Людмила Живкова

[Panzerfaust]

Доста интересни неща каза Павел Писарев!

[Hatshepsut]

СВЕТОСЛАВА ТАДАРЪКОВА - Мистерии и факти '2012 - 05

Какво е отношението на Държавна сигурност към смъртта на Людмила Живкова?
Доста рових в Комисията по досиетата, разпитвах, но в крайна сметка там не ми дадоха нищо. А е имало какво. Защото ДС следи не само сътрудниците, но и самата нея.
Пръв започва вътрешният министър Ангел Цанев още в началото на 70-те.
Той има личен мотив: иска да открие компромати и заедно с други съзаклятници да свали семейство Живкови от власт. Но защо следващият ни министър Димитър Стоянов, най-верният човек на Тодор Живков, продължава да я следи. Дали той не се е уговорил с другия враг на Людмила - Милко Балев?
Днес ще чуете уникално интервю с дясната ръка на Живков - началникът на неговия кабинет. Човекът, който "коли и беси" при социализма - самият Милко Балев...

СВЕТОСЛАВА ТАДАРЪКОВА - Мистерии и факти '2012 06

Вярно ли е, че Леонид Брежнев, първият човек на СССР, най - могъщият лидер на 70-те години е против Людмила Живкова?  Вярно ли е, че той я отстранява от сцената? Тази версия се шири деситилетия наред. А може би някой нарочно я пуска и подклажда за да не се знае до днес кой всъщност ликвидира Людмила.
Сега ще научите истината, че Брежнев няма нищо общо. Като близък приятел на Живков той даже страда за смъртта ѝ. Защото когато разбира, че е неиличимо болен от рак именно Людмила го свързва с Ванга за съвет. И още едно сякаш съвпадение: Брежнев умира само година след Людмила през 1982-ра.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Богомил Райнов "Людмила — мечти и дела":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8875

[Hatshepsut]

Добавих анкета към темата, който желае, може да гласува.

На първо четене, аз гласувах с неутрална позиция. След като се запозная по-подробно с биографията и дейността на Людмила Живкова, може да си променя позицията и вота в анкетата.

[Panzerfaust]

Моят отговор в анкетата е "По-скоро отрицателно". Като положителни страни в Людмила Живкова мога да изтъкна: опитите ѝ да вкара различен от официалния комунистически светоглед (макар с утопични и окултни нотки); някои културни прояви и инициативи; исторически чествания и изследвания (от екипът, близо до нея). Като отрицателни страни мога да изтъкна: най-близката принадлежност към престъпния комунистически режим - цлен на ЦК и Политбюро на БКП; цензурата, която като ръководител продължава да се упражнява в подведомствените ѝ Комитет за култура и Комисия за наука, култура и образование, както и като председател на Съвета на председателите на творческите съюзи; разточителни разходи при ѝ всичките дейности (угаждането на всичките прищявки ѝ от Тодор Живков); нанасянето на щети върху българската историография от страна на екипа ѝ, от които още страдаме; битовизирането на българския фолклор; грозната "модернистична" естетика във визуалните изкуства тип Светлин Русев; и не на последно място - налагането на крайно грозния Людмила-Живковски брутализъм в архитектурата, често на мястото на стари и значими от архитектурна гледна точка стари сгради, монументи и градски пространства (говоря за сгради като НДК, пощите в Пловдив и Русе, партийните домове в окръжните градове и т.н.). Не без помощта на Людмила Живкова и действията ѝ, както и тези на кръга около нея имаме тъпотии като култа към Ванга, тракомански изблици, а също и днешната патриотарщина. На днешната патриотарщина тип "Възраждане", МЕЧ и "Величие" трябва да се обърне по-специално внимание, понеже тя няма почти нищо общо със стария царски национализъм, а е синкретизъм между комунистически и псевдопатриотични постулати. Поради всичко това, за мен Людмила Живкова не е най-отвратителната комунистка на света, но далеч не смятам, че има положителна роля за обществото. Най-лесно е това да го видим по последователите ѝ, които показаха истинското си лице след промените. Хора като Любомир Левчев, Светлин Русев, Нешка Робева и т.н. бяха/са меко казано отвратителни.

[Hatshepsut]

Авторът на последната книга за Людмила Живкова: Липсват данни да е имало разследване за смъртта й

Обемната биографична книга със заглавие "Животът и смъртта на Людмила Живкова" е плод на многогодишния труд на Иво Милев. Авторът извършва колосален труд - запознава се с 50 000 страници архивен материал, за да осветли с достоверността на документите истината за Людмила Живкова. Всичко започва като проект за игрален филм и завършва с книга.

Ето какво още ни разказа за работата си по любопитното четиво самият автор - Иво Милев.

- Г-н Милев, книгата ви "Животът и смъртта на Людмила Живкова" несъмнено ще събуди голям интерес, според мен главно по две причини: първата е, че изпитваме някаква носталгия по едно време, в което културата бе издигната в култ, и второ - защото причините за смъртта на Людмила Живкова все още са забулени в мистерия... Въпросът ми към вас е, защо критиците наричат книгата ви "навременна"? В какво отношение й е "дошло времето"?

