История на Молдова

[Hatshepsut]

История на Молдова

Общ преглед


Столицата на Молдова - гр.Кишинев

Република Молдова (на румънски: Republica Moldova) е държава в Източна Европа, граничеща с Румъния и Украйна. Преди част от СССР под името Молдавска ССР, днес тя заема района, известен като Бесарабия, както и територии по източния бряг на река Днестър, присъединени през 1940 г. Молдова се обявява за независима страна през 1991 г., но по същото време най-източната ѝ част на свой ред се обявява за независима република под името Приднестровска молдовска република, която остава непризната.

Има около 500 m излаз на река Дунав, но няма излаз на море. Столицата ѝ е град Кишинев с население 593 000 души. Молдова функционира като парламентарна република. Членка е на ОНД, СТО, ОССЕ и ОЧИС, и се стреми към членство в Европейския съюз.


Историята е единственият безпристрастен съдия, който жестоко наказва за уроците, които не сме научили. Сега, както и през 1852 г., остава актуално твърдението на М. Когелничану: "Ако някога изучаването на историята е било необходимо, то в тези времена на хаос, когато публичните и обикновените хора, стари и млади, видяха своята индивидуалност стъпкана, а най-скъпите си илюзии - изтрити, в такива времена идващото спасение - олтар на опората - за нас се явява изучаването на историята - единствения оракул, който още може да ни покаже нашето бъдеще".

  Изучаването на историята на собствената страна и усвояването на нейните уроци е било и остава условие за възпитанието на подрастващото поколение, развитието и приемствеността в държавата. Разбира се, проблемите на настоящето трябва да бъдат решени в настоящето. Но те не се появяват от нищото. Много от тях изникват заради незнанието на историята, на езиковите и културните източници, заради неразбирането на символите ни, забравянето на собствените герои и прославянето на чуждите.

  Историята на Молдова е описана много добре и подробно в трудовете на изтъкнатите молдовски летописци и историци от XV до XVIII в., както и в летописите на съседните народи. През 1857 г. в два тома излиза петстотингодишната "История на Молдова" на Манолаки Дрегича. Оттогава и до днес историята на Молдова пишат победители (на запад и на изток), изразявайки своята гледна точка. Дошло е време молдовците, отново по примера на своите предци, да пристъпят към изложение на многочислените факти на богатата си история. За 150 години се е натрупало огромно количество от исторически, археологически, лингвистични и други данни, с които не са могли да разполагат нашите велики летописци и историци от XV до XIX век. Тези данни ясно показват приемствеността на народа, живеещ на територията на съвременната и историческата Молдова, неговото културно богатство и автентична самобитност. Представите за миналите събития се намират в установените вече реалии, записвани в продължение на много хилядолетия в документи и текстове на антични и средновековни автори на молдовската историография. Намират се в първите документи на господстващите монарси на карпато-днестровската територия и в техните канцеларии. Стремим се да представяме само това, което "се е случило в действителност", т.е. както е отразено в съхранените документи. Етническата, географската, социалната и етнополитическата терминология е в сила само в този вид, в който е фиксирана в документите на епохата, и е приета от по-голямата част от учените: гето-даки, сармати, свободни даки, влахи, валахи, волохи, молдовани, Цара Молдовей, Terra Moldaviae, Земя Молдовска (понякога Молдовлахия в трудовете на Александър Добрия и Петър Куция), Молдова (от Стефан Велики). Няма да се употребяват термини и понятия, създадени през XIX в. за обозначаване на етническата и географската действителност на XIII в. и последващите шест века. Необходимо е да се представи историята на Молдова такава, каквато е била и каквато е.

  СИМВОЛИТЕ НА МОЛДОВА

  Богатата историография на Молдова е съхранила съществена информация за отличителните знаци на управлението и за националните символи на държавата. От славяно-молдовските летописи на първо място "Анонимната летопис на Молдовската земя" (1359-1507) на Бистрицкой научаваме, че: "През 1457 г. 12-ти на месец април, в боевете в местността Хряска в Должещ Стефан воевода побеждава Арон воевода с божията милост и със скиптъра на Молдова". Първите молдовски историци считат завземането на скиптъра - символ и отличителен знак на висшата държавна власт, за толкова значителен и важен момент, че нееднократно го споменават в своите летописи за това събитие. Царската корона на молдовските монарси, като например тази на Стефан III Велики на миниатюрата в Евангелието от Хумора, има пет зъбци. Трябвало е короната да демонстрира факта, че нейният притежател се явява монарх на европейско ниво. Еволюцията на държавните символи - знамето, герба, печата - позволява да се проследи историческият път на развитието на молдовското царство и да се утвърди в международен контекст. Както е известно, Молдова се е отличавала със своето собствено знаме. Формата, цветът и хералдическите знаци е трябвало да подчертават властта на монарха и авторитета на страната. Информация за знамето на Молдова се намира в летописите на Георге Уреке. Допълнителни ценни данни за този символ се съдържат и в чуждестранни летописи. Най-известни и обсъждани са молдовските знамена, предадени от Стефан III Велики в манастира Зограф в Света гора в Атон. Основнте елементи, които отличават молдовските знамена, са червеният цвят и образът на Св. Георги Победоносец, който погазва и пронизва дракона. Другият задължителен елемент, който се вижда на знамето в старинните хроники, е гербът на Молдова с глава на бик. Господарският жезъл с обкована със сребро и украсена с полускъпоценни камъни дръжка също е бил един от символите на властта на господаря. Жезълът можел да служи и за оръжие. Мечът на владетеля се явява отличителен знак на царуване, на бойно оръжие и в същото време елемент на придворния церемониал. Гербът на Молдова, често описван в среднoвековните молдовски летописи, възпят в поетическите произведения на Митрополит Дософтей, е основен елемент на молдовския държавен печат. Червеният цвят на молдовския флаг и изображението на главата на бика на герба на Молдова се явяват отличителни знаци на молдовското царство отпреди повече от 650 години.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Молдова

http://www.euro2001.net/index.shtml/issues/5_2001/index.shtml?page=statia&file=issues/6_2011/stat_6.html

[Hatshepsut]

География на Молдова

Молдова е държава в Източна Европа,. Площ 33 846 km². Население на 1 януари 2017 г. 3 550 900 души. Столица град Кишинев.

Географско положение, граници, големина

Молдова е държава в Източна Европа, разположена в крайната югозападна част на Източноевропейската равнина, между реките Днестър на изток и Прут на запад. На север, изток и югоизток граничи с Украйна (дължина на границата 765 km), а на запад – с Румъния (461 km). Обща дължина на сухоземните граници 1226 km. Дължина от север на юг 335 km, ширина от запад на изток 132 km. В тези си граници заема площ от 33 846 km².

Територията на Молдова, се простира между 45°28′ и 48°29′ с.ш. и между 26°37′ и 30°10′ и.д. Крайните точки на страната са следните:

• крайна северна точка – (48°29′27″ с. ш. 27°35′15″ и. д.), граница с Украйна, десния бряг на река Днестър, при село Наславча.
• крайна южна точка – (45°28′08″ с. ш. 28°12′47″ и. д.), граница с Украйна, левия бряг на река Дунав, при село Джурджулещи.
• крайна западна точка – (48°16′27″ с. ш. 26°36′59″ и. д.), граница с украйна, при село Крива
• крайна източна точка – (46°24′48″ с. ш. 30°09′47″ и. д.), граница Украйна, десния бряг на река Днестър, при село Паланка

Геоложки строеж, полезни изкопаеми

Територията на Молдова заема югозападната част на Източноевропейската платформа. В южната част на страната се откроява област с херцинска нагъната основа (т.н. Скитска плотформа). На границата между двете платформи е разположена Молдавската падина с юрска възраст. Кристалинният фундамент е изграден от гранити, чарнокити и магматити с архайска и долнопротерозойска възраст, открива се на повърхността само на север и потъва в югозападно направление на дълбочина до 2000 m (в района на Комрат) и до 3000 – 6000 m (южно от Чадър Лунга). Върху кристалинния фундамент заляга слой от седиментни скали с мощност до 6000 m, изграден от пясъчници, глини и варовици, а също и от гипсоанхидритови, силициеви и други образувания от горния протерозой, палеозоя, мезозоя и кайнозоя. Разработват се находища на варовици (Сарацейско, Ержовско и др.), гипс (Кировско), огнеупорна глина, стъклен пясък, филц, а също нефт и газ (Кагулско, Вулканещко находища).

