но в крайна сметка е принуден да признае правото на Франция да владее част от бургундското наследство. През 1482 г. обаче Мария Бургундска умира и всички нейни владения остават под властта на австрийските Хабсбурги. Оттук започва конфликтът между Франция и Хабсбургите, който бележи тяхната история в продължение на четири века.

През 1610 г. Луи XIII става крал, но поради крехката си възраст страната бива управлявана от регенти. Най-значимият му пръв министър е кардинал Ришельо, който управлява от 1624 до 1642 г., въпреки обтегнатите отношения с краля. Вътрешната политика на кардинала поставя основите на френския абсолютизъм. Той продължава насоката за централизиране на властта, лишаване на аристокрацията от нейната автономност, ограничаване силата на парламентите. Всички въстания срещу него са смазани с твърда ръка. Луи XIV, син на предишния крал, наследява властта на 5 години (през 1643 г.). На 18-годишна възраст, когато поема властта, той ликвидира поста пръв министър и го слива с кралската институция. Създаден е Върховен съвет, където участват министрите на войната, на финансите и на външните работи. Именно благодарение на финансовия министър Жан-Батист Колбер френската икономика става една от най-силните в Европа чрез прилагането на т.нар. меркантилизъм. Армията е увеличена до близо 350 000 души. Започват дълги и изтощителни войни, повечето от които не дават значителен резултат. Луи XV, дошъл на власт през 1715 г., продължава курса на абсолютизма, но безотговорното му управление показва много от недостатъците на този тип управление.

Френска революция

Възкачилият се на трона Луи XVI не управлява по-добре от дядо си Луи XV. Паралелно с упадъка на абсолютистката система в Европа се заражда Просвещението, което намира стабилна почва във Франция. Основните му идеи са по-рационалното мислене, лишено от суеверия, отхвърляне на църковните догми и премахване на църковната хегемония върху обществото. Идеите на Жан-Жак Русо, Волтер, Шарл дьо Монтескьо и Дени Дидро оказват голямо влияние върху представите за държавно устройство. Междувременно Франция се сдобива с нови територии в Северна и Южна Америка, Африка и Азия, но голяма част от френския народ продължава да негодува от високите данъци и други социални проблеми. На 14 юли 1789 година недоволството достига своя връх със щурмуването на Бастилията — затвор-крепост в Париж. Този ход бележи началото на Френската революция, която е повратна точка в развитието на Франция и оказва огромно влияние върху по-нататъшното развитие на Европа. Монархията е свалена, кралят и кралицата — екзекутирани, заедно с десетки хиляди други французи.

Епохата на Наполеон и Първата френска империя

На 9 ноември 1799 година Наполеон Бонапарт, завърнал се от Египет, извършва държавен преврат. През декември е провъзгласена нова конституция, според която е премахнат избирателния ценз. Провъзгласено е Консулството. По този начин властта се споделя от 3 консули, но всъщност властта е в ръцете на Наполеон Бонапарт. През 1802 година чрез плебисцит той се провъзгласява за доживотен консул, а две години по-късно — и за император. Чрез тайната си полиция той установява диктаторски контрол върху държавата. И той, както и Бурбоните, раздава титли на своите приближени. Въпреки това, Франция изживява силен период. Стопанството е в подем. Издаден е Граждански кодекс, в който са систематизирани всички закони от римско време дотогава. Този период ще остане в историята преди всичко с френските завоевания.

Реставрацията, Юлската монархия, Втората република

След Наполеон властта поема Луи XVIII, брат на Луи XVI, който управлява от 1815 до 1824 година, когато умира. Наследен е от другия си брат, Шарл X. Той управлява само 6 години, до 1830 година, когато избухва Юлската революция. Вместо да стане конституционен крал, той избира да напусне страната. Престолът е зает от братовчед им, Луи-Филип. Той се стреми към придържане към Конституцията и заради свободното разхождане сред народа е наричан "кралят-буржоа". Въпреки това, на 24 февруари 1848 година парижани нахлуват вдвореца Тюйлери. Обявена е Втората Френска Република.

Втората република (на френски: Deuxième République) е времето на републиканско управление във Франция между Революцията от 1848 година и държавния преврат на Луи-Наполеон Бонапарт от 1852 година, с който се установява Втората френска империя.

С названието Втора империя (на френски: Le Second Empire) се обозначават френската държава и периодът от 1852 до 1870 г. в историята на Франция.

Втората империя (наричана така за разлика от Първата, съществувала по времето на Наполеон Бонапарт, през 1804 – 1815 г.) възниква сравнително скоро след Февруарската революция от 1848 г., в резултат на която крал Луи Филип е принуден да абдикира. При последвалите социални размирици и политическа нестабилност през ноември същата година е приета републиканска конституция. Тя задава държавна уредба начело с еднокамарен парламент и президент. За такъв през декември е избран Луи Бонапарт, племенник на Наполеон I. Три години по-късно (декември 1851 г.) той извършва държавен преврат, като разтуря камарата на депутатите, която отказва да му даде нов управленски мандат. След още една година (декември 1852 г.) Луи Наполеон е провъзгласен с плебисцит за император под името Наполеон III.

Наполеон III не успява да попречи на постепенното обединяване на Германия под ръководството на Прусия. Скоро след избухването на Френско-пруската война френската армия е разгромена при Седан, а императорът е пленен. Само два дни след това поражение, на 4 септември 1870 г., властта във Франция е поета от правителство на националната отбрана. Обявена е република, с което е сложен край на Втората империя.

Третата република и световните войни

Първи президент на Франция е Адолф Тиер, който има за задача да стабилизира страната след тежкото поражение от Прусия. Вторият президент на Третата република (от 24 май 1873 до 30 януари 1879 година) е Мак Махон, френски маршал от ирландски произход. Въпреки че е измежду победителите от Първата и Втората световна война, Франция понася тежки материални и човешки загуби. По време на Втората световна война в Южна Франция действа т.нар. Режим на Виши, който подпомага активно нацистка Германия. По време на Първата световна война Франция губи близо 1,5 млн. души.

Четвърта и пета република

От 1958 политическият режим е президентска република (петата република), която е по-стабилна от предишната парламентарна демокрация. Помирението и сътрудничеството с Германия в периода след Втората световна война поставят основата на европейската интеграция, довела до създаването на Европейския съюз.

http://oureurope.bg-schools.com/data.php?id=38&subpage=2

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франция

https://bg.wikipedia.org/wiki/Втора френска империя

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Пиер Микел "История на Франция":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5600

...както и книгата на Марк Феро "История на Франция":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7726

[Hatshepsut]

Държавно устройство на Франция


Резиденцията на президента на Франция

Франция е демократична полупрезидентска република с многопартийна система. Президентът се избира с пряко гласуване от избирателите за срок от 5 години. Министър-председателят се избира от президента на републиката след парламентарни избори и обикновено е от най-добре представената партия в парламента. Президентът е държавен глава, а премиерът оглавява правителството. Изпълнителната власт е в ръцете на правителството, законодателната – в правителството, Сената и Националното събрание, а съдебната власт е независима.

От 1789 г. насам партиите се самоопределят като леви или десни, но дясното се асоциира с монархизма и затова много десни партии решават да не се самоопределят като такива. Сред най-изявените леви партии са Социалистическата (Parti socialiste) и Лява радикална партия (Parti radical de gauche), а от десните – Съюз за народно движение (Union pour un Mouvement Populaire – управляваща) и Национален фронт (Front national). Националното събрание има 577 депутати, а Сенатът – 343 представители. Депутатите от Националното събрание (долната камара на парламента) се избират мажоритарно на всеки 5 години, а сенаторите от Сената от 2004 г. имат 7-годишен мандат.

Сградата на Националното събрание

Във Франция е в сила Петата република, чиито основи са положени след Втората световна война от Шарл дьо Гол. По време на Петата република (при Митеран) се премахва смъртното наказание и се разширяват личните свободи. По времето на Митеран се правят и икономически реформи, като национализация на предприятия в сектора на обществените услуги, транспорта и енергетиката. При Жак Ширак седмичното работно време става 35 часа. Петата република се отличава с активна социална политика. Социалните придобивки, като безплатно образование, здравеопазване, увеличаване на минималната заплата, намаляване на работното време и увеличаване на отпуските, се увеличават и утвърждават с преговори между правителствата и гражданското общество, включително с активно стачно движение.

Политиците обикновено се делят на либерали и консерватори от европейски тип; либертарианството е слабо застъпено и се счита за форма на краен либерализъм.

Административно деление на Франци

Франция е разделена на 18 региона, които от своя страна са подразделени на 101 департамента. Департаментите са номерирани според подредбата им по азбучен ред. Тези номера се използват също в пощенските кодове и номерацията на превозните средства. 13 от регионите се намират в метрополията, 1 обхваща о. Корсика, а останалите 5 са задморски територии. Регионите не притежават юридическа автономия, но имат някои административни права – могат да налагат собствени данъци и да водят собствен бюджет.

Департаментите се подразделят на 342 окръга, които не са част от избирателната система на страната, а имат само административно значение. От своя страна окръзите се състоят от 4035 кантона. Кантоните са разделени на 36 682 общини.

Регионите, департаментите и общините представляват териториални единици, а окръзите и кантоните административни единици.

Освен изброените по-горе административно-териториални единици, Франция упражнява контрол и над няколко малки и непостоянно населени острова в Индийския и Тихия океан – Клипертон, Европа, Глориосо, Хуан де Нова, Басас да Индия и Тромелин.

От 1 януари 2004 г. административно Франция е разделена на европейска или още континентална част на страната (метрополия Франция) и отвъдморски територии, включващи региони, всеки от които се подразделя на департаменти.

Европейска Франция

Европейската част на Франция е разделена на следните региони:

13 региона (точното име изпололзвано за о. Корсика е „териториална общност“ (на фр. collectivité territoriale), а не регион). Състоят се от 101 департамента (départements), като 96 от тях се намират в европейската част на страната, а останалите 5 в задморските територии.
Департаментите се състоят от 342 окръга (arrondissements).
Окръзите се състоят от 2054 кантона (cantons).
Кантоните се състоят от 35 498 общини (communes).

Три от общините (Париж, Марсилия и Лион) са разделени на 45 общински окръзи (arrondissements municipaux). От 1 януари 2005 г. паралелно е въведено и вътрешнообщинско групиране. То се състои от 2510 вътрешнообщински структури, обединяващи 32 223 общини (88,1% от общините в европейската част на страната), с население 50,9 милиона жители (84,3% от населението на европейската част на страната): 14 общински окръзи, 156 квартални общини, 2334 обединени общини и 6 общински синдиката на новите квартали.

Отвъдморски територии

Отвъдморските територии на Франция са разделени на следните региони:

5 отвъдморски региона – Гваделупа, Френска Гвиана, Майот, Мартиника и Реюнион. Имат същият статут както регионите в метрополията. Всеки от отвъдморските региони се подразделя на отвъдморски департаменти със същия статут както департаментите в метрополията. Състоят се от 5 департамента.
5 департамента – Гваделупа, Френска Гвиана, Майот, Мартиника и Реюнион. Състоят се от 12 окръга.
12 окръга. Състоят се от 59 кантона.
59 кантона. Състоят се от 129 общини. Някои от кантоните всъщност отговарят административно на общините в метрополията.
От 1 януари 2005 г. паралелно е въведено и вътрешнообщинско групиране. То се състои от 15 вътрешнообщински структури, обединяващи 88 общини (77,2% от общините в задморските територии), с население 1,35 милиона жителие (78,7% от населението на задморските територии): 9 обединени общини и 6 квартални общини.

5 отвъдморски общности (collectivités d'outre-mer) – Сен Пиер и Микелон, Уолис и Футуна, Сен Мартен, Сен Бартелми и Френска Полинезия.
Сен Пиер и Микелон се подразделя на 2 общини и няма окръзи и кантони.
Уолис и Футуна се подразделя на три окръга, които всъщност съвпадат с трите традиционни кралства – Увеа, Сигаве и Ало. Франция признава властта на стоящите начело племенни крале.
Сен Мартен – от 22 февруари 2007 г.
Сен Бартелми – от 22 февруари 2007 г.
Френска Полинезия е разделена на 5 административни територии, състоящи се от 48 общини.
1 отвъдморско владение – Нова Каледония. Нова Каледония е раздепена на 3 провинции, състоящи се от 33 общини.
1 отвъдморска територия (territoire d'outre-mer) – Френски южни и антарктически територии. Разделени са на 5 окръга:
О-ви Кергелен
О-ви Крозе
О-ви Амстердам и Сен Пол
Земя Адели. Френският суверинитет над Земя Адели е суспендиран след подписването на Антарктическия договор от 1959 г.
Разпръснатите острови: група от острови в Индийския океан – Европа, Глориосо, Хуан де Нова, Тромелин и Басас да Индия. Нямат постоянно население и се управляват от префекта на Реюнион.
1 остров в Тихия океан – Клипертон. Необитаем остров, който се намира близо до мексиканското крайбрежие и се управлява от върховния комисар за Френска Полинезия.

Провинции на Кралство Франция

До началото на Френската революция през 4 март 1790 г. Кралство Франция административно е разделено на провинции. След Революцията старото административно деление е премахнато и страната е разделена на департаменти. Промяната е наложена с цел изкореняването на лоялността към местната аристокрация, утвърждаването на централната власт, въвеждането на по-рационална административна система, заличаването на културните разлики между различните провинции и създаването на хомогенна нация.

Имената на старите провинции все още се използват в географията за обозначаването на отделни географски райони във Франция. Някои от днешните административни единици използват същите предреволюционни имена.

Европейски съюз

Европейската част на Франция и френските отвъдморски региони са част от Европейския съюз, като петте отвъдморски региона и отвъдморската общност Сен Мартен се считат за най-отдалечени региони на ЕС.

Останалите територии на Франция не са част от Европейския съюз, въпреки че техните жители, които притежават френско гражданство, гласуват в изборите за Европейски парламент. Някои от договорите, свързани с Европейския съюз, могат да се прилагат на тяхна територия (например Евратом или еврото, което се използва в Сен Пиер и Микелон).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франция Държавно_устройство_и_политика

https://bg.wikipedia.org/wiki/Административно деление на Франция

[Hatshepsut]

География на Франция


Физическа карта на Франция

Франция е разположена в западната част на континентална Европа. На юг граничи с Испания, Монако и Андора, на югоизток с Италия, на изток с Швейцария и Германия, на североизток с Люксембург и Белгия. Има излаз на Средиземно море и Атлантическия океан. Франция е отделена от Великобритания чрез Ламанша, но е свързана с нея чрез подземен тунел. Общата площ на френската държава, вкл. с отвъдморските територии и департаменти, възлиза на 674 843 km². От тях на европейската част се падат 551 695 km². Държавните граници възлизат на 4082,2 km, разделени по следния начин:

• В Европа – Испания (623 km), Белгия (620 km), Швейцария (573 km), Италия (488 km), Германия (451 km), Люксембург (73 km), Андора (56,6 km) и Монако (4,4 km).
• В Южна Америка (Френска Гвиана) – Бразилия (673 km) и Суринам (510 km)
• В Карибско море (Сен Мартен) – Холандски Антили (10,2 km)

Франция е страна разположена в Западна Европа, в пределите на зоната на широколистните гори, а крайния юг – в субтропичния, сридиземноморски пояс, на бреговете на Атлантическия океан и Средиземно море. Нейна територия е и големия остров Корсика на югоизток.

Географско положение, граници, големина, брегова линия

В съвременните си граници Франция има площ от 547 030 km², която ѝ отрежда 2-ро място по големина в Европа след Украйна, от тях 8750 km² е остров Корсика. Франция граничи със 7 държави по суша. На север с Белгия (дължина на границата 620 km) и Люксембург (73 km), на североизток с Германия (446 km), на изток с Швейцария (572 km) и Италия (515 km), на югоизток с Монако (4,5 km) и на юг с Испания (650 km). Морските граници на страната са 3317 km, от които с Атлантическия океан – 2075 km и със Средиземно море 1242 km, в т.ч. 625 km брегова линия на остров Корсика. Максималната дължина на страната от север на юг е приблизително 960 km, а от запад на изток – 980 km.

Територията на Франция, заедно с остров Корсика се простира между 41° и 51°с.ш. и между 5°з.д и 10°и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (51°05′21″ с. ш. 2°32′44″ и. д.), брега на Северно море, на границата с Белгия.
• крайна южна точка – континентална (42°19′59″ с. ш. 2°31′58″ и. д.), билото на Пиренеите, на границата с Испания, на 3 km южно от село Ламанер; островна (41°20′01″ с. ш. 9°15′32″ и. д.), остров Лавезу, в протока Бонифачо, на юг от остров Корсика.
• крайна западна точка – континентална (48°24′44″ с. ш. 4°47′47″ з. д.), нос Корсен, на полуостров Бретан; островна (48°26′44″ с. ш. 5°09′04″ з. д.), остров Литуз, на запад от полуостров Бретан.
• крайна източна точка – континентална (48°58′03″ с. ш. 8°13′54″ и. д.), на левия бряг на река Рейн, при устието на река Лаутер, на границата с Германия; островна (42°16′56″ с. ш. 9°33′36″ и. д.), източен бряг на остров Корсика.

Бреговете на страната се предимно ниски, акумулативни или лагунни, със слабо вдаващи се в сушата заливи – Бискайски и Сен Мало на Атлантическото крайбрежие, Лионски на крайбрежието на Средиземно море). Бреговете на протоците Ламанш и Па дьо Кале са абразивни, невисоки, но стръмни, а бреговете на полуостровите Котантен и Бретан са от риасов тип. Крайбрежието на Средиземно море на изток от Лионския залив е скалисто, образувано от разположените непосредствена близост крайни разклонения на Приморските Алпи, като това е т.нар. Френска Ривиера.

Релеф

Около 2/3 от територията на Франция е заета от ниски и хълмисти равнини, простиращи се в северните, централните и западни райони на страната. Най-голяма от тях се явява разположения на север Парижки басейн. На югозапад се простира Аквитанската (Гаронска) низина. Крайбрежните райони на низината (т.нар. Ланди) представляват верига от дюни, с височина до 100 m, простиращи се паралелно на брега на Бискайския залив. На северозапад равнините преминават в Армориканските възвишения, а на североизток и изток те са обградени от средновисоки планини – Ардените (по-голямата им част е извън пределите на Франция) и Вогезите. На юг равнините са ограничени от най-значителния по площ планински район на Франция Централния Френски масив, съставен от средновисоки планини, със силно денудирана повърхност. В неговите централни части (Оверн) се простира обширно вулканично плато с редица древни конуси и кратери (вулканичния купол Мон Дор, кратера Кантал, веригата конуси Пюи). Южните и югозападни части на масива представляват система от силно окарстени плата (Гран Кос и др.), дълбоко разчленени от каньони. Северозападните, североизточните и източните периферии на Централния Френски масив са заети от ниски кристалинни плата (Лимузен, Морван, Севени и др.). Между Централния Френски масив и Алпите, в дълбок грабен е разположена Ронската низина, преминаваща на юг в Лангедокската низина, обкръжаваща Лионския залив. На изток, на територията на страната навлиза и малка участък от западната част от Горнорейнската низина.

На югоизток в субмеридионално направление се простират Западните Алпи. Техните високопланински части – Савойските, Грайските и Приморските Алпи, се състоят от кристалинни хребети, прорязани от напречни и надлъжни долини, като в гребеновидната зона преобладават планинско-ледниковите форми на релефа и множество ледници. Тук на границата с Италия се издига най-високата точка на страната и Европа връх Монблан 4807 m. Западните периферии на Алпите, т.нар. Предалпи се състоят от средновисоки, силно разчленени от ерозия, на места силно окарстени варовикови хребети. Северно продължение на Предалпите се явява планината Юра. В югозападната част на Франция се простират северните дялове на Пиренеите с височина до 3298 m (връх Винмал), които на север със стръмни склонове и дълбоки долини се понижават към Аквитанската (Гаронска) низина. За релефа на остров Корсика са характерни средно високите планини – максимална височина връх Мон Сенто (2710 m).

Климат

В по-голямата част от територията на страната господства преноса на влажен морски въздух от Атлантическия океан, което обуславя преобладаването на климат с относително мека зима, топло лято, при висока годишна сума на валежите, които като правило надвишават изпарението. По крайбрежието на Средиземно море, южната част на Ронската низина и Корсика климатът е субтропичен от средиземноморски тип с топла влажна зима и горещо сухо лято. В Алпите и Пиренеите климатът съществено се изменя във височина от средимноморски до високопланински нивален. Средните януарски и февруарски температури в равнините и нископланинските райони на изток и североизток са от 1 – 3°С (отчита се студове до -20°С), на запад и югозапад до 5 – 7°С, а на юг от 8 до 10°С. Средните юлски и августовски температури в равнините на север са 16 – 18°С, на югозапад до 20 – 22°С, а на юг 23 – 24°С. Най-високата годишна сума на валежите (1500 – 2000 mm) се отбелязва по западните склонове на Алпите, Вогедите, Севените и западните райони на Пиренеите. На полуостровите Бренат и Котантен и на запад в Аквитания падат до 800 – 1200 mm, а на останалите равнини 600 – 800 mm. Най-малко количество валежи (500 – 800 mm) годишно падат в Ронската низина, а също във вътрешнопланинските долини и в източните части на средиземноморското крайбрежие. По сезони валежите са разпределени повече или по-малко равномерно с изключение на средиземноморските райони със сухо лято. В равнините устойчива снежна покривка не се образува, но снеговележите са ежегодни. В планините, в зависимост от експозицията на склоновете и други фактори, устойчива снежна покривка се наблюдава над 500 – 1000 m, на височина над 2500 – 3000 m тя се задържа от 7 до 11 месеца.

