Людмила Живкова

[Hatshepsut]

Людмила Живкова


Людмила Живкова (1942-1981)

Людмила Тодорова Живкова (1942 – 1981), наричана още „бялата птица на българската култура“, а в чуждестранната преса – „принцесата на българския комунизъм“ е българска политичка от Българската комунистическа партия (БКП), дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и Мара Малеева, отговорна за културната политика на тоталитарния режим от края на 70-те години до смъртта си.

Живкова става проводник на нова квазиидеология, представляваща еклектично съчетание на традиционната комунистическа реторика с азиатски религиозни учения, като Агни Йога, и парапсихология. Според нейни близки, като Любомир Левчев, тези възгледи били възприемани като „неправоверни“ и дори опасни, но по-късно ревизирани като социалистическа модерност в Народна република България (в края на 70-те и началото на 80-те), като второто е предмет на спор и дискусия. Тя е и един от инициаторите на използването на Възродителния процес като средство за стабилизиране на намаляващата популярност на режима.

От 17 юли 1979 до 21 юли 1981 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП, а от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 г. е председател на Комитета за култура, с ранг министър на културата. Между 1976 и 1981 г. е народен представител в VII и VIII обикновено народно събрание.

Биография

Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 г. в село Говедарци, Самоковско, в семейството на лекарката Мара Малеева и Тодор Живков, бивш печатар и дребен функционер на БКП, който от години няма постоянна работа и е издържан от съпругата си. По думите на баща ѝ, тя е кръстена на известната съветска снайперистка Людмила Павличенко. Малко след нейното раждане семейството се премества в София, където след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Тодор Живков прави кариера в партийния апарат на БКП, утвърждавайки се в средата на 50-те години като ръководител на тоталитарния режим в страната.

Людмила Живкова завършва Руската гимназия и през 1960 г. се записва в Историческия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“, който завършва през 1965 г.

През 60-те години Живкова събира всяка седмица в дома си кръг от млади интелектуалци, сред които са Александър Фол, Светлин Русев, Любомир Левчев, Вера Ганчева, Величко Минеков, Павел Писарев. Жени се за Любомир Стойчев, инженер от Враца, и през 1965 г. се ражда дъщеря им Евгения Живкова, по-късно модна дизайнерка и политик от Българската социалистическа партия. Развежда се през 1967 г., след което Стойчев е изпратен на работа във Виена и му е забранено да се вижда с дъщеря си, чието фамилно име е променено на „Живкова“.

Малко след развода си Людмила Живкова се жени за журналиста Иван Славков, който след това прави бърза кариера и е дългогодишен ръководител на Българската телевизия и Българския олимпийски комитет. През май 1971 г. се ражда синът им Тодор Славков, който по-късно е съден за изнасилване, участва в различни бизнес начинания, както и в развлекателни телевизионни предавания.

През 1970 г. Живкова завършва специализация по изкуствознание в Московския държавен университет. След това е изпратена за известно време в Оксфордския университет, а през 1971 г. защитава в Института по балканистика кандидатска дисертация на тема „Англо-турските отношения 1933 – 1939 г.“, която според неин преподавател в Оксфорд е писана от служител на българското посолство в Лондон.

Политическа кариера

След смъртта на Мара Малеева, която се противопоставя на издигането на децата си на политически постове, Людмила Живкова прави бърза кариера в партийната и държавна йерархия. Първо, още през 1967 г. влиза в БКП. През 1971 година, тя е назначена за първи заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Това става, по думите на баща ѝ, след като заедно с „млад кибернетик“ била разработила компютърна система за управление на дейността на това ведомство.

През 1972 година Живкова е преназначена за заместник-председател на оглавявания от Павел Матев Комитет за изкуство и култура, през следващата година става негов първи заместник-председател (1973 – 1975), а през 1975 година замества Матев като председател на Комитета с ранг на министър. През 1976 година става член на Централния комитет, а през 1979 година – и на Политбюро. След влизането ѝ в Централния комитет оглавява създадена специално за нея Комисия за наука, култура и образование, която получава широки правомощия.

Междувременно през 1974 година Живкова се хабилитира, а през 1975 година става председател на Съвета на председателите на творческите съюзи.

Бързото издигане на Людмила Живкова прави лошо впечатление в комунистическите среди, което е възприемано за слабост и това уврежда личния авторитет на Тодор Живков. За това допринася и нейното ексцентрично поведение и неортодоксални идейни възгледи – според близкия сътрудник на Живков при нея „марксизмът беше силно примесен с будистки и окултни възгледи“. Отявлен поклонник на индийската култура, тя практикува йога, вегетарианка е и стриктно следи теглото ѝ да не надхвърли 48 килограма.