- С т.нар. "носталгия" към миналото трябва да бъдем предпазливи. Подобен феномен, който явно съществува, не се дължи толкова или изключително на някакви особени предимства на онова време, а на явната нищета на настоящето. Използвам думата "нищета" в най-широк смисъл... Нямам никакво намерение и не смятам за удачно онова време - времето на социализма, било то и през 70-те и 80-те години на миналия век, да се издига в някакъв култ, и не го търся. Отношението ми към Людмила Живкова също не е такова. Тя няма нужда от това. Дошло е обаче време да се обърнем без страх към нашето собствено минало и да погледнем в него без тъмните очила на всякакви идеологически ограничения. Именно в този смисъл, мисля, Силвия Недкова, редакторката на тази книга, казва, че тя е навременна.

- Доколкото разбрах, причината да се захванете с написването на книгата, е идеята за игрален филм. Защо тази идея се осуети и приключен ли е въпросът за една екранизация в памет на Людмила?

- Идеята за игрален филм за Людмила Живкова още стои на дневен ред и се учудвам как досега все още няма реализиран подобен проект. Предложението, отправено към мен, да се включа в консултирането на сценарен екип, включително за написването на театрална пиеса и нейното поставяне - все още е отворено.

- Откъде се снабдихте с толкова обемен архивен материал и имаше ли хора, които охотно ви помагаха да го съберете? - И обратното, опитваше ли се някой да ви пречи?

- Имах възможността да работя с целия служебен архив на Людмила Живкова, включващ неизброим масив от документи, кореспонденция, стенографски записи от срещи и заседания, разработка на проекти, вътрешни доклади и отчети. Тя например е съставяла подробни отчети за всяка своя командировка, и съдейки по стила й, те са писани лично от нея като ръководител на Комитета за култура или Министерството на културата. Така започнаха да се разплитат повечето връзки. Стигнах до основно проучване на архивите на Комитета за изкуство и култура (б.а. по-късно - Комитет за култура), на архива на Института по културата към ръководеното от Людмила Живкова ведомство, на Научния институт по сугестология на проф. д-р Георги Лозанов, човек особено близък на Людмила и оказал върху нея особено влияние. Той е близък приятел и първият изследовател на Ванга.

Така пред мен започна да се разгръща една всеобхватна дейност, проникваща в почти всички области на обществото. Такова е и разбирането на самата Людмила Живкова - че културата, а тя схваща културата преди всичко като начин на поведение и живот в обществото, прониква във всички негови сфери: от домашния бит, междуличностните отношения, през изкуствата, до икономиката и т.н. Затова по нейно време обхватът на това иначе пренебрегвано ведомство, администриращо културните процеси, неимоверно се разраства, застрашавайки да погълне образованието, научната дейност, като тази на БАН, напр. градоустройството, промишления дизайн на стоки, модата и т.н. А Людмила Живкова е свръхамбициозна и отявлен реформатор.

Това въобще, ама въобще не се харесва на номенклатурните кадри, свикнали да водят безметежно съществуване в отредените им ведомства и сектори.

- Имате ли представа какво е отношението на Жени Живкова към книгата ви, и опита ли се тя да ви повлияе по някакъв начин, по определени теми във връзка с майка й? Въпросът ми е провокиран от раздразнението, което тя показа преди време в един телевизионен филм по темата за майка й и мистификациите във връзка със смъртта на Людмила Живкова...

- В хода на своята работа избрах един принцип, който следвах. Държах се настрани от близки, и особено от родственици на Людмила Живкова, които ако са имали какво да кажат за нея, вече са го казали, а тяхната представа за нея е вече отдавна, трайно и дълбоко, установена. В едно свое съвсем скорошно интервю от 16-и декември т.г. по БНТ Евгения Живкова каза, че одобрява книгата, защото в нея аз поставям Людмила Живкова "на пиедестал".

Всъщност, използваната метафора е доста пресилена. Едва ли имаме нужда от образ на Людмила Живкова върху пиедестал, а и едва ли и Евгения Живкова би била удовлетворена да съзерцава майка си върху пиедестал. Поне моето намерение бе коренно различно - интересуваха ме идеите на тази жена, волята и енергията й да ги осъществи, смисъла от всичко това... Интересуваше ме личността й, драмата и противоречията в тази личност.

Разбирам Евгения Живкова, тя е получавала множество удари. Дебатът около майка й, доколкото го е имало, се е въртял все около "жълтото", окултното, скандалното. Един подобен - ясен и открит поглед към живота и делата на майка й, базиран на множество документи, а не слухове и недомлъвки, би трябвало да я впечатли. Това, което знам е, че тя няма защо за се срамува заради Людмила Живкова, а "пиедестал" не е нужен.

- В книгата изразявате ли някаква по-категорична теза относно смъртта на Людмила, и ако да - каква е версията, в която сте най-склонен да повярвате? - Или най-малкото, на какъв размисъл насочват реалните факти? Имам предвид това, че във времето се натрупаха различни хипотези, изразени по-малко или повече категорично, от различни близки до Людмила хора. Излязоха две книги на Крум Благов, в поредица от книги и интервюта Богомил Герасимов разказва за нейния транс в Мексико, има изказвания на медицинската сестра на Тодор Живков - Ани Младенова, както и на шофьора на Людмила за последните й часове. Така и не се разбра, обаче, каква е истината за фаталната нощ?