Релеф

Повърхнината на Молдова представлява хълмиста равнина, силно разчленена от речни долини и суходолия. В централната част на страната е разположена Централномолдовското възвишение – Кодри с максимална височина връх Баланещи 429,5 m (47°12′59″ с. ш. 28°04′59″ и. д.). Покрай десния бряг на Днестър се простира Приднестровското възвишение (височина 250 – 300 m, максимална 347 m), като западната му част има полегати склонове, а на изток – стръмни склонове, спускащи се към реката. Северната част на Молдова е заета от Северомолдовската равнина с височина 250 – 300 m, набраздена от широки и плокодънни долини. Тясната ивица покрай левия бряг на Днестър представлява крайната югозападна част на Подолското възвишение. В южната част на страната се простира Южномолдовската равнина, силно разчленена от дълбоки оврази и суходолия, постепенно преминаваща на изток в Причерноморската низина. Най-ниската точка на страната (3 m) е на брега на река Дунав при село Джурджулещи.

Климат

Климатът на страната е умерено-континентален с кратка, топла и малоснежна зима и продължително и горещо лято. Средна юлска температура 19,5 °C на север и 22 °C на юг (абсолютен максимум 41 °C), средна януарска температура съответно -5 °C и -3 °C (абсолютен минимум -36 °C). Често явление през зимата са епизодичните затопляния. Годишната сума на валежите намалява от 560 mm на север до 370 mm на югозапад, във възвишенията достигат до 560 – 500 mm, а в равнините 450 – 400 mm и по-малко. Основната част от дъждовете имат проливен характер и се характеризират с голяма интензивност и гръмотевични бури. Преобладават северозападните ветрове. Продължителността на вегетационния период (минимална денонощна температура 5 °C) е до 200 денонощия.

Води

Изглед към река Днестър

Реките в страната принадлежат към Черноморския водосборен басейн и голяма част от тях текат от северозапад на югоизток. Най-голямата река е Днестър (дължина в пределите на Молдова 657 km), басейнът на която обхваща 56% от територията ѝ. Нейни основни притоци са: Реут, Бик, Ботна и др. Втората по значение река е Прут, протичаща по западната граница с Румъния (дължина на територията на Молдова 695 km). Нейни основни леви притоци са: Чугур, Каменка, Ларга, Лапушна, Сарата и др. Подхранването на реките е смесено, с преобладаване на дъждовното. Вследствие на честите зимни затопляния се наблюдават чести заледявания и размразявания на па-малките реки. Вътрешните реки в страната по своя речен режим се различават от Днестър и Прут. Всички те са маловодни, през лятото силно намаляват, а болшинството периодично пресъхват. В долините на Днестър и Прут има множество крайречни езера: Белеу, Драчеле, Ротунда, Руптура и др. По реките и временните суходолия са изградени 53 по-големи язовира (Дубосарско, Гидигичко, Костешко, Кангазко и др.) и над 1500 микроязовира с обща площ около 20,3 хил.ха, водите на които се използват за напояване и рибовъдство. По реките Днестър и Прут (до град Леово) се извършва местно корабоплаване.

Почви

Почвите в Молдова са предимно черноземни (75%), около 10% са кафяви и сиви, около 7% засолени ливадни почви и 8% други. Покрай реките са развити алувиално-ливадни почви. На север, предимно в равнинните райони преобладават типичните черноземи, а на по-високите части – излужените черноземи. В района на възвишението Кодри широко разпространение имат кафявите и сиви горски почви, а на юг от възвишението и в централните части покрай левия бряг на Днестър – обикновените черноземи. В тези райони има и големи масиви заети от карбонатни черноземи.

Растителност

Молдова е разположена в степната и лесостепната зона. Голяма част от територията ѝ са обработваеми земи. Горите заемат 8% от площта ѝ, като 2/3 от тях са широколистни (основно дъбови гори), примесени с ясен, габър, бук, липа и др. Най-големи горски масиви са се съхранили във възвишенията в централната част на страната. Високите хълмове на Централномолдовското възвишение са покрити с дъбово-габърови, липово-ясенови и дъбъво-букови гори. В северната, лесостепна част на възвишението има гори от скален дъб, а в крайния север – от черешов дъб. Южно от възвишението Кодри в лесостепите расте основно кози дъб. По долините на Днестър и Прут се срещат малки горички от топола, ива, бряст, дъб и др. Степната растителност съставена от коило, типчак и др. се е съхранила на отделни малки участъци. Основните площи заети с ливади и пасища са разположени по заливните тераси на Днестър, Прут и Реут.

Животински свят

В горите обитават кошута, глиган, вълк, лисица, язовец, невестулка, хермелин. Птиците са над 70 вида – горска чучулига, сойка, пеещ и черен дрозд, ястреб, ушата сова и др. Срещат се белоглав и черен лешояд. В степите има много гризачи: европейски и петнист лалугер, хамстер, къртица, пор, полска мишка и др., а от птиците – степен орел, пъдпъдък, сива яребица. Покрай двете големи реки се въдят дива свиня, дива котка, ондатра, а от птиците – сива гъска, бекас, лиска, зеленоглава, шилоопашата и сива патица, червеноклюн потапник, лопатарка. По долното течение на Прут гнездят поен и ням лебед, пеликани – розов и къдрав. В дивечовъдните стопанства се развъждат благороден и петнист елен, елен лопатар, енотовидно куче, фазан и др.

Природни зони

Територията на Молдова се поделя на 3 физикогеографски природни района:

• Северомолдовски лесостепен район (43,3% от територията на страната). Естествените ландшафти в пределите на възвишенията са лесостепни, а в равнините – степни. Почвите са сиви горски и черноземни.
• Централномолдовски горски район, или възвишението Кодри (14,5) – най-високата част на Молдова. Различават се две подзони: Северни Кодри с куестообразен релеф и Южни Кодри с хълмист релеф. Разпространени са дъбово-габърови гори върху сиви горски почви и излужени черноземи и дъбово-букови гори върху кафяви горски почви.
• Южномолдовски степен район (42,2%), разположен между реките Днестър и Прут на юг от Кодри и почти напълно земеделски усвоен, като степната растителност се е запазила на малки участъци.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Молдова

[Hatshepsut]

Праистория

Палеолит

Най-старите следи от човешко обитаване на територията на съвременна Молдова датират от палеолита. Ранният палеолит включва находищата Байраки-II (преди 1 милион години) на Днестър в квартал Байраки (Дубосари) на 1,5 км северно от мястото Дубосари 1 в дерето Байраки, Крецещи, три километра северозападно от дерето Байраки, планини Мош (1-1,2 милиона години), Роги (цялата култура Олдувай), Байраки-I (преди 730 хиляди години), отвъд изхода от Дубосари (преди 787-657 хиляди години), зад Могилата на славата между Полтавската магистрала и селото. Погребя (преди 510-440 хил. години), раннопалеолитни находища между с. Погребя и с. Нова Лунга, обекти на ашелската култура (Стария Дуруитор, Вихватинци). За първи път в Европа са открити най-старите следи от човешка дейност под формата на каменна конструкция „Каменно оформление“ в заливните отлагания на палео-Днестър. Възрастта на обектите Байраки и Крецещи е определена в диапазона от преди 1070 до 990 хиляди години. Сравнението на обектите на слой 5 от обекта Байраки с комплексите от културата Олдувай показва тяхното забележимо сходство.

Ножовете с форма на клюн от група С са на възраст 1,1–0,9 милиона години от находището Байраки са подобни на инструментите на английския клектон, ранноашелската пещера Кударо 1 в Кавказ, находища в Сибир (Карама), Селунгур (Узбекистан), Таман и Франция (горнопалеолитен обект Корбияк).

Близо до селата Бутещи, Буздужани и Тринка са открити обекти от мустерската култура (среден палеолит - преди 70-40 хиляди години). Типичният микок се характеризира с малка колекция от средния слой на пещерата Вихватинци.

Микокски оръдия на труда

Културата Микок, или по-точно технологията Микок (на френски Micoquien) е технология за производство на инструменти от епохата на средния палеолит, широко разпространена в басейна на река Ем в ранните етапи на заледяването на Вюрм (около 130 - 70 г. хиляди години пр.н.е.). Той е преходен между късния ашел и мустерския период на палеолита. На територията на Полша инструментите на Микок са съжителствали дълго време с мустерийските инструменти, но на различни територии, принадлежащи на различни групи неандерталци.

През късния палеолит (преди 40-10 хиляди години) се появява съвременен тип човек - кроманьонец (грота на Бринзена I, Чутулести I, Расков VII). Селетските комплекси на Молдова включват следните обекти: Бринзена (долен слой), Гординещи, Koрпач, Koрпач-мис, Бобулещ, Буздужани. Вторият слой от обекта Стари Дуруитори на левия бряг на река Чугур, недалеч от вливането й в Прут, вероятно датира от ранния период на магдаленския период от късния палеолит.