На 12 ноември 1973 година Живкова претърпява тежка автомобилна катастрофа на път за летището, където трябва да изпрати Тодор Живков, заминаващ на посещение в Полша. След престой в болницата „Пирогов“ лечението ѝ продължава дълго време в домашни условия. Макар че се възстановява и се връща на работа, инцидентът оказва трайно влияние върху здравословното и психическото ѝ състояние. По думите на личния ѝ охранител Димитър Мурджев, по това време тя започва постоянно да търси „билкари и самозвани лечители“ и отказва всякаква медицинска намеса.

Установява връзки със семейство Рьорих. Известно е това, че често се е допитвала до Ванга, по чието предписание също така е пиела билки.

В Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова привлича като свои заместници своите близки Александър Фол и Любомир Левчев. Свързаният с нея Александър Лилов става секретар на Централния комитет по идеологическите въпроси, а след внезапното отстраняване на Борис Велчев през 1977 година заема неформалната позиция на втори човек в йерархията на режима.

Живкова си поставя за цел популяризирането на българската култура и историческо наследство в чужбина. Комитетът организира изложбата „Тракийското изкуство и култура по българските земи“, която е представена в 25 страни по света, а през 1974 година самата Живкова защитава докторска дисертация на тема „Казанлъшката гробница“.

Живкова проявява от ранна възраст личен интерес към колекционирането на произведения на изкуството и антики и поставя началото на колекцията, поставила началото след нейната смърт на Галерията за чуждестранно изкуство в София. По нейна инициатива се провеждат редица международни изложби и мероприятия, България посещават някои изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят. С нейна намеса е съхранен Царският дворец в центъра на София, където е било предвидено да бъде изграден нов комплекс за нуждите на държавния протокол.

Възползвайки се от протекциите на баща си, който ѝ осигурява необходимите финансови и организационни ресурси, в последните години от живота си Людмила Живкова организира няколко мащабни пропагандни кампании. Тя е инициатор за създаването на Международната детска асамблея „Знаме на мира“ и свързаните с нея събития, като провежданите през 3 години международни детски фестивали с пацифистка, културна и образователна насоченост. В тази връзка е изграден парковият комплекс „Камбаните“. Тази инициатива е свързана и с нейното увлечение по теорията за т.нар. „всестранно развита личност“, което става причина за създаването на специална държавно финансирана програма в тази посока.

По инициатива на Людмила Живкова са организирани честванията на „1300 години България“, пропагандна кампания, която цели да представи комунистическата власт и особено управлението на Тодор Живков като най-успешния период в българската история, като в същото време демонстрира засилващия се от 60-те години на XX век националистически уклон в идеологията на режима.

Във връзка с честванията на „1300 години България“ е създадена специална служба „Културно наследство“, в чието ръководство участва и Живкова, чиято цел е със съдействието на Държавна сигурност да купува, а при нужда и да краде, намиращи се в чужбина исторически паметници, свързани с българската история. Дейността на службата е свързана с големи финансови злоупотреби – включително огромни разходи, правени от Живкова при нейни пътувания в чужбина – като след нейната смърт прекият ръководител на службата Живко Попов е осъден на 20 години затвор за корупция, а други висши функционери, като Мирчо Спасов, са отстранени от постовете си.

Построен е Народният дворец на културата (НДК) в София, който от смъртта ѝ до 1990 г. носи нейното име, а след това става Национален дворец на културата.

От началото на 1981 година Людмила Живкова изпада в тежка депресия и спира да ходи на работа, като е обявено, че е излязла в отпуск. Според личния сътрудник на Тодор Живков Костадин Чакъров причина за това стават разкритията за корупционната афера в служба „Културно наследство“.

Загрижен за състоянието ѝ, Живков прекарва 30 дни с нея в Боровец, докато на 20 юли тя заминава без предупреждение за София.

Според Димитър Мурджев Людмила Живкова е открита мъртва в 18 часа на 20 юли в банята на жилището си в Резиденция „Бояна“. В официалния акт, подписан от професорите Атанас Малеев, Йонко Белоев, Йордан Йорданов и Сивчо Сивчев, времето на смъртта ѝ е отбелязано като 2 часа на 21 юли 1981 година, а като причина е посочен „внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив, и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението“.