Води

Най-големите реки на Франция: Лоара, Рона, Сена, Гарона и част от средното течение на Рейн на изток принадлежат към 3 водосборни басейна – на Атлантически, Североморски и Средиземноморски. Реките течащи през северните и западните равнинни раойни имат широки долини, малък наклон и предимно дъждовно подхранване. Те са пълноводни целогодишно, със слаб максимум през зимата и не замръзват. Тези реки са плавателни, а много от тях са свързани помежду си с канали. Реките от централните части на страната обикновено образуват дълбоко врязани долини и тяхното подхранване е смесено – дъждовно и снежно. Реките, водещи началото си от Алпите и Пиренеите, текат в дълбоки долини и в тяхното подхранване основна роля имат снежните и ледниковите води, повишаващи рязко нивата им през лятото, а зимните им нива са ниски. На територията на Франция е разположена южната част на Женевското езеро, което е единственото голямо езеро в страната.

Карта на Женевското езеро

Почви

Във Франция най-широко разпространение имат кафявите горски почви, като на северозапад те се съчетават с кисели торфено-подзолисти. В Парижкия басейн върху льосовидни наслаги преобладават типичните кафяви горски почви, а в районите с варовиково-куестови ридове – кафявите рендзини. Подобни почви са характерни и за източната част на Аквитанската низина, а за нейната западна част – силно оподзолени почви. В планината Юра, в южната част на Централния Френски масив и в Предалпите върху карбонатни скали са разположени торфено-карбонатни и приходно-карбонатни, предимно чакълести почви. В Централния Френски масив значителни площи са заети от планински разновидности на кафявите горски почви, а в неговите централни части – Оверн – вулканични почви. Всичките почви във Франция са подложени на силна ерозия. В средиземноморските райони са разпространени чакълестите, а също и силно ерозирани почви под ксесофитните гори и храсти и червеноцветни почви тип „тера роса“.

Растителност

Горите покриват около 25% от територията на Франция. Преобладават вторичните гори и изкуствените насаждания. Големи горски масиви са съсредоточени в западните райони на Аквитания (предимно изкуствени носаждения на борови гори), в източната част на Парижкия басейн, в Алпите и Пиренеите. В източната част на Аквитания дъбовите гори са в съчетание с изкуствено насадени кестенови гори, като тук има и елементи от субтропична храстова растителност. В северната част на страната широко са разпространени буковите, дъбовите и габъровите гори. На северозапад преобладават ливадите и пасищата. В южната, средиземноморска част на страната основните видове растителност са храстовите формации от гарига и маквиси и редки гори съставени от вечнозелени видове дъб и южни видове бор. В средновисоките планини горите заемат склоновете им чак до върховете. В Алпите дъбовите и кестеновите гори на височина 700 – 800 m де дменят с букови, смърчови, елови, борови и лиственични гори, изкачващи се на височина до 1600 – 1900 m. По северните склонове на Пиренеите горната граница на горите се изкачва до 1800 – 2100 m. Нагоре и в Алпите, и в Пиренеите следват субалпийски храсти и пасища, преминаващи на височина 2100 – 2300 m в пасища от алпийския пояс.

Животински свят

В горските, предимно планински райони на Франция най-характерните бозайници са дива горска котка, лисица, бурсук, хермелин, благороден елен, сърна, елен лопатар, дива свиня, белка, заек, а по най-високите части се срещат дива коза, планински козел, алпийски мармот, хамстер. Има многочислени видове птици: яребици, лещарки, бекаси, блатобегачи, свраки, дроздове, врабчета, гълъби, ястреби, соколи, а на юг – фламинго. В реките и крайбрежните морета има различни видове риби.

Природни райони

В зависимост от релефа, геоложкия строеж, климата, водите, почвите и растителността територията на Франция се поделя на 9 природни района.

• Парижки басейн – район прадставляващ хълмиста равнина с умерено влажен климат, гъста мрежа от пълноводни реки и значителни площи селскостопански земи за сметка на унищожените широколистни гори.
• Арморикански възвишения – хълмист район с влажен климат, изкуствено създадени храстови формации и ливади, малки масиви от широколистни гори, пасища и овощни градини.
• Аквитания – представлява хълмиста равнина с широко разпространение на алувиалните наслаги, топъл и влажен климат, големи изкуствено създадени масиви от борови гори на запад и широколистни гори в съчетание с лозя и градини на изток.
• Централен Франски масив – район със средновисоки планини с влажен климат, широколистни и иглолистни гори, пустеещи земи (пустоши) и планински пасища.
• Вогези – средновисока планина с влажен климат и големи масиви от борово-смърчови гори.
• Алпи – високопланински район с ясно изразена височинна зоналност, включваща комплекс от горски, ливадни и нивални ландшафти.
• Лангедокска и Ронска низини – плоски, на места силно заблатени равнини със средиземноморски климат и редуване на субтропични храсти, гори и обработваеми земи.
• Пиренеи – високопланински район с влажен предимно умерен климат, пълноводни реки, широколистни и иглолистни гори и височинна зоналност на ландшафтите.
• Корсика – остров с предимно планински релеф и с най-добре изразените във Франция средиземноморски ландшафти.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франция География

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Франция

[Hatshepsut]

Икономика на Франция


Дефанс - икономически и финансов център на Франция

Франция е една от икономически най-мощните държави в света. По обем на БВП тя е на второ място в Европа и на пето в света. Важни особености на стопанството на страната са силното влияние на големите френски банки и на транснационалните компании, както и високият дял на държавния сектор (около 30 %).

Първичен сектор

Делът на заетите в отраслите на първичния сектор е сравнително нисък – само 4 %.

Аграрното стопанство е високоефективно, модерно и финансово стимулирано от държавата. Неговата специализация е животновъдно-растениевъдна. Животновъдството се развива в няколко направления – месно, месо-млечно и крайградско. Специализиращи отрасли са говедовъдство, свиневъдство, птицевъдство и овцевъдство. По производство на месо Франция е на първо място в Европа и на четвърто място в света (след САЩ, Китайската народна република и Бразилия). Райони с развито животновъдство са Централният френски масив, Пиренеите, Западните Алпи, Нормандия и Бретан. Растениевъдството е интензивно и многоотраслово. Неговата специализация е в отглеждането на зърнени култури (35% от растениевъдната продукция), плодове и зеленчуци (30%), грозде (18%) и др. Аграрното стопанство формира значителен дял (15%) в износа на страната.

Добивните отрасли (добив на горива, рудни и нерудни изкопаеми) намаляват своя дял при формирането на БВП. Риболовът е традиционен за селищата по атлантическия бряг.

Вторичен сектор

Делът на заетите в него е 26 % от общия брой на заетите в стопанството. Специализиращи отрасли на промишлеността са енергетиката, металургията, машиностроенето, химическата и леката промишленост.

Енергетиката използва разнообразни енергоизточници – местни и вносни: въглища, нефт, природен газ, ядрено гориво, хидроресурси и др. Над 80 % от електроенергията се произвеждат в АЕЦ. Франция е на второ място по инсталирани мощности на АЕЦ – 17,7% от тези в света и на първо по произведена от тях енергия на глава от населението.

В Сен Мало (на атлантическия бряг) е изградена първата в света електроцентрала, която използва енергията на приливите и отливите (приливно-отливна електроцентрала).

Металургията и машиностроенето се развиват под влиянието на следните фактори – собствени суровини, висококвалифицирана работна сила, използване на модерни технологии и приоритетно развитие на високитехнологичните машиностроителни подотрасли. Главни металургични центрове са Мец, Нанси (Горна Лотарингия), пристанищният център Дюнкерк, Лил и Валансиен (Фландрия). От високотехнологичните машиностроителни подотрасли специализиращи са автомобилостроенето (Рено, Пежо, Ситроен) с центрове Париж, Лион, Лимож, Хавър; самолетостроенето (Париж, Тулуза); ракетостроенето; жп машиностроенето, корабостроенето и др. Териториалното разположение на химическите предприятия е в северните крайбрежни територии, които са в близост до суровините, както и в Клермон Феран, Лион, Орлеан и др. Третата по големина петролна компания в света – Тотал Енерджис е френска.

Франция има силно развита индустрия (Мишлен, Сен-Гобен, Алстом, Арева, Фраматом), както и банков и застрахователен сектор (БНП Париба, Сосиете Женерал, Акса).

Текстилната и хранително-вкусовата промишленост са традиционни отрасли за Франция. Сега предприятията и фирмите от тези отрасли са оборудвани с модерна техника и произвеждат продукция с високо качество. Франция е водещ производител на месо, сирене и вина (с центрове Южна Франция, Бретан и Нормандия). Вълнотекстилната промишленост е съсредоточена в Северна Франция (Лил), памукотекстилната – в Северозападната Франция и копринената – в Лион.

Фармацевтичната промишленост също е силно развита (Санофи), както и секторите на електрониката (Шнайдер Електрик, Алкател-Лусент), на леката промишленост (Ровента, Тефал) и козметичният сектор (Лореал, Виши, Авен). Технологичният и дигиталният сектор са традиционни за френската икономика, като първият в света чип за банкова карта е създаден във Франция.

Третичен сектор

В третичния сектор делът на заетите е най-голям – 70 %, но участието му във формирането на БВП и износа на страната е по-малък. Силно развити са транспортът и туризмът. Гъстотата жп мрежата във Франция е голяма – едно от първите места в Европа. Изградени са високоскоростни жп магистрали (средна скорост 300 км). Такава жп линия е Париж – Марсилия (Монпелие), по която годишно се превозват 40 млн. пътници. Страната разполага с модерни пристанища (Марсилия, Хавър, Дюнкерк) и летищни комплекси (общо 80, най-големите от които са в Париж, Ница, Лион, Тулуза, Марсилия). Развит е и тръбопроводният транспорт.

Франция е страната с най-добре развит туризъм в света. Годишно тя се посещава от 100 млн. туристи, което я прави най-посещаваната държава. Факторите за това са многобройните природни и културно-исторически обекти със световна известност, музеите, качествената материално-техническа база за туризъм и високата култура на обслужване на туристите. Притегателен туристически център е Париж с Лувъра, Айфеловата кула, Пантеона, Триумфалната арка (стара и нова), музея на Орсе, катедралите Нотр Дам, Сакре Кьор и др. Незабравими са впечатленията от туристическите маршрути по р. Сена, до хълма на художниците – Монмартър, до Латинския квартал; парижките кафенета и др. Средиземноморските курорти на Франция (Ница, Сен Тропе, Кан) привличат туристи от цял свят. Известни планински курорти са Гренобъл, Шамони, Албервил, Вал д'Изер и Мерибел, като най-голямата територия за ски в света е Ле Троа Вале с 156 лифтови съоръжения и 340 писти с обща дължина над 600 км.

Търговията е на първо място по брой на заетите. Силно развити са и вътрешната, и външната търговия. Традиционни търговски партьори на Франция са ЕС, Великобритания, САЩ, Китай и Япония. Увеличава се търговският обмен със страните от Източна Европа, ОНД, Африка.

Образованието, наука и здравеопазването се развиват благодарение на активната финансова помощ на държавата и спонсорството от фондации и родолюбиви граждани. Университетите в Париж (Сорбоната), Лион, Нанси, Марсилия, както и изследователските медицински центрове в Париж, Амиен, Мюлуз са сред най-авторитетните в света.

Интересен факт е, че Франция притежава най-голямата изключителна икономическа зона в света, благодарение на многобройните си отвъдморски територии.

Статистика

Брутният вътрешен продукт (БВП) за 2023 г. е в размер на 2 822,5 милиарда евро (+0,9%), а БВП на глава от населението е в размер на $ 61 156,8.

Безработицата във Франция през първото тримесечие на 2024 г. е 7,5%.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Икономика на Франция

[Hatshepsut]

Праистория

Праисторическият период на Франция е периодът на човешкото заселване във Франция, от ранните хоминиди до желязната епоха, когато във Франция се появява културата Ла Тен, с келтски произход.

Палеолит


Скални рисунки от пещерата Ласкò, късен палеолит (преди ок. 17 хил.години)

Ранен палеолит

Във Франция са открити обекти от олдуанската (Абевил) и ашелската култури, които принадлежат към преходни видове хоминиди - най-вероятно Homo erectus и Homo heidelbergensis. Човешки зъб на 560 000 години (Arago 149) е открит в пещерата Con d'Arago близо до град Перпинян в южна Франция. Млечен зъб на 5-6-годишно дете, открит в Араго през 2018 г., е датиран на същата възраст.

Кон дьо л'Араго в община Тотавел е датиран отпреди 450 000 години. Останките от Монморен принадлежат на Homo heidelbergensis.

В допълнение към пещерите, популациите на ловци-събирачи от долния палеолит може да са построили жилища, подобни на тези, открити в контекста на ашелски инструменти в Грот дю Лазар и Тера Амата близо до Ница във Франция.

Среден палеолит

Предполага се, че неандерталците са започнали да се формират в Европа на базата на част от местните популации на хайделбергския човек преди около 300 хиляди години.

Следи от оловно отравяне са открити при две деца на неандерталци, живели в басейна на Рона (обектът Пейр, департамент Ардеш) отпреди около 250 хиляди години. Отличителни неандерталски черти в структурата на мозъчната кутия в европейските популации на хоминини се появяват преди около 230 хиляди години, а неандерталците окончателно са се формирали към края на междуледниковия период Рис-Вюрм преди 110-80 хиляди години. Те изчезват преди около 40 000 години, вероятно поради невъзможността да се конкурират с кроманьонците в студения климат.

Многобройни находки, свързани с мустерската култура, кръстена на скалното жилище Льо Мустер в района на Дордон, датират от този период във Франция. Учените са оценили възрастта на неандерталските костни останки в района на Париж на 200 000 години. Редица инструменти са изработени с помощта на технологията Леваллоа, специален вид обработка на камък, възникнал в епохата на долния палеолит, но най-характерен за неандерталските инструменти от средния палеолит. Левалойската индустрия е кръстена на находки, направени на обекта Леваллоа-Пере близо до Париж.

Льо Мустие 1, изглед отпред


Льо Мустие 1 в профил

В Сен Естев Жансон има находки под формата на огнища и зачервена пръст в пещерата Ескал. Тези огнища са на около 200 000 години.

Неандерталците са живели в пещерата Бруникел преди 176 500 години.

Доказателства за канибализъм сред неандерталците са открити в неандерталските селища Мула-Герси и Ле Прадел,  между 128 000 и 114 000 години (топъл период на Еем) в пещерата Бом Мула-Герси близо до село Сойон в югоизточна Франция.

Останките на 26 индивида (зъби, включително млечни зъби, долни челюсти, фрагменти от черепи, кости на крайници /бедрена и раменна кост/) са открити в слоеве UA9–UA29 на Грот Лазар (Прованс), датиращи отпреди между 175 000 и 130 000 години (изотопни етапи 6.4–6.2). Открити са ясни следи от канибализъм. Въз основа на морфологията на черепите им, хората от пещерата Лазар са еволюционно по-напреднали от жителите на Тотавел, Чепрано и Сима де лос Уесос в Атапуерка, но по-архаични от неандерталците от Сакопасторе, Монте Чирчео, Ла Фераси, Ла Шапел-о-Сен и други. Най-близки до пробите от пещерата Лазар са останките от Биаш-Сен-Вааст 2 (община Биаш-Сен-Вааст) в Северна Франция, датиращи отпреди около 200 000 години. Опитът на Сванте Паабо да секвенира ДНК от останките е неуспешен.

Следи от огнища, датиращи отпреди около 100 000 години, са открити в пещерата Абри дю Марас в долината на река Ардеш в Южна Франция, отпреди 90 000 години. Неандерталците са развили тук доста сложна култура на препитание, използвайки различните ресурси на територията. Освен че са ловували мегафауна, те са знаели и как да ловят по-дребна плячка - вълци, арктически лисици, зайци и птици, използвали са лечебни растения и са събирали гъби, и са изобретили първите въжета на Земята. Връв, изплетена от три влакна от дървесна кора, вероятно иглолистно дърво, е датирана отпреди 46 000 години.

В комуната Льо Розел в департамента Манш на брега на Ламанша са открити 257 фосилизирани отпечатъка, оставени от неандерталци преди около 80 хиляди години.

Среднопалеолитните технологии Орту и пещерата Деле Фате датират отпреди между 70 000 и 40 000 години.

Горен палеолит

Най-ранните съвременни хора, кроманьонците, са навлезли в Европа, включително Франция, преди около 40 000 години по време на период на продължително затопляне с относително мек климат и голям брой ядливи растения. Кроманьонците донесли със себе си изкуството на скулптурата, живописта, декорацията на тялото, музиката и декорацията на предмети от бита. Някои от най-старите образци на изкуството са открити в Южна Франция, включително стенописите в пещерата Ласкò. По време на горния палеолит, франко-кантабрийският регион е бил най-богатият на културни паметници и най-гъсто населеният регион в света.

Обектът Мандрен документира първото редуващо се обитаване на пещерата от неандерталци и съвременни хора. Неронийската каменна технология (неронийска култура, от Grotte de Néron) слой E, съдържащ корона на втория максиларен молар на Homo sapiens (URdm2; Man12 E 1300), е оптично и радиовъглеродно датирана между 56 800 и 51 700 години пр.Хр. и стратиграфски се намира между мустерските слоеве, съдържащи неандерталци. Това ранно анатомично съвременно човешко нахлуване в долината на Рона е свързано с технология, непозната в никоя индустрия от епохата извън Африка или Леванта. Стандартизирани микро върхове, открити в слой E на Grotte de Mandren, може да са били използвани от неронийците преди 54 000 г.пр.Хр. като върхове на стрели за лъковете им. В долината на река Ла Кюр, в Grotte du Rennes (Пещерата на елените) в Arcis-sur-Cure (Йон), на същото ниво Шателперон с неандерталците, палеоантрополози откриват илиума на бебе, AR-63, принадлежащо към вида Homo sapiens, съжителствал с неандерталците преди 45 хиляди години.

Европейските палеолитни култури са разделени на няколко хронологични подгрупи (имената им са свързани с типови находища, всички от които се намират във Франция, главно в историческия регион Дордон):

• Оринякска култура (преди около 34 000 - 23 000 години) - началото на създаването на палеолитни Венери, скални рисунки по стените на пещерата Шове (по-късните рисунки принадлежат към граветската култура). Първите доказателства за съвместното съществуване на хора и кучета - отпечатъци от лапи на вълк или куче и крак на дете са открити в пещерата Шове.

• Перигорска култура (преди около 35 000 - 20 000 години) - валидността на този термин е оспорвана (поне фактът, че следващите периоди представляват непрекъсната традиция).

• Граветска култура (преди около 28 000 - 22 000 години) - повечето от палеолитните Венери принадлежат към тази култура, рисунките в пещерата Коске (преди около 27 000 г. пр.н.е.). Солютрейска култура (преди около 21 000–17 000 години).

• Мадленска култура (преди около 18 000–10 000 години) - пещерни рисунки в Пеш-Мерл (департамент Ло в Лангедок, датирани около 16 000 г. пр.н.е.), Ласкò (близо до село Монтиняк в района на Дордон, датирано около 15 000–13 000 г. пр.н.е.) и Троа-Фрер вероятно принадлежат към тази култура.

Мезолит

Мезолитът във Франция започва с края на последното заледяване и е свързан с прехода на много култури от лов и събирачество към примитивно земеделие.

Мадленската култура възниква в късния палеолит и продължава през мезолита. В югозападна Франция азилийската култура съжителства с подобни мезолитни култури като културата Тьонгер в Северна Европа и свидерската култура в Североизточна Европа. Азилийската култура е последвана от културата Советер в Южна Франция и Швейцария, тарденуазската култура в Северна Франция и маглемоската култура в Северна Европа.

В късния мезолит в Прованс възниква кастелнийската култура, скоро погълната от пристигналата кардиалска култура, но силно повлиява на последвалите хибридни култури.

Сред археолозите има известен дебат дали баските са потомци на мезолитното население на Франция. Генетичният профил на баските по мъжка линия (хаплогрупи на Y-хромозомата) е различен от мезолитната популация и не се различава съществено от съседните народи (доминира хаплогрупата R1b на Y-хромозомата), но има някои индивидуални характеристики по женска линия (митохондриални хаплогрупи). В района на пребиваване на баските в ранната неолитна епоха е съществувала културата Рукадуриен, която е преживяла известно влияние от неолитната култура на кардиалната керамика, но дълго време е запазила остатъците от мезолита; сред Рукадурите са регистрирани признаци на канибализъм. Въпреки това, баският език може да не е наследство от културата Рукадуриен, а влияние на една от по-развитите съседни неиндоевропейски култури - например същата култура на кардиалната керамика или културата на камбановидните чаши.

Неолит


Алеята на менхирите Менек е една от многото мегалитни композиции, които са част от мегалитния комплекс Карнак

През неолитния период, който продължава около 3000 години в Северна Европа (ок. 4500–1700 г. пр.н.е.) и се характеризира с установяване на земеделие (т.нар. Неолитна революция), развитие на керамиката и по-сложни и по-големи селища, групи хора от Балканите (култура на линейната керамика) и Близкия изток (култура на кардиалната керамика) проникват в Европа. Това проникване на нови култури на територията на Европа, от Егейско море до Британските острови, обхваща период от около 2500 години (6500–4000 г. пр.н.е.). Според археолози като Ренфрю, това разширяване, довело до упадъка на мезолитните култури, съвпада с пристигането на индоевропейските езици в Европа, докато според Гимбутас индоевропейските езици навлизат в Европа много по-късно, през бронзовата епоха, докато неолитното население на Европа се счита за прединдоевропейско и се нарича „Стара Европа“. Много европейски неолитни групи споделят редица общи характеристики, включително живот в малки, семейни общности, живот с икономика, на основата на натурално стопанство, свързано с отглеждане на растения и животновъдство, въпреки че са продължили да събират диви растения и да ловуват дивеч, и изработване на керамика без да използват грънчарско колело. Неолитните обекти във Франция са дали артефакти от култури като културата на линейната керамика (около 5500–4500 г. пр.н.е.), културата Росен (около 4500–4000 г. пр.н.е.) и културата Шасе (4500–2500 г. пр.н.е.).