Селетската култура е археологическа култура от началото на горния палеолит. Наречен на пещерата Селета (Szeleta) в планината Бюк в североизточна Унгария.

Селетската култура се развива в началото на Вюрмското заледяване или дори малко по-рано. Ранният етап на културата Селет протича в мек климат, а зрелият етап в по-сух климат. Културата е съществувала в периода 43-35 хиляди години пр.н.е.

Разпространен е в Унгария, Чехия, Словакия и югозападна Полша. Влиянието на Селецката култура може да се проследи на редица места в Румъния и България.

Най-старите инструменти, изработени от рог на северен елен, интерпретирани като композитни върхове на копия, са открити в Молдова в горния палеолит Косуци (Косеуци) на десния бряг на Днестър и датират от около преди 18 хиляди години.

Мезолит

Близо до селата Фрумушица и Саратена са открити мезолитни обекти на територията на Молдова (VIII-V хилядолетие пр.н.е.).

Неолит

Най-старата неолитна (5-то хилядолетие пр. н. е.) култура на територията на Молдова - Буг-Днестър - е известна от група малки селища, разположени близо до град Сорока. В края на V хилядолетие пр.н.е. племена от културата на линейно-лентовата керамика проникват в района между реките Днестър и Прут.

Енеолит

На границата на V-IV хилядолетие пр.н.е. в Днестърско-Карпатските земи, в резултат на тесните контакти между носителите на културите на линейно-лентовата керамика и Буг-Днестър, силното влияние на Боянската култура на Долен Дунав поражда Триполската култура от медно-каменната епоха (халколит), който се развива в продължение на около 2 хиляди години. Най-известните паметници са близо до град Флорещи, селата Карбуна, Солончени, Бринзени, Вихватинци, Костещи и Юра. През медно-каменната епоха племена от културата Гумелница, близки до триполците, са живели и в южната част на Молдова (паметници край град Вулканещи и село Лопацица).

Халколитните култури на Балканите през V хил.пр.Хр.

Бронзова епоха

Могилите от Буджакската (Нерушайска) погребална култура с охра от Ямната културно-историческа общност (3300/3200-2200/2100 г. пр. н. е.) датират от енеолита и ранната бронзова епоха.

В ранния период на бронзовата епоха (края на 3-то - първата третина на 2-ро хилядолетие пр. н. е.) сред племената, населяващи територията на Молдова, преобладават номадските скотовъдци. В средния (втората третина на 2-ро хилядолетие пр. н. е.) и късния (трета третина на 2-ро хилядолетие - началото на 1-во хилядолетие пр. н. е.) населението става уседнало, занимавайки се както със земеделие, така и със скотовъдство.

В края на бронзовата епоха територията на Молдова е разделена на две зони: лесостепна и степна. В горско-степната зона са живели племена от културата Ноуа. Кимерийците са живели в степната зона. Паметниците от ранния и средния бронзов период са представени главно от надгробни могили, разпръснати из цялата страна.

В могила край село Глиное, област Слободзея, археолозите откриха костни останки на човек със следи от хирургическа операция. Възрастта на находката надхвърля 4 хиляди години.

Желязна епоха

През първата половина на I хил. пр.н.е. тракийски племена, носители на халщатската култура, навлизат в лесостепната част на междуречието на Днестър и Прут. Кимерийците продължават да живеят в степта.

В развитието на тракийската халщатска култура на територията на Молдова се разграничават три етапа: ранен (X-IX в. пр. н. е.; Кишинев, селата Лукашевка, Миндрещи), характеризиращ се с прехода от късен бронз към ранно желязо; среден (VIII-VI в. пр. н. е.; гр. Шолданешти, с. Селище), който се характеризира с разпространението на железни сечива, и късен (V в. пр. н. е.) - преходен от културата на тракийския халщат към гетската (селата Данченс, Пиржолтенс).

Паметници от X-VIII век пр.н.е. в горско-степната част на междуречието Днестър-Сирет от типовете Козия и Сахарна се обединяват в една ранна халщатска култура Козия-Сахарна.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История Молдавии

https://ru.wikipedia.org/wiki/Микокская индустрия

https://ru.wikipedia.org/wiki/Селетская культура

[Hatshepsut]

Молдова през Античната епоха


Римските провинции Мизия и Дакия към 271г.

IV-I век пр.н.е. Гети

През периода IV-III век пр.н.е. гетите (гето-даките), една от групите севернотракийски племена, са заселени на територията на междуречието на Днестър и Прут.

Гетите били обединени в племенни съюзи и били на етапа на т.нар. военна демокрация (напоследък за този род формации се налага английския термин "chiefdom" - чифдъм). Разкопани са селищата и древните селища на гетите (селата Бутучени и Сахарна). Гетите поддържат контакти с гръцките черноморски колонии, както се вижда от монети от Тира (съвременен Белгород-Днестровски) и глинени гръцки амфори.

В края на III - началото на II в. пр.н.е. нови племена нахлуват на територията на гетите, които в писмените източници обикновено се идентифицират с бастарни или галати. В резултат на сливането се формира население, което създава нова материална култура - Лукашевска, в която преобладават гетските елементи.

През IV-III век пр.н.е. степната част на крайбрежието на устието на Днестър е обитавана от уседнали племена, в които изследователите обикновено виждат потомците на елино-скитите на Херодот. По време на военни кампании и набези номадските скити също проникват в земите на Днестър-Карпатите.

I-III век от н.е. Римско влияние

През 1 век пр.н.е. римската експанзия в региона на Долния Дунав се засилва. Римляните създават провинция Moesia Inferior (съвременни територии на Северна България и румънска Добруджа). На юг от междуречието на Днестър и Прут са били I италийски и V македонски легиони (плочки с печати на тези легиони бяха открити на левия бряг на река Дунав, в устието му, близо до село Орловка, Одеска област). Някои изследователи смятат, че южната Траянова стена, която пресича междуречието от запад на изток, е издигната от римляните за борба с нахлуващите номади, но данните, получени в резултат на разкопките, не потвърждават това.

Римската експанзия ускорява формирането на ранни политически формации сред гето-даките. И така, през 1 век пр.н.е. е известно обединението на гето-дакийските племена под водачеството на Буребиста, което обаче скоро се разпада. След това центърът на политически формации на гето-даките се премества в района на Карпатите, където през 1 век пр.н.е. възникват ранни форми на държавата.

След две ожесточени войни (101–102 и 105–106) римският император Траян завладява част от гето-дакийските земи и образува провинция Дакия. Заселен е от римски и романизирани колонисти. Властите провеждат политика на романизиране на гето-даките. На границата на провинция Дакия императорът изгражда отбранителен пояс, който защитава жителите от варварски набези.

Междуречието на Днестър и Прут (и по-специално територията на съвременна Молдова) не е било част от провинция Дакия и не е имало романизация като такава, но населението на тази територия също е имало силно римско влияние.

Културата Поянещи-Лукашево от първата половина на първото хилядолетие се развива под силното влияние на латенската култура.

III—V век. Готи

През 271 г. под натиска на готите и техните съюзни племена римляните са принудени да напуснат провинция Дакия и да се оттеглят на десния бряг на река Дунав. Антични източници съобщават, че римските колонисти са били евакуирани на десния бряг на река Дунав. Някои предполагат, че част от колонистите са останали, главно в предпланинските части на римската провинция Дакия (на територията на бъдещото средновековно Княжество Трансилвания и част от Княжество Влашко). Според предположенията на някои историци (представители на т. нар. „автохтонна теория“), впоследствие тези колонисти уж са станали един от елементите на възникващата етническа група на власите, предците на източно-романските народи, които по-късно се заселват на територията на Молдова. От гледна точка на други историци (т.нар. „миграционна теория”) власите се преселват от България и Сърбия на територията на древна Дакия едва през 13 век.

По време на „великото преселение на народите“ в междуречието на Днестър и Прут проникват различни племена: венди, готи, гепиди и др. Най-рано в началото на III век на територията на Молдова е създадена силна готска държава.

През III-IV век на територията на Молдова е развита Черняховската култура (селища край селата Будещи, Собър), чиито носители са траки, сармати, венди, готи и др.

В края на 4 век държавата на готите и гепидите става част от Хунската империя.

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Молдавии

[Hatshepsut]

Молдова през ранното Средновековие


Макет на славянско селище

V—XI век. Славяни

Ново заселване на земи от славяните, тяхното култивиране и обработка в края на V век. са свързани с последната и най-мощна вълна от Великото преселение на народите. В края на 5-ти - началото на 6-ти век започва широкото проникване на славяните в земите на Днестър-Карпатите. Долините на Днестър, Прут и Сирет са били удобни пътища за настъплението на славяните към Дунава и Балканския полуостров. Установявайки се в земите между Днестър и Карпатите, славяните срещат тук остатъците от предишното население и ги асимилират. Това се потвърждава от керамиката от черняховски тип, открита на територията на ранните славянски селища. Културата Ипотести-Киндещи на ранните славяни (5-7 век) е формирана от антите, носители на културата Пенков, заедно с местното романизирано население и славяните от групата Прага-Корчак, проникнали в района на Долен Дунав.