Ранната смърт на Живкова става повод за различни хипотези. Тодор Живков, макар да смята смъртта ѝ за очакван резултат от тежкото ѝ състояние от предходните месеци, в по-късните си мемоари не изключва и някакво „външно вмешателство“. Руският журналист Аркадий Ваксберг смята, че тя може да е убита от съветските тайни служби, позовавайки се на недоверието, с което се отнасят към нея в съветското правителство, и опасенията, че в близко бъдеще тя може да наследи баща си начело на режима. Някои от близките ѝ, като Любомир Левчев, също смятат, че тя е отровена. Според друга хипотеза, поддържана от отявления критик на Живкови Петър Семерджиев, тя се самоубива след като съветски натиск блокира по-нататъшното ѝ издигане в йерархията на режима.

Гробът на Людмила Живкова в Централните софийски гробища

Оценки

Оценките за нея като политик варират извънредно много. Демократичните реформи носят първо остро отрицание на цялото семейство Живкови.

В книгата си „Културният фронт“ историкът Иван Еленков развива тезата, че претенцията за отваряне на България благодарение на Людмила Живкова е несполучлив опит на комунистическата диктатура да си върне обратно загубената културна легитимност пред обществото. Друга често споменавана критика е, че докато творците-любимци на комунистическия елит получават държавна подкрепа за работата си, онези, които системата не припознава като представителни, продължават да бъдат репресирани. По времето, когато Живкова ръководи Комитета за изкуство и култура, Държавна сигурност ликвидира в Лондон известния писател Георги Марков.

През октомври 2012 г. в Софийския университет е организирана конференция, посветена на личността и творчеството на Людмила Живкова. Граждански протест осуетява началото на мероприятието. Един час по-късно конференцията, в която участват учени и от Германия и Русия, се провежда, а докладите са издадени през 2013 г. в сборника „Културното отваряне на България към света“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Людмила Живкова

[Hatshepsut]

Последните седем години от живота на Людмила Живкова

[Hatshepsut]

Иво Милев: Смъртта на Людмила Живкова бе предрешена

[Hatshepsut]

Людмила Живкова - катастрофата и смъртта

Фаталната катастрофа от 1973 г.

Катастрофата от 12 ноември 1973 г. бива определяна най-често като преломен момент в живота на Людмила Живкова. Случва се на Околовръстното шосе в столицата, докато тя пътува към летището. Колата й се сблъсква челно с „Москвич“. Резултатът е черепно-мозъчна травма. Лицето й е нарязано. Изпада в кома. Следват операции, поставяне на титаниева пластина в главата, лечението е продължително. По-късно в Париж пластични хирурзи се справят с нарязаното й лице.

Възстановяването е трудно и продължително. Последиците са постоянно главоболие, невралгии, общо неразположение. В този период тя насочва вниманието си към нетрадиционната медицина и се обръща към известния лечител Петър Димков. Променя драстично хранителния си режим, храни се с плодове, зеленчуци, ядки, мед, пие много прясно мляко, билков чай. Според най-близките й сътрудници и мъжете от охраната не приема лекарства.

Мнозина свързват страстта, с която Людмила Живкова се посвещава на окултните, езотерични и духовни теми, с катастрофата. Всъщност интересът й към тях е преди нея. Дългите разговори с Петър Димков са просто продължение на тези с Богомил Райнов.

В продължение на години тя чете и изучава множество учения, сред които на Петър Дънов, Агни йога или Живата етика, Елена Блаватска, Рьорих. Благодарение на контактите си със семейство Рьорих сега България притежава над 300 картини на Рьорих. Става близка с Ванга. Този стремеж към търсене на отговори, към множество философии, към източни практики и общочовешки хуманистични идеи създава един особен ореол около личността й, граничещ с мистицизъм. И това на фона на доминиращия марксизъм, който трудно позволява отклонения.

Д-р Морфи Скарлатов разказва как няколко месеца след катастрофата Людмила Живкова се връща на работа.

Енергията й е неизчерпаема. Обикаля шеметно света и представя България, създава нови и разширява културните връзки с Латинска Америка, Индия, Япония.

Обгражда се и работи заедно с поети, писатели, художници, учени. С личности.