Европа през периода 4500-4000г.пр.Хр.


Европа през периода 4000-3500г.пр.Хр.

Единствените крайбрежни земи, които неолитната култура Михелсберг е успяла да заеме, са били в непосредствена близост до пролива Па дьо Кале, но те също са били загубени в по-късните етапи.

Неолитните жители на Арморика (Бретан) и Северна Франция са били или култури с линейна керамика, или с керамика Лимбург, свързани с културата Ла Хогет.

Очевидно многобройни мегалити във Франция - долмени, менхири, кромлехи и каменни купчини - датират от неолита. Най-голямата концентрация на мегалити се наблюдава в региони като Бретан и Оверн. Най-известните мегалити във Франция са камъните от Карнак и камъните в Сен-Сюлпис-дьо-Фалейран.

Енеолит

По време на енеолита („медната епоха“), прехода от неолита към бронзовата епоха, културата Сена-Уаза-Марна и надкултурната традиция на камбановидни чаши играят основна роля във Франция. Редица западноевропейски автори не отделят енеолита като отделен етап, а го считат за финалния неолит. Именно енеолитът се характеризира с широкото използване на мегалити.

Културата Сена-Уаза-Марна или SUM (ок. 3100 - 2400 г. пр.н.е.) е съществувала в Северна Франция в близост до реките Уаза и Марна. Най-забележителната черта на тази култура са мегалитните галерийни гробници, оборудвани с плоча с отвор, отделящ входа от основната гробна камера (подобна черта като напълно самостоятелно явление е характерна за долмените на Северен Кавказ). Гробниците, издълбани във варовиковите скали на долината на Марна, са имали подобен дизайн.

Около 2600 г. пр.н.е. в района на Дордон се появява артенакската култура, част от европейската мегалитна традиция. Тази култура е в противоречие с дунавската култура (особено SUM) в Западна Франция. Въоръжени със стрели, типични за тази култура, артенакците завладяват атлантическото крайбрежие на Франция и Белгия около 2400 г. пр.н.е., създавайки стабилна граница между тях и индоевропейската култура на шнуровата керамика по поречието на Рейн за почти хилядолетие.

В югоизточна Франция от културата Шасе се появяват няколко културни групи, които също строят мегалитни гробници.

Традицията на камбановидните чаши (ок. 2800–1900 г. пр.н.е.) е феномен, който се разпространява далеч отвъд Франция, но не води до значителни промени в културите в района на разпространението си.

Бронзова епоха

Културите от ранната бронзова епоха във Франция включват преходната традиция на камбановидните чаши (ок. 2800–1900 г. пр.н.е.), културата на курганите (ок. 1600–1200 г. пр.н.е.) и културата на урновите полета (ок. 1300–800 г. пр.н.е.). Смята се, че културата(ите) от бронзовата епоха на Бретан се е развила от традицията на камбановидните чаши, с известно влияние от културите на Уесекс и Унетице. Културата на урновите полета се счита от някои за протокелтска. Тя е била доминиращата култура в Централна Европа през късната бронзова епоха, когато регионът е преживял бърз растеж на населението, вероятно поради иновации в технологиите и селскостопанските практики. Някои археолози датират пристигането на редица неиндоевропейски народи към същия период, включително иберийците в Южна Франция и Югоизточна Испания, лигурийците на средиземноморското крайбрежие между Франция и Италия и васконите (предци на баските) в Югозападна Франция и Северозападна Испания. Други смятат, че тези народи са се развили от по-ранни местни неолитни култури.

Разпространение на културата на камбановидните чаши


Желязна епоха

Разпространението на железни изделия съвпада с развитието на културата Халщат (ок. 700–500 г. пр.н.е.), предполагаем потомък на културата на урновите полета и прародител на съвременните келтски народи.

Наследник на културата Халщат, без забележим културен прекъсване, от своя страна е културата Ла Тен, която възниква в резултат на значително влияние от Средиземноморието, първо от гърците, а след това от етруските. Културата Ла Тен възниква и съществува в края на желязната епоха (от 450 г. пр.н.е. до римското завоевание през I век пр.н.е.) в Източна Европа, Швейцария, Австрия, югозападна Германия, Чехия и Унгария. На север от нея се намират протогерманските култури.

Освен това, през този период (около 600 г. пр.н.е.), гърци и финикийци основават колонии във Франция, например на мястото на днешния Марсилия.

Към II век пр.н.е. келтската част на Франция става известна на римляните като Галия, а хората на север от галите са известни като белги (племе, което може да е било със смесен келтско-германски произход). Югозападната част на Франция е била населена от аквитаните, предците на днешните баски.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Доисторическая_Франция

[Hatshepsut]

Древна Франция

Гръцка колонизация

През 600 г. пр.н.е. йонийски гърци от Фокия основават колонията Масалия (днешен Марсилия) на брега на Средиземно море, което я прави най-стария град във Франция. По същото време много келтски племена проникват в Горна Германия (Germania Superior) на територията на днешна Франция, но мащабното им разширяване в останалата част на Франция се случва между 5-ти и 3-ти век пр.н.е.

Провинция Germania Superior на картата на Римската империя


Сребърна монета от Масалия (днешен Марсилия), доказателство за присъствието на древни гърци в предримска Галия, V-I век пр.н.е.

Галите и постепенната им латинизация

Римляните наричат келтите гали. В действителност галите са само част от келтите. Около 500 г. пр. Хр. келтите започват да се разселват от своите родни места в четири посоки – на запад и северозапад, като заселват цялата територия на днешна Франция и Британия; на югозапад, където заселват днешна Испания, но не цялата; на югоизток келтски племена стигат до Панония, Балканите и дори до Мала Азия; и на юг, където келтските племена се сблъскват с младата Римска република. През 387 г. пр. Хр. се състои известната битка при река Алия, римляните са разгромени, но макар че самият Рим без хълма Капитолий пада, войната в крайна сметка е спечелена от Рим. Тези събития, макар и слабо осветлени от историците, показват келтите, и в частност галите, като войнствен и жилав народ. Те остават в днешна северна Италия, наричана от римляните Отсамалпийска (Цизалпийска) Галия.

Галски воини

Тези гали (лингони, боилани, сенони), които Ханибал използва против Рим, са завладени през 222 г. пр. Хр. В следващите сто години римската власт стига и до южните части на Отвъдалпийска Галия. Най-големи завоевания в Галия осъществява Гай Юлий Цезар през 58 – 52 г. пр. Хр. Ключовата битка се води при Алезия, когато Цезар разгромява превъзхождащи го галски войски на вожда Верцингеторикс. С това завършва римското завоевание на областта.

Верцингеторикс капитулира пред Цезар при Алезия, худ. Лионел Роайер

Под въздействието на Рим галите бързо се латинизират. Някои техни селища се превръщат в големи градове, съществуващи и днес. Масалия и Никея, основани от гърците като колонии още през VI век пр. Хр., са първите градове на днешна Франция – съответно Марсилия и Ница. Римляните основават Лугдунум (Лион), Лутеция Парисиорум (Париж), Толоса (Тулуза), Турнакум (Турне) и др. В тях са построени характерни за римската цивилизация сгради – терми (бани), арки, акведукти (Пон дю Гар – най-известният римски акведукт), амфитеатри. Латинският език се налага повсеместно.

Римска Галия

Карта на римската провинция Галия

Галия била разделена на няколко провинции. Римляните насърчавали миграцията и преселването, за да избегнат бунтове, които биха могли да представляват заплаха за римското управление. Например, много гали били преселени в Аквитания или поробени и напуснали Галия. По време на Римската империя Галия претърпяла много културни промени, като например замяната на галския език с вулгарен латински. Галия останала под римско управление в продължение на много векове, през което време се развила гало-римска култура.

Галите се интегрирали в римското общество с течение на времето. Например, генералите Марк Антоний Прим и Гней Юлий Агрикола са родени в Галия, както и императорите Клавдий и Каракала. Император Антонин Пий също произхождал от галско семейство. В рамките на 10 години след пленяването на Валериан I от персите през 260 г., Постум създал краткотрайна Галска империя, която включвала Иберийския полуостров и Британия, в допълнение към Галия. Германски племена като франките и алеманите навлезли в Галия по това време. Галската империя приключва с победата на Аврелиан в битката при Шалон през 274 г.

Около IV век келтите мигрират в Арморика. Те са водени от легендарния крал Конан Мериадок и идват от Британия. Те говорят вече несъществуващ бритонски език, който еволюира в бретонски, корнуолски и уелски.

През 418 г. провинция Аквитания е дадена на вестготите, които разграбват Рим през 410 г. Причината за това е, че римляните искат тяхната помощ срещу вандалите. След това вестготите създават кралство с център в Тулуза.

Римската империя се опитвала да се справи с всички варварски нападения, затова Флавий Аеций използвал разделението между племената, за да поддържа относителен контрол над територията. Той използвал хуните срещу бургундите и тези наемници унищожили Вормс и убили крал Гундахар, принуждавайки бургундите да мигрират на запад. Бургунди са преселени от Аеций в района около Лугдунум през 443 г. Хуните, обединени от Атила, се превръщали във все по-голяма заплаха и Аеций им противодействал с вестготите. Конфликтът кулминирал през 451 г. в битката при Каталаунските полета, където римляните и готите победили Атила.

Римската империя била на ръба на колапса. Аквитания окончателно била изоставена на вестготите, които скоро превзели голяма част от Южна Галия, както и по-голямата част от Иберийския полуостров. Бургундите основали собствено кралство, а Северна Галия била практически изоставена на франките. В допълнение към германските племена, васконците навлезли в Гаскония през Пиренеите, а бретонците образували три кралства в Арморика: Думнония, Корнуай и Брерик.

Германски набези

От I век сл. Хр. започва да се усеща германска заплаха за Римската империя, в това число и за Галия. Октавиан Август построява цяла серия укрепени военни лагери по Рейн и използва Галия като база за войните си с германците. Още по негово време обаче Рим изоставя завоеванията си отвъд Рейн и съсредоточва отбраната си по реката. Тя става част от големия римски лимес (укрепена граница) по Рейн и Дунав.

За пръв път отделна държава в Галия се формира през 260 г., когато Римската империя е обхваната от дълбока криза. Един римски военачалник, който не успява да завземе властта в Рим, организира своя държава в северна и централна Галия със столица в Треверорум (днес Трир). Името му е Постумус и управлява до 269 г. Наследен е от Викторинус (269 – 271) и Тетрик (271 – 274). В крайна сметка тази галска държава е унищожена от император Аврелиан. Парадоксално, но именно след този момент съпротивата срещу проникването на германски племена в Галия (алемани и франки) отслабва и такова проникване става факт. Към края на IV век в Северна Галия вече има солиден контингент от тези германски племена. През 405 г. започва „Голямото нашествие“ – свеви, бургунди, вандали и алемани пресичат границата и неудържимо напредват на римска територия. Към тях се присъединяват готите. Безсилни да отвърнат, императорите на Западната римска империя превръщат тези нашественици във федерати – формални съюзници, които обаче рядко изпълняват съюзническите си задължения.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Франции

[Hatshepsut]

Гали


Карта на Галия

"Гали" е римското наименование на келтите, обитавали Галия; племена от келтската група, дошли и живели на територията на римската провинция Галия (територията на днешна Франция, Белгия, част от Швейцария, Германия и Северна Италия) от началото на V век пр.н.е. до римския период.

Галите са говорили един от континенталните келтски езици - галски. Някои френски историографии смятат галите за предци на съвременните французи.

Название

В историческите източници се използват два термина: „келти“ и „гали“. Това се дължи на разликата в самонаименованието на варварските племена (според жителите на Атина и Рим), които са живели на север от водещите древни цивилизации, и римското им име.

Първото споменаване на келтските племена се среща у Хекатей и Херодот, които ги обозначават с думата keltoi. Впоследствие това обозначение е използвано от всички гръцки автори до 3 век пр.н.е. като единствено име за келтите.

През 3 век пр.н.е. Йероним от Кардия за първи път използва думата galata, обозначавайки келтите, нахлули в Македония, Гърция и Мала Азия. Те са наречени по същия начин и в епитафията на гробницата на младия атинянин Кидий, който загива в битка с галатяните при Делфи през 279 г. пр.н.е. Полибий също я използва в своята „Обща история“. От този момент нататък термините keltoi и galata започват да се използват в гръцките източници. Диодор Сицилийски нарича келтите keltoi, а племената, живеещи отвъд Рейн, galata. Той смята, че латинските имена galli и galataе се отнасят до един и същ народ (на латински - celtae) и че името keltoi е по-правилно. Цезар и Павзаний смятат, че keltoi е самонаименованието на келтите.

Римляните, от друга страна, са обозначавали всички континентални келти с една-единствена дума galli, но за островните келти, напротив, никога не са използвали този термин, обозначавайки ги с термините brettanoi, brittani, brittones. За обозначаване на предримското население на Британските острови, думата „келти“, както отбелязва Т. Пауъл, започва да се използва едва в средата на 18 век в резултат на развитието на романтизма.

А. Хуберт смятал, че keltoi, galatai и galli са различни форми на една и съща дума, написани с грешка и в различни транскрипции.

Накрая, редица историци смятат, че етнонимът „келти“ обозначава съвкупност от етнически групи, докато други етноними: „гали“, „уелсци“, „бретонци“, „галатяни“, „гелци“ представляват обозначения на отделни народи.

Що се отнася до термина „гало-римляни“, той очевидно обозначава галите, загубили своите езикови, етнически и религиозни характеристики в резултат на прогресивна асимилация и древна романизация.

Етимологията на етнонима „гали“ е спорна. Според едно от предположенията, името „гали“ (древногръцки Γαλάται [galatai], [galatae]) произлиза от гръцката дума, означаваща „мляко“ (древногръцки γάλα, [gala]), която е причинена от „млечната“ белота на кожата на келтите, нахлули в Гърция.

Според друга версия, френската дума „Гал“ (френско Gaule) е дошла в езика не от латински, а от един от германските езици и води началото си от древногерманската дума walha (множествено число от walh), която може да се преведе като „чужденец“ и която германците са използвали, за да обозначат народи, говорещи негермански езици (т.е. еднакво келти и римляни). Основанието за подобни заключения е, че когато френският език заимства думи от германски произход, буквата w започва да се произнася като g (например „война“: нем. werra => френско guerre).

По време на Ренесанса думата „гали“ (лат. Galli, множествено число от латински Gallus) започва да се свързва с латинския си омоним „петел“ (лат. gallus), който по-късно става символ на Франция, заемайки мястото на „коня“, който дълго време е бил символичното животно на самите гали.

Численост

Според Карл Юлий Белох, през 14 г. сл. Хр. галите са били между 5 и 7 милиона, а по времето на Марк Аврелий и Комод - между 10 и 14 милиона.

История

Галската култура се развива като част от келтската култура през първото хилядолетие пр.н.е. Според една хипотеза, носителите на културата на погребалните полета (ок. 1300–750 г. пр.н.е.) са келтите, които са един от клоновете на протоиндоевропейците. Появата на обработката на желязо води до развитието на халщатската култура и евентуално на протокелтския език през 8 век пр.н.е. Около 5 век пр.н.е. халщатската култура е заменена от латенската култура. Приблизително по същото време гръцки, финикийски и етруски колонии в Европа започват да оказват силно влияние върху галите.

Преди се е смятало, че предците на келтите са дошли в Централна Европа от Черноморския регион, но напоследък историците се насочват към хипотезата за автохтонния произход на келтите в района между Средния Рейн и Средния Дунав около 7 век пр.н.е. През VI век пр.н.е. келтските племена се преместили на запад, заселвайки територията на съвременна Франция, Испания и Великобритания. Келтите, заселили се на територията на съвременна Франция, получили римското име гали, а земите, които обитавали, станали известни като Галия. През IV век пр.н.е. галите започнали да се разширяват на изток. Галите, водени от своя водач Брен, ограбили етруските градове в долината на По (около 397 г. пр.н.е.), а след това през 390 г. пр.н.е. направили неуспешен опит да превземат Рим.

Друг клон на галите, след като се преместил в Херцинските планини, превзел Бохемия и, възползвайки се от отпътуването на армията на Александър Велики на изток, покорил басейна на Среден Дунав. Впоследствие, възползвайки се от отслабването на Македония след войната с диадохите, галите през 279 г. пр.н.е. разбили армията на Птолемей Керавън и ограбили Древна Гърция. След като получили покана от царя на Витиния Никомед I, галите преминали в Мала Азия, където, получивши името галати, образували своя собствена държава - Галатия. Приблизително по същото време келтите заселили Ирландия.

По време на Втората пуническа война, известният картагенски генерал Ханибал Барка използвал галски наемници по време на известното си нахлуване в Италия. Те изиграли важна роля в някои от най-блестящите му победи, включително битката при Кана. Върхът на галската мощ настъпил през 3 век пр.н.е. През 225 г. пр.н.е. галите, заедно със съюзническото им племе гезатийци, били победени от римляните при нос Теламон.

През 2 век пр.н.е. галите започнали да търпят поражения от своите съседи. Всичко започнало с нападение на оксибиите и децеатите срещу римския съюзник, гръцката колония Месалия. След като племето Салии атакува Месалия, римляните побеждават Салиите и техните съюзници Алоброги през 125-123 г. пр.н.е. Римляните установяват съюз с едуите, с които водят войни срещу арверните и Алоброгите. През 121 г. пр.н.е. римските войски окупират Южна Франция, създавайки провинция Нарбонска Галия на тези земи. Приблизително по същото време германските племена кимбри и тевтони опустошават Галия, като някои галски племена участват в разгрома на консула Цепион. През 60-50 г. пр.н.е. дакийският цар Буребиста прогонва келтите от Централна Европа, а германският водач Ариовист ги прогонва от Германия и за кратко време подчинява повечето келтски племена в самата Галия.

И накрая, през 59-51 г. пр.н.е., в резултат на Галската война, Гай Юлий Цезар завладява цяла Галия.

Галия не е била веднага превърната в изцяло римска провинция. Някои племена, съставляващи около една трета от Галия, са получили правата на римски съюзници (федерати) или просто свободни хора (либери), а само останалите са станали подчинени на римския управител. Финансовите и военни задължения за Галия са били сравнително леки: страната е трябвало да плаща 40 милиона сестерции различни данъци годишно, според заповедта на Цезар. Военната служба, която не е била точно определена, често е предизвиквала оплаквания от галите, но също така им е отваряла пътя да се присъединят към редиците на римските граждани. Преходът на галите към римско гражданство започва още по времето на Юлий Цезар, но е особено силен от времето на Веспасиан. Цялото население на Галия, както и на други провинции, получава пълни граждански права едва през 212 г. с едикта на император Каракала. Галите са били наричани гало-римляни, тоест гали, живеещи според римското право.

В същото време, по време на римското управление в Галия, периодично избухват бунтове. Така, през 21 г. едуите и тревирите се разбунтуват. Претекстът за бунта е тежестта на данъците и жестокостта на римския управител. През 68 г. Виндекс се разбунтува срещу Нерон, веднага след което последва бунтът на Марику, фанатик, който се наричал бог. По време на управлението на Веспасиан се разразява голям бунт на тревирите и лингоните под ръководството на батава Цивилис и галите Класик, Сабин и Тутор. Първият удар върху бунтовниците е нанесен от галското племе секвани. Когато на среща на представители от цяла Галия, в земята на ремите, е повдигнат въпросът какво да се предпочете: независимост или подчинение на Рим, мнозинството гласува за второто.

През 258 г., в условията на трудното външно и вътрешно положение на Римската империя, Галия, Британия и Испания се отделят от Рим и създават своя собствена държава със столици в Кьолн и Трир, която съществува 15 години. Последният ѝ владетел Тетрик, неспособен да се справи с бунтовете на войниците и началото на въстанието на Багаудите, се предава на император Аврелиан и Галия отново се обединява с Римската империя.

Палеогенетика

Галите от територията на съвременна Франция са били доминирани от Y-хромозомната хаплогрупа R1b1a - 69%. Идентифицирани са също Y-хромозомните хаплогрупи G2a2 - 17,24%, I1 - 6,9% и I2 - 6,9%. Сред митохондриалните хаплогрупи се открояват следните: H (25,58%), J (20,93%), K и U (и двете по 15,12%). В графиката на анализа на главните компоненти (PCA), пробите от желязната епоха от Франция попадат в геномната вариабилност на съвременното френско население. Пробите от желязната епоха от Испания и Великобритания също се отнасят до съвременните популации от същия регион, подчертавайки известна степен на приемственост от желязната епоха до съвременните популации на Западна Европа, потвърждавайки предишни резултати, базирани на митохондриална ДНК. PCA показва и разпределението на галските проби в клиналии според тяхната географска ширина, като северните проби са по-близки до съществуващите популации на Великобритания, а южните проби са по-близки до популациите на Испания.

Език

Галският е езикът на келтите, говорен в Галия преди разпространението на вулгарния латински там в края на Римската империя. Според „Коментари за Галската война“ на Юлий Цезар, галският е един от трите езика, говорени в Галия, заедно с аквитанския и белгийския. В Нарбоненсис, който вече е бил римска провинция по времето на завоеванията на Цезар, латинският се е говорил поне век. Галският, заедно с келтиберийския, лепонтинския и галатския, е един от континенталните келтски езици. Лепонтинският и галатският понякога се считат за диалекти на галския. Галският се счита за P-келтски език.

Q-келтският и P-келтският са една от основните класификации на келтските езици, приети днес.