Славяните, населявали земите на Днестър-Карпатите, са били част от два големи племенни съюза - Анти и Склавини. Според готския историк Йорданес границата между тях минавала главно по Днестър, но на юг границите на съюза на Антите се простирали чак до Долен Дунав. Писмени източници споменават лидери като Ардагаст, Пирогаст, Мусокий по северното крайбрежие на Долен Дунав. Едно от крайните югозападни антски племена били тиверците, които, както показва недатираната част на "Повестта за отминалите години", заемали земи по бреговете на Днестър до Дунав и Черно море. Край селото са открити останките от укрепено селище на тиверците от 9-11 век - Екимауци.

Общо на територията на Молдова са открити повече от 30 славянски селища от 6-7 век (Хуча, Ганск (Ханска)) и около 200 селища от 8-9 век (Бранещи, Лопатна, Одая, Алцедар). Селищата Лукашевка и Пояна Кунича датират от 10-11 век.

Датата на късните „молдовски” дирхами (40-те години на 10 век) съвпада по време с най-вероятния период, когато тези земи са станали част от Киевска Рус, след което те вече не са идвали тук. Паметниците, представени от неукрепени селища и сложни селища от типа Глинжени II, демонстрират резултата от развитието на местни древности от типа Лука-Райковецка. Древностите на пръстеновидни селища като Екимауци-Алчедар представляват чужда култура в региона и вероятно са свързани с притока на ново население - тиверци. Дирхами са открити само в пръстеновидните селища Екимауци и Алчедар, които са съществували само няколко десетилетия до средата на 60-те години на 10 век.

От средата на 10-ти век занаятчиите започват да работят в района на Днестър, изработвайки бижута въз основа на дунавски прототипи и използвайки техники, донесени от региона на Дунав.

През 10 век славянските племена, живеещи в междуречието на Днестър и Прут, са били в сферата на влияние, а понякога са били част от Киевска Рус. Южната част на Днестърско-Карпатските земи е била населена от племена на балкано-дунавската култура, чиито носители са били предимно южните славяни, проникнали на територията на Молдова в периода на разпространение на влиянието на българското царство на север от Дунав (IX-XI век).

XI-XIII век. Номади

Печенегите, които се появяват в степите на Северното Причерноморие през 10 век, постоянно заплашват местното население от Днепър до Дунав в продължение на един век. През втората половина на XI-XIIв. куманите мигрират в земите на Дунав и Днестър.

В резултат на нашествието на номадите броят на славянските селища в земите на Днестър-Карпатите значително намалява. В северната лесостепна област между Карпатите и Днестър през XII-XIII век са живели останките от славянското население и власите, които са проникнали тук от подножието на Карпатите. През XII-XIII век в северната част на Днестърско-Карпатските земи, а понякога и в целия регион, се разпространява властта на руското Галисийско княжество.

По поречието на Днестър, по-близо до галисийските земи, живеели изгнаниците - славяни, които избягали от потисничеството на болярите от владенията на галисийските и волинските князе. През XI-XIII век в долното течение на река Дунав е имало държавно образувание, наречено Берладска земя, с център град Берлад (на река Бирлад в Румъния), чието население (берладници) също се състои от смесени племена, избягали от феодалния гнет на руските княжества.

В квартала на галисийските „шофьори“ имаше скитници, информацията за които е изключително оскъдна.

Някои от половците се заселват в района на река Милков; тук през 13 век е имало куманска епископия, в чиито предели са живели и власите.

XIII-XIV век. Златната орда

Монголите, след като победили руските княжества през 1237-1240 г., се преместили на запад, завладявайки днестърско-карпатските земи, унищожавайки големи центрове и селища. Писмени източници отбелязват, че татарите опустошават Куманската епископия и завземат земята на Бродниците. През втората половина на 13-ти - първата половина на 14-ти век част от монголо-татарите се заселват в равнините близо до устието на река Дунав, включвайки югоизточната част на днестърско-карпатските земи в Златната орда. Останалата част от територията, включително районите на подножието на Карпатите, не е била пряко включена във владението на монголо-татарите, но вероятно е била донякъде зависима от тях.

Властите на Златната орда колонизират превзетата територия с многоетническо уседнало население, в резултат на което възниква синкретичната култура на Златната орда. По това време се появяват градове, известни от разкопки близо до селата Костещи (окръг Яловени) и Требужени (Стар Орхей), в завоя на река Реут, на 18 км югоизточно от съвременния Орхей. В югоизточната част на региона продължават да съществуват два древни търговски града - Белгород (Монкастро) и Чилия (Ликостомо), в които преобладава генуезкият търговски капитал.

XII-XIV век. Власи

През XII-XIV век, в резултат на преселване в земите на Днестър-Карпатите, власите постепенно стават значителна част от населението. На границата на 15-ти и 16-ти век власите, според ономастиката, преобладават само сред градското население. Използвайки данни от селската ойконимия, Л. Л. Полевой определя дела на русините в Молдовското княжество в средата на XV век на 39,5%, а на романското население на 48,7%. Най-ранните сведения за власите на север от Дунав се съдържа в древноруската хроника "Повестта за отминалите години", която показва, че през 898 г. власите, заедно със славяните, са живели някъде в Карпатите и на запад от тях. Първото споменаване на власи, живеещи в близост до границите на Галисийска Рус, се намира в труда на византийския историк Никита Хониат (1164 г.). Най-гъсто населените райони през 14 век са районите на Източните Карпати. Те стават център на формирането на молдовската държава (заселването на левия бряг на Днестър от власите става по-късно - през 16-18 век).

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Молдавии

[Hatshepsut]

Княжество Молдова

Общ преглед


Княжество Молдова по времето на Стефан Велики, 1483 г.

Княжество Молдавия, Княжество Молдова или Молдовското княжество е държавно образувание просъществувало на територията на историческа Молдова, Бесарабия и Буковина през XIV-XIX век. Исторически е свързано със съседните Влашко и Трансилванско княжество.

Средновековните исторически източници наричат княжеството „Черна Влахия“ (Μαυροβλαχία), а българските и османски източници – Богданско, по името на първия исторически засвидетелстван владетел на тези земи – Богдан I.

През 1861 г., по силата на решение на Цариградската конференция, княжеството ведно със съседното Влашко формират обединено княжество Влашко и Молдова.

Име

Първото име на региона е Богдания, тъй като е кръстено на Богдан I, основателят на Молдова. Имената „Молдова“ или „Молдавия“ идват от името на река Молдова, но точната етимология не е изяснена. Съществуват няколко версии:

• от латинското „mollis Davia“. Това означава „блага Дакия“ и е свързано с плодородността на земята.
• дако-румънското „Molte-dava“ („много градове“), но това не следва звуковите промени, които биха накарали „в“ да изчезне.
• старогерманското „Molde“.
• славянска етимология („-ова“ е често срещан суфикс в славянските езици).

Териториален обхват

Молдовското княжество е включвало земите на Подолието, Буджак и Буковина, които се намират на територията на днешна Молдова, Украйна и Румъния. На изток територията на Княжеството е била ограничена до Днестър, гранична изпърво със Златната орда, а след това – с Полша, Украйна, и в течение на времето и с Руската империя, като източната граница се простира по река Днестър до устието на реката.

В южната и югоизточната си част, Княжеството за кратко време граничи с Черно море, но след това стратегическото пространство е овладяно от съседните големи страни. На юг е границата с Влашко, а по-сетне и с Османската империя – по река Килия на делтата на Дунав, след което се простира по протежение на реките Дунав, Сирет и Милков. На запад границата със съседна Трансилвания, респективно Унгария, преминава по билото на Карпатите, а на север е границата с Полша, която никога не е била твърдо установена.

След като Руската империя овладява Бесарабия до 1812 г. Княжество Молдова е разделено на три части: долна Молдавия, горна Молдавия и Бесарабия, а след Парижкия мирен договор от 1856 г. една тясна ивица земя осигурява връзката на възникналата Румъния с Черно море.

Населението на средновековното княжество е смесено – власи, русини, немци, евреи, българи, унгарци, украинци, руснаци, цигани и др.

Центърът на Долна Молдова е град Яш, където до днес се съхраняват мощите на Петка Българска.