Теории и спекулации

Дългогодишният личен сътрудник на Людмила Живкова д-р Морфи Скарлатов е категоричен: „Мълчах, дълги години мълчах и гледах много хора, които са виждали Людмила само на снимка, как пишат, пишат.“ Според него това е характерна българска черта – малко да знаем, много да говорим. Ако човек се зарови в написаното за Людмила Живкова, ще разбере добре колко е прав д-р Скарлатов. Животът на „бялата птица на българската култура“ е обвит в призрачна мъгла, подложен на дисекция, пълен с митове, неистини и дори измислици. Това се случва докато е жива, а с пълна сила избуява след смъртта й и особено в опитите тя да бъде описана.

Сред тези митове са раздаването на бели кърпички в един самолет, пръстенът с тюркоаз, подарен от Сай Баба, който променя цвета си преди смъртта й, както той е предрекъл, приемът на много лекарства, странните й състояния, медитирането, мислете за мен като огън. Много са. И особено знаците, че има предусещане за смърт. И повечето от тях са или напълно измислени, или деформирани по начин, който прави очевидно разпространяващите ги важни и интересни. Подобни неистини правят труден разказа за идеите и стореното от Людмила Живкова. Забулват го в мъгла и го лишават от смисъл.

Смъртта

Людмила Живкова умира на 20 юли 1981 г. Неочаквано. В смъртния акт записват, че смъртта настъпва в 2 часа след полунощ, тоест на 21 юли. Официалната версия е, че причината е масивен мозъчен инсулт.

В официалното съобщение се казва: „ЦК на БКП, Народното събрание, Министерският съвет и Националният съвет на Отечествения фронт с дълбока скръб и неизмерима болка съобщават, че на 21 юли тази година в 2 часа сутринта след кратко боледуване почина на 39-годишна възраст членът на Политбюро на Централния комитет на БКП, председател на Комитета за култура, народният представител, беззаветно вярната дъщеря на Партията и народа Людмила Живкова.“

Медицинската комисия, която включва вуйчото на Людмила академик Атанас Малеев, директора на Правителствена болница проф. Йонко Белоев, проф. Йордан Йорданов и проф. Сивчо Сивчев, съобщава, че „в резултат на голямо напрежение здравословното състояние на Людмила Живкова се влоши. Предприетите мерки за възстановяване на здравето й доведоха до бързо подобряване. На 20 юли 1981 г. състоянието й отново рязко се влоши в резултат на внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението.“

Патоанатомът проф. Сивчев е оскъден откъм информация, има само една медийна изява. Споделя единствено, че не е установил мозъчен инсулт, а става дума за удавяне – течност, изпълва белия дроб и спира дишането.

Веднага след кончината й започват съмненията и разпространението на множество теории – от отравяне, през самоубийство, та до убийство от чужди или вътрешни сили. Сред най-популярната теория е свързаната с тезата, че Людмила Живкова е станала неудобна – и за БКП и за ръководството в Москва, заради неортодоксалното й мислене, интересът към езотериката, духовността, източните религии, но и заради близостта й с международните културни среди, носители на различна идеология според разбиранията в онази епоха.

Съмнение изразява и баща й. „Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината й е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили или е имало и някакво външно вмешателство. Възможно е и аз да не зная всичко докрай. Знам, че Людмила горя и изгоря в работата си. Всичко друго е само следствие“, казва Тодор Живков.
Независимо разследване на смъртта й няма – нито преди 1989 г., нито след това.

И най-вероятно това провокира версиите за смъртта й да се множат и тя да продължава да бъде обгърната от мистериозност.

1981 г. е годината, в която здравословното състояние на Людмила Живкова се влошава. Причините затова са няколко. На първо място е огромното психическо и физическо натоварване. Това е времето, в което вървят няколко изключително мащабни проекта, сред които отбелязването на 1300 години от създаването на България и приключването на строежа на Националния дворец на културата. Към всичко това се добавя и докладът, в който се установяват злоупотреби във фонда „Културно наследство“. Този доклад я разтърсва, твърди пред близки, че се чувства предадена, мечтата й рухва.

През юли е в отпуск. Заминава за Боровец, баща й е с нея. Има и лекар, който следи състоянието й. Тодор Живков твърди, че Людмила отказва да се храни, видимо губи сили и отпада физически.

„Смъртта на Людмила нямаше да настъпи ако хората около нея разбираха онова добро, за което тя говори – всестранно развитата личност. Искаше ние, българите, да си помагаме един на друг, единни да сме. Не издържа. И духът, и тялото й не издържаха да не бъде разбирана и да бъде предадена. Няма служби, няма отрови.“ Думите са д-р Морфи Скарлатов, който е убеден, че точно неразбирането на идеите й, свързани с бъдещето на България и мястото й в света, са основната причина за отстъплението и рухването на Людмила Живкова.