- Свидетелствата около смъртта на Людмила в онзи фатален 20-ти и 21 юли са много оскъдни и много противоречиви. Това, което е безспорно, е че няколко седмици преди смъртта си Людмила Живкова пребивава на Боровец заедно с баща си. Понякога там идва и съпругът й Иван Славков. Защо, сякаш спонтанно и при пълна конспирация, тя решава именно на 20-ти да пътува до София, до резиденция Бояна, не става ясно. Единственото обяснение, сред наличните факти, е че тя трябва да се види със сътрудника си Кирил Аврамов, във връзка с подготовката на монографията й за Владимир Димитров-Майстора. Но това така и не се случва. Тя остава в резиденция Бояна и като че ли никой не я посещава там.

Следвайки свидетелствата, оставаме с впечатлението, че тя отива в София, за да се изкъпе и с намерение още същия ден да се върне в Боровец. Това звучи абсурдно. Така описва събитията един от малкото свидетели - нейният охранител Димитър Мурджев. Същият казва, че когато Людмила тръгва от Боровец за София, баща й Тодор Живков остава в Царска Бистрица в Боровец. Самият Тодор Живков в мемоарите си твърди, че по това време е в София и участва в правителствено заседание. Някоя не си спомня нещо, или не казва цялата истина?... Защо са тези противоречия, недомлъвки и недоизказаност? Да не пропускаме, че дори думите на двамата основни свидетели от онзи ден - на шофьора Кирил Зафиров и на телохранителя Мурджев, не се допълват, а като цяло си противоречат. Разследване за смъртта на Людмила като че ли не е правено или поне засега липсват данни за такова.

- Вие сте известен в културните среди като човек, твърдо отстояващ позициите си. Атакуван ли сте вече по повод на някои свои тези в книгата, по кои и как им отговаряте?

- Основното "обвинение" е, че с книгата наливам вода в мелницата на носталгиците по онова време и сякаш подхранвам реставраторски нагласи. Плашенето с ужаса на някаква абсурдна реставрация на онзи обществен строй, не може да бъде аргумент онова време да не бъде изследвано, изучавано и да буди интерес. То е нашето минало и без неговото опознаване ние ще останем осакатени. Проповядването на римското "проклятие на паметта", където на унищожение и огън е подложен всеки спомен, е най-опасното нещо, което може да се случи на едно общество, особено когато това засяга една цяла епоха, в която са израснали милиони.

Карикатура на Тодор Цонев, 1979 г., публикувана в “Животът и смъртта на Людмила Живкова. Биография”, с автор Иво Милев

"Проклятието на паметта" може да има и други форми, когато историята се идеологизира и от "жива памет", да използвам израза на Кръстьо Куюмджиев, тя се превръща в безсмислено шествие на мъртъвци. Да не забравяме, че с такива подходи - от обричане на забрава, заличаване на спомена и паметта, до силно идеологизиране на историята, си служат самите комунисти при налагане на техния режим през 40-те и 50-те години и по-късно. В известна степен и в подобна форма същото се извърши и продължава да се извършва и сега, спрямо един голям дял от нашата история - времето на социализма. Благодарение на тази реакция в обществения организъм от 1989-а година нататък, се отвори една поредна дълбока рана.

Събаряне на всичко до нула, пълно отрицание и започване на ново. Това не се случва за пръв път в българската история. Феноменът отдавна е забелязан и изследван, още от историка и философа на българката история Петър Мутафчиев, напр. Тези пропадания и разрушаване до нулата разкъсват тъканта на обществото, а тя се изгражда и възстановява много бавно. Без приемственост, без традиции и бавно, консервативно постъпателно развитие, няма култура, няма и общество, където индивидите живеят заедно, с изградени навици за един съвместен живот. Такова започване на ново е като вторично подивяване, да не говоря за травмите в душите на мнозина, израснали и прекарали съзнателния си живот в епоха, предмет на отричане и забрава. В един момент техният живот и усилия се оказват без смисъл - това е огромна екзистенциална драма, невротично състояние - и за обществото, и за отделния индивид.

- Каква е вашата оценка за приноса на Людмила Живкова за културата и духовното развитие на българската нация?

- Опитал съм се да изложа фактите за приноса на Людмила Живкова на повече от 700 страници. Избягвал съм оценки - това е привилегия за читателя. Но това, което ми се струва много важно, е опитът на Людмила Живкова да съедини разкъсаните нишки на развитие, традиции и приемственост, с епохата на България отпреди 1944-а година. С налагането на социалистическата система през 40-те и 50-те години тази епоха е предмет на това, за което говорих - на "проклятие на паметта". По онова време всички връзки с времето отпреди 1944а година са съзнателно и насилствено прекъснати. Обществото е в хаос, а културата - в нейния традиционен смисъл - е унищожена и липсва.

Мисията на Людмила става да съедини тези прекъснати нишки в националната ни съдба. Един консервативен проект. В същото време тя е много модерна, с остро чувство за актуалното и съвременното. Такава е тя в своите идеи за образователна реформа, която започва, но за съжаление не успява да доведе до край. Тогава тя повдига въпроси за образованието и възпитанието на децата. Теми, които стават особено актуални днес и тепърва започват да се повдигат с особена острота - за пагубната специализация в образованието, за отношението учител - ученик, за приоритета в образованието на развитието преди всичко на способностите да чувстваме и възприемаме света и т.н. и т.н.