Списък на владетелите на Молдова

Драгоши

1352 – 1353    Драгош   
1354 – 1358    Сас   
1359    Балк   
   
Мушати

1359 – 1365    Богдан I   
1365 – 1373    Лацко   
1373 – 1375    Костя Мушат        /основател на династията Мушати и роднина на Иванко I Басараб (със сигурност, но не е ясно в каква родствена степен). Мушати в буквален превод на български значи Красиви./
1371 – 1391    Петър І Мушат   
1391 – 1394    Роман I Мушат   
1394 – 1399    Стефан I Мушат   
1399 – 1400    Юга Еднокрак   
1400 – 1432    Александър I Добрия   
1432 – 1433    Илия I   
1433 – 1435    Стефан II   
1435 – 1436    Илия I    (2-ри път)
1436 – 1443    Илия I и Стефан II        (съвместно управление)
1443 – 1447    Стефан II    (2-ри път)
1447    Петър II   
1447 – 1448    Роман II   
1448 – 1449    Петър II    2-ри път
1449    Чубер   
1449    Александрел       
1449 – 1451    Богдан II   
1451 – 1452    Петър III Арон   
1452 – 1454    Александрел        (2-ри път)
1454 – 1455    Петър III Арон    (2-ри път)
1455    Александрел        (3-ти път)
1455 – 1457    Петър III Арон    (3-ти път)
1457 – 1504    Стефан III Велики   
1504 – 1517    Богдан III Кривия   
1517 – 1527    Стефан IV Стефаница   
1527 – 1538    Петър IV Рареш   
1538 – 1540    Стефан V Лакуста   
1540 – 1541    Александър Корня   
1541 – 1546    Петър IV Рареш    (2-ри път)
1546 – 1551    Илия II Рареш   
1551 – 1552    Стефан VI Рареш   
1552    Йоан Жолдя   
1552 – 1561    Александър III Лепушняну    (1-ви път)
1561 – 1563    Деспот Водя (Йоан Якоб Хераклид)    (грък)
1563 – 1564    Стефан VII Томша   
1564 – 1568    Александър III Лепушняну    (2-ри път)
1568 – 1572    Богдан IV Лепушняну   
1572 – 1574    Йоан Лютий

Басараби-Дракулещи и Мушати

1574 – 1577    Петър VI Куция        (1-ви път)
1577    Иван Подкова            (Хетман)
1578 – 1579    Петър VI Куция        (2-ри път)
1579 – 1582    Янку Сасул    (незаконен син на Петру Рареш)
1582 – 1591    Петър VI Куция        (3-ти път)
1591 – 1592    Арон Тиран    (1-ви път, син на Александър III Лепушняну)
1592    Александру III Злия    (син на Богдан IV)
1592    Петър VII Казак    (син на Александър III Лепушняну)
1592 – 1595    Арон Тиран    (2-ри път)
1595    Стефан VIII Разван   
       
Басараби-Дракулещи и Могили

1595 – 1600    Йеремия Могила    (1-ви път, син на Петру Рареш)
1600    Михай Витязул   
1600 – 1606    Йеремия Могила    (2-ри път)
1606 – 1607    Симеон Могила   
1607    Михаил Могила    (1-ви път)
1607    Константин Могила    (1-ви път)
1607    Михаил Могила    (2-ри път)
1607 – 1611    Константин Могила    (2-ри път)
1611 – 1615    Стефан IX Томша            (1-ви път)
1615 – 1616    Александър Могила   
1616 – 1619    Раду Михня
   
Различни династии

1619 – 1620    Гаспар Грациани           
1620 – 1621    Александру IV Илияш    (1-ви път, племенник Петру VI, Арон Тиран и Богдан IV.)
1621 – 1623    Стефан IX Томша            (2-ри път)
1623 – 1626    Раду Михня    (2-ри път)
1626 – 1629    Мирон Могила    (1-ви път)
1629 – 1630    Александър V Коконул    (1-ви път)
1630 – 1631    Мойсей Могила    (1-ви път)
1631 – 1633    Александру IV Илияш    (2-ри път)
1633    Мирон Могила    (2-ри път)
1633 – 1634    Мойсей Могила    (2-ри път)
1634 – 1653    Василий Лупу            (1-ви път)
1653    Георги Стефан            (1-ви път)
1653    Василий Лупу            (2-ри път)
1653 – 1658    Георги Стефан            (2-ри път)
1658 – 1659    Георги Гика           
1659    Константин Щербан            (1-ви път)
1659 – 1661    Стефаница Лупу            (1-ви път)
1661    Константин Щербан        (2-ри път)   
1661    Стефаница Лупу           
1661 – 1665    Евстатий Дабижа           
1665 – 1666    Георги Дука            (1-ви път)
1666 – 1668    Илиас Александър    (син на Александър VII)
1668 – 1672    Георги Дука            (2-ри път)
1672 – 1673    Стефан Петричейку            (1-ви път)
1673    Думитрашку Кантакузино            (1-ви път)
1673 – 1674    Стефан Петричейку            (2-ри път)
1674 – 1675    Думитрашку Кантакузино            2-ри път
1675 – 1678    Антон Росети    
1678 – 1683    Георги Дука            (3-ти път)
1683 – 1684    Стефан Петричейку            (3-ти път)
1684 – 1685    Думитрашку Кантакузино (3-ти път)
1685 – 1693    Константин Кантемир  
1693    Димитрие Кантемир  (1-ви път, син на Константин Кантемир)
1693 – 1695    Константин Дука            (1-ви път)
1695 – 1700    Антиох Кантемир    (1-ви път)
1700 – 1703    Константин Дука            (2-ри път)
1703    Йоан Бухуш    (1-ви път)
1703 – 1705    Михай Раковица    (1-ви път)
1705 – 1707    Антиох Кантемир   (2-ри път)
1707 – 1709    Михай Раковица            (2-ри път)
1709 – 1710    Йоан Бухуш     (2-ри път)
1709 – 1710    Николаос Маврокордатос    (1-ви път)
1710 – 1711    Димитрие Кантемир     (2-ри път, син на Константин Кантемир)

Управление на фанариотите (1711 – 1849)

1711    Лупу Костаки   
1711    Йоанис Маврокордатос    (брат на Николаос Маврокордатос; той е и владетел на Влашко)
1711 – 1715    Николаос Маврокордатос     (2-ри път)
1715 – 1726    Михай Раковица    (3-ти път)
1726 – 1733    Григоре II Гика    (1-ви път; племенник на Григоре I Гика; той е също така владетел на Влашко)
1733 – 1735    Константинос Маврокордатос     (1-ви път)
1735 – 1739    Григоре II Гика    (2-ри път; племенник на Григоре I Гика)

Руска военна администрация (1739)

1739 – 1741    Григоре II Гика    (3-ти път; племенник на Григоре I Гика)
1741 – 1743    Константинос Маврокордатос    (2-ри път)
1743 – 1747    Йоанис Маврокордат   
1747 – 1748    Григоре II Гика   (4-ти път; племенник на Григоре I Гика)
1748 – 1749    Константинос Маврокордатос    (3-ти път)
1749    Йордаке Ставраки           
1749 – 1753    Константин Раковица     (1-ви път)
1753 – 1756    Матей Гика    (той е също така владетел на Влашко)
1756 – 1757    Константин Раковица   (2-ри път   )
1757 – 1758    Скарлат Гика   (син на Григоре II Гика, 1-ви път; той е също така владетел на Влашко)
1758 – 1761    Йоан Теодор Калимахи    
1761 – 1764    Григорий Калимахи     (1-ви път)
1764 – 1767    Григоре III Гика    (1-ви път; син на Александру Гика; той е също така владетел на Влашко)
1767 – 1769    Григорий Калимахи    (2-ри път)
1769    Константинос Маврокордатос    (4-ти път)

Руска военна администрация (1769 – 1774)

1774 – 1777    Григоре III Гика            (2-ри път)
1777 – 1782    Константин Морузи           
1782 – 1785    Александър I Маврокордат   
1785 – 1786    Александър II Маврокордат   
1786 – 1788    Александър Ипсиланти Стари   

Руско-австрийска окупация (1787 – 1791)

1788    Маноле Русет         
 
Руска военна администрация (1788 – 1791)

1792 – 1793    Александър VIII Мурузи    (1-ви път; той е също така владетел на Влашко)
1793 – 1795    Михаил Суцу           
1795 – 1799    Александър Калимахи    
1799 – 1801    Константин Ипсиланти  
1801 – 1802    Александър Суцу   
1802    Йордаке Конта   
1802 – 1806    Александър Мурузи        (2-ри път)
1806    Скарлат Калимахи    (1-ви път)
1806    Йордаке Русет-Розновану   
1806 – 1807    Александър Морузи    (3-ти път)

Руска военна администрация (1806 – 1812)