Извън това смъртта на младата жена лишава баща й от дъщеря, а децата й от майка. В развихрилите се конспиративни теории, които продължават и до днес, това се забравя. Защото тя е не само председател на Комитета за култура, народен представител и член на Политбюро, но и дъщеря, съпруга и майка.
Казват, че на погребението й присъстват стотици хиляди. Сравняват го по масовост с погребенията на цар Борис и на Георги Димитров.

За Людмила и времето

„Времето, в което живя не беше за нея. Изпреварила го беше“, казва арабистът д-р Морфи Скарлатов.

Авторът на книгата „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ Иво Милев определя целият й живот като класическа драма. Вероятно затова оценките за нея са толкова полярни, но образът й продължава да вълнува. Според него най-значимо е делото й, защото нейната мисия е - „свързването на загубените нишки от националната ни история, която е поредица от рухвания и защото нищо не е по-важно за едно общество от приемствеността и традициите.“

„Има все още хора, които тачат Людмила Живкова зарази ролята, която е играла в родната ни култура, но и в същото време се дразнят от нейните „залитания“ по разни „религиозни екзотики“. Има и други, които я ценят тъкмо за нейното нестандартно мислене, но не могат да й простят това, че носеше името Живкова и бе заемала високи постове в една партия, която за тях е ненавистна“, пише Богомил Райнов в книгата си „Людмила – мечти и дела.“

В нея той определя животът й като необичаен и изпълнен с красиви дела. За нея казва още: „Тя беше нещо друго, нещо, колкото необичайно за обременения от догми комунист, толкова и естествено за освободеното съзнание. Тя беше аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество.“

Здравословното състояние и смъртта на Людмила Живкова са сложна тема, която съчетава медицински, исторически, политически и културни аспекти. И въпреки че медицинските данни показват естествена смърт, въпросите не спират. Независимо от обстоятелствата около смъртта й обаче, по-важното е, че тя остава важна фигура, чието наследство оказва влияние върху културния живот в страната.

https://history.framar.bg/

[Panzerfaust]

Посредствена интелектуално, но с огромни напъни да направи комунистически "Златен век". Напънала се планината и родила мишка...

[Hatshepsut]

45 години от откриването на Международната детска асамблея "Знаме на мира"

Когато ООН обявява 1979 г. за Международна година на детето (по случай 20-годишнината от приемането на декларация на ООН за правата на детето), Комитетът за култура на България решава да организира международен фестивал на детското изкуство, който да обедини деца от целия свят.

Специално за случая е изграден мемориал в нов парков комплекс в подножието на Витоша, в близост до строящия се тогава жилищен комплекс “Младост”. Той включва 68 камбани от различни държави, които може да се бият само от деца. Проектът е иницииран и реализиран по идея на Людмила Живкова – председател на Комитета за култура (с ранг на министър), под егидата на ООН.

Така София става домакин на Международна детска асамблея в Международен парк на децата от света, наречен по-късно “Камбаните”. Името на асамблеята „Знаме на мира“ и мотото на фестивала „Единство, творчество и красота“, са заимствани от учението на руския художник и философ Николай Рьорих.

На тържественото откриване присъства тогавашният генерален директор на ЮНЕСКО Амаду-Махтар М'Боу. „Идеята за провеждането на Асамблеята предлага на много деца, закърмени с различна култура, възможност да разберат, че независимо от различията съществува един общ език на братство и солидарност, който е залог и надежда в бъдещето“, казва М'Боу на XX сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО от 1978 г.

В периода 16 – 25 август 1979 г. се провежда Първата международна детска асамблея „Знаме на мира”, като фестивал на детските изкуства с деца от 77 държави. В рамките на събитието в Народното събрание на България се сформира и Първият световен детски парламент, на който е прието „Писмо – обръщение” на децата участници в Международната детска асамблея „Знаме на мира” до децата по целия свят. На 34-та сесия на Общото събрание на ООН „Писмото – обръщение” е разпространено като официален документ.

Първоначалният замисъл е събитието от август 1979 г. да се проведе еднократно, но то се оказва изключително успешно, а страните участнички заявяват готовност да се включат и в следващи издания. Така “Знаме на мира” се превръща в нова форма на дипломация и сътрудничество в името на мира, подкрепена от ООН и неговите подразделения – ЮНЕСКО (за образование, наука, култура) и УНИЦЕФ (за децата), както и от други международни организации. През 1987 г. Организацията на обединените нации удостоява асамблеята със званието „Вестител на мира“.