Да вземем нейния проект за всестранно развити и хармонични личности - започва се с Николай Рьорих, Леонардо, Людмила Живкова има  намерение да продължи с Айнщайн, Гьоте и т.н. Основната идея на проекта съответства почти буквално на личната изследователска програма на световноизвестния автор на биографични бестсейлъри Уолтър Айзъксън. Той дословно признава, че представяйки биографиите на Стив Джобс, на Айнщайн, на Франклин, цели да покаже, че творчеството, креативността, са резултат от съчетаване на множеството способности на индивида; главно на способността да виждаме света в неговата цялост, универсално, като взаимовръзки и отношения, на преплитащите се линии между наука и изкуство, като плод на интердисциплинарното мислене, а всичко това се култивира. Тези неща са  сякаш взети от изказвания на Людмила от 70-те години.

Идеите на Людмила Живкова за творчеството, за неговото дълбоко приложение във всяка брънка на личния и обществен живот, като едно от малкото оказани ни благоволения за един смислен и удовлетворителен живот, са напълно адекватни на актуалните идеи на Ерих Фром, или на тезите за психо синтеза на Роберто Асаджоли, например.

- Според вас, предадена ли се е чувствала тя, в какво отношение и от кого?

- Липсват свидетелства, идващи лично от Людмила, без посредничеството на свидетели, че тя е била разочарована или предадена от някого. Остават само множеството свидетелства и фактите от нейните действия, постъпки и упражненото върху нея влияние. Така например, когато през 1979 г. Любомир Левчев напуска екипа на Людмила Живкова в Комитета за култура като неин пръв заместник, по негови свидетелства, тя му казва: "Защо ме предаваш?..." От своя страна Богомил Райнов парира в спомените си: "Дали раздялата с Левчев не е една дълго очаквана развръзка на едно достатъчно продължило неплодотворно сътрудничество?!"... Почти винаги става така при подобни свидетелства. Затова с тях трябва да бъдем внимателни.

Резкият обрат в отношението към Людмила от страна на властта, в това число и на баща й, започва да личи след 1979 г. и особено силно към края на 1980 г. На Людмила се отказват публични прояви, заменена е като председател на организационния комитет за честване на 1300 годишнината от основаването на българската държава - средищен проект в нейната държавническа дейност. Именно тогава излизат наяве и разработките във връзка с дейността на службата "Културно наследство". Тази служба е създадена специално от Людмила Живкова в средата на 70-те години, с цел да издирва и придобива извори на българската история, художествени произведения за създаване на специализирана галерия и други материали във връзка с честването на 1300 години от основаването на българската държава.

Още през 1972 г., не без влиянието на Людмила Живкова, към Комитета за държавна сигурност е създадено специализирано звено - служба за културно и историческо разузнаване. Нейните задачи са сходни с тези на по-късната "Културно наследство", но с доста по-широк обхват и правомощия. Службата "Културно наследство" се създава като междуведомствена - между Министерство на външните работи, Министерство на вътрешните работи и Комитета за култура. Като опит тази дейност, касаеща културното ни наследство в чужбина, да излезе и да бъде иззета от прерогативите на Държавна сигурност.

Людмила Живкова дълбоко не одобрява нейния начин на действия и методики. Но именно на тази служба "Културно наследство" е съдено да стане крайъгълния камък в кариерата й. Със завършване на разработката и излизане на въпросния доклад за дейността на службата "Културно наследство" в началото на 1981 г. много нейни сътрудници и то от най-близкото й обкръжение попадат в обсега на подозрения за злоупотреби. За нея това е огромен шок. Впоследствие някои от тях са съдени и осъдени. Доколко е бил обективен съдебният процес, е отделен въпрос, но още тогaва става ясно, че всичко това е част от един доста по-мащабен план за "озаптяване", ако мога така да се изразя, на своенравната Людмила Живкова. В този план са явни съветските влияния и участията на българските служби за сигурност, които сляпо се подчиняват на съветските, дори в разрез с българските си надведомствени органи. Всичко това бавно и постепенно, "логично", както се изразява Иля Велчев, води до развръзката...

- Има ли пръст в нейната смърт "световната конспирация"?

- Донякъде разбирам какво имате предвид... Смъртта на Людмила Живкова сякаш изглежда да е част от една поредица злощастни случаи, имащи за ефект изключително негативно влияние върху международния имидж на страната, за който Людмила толкова неистово се бори. Това са смъртта или убийството на българския писател емигрант Георги Марков и българската следа в атентата срещу папа Йона Павел II. Тази негативна поредица може да бъде дори продължена назад във времето...

През 1977 г. Людмила Живкова прави предложение в планувания парк към Дома на хумора и сатирата в Габрово да бъде поставен паметник на Чарли Чаплин. Тя настоява да се побърза с инициативата, тъй като това може да бъде първият световен мемориал на комика. Макар по-късно пред Дома на хумора и сатирата да е поставен паметник на Чаплин (б.а. работа на Георги Чапкънов) до навременна реализация на инициативата на Людмила Живкова не се стига.

На 2 март 1978 г. светът осъмва с една потресаваща новина, приоритет за всички световни информационни агенции - гробът на Чарли Чаплин е похитен, а тленните му останки - отвлечени. Съвсем скоро става ясно, че в аферата е въвлечен и българин. Това е първият случай със световни скандали с българска следа в продължение на следващите няколко години - убийството на българския писател Георги Марков в Лондон през същата година и опитът за покушение на папа Йоан Павел II в Рим през 1980 г.. Тези събития се случват на фона на засилената борба на Людмила за световен престиж на страната ни, а оказват изключително негативен ефект върху международния образ на България. Те съвпадат с опита за "отваряне" на страната ни към Запад, приоритет на културната политика на Людмила Живкова, и значително намаляват ефекта на постигнатото.