Разликата между пракелтските езици P и Q е развитието на *kw, което се превръща в *p в пракелтския и *k в гойделския (и вече изчезналите испано-келтски езици). Например, думата за глава е pen на бритонски, но ceann на гойделски; думата за син е mab (по-ранна карта) на бритонски, но mac на гойделски (maqq в огамските надписи на архаичен ирландски).

https://ru.wikipedia.org/wiki/Галлы

https://ru.wikipedia.org/wiki/Q-кельтские и P-кельтские языки

[Hatshepsut]

Франкска държава (451-751)


Териториално разширение на Франкската държава от 481 до 814г.

Общ преглед

Франките са един от германските народи, чиято прародина е Скандинавия. Подобно на келтите, и германите се разселват между VIII до I век пр. Хр. из цяла Северна Европа, изтиквайки келтите на юг.

Съществуват два племенни съюза на франките – салически, който минава на римска територия, и рипуарски, който остава отвъд Рейн. Като федерати те подкрепят големия римски пълководец Аеций в битката му с хунския владетел Атила при Каталаунските поля през 451 г. Във връзка с тази битка се споменава и първият известен владетел на франките – Меровех. Вероятно той е ръководел примитивна държава и е носел типичната германска титла крал.

Династията на Меровингите (451 – 751 г.) е първата владетелска династия на франките. Неин най-виден представител е Хлодвиг I (наричан от французите Кловис), крал от 481 до 511 г., който приема християнската религия на съпругата си Клотилда и налага християнството на всички франки. Най-значителната военна победа на Хлодвиг е при Поатие (или Вуе) през 507 г. с която е ликвидирано Тулузкото кралство на вестготите. Те се оттеглят на Пиренейския полуостров, а Франкското кралство завладява южна Галия (Аквитания) и става водеща сила в тогавашна Европа.

Крал Кловис

След смъртта на Хлодвиг кралството бива поделено между синовете му. Формират се четири държави: Австразия на север със столица Реймс, Неустрия на запад със столица Париж, Аквитания на югозапад със столица Бордо и Бургундия на югоизток със столица Орлеан. От VII век нататък властта на меровингските крале започват видимо да отслабва и властта в техните държави се поема от всесилни министри, наречени майордоми. Майордомът на Австразия Пипин II от Херистал (679 – 714) успява да обедини кралството в известна степен, въпреки че съществуват няколко крале. Неговият син Карл Мартел (714 – 741) продължава завоевателната политика, а през 732 г. успешно отблъсква нашествието на маврите в битката при Поатие. Той действа като истински владетел и преди смъртта си разделя кралството между синовете си. От тях Пипин III се оказва по-находчив и през 751 г. сваля последния меровингски крал, вземайки мястото и титлата му. Той поставя началото на новата династия на Каролингите (от името на Карл Мартел).

Синът на Пипин III е Карл Велики (768 – 814), най-могъщият владетел на франките. Той води серия завоевателни войни със саксонците (772 – 804), лангобардите (774), славяните (789 – 812), баварците (788) и аварите (791 – 802). В резултат при смъртта му Франкската държава се простира от Атлантическия океан и Ла Манш до Рим, Елба и Панония. Най-големият успех на Карл Велики е коронясването му за император от папа Лъв III на 25 декември 800 г.

Днешната френска историография приема, че историята на Франкското кралство е част от историята на самата Франция. Синът на Карл Велики Людовик Благочестиви (814 – 840) се приема за френски крал под името Луи I. Договорът от Вердюн между тримата му синове създава три нови държави – Западнофранкско кралство начело с Шарл II Плешиви, Среднофранкско кралство, начело с Лотар I, и Източнофранкско кралство, начело с Лудвиг II Немски. Нов договор в Меерсен от 870 г. дооформя окончателно разделението. Така едва след разделянето на Франкската империя през 843 г. се появява това, което днес е Франция.

Меровинги


Галия през 481г.

Меровингите са първата франкска кралска династия, управлявали често променяща се територия, включваща части от днешните Франция, Нидерландия и Германия в периода от 481 до 751 г. Наричани от съвременниците си и „дългокосите крале“ – дългата коса „Мунд“ е символ на магическа сила в древногерманските вярвания.

Основатели (426 – 481)

Франкски меровингски воин

Родът заема особено място през 5-ти век сред франкските племена, населяващи територии в Северозападна Европа. Негови представители тогава ръководят племената на салическите и рипуарските франки, а в преданията за тях са вплетени множество митологични елементи. един от първите вероятни членове на рода, забелязан от късноримските историци, е Клодион († 448), който предвожда салическите франки по време на нашествието им в Галия (ок. 425 – 433), отблъснато от пълководеца Аеций. Династия получава името си от полулегендарния крал на салическите франки Меровех (понякога латинизирано като Меровей или Меровий), управлявал в периода 447 – 457, малкото сведения за когото сочат участието му на римска страна в битката на Каталаунските полета (451) срещу хунския вожд Атила. Негов син е Хилдерих I (457 – 481), извоювал победи срещу вестготите, саксите и алеманите. историкът Григорий, епископ на Тур, споменава за трудностите му около запазването на властта, вследствие на които той е принуден да търси убежище при тюрингите, но е възстановен на трона през 463 г.

Хлодвиг I

Съпругата на Хилдерих I, Базина († преди 466) ражда неговия наследник Хлодвиг I (466 – 511), най-забележителния представител на династията и основател на Франкската държава. Когато Хлодвик поема властта, салическите франки все още обитават земи в днешна Белгия, в района на днешните градове Камбре и Турне. Въпреки, че заема престола твърде млад, едва петнадесетгодишен, кралят започва още в началото на управлението си енергични действия срещу последния представител на римската власт в Галия – Сиагрий. През 486 г. Сиагрий е разгромен, а салическите франки завземат цялата северна част на провинцията северно от река Лоара. Макар да са все още езичници, франките съумяват да си спечелят бързо симпатиите на покорените от тях гало-римляни, особено след като Хлодвиг взема за съпруга християнката Клотилда, племенница на бургундския крал Гундобад и проявява толерантност към влиятелните местни епископи. Подтикнат от прелатите, както и от кралицата, около 496 г. той приема християнството в Реймс. С този акт Хлодвиг I става първият варварски владетел в Западна Европа, покровителстван от църквата за разлика от останалите германски крале ариани. През 507 г. той разгромява войските на вестготския крал Аларих II, загинал в сражението и разпростира властта си над цяла Южна Галия (Аквитания). Важна за укрепването на неговия авторитет е и подкрепата, оказана му от византийския император Анастасий I, който го провъзгласява за консул и патриций.

Първо разделяне на Франкската държава (511 – 561)

Разделяне на Франкската държава след смъртта на Хлодвиг I

Смъртта на Хлодвиг I през 511 г. води до разделянето на обширното кралство между четиримата му синове, както налага древногерманското наследствено право. Първородният от тях Теодорих I (ок. 486 – 533/534), е провъзгласен за крал на Реймс (511 – 534), вторият, Хлодомер (496 – 524), управлява Орлеан (511 – 524), третият, Хилдеберт I (ок. 495 – 558), получава Североизточна Галия с център Париж (511 – 558), а четвъртият, Хлотар I (ок. 497 – 561) – в Соасон (511 – 561).

Теодорих I, който владее земи, населени с племена на рипуарските франки, води победоносни войни с германските племена сакси и тюринги, но невинаги е склонен да съгласува действията си със своите братя. Съпругата му Суавегота, дъщеря на бургундския крал Сигизмунд, майка на неговия наследник Теодеберт I (534 – 548), който продължава войнствената политика на баща си. След като разгромява заедно с чичовците си Бургундия (534), той присъединява част от тази страна към своите владения. организира походи в Италия, където по това време войските на византийския император Юстиниан I са в конфликт с остготите (539). Негова законна съпруга е Визигарда, дъщеря на лангобардския крал Вахо. Баща е на крал Теодебалд (548 – 555), който управлява в столицата Мец. Новият владетел слага край на успешната външна политика на своите предци. Теодебалд няма деца от съпругата си Валдерада (530 – 570), дъщеря на лангобардския крал Вахо и след смъртта му неговите земи преминават под властта на Хлотар I.

Вторият син на Хлодвиг I, Хлодомер, участва заедно с братята си в походите срещу Бургундия, където пленява и убива крал Сигизмунд (524). Сам загива, след като бива заловен от новия бургундски крал Годомар II. От съпругата си Гунтека (495 – 532) има трима малолетни синове – Теодовалд († ок. 530), Гунтар († ок. 530) и Клодоалд († ок. 560), които трябва да наследят кралството му. Грижата за възпитанието им поема тяхната баба, вдовицата на Хлодвиг I, Клотилда, но въпреки съпротивата ѝ Теодовалд и Гунтар са убити от чичовците си Хилдеберт I и Хлотар I, които си поделят тяхното наследство (ок. 530). Третият син на Хлодомер, Клодоалд, успява да се спаси, но се отказва от всякакви претенции за властта и прекарва живота си в околностите на Париж. във Франция е известен с името си Сен Клу.

Третият син на Хлодвиг I, Хилдеберт I, успява чрез интриги и престъпления да увеличи значително бащиното си наследство за сметка на кралството на брат си Хлодомер. През 531 г. той организира заедно с брат си Хлотар I успешен поход срещу вестготска Испания, където сестра им Клотилда е малтретирана жестоко от съпруга си, краля арианин Амаларих. След разгрома на бургундите през 534 г. той си разделя с Хлотар I техните земи. Понеже няма деца от съпругата си Ултрогота († сл. 567), Хилдеберт I е наследен от брат си Хлотар I.

Хлотар I, най-малкият от синовете на Хлодвиг I, обединява по този начин разпокъсаните територии на франкското кралство. Той има седем синове (от втората и третата съпруга) от седемте си съпруги и наложници, сред които са: Гунтека (1), вдовица на брат му Хлодомер, Радегундис (5), дъщеря на тюрингския крал Бертахар, Валдерада (7), съпруга на рано починалия му братов внук Теодебалд. Първородният му син Храмн († 560), роден от наложницата Хунсена (2), е подтикнат от чичо си Хилдеберт I да се разбунтува срещу баща си. По заповед на Хлотар той е пленен, убит и изгорен заедно с децата си и жена си Хилда, дъщеря на аквитанския херцог Вилихар.

Второ разделяне на Франкската държава (561 – 613)

Разделяне на Франкската държава след смъртта на Хлотар I

След смъртта на Хлотар I през 561 г. владенията му отново са разделени между четиримата му живи синове (четвърти, пети, шести и седми): Хариберт I, крал на Аквитания и района на Париж (561 – 567); Гунтрам, крал на Бургундия (561 – 592); Хилперих I, крал на Неустрия със столица Соасон (561 – 584) и Сигиберт I, крал на Австразия със столица Мец (561 – 575). Хариберт I провежда мирна политика, но си спечелва неодобрението на църквата поради скандалния си начин на живот и двубрачието си, а дъщеря ме Берта е омъжена в Англия за Етелберт, крал на Кент. Неговото наследство е поделено между по-малките му братя.

Петият син на Хлотар I, Гунтрам, управлява Бургундия (югоизточните предели на държавата), която задълго се утвърждава като самостоятелно кралство. Той оставя име на способен владетел, укрепил местното законодателство и положил значителни усилия за преустановяване на междуособните борби между франкските владетели. Петте му деца, родени от съпругите му Маркатруда († до 577) и Аустрихилда († 580), умират рано и той осиновява племенника си Хилдеберт II, син на Сигиберт I, на когото завещава Бургундия.

Шестият от синовете на Хлотар I, Хилперих I, получава властта над Североизточна Галия, оформила се като самостоятелно кралство под името Неустрия. Твърде образован, той оставя име на поет, но неговото деспотично управление му спечелва враг в лицето на църквата. Хилперих I се жени за Аудовера († 580), но скоро попада под влиянието на нейната прислужница, амбициозната Фредегунда, която му става наложница и го склонява да се разведе през 567 г. Хилперих I сключва втори брак веднага след развода си с принцеса Галсвинта, дъщеря на вестготския крал Атанагилд, без да прекъсва незаконната си връзка. Същата година Галсвинта е убита от Фредегунда, която най-сетне принуждава краля да я вземе за съпруга. Това престъпление предизвиква кървава война с по-малкия брат на Хилперих I, Сигиберт I, чиято съпруга Брунхилда е сестра на убитата Галсвинта. Родила на своя съпруг син на име Хлотар II (584 – 629), Фредегунда започва безпощадна разправа с останалите членове на семейството на Хилперих I. Роденият от Аудовера принц Меровей, оженил се за овдовялата Брунхилда, е убит по разпореждане на своята мащеха през 578 г. Същата участ сполетява и самата Аудовера и останалите ѝ три деца от Хилперих I. След смъртта на краля през 584 г. Фредегунда възцарява на престола на Неустрия сина си Хлотар II и управлява страната от негово име до смъртта си през 597 г., като продължава жестоката си борба с Брунхилда.

Сигиберт I, последният от синовете на Хлотар I, управлява североизточните части на Франкската държава, получили историческото название Австразия. Съперничеството му с неговия брат Хилперих I, зъдълбочено след войната, която е предизвикана от убийството на кралица Галсвинта, има плачевни последици за страната. В тази война Сигиберт има успехи и дори е признат за крал на Неустрия, но е убит през 575 г. от хора на Фредегунда в момента, когато новите му поданици го издигат върху щит, за да узаконят властта му. За крал на Австразия е провъзгласен неговият син от Брунхилда, Хилдеберт II (575 – 595), който наследява и Бургундия след смъртта на бездетния си чичо Гунтрам (592). Умира млад, като оставя на по-големия си син Теодеберт II (595 – 612) кралската власт в Австразия, а на по-малкия, Теодорих II (595 – 613) – короната на Бургундия. Малолетният Теодеберт II е поставен изцяло под опеката на баба си Брунхилда. След като навършва пълнолетие той прави опити да управлява самостоятелно, но Брунхилда вдига срещу него брат му Теодорих II. Теодеберт II е свален и убит заедно със сина си Меровей през 612 г. Теодорих II междувременно нанася редица поражения на краля на Неустрия Хлотар II, отнема му Австразия и възстановява влиянието на Брунхилда. Умира, без да осигури на сина си Сигиберт II († 613) солидно наследство и аристокрацията в неговото кралство, недоволна от стремежа на Брунхилда да наложи силна централна власт, се съюзява с Хлотар II. Пленена, старата кралица е подложена на изтезания и убита жестоко, зъвързана за опашката на побеснял кон през 613 г. Същата съдба, през същата година постига и Сигиберт II, съна на Теодорих II.

Трето разделяне на Франкската държава (634 – 661)

След смъртта на Брунхилда Хлотар II обединява цялата Франкска държава под своя власт. Тази власт е силно ограничена от претенциите на аристокрацията, която му помага в решителните действия. През 614 г. кралят е принуден да издаде декрет, с който прави значителни отстъпки в полза на благородниците и превръща длъжността на влиятелните вече сановници – майордомите, в наследствена. След смъртта на Хлотар II през 629 г. короната поема по-големият му син Дагоберт I, провъзгласен още приживе на баща си за крал на Австразия (623 – 634) и крал на Неустрия и Бургундия (629 – 639). Новият владетел е последният представител на своята династия, който управлява еднолично земите си. Баща му завещава Аквитания (днешна Югозападна Франция) на по-малкия си син Хариберт II (629 – 631), който умира без да остави наследници. Дагоберт I присъединява и неговите земи към кралството си. изградил здраво управление, избрал за своя столица Париж, владетелят възвръща мощта на Франкската държава и възстановява авторитета ѝ в Западна Европа. Въпреки всички стремежи на австразийската аристокрация към сепаратизъм го принуждават през 634 г. да обяви за крал първородния си син Сигиберт III.

След смъртта на Дагоберт I на франкския трон се възкачва Сигиберт III (639 – 656), но всемогъщият майордом Гримоалд изцяло го измества от управлението. От съпругата си Химнехилда Сигиберт III има дъщеря Билхилда († 675), омъжена за братовчед си, неустрийския крал Хилдерих II и син Дагоберт. След като баща му умира през 656 г., малолетният Дагоберт е отстранен от престолонаследието от майордома Гримоалд и заточен в ирландски манастир. Върнат е от франките и е провъзгласен за крал на Австразия под името Дагоберт II (676 – 679), но загива без да остави наследници, убит от привържениците на Гримоалд.

През 639 г., малко преди да почине, Дагоберт I предизвиква ново разединение на държавата, завещавайки Неустрия на втория си син Хлодвиг II (639 – 656). През 649 г. новият владетел взема за съпруга родената в Англия Батилда, робиня на майордома Ерхиноалд. След смъртта му (656) престола на Австразия, останал свободен след заточаването на престолонаследника Дагоберт II, заема вторият му син Хилдерих II (656 – 675), женен за братовчедка си Билхилда, дъщеря на Сигиберт III. Впоследствие той се намесва в борбите на бургунската аристокрация срещу всемогъщия майордом Еброин, но загива убит от заговорници. Същевременно след смъртта на Хлодвиг II престола в Неустрия наследява първия кралски син Хлотар III (657 – 673). Негови опекуни са майка му Батилда, а след смъртта ѝ – майордомът Еброин, който му осигурява властта над Бургундия. Хлотар III умира без наследници.

Епоха на т.н. „лениви крале“ и „залез“ на Меровингите (661 – 751)

Майордомът Еброин налага на престола в Нуестрия и Бургундия най-малкия син на Хлодвиг II, Теодорих III (664 – 665). Атакуван от брат си Хилдерих II и предизвиквайки недоволството на местната аристокреция, той е отстранен временно от властта заедно с Еброин, но си връща короната през 675 г. Скоро след това самият майордом застава начело на опозицията срещу него и му противопоставя първородния от синовете му Хлодвиг III. След разрешаването на конфликта Теодорих III отново е лишен от власт в Австразия, този път в полза на братовчед си Дагоберт II (676). През 687 г. Теодорих III най-сетне е признат за единствен владетел на Франкската държава. След смъртта му короната на Австразия получава най-големият му син Хлодвиг III (691 – 694), починал преди да навърши пълнолетие. Наследява го вторият син на Теодорих III, Хилдеберт III (695 – 711), изцяло зависим от майордома Пипин Ерсталски.

В тази епоха на „лениви крале“, изцяло предоставили властта на майордомите, Хилдеберт III е наследен от своя син Дагоберт III (711 – 715), починал едва петнадесетгодишен. Ранната му смърт довежда на престола в Неустрия неговия братовчед Хилперих II (715 – 719), прекарал дълги години в манастир след смъртта на баща си Хилдерих II. Упоритата борба срещу новия владетел повежда майордомът на Австразия Карл Мартел, който възцарява в това кралство един меровингски принц с неизвестен произход, вероятно трети син на Теодорих III – Хлотар IV (716 – 719). След като Хлотар IV умира, Карл Мартел признава Хилперих II за законен владетел на Неустрия и му налага изцяло опеката си. Последните Меровинги носят короната само номинално. През 721 г. покойният Хилперих II е заместен на престола на обединеното франкско кралство от Теодорих IV (721 – 737), син на Дагоберт III. Той умира рано и всемогъщият Карл Мартел управлява няколко години (737 – 743), без да назначава крал. Франките въпреки това продължават да свързват кралската власт със свещения за тях род на Меровингите и за да легитимира положението си, майордомът провъзгласява за крал Хилдерих III (743 – 751), без да му остави никаква възможнос за намеса във властта. През 751 г. новият управител на Франкската държава Пипин Къси, син на Карл Мартел, спечелва на своя страна папа Захарий. Той успява да наложи на франките отстраняването на Хилдерих III от престола, който сам заема, основавайки династията на Каролингите. Последният преставител на Меровингите е оставен жив, но дългата му коса е отрязана и е изпратен в манастир заедно със сина си Теодорих, където завършва живота си през 755 г.