До 1989 г. в Международен парк на децата от света, разположен в покрайнините на българската столица, се провеждат четири асамблеи, организирани през три години. Общият брой на участниците във фестивалите е 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България.

Най-успешна е асамблеята от 1988 г., която посреща участници от 135 държави. По време на четирите международни фестивала децата творят заедно и опознават културата на останалите държави участнички. Всяка детска делегация носи със себе си по една камбана и по един растителен вид от родината си.

Людмила Живкова „Асамблея знаме на мира“

На 16 август 1979 г. в София е открита първата Международна детска асамблея "Знаме на мира" с  девиз "Единство, творчество, красота" и основен принцип: "Всеки може да бъде творец в Асамблеята на мира".

Асамблеята продължава до 25 август 1979 г. Организирана е по инициатива на председателя на Комитета за култура Людмила Живкова, а неин патрон е генералният директор на ЮНЕСКО Амаду Махтар М'Боу.

Участват 1100 деца от България и 1094 деца от 76 страни, които имат способности в изобразителното изкуство, литературата и музиката. Създаден е Световен детски и младежки парламент.

По време на асамблеята е открит монументът "Знаме на мира", преименуван през април 1990 г. на "Камбаните". В най-високата част на монумента са вместени 7 големи камбани с тегло от 700 до 1000 кг, символ на седемте континента на планетата. Композицията се допълва от 16 камбани от различни страни.

През 1982 г. е създаден Център „Знаме на мира“.

През май 2002 г. са поставени мемориална камбана „НАТО в служба на мира“, камбаната, подарена от папа Йоан Павел Втори при посещението му в България през май 2002 г.

На 12 юни 2004 г. в монумента е открит Пантеон на децата – жертви на тероризъм.

На 30 август 1990 г. дейността на международното детско движение „Знаме на мира“ е прекратена и се закрива координационният му блок в София – Център "Знаме на мира".

През 1999 г. е създадена фондация "Людмила Живкова – Знаме на мира" – неправителствена организация, продължител на идеите на "Знаме на мира".  Под различни форми фондацията "Людмила Живкова – Знаме на мира" организира прояви в духа на детската асамблея до 2006 г.

https://dolap.bg/

https://bnr.bg/hristobotev/post/102033988/45-godini-ot-otkrivaneto-na-mejdunarodnata-detska-asamblea-zname-na-mira

Людмила Живкова и Асамблеята Знаме на мира

[Panzerfaust]

Тя "асамблеята" сама по себе си не беше лоша, но да е на принципа всички държави солидарно да я финансират, да е истински международен форум. А в случая българската държава, т.е. българските данъкоплатци плащаха всичко, естествено че ще дойдат деца не от 138, а от 238 държави. Правешкият малоумник правеше всичко, за да удовлетворява смехотворните амбииции на имбецилното си отроче, естествено за наша сметка. Зад привидно добрата идея за детско творчество и опознаване се криеше опитите на гнилата комунистическа държава да лъска имиджа си пред света.

[Hatshepsut]

Поклонението пред Людмила Живкова - 23 юли 1981 година

Погребението на Людмила Живкова - 23 юли 1981 година

Погребението на Людмила Живкова - член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на комитета за култура/с ранг министър на културата/. Траурна церемония на Централните софийски гробища. Присъстват: Тодор Живков - председател на Държавния съвет на НРБ и баща на Людмила Живкова, Иван Славков - съпруг на Л. Живкова, Владимир Живков- брат на Л. Живкова, Георги и Цветана Живкови - брат  и сестра на Тодор Живков, роднини на Мара Малеева - майка на Л. Живкова, партийното и държавното ръководство на НРБ, дипломати и посланици от много страни, граждани. Траурният митинг открива Петър Младенов - министър на външните работи на НРБ. Траурни слова на Гриша Филипов, Пьотър Демичев, Милчо Германов и Любомир Левчев. Погребението е извършено с държавни почести в 10 парцел на Софийските централни гробища. Живкова е погребана до своята майка д-р Мара Малеева Живкова.

[Hatshepsut]

Людмила Живкова в ООН 1979 г.