Освен всичко друго, смъртта на Людмила Живкова през 1981 г. изглежда и някак много "навременна". Тогава отношенията между двата блока - Източния и Западния - навлизат в нова решителна фаза на противопоставяне. От концепцията на съветския ръководител Леонид Брежнев за мирно-съвместно съществуване и нейното увенчаване на конференцията от Хелзинки през 1975 г., вече няма и следа.

- Доколко мистиката, която витае около личността на Людмила Живкова, по повод на нейните увлечения по източните култури и духовни практики, е повлияла, според вас, на нея самата - както в духовно отношение, така и на физическо ниво?

- За "увлечения" по Изтока или източните учения можем да говорим при ранната Людмила, докато тя е студентка по история в Софийския университет, или до 1973 г. След тази година от увлечения те стават основа на един цялостен мироглед и начин на живот. Би отнело много време, за да опиша съставките на този мироглед, пътищата и влиянията, по които тя върви и извървява, за да стигне до него. Но в него са намесени теософски идеи, Дънов, Рудолф Щайнер, разбира се Агни йога, Елена Рьорих, и особено силно - Оробиндо. Людмила е убедена, че културите на Изтока и Запада имат една обща, древна обща основа и исторически сложилото се разделение, най-общо казано - завършило с налагането на християнството в Европа, трябва да бъде преодоляно. В тази връзка тя вижда ролята и мисията на България.

- Вие сте експерт в областта на изкуствата. Смятате ли, че Людмила Живкова е оставила знаци на Агни йога и символа на огъня, както и друга източна символика, в произведенията на изкуството в НДК? - Има ли такива символи, според вас, и в кои творби?

- Първо трябва да започнем от архитектурния план на сградата на НДК. Сградата е изградена на основата на осмоъгълник, получен от свързването на равнораменен кръст, ориентиран по четирите посоки на света. Такъв е планът и на монумента "Знаме на мира", или "Камбаните" - друг емблематичен паметник от онова време, носещ много от идеите на Людмила Живкова.

Осмоъгълният архитектурен план е типичен за множество култови постройки още от античността, и за ранно византийската църковна архитектура. В основата на осмоъгълния архитектурен план е равнораменният кръст, който като самостоятелна форма е не по-малко типичен за култови постройки още от древността. Най-общо може да се каже, че още тогава равнораменният кръст представлява мощен соларен символ. По-късно, в езотеричното християнство, той изобразява връзката на небесното и земното: вертикалното рамо изобразява небесното или духовното, докато хоризонталното представлява материалното и земното. Така самият кръст се считал за символ, обединяващ духовното и материалното. Равнораменният кръст със заоблени краища, който се възприема също така като богомилски символ, е в основата на плана на откритата през 1973 г. при проучване на Голямата базилика в Плиска сграда във формата на равнораменен кръст.

Сградите, базирани на осмоъгълника, са свързани с идеята за духовното възраждане и преход. В окултната литература символиката на октагона (б.а. осмоъгълника) най-общо изразява идеята за прераждане и обновление. Подобно е значението на архитектурните планове на мавзолеите-октагони - сакрално място на преход между земния и небесния свят. В късната античност, а и по-късно, много от баптистериите са с октагонален план, а това е мястото, където от небето на земята слиза Светия Дух. Според питагорейското учение октагонът представлява преходна форма между квадрат и кръг. От своя страна квадратът е символ на земния свят - страните му съответстват на четирите световни посоки, а кръгът е символ на небесния свят, съответстващ на движението на небесните тела. Така октагонът се явява символната връзка между земята и небето. Като символна форма на превръщането на квадрата в кръг, осмоъгълникът е началото на трансформацията. Друг образ, но с подобна символика, ще открием още на централната фасада на Народния дворец на културата в пластиката "Слънце", с автор Георги Чапкънов. Тя представлява слънчев диск, сегментиран на 14 дяла, от който излизат "лъчи" във формата на житни класове.

Осмоъгълната форма има голямо значение и в учението на Бялото Братство. Там тя се свързва с планетата Марс и нейното движение. Първата половина от Земния период в еволюцията на планетата, според учението на Дънов, преминава именно под знака на Марс. Освен това Марс "кристализира" духовната енергия. Основната идея на Людмила Живкова при изграждането на НДК е, че този комплекс трябва да бъде храм на културата, "духовен център" на нацията.

Основните смисли и значения на вътрешната монументална украса на Народния дворец на културата "София", както Людмила иска на се нарича комплекса, могат да се изразят в идеите за пре- възраждане и приемственост. "Възраждане" се нарича монументалната бронзова статуя на Димитър Бойков в централното фоайе. Всъщност, това е статуя на София, персонализация на богинята на Всевечната мъдрост. Много от произведенията са изградени около мотива за слънцето или огъня, дървото на живота, празника или ритуала. Такава е символиката на гоблена на Лиляна Чаушева "Слънце", дърворезбата на Антон Дончев "Любовта на слънцето" при зала №5, композицията на Михалис Гарудис и Кольо Гецов "Слънце" в Информационния център на НДК, мозайката на Григор Спиридонов "Слънце" при зала №4, металопластиката на Михаил Бенчев "Пламъци" в централното фоайе, металната завеса на зала № 1, работа на Димо Заимов, носи също наименованието "Слънце" и т.н.