Владетели на Франкската държава от династията на Меровингите

420 – 426: Фарамунд
426 – 448: Клодион
448 – 457: Меровех (Меровей, ок. 411 – ок. 457) – основател
457 – 481: Хилдерих I (ок. 440 – 26.12.481), син на Меровех (Меровей)
481 – 511: Хлодвиг I (ок. 466 – 27.11.511), син на Хилдерих I
Първо разделение (511 – 561)
След смъртта на Хлодвиг I четиримата му синове поделят кралството на четири части: Реймс, Париж, Соасон и Орлеан

Реймско кралство (Австразия) (511 – 555)
511 – 534: Теодорих I (ок. 486 – 533/534), първи син на Хлодвиг I
534 – 548: Теодеберт I (ок. 504 – 548), син на Теодорих I
548 – 555: Теодебалд (ок. 535 – 555), син на Теодеберт I
През 555 Реймското кралство (Австразия) е присъединено към Соасонско кралство

Парижко кралство (511 – 558)
511 – 558: Хилдеберт I (ок. 495 – 558), трети син на Хлодвиг I
През 558 Парижкото кралство е присъединено към Соасонско кралство

Орлеанско кралство (511 – 524)
511 – 524: Хлодомер (496 – 25.6.524), втори син на Хлодвиг I
През 524 Орлеанското кралство е присъединено към Соасонско кралство

Соасонско кралство (511 – 561)
511 – 561: Хлотар I (ок. 497 – 11.12.561), четвърти син на Хлодвиг I; крал на Орлеан (524 – 561); крал на Реймс (555 – 561); крал на Париж (558 – 261)
През 558 Хлотар I обединява всички кралства на франките

Второ разделение (561 – 613)
След смъртта на Хлотар I през 561 г. синовете му отново разделят кралството на четири части – Соасон (Неустрия), Париж, Орлеан (Бургундия) и Мец (Австразия)

Австразия (561 – 613)
561 – 575: Сигиберт I (ок. 535 – 575), седми син на Хлотар I
575 – 595: Хилдеберт II (570/571 – 595), син на Сигиберт I, крал на Бургундия (592 – 595)
595 – 612: Теодеберт II (586 – 612), първи син на Хилдеберт II
612 – 613: Теодорих II (587 – 613), втори син на Хилдеберт II, крал на Бургундия (595 – 613)
613: Сигиберт II (602 – 613), син на Теодорих II, крал на Бургундия (613)
През 613 кралства Австразия е присъединено към Неустрия

Бургундия (561 – 592)
561 – 592: Гунтрам (ок. 525 – 28.3.592), пети син на Хлотар I
През 592 кралство Бургунзия е присъединено към Австразия

Париж (561 – 567)
561 – 567: Хариберт I (520 – ок. 567), четвърти син на Хлотар I
През 567 кралство Париж е присъединено към Неустрия

Неустрия (561 – 613)
561 – 584: Хилперих I (ок. 539 – 584), шести син на Хлотар I
584 – 613: Хлотар II (584 – 629), син на Хилперих I
През 613 Хлотар II обединява всички кралства на франките

613 – 629: Хлотар II (584 – 629), син на Хилперих I
След смъртта на Хлотар II през 629 синовете му отново разделят кралството, този път на три части: Неустрия и Бургундия, Аквитания и Австразия

629 – 631: Хариберт II (608 – 631), втори син на Хлотар II, крал на Аквитания
632 – 639: Дагоберт I (ок. 605 – 639), първи син на Хлотар II, крал на Аквитания, крал на Австразия (623 – 634), крал на Неустрия и Бургундия (629 – 639)
Трето разделение (634 – 661)
Австразия
634 – 656: Сигиберт III (630 – 656), първи син на Дагоберт I
656 – 679: Дагоберт II (652 – 679), син на Сигиберт III
През 661 Австразия е присъединена към Неустрия

Неустрия и Бургундия
639 –656: Хлодвиг II (634 – 656), втори син на Дагоберт I, крал на Австразия (656)
657 – 673: Хлотар III (654 – 673), първи син на Хлодвиг II, крал на Австразия
През 661 Хлотар III обединява всички кралства на франките

661 – 673: Хлотар III (654 – 673), крал на Австразия, Неустрия и Бургундия
664 – 665; 675 – 691: Теодорих III (653 – 690/691), трети син на Хлодвиг II, крал на Неустрия, крал на Австразия (675 – 691)
673 – 675: Хилдерих II (652 – 675), втори син на Хлодвиг II, крал на Неустрия, крал на Австразия (656 – 675)
691 – 694: Хлодвиг III († 694), първи син на Теодорих III
695 – 711: Хилдеберт III (654 – 14.4.711), втори син на Теодорих III
711 – 715: Дагоберт III (699 – 715), син на Хилдеберт III
715 – 719: Хилперих II (ок. 672 – 13.2.721), син на Хилдерих II
716 – 719: Хлотар IV (685 – 719), трети син на Теодорих III, крал на Австразия
721 – 737: Теодорих IV (713 – 737), син на Дагоберт III
743 – 751: Хилдерих III († ок. 755), син на Хилперих II

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция

https://bg.wikipedia.org/wiki/Меровинги

[Hatshepsut]

Каролингска империя


Франкската империя през 814г.

Каролингската империя е голяма франкска империя в Западна и Централна Европа през Ранното Средновековие. Управлявана е от династията на Каролингите, която управлява франките от 751 г. и лангобардите от 774 г. През 800 г. франкският крал Карл Велики е коронован като император в Рим от папа Лъв III в опит да прехвърли Римската империя от изток на запад. Каролингската империя се счита за първия етап в историята на Свещената Римска империя, която съществува до 1806 г.

След гражданската война (840 – 843), последвала смъртта на император Лудвиг Благочестиви, империята е разделена на автономни кралства, като един от кралете все още се счита за император, но той вече упражнява ограничена власт извън собственото си кралство. Целостта на империята и наследственото право на Каролингите продължават да се признават. През 884 г. Карл Дебели обединява всички каролингски кралства за последен път, но умира през 888 г., след което империята веднага се разпада. Единственият останал законен наследник на династията е дете, поради което благородничеството започва да избира местни крале извън династията или в случая на Източнофранкското кралство – нелегитимен член на Каролингите. Нелегитимната династия продължава да управлява на изток до 911 г., докато в Западнофранкското кралство управлението на легитимната династия е възстановено през 898 г. и управлява до 987 г. (с прекъсване от 822 до 836 г.).

Размерът на империята в началото ѝ е около 1 112 000 km² и наброява 10 – 20 милиона души. Сърцевината ѝ е Франкия, земята между Лоара и Рейн, където се намира и символичната ѝ столица, Аахен. На юг достига отвъд Пиренеите и граничи с Кордовския емират, а след 824 г. с Кралство Навара, на север граничи с Дания, на запад има къса граница с Херцогство Бретан, а на изток има дълга граница със славяните и аварите. В южната част на Италия претенциите на Каролингите за власт са оспорвани от Византийската империя и остатъците от Лангобардското кралство в Херцогство Беневенто.

Наименованието „Каролингска империя“ е съвременна конструкция, която не се е използва в миналото. Официалният език в империята е латинският. Най-често е била наричана „Цялото кралство“ (на латински: Universum regnum), „Империя на римляни и франки“ (на латински: Romanorum sive Francorum imperium) или „Християнска империя“ (на латински: Imperium christianum).

Възход на Каролингите (ок. 732 – 768)

Макар Карл Мартел да решава да не приеме титлата крал или император, той на практика е абсолютен монарх над всичките земи в Западна Европа северно от Пиренеите. Само останалите саксонски държави, които частично покорява (Ломбардия и Испанската марка), са по-значителни допълнения към франкските държави след смъртта му.

Мартел укрепва мястото си в историята с отбраната на християнска Европа срещу мюсюлманската армия в битката при Поатие през 732 г. Иберийските сарацини използват леките берберски коне заедно с тежката арабска кавалерия, създавайки впечатляваща армия, която почти никога не е била побеждавана. Християнските европейски сили същевременно не разполагат със стремена на конете си. След битката Карл получава прозвището Карл Чука.

Пипин III приема номинацията за крал от папа Захарий през 741 г. Управлението на Карл Велики настъпва през 768 г. със смъртта на Пипин III. Той поема пълен контрол над кралството след смъртта на брат си Карломан I, с когото споделя кралството на баща си. Карл Велики е коронован като римски император през 800 г.

Управление на Карл Велики (768 – 814)

Подробна карта на Каролингската империя в разцвета ѝ (814 г.) и последвалото ѝ разпокъсване (843 г.)

Каролингската империя при Карл Велики покрива по-голямата част от Западна Европа. За разлика от римляните, които тръгват срещу Магна Германия отвъд Рейн след катастрофата в Тевтобургската гора през 9 г., Карл Велики побеждава германската съпротива и разширява държавата си до Елба, влияейки на събитията почти до Евразийската степ.

Управлението на Карл Велики е белязано от почти непрестанна война. Много от кампаниите си води лично. Побеждава Лангобардското кралство през 774 г. и го анексира към своето, самопровъзгласявайки се за крал на лангобардите. По-късно предвожда неуспешна кампания в Испания през 778 г., завършила с битката при Ронсевал, която се смята за най-голямото поражение на Карл Велики. След това разширява държавата си към Бавария, като принуждава Тасило III да се откаже от всякакви претенции към властта през 794 година. Карл Велики изпраща сина си Пипин на война срещу панонските авари през 795 г., тъй като е зает със саксонските въстания. В крайна сметка аварската конфедерация се разпада през 803 г., след като Карл Велики изпраща баварска армия в Панония. Той завладява и саксонски територии след войни и въстания през периода 772 – 804 г., като накрая се опитва да подчини саксонците чрез т.нар. Саксонска правда през 802 г.

До смъртта на Карл Велики, империята е разделена между различните членове на династията на Каролингите. Сред тях са Карл Млади, който получава Неустрия, Лудвиг Благочестиви, който получава Аквитания и Пипин, който получава Италия. Пипин умира с незаконен син, Бернард, през 810 г., а Карл Млади умира без наследник през 811 г. Макар Бернард да наследява Пипин като крал на Италия, Лудвиг става съимператор през 813 г., а след смъртта на Карл Велики през зимата на 814 г. цялата империя става негова.

Управление на Лудвиг Благочестиви и гражданска война (814 – 843)

Възкачването на Лудвиг Благочестиви на престола е неочаквано, тъй като е трети син на Карл Велики. Въпреки че управлението му е засенчвано от динамична борба и гражданска война, той е силно заинтересован от религията, на което се дължи и прозвището му. Едно от първите неща, които прави, е да „управлява народа чрез закона и с богатството на своето благочестие“, в частност като възстановява църкви. Полага значителни усилия да възстанови много от манастирите, които са изчезнали преди управлението му, както и да спонсорира нови такива.

При управлението на Лудвиг Благочестиви липсва сигурност – той често се бори, за да поддържа контрол над империята. Щом научава за смъртта на Карл Велики, той незабавно заминава за Аахен, откъдето изпраща в изгнание много от доверените съветници на баща си, тъй като вижда в тях конкуренция и заплаха за властта си. Принудителното замонашване е тактика, която Лудвиг използва често в началото на управлението си, за да подсили позицията си и да елиминира потенциалните си съперници. През 817 г. племенникът му Бернард въстава срещу него, поради недоволство че е васал на Лотар I – най-големия син на Лудвиг. Въстанието бързо е потушено от Лудвиг и през 818 г. Бернард е заловен и наказан – смъртната му присъда е заменена с ослепяване. Но процедурата е извършена по такъв начин, че той умира два дни по-късно. Италия отново е подчинена на империята. През 822 г. показното покаяние на Лудвиг относно смъртта на Бернард значително уронва престижа му като император пред благородничеството. Независимо от това през 817 г. Лудвиг установява три нови кралства за синовете от първия си брак: Лотар става крал на Италия и съимператор, Пипин става крал на Аквитания, а Лудвиг Немски получава Бавария. Опитите му от 823 г. да включи и четвъртия си син (от втория си брак) Карл II Плешиви в завещанието си са посрещнати със съпротива от най-големите му синове. Докато това е част от причината за раздорите между синовете на Лудвиг, някои историци предполагат, че назначаването на Бернар Септимански за камерхер предизвиква недоволството на Лотар, тъй като губи правото си на съимператорство през 829 г. и е изгонен от Италия, докато Бернар става втори в страната след императора. Влиянието на Бернар не само върху императора, но и върху императрицата води до още по-голям раздор сред благородничеството. Вторият син на Лудвиг, Пипин, също е недоволен – той е въвлечен в неуспешна военна кампания през 827 г. и е изморен от надменното вмешателство на баща си в управлението на Аквитания. Ядосаното благородничество предлага подкрепата си на Пипин, с което избухва гражданска война през 830 г. Последните години от управлението на Лудвиг са белязани от гражданската война.

Малко след Великден, синовете на Лудвиг нападат империята му и го детронират в полза на Лотар. Лудвиг прекарва лятото арестуван от сина си, оставайки само символично император. На следващата година Лудвиг напада кралствата на синовете си, след като съставя нови планове за наследство. Лудвиг дава Неустрия на Пипин, лишава Лотар от императорската му титла и поверява Италия на Карл. Още една подялба през 832 г. напълно лишава Пипин и Лудвиг Немски от власт, което ги кара да въстанат още през същата година, следвани от Лотар през 833 г. Заедно те хвърлят в затвора Лудвиг Благочестиви и Карл. Лотар довежда папа Григорий IV от Рим под претекст да посредничи, но действителната му цел е да легитимира управлението на Лотар и братята му като отлъчи Лудвиг. Към 835 г. е постигнат мир в семейството, а Лудвиг е възстановен на императорския трон в Мецката катедрала. Когато Пипин умира през 838 г., Лудвиг коронова Карл за крал на Аквитания, докато благородничеството избира сина на Пипин, Пипин II. Спорът остава неразрешен до 860 г., когато Пипин умира. Когато Лудвиг Благочестиви умира през 840 г., Лотар се самопровъзгласява за владетел на цялата империя, независимо от поделбите.

Впоследствие Карл и Лудвиг Немски обявяват война на Лотар. След като губи битката при Фонтеноа през 841 г., Лотар се оттегля в столицата си Аахен и сформира нова армия, която обаче е по-слаба от тази на по-малките му братя. В Страсбургските клетви от 842 г., Карл и Лудвиг се съгласяват да обявят Лотар за неспособен да управлява от императорския трон. Това бележи подялбата на империята между тях на източна и западна част до Вердюнския договор. Страсбургските клетви се считат за крайъгълен камък в европейската история, символизирайки зараждането на Франция и Германия. Разделянето на Каролингската империя е формализирано през 843 г. от тримата синове на Лудвиг Благочестиви чрез Вердюнския договор.

След Вердюнския договор (843 – 877)

Разделянето на империята според Вердюнския договор (843г.)

Лотар получава титлата на император, става крал на Италия и получава територията между реките Рейн и Рона, често наричана с общото название Среднофранкско кралство. Лудвиг получава всички земи източно от Рейн и на север и изток от Италия, наричани общо Източнофранкско кралство (предшественик на съвременната държава Германия). Карл получава всички земи западно от Рона, познати под името Западнофранкско кралство.

Лотар се оттегля в Италия в полза на най-големия си син Лудвиг II през 844 г., провъзгласявайки го за съимператор през 850 година. Лотар умира през 855 г., разделяйки кралството си на три части: територията на Лудвиг II остава негова, земите на бившето кралство Бургундия става владение на третия му син, Карл, а останалата територия е отдадена на втория му син, Лотар II, при чието управление тя започва да бъде наричана Лотарингия.

Прюмският договор от 855г.

Лудвиг II е недоволен, че не е получил повече територии след смъртта на баща си, поради което през 858 г. се съюзява с чичо си Лудвиг Немски срещу по-големия си брат Лотар и чичо си Карл II Плешиви. Скоро след това се помирява с тях. Карл е толкова нехаресван от поданиците си, че не може да състави достатъчно голяма армия, за да отблъсне нахлуване, и се оттегля в Бургундия. Спасен е от епископите, които отказват да короноват Лудвиг Немски за крал. През 860 г. Карл II Плешиви напада Карл в Бургундия, но атаката му е отблъсната. Лотар II отстъпва земи на Лудвиг II през 862 г. в замяна на поддръжка по време на развода с жена си, което води до многократни конфликти с чичовците му и с папата. Карл умира през 863 г., а кралството му е наследено от Лудвиг II.

Лотар II умира през 869 г. без законни наследници, а кралството му е поделено между Карл II Плешиви и Лудвиг Немски на следващата година чрез Меерсенския договор. Междувременно Лудвиг Немски е замесен в спорове с тримата си синове. Лудвиг II умира през 875 г., след като определя Карломан, най-големия син на Лудвиг Немски, за свой наследник. Карл II Плешиви, подкрепян от папата, е коронован за крал на Италия и свещеноримски император. На следващата година Лудвиг Немски умира. Карл се опитва да анексира и неговите владения, но претърпява поражение при Андернах и Източнофранкското кралство е поделено между Карломан, Лудвиг III Младши и Карл Дебели.

Упадък (877 – 888)

Империята след смъртта на Карл II Плешиви попада под ударите на викингите на север и запад, а също така е изправена пред вътрешни борби от Италия до Прибалтика, от Унгария на изток го Аквитания на запад. Карл II Плешиви умира през 877 г., докато пресича прохода Мон Сени. Наследен е от сина си Луи II като крал на западните франки, но титлата свещеноримски император отпада. Луи II е физически слаб и намира смъртта си две години по-късно, а владенията му са поделени между двамата му най-големи синове: Луи III (получил Неустрия и Франкия) и Карломан II (получил Аквитания и Бургундия). Кралство Италия най-накрая е дадено на Карломан, но инсулт го принуждава да повери Италия на Карл Дебели, а Бавария – на Лудвиг III Младши. През 879 г. Бозон Виенски основава кралство Долна Бургундия в Прованс.

През 881 г. Карл Дебели е коронован като свещеноримски император. Лудвиг III Младши умира на следващата година. Саксония и Бавария се обединени от властта на Карл Дебели, докато Франкия и Неустрия стават владение на Карломан II, който покорява и Долна Бургундия. Карломан умира по време на ловен инцидент през 884 г. след бурно и неефективно управление, а земите му са наследени от Карл Дебели, който пресъздава империята на Карл Велики.

Карл Дебели, страдайки вероятно от епилепсия, не успява да защити кралството си от викингското нашествие и след като откупва изтеглянето им от Париж през 886 г., започва да бъде възприеман като страхлив и некомпетентен лидер. На следващата година племенникът му Арнулф Каринтийски, незаконен син на Карломан, обявява въстание. Вместо да потушава въстанието обаче Карл Дебели избягва в селцето Найдинген, където умира на следващата (888 г.), оставяйки разделена държава и бъркотия за наследството.

Подялба (887 – 888)

Каролингската империя е поделена: Арнулф поема контрол над Каринтия, Бавария, Лотарингия и днешните територии на Германия, Одо от Париж е избран за крал на Западна Франкия (днес Франция), Ранулф II става крал на Аквитания, Беренгар I получава Италия, Рудолф I поема контрола над Горна Бургундия, а Долна Бургундия става владение на Лудвиг III Слепи.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Каролингска империя

[Hatshepsut]

Средновековна Франция (843 – 1328 г.)


Западнофранкското кралство в средата на Х век

Ако Франкската империя при Карл Велики е значително по-голяма от днешна Франция, то Западнофранкското кралство е значително по-малко. То стига само до Рона и Мьоз, а на север обхваща Фландрия. Бретан отново не е в състава му. Още след смъртта на Шарл ІI, наречен Плешивия, през 877 г. властта на Каролингите отслабва. Неговото наследство е слабо, а от 888 г. графът на Париж Одо се обявява за крал и по този начин открива продължителен вътрешен конфликт между Робертините и Каролингите. Още един път в периода 922 – 936 г. Робертините посягат към кралската титла, но като цяло тя е притежание на следващите Каролинги. Робертините имат реалната власт в страната и в крайна сметка завземат властта. Хуго Капет е граф на графство Ил дьо Франс и васал на последния каролингски владетел Луи V, а след неговата смърт е провъзгласен за франкски крал (987). С това събитие, според много историци, започва създаването на френската нация. В края на 10 век името „Франция“ (от Ил дьо Франс) се разпространява върху цялата територия, в която се признава властта на Хуго Капет, но тя е ограничена до днешна Северна Франция. Този крал поставя началото на нова династия – Капетингите, която управлява Франция до 1328 г.

Крал Хуго Капет

При първите Капетинги Франция не е единна държава и централната власт в лицето на краля не притежава особена сила. Страната е съвкупност от около 20 графства и херцогства, от които най-силни са Анжу, Аквитания, Шампан, Тулуза, Прованс, Фландрия, Бургундия и „техните владетели са поне равни на краля“. По-особено е положението на Бретан, който постепенно е усвоен от Франция, както и на Нормандия, завладяна от викингите през 911 г. и само номинално под властта на френския крал. Всеки от тези местни владетели е самостоятелна политическа фигура, съществуват двадесетина малки династии, между които има малки съперничества, войни, съюзи и династични бракове. Техните владения се наричат апанажи. Реалната кралска власт се ограничава до околностите на Париж, Орлеан и Санс, които образуват кралския домен. Засилването на кралската власт започва при Луи VI, наречен Дебелият (1108 – 1137). Неговата цел е да сложи под властта си околностите на Париж в областта Ил дьо Франс. Той създава нова управленска система за владенията си и се споразумява за сътрудничество с папата.

Коронацията на Луи VI (1108 г.)

Слабостта на кралската власт води до мащабно проникване на чуждо влияние във френската територия. През 1066 г. нормандските викинги начело с Уилям Завоевателя завладяват Англия и поставят начало на Нормандската династия. Английските крале от тази династия имат владения и във Франция, като през XII век английското влияние заплашително се засилва. Луи VII (1137 – 1180) е женен за Елеонор Аквитанска, наследница на няколко държавици в южна Франция. Скоро обаче тя се развежда с краля и се омъжва за английския крал Хенри II Плантагенет.

Владения на Анджевините (Плантагенетите) във Франция през XII в.

Самият той по произход е французин от Анжу, владетел на други малки френски държавици. В резултат на всичко това между 1152 и 1154 г. англичаните придобиват контрол над 50% от територията на Франция, докато под властта на френския крал са само 35% (и 15% за графа на Тулуза). Затова по-нататъшното обединение на Франция минава през войни с Англия. Първата война започва при Филип II Август (1180 – 1223) с нападение срещу английските владения през 1202 г. Филип обявява английския крал за незаконен притежател на френските земи и превзема град Руан. През 1214 г. начело на голяма коалиция Филип разбива англичаните при Бувине и овладява всички земи на север от Лоара. Така той драматично увеличава територията и силата на короната. Неговият син Луи VIII управлява само три години (1223 – 1226), но присъединява към кралските земи Поату, Сентонж, Авиньон и Лангедок. Той се възползва от настроенията на много френски аристократи против южнофренската ерес Албигойство и под прикритието на войната против албигойците (1209 – 1229) разширява властта си. Нова голяма крачка към обединението на Франция е победата на Свети Луи IX (1226 – 1270) над въстаналите барони и подкрепящите ги англичани през 1259 г. С последвалия договор Англия се отказва от Нормандия, Мен, Анжу и Поату.