1979 година - филм за посещението на Людмила Живкова и водената от нея българска делегация в ООН. 1979 година е обявена от ООН за Международна година на детето. Във връзка с това в България по идея на Людмила Живкова - министър на културата се провежда Първата международна детска асамблея "Знаме на мира".  Ръководството на Асамблеята е реализирано от Международен инициативен и организационен комитет, оглавени от Людмила Живкова. Извършената подготвителна и организационна работа създава солидни предпоставки за високия международен престиж на Първата международна детска асамблея "Знаме на мира". Тя събра на среща в България 2500 деца от 79 страни. В Народното събрание се провежда и Първият световен детски парламент, на който е прието "Писмо обръщение" на децата, участници в Международната детска асамблея "Знаме на мира", до децата от целия свят. На 34-тата сесия на Общото събрание на ООН "Писмото обръщение" е разпространено като официален документ. По време на Първата асамблея е открит монументът "Знаме на мира". На него са поставени камбани, подарени от децата от различните държави участнички. Речта на Людмила Живкова в ООН, чрез която се отправят  послания  за един нов свят изграден по законите на красотата, е посрещната с изключителен интерес. В разрез с протокола тя получава десетки поздравления. Приета е от Генералния секретар на ООН Курт Валдхайм, на когото връчва макет на монумента "Знаме на мира".

[Hatshepsut]

Людмила Живкова - между Запада и Изтока - ТЯХНАТА ИСТОРИЯ

В рубриката "Тяхната история" търсим отговор на въпросите за ролята на Людмила Живкова в българската история и култура? Каква е била тя - разглезената принцеса на Тато или личност, направила много за въздигането на нашата култура и патриотизъм? Анализът е на журналистката Петя Минкова

[Hatshepsut]

Животът и смъртта на Людмила Живкова

Автор: Иво Милев

Издадена        2022 г.
Издателство        Книгомания
Категории:  Биографии на политици
Корица        Твърда
Страници        608
Размери        17.20 / 24.20 / 4.30 cm
Тегло        1.333 kg


Ново преработено издание.

Биографичната книга "Животът и смъртта на Людмила Живкова" е плод на дългогодишните усилия на автора Иво Милев. След задълбочени проучвания от 2009 година насам, прелистване на над 50 000 страници неизползвани и прашни архиви, се ражда максимално подробен биографичен разказ за дъщерята на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков наричаната още "бялата птица на българската култура".

В центъра на този разказ е личната драма и трагедия на една жена, умряла с чувството, че е предадена, изоставена и излъгана, дори от собствения си баща, а смъртта ѝ и до днес продължава да буди загадки.

"Животът и смъртта на Людмила Живкова" е навременна книга, дистанцирана и ангажирана в еднаква мяра. Иво Милев е подходил с хирургическата точност на хронист. Събрал е детайлите в едно плътно цяло. Оформил е образ, който може да се възприема с хладен разум. Документалната сага не е предназначена да защитава или отрича времето, хората, решенията им. Това е описание, страничен поглед върху всичко възможно, което ги е оформило. Полезността на този труд е безспорна. Но по-важно е, че читателят инстинктивно изгражда доверие към неприсъстващия разказвач.
"Минавайки през неизбродимото количество документи и факти, повечето литературни, се опитах да създам портрет и образ, стъпващ предпазливо върху нестабилните опори на "обективността". Стремях се сред многото думи да се чува повече автентичният, забравен вече, глас на Людмила, да премина през един не твърде обикновен живот, всъщност един бързей от няколко години, събрал мътилката на цяла една епоха."
Иво Милев

"Безсилна да променя заобикалящата я среда, Людмила сама постепенно се преобрази от обикновена млада жена в някакво странно същество, залутано в смътните пространства между днешния и утрешния ден."
Богомил Райнов

"Тя дойде, някак си отдругаде. Беше в тоя свят и... сякаш се завърна... другаде."
Светлин Русев

"Нейната биография е преди всичко биография на идеи."
Любомир Левчев

"Людмила ще стане мит."
Александър Фол

Иво Милев, роден през 1971 г., е завършил Езикова гимназия в гр. Ловеч и право в СУ "Св. Климент Охридски". Дългогодишен юрисконсулт на продуцентските компании СИА, Камера, Еф Хикс Камера, Чучков Брадърс и др., впоследствие - до 2010 г. - изпълнителен директор на СИА, компанията продуцент на филма "Мисия Лондон", сериала "Стъклен дом", "Под прикритие" и др. Сценарист и изпълнителен продуцент на "Отплата" (сериал, нова ТВ, 2012).