В центъра на живописната композиция "Огъня" на Христо Стефанов (зала № 7) имаме разпънат "на кръст" човек. Няма никакво съмнение, че става дума за разпятие, въпреки че кръстът на приковаването липсва - съвсем както е в богомилската трактовка, която се уповава и вярва във възкресението, но отрича кръста като инструмент на мъчението и смъртта. Кръстът в случая е само маркиран от части на стилизираните индустриални структури, заемащи десния горен край на стенописа, където самотен и безпомощно седи работник (явно символ на комунистическия порив за преобразование и растеж), стискащ в едната си ръка отвес, сочещ към земята. Той ще остане все така безпомощен, ако няма надеждата за преобразувание, трансформация и възкресение в един нов, огнен и духовен свят, който е символизиран от птицата Феникс, досягаща с клюна си краката на разпънатия и чиито крила и опашка избухват в пламъци. Здравата основа на това възможно преображение, донесено от огнената птица Феникс, са "строителите" на българската култура, разположени по цялата основа и "израстващи" по вертикал в цялото поле на стенописа. Сред тях, едва след смъртта си, ще намери място и образът на Людмила Живкова, изобразена в дясно от разпънатата фигура.

Все пак най-дълбоко наситен символно остава Мемориалът "1300 години България", който се разполага в парка пред НДК. Този монумент трябва да да бъде символ на грядущето, на непоколебимата вяра в творческите сили и бъдещето на българския народ, в едно ново национално възкресение. Монументът беше премахнат през 2017 г., а НДК замислен като българския "духовен център", никога не заработва според намеренията и идеите на Людмила Живкова.

- Едно ваше послание за Новата 2019-а? Вярвате ли в духовното възраждане на българите и в мантрата, че сме "избран" народ?

- Бих продължил мисълта си от предишния си отговор и бих казал, че Людмила Живкова вярва, че както всеки индивид, така и всеки народ има собствена мисия, която трябва да се разчете и изпълни. На индивидуален план това е огромна отговорност. Това е един студен и безкомпромисен мироглед, който може и да идва малко "в повече"... Но това, в което съм убеден, е че както всяка личност има индивидуалност, такава индивидуалност има и всеки народ и неговата култура. Цел на човека е да развива своята индивидуалност, а на народа - своята култура. Само през националното, особеното, нашата култура може да бъде интересна за другите и да стане част от друга -  по-голяма, европейска, или световна общност.

Интервю на Еми МАРИЯНСКА

https://impressio.dir.bg/interview/avtorat-na-poslednata-kniga-za-lyudmila-zhivkova-lipsvat-danni-da-e-imalo-razsledvane-za-smartta-y

[Hatshepsut]

Тази статия е от 2012г.

Каква ни е Людмила Живкова?

Тони Николов

За да изпреваря разни читателски двоумения, искам още в началото да уточня нещо. Провокиран съм да напиша тези редове, тъй като бях на откриването на изложбата Културното отваряне на България към света, посветена на 70-тата годишнина от рождението на Людмила Живкова (в Националната галерия за чуждестранно изкуство, продължи до 14 октомври). Веднага отговарям и на хамлетовското питане в заглавието, напряло бурно в мен: в личен план Людмила Живкова не ми е никаква, нито пък аз на нея. И ако се чувствам длъжен да споделя това, което ще кажа, то не е, за да атакувам по някакви причини покойната. Повод за тези размисли е единствено вълната от душни спомени, които отприщи у мен въпросното мероприятие.

Встъплението ми може да ви се стори поувъртяно, ала, уверявам ви, че то е нищо в сравнение с речите за Людмила Живкова, които се лееха на изложбата. Онова там си беше диалектика от най-висша проба (пълно отрицание на отрицанието).

Резюмирам по записките си: изложбата не е носталгия (акад. Светлин Русев); не е опит да се възвеличи епоха, отречена от историята (пак той и акад. Петър Кендеров); не е реабилитация на една сложна историческа личност (Ирина Мутафчиева); не е…и така до безкрайност. Какво обаче е, признавам, така и не разбрах. Освен, че със сигурност е памет за покойната и навярно стремеж да се поизперат нечии съвести.

От толкова много „не”-та, признавам, наистина ми се зави свят. След което, докато разглеждах множеството черно-бели фотоси (Людмила Живкова с Джими Картър, Индира Ганди или Ромеш Чандра, с актива на софийската партийна организация или с художници на изложба за Ленин), без да знам защо се сетих за картината на Магрит Това не е лула. Навярно като защитна реакция на изтормозеното ми съзнание. Знаете, че на платното си Магрит изобразява истинска лула, а пък загадката на творбата е само в надписа, сиреч в сакралната сила на словото, което с твърдението, че нещо не е нещо, всъщност отрича лулата (реалността) и я размива пред  погледа ни. Горе-долу така се почувствах и аз на експозицията. Същата процедура впрочем е подготвена и за всеки посетител – още на входа го дебне табло, на което е написано, че това не е носталгия (не е лула!) – следват пояснения…

Човешката природа обаче има една характерна особеност – колкото повече ни разубеждават в нещо, толкова по-силно избуяват съмненията.

И е редно да ги оповестим: ами ако изложбата е носталгия? Ако е точно това, което е, въпреки многото отрицания: възвеличаване на людмило-живковата епоха и нейна реабилитация? Ако пред очите ни си върви реставрация на „златния век на социалистическата култура” (от музея на социалистическото изкуство през възстановената асамблея „Знаме на мира”)? Тогава какво? Ясно какво. Ще си мълчим, ще свеждаме гузно глава и ще обясняваме на децата си, че „времето е било такова”. Сложно. Изпълнено със сложни личности, живели в сложна международна обстановка, в която те пламенно и саможертвено са изгорели. Затова да турим пепел на миналото и да мислим за тях както си щат – като за огън!