1807    Александър Ханджери    (номинално)
1807 – 1810    Скарлат Калимахи     (номинално; 2-ри път)
1807 – 1812    Вениамин Костаке        (яшки митрополит    номинално; 1-ви път)
1812 – 1819    Скарлат Калимахи    (3-ти път)
1819 – 1821    Михаил Суцу    
1819    Сенескалс Ману и Яноваки Ризос-Нерулос           
1821    Вениамин Костаке        (яшки митрополит    2-ри път)
1821    Александър Ипсиланти 
   
Османска окупация (1821 – 1822)

1821 – 1822    Стефан Богориди
1822 – 1828    Йоница Санду Стурдза
  
Руска военна окупация (1828 – 1834)

1834 – 1849    Михаил Стурдза   
1849 – 1853    Григорий Александру Гика     (1-ви път)

Руска военна окупация (1853 – 1854)

1854 – 1856    Григорий Александру Гика     (2-ри път)

Извънреден административен съвет (1856)

1856 – 1857    Теодор Балш           
1857 – 1858    Николай Богориди           
1858 – 1859    Стефан Катарджиу (Йоан Кантакузино); Василий Стурдза и Анастасие Пану       
1859 – 1862    Александру Йоан Куза     
      
На 20 ноември (по стар стил) 1861 г. Високата порта издава „Ферман за административното устройство на Молдова и Влахия“, който утвърждава политическото и административното обединение Молдова и Влахия като автономна територия, намираща се в състава на Османската империя.

На 11 (23) декември 1861 г. Александру Йоан Куза, бъдещ едновременен владетел на Молдова и Влахия (с отделни владетели до тази дата), издава прокламация, утвърждаваща образуването на румънска нация. След 44 дни, на 24 януари 1862 г., държавното събрание на Молдова и Влахия обявява Букурещ за столица на страната. От този ден княжество Молдова престава да съществува. Днешната Република Молдова заема територията на Бесарабия, отделена от Молдовското княжество и присъединена към Руската империя още през 1812 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Княжество Молдова

https://bg.wikipedia.org/wiki/Списък на владетелите на Молдова

[Hatshepsut]

Образуване на Молдовското княжество

Източници и историография

Страница от «Летописецул церий Молдовей…»

Началото на молдовските летописи датира от втората половина на 15 век. Първите молдовски хроники са написани на кирилица на славянски език и съдържат кратка информация за управлението на предишните владетели и най-важните исторически събития.

Първата официална славяно-молдовска хроника, условно наречена „Анали на двора на Стефан Велики“, е написана в двора на този владетел от анонимен хронист. Неговата оригинална версия не е оцеляла, останали са само списъци с допълнения, съхранявани в молдовските манастири. Аналите прославят подвизите и победите на Стефан Велики и дават сведения за строежа на църкви. Някои от текстовете на тази хроника са преведени на чужди езици и използвани извън Молдова.

Запазени са Анонимната хроника на Молдова, посветена на събитията от 1359 до 1507 г., и два списъка от Путнянската хроника, описващи събития от 1359 до 1526 г. и от 1359 до 1518 г. Известна е и молдовско-германската хроника (1457-1499), включена в хрониката на Възкресението „Кратко описание на молдовските владетели, когато започва молдовската земя“ (1359-1504) и молдовско-полската хроника (1359-1564).

До нас са достигнали три хроники от 16 век, написани от духовници:

• хроника на романския епископ Макарий за събитията от 1504-1556 г., написана от името на Петър Рареш;
• хроника на игумена на Каприянския манастир Евтимий за събитията от 1541-1554 г., написана по поръчка на Александър Лапусняну;
• хроника на монаха Азарий за събитията от 1541-1574 г., написана от името на Петър Куция.

Тези хроники прославят действията на владетелите и призовават за подкрепа на съществуващия ред. Причините за историческите събития често се приписват на божественото предопределение.

През 17 век официалната славяно-молдовска хроника, водена от духовенството по заповед на владетелите, е заменена от болярско летописно писане. Най-известните молдовски хронисти са Григоре Урече, Мирон Костин, Николай Костин, Аксинти Урикарул, Йон Некулце. Техните хроники са доста обширни и отразяват историята на молдовското княжество до средата на 18 век и кратка информация за историята на съседните страни. Хронистите от онова време, които са от болярската класа, призовават за ограничаване на властта на владетеля.

Григоре Урече описва събитията в Молдова през 1359-1594 г. в своя труд “Летописецул церий Молдовей... дела Драгош-воде пине ла Арон-воде”. Той починал, преди да завърши работата. Тази хроника е пренаписана и преработена от Симеон Даскел и допълнена от Мисаил Калугер. Мирон Костин продължава делото на Уреке в своя труд „Летописецул церий Молдовей дела Арон-воде ънкоаче де унде есте пересит де Уреке Ворникул“, посветен на годините 1595-1661. Той също пише за „Kronika cerilor Moldovei shi Muntenii“ на полски. По-нататъшната история на молдовското княжество е описана от Йон Некулче в „Летописецул церий Молдовей дела Дабижа-воде пине ла а доуа домние а луй К. Маврокордат“ (1661-1743) с „Предговор“ и 42 исторически легенди. Представители на официалната хроника са Николай Костин („Кроника домнией луй Н. Маврокордат ши Д. Кантемир”) и Аксинти Урикарул („Де а доуа домние а луй Николае Александру Маврокордат”).

През 18 век, заедно с хроники на молдовски език, с идването на власт на фанариотските гърци, някои хроники започват да се появяват и на гръцки език.

Предистория

В началото на нашата ера земите на Молдова остават за времето на образуване на римската провинция Дакия гранични със степите.

По всяка вероятност земите на бъдещото княжество попадат още в началото на територията на Първата българска държава. По времето на Втората българска държава поне южната част на Молдова е част от нея. Североизточна Молдова е част от Киевска Рус, а сетне територията между реките Днестър и Прут е за кратко под контрола на Галицко-Волинското княжество. През втората половина на XIII и първата половина на XIV век, тази територия е част от Златната орда, която владее цялата територия на северното причерноморие до Карпатите.

Драгош (войвода) през 40-те години на 14 век успява да изтласка татарите от Златната орда от тези земи и Молдавия попада под властта на унгарските крале. Унгарците управляват тази територия като унгарска саска марка с помощта на неговите наследници от Марамуреш за кратко, докато не се създава княжеството.

През 1359 г. Богдан I вдига бунт срещу унгарското управление на областта от унгарския крал Лайош I, сваляйки Балк като наместник. Политическата борба на Молдова срещу Кралство Унгария продължава до 1365 г., когато княжеството е признато за самостойно от унгарския крал. Първият му главен град става Сирет.

Образуване на княжеството

Основаването на Княжество Молдова (молдо. и рум. Descălecatul Moldovei) е период от историята на Молдова между 1350 и 1401 г., когато областта между реките Сирет и Днестър става обект на активно съперничество между регионалните сили, които по това време са Унгарското кралство, Полското кралство и номадските тюрко-монголски народи, които населяват империята Златна Орда на изток. В същото време земите на княжеството са обитавани почти изключително от полуномадски романоезични скотовъдци власи и в по-малка степен уседнали русини, в резултат на чието смесване се образуват съвременните молдовци. Между другото, първите следи от пълноценна европейска икономическа дейност в района между реките Сирет и Прут са оставени от източните славяни-тиверци, но нашествията на номадските тюркски племена или унищожават центровете на икономическа дейност, или ги принуждават да се придвижват на запад, където се смесват с власите. Унгарците са първите, които започват успешна битка срещу османците, привличайки местни влашки васали, с които, въпреки че имат ясен общ враг, те също водят много спорове по езикови и религиозни въпроси.

Унгарска марка

През 14 век Златната орда запàда. В средата на 1340-те години унгарците побеждават армията на Златната орда и земите в басейна на река Молдова попадат под властта на унгарските крале. Унгарците управляват тази територия с помощта на своите влашки наместници. Първият от тях е Драгош Вода, управител на Марамуреш, с чието име традицията свързва появата на молдовската държава. Той управлява две години от 1351 до 1353 г. и е маркграф, като васал на унгарския крал. По негова заповед Драгош отива с армия в района между реките Прут и Днестър, побеждава монголите и ги прогонва отвъд Днестър, включвайки земите на съвременна Бесарабия в марката ("Марка" е наименованието на погранична територия още във Франкската държава). След Драгош на власт идва синът му Сас (1354-1358), а след това и внукът му Балк, който управлява по-малко от година.