Автор на документалния роман "КБ" (номинация за награда за съвременна българска проза "Хеликон", 2011), биографичните монографии "Николай Ников". 1924 - 1989. Един парижанин в София" (Националната художествена галерия, 2015), "Тодор Цонев. Художникът е сянка" (2018) и др.

Работи по темата Людмила Живкова от 2009 г. във връзка с развитие на проект за игрален филм.

https://www.book.store.bg/p248314/zhivotyt-i-smyrtta-na-liudmila-zhivkova-ivo-milev.html

[Hatshepsut]

Без формат-Людмила Живкова - изкушена от езотериката

През 1973 година комунистическата принцеса претърпява тежка катастрофа на околовръстния път край София на път за летището, за където бърза, за да изпрати баща си Тодор Живков на посещение в Полша. По-късно тя ще напише: „Защо беше нужно да си счупя буквално главата, за да започна да прозирам в по-дълбоките истини за живота и света.“ Коя беше всъщност Людмила Живкова? Какво ни убягва за духовните и мистични  ѝ увлечения? Беше ли тя само жена на властта или търсеше отвъд видимото? В студиото ни гостува Иво Милев – автор на биографията „Животът и смъртта на Людмила Живкова“. Зад тази книга стои едно дълго изследване и проучване на над 50 000 страници архиви и стенограми.

[Hatshepsut]

Баба Ванга и Людмила Живкова - ТЯХНАТА ИСТОРИЯ

[Hatshepsut]

Да споменем и за ордените, на които Людмила Живкова е била носител:

13 века България



Това е единствения български орден, на който тя е била носител.
С този орден тя очевидно е била наградена посмъртно: орденът е учреден на 16 октомври 1981г., а първите награждавания са през 1984г.
Заедно с ордените „Георги Димитров“ и „Стара Планина“, „13 века България“ се нарежда на първо място по старшинство в наградната система на НРБ. Присъжда се от Държавния съвет на НРБ на български и чужди граждани. Изискването към българските граждани е да имат особено големи заслуги към НРБ, а за чуждите граждани – особено големи заслуги за укрепването и развитието на дружбата и сътрудничеството с НРБ, както и в борбата за укрепване на мира и взаимоотношенията между народите.

Орден на Плеядите (Иран)



Орденът е учреден не по-късно от 1955 г. от последния владетел на Иран, шаханшах Мохамед Реза Пахлави. От 1959 до 1967 г. той се състои от два класа, а от 1967 г. - от три (1-ви, 2-ри и 3-ти клас) и се присъжда на жени с висок статус, които са получили специално признание или забележителна благодарност от шаха.

Орден „За заслуги пред Австрийската република“



Орденът за заслуги към Република Австрия (на немски : Ehrenzeichen für Verdienste um die Republik Österreich) е държавно отличие на Австрия, учредено за първи път на 4 ноември 1922 г. и възстановено на 2 април 1952 г. Връчва се на граждани и чужденци за заслуги към Австрия. Наградата се дава от президента на Австрия въз основа на закони, приети от Народното събрание.

Орден на Ацтекския орел (Мексико)



Орденът на ацтекския орел (на испански: Orden del Águila Azteca) е мексиканско държавно отличие, връчвано на чуждестранни граждани.
Орденът е учреден със закон на 29 декември 1933 г. от мексиканския президент Абелардо Родригес, за награждаване на чуждестранни граждани за заслуги към Мексико или човечеството.

Орден „За заслуги пред Италианската република“



Орденът за заслуги на Италианската република (на италиански: Ordine al merito della Repubblica Italiana, съкратено OMRI) е най-високият орден в Италия.
Учреден със Закон № 178 от 3 март 1951 г. (в сила от 1952 г.), орденът е предназначен за награждаване на значителен принос към нацията в областта на литературата, изкуството, икономиката, благотворителността, социалната и хуманитарната дейност. Той се връчва на цивилни и военни държавни служители за изключителни заслуги.

[Hatshepsut]

Людмила Живкова – мистика и политика

Людмила Живкова беше най-ексцентричната фигура от времето на някогашния комунистически режим. Излязла на политическата арена с огромни амбиции и пълната подкрепа на всесилния си баща, тя се сблъсква с политическите реалности на епохата. Кои бяха факторите предопределили съдбата й?
Разговор в студиото с проф. Евгения Калинова

[Hatshepsut]

Спомени за Людмила Живкова

Автентични истории за социалистическия строй и ролята на тоталитарната принцеса Людмила Живкова, разказани от писателя Павел Писарев