Луи IX Свети

Най-голяма сила средновековната кралска власт във Франция постига при управлението на Филип IV Хубави (1285 – 1314). Той създава модерни финанси и хазна, отменя някои феодални повинности и се опитва да организира платена армия. Още при Луи IX се появяват нови важни институции като Кралският съвет и съдилищата (парламенти), начело с върховния съд (Парижкия парламент). В кралските земи платени чиновници, а не аристократи движат държавните дела. Филип създава още един орган на власт – Генералните щати (1302). Това е събрание на съсловията във Франция (свещеници, аристократи и граждани), което може да взема важни решения, но най-вече отпуска пари за политиката на краля. От 1294 до 1302 г. Филип IV води нова война с Англия. С типични за средновековието юридически аргументи той обявява, че отнема Аквитания от Англия и я завладява. След това подчинява херцога на Бретан. Той окупира Фландрия, съюзник на англичаните, но тъкмо от фландърския град Брюге започва голямо въстание през 1302. Французите са разбити при Куртре, което довежда до бърз мир и до загуба на Фландрия от френските крале. Голям успех на Филип IV е унищожаването на ордена на Тамплиерите – държава в държавата (1307), както и преместването на седалището на папата от Рим в Авиньон (1309), където папите остават 70 години и са под контрола на френския крал.

Филип IV Хубави

Списък на френските крале от династията Капетинги (987 – 1328)

987 – 996 Юг (Хуго) Капет (938 – 24.10.996)
996 – 1031 Робер II Благочестивия (27.3.972 – 20.7.1031); херцог на Бургундия (1004 – 1016)
1031 – 1060 Анри I (1008/09 – 4.8.1060); херцог на Бургундия (1015 – 1032)
1060 – 1108 Филип I (23.5.1052 – 29.7.1108)
1108 1137 Луи VI Дебелия (1081 – 1.8.1137)
1137 – 1180 Луи VII Младия (1120 – 18.9.1180)
1180 – 1223 Филип II Август (21.8.1165 – 14.7.1223)
1223 – 1226 Луи VIII Лъв (5.9.1187 – 8.11.1226)
1226 – 1270 Луи IX Свети (25.4.1214 – 25.8.1270)
1270 – 1285 Филип III Смелия (3.4.1245 – 5.10.1285)
1285 – 1314 Филип IV Хубави (1268 – 29.11.1314)
1314 – 1316 Луи Х Вироглавия (4.10.1289 – 5.6.1316); крал на Навара (Луи I 1305 – 16)
1316 Жан I Посмъртни (15 – 19.11.1316); крал на Навара (1316)
1316 – 1322 Филип V Дългия (1291 – 3.1.1322); крал на Навара (Филип II 1316 – 1322)
1322 – 1328 Шарл IV Красивия (11.12.1295 – 1.2.1328); крал на Навара (Шарл I 1322 – 1328)

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция Средновековна_Франция

https://bg.wikipedia.org/wiki/Капетинги

[Hatshepsut]

Династията Валоа и Стогодишната война (1328 – 1461 г.)

Общ преглед

След смъртта на Филип IV на френския престол се изреждат тримата му сина: Луи X, Филип V и Шарл IV. Никой от тях не оставя син, така че пряката линия на Капетингите се прекъсва. За тяхното наследство претенции издигат Филип дьо Валоа, внук на Филип III по мъжка линия, и английският крал Едуард III, внук на Филип IV, но по женска линия. Въпреки че Едуард произлиза от по-късно поколение и това му дава предимство, мъжката линия на Филип има надмощие. Така през 1328 г. за крал на Франция е избран Филип VI, който поставя началото на династията Валоа. Само девет години по-късно Англия напада Франция и започва Стогодишната война (1337 – 1453). Освен чисто династическия спор причините за войната се състоят в продължаващото съперничество между двете държави. През XIII век французите са успели да си възвърнат много от земите, които по право принадлежат на Англия. При Едуард III обаче Англия вече е достатъчно силна, за да потърси реванш.

Битката при Креси през 1346 г.

Първото решително сражение се състои през 1340 г. в морето при Слайс и е спечелено от англичаните. Те навлизат в Северна Франция и постигат нова важна победа – при Креси през 1346 г. Този път сражението е сухопътно. Англичаните, само 9000 на брой, разбиват 30 000 французи, чието ядро се състои от тежковъоръжени рицари. Френската конница се оказва безсилна пред английските стрелци с лък. Загиват над 10 000 французи, което е повече от общия брой на англичаните. На следващата година пада важното пристанище Кале. Десет години след Креси френската и английската армия се сблъскват отново, този път в западна Франция – при Поатие. По същия начин английските стрелци побеждават френските рицари. Новият френски крал Жан II Добрия е пленен и прекарва остатъка от живота си в Англия. Регентството се поема от сина му Шарл V, който управлява до 1380 г. Последиците от Поатие са тежки за Франция. През 1358 г. избухва въстание в Париж, начело с Етиен Марсел, а по същото време се развива и мащабно селско брожение в североизточна Франция, наречено Жакерия. През 1360 г. французите са принудени да подпишат унизителен договор в Бретини: Едуард се отказва от претенциите си за френската корона, но получава цяла югозападна Франция, където са били някогашните английски владения.

Военните действия са подновени през 1369 г., когато начело на френските войски застава талантливият Бертран дю Геклен. Той премахва тежковъоръжените рицари и ги замества с леки отряди. Избягва големите сражения с опасните английски стрелци и предпочита партизански действия. В резултат на това в края на века английското присъствие отново е сведено до няколко града по крайбрежието.

Битката при Азенкур през 1415 г.

В началото на XV век Англия отново е в подем при първите Ланкастъри. През 1415 г. Хенри V нахлува във Франция и се сблъсква с френската армия при Азенкур. Забравените уроци от Креси и Поатие горчиво са напомнени – за пореден път стрелците с лък сразяват рицарската конница на конетабъла д'Албре. Хенри V получава достъп до управлението на Франция и е признат от много аристократи за наследник на душевно болния Шарл VI. Бургундия влиза в съюз с Англия. Когато обаче Хенри и Шарл умират през 1422 г., французите издигат за крал дофина Шарл VII. Той пребивава в Бурж в зоната, която не е под английска власт. Новият английски крал също претендира за короната. Англичаните обсаждат Орлеан – врата към френския юг. През 1429 г. при дофина се явява Жана д'Арк – 17-годишна селска девойка, която го убеждава да ѝ отстъпи водачеството на френските войски. Под нейно командване те разкъсват блокадата на Орлеан и го освобождават. Следва победа над англичаните при Пате в долината на Лоара и освобождаване на Реймс. През юли 1429 г. Шарл VII тържествено е коронясан за крал. Селяните, обзети от патриотизъм, се надигат на борба срещу англичаните, което има голямо значение за хода на войната. През 1431 г. Жана д'Арк е заловена от бургундците при Компиен и предадена на англичаните, а след това осъдена от религиозен съд и изгорена като вещица заради виденията си. Шарл остава безучастен към съдбата ѝ, тъй като е притеснен от силното ѝ влияние сред селяните и във войската.

Въпреки това подемът сред французите продължава. През 1436 г. те превземат Париж и Шарл VII получава прозвището „Победоносния“. Сега той може да положи основите на обединената френска монархия, като издава важния документ Прагматическа санкция (1438). С него той създава самостоятелна (Галиканска) френска църква, подчинена на краля, въвежда основния данък тай (taille royale), създава постоянна и платена армия, издържана от преките владения на короната. Последният натиск на французите е осъществен през 1449 – 1453 г. в Нормандия и Аквитания. Превзети са Руан и Бордо. След победата на французите при Кастийон през 1453 г. англичаните се оттеглят без да подпишат мирен договор, а това се счита за край на войната. Само град Кале остава в английски ръце (до 1558 г.).

Войната изиграва важна роля за развитието на Франция. Кралската власт значително се засилва; общата заплаха сплотява французите, ликвидира различията между отделните народности и създава френски национален дух. За пръв път от X век цялата страна е под властта на краля. Франция се оформя като една от великите сили в Европа с голяма роля в международните отношения.

Корени на конфликта

Корените на Стогодишната война могат да бъдат проследени четири века преди нейното начало, когато франкският владетел Шарл III дава разрешение на викингите на Роло да се заселят в част от държавата му, по-късно станала известна като Нормандия (911 г.). През 1066 г. викингите, наричани нормани, водени от Уилям Завоевателя, нападат остров Великобритания, побеждават англо-саксонците и създават нова Норманска династия на владетелите на кралство Англия.

През следващия век и половина англо-норманите управляват както Нормандия, така и Англия, но през 1216 г. губят владенията си на континента. Английските благородници през 14 век са потомци на англо-норманите, все още говорят вариант на френския и помнят времената, когато дядовците им са владеели Нормандия. Те така и не се отказват от мечтата да си върнат своята родина, която освен това е и икономически активна област.

Навечерието на войната

Конкретните събития, довели до военния конфликт в началото на 14 век, започват във Франция, където Капетингите управляват повече от 320 години, като мъжки наследници един след друг наследяват трона без прекъсване. През 1314 крал Филип IV Хубави умира, оставяйки трима синове. Най-големият, Луи X, умира през 1316, оставяйки само един посмъртно роден син, Жан I, който умира на няколко дни. Единствената му дъщеря Жана през 1329 става кралица на Навара.

За да затвърди правата си върху трона, вторият син на Филип IV, Филип V създава прецедент с т.нар. салически закони за наследяване само от мъжките наследници. След неговата смърт през 1322 дъщерите му са отстранени от наследяването без спорове в полза на третия брат Шарл IV.

Едуард II, крал на Англия

През 1324 г. Шарл IV и английският крал Едуард II водят кратката Сенсардоска война в Гаскония, която е неуспешна за англичаните. Те успяват да запазят само град Бордо и тясна крайбрежна ивица. Възвръщането на тези изгубени земи се превръща в основен въпрос на английската политика. Вследствие на войната нараства враждебността към Едуард II сред английските лордове от Аквитания. Те се обединяват около Роджър Мортимър, който по-късно напада Англия и детронира Едуард II.

Най-малкият син на Филип IV, Шарл IV, крал на Франция и Навара, умира през 1328 г., оставяйки само дъщери, една от които се ражда след смъртта му. Главната линия на Капетингската династия е прекъсната, което създава криза с наследяването на френския трон.

Междувременно сестрата на Шарл IV, Изабел, вдовица на Едуард II, практически управлява Англия от името на малолетния си син Едуард III. Младият Едуард III, племенник на Шарл, е неговият най-близък родственик от мъжки пол и единственият жив мъжки потомък на Филип IV. Според английската интерпретация на феодалния закон това го прави наследник на трона на Франция.

Но френските благородници не желаят чужденец на трона, особено краля на Англия. Те обявяват, че наследяването на короната може да преминава само по непрекъсната мъжка линия, но не и през дъщерята на краля (Изабел) към нейния син (Едуард). След 1356 този принцип става известен като „салически закон“. Според французите наследник на престола трябва да бъде Филип дьо Валоа, син на по-малкия брат на Филип IV, Шарл дьо Валоа. И Едуард, и Филип разполагат с добри юридически аргументи, както и със силата да ги подкрепят.

Ако се изключат съмненията, че Луи X не е истинският ѝ баща, Жана Наварска също има юридически аргументи, за да претендира за френския трон, но не разполага с достатъчен потенциал, за да го направи.

Тъй като английският крал контролира Гаскония като васал на Франция, Филип VI Валоа настоява Едуард да положи клетва пред него. С това той би се отказал от претенциите си за френския трон. За да го направи, Едуард иска да получи завзетите от Шарл IV територии в Аквитания. Преговорите между двете страни продължават няколко години, докато през 1331 Едуард, изправен през вътрешни проблеми, приема Филип за крал на Франция и се отказва от своите претенции, в замяна на което запазва остатъците от владенията си в Гаскония.

През 1332 г. Жана Наварска ражда син, бъдещия Шарл II Наварски. Така Едуард III вече не е наследник на френската корона дори при наследяване по прекъсната мъжка линия.

Обявяване на войната

През 1333 г. Едуард III започва Втората война за независимост на Шотландия срещу шотландския крал Дейвид II, съюзник на Франция. Филип вижда в това възможност да си върне Гаскония, докато вниманието на англичаните е концентрирано на север, но войната се оказва лесен успех за Англия. Дейвид е принуден да избяга във Франция след поражението си в битката при Халидон Хил през юли 1333 г.

През 1336 г. Филип планира експедиция, която да върне Дейвид на шотландския трон, като в същото време присъедини Гаскония. Открити сблъсъци започват, когато френски кораби нападат селища по крайбрежието на Ла Манша, а през 1337 Филип предявява претенции към Гаскония, позовавайки се на феодалния закон и твърдейки, че Едуард е нарушил клетвата си, като не се е грижил за нуждите и исканията на своя сюзерен. В отговор Едуард заявява, че той е законният наследник на френския трон и в деня на Вси светии през 1337 Хенри Бъргхерш, епископ на Линкълн, пристига в Париж и обявява война от името на Англия.

Стогодишната война може условно да бъде разделена на четири периода:

• период на английски успехи при Едуард III от 1337 до 1360 г.
• период, в който французите почти успяват да отблъснат англичаните от континента, от 1360 до 1400 г.
• период от 1400 до 1429 г., отбелязан с големи английски победи при Хенри V
• финална фаза от 1429 до 1453 г., в която Франция е обединена от династията Валоа

Успехи на Англия при Едуард III (1337 – 1360)

В началото на Стогодишната война Франция има население от 14 милиона души и се смята, че разполага с най-добрата армия в Европа. Населението на Англия е едва 2 милиона души.

В първите години на войната Едуард III сключва съюз с аристокрацията на Нидерландия и гражданите на Фландрия, но след две не особено успешни кампании съюзът се разпада през 1340 г. Изплащането на субсидии на германските принцове и разходите по издържане на армия в чужбина довеждат английското правителство до банкрут и силно уронват престижа на Едуард III.

По море за известно време французите имат превъзходство и дори разграбват няколко града по английското крайбрежие. През 1340 г. англичаните печелят морската битка при Сльойс, на устието на река Шелда във Фландрия, унищожават френския флот и установяват контрол над Ламанша до края на войната. Въпреки това финансовите проблеми не им позволяват да организират широко настъпление на континента.

Битката при Сльойс – манускрипт от „Хрониките на Фроасар“, Брюж, около 1470 г.

През 1341 г. конфликтът между знатните родове на херцогство Бретан дава началото на Войната за бретанското наследство, в която Едуард подкрепя Жан дьо Монфор, а Филип – Шарл дьо Блоа. Усилията през следващите няколко години се съсредоточават около борбата в Бретан, като град Ван на няколко пъти преминава от едни ръце в други. И двете страни опитват да проведат допълнителни кампании в Гаскония, които имат променлив успех.

През юли 1346 г., Едуард нахлува с голяма войска през Ламанша, стъпвайки на френска земя в Котантен. Английската армия превзема Кан само за един ден, изненадвайки французите, които очакват градът да издържи на продължителна обсада. Филип също събира голяма войска, за да се противопостави на Едуард, който избира да се отправи на север към Нидерландия, като опустошава всичко по пътя си, вместо да завладее и задържи френски земи. Осъзнавайки обаче, че не може да избяга от французите с маневри, Едуард разполага силите си за битка на позиции, които армията на Филип веднага атакува. Известната битка при Креси е първата голяма битка по суша във войната и се оказва пълна катастрофа за френската войска, до голяма степен благодарение на английските стрелци (които използват английски дълъг лък) и на френския крал, който позволява на армията си да нападне, преди да е подготвена за атака. В сражението загива френският съюзник Ян Слепи, крал на Бохемия.

Битката при Креси, 1346 г.

Едуард продължава на север, без да срещне съпротива, и обсажда Калѐ на Ламанша, който завладява през 1347 г. Градът се превръща във важна стратегическа придобивка за англичаните, като им позволява да поддържат постоянно войски във Франция на сигурно място. През същата година английската победа срещу Шотландия в битката при Невил Крос довежда до залавянето на крал Дейвид II и значително намалява заплахата от Шотландия.

В периода 1346 – 1351 г. чумна пандемия (известна като „Черната смърт“) опустошава Европа, при което загиват стотици пъти повече души отколкото във войната, и оказва влияние върху военните действия. Един от най-забележителните епизоди от този период е Боят на тридесетте – схватка между тридесет английски рицари и скуайъри и тридесет френски рицари и оръженосци, която се състои на 26 март 1351 г.

На континента Англия получава подкрепата на Фландрия и си осигурява неутралитета на германския император. Англичаните се впускат в грабителски походи, чиято цел е да сринат морала и бойния дух на френската страна. Наричат ги chevauchées. Няколко такива похода (от 1355, 1359 и 1373 г.) стават особено известни. През 1356 г., след затихването на чумата и след като Англия успява да се възстанови финансово, англичаните, водени от престолонаследника и Уелски принц Едуард, известен като Черния принц, отново нахлуват във Франция през Гаскония. Те разгромяват французите в битката при Поатие, повтаряйки тактиката от Кресѝ. Новият френски крал Жан II Добрия е пленен и отведен в Лондон. Там той подписва примирие с Едуард, но в негово отсъствие управлението на Франция започва да се разпада. По-късно през същата година е подписан вторият договор в Лондон (виж Лондонски договори, 1358 – 1359), с който Англия придобива владение над Аквитания (като пълен суверенитет, не вече като феодално владение с френския крал за сюзерен), а Жан е освободен.

Френските земи изпадат в пълен хаос. Когато военните действия затихват, започват да се ширят разбойнически действия на професионални войници. През 1358 г. селяните се вдигат на бунт, който прераства в селско въстание – т.нар. Жакерия. Едуард нахлува в страната за трети и последен път, с надеждата да се възползва от въстанието и да заеме френския трон, но въпреки че френската армия не се изправя срещу него в битка, той не успява да завладее Париж и Реймс от дофина на Франция (по-късно коронован като Шарл V). През 1360 г. Едуард подписва договора от Бретини, с който приключват военните действия. Англичаните излизат от този период на войната с големи териториални придобивки – половината от Бретан, Аквитания (около една четвърт от Франция), Кале, малкото графство Понтю, и привличат около половината от васалите на Франция за съюзници, което очертава ясно предимството на единната Англия срещу васално разединената Франция.
 

[Hatshepsut]

Първи мирен период (1360 – 1369)

Когато синът на Жан Луи I, херцог на Анжу, който е изпратен като заложник при англичаните от името на френския крал, успява да избяга през 1362 г., самият Жан II рицарски се завръща като пленник в Англия. Той умира в почетен плен през 1364 г. и е наследен като крал на Франция от Шарл V.

С договора от Бретини Едуард се е отказал от претенциите си към френската корона. В същото време той значително е разширил територията на Англия в Аквитания и е потвърдил завладяването на Калѐ. В ратифицираната версия на договора (т.нар. договор от Калѐ) обаче има една малка разлика – размяната на отказите от претенции към короните трябва да се извърши след териториалните изменения, а не веднага, както е записано в договора от Бретини.

Поради започналите набези на наварците във Франция Едуард III иска отлагане, планирайки да изчака и да получи повече територии от френския крал, като използва трудната ситуация, в която се намират французите. След френската победа в битката при Кошрел през 1364 година Шарл V сключва мир с кралство Навара. По това време Едуард III „забравя“ за официалната размяна на откази. Все пак двамата монарси де факто спазват договора – Едуард III е спрял военните действия срещу Франция, а френският крал повече не изпраща шпиони в Аквитания.

Уелският принц, вече и принц на Аквитания, облага поданиците си с допълнителни данъци, за да си осигури средства за война в Кастилия. Броженията срещу данъците не започват от териториите, които са присъединени от френската корона, а от английска Гаскония. Преди загубата на френския суверенитет гасконските благородници са контролирани от херцога си само отдалеч, но със загубата на върховната власт на краля на Франция, англичаните налагат по-строг контрол върху тях. Граф Арманяк протестира срещу васалитета си пред своя сюзерен, краля на Англия, но още преди да е пристигнал отговорът от Лондон, графът моли за намесата на французите.

Отначало Шарл V изпитва несигурност как да приеме молбата. Ако приеме, това би било равносилно на нарушаване на договора. Той се допитва до съветниците си, които твърдят, че тъй като Едуард III не е изпратил отказа си от претенциите си към френския трон, Аквитания все още е под френска власт и Шарл V има законно основание да приеме молбата и да се намеси в Гаскония. През 1369 г. френският крал обявява война на Едуард под претекст, че не е спазил условията на договора от Бретини.

Успехи на Франция при Шарл V (1369 – 1389)

По време на военните действия при управлението на Шарл V англичаните постепенно са изтласкани обратно. Макар че след битката при Оре от 1364 г. Войната за бретанското наследство приключва в полза на англичаните, херцозите на Бретан в крайна сметка проявяват лоялност към френския престол (бретанският пълководец Бертран дю Геклен дори се превръща в един от най-успешните френски военачалници и конетабъл на Франция по време на Стогодишната война). Това е времето и на други способни пълководци – Оливие дьо Клисон, Амори дьо Краон, Жан дьо Виен.

Статуята на Дю Геклен в Динан

Почти веднага след това, през 1366 г., Черният принц се заема с война на Иберийския полуостров. Поради болест той е освободен от командването през 1371 г., а Едуард III е твърде възрастен, за да воюва. През 1370 г. Педро Кастилски, чиито дъщери Констанс и Изабела са омъжени за братята на Черния принц – Джон Гонт и Едмънт Лангли, първи херцог на Йорк (1341 – 1402), е свален от престола от Енрике ІІ, с подкрепата на Дю Геклен и французите. Между Кастилия и Франция от една страна, и Португалия и Англия от друга, избухва нова война.

Със смъртта на Джон Чандос, сенешал на Поату, на бойното поле и пленяването на Жан дьо Граи, каптал (феодална титла в Гаскония) на Бюш, англичаните са лишени от някои от най-добрите си пълководци във Франция. В поредица от внимателно планирани и проведени кампании на изтощение, избягвайки големите английски армии, Дю Геклен завладява много градове, включително Поатие през 1372 и Бержерак през 1377 г. През 1372 г. съюзният френско-кастилски флот удържа победа при Ла Рошел, унищожавайки английската ескадра. От своя страна англичаните отговарят с поредица от опустошителни набези – chevauchées.