Начално развитие на княжеството

През 1359 г. в новосформираното княжество пристига Богдан I, който е в конфликт с унгарския крал Лайош I. Факт е, че унгарците са все по-склонни да си сътрудничат с германските феодали, приемайки католицизма и заимствайки латинската азбука. Унгарският елит заема активна антиправославна позиция и води политика на пълна асимилация на славяните и власите. Богдан I сваля от трона Балк, който бил лоялен към унгарците, и се разбунтува срещу унгарското правителство. Власите от Трансилвания, които не искали да се примирят с господството на унгарските феодали, започнали активно да се преместват в района между реките Прут и Днестър. Възползвайки се от относително малкия брой унгарци и относителната отдалеченост на основната част от унгарските земи, разположени отвъд Карпатите, Богдан I продължил своята политика. Борбата на Молдова за независимост от Унгария завършва през 1365 г. с признаването на молдовското княжество от унгарския крал. Първата столица на княжеството е град Сирет. Притокът на нови православни заселници в района продължава до края на 15 век.

В края на 14-ти век католическа Полша, която отдавна иска да постигне излаз на Черно море, активно се интересува от крехкото княжество Молдова. Въз основа на егоистични лични съображения, синът на Богдан Лацко приема католицизма през 1370 г., но предпочитанието му не се споделя от жителите на княжеството, които запазват православните традиции. При Александър Добри в страната се установява политическа и икономическа стабилност. Този владетел прокарва границата между Влашко и Молдова, организира административната структура на княжеството, подобна на влашката, а също така поема контрола върху търговията, възползвайки се от стратегическото положение на княжеството. През 1401 г. Константинополският патриарх на замиращата Византийска империя след дълги преговори признава Йосиф за митрополит на Княжество Молдова. По това време вътрешната структура на княжеството е завършила своето формиране. Това позволява на молдовците да издържат дългия период на османско владичество след турските нашествия от 1420-те години.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Летописи Молдавского княжества

https://ru.wikipedia.org/wiki/Основание Молдавского княжества

https://bg.wikipedia.org/wiki/Княжество_Молдова

[Hatshepsut]

Територия и демография на Молдовското княжество


Териториални промени в княжество Молдова през годините

Територия

Молдовското княжество е било разположено на източните склонове на Карпатите. Сега земите на княжеството са част от съвременните държави: Румъния, Молдова и Украйна (Южна Бесарабия, Северна Буковина). На изток територията на княжеството е ограничена от река Днестър, по която минавала границата първо със Златната орда, след това с Полско-Литовската общност и накрая с Руската империя, простираща се от извора на реката през целия по пътя към устието на Днестър. На юг и югоизток княжеството за кратко има достъп до Черно море, тъй като тази територия често е завладявана от съседни държави. На юг границата с Влашко (по-късно с Османската империя) минава по Килийския ръкав, в делтата на река Дунав, а след това по реките Дунав, Сирет и Милков. В района на Карпатите границата се движи на север, минавайки по-нататък по върховете на Карпатите. Тук Княжество Молдова е в съседство с Трансилвания и Унгария. От североизток Княжество Молдова е отделено от Кралство Полша и Очаковските татари от река Днестър. Реките Днестър, Серафинец, Колачин и Черемош заедно образуват северните граници на княжеството.

Административно деление

Според Дмитрий Кантемир Княжество Молдова е разделено на три части: Долна Молдова (Долна страна), Горна Молдова (Горна страна) и Бесарабия. В началото на 16 век южната част на Бесарабия и част от Тигинската област са завзети от Османската империя. През 1812 г. Бесарабия, съгласно Букурещкия договор, става част от Руската империя, но след Парижкия мирен договор през 1856 г. южната част на Бесарабия се връща към княжеството.

Долна Молдова (на молдовски Tzara de Jos) се състои от дванадесет провинции, наричани още окръзи или области. В центъра й е областта Яш с главен град Яш, който от 1565 г. е столица на молдовското княжество. На юг от областта Яш е област Кирлигатур с център в град Тиргу-Фрумос. На запад от Яш се е намирал романският окръг с център в град Роман, а на изток бил окръг Васлуй с център в град Васлуй. Още по на юг са Тутовски район (главният град Бърлад) и Текучски район (главният град Текуч). На югозапад се намират Путнянски окръг (център в Путна), Кохурлуйски окръг (център в Галац) и Фалчински окръг (център в незапазения град Фалчиу). На север Лапушнянският окръг граничи с Фалчинския окръг (преди пристигането на турците главният град е Тигина, но когато попада под тяхна власт, Лапушня става център на окръга). Нагоре по Днестър от Тигина са областите Орхей (център в Орхей) и Сорока (център в Сорока).

Горна Молдова (молдовски. Tzara de Sus) също била разделена на области. Северно от областта Сорока по поречието на Днестър се намирала Хотинска област с главен град Хотин. На запад от него съществуваха район Дорохой (център - Дорохой) и район Хърлевски (център в Хирлеу). И двата района на запад граничели с Черновицки окръг (център Черновци), който ги заобикалял от север и юг. В близост се намира областта Сучава с център в град Сучава (през XIV-XVI век - столица на молдовското княжество). Още по-на запад са район Нямц (център в град Пиатра Нямц) и район Бакау (център в град Бакау).

Южна Бесарабия била разделена на четири землища: Буджак (нямала главен град), Акерман (център в Четатя-Алба), Килия (център в Килия) и Измаил (център в Измаил). След пристигането на турците в Молдова тези земи стават част от Османската империя.

Население

И. Пик смята, че от 3-ти до 13-ти век романският елемент е запазен главно в Марамуреш, Банат и Трансилвания. Ученият отбелязва, че в Банат и Трансилванските Алпи румънското население е по-значително. На територията на Влашко и Молдова през III век романският елемент изчезва. Така по-късното румънизиране на Влашко и Молдова идва не от юг, а от Трансилвания, вероятно под натиска на унгарците и саксонците.

През 8-11 век земите на княжеството са обитавани от тиверските славяни, които абсорбират останките от местното дако-скитско население, което не е претърпяло романизация, за разлика от територията на Римска Дакия (Дакия). По време на нашествията на унгарци, печенеги, кумани и монголо-татари, районът е завладян от номадски народи. През XIII-XIV век, след отслабването на турските нашествия, земите на бъдещото княжество се заселват от влашко население, което мигрира от съседните региони, по-специално от Влашко и Трансилвания.

Първоначално територията на държавата е била ограничена до малко пространство в долините на реките Молдова, Бистрица и Сирет, предимно с източнославянско население: на територията на молдовската държава, от втората половина на 14 век, имало 142 селища с източнославянско население и само 122 селища, където хората от Марамуреш и Семиград преобладавали власи. Така през втората половина на XIV век източнославянското население съставлява две трети от общия брой на жителите на молдовската земя.

До края на 14 век територията на молдовското княжество се разширява и много необитаеми земи са анексирани. Към средата на XV век селищната мрежа се стабилизира. Повечето жители са били разположени в райони с най-благоприятни условия за горско стопанство, животновъдство и селско стопанство - в подножието на Карпатите и хълмисти горски и лесостепни райони на междуречието. Според грамотите от края на 15-ти - началото на 16-ти век в княжеството е имало около 1700 селски селища, от които само около 13% са били на левия бряг на Прут, главно в района на Кодри и Хотинското възвишение. Според изчисленията на изследователи, до края на 15 век в Княжество Молдова са живели около 220 хиляди души. Селското население се състояло главно от общински селяни, феодали и духовенство. Градовете били населени със занаятчии, търговци, духовници, военни и представители на господарската администрация.

Етническият състав на населението на княжеството е разнороден. На границата на 15-ти и 16-ти век власите, според ономастиката, преобладават само сред градското население. Използвайки данни от селската ойконимия, Л. Л. Полевой определя дела на русините в княжество Молдова в средата на XV век на 39,5%, а на румънското население - на 48,7%. Въпреки че русините (потомци на древноруското население на карпато-днестровските земи) съставляват до 40% от населението на Молдова по време на нейното основаване, те представляват само 20-25% от членовете на болярския съвет на Стефан Велики. В предговора към Хрониката на Молдовската земя Симеон Даскал (XVII век) посочва, че страната е създадена от два езика, че и до днес половината от страната се състои от румънци, а другата - от руснаци: „Страната се състои от два езика - румънски и руски, за което трябва да знаете, че днес страната е наполовина съставена от руснаци и наполовина от румънци "rumâni" ("este făcută țara den doao limbi, de rumâni și de ruși, de care lucru să cunoaște că și păn' astăzi este țara giumătate de ruși și giumătate de rumâni").