Историята обаче е жарава, не е пепелище. А спомените ни са тъкмо въглените, които се разгарят в знак, че сме живи. Докато сме живи, си спомняме; обратното, забравата е равносилна на смърт.

Затова смятам, че е редно, макар и с пределна загриженост, да съобщим на носталгиците по времето, когато хлябът беше 30 ст., а имаше културен възход и ред (и то какъв!), че носталгията е болест. Да, болест. Регистрирана е като такава от швейцарски лекари още през XVII в., когато въпросното ментално смущение масово поразявало наемните алпийски войници, озовали се далеч от родината, и то до степен, че те напълно губели ума и дума, и се самоубивали. Колкото и швейцарските медици да си блъскали главата над възможното лечение, масовото поражение било факт. Затова те въвели диагноза на заболяването, изкована от две гръцки думи (nostos – завръщане у дома, и algia – тъга). Но най-лошото било, че дори завръщането у дома не помагало. Докато някакъв швейцарски генерал не изнамерил радикално решение: заравял болните от носталгия до кръста в земята, след което епидемията секнала. Изобщо не препоръчвам подобно лечение на българските соц-носталгици, макар да ми се струва, че те инстинктивно се стремят към него. Как иначе да си обясним доброволното им самозатваряне или самозаравяне във въображаемия Музей на социалистическото изкуство, както и сред черно-белите снимки на тяхната младост.

Императивът на носталгията по соца е очевиден: миг спри! Ала времето не спира. Нито вчера, нито днес.

Как да не се запитаме тогава: каква ни е Людмила Живкова? И за да напуснем обясненията защо това не е лула, ще прибягна до един цитат от най-жизнеутвърждаващата епоха, когато всестранно се развиваха всички творчески способности на човека и най-вече на широките народни маси (не съм го измислил аз, така се говореше някога). Тоест поглеждам към белия пламък на епохата чрез книгата Людмила Живкова, Мислете за мене като за огън, Издателство на ЦК на ДКМС, София, 1982, с автори Стоян Михайлов, Любомир Левчев, Любомир Павлов, Светлин Русев и Евтим Евтимов. Списъкът на авторите е наистина дълъг, но важен, защото добавим ли Богомил Райнов, Александър Фол, Милко Балев, Емил Александров, Живко Попов и още двама-трима, имаме комай основните дейци на споменатия „Огнен ренесанс”. И тъй, затаете дъх:

Подгорието сияеше в слънчева пролетна радост. Беласица махаше с цъфнали кестени от острието на две свещени български граници.

Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха на тази страшна крепост и гледаше земното лице на родината. Така я съзряха от полето селските труженици. Бързо се разнесе новината:

„Това е Людмила!”,

„Нашата Людмила!”.

Мъже и жени хвърлиха мотиките и сечивата на плодородието и се затичаха през браздите нагоре по стръмните землени укрепления. Бяха много. Превзеха крепостта.

Но горе се стъписаха и насядаха тихо в сянката на дърветата, за да не пречат на Людмила.

Само я гледаха и нейният образ потъваше в душите им завинаги.

А тя като че ли не ги забелязваше.

Но щом свърши работата си със специалистите и ръководителите, обърна се изведнъж и сама отиде при тях – обикновените истински хора – и подхвана разговор, сърдечен и весел като майски дъжд.

Предупредих ли ви да си подготвите кърпичките? Без значение дали се превивате от смях, яд или носталгия.

Ала този текст, както и хиляди подобни нему писания, кой знае защо липсваха на изложбата. Липсваха, а са важни. Защото в едно ни дават всичко: целия фалш и еклектика на епохата, съумяла да вплете даже сиромахомилството със Заратустра, който слиза от планината. Целият онзи кич, от който десетилетия не можем да изгазим и днес: енергийно-огнени превъплъщения и врачки; екстрасенси и медийни касандри; теософия, антропософия и тайни учения, с лекота прерастващи в световни конспирации; конски опашки, дупката в Царичина, вампири, анти-вампири и какво ли не още.

Но ние, преживелите онази епоха, все пак помним. Нали сме живи. Помним културното отваряне към света, стимулирано от другарката Живкова, и пълното затваряне към същия този свят, осъществено от другаря Живков. Помним грандиозните проекти за мир и колосалното пилеене на пари по асамблеите, които, според вещи ласкатели, трябваше да донесат на Людмила Живкова Нобелова награда за мир. Помним и за разделението на правоимащи и правонямащи: за затворения достъп до книги и филми, предназначени само за избраниците, за имащите правото да получават служебния бюлетин на СБП или да ходят на закрити прожекции в Дома на киното. А пък лично аз си спомням как докато Международната детска асамблея се откриваше в зала „Универсиада” мой съсед има неблагоразумието да си поръча „три людмилки”, вместо „три принцеси”, и задълго изчезна от София. Това го помним. Както помним и цялото дело на сияещата в бяло Людмила Живкова, която хем ни откриваше към света, хем гордо твърдеше, че пътят на НРБ и СССР е един, движението по него – един до друг, рамо до рамо, сърце до сърце (Реч на IX-тото съвещание на министрите на културата на социалистическите страни, юни 1978 г.).