След смъртта на Черния принц през 1376 г. и на Едуард III през 1377 г. на английския престол се възкачва непълнолетният син на принца – Ричард II. След това, със смъртта на Дю Геклен през 1380 г. и продължаващите стълкновения с шотландците на северните граници на Англия (например загубата в битката при Отърбърн), военните действия между страните постепенно заглъхват. Изтощението от войната и вътрешните проблеми на двете страни водят до сключване на примирието в Люлингем през 1389 г. То е удължавано много пъти преди отново да се стигне до открита война и се оказва най-дългият период на мир през Стогодишната война.

Втори мирен период (1389 – 1415)

По време на този период от конфликта Англия е ангажирана повече с вътрешни борби (въстанията в Ирландия и Уелс са придружени от две отделни граждански войни) и подновените гранични схватки с Шотландия отколкото с външна политика. Стремежите на ирландците за независимост и произтичащите неприятности за англичаните съпътстват по-голямата част от царуването на Ричард II, който не успява да ги разреши до загубата на трона и живота си от братовчед си Хенри, който му отнема властта през 1399 г. Макар че новият крал, коронован като Хенри IV, планира кампании във Франция, той не успява да ги приведе в действие по време на краткото си управление.

През 1400 г. в Уелс избухва бунтът на Оуайн Глиндур, който е потушен едва през 1415 г. и който в действителност довежда Уелс до състояние на полузависимост за няколко години. В Шотландия промяната на властта в Англия предизвика нова серия от гранични набези, на които англичаните отговарят с нашествие в шотландските земи през 1402 г. и поражението на шотландската армия в битката при Хомилдън Хил. Спорът за плячката от похода между краля и Хенри Пърси, граф на Нортъмбърланд, прераства в дълга и кървава борба между двамата за управлението на Северна Англия, която приключва с почти пълното унищожение на семейството на Пърси през 1408 г. През този период Англия се сблъсква с многократни набези от страна на френските и скандинавски пирати, които водят до голям спад на търговията и намаляват флота ѝ. Тези многобройни проблеми водят до постоянно отлагане на спора с Франция до 1415 г.

В същото време френският крал Шарл VI изпада в състояние на умопомрачение и във Франция също започва открит конфликт за властта – между братовчед му Жан Безстрашни и брат му Луи Орлеански. След убийството на Луи неговото място като опонент на Жан заема родът Арманяк. Към 1410 г. и двете страни се опитват да се домогнат до помощта на английските войски в гражданската война.

Успехи на Англия при Хенри V (1415 – 1429)

Заключителната фаза на военните действия, водени на територията на Франция между 1415 и 1435 г., е най-известният период на Стогодишната война.

От възкачването си на трона през 1399 г. Хенри IV планира отново обявяването на война. Това се отдава едва на сина му Хенри V. През 1414 г. той отхвърля предложението на Арманяк за възстановяване на границите в Бретан в замяна на подкрепата му. Вместо това той иска връщане на териториалното статукво от времето на Хенри II. През август 1415 г. английският крал дебаркира с армията си край Арфльор и го превзема, макар че градът се съпротивлява по-дълго от очакваното, което води до това, че по времето, когато англичаните могат да продължат похода си, по-голямата част от подходящото време за кампанията е минало. Въпреки че е изкушен да потегли директно към Париж, Хенри избира да продължи експедицията си във Франция през окупирания от англичаните Калѐ. В кампания, напомняща на тази при Кресѝ, той се озовава без припаси и без възможност за маневриране срещу много по-голямата френска армия в битката при Азенкур, на север от Сома. Независимо от пречките победата на Хенри е пълна: френското поражение е катастрофално, съпроводено със загубата на много от водачите на Арманяк. Около 40% от френската аристокрация е унищожена при Азенкур.

Хенри завладява по-голямата част от Нормандия, включително Кан (през 1417 г.) и Руан (през 1419 г.). Английският крал сключва съюз с херцога на Бургундия – Филип, който е завладял Париж след убийството на Жан Безстрашни през 1419 г. За пет години Хенри подчинява половината Франция. През 1420 г. той преговаря с изпадналия в умопомрачение Шарл VI, с когото подписва договор в Троа, според който Хенри трябва да се ожени за дъщерята на френския крал, Катрин Валоа, и се провъзгласява за негов наследник, заобикаляйки по този начин законния наследник на френския престол – тогавашния дофин, който е обявен за нелегитимен (след сключването на договора от Троа, чак до 1801 г. кралете на Англия носят символично и титлата „крале на Франция“). На следващата година Хенри влиза в Париж, където договорът е официално потвърден от Генералните щати.

Успехите на Хенри завършват с пристигането във Франция на шестхилядна шотландска армия. През 1421 г. Джон Стюарт, ърл на Бюкън, побеждава числено превъзхождащите го английски войски в битката при Божé. Английският военачалник – Томас, херцог на Кларънс, и по-голямата част от високопоставените английски командири са убити в битката. Скоро след поражението, през 1422 г. крал Хенри V умира в Мо. Единственият му наследник, Хенри VІ, веднага е провъзгласен от англичаните за крал на Англия и Франция. През същата година умира и Шарл VI. Привържениците на Арманяк обаче остават верни на неговия син (коронован като Шарл VІІ) и военните действия в централна Франция продължават.

През 1423 г. в битката при Краван обединените френско-шотландски войски претърпяват тежки загуби. В това сражение около четири хиляди англичани успяват да удържат победа срещу трикратно превъзхождащия ги враг. В резултат на поражението е прекъсната връзката на французите между Пикардия и южната част на Франция. Териториите, поддържащи френския крал, са прерязани наполовина. И двете части са принудени да воюват поотделно, лишени от възможността да се притекат на помощ една на друга, което нанася сериозен удар на каузата на Шарл VII. Поражението при Краван е последвано от още няколко загубени сражения за французите и особено това при Верньой (юли 1424), наричано „втори Азенкур“.

Англичаните продължават военните действия и през 1428 – 29 г. обсаждат важния френски град Орлеан. По време на продължителната обсада французите атакуват английския обоз с продоволствие край селцето Руврѐ. Схватката се превръща в кървава битка, която получава името „Битката на херингите“ и която завършва с победа за англичаните под ръководството на рицаря Джон Фастолф. Фастолф нарежда каруците (предимно натоварени с херинга) в кръг около стрелците си и оставя на полето няколкостотин убити французи.

Жана д'Арк. Изгонването на англичаните и обединението на Франция (1429 – 1453)

Франция през 1435 г.

През 1424 г. чичовците на Хенри VI влизат в конфликт за регентството над едногодишния крал и един от тях, Хъмфри, херцог на Глостър, се жени за Жаклин, графиня на Хенегау, и нахлува в Холандия, за да възстанови бившите ѝ владения, което води до сблъсък с херцога на Бургундия, Филип III.

Към края на 1428 г. англичаните обсаждат Орлеан. Силите им са недостатъчни за пълна блокада на града, но превъзхождащата ги по брой френска армия не предприема никакви активни действия. През 1429 г. Жана д'Арк, известна още като „Орлеанската дева“, убеждава Шарл да ѝ повери малка армия, за да свали обсадата на Орлеан. Тя повдига духа на войниците си, които атакуват начело с нея английските обсадни укрепления и принуждават противника да отстъпи и да вдигне обсадата на града. Вдъхновени от примера на Жана, французите освобождават няколко важни крепости по река Лоара. Скоро след това 8-хилядна френска армия, предвождана отново от нея, побеждава англичаните в битката при Патѐ. Тази победа отваря пътя към Реймс, където дофинът е коронован като крал на Франция под името Шарл VII.

Жана д'Арк. Картина от 1863 г.

През 1430 г. Жана е заловена от бургундците, които я предават на англичаните. Тя е съдена от съд по обвинения в ерес и е екзекутирана на следващата година. След нейната смърт френското настъпление постепенно замира и започват преговори. През 1435 г. обаче бургундците на Филип III преминават на френска страна, като подписват договора от Арас и връщат Париж на краля на Франция. Лоялността на бургундците е ненадеждна, но съсредоточаването върху разширяването на владенията им в Нидерландия намалява намесата им във Франция. Това, както и продължителното примирие, дава на Шарл възможност и време да реорганизира армията и правителството. Той централизира френската държава и заменя феодалното опълчение с по-модерна професионална армия, която може да използва своето числено превъзходство. Акцентът на реформите му е поставен след примирието в Тур от 1444 г.

Френските командири, повтарящи стратегията на Дю Геклен, освобождават град след град. През 1449 г. французите заемат отново Руан. На следващата година графът на Клермон и Артюр дьо Ришмон (бъдещия Артюр III, херцог на Бретан) разгромяват в битката при Формини английска армия, която се опитва да облекчи обсадата на Байо. Французите превземат Каен на 6 юли, а през 1451 г. – градовете Бордо и Байон. Англичаните, под командването на Джон Талбът, граф на Шрусбъри, опитват да си възвърнат Гаскония, където местното население все още съхранява верността си към английската корона и ги посреща добре. През 1453 г. обаче те претърпяват съкрушителна загуба от Жан Бюро в битката при Кастийон. В сражението Талбът повежда малоброен англо-гасконски отряд във фронтална атака срещу френския укрепен лагер и неговата артилерия. Това се смята за последната битка в целия конфликт. През същата година капитулацията на английския гарнизон в Бордо слага фактически край на Стогодишната война.

След завладяването на Бордо, през 1453 г. в Париж е сключен мирен договор, съгласно който Англия запазва на френска територия само Калѐ (той остава английски до 1558 г., когато френските войски, водени от херцог Франсоа дьо Гиз, го завладяват). Англия допълнително е отслабена от Войната на розите и не прави нов опит да завладее Франция.

Резултати

100-годишната война нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък, за възстановяването от който са ѝ нужни десетилетия. Хиляди умират от глад, чума, дизентерия и бандите, които тероризират населението. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. Наследникът на Шарл VII, Луи XI, печели от отслабването на благородничеството. Той успява да подчини благородниците и да обедини Франция под кралската власт, опирайки се на съюза си със средната класа. От руините на войната се появява нова Франция. След войната Англия отстъпва мястото си на континентална сила и все повече започва да се оформя обликът ѝ на бъдеща морска сила.

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция

https://bg.wikipedia.org/wiki/Стогодишна_война

[Hatshepsut]

Кралство Бургундия

Кралство Бургундия (на френски: Royaume de Bourgogne) е събирателното наименование за няколко различни държави, разположени през Средновековието в района на долината на Лоара. Територията на историческа Бургундия се състои от граничните райони на Франция, Швейцария и Италия и включва големите съвременни градове Женева и Лион.

Като политическа единица Бургундия е съществувала в много форми с различни граници, по-специално, в различни периоди е била разделена на Горно и Долно кралство Бургундия и Прованс. Две държавни единици, съществували през VI и XI век, са били наричани Кралство Бургундия (имат историографските имена Първо кралство Бургундия и Второ кралство Бургундия /Арелат/). В други периоди в историческата територия на Кралство Бургундия са съществували и Кралство Прованс, Херцогство Бургундия и графство Бургундия.

Кралство на Бургундите (411–534 г. сл. Хр.)

Кралството на бургундите в Савоя през 443 г.

Бургундия носи името си от германското племе бургунди, произхождащо от Скандинавия и заселило се на остров Борнхолм в Балтийско море, който на старонорвежки е бил Burgundarholmr („Остров на бургундите“). Оттам те мигрирали на юг през германски земи в Римска Галия и се заселили в Западните Алпи и долината на Рона, основавайки варварското кралство на бургундите.

Първият документиран, макар и исторически непотвърден, крал на бургундите е Хюки (Гибика), живял в края на III век. След като прекосили Рейн през 406 г., бургундите се заселили като федерати в римската провинция Долна Германия по протежение на Средния Рейн. Положението им се влошило, когато около 430 г. бургундите, водени от крал Гундагар, предприели серия от нападения в съседна Галия Белгика. През 436 г. обединените римски и хунски сили под командването на Флавий Аеций нанасят съкрушително поражение на бургундите близо до Вормс (тези събития формират централния сюжет на средновековната поема „Нибелунгите“).

След поражението си, остатъците от бургундите се заселват отново като федерати в района на Сапаудия (бъдещата Савоя) в римската провинция Максима Секванорум от 443 г. Усилията им да разширят кралството си надолу по река Рона ги довеждат до конфликт с вестготското кралство на юг. След падането на Западната Римска империя през 476 г. бургундският крал Гундобад сключва съюз с могъщия франкски крал Хлодвиг I срещу заплахата от италианското остготско кралство на Теодорих Велики. Той управлява бургундските земи въз основа на Бургундската правда, ранен германски правен кодекс.

Упадъкът на кралството започва, когато те са нападнати от бившите си съюзници франките. През 523 г. синовете на Хлодвиг I повеждат военна кампания в бургундските земи, подбудена от майка им Клотилда, дъщеря на крал Хилперик II, убит от Гундобад. През 532 г. бургундите са окончателно победени от франките при Отюн, след което крал Годомар е убит, а бургундските земи са анексирани от Франкската империя през 534 г.

Франкско кралство Бургундия (534–843)

Бургундия като част от Франкското кралство от 534 до 843 г.

След завладяването на Бургундийското кралство, на негова територия съществува Франкското кралство Бургундия. В периодите 561–592 и 639–737 г. няколко владетели от франкската династия на Меровингите използват титлата „крал на Бургундия“.

Кралство Прованс (855–863)

Империята на Карл Велики е разделена на три части с Вердюнския договор от 843 г. между неговите внуци, което води до разделяне на земите на Кралство Бургундия между Западно- и Средно-франкските кралства. Западно-франкското кралство получава по-малката северозападна част от Кралство Бургундия, върху чиито земи по-късно се формира Френското херцогство Бургундия. По-голямата част от Бургундия с градовете Виен и заедно с Прованс става част от краткотрайното Средно-франкско кралство, което включва земи от Северно море до Южна Италия, управлявани от император Лотар I. Малко преди смъртта си през 855 г. Лотар I от своя страна разделя Средно-франкското кралство между синовете си на три части - кралствата Лотарингия, Прованс и Италия. Провансалското кралство, паднало под властта на Карл Младши, се състои от Прованс и Долна Бургундия, докато Горна Бургундия става част от Кралство Лотарингия. Това разделяне води до редица конфликти, тъй като по-старите Каролинги, управлявали Западно-франкски и Източнофранкски кралства, се смятат за законни наследници на Средно-франкските кралства.

Тъй като Шарл Провансалски бил твърде млад, за да управлява, фактическата власт била поверена на регент, граф Жерар II Виенски, чиято съпруга била снаха на император Лотар I. Жерар бил силен регент и защитавал кралството от нападения на викингите, които стигали до Виен. През 861 г. чичото на Шарл, крал Шарл Плешиви от Западна Франция, направил свой собствен опит да нахлуе в Кралство Прованс. Той завзел територия в северната част на кралството чак до Макон, но след това бил възпрепятстван от архиепископа на Реймс, Гинкмар.

Горна и Долна Бургундия (879–933)

Кралствата на Горна и Долна Бургундия от 879 до 933 г.

През 858 г. граф Жерар се съгласява, че ако Шарл Провансалски умре без наследници, Кралство Прованс ще премине към брат му Лотар II, който управлява в Лотарингия. Когато обаче Шарл умира през 863 г., по-големият им брат, крал Луи II Италиански, предявява претенции за Кралство Прованс. След конфронтацията бургундските епископства Лион, Виен и Гренобъл, управлявани от Жерар, са прехвърлени към Кралство Лотарингия на Лотар II, докато Прованс с Арл, Екс-ан-Прованс и Амбрен попада под управлението на италианския крал Луи.

След смъртта на бездетния Лотар II, кралството му е разделено с Мерсенския договор през 870 г. между краля на Източна Франция, Луи Немски, който получава по-голямата източна част на Лотарингия, и краля на Западна Франция, Шарл Плешиви, който получава по-малката западна част на Лотарингия и бургундските епископства Лион, Виен и Гренобъл.

След свалянето на Шарл Плешиви през 877 г. и смъртта на недееспособния му син Луи Плешиви две години по-късно, франкският благородник Бозон се провъзгласява за „крал на Бургундия и Прованс“ във Виен през 879 г. и основава своето кралство Долна Бургундия и Прованс.

Горна Бургундия остава под влиянието на източнофранкския крал Шарл Дебели. Тя е съсредоточена в днешна Западна Швейцария и включва някои съседни територии, които сега са части от Франция и Италия, и земите, които по-късно стават известни като Франш-Конте. От 887 г. тези северни територии образуват Кралство Горна Бургундия, провъзгласено от Велф Рудолф I Бургундски в Сен Морис, Швейцария.

Кралство Арелат (933–1378)

Кралство Арелат (1033–1378)

Рудолф II, владетелят на Горна Бургундия, получава Долна Бургундия от Хуго дьо Арл през 933 г. и създава кралство, известно като Кралство Арелат (от името на столицата му, Арл или Арелат). Кралството съществува независимо до 1033 г., когато е погълнато от Свещената Римска империя при Конрад II. То става едно от трите кралства на средновековната империя, заедно с Германското кралство и Италианското кралство.

В рамките на империята Кралство Арелат постепенно се разпада, тъй като териториите му са или разделени между наследници, или загубени чрез дипломация и династични бракове.

До 1378 г., когато Кралство Арелат престава да съществува, големи части от него вече са присъединени към графство Савоя в рамките на Свещената Римска империя. През 1349 г. бездетният Умбер II продава Дофина на френския крал Филип VI. Основното условие на продажбата е наследникът на френския трон да носи титлата Дофин, която се спазва оттогава до Френската революция. Първият дофин на Франция е внукът на Филип, бъдещият крал Шарл VI, който получава титлата „дофин“ при раждането си.

„Трето кралство на Бургундия“

Владенията на бургундската династия Валоа по време на управлението на Шарл Смел през втората половина на 15 век

В края на 15 век херцог Шарл Смели замисля проект за обединяване на териториите си в „Трето кралство на Бургундия“, като той самият да е напълно независим монарх. Карл дори убеждава император Фридрих III да го короняса за крал в Трир. Планираната церемония не се провежда, тъй като императорът избягал през нощта на септември 1473 г., недоволен от отношението на херцога към него. Херцогството в крайна сметка престава да съществува като независима държава след поражението и смъртта на Карл в битката при Нанси.

Битката при Нанси (на френски: Bataille de Nancy) се състои на 5 януари 1477 г. като последен епизод от Бургундските войни. В нея набързо събраната бургундска армия на херцог Шарл Смели (около 10 000 души) е разгромена от значително превъзхождащи лотарингско-швейцарски сили, а Шарл Смели загива. Битката бележи края на забележителното Бургундско херцогство, тъй като то остава без мъжки наследник и преминава в ръцете на австрийските Хабсбурги.

Бургундско херцогство

Херцогство Бургундия в годините на основаването си

Бургундското херцогство (на латински: Ducatus Burgundiae; на френски: Duché de Bourgogne; на нидерландски: Hertogdom Bourgondië) е историческа държава, съществувала от 880 до 1477 година, на територията на днешна Източна Франция. Негова столица е бил град Дижон.

Бургундското херцогство не бива да се бърка с далеч по-старото Кралство Бургундия.

През 9 век с отслабването на Каролингите започва и раздробяването на френските територии на дребни феодални държави. През 880 година Рихард I Съдник започва да обединява няколко графства в Източна Франция, които впоследствие образуват Бургундското херцогство, признато от краля в началото на 10 век. Смъртта на херцог Шарл Дръзки довежда до присъединяването на южната част на Бургундия към Франция (вече единно кралство), а северните ѝ територии попадат под контрола на Хабсбургите.

В периода на Късното Средновековие Бургундия е една от силните френски феодални държави. Един от херцозите ѝ, Жан II Безстрашни, участва в битката край Никопол през 1396 година, но войската му е разбита от турците. По-късно, през 14 век, управляващата династия Валоа успява да си осигури контрол върху Ниските земи.

https://uk.wikipedia.org/wiki/Бургундське_королівство

https://bg.wikipedia.org/wiki/Битка при Нанси

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бургундско херцогство

[Hatshepsut]

Възход и криза. Франция от 1461 до 1589г.

Общ преглед на периода

Периодът от края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя успява да се обедини, да заиграе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до известна степен унищожава постиженията на предишните крале. През 60-те години на XV век най-сериозната заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските херцози целенасочено се борят против обединението на страната под властта на краля. При Луи XI (1461 – 1483) конфликтът постепенно назрява. Бургундският херцог Филип успява да организира срещу него съюз на видните благородници, наречен Лига за обществено благоденствие и да проведе успешни военни действия. Луи XI е принуден да отстъпи и да даде Нормандия на брат си, член на Лигата. През 1467 г. херцог на Бургундия става Шарл, наречен Смелия. Той повежда още по-агресивна политика. Когато обаче Луи отнема Нормандия от брат си, Шарл предизвиква въстание и принуждава краля да преговаря. На срещата в Перон край Лиеж Шарл успява да залови Луи XI и да му наложи още по-унизителен мир. С това обаче успехите му се изчерпват. Слабата подкрепа от страна на Англия и появата на швейцарски наемници във френската армия обръщат войната. През 1472 г. Шарл е разбит при Бове, през 1476 г. – при Грансон, а през 1477 г. – при Нанси. В тази последна битка той умира. Така мощта на Бургундия е сразена, а и Шарл не оставя мъжки наследник. Неговата дъщеря Мария Бургундска се оказва наследник на огромни земи на границата между Франция и Германия. Луи XI не успява да предотврати сватбата ѝ с австрийския престолонаследник Максимилиан I, който наследява Бургундия. Така се създава смъртна опасност за Франция и войната продължава. Първоначално Максимилиан I има успех и печели битката при Гинегат (1479), но в крайна сметка е принуден да признае правото на Франция да владее част от бургундското наследство. През 1482 г. обаче Мария Бургундска умира и всички нейни владения остават под властта на австрийските Хабсбурги. Оттук започва конфликтът между Франция и Хабсбургите, който бележи тяхната история в продължение на четири века.

Франсоа I

Франсоа I (1515 – 1547) води общо пет войни с Хабсбургите, през които отслабва силите на страната без да постигне особен успех (виж Войни между Хабсбурги и Валоа). През войната от 1521 – 1526 г. е разбит при Павия и пленен, като се налага да отстъпи много земи, за да се откупи. Едва в петата война от 1542 – 1544 г. Франция получава надмощие, като нарушава всички неписани правила на международните отношения и се съюзява с Османската империя. През 1543 г. френско-османски флот атакува Ница и я превзема, което всява паника в цялото западно Средиземноморие. Освен това Франсоа отстъпва пристанището Тулон като квартира на османците. Според договора от Крепи Франция отново е първостепенна сила в Европа.

Под влиянието на Германия във Франция навлиза протестантството. Френските протестанти се наричат хугеноти, последователи на учението на Жан Калвин. Те са по-крайни от лутераните, които преобладават в Германия и предпочитат църковен ред, при който има повече демокрация и по-малка дистанция между висшите длъжности и вярващите. Протестантството се разпространява от 20-те години на XVI век въпреки ожесточените опити на Франсоа I и Анри II да го ограничат. Обхваща периферни провинции като Нормандия, Бретан, Гюйен, Лангедок, Прованс и Дофине. Хугенотите имат свои замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила. След седем религиозни войни, (първата от 1562 – 1563 г., последната от 1579 – 1580 г.) хугенотите са смазани. Един от най-кървавите погроми над тях е Вартоломеевата нощ. На 24 август, деня на Свети Вартоломей, католиците изненадващо нападат протестантите и избиват около 3000 от тях, включително водача им Гаспар дьо Колини.

Окончателно обединение на Франция

Периодът след края на Стогодишната война бележи значителен възход за Франция. Тя се обединява и играе водеща роля в Европа, но следва остра династическа, социална и религиозна криза, която до известна степен анулира постиженията на предишните крале. През 60-те години на XV век най-сериозната заплаха за целостта на Франция остава Бургундското херцогство. Могъщи и блестящи, бургундските херцози целенасочено се борят против обединението на страната. При Луи XI (1461 – 1483) конфликтът постепенно назрява и в началото кралят се принуждава на отстъпки. През 1465 г. кралската армия е победена и с договора от Конфлан аристократите получават голяма свобода. Кралят обаче е подкрепен от буржоазията, с чиято помощ създава нова армия. През 1472 г. новият бургундски херцог Шарл Смели е разбит при Бове, а през 1477 г. – при Нанси, където умира. Така мощта на Бургундия е сразена, но опасността от нея продължава, защото дъщерята на Шарл Мария Бургундска се омъжва за Максимилиан I Хабсбург и той наследява Бургундия. Колкото и това да не се харесва на френските крале, австрийските Хабсбурги стават господари на част от Франция.

Анна Бретанска

Последната преграда пред пълното обединение е Бретан, чиито херцози винаги са били независими от Париж. През 1490 г. отново една млада наследничка държи съдбата на Франция в ръцете си – бретанската принцеса Анна. За да спаси херцогството, тя става следваща съпруга на Максимилиан I Хабсбург, което идва много за французите. Стреснати от перспективата да бъдат обградени от две страни от хабсбургски владения, те атакуват Бретан. Под техен натиск папата анулира брака на Анна и тя е принудена да се омъжи за Шарл VIII (1491). Така на практика Бретан се присъединява към Франция. Когато Шарл VIII умира, новият крал Луи XII (1498 – 1515) също се жени за Анна, за да гарантира съюза.

Европейската политика на Франция (1494 – 1559 г.)

Шарл VIII води разумна вътрешна политика на консолидиране основите на кралската власт, но външната му политика е авантюристична и безплодна. Той решава да нападне Италия и да завладее Неапол, върху който има далечни претенции (виж Войни между Хабсбурги и Валоа). През 1494 г. армията му нахлува в Пиемонт и Милано и без сериозни сражения превзема Неапол. Против него се създава мощна коалиция, която го принуждава да се върне в родината си без да постигне нищо. Така Франция за пръв път се замесва в голямата европейска политика извън своята територия. Това става възможно след нейното обединение и стабилизирането на централната власт.

Поражението на французите при Павия, 1526

Луи XII продължава италианската политика и напада Милано. Той също не постига трайни успехи, но настройва против страната си Испания, Свещената римска империя и италианските републики. Едва при Франсоа I д'Ангулем (1515 – 1547) идват по-трайни успехи: победата при Мариняно (1515), сключването на Болонския конкордат с папата (1516) и завладяването на Милано. Франсоа I води общо пет войни с Хабсбургите, с които отслабва силите на страната без да постигне особен успех. Те включват пленяването му при Павия (1525) и съюза с османците (1543), който нарушава всички неписани правила на християнските владетели. Той спомага да новия възход на френските крале, затвърден с договора от Крепи (1544). Друг фактор в полза на Франция е започналата Реформация в Германия. Новият крал Анри II (1547 – 1559) се притича на помощ на протестантите след поражението им при Мюлберг. Оттам започва последната война между Хабсбургите и Валоа (1552 – 1559). Тя се води с променлив успех: след поражението при Сен Кантен през 1557 г. Франция обявява банкрут, но след това превзема Кале – последната английска крепост на континента. Мирните договори Като-Камбрези през април 1559 г. запазват Кале за Франция, но тя признава пълния провал на своите италиански амбиции.

Хугенотство и религиозни войни

Вартоломеевата нощ (24 август 1572 г.)

Хугеноти се наричат френските протестанти, последователи на учението на Жан Калвин. Те са по-крайни от лутераните, които преобладават в Германия и предпочитат църковен ред, при който има повече демокрация и по-малка дистанция между висшите длъжности и вярващите.

Във Франция протестантството се разпространява от 20-те години на XVI век, въпреки ожесточените опити на Франсоа I и Анри II да го ограничат. Обхваща периферни провинции като Нормандия, Бретан, Гюйен, Лангедок, Прованс и Дофине., както и два от най-важните градове в кралството – Орлеан и Лион. Тъй като голяма част от аристокрацията също приема протестантството, то се закрепва. Хугенотите имат свои замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила. Това води до избухването на серия от религиозни войни, в които Англия и нидерландците подкрепят своите събратя протестанти, а Испания – католиците. В тези войни начело на католиците стоят херцозите на Гиз, подкрепяни от кралицата майка Катерина Медичи, а водачи на хугенотите са Гаспар дьо Колини и Антоан дьо Бурбон – крал на Навара. Синовете на Анри ІІ: Франсоа ІІ (1559 – 1560), Шарл ІХ (1560 – 1574) и Анри ІІІ (1574 – 1589) заемат компромисна позиция и се опитват да лавират.

Религиозните войни започват с клането във Васи през 1562 г., когато са избити стотици хугеноти. В първите конфликти загиват водачите на воюващите фракции. Мирът от Сен-Жермен (1570) гарантира на хугенотите четири крепости. Той послужва като примамка за хугенотите, които се събират в Париж. На 24 август 1572 г. настъпва Вартоломеевата нощ – 20 000 хугеноти са вероломно избити, от тях 3000 само в столицата. Загива адмирал Колини, а синът на Антоан дьо Бурбон – Анри Наварски, бъдещият Анри IV, оцелява само защото приема католическата вяра. Въпреки страшната катастрофа хугенотите съхраняват военната си сила, особено в крепостта Ла Рошел. Създават собствена военна организация, с която възвръщат влиянието си. Във „войната на тримата Анри“ (1585 – 1589): Анри ІІІ, Анри Наварски и Анри дьо Гиз надмощието е вече на тяхна страна. Първите двама стават жертва на покушения, а Анри Наварски наследява короната. Това събужда остра реакция на католиците, а Испания изпраща войски в Париж, в опит да им помогне. Чак след победата при Иври (1590) и прогонването на испанците (1598) новият крал поставя край на религиозните войни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Франция Европейски_възход

https://bg.wikipedia.org/wiki/История_на_Франция Възход_и_криза

[Hatshepsut]

Хугенотски войни (1562-1598)

Религиозни или хугенотски войни се наричат серия от граждански войни между католици и протестанти (хугеноти), които раздират Франция при управлението на последните крале от династията Валоа между 1562 и 1598 г. Освен религиозния сблъсък, войните са и борба между различни влиятелни аристократични фамилии за контрол над престола и в крайна сметка за наследството на угасващата кралска династия.

Начело на хугенотите са Бурбоните (принц Конде, Анри Наварски) и адмирал Колини, а католиците се предвождат от кралицата-майка Катерина де Медичи и могъщите херцози Гиз. Върху събитията във Франция се опитват да влияят от съседните страни – Англия (Елизабет I), Обединените нидерландски провинции, германските протестантски принцове и швейцарците поддържат хугенотите, а Испания (Филип ІІ), папата и Савоя – католиците. Войните приключват с възкачването на престола на Анри Наварски и с подписването на Нантския едикт (1598), признаващ правото на протестантите във Франция да изповядват свободно религиозните си убеждения.

Причини: поява на протестанти във Франция

Протестантството се разпространява във Франция от 20-те години на XVI век, въпреки ожесточените опити на Франсоа I и Анри II да го ограничат. Обхваща главно южни и западни провинции като Бретан, Гюйен, Лангедок, Прованс и Дофине, както и донякъде Нормандия на север. Засяга и два от най-важните града в кралството – Орлеан и Лион. Тъй като голяма част от аристокрацията също приема протестантството, става възможно то да се укрепи много добре. Хугенотите имат свои замъци, цели райони са под контрола им и притежават значителна военна сила.

След смъртта на Анри II по време на рицарски турнир, той е наследен от тримата си сина: Франсоа II (1559 – 1560), Шарл IX (1560 – 1574) и Анри III (1574 – 1589). Първите двама са деца, когато сядат на престола, а страната се управлява от деспотичната им майка Катерина де Медичи. Тази персонална слабост на монархията, икономическата криза, последвала тежките войни и активната роля на три големи аристократични рода в управлението са конкретните причини да се стигне до жестоките религиозни войни след 1562 г. Два от тези родове – Гиз и Монморанси са католици, а третият – Бурбон, са протестанти. Изявени протестантски фамилии стават и тези на Конде и Колини.

В началото на 60-те години за хугенотите изглежда, че превръщането на цялата нация в протестантска е неминуемо. Пропагандата им в устен и печатен вид придобива такива размери, че останалата част от обществото е шокирана. Трите групировки се сблъскват за влияние върху малкия Франсоа ІІ. През 1560 г. е разкрит заговор на хугенотите за отвличане на краля, който предизвиква брутални репресии от страна на Гизите. Едва след смъртта на Франсоа, когато Катерина де Медичи става регент, се прави опит за помиряване. Франсоа дьо Гиз, Ан дьо Монморанси и Антоан дьо Бурбон са повикани в Париж, за да се разберат помежду си. Провалът на този опит и клането във Васи (1 март 1562) водят пряко към първата религиозна война.

Клането във Васи, картина от съвременник (ХVІ в.)

Клане във Васи (на френски: Massacre de Wassy) се снарича инцидент на 1 март 1562 г., с който започват Религиозните войни във Франция.

На връщане от провинциалното си имение към Париж водачът на католическата партия Франсоа дьо Гиз, заедно с голяма група рицари, минава през селцето Васи. Там вижда хугеноти (протестанти), извършващи неделно богослужение в църквата си и празнуващи януарския едикт (издаден от Шарл ІХ, с който за първи път на хугенотите се дава право, макар и ограничено, да изповядват свободно религията си). Цялата фамилия Гиз остро се противопоставя на едикта, което вероятно е причина за намалена търпимост по време на инцидента.

Неочаквано хугенотите разпознават херцога и започват да крещят към него и хората му. Те обаче са се събрали вътре в селището, което противоречи на едикта, при това се намират на неговата земя. В началото рицарите отвръщат с викове и заплахи, след което с извадени мечове се втурват сред неверниците. Ситуацията бързо излиза от контрол. За кратко време са убити няколко десетки хугеноти, между които жени и деца. Точната цифра остава неясна, различните източници дават между 23 и 60 убити и около 140 ранени от общо 500 – 600 души.

Събитието бързо се разчува и хугенотите по цяла Франция са възмутени. Те се въоръжават и организират армии за защита на правата си. Гиз обаче не смята да се извинява, а заявява, че когато влезе в столицата, там също ще избие всички хугеноти. Регентката-майка Катерина Медичи се старае да остане неутрална, но в този случай настоява пред водача на хугенотите принц Конде да напусне Париж. Той бързо събира армия и превзема редица крепости по течението на Лоара (включително Орлеан), с което откъсва Париж и околностите му от Южна Франция. С тези събития се поставя началото на първата религиозна война. Тя ще бъде последвана от още осем, което ще опустоши Франция и ще я изправи пред опасността от разпадане.

Първа война (1562 – 1563)

В тази война проличават някои специфики на конфликта изобщо: военно надмощие на католиците, намеса на външни сили (Англия, Испания), колебливо отношение на двора. Войната започва през юли 1562 г., когато Парижкият парламент обявява хугенотите за бунтовници и по този начин дава моралното право на Гиз да ги ликвидират. Тъй като са далеч по-малобройни (8 – 9% от населението), те се приготвят за отбрана и търсят помощ от другите протестанти в Европа. През септември 1562 г. Конде договаря с англичаните военна помощ, както и финансова в размер на 140 000 крони. Още на следващия месец английски войски окупират голяма част от северозападна Франция. Франсоа дьо Гиз, начело на кралската армия, се отправя срещу тях и възползвайки се от това, хугенотите съсредоточават силите си в Орлеан, откъдето възнамеряват да превземат Париж. Планът се забавя твърде много и дава възможност на Гиз да се върне и да пресрещне хугенотската армия при Дрьо, на запад от Париж.

Битката при Дрьо (картина от манускрипт от 1577 г.)

Тази първа битка (Битка при Дрьо) от религиозните войни (19 декември 1562 г.) е ожесточена и кървава и макар че и двете страни дават свидни жертви, победата е за католиците. Самият предводител на хугенотите – Конде – е пленен.

Гиз започва обсада на Орлеан – стратегическа крепост за противниците му, но на 18 февруари 1563 г., докато проверява позициите на хората си, е застрелян в гръб. Правителството обвинява ръководителите на хугенотите, че стоят зад извършителя – Жан Полтро дьо Мер, – но не може да докаже тезата си. Така че, останали без ръководителите си, двете враждуващи страни са по-склонни да се споразумеят. На 7 март Катерина де Медичи се среща с Конде и Колини в Амбоаз и се съгласява да признае протестантството за равноправна религия във Франция. Едиктът от Амбоаз слага край на първата война.

Втора война (1567 – 1568)

Помиряването очертава като основен проблем за Франция присъствието на англичаните на територията ѝ. Още през юли 1563 г. те са принудени да се приберат в пристанището Хавър, който капитулира няколко дни по-късно. Напразно Елизабет изпраща подкрепления – през април 1564 г. с договора от Троа тя се отказва от претенциите си не само към Хавър, но и към Кале – град, който е бил английски още от Стогодишната война, а през 1558 г. е превзет от французите.

Шарл ІХ

През септември 1563 г. специално събрание в Руан обявява Шарл ІХ за пълнолетен, с което парира опитите на хугенотите да поставят свой регент на младежа. В началото на следващата година от събора в Тридент се завръща Шарл дьо Лорен, кардинал и брат на убития Франсоа дьо Гиз. С твърд тон той убеждава кралицата майка да действа против хугенотите и постепенно обръща позицията на правителството. Конде е изолиран от властта, Испания и папата притискат Шарл ІХ да създаде католическа лига срещу ереста. В началото Шарл дипломатично отклонява предложението, но през 1565 г. се среща в испанския херцог Алба в Байон. Под натиска на Катерина де Медичи е подписано споразумение за общи действия срещу протестантите в Нидерландия и Франция.

През 1567 г. военните действия се подновяват, тъй като хугенотски войски се опитват да попречат на херцог Алба да организира атака срещу събратята им в Нидерландия. Католиците събират армия и предизвикват Конде и Колини край Поаси (10 октомври). Битката завършва без победител. След това на помощ на хугенотите идват германски войски от Пфалц и в ръцете им пада град Шартър – пряка заплаха за Париж. Конде тръгва към столицата, но е победен при Сен Дени (10 ноември). В тази битка смъртно ранен пада Ан дьо Монморанси.

Вход към пристанището на Ла Рошел, както е изглеждало през ХVІ в.

В началото на 1568 г. хугенотите превземат и Ла Рошел, важно пристанище, което им дава възможност да се свързват с англичаните по море. По-късно Ла Рошел ще стане тяхна главна крепост. През март същата година кралят и хугенотските водачи се срещат в Лонжумо и подписват мирен договор, повтарящ в общи линии точките от Амбоаз. Но тъй като никой не е доволен от него, скоро оръжията отново заговарят.

Трета война (1568 – 1570)

Тя е най-ожесточената от всички. В нея католиците вече са атакуващата страна. Към краля се създава специален Вътрешен съвет, наричан Кабинетът, в който влизат католици, включително епископи. Кабинетът заема крайна позиция против протестантизма и подготвя нов план за унищожаването му. Начело на кралските войски застава братът на Шарл ІХ херцог д'Анжу, бъдещият Анри ІІІ. Той маневрира срещу хугенотската армия в края на 1568 и началото на 1569 г. по течението на река Шарант. На 13 май се разиграва най-голямото сражение на религиозните войни – битката при Жарнак, спечелена убедително от католиците. Най-голямата им полза от победата е убийството на принц Конде, извършено по време на пленяването му. Разбити и обезверени, хугенотите се събират в Коняк, където идва и вдовицата на Антоан Наварски, заедно със своя 15-годишен син Анри, бъдещият Анри ІV. Там Анри е провъзгласен за водач на хугенотската партия. Адмирал Колини реоганизира силите си и съумява да възстанови изгубените позиции отпреди Жарнак. От юли до септември хугенотите дори обсаждат Поатие, но без успех.

Битката при Жарнак

С подкрепата на 5000 германски съюзници, на 4 октомври 1569 г. хугенотите приемат нова битка. Тя е при Монконтур и завършва с ново поражение. В края на битката швейцарската наемна пехота извършва решаващ пробив, пленени са 3000 хугенотски войници, заедно с артилерията и обоза си. Но католиците отново не се възползват от успеха. Докато хугенотите се затварят в Ла Рошел, кралят безуспешно се опитва да преговаря с тях. През пролетта на 1570 г. Колини събира силна армия в южна Франция, напредва по река Рона и побеждава кралската войска при Арне-льо-Дюк. Шарл решава, че продължаването на войната е безсмислено и на 8 август 1570 г. подписва прочутия договор от Сен Жермен. Това е най-добрият за хугенотите мир, тъй като им дава четири крепости (места за сигурност) – Ла Рошел, Монтобан, Ла Шарите и Коняк. Внезапно влиянието на хугенотите в двора нараства, Колини получава възможност да влияе на решенията на младия крал. Католическата партия е изолирана и счита това за крайно несправедливо.

Четвърта война (1572 – 1573)

Гаспар дьо Колини започва да чертае смели планове за съюз на Франция с Англия и въстаналите протестанти в Нидерландия срещу католическа Испания. С Елизабет І е сключен договор в Блоа, а Вилем от Насау превзема Монс, използвайки Франция като изходна точка. Най-страшно за католическата партия обаче е предложението за брак между Анри Наварски и най-малката сестра на краля – Маргьорит Валоа. Този брак би сложил край на мечтите на рода Гиз да наследи престола на гаснещата династия. През лятото на 1572 г. в Париж се събират хиляди хугеноти, за да присъстват на сватбената церемония. Създава се впечатлението, че сега те управляват града след няколко неуспешни опита да го превземат със сила.

Гаспар дьо Колини, худ. Франсоа Клуе

Междувременно се появява нова политическа партия, т. нар. Политици, оглавявани от Франсоа дьо Монморанси, син на починалия при Сен Дени херцог. Основната им цел е да помирят враждуващите религиозни групировки в името на силна Франция. Именно Монморанси постига мира в Сен Жермен и брачния съюз Валоа-Бурбон. Сватбата на 18 август той смята за свой триумф, но не предвижда реакцията на католиците, подкрепени от Катерина де Медичи. Те вярват че ще решат всички проблеми като убият Колини и четири дни по-късно е извършен атентат. Изстрелът по адмирала го ранява в ръката, а Шарл ІХ трябва да се кълне, че не стои зад това. На 24 август 1572 г. новият херцог на Гиз, прочутият по-късно Анри дьо Гиз, вдъхновява масови убийства на събраните в столицата хугеноти, като се започне от ранения Колини. В тази Вартоломеева нощ загиват над 3000 хугеноти, а в следващите дни още поне 10 000 в провинцията. Анри Наварски и новият херцог Конде се спасяват като приемат католицизма. Последицата от това ужасно клане е въстание на оцелелите на юг хугеноти, но те са твърде слаби, за да постигнат каквото и да било. Скоро кралските войски отнемат всичките им крепости освен Ла Рошел. Там, подкрепени от английския флот, те издържат обсадата, отказват да преговарят и през юни 1573 г. кралят издава нов декрет, т. нар. Ларошелски декрет, с който им възстановява някои права, но по-малки от предишните.