И за да приключим веднъж завинаги с диалектиката на откриването и закриването, последен цитат от книгата „Мислете за мене като за огън”: Един професор (?) тънко отбеляза, че Людмила не откри света за България, но откри България за света…”

Ще си позволя още по-тънко да отбележа, че Людмила Живкова искаше да открие себе си за света, а в най-добрия случай откри част от света за себе си. Въпросът, който и до днес си остава открит е: каква роля обаче играехме всички ние в бутафорията на епохата, когато всестранното естетическо възпитание прерастваше от комунистическа идейност в класово-партиен подход?

https://kultura.bg/

[Hatshepsut]

„Ничия земя“: Неразказваните истории за Людмила Живкова и баща й Тодор Живков (24.06.2023)

Част 1

Част 2

[nasiovoivoda]

За Людмила Живкова съм чувал, че е ходила с правителствен самолет до Швейцария, за да си направи косата. Някой знае ли дали е достоверна тази история ?

[Panzerfaust]

За Людмила Живкова съм чувал, че е ходила с правителствен самолет до Швейцария, за да си направи косата. Някой знае ли дали е достоверна тази история ?

Със сигурност е имало много излишни харчове, като да ѝ се отвори Лувъра в почивен ден и т.н. Повечето от идеите ѝ - 1300 години България, Асамблея "Знаме на мира" и др., са наливане щедро на пари в каца без дъно. Така че и без да е сигурно за прическата, "принцесата" на комунистическа България е харчела безогледно, без да ѝ търси някой сметка.

[Hatshepsut]

Бодигардът на Людмила Живкова

Бодигардът на Людмила Живкова, който никога не е говорил.

Част 1

Част 2

[Hatshepsut]

В биографията на Людмила Живкова пише, че е завършила руска езикова гимназия, за мен обаче е важно да разбера дали тя е била русофил в политическия смисъл на думата, така както го разбираме ние сега, т.е. можем ли да я наречем "копейка"? Имам предвид дали тя е подкрепяла ограничения суверинитет на България и пълното подчинение на нашата политика на руската и съветската, и дали е подкрепяла присъединяването на България към СССР като 16-та република, каквито намерения е имал баща ѝ бай Тошо?

[Hatshepsut]

Тъй като в темата става дума за лечителя Петър Димков, във форума има тема, посветена на него:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php/topic,392.0.html

[Hatshepsut]

Изгледах всички клипове в темата, но не смятам, че това е достатъчно; за да си създам по-пълна представа за Людмила Живкова, възнамерявам да прочета и книгите на Богомил Райнов и Иво Милев за нея, надявам се тези книги да са написани обективно.

Всъщност аз нямам никакви реални спомени и впечатления от Людмила Живкова, така че не мога да изпитвам носталгия към нея; през 1981г., когато тя е починала, аз съм бил на 10 години и не мога да си спомня абсолютно нищо 

Това, което мога да кажа със сигурност на настоящия етап е, че не мога да имам към нея изцяло положително или изцяло отрицателно мнение.

[Hatshepsut]

Понеже по-нагоре в темата стана дума за интелектуалния кръг около Людмила Живкова, да споменем за една книга, издадена през 1982г. Съставителите са от същия кръг – Любомир Левчев, Любомир Павлов и Светлин Русев



Книгата е озаглавена "Мислете за мене като за огън" и е посветена на Людмила Живкова.
Аз не съм чел тази книга и не я препоръчвам, запознатите и съвременниците твърдят, че книгата не е обективна и съдържа само пропаганда и измислици; който иска да я чете на своя отговорност 

[Hatshepsut]

Загадката Людмила Живкова

Автор: Крум Благов

Издадена        2025 г.
Издателство        Сдружение Българска история
Категории      Биографии на исторически личности
Корица        Твърда
Страници        288
Размери        14.50 / 21.70 / 2.80 cm
Тегло        0.489 kg

Второ допълнено издание, обогатено със снимков материал.

Загадката Людмила Живкова от журналиста и писател Крум Благов предлага обективен поглед към една от най-необичайните личности в политическия елит на социалистическа България.

Авторът проучва живота на дъщерята на Тодор Живков и поставя акцент върху нейния публичен образ и кариера, като наред с това представя и някои от най-съкровените моменти в личния ѝ живот. Книгата се явява един правдив и многопластов разказ, който избягва еднозначните оценки и кани читателя сам да опознае Людмила Живкова.

Опирайки се на богат извор от архивни документи, проведени интервюта и писмени свидетелства, Благов търси човека зад официалния и често митологизиран образ - противоречива, амбициозна и духовно търсеща личност, оставила траен отпечатък върху културната и политическата история на България.

Съдържание

Людмила Живкова и нейният необикновен живот
Увод
Раждане и семейство
Децата на Пирея
Първият брак
Иван Славков
Нагоре към върха
Катастрофата
Вторият златен век
Людмила, екстрасенсите и тайните общества
Людмила и Държавна сигурност
Людмила и Кремъл
Людмила и Живков
Възгледи и планове
Последни дни
Смъртта на престолонаследничката
Съмненията за самоубийство и убийство
Аферата Културно наследство
Под знака на Скорпиона
Третият 10 ноември
Между Дубчек и Горбачов
Източници
Снимки

https://www.book.store.bg/p106737836/zagadkata-liudmila-zhivkova-krum-blagov.html


Първото издание на книгата е от 2012г. и може да се намери в сайта „Книжен пазар“ на цена около 14лв.