В княжеството често е имало татарски села, които са останали тук след завладяването на Бесарабия от Молдовското княжество, а буджакските татари са живели на брега на Черно море. По-късно се появяват украински и руски селища. Княжеството също е дом на унгарци (по-специално чангоши), българи, цигани и в малък брой евреи, германци и други етнически групи.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Молдавское_княжество

[Hatshepsut]

Административно и военно управление на Молдовското княжество


Гербът на Молдова, издълбан на стената на църквата в манастира Четацуя в Яш

Административно управление

Княжеството се управлявало от владетел, чиято власт била ограничена от болярите. Владетелят бил длъжен да се съобразява с тяхното мнение както във вътрешната, така и във външната политика. Болярите били разделени на „големи“ и „малки“. „Великите“ боляри заемали най-високите длъжности и можело да бъдат избирани за помощници на владетеля. „Малките” боляри са били пряко подчинени на „големите” и са били местната изпълнителна власт. За разлика от „великите” боляри, те не получавали възнаграждение за службата си, затова се занимавали със събиране на данъци от местното население. Под владетеля винаги имало хора, които имали определени рангове и изпълнявали определени задължения. Това са: Армаш, който изпълнявал съдебни функции, Великият вистерник, който се грижел за хазната на страната, Великият ворник, който замествал владетеля по време на отсъствието му, Портарът, който служел като преводач на приеми, Великият логотет, притежателят на държавния печат, който се е занимавал с канцеларски дела, Граматикът (писар). По време на фанариотския режим в двора на господаря винаги присъствал представител на султана – ефенди.

Самото Молдовско княжество било разделено на две части - Горна земя (Tzara de Sus) и Долна страна (Tzara de Jos) (която периодично включвала и Бесарабия. Във всяка от тези две части имало наместник на владетеля - каймакам. От своя страна тези две части на княжеството са били разделени на по-малки с центрове в отделни градове. Всеки град е бил управляван от градски съвет от жителите на града, чийто глава е бил войтът или шойтузът. Областният (окръжен) управител се наричал "пиркелаб". В системата на управление на княжеството най-ниският пост бил "ватаман" - селски старейшина, който се съобразявал с мнението на болярина, на чиято земя се намирало неговото село.

С идването на турците господарят започва да се избира от болярите, а роднините на господаря (обикновено синовете му) се изпращали в Истанбул в знак на лоялност. В княжеството всъщност съществувала олигархия, тъй като болярите и едрите феодали решавали всичко сами на съвет без владетеля. От 1711 г. болярите губят правото да избират владетел и той започва да се назначава от султана на Турция на всеки три години. Такива владетели обикновено не са от Княжество Молдова и нямат право да управляват княжеството, като се занимават само със събирането на данъци и изпращането на данък на султана. Те се наричали фанариоти.

Когато областта между реките Прут и Днестър е присъединена към Руската империя, на нейна територия възниква Бесарабска губерния, а властта в нея преминава към руския губернатор и руските законодателни, съдебни и изпълнителни органи. Съгласно Одринския мирен договор от 1829 г. между Русия и Турция в Дунавските княжества са въведени два почти еднакви Органически правилника (по-късно като допълнение към правилника е приета Парижката конвенция от 1858 г.). В Княжество Молдова разпоредбите влизат в сила през юли 1831 г. и заменят конституцията, установявайки конституционна монархия в страната. Властта на владетеля била ограничена от парламента („Adunara Obštyaske“), който трябвало да включва представители на различните класи.

Войска

Молдовското княжество разполагало със собствена армия, която охранявала границите на княжеството и извършвала походи срещу съседните държави. Тя била разделена на две части: редовна, наричана още „малка армия“, и „голяма армия“. Редовните части се състояли предимно от професионални военни, отряди на господарите и отряди на отделни боляри, както и наемници. Тя никога не е била разпускана при никакви обстоятелства и наброявала 10 000 души. „Голямата армия“ се състояла от 40 000 души, свиквала се само в крайни случаи и в нея служела по-голямата част от мъжкото население на княжеството, способно да държи оръжие.

И в двете войски били предимно селяни, но освен тях имало и боляри и техните поданици. Владетелят не винаги можел да им се довери и да разчита на тях, така че понякога прибягвал до услугите на наемници и съседните държави. Стефан Велики провежда редица реформи, които позволяват да се ограничи и намали влиянието на болярите в армията, както и да се наемат по-голям брой свободни селяни. Гражданите също имали отговорности, като патрули (защита на града) и военни (служба в армията). Според полския хронист Ян Длугош всички селяни са били длъжни да носят оръжие. Ако някой откажел да направи това, той бил осъждан на смърт.

През 15-ти век оръжията на служещите боляри и придворните (куртиани) се състоят от мечове, саби, лъкове и пики и униформи от ризница, шлемове и щитове. Селяните се въоръжавали с брадви, копия и коси, а за защита използвали ленени ризи, варени в масло. Стефан Велики започва да използва оръдия. Бойната тактика включвала горски засади с отсечени дървета, избор на бойно място, което не позволявало на врага да маневрира, и укрепления, направени от паднали дървета.

Главнокомандващ на армията бил владетеля; в негово отсъствие тази длъжност била заемана от великия ворник. Често длъжността на господаря е била заемана от войводи. Под войводата, господаря или големия ворник стоял хетманът. Под него по ранг били болярите, които били задължени да служат във войската. Заедно с тях в армията били набирани и техните поданици. Резешите служели отделно, живеели в общности и не били подчинени на феодала и владетеля. Те съставлявали кавалерията.

В княжеството процъфтявало укрепителното строителство, изграждали се крепости от дърво, камък и тухли, като най-известните от тях са Хотин, Сорока, Орхей, Бендери, Белгород-Днестровската крепост и др. Всяка крепост имала командир - пиркелаб.

От 17 век запорожските казаци често се присъединяват към армията на молдовското княжество. Например, от бележките на Моро де Бразе се знае, че те, заедно с молдовски доброволци, са участвали в кампанията Прут от 1711 г. След поражението на обединените руско-молдовски сили в Прутската кампания, молдовската армия е ликвидирана. Едва с Одринския договор от 1829 г. на Княжество Молдова е разрешено да възстанови армията си.

Икономика

Монета на Петър I Мушат

Въпреки опустошителните нашествия на монголо-татарите, икономиката на Молдова от 14 век нараства значително. Това се дължи на нарастването на производствените сили и подобрените производствени технологии. Основата на икономиката на княжеството е селското стопанство, в което преобладава животновъдството. В селското стопанство голямо значение имало зеленчукопроизводството, градинарството и отглеждането на грозде. Култивирани са още пролетна пшеница, ечемик, просо, грах, леща, лимец, коноп и лен. В документи от 15 век се споменава зелето. Картофите съществуват от 18 век. В животновъдството важна роля играят коневъдството и дребното говедовъдство. Полският автор от началото на 16 век, М. Кремер, пише: „Молдовците са по-малко ангажирани в селското стопанство и живеят главно от стада добитък, тъй като страната им е пълна с много добри бикове и крави.“

В Молдова е развит морски, езерен и речен риболов, който е най-разпространен в басейните на долния Дунав, Днестър, Прут и Сирет. Основните видове риба са щука, костур, шаран, платика, овнеж, както и белуга и шаран.

Активно се развиват занаятите и търговията между градовете, което допринася за тяхното развитие и растеж. В същото време вътрешната търговия се увеличава. Това е улеснено от активния търговски оборот между селяни и занаятчии, които закупували суровини за производство от селяните и след това им продавали готовите стоки или ги продавали в града (например пекарите). С разрастването на търговските отношения старите градове се разширяват значително и се строят нови. Сред най-големите градове от онова време можем да подчертаем Яш, Сучава, Килия, Акерман.

Молдовското княжество имало важно стратегическо положение и през него минавали търговски пътища от Полша и Германия към Византия, от Унгария и Трансилвания към руските княжества, от Влашко към Полша и др., което също не можело да не се отрази на развитието на княжеството. Особено широко се разрастват градовете с излаз на Черно море като Килия и Акерман. През 15 век търговското значение на молдовското княжество нараства значително. Молдовските търговци и владетели активно започнали да сключват сделки с чужди градове. Известни са договорите от 1409 г. с Лвов и 1413 г. с Брашов. „Молдовският” търговски път, който минава по линията Краков↔Лвов↔Сучава↔Черно море, става много популярен сред чуждестранните търговци. Транзитната търговия през територията на Молдовското княжество става популярна. Тъканите и подправките са донесени от изток до Лвов през Княжество Молдова, а восъкът, среброто и др. от юг към Северна Европа. До 15 век търговци от Москва, Литва, Гърция, Генуа, Армения, Полша, Влашко и други земи и държави търгуват в градовете на молдовското княжество. Търговците от украинските земи получили специални търговски привилегии.

Монета на деспота Яков Ераклид, 1563г.

Платове и кадифе от Кьолн, Ипр и Лувен, литовско бельо и оръжия от Лвов, метални изделия и тъкани от Трансилвания, сол и мед от Влахия, както и други готови занаятчийски произведения от други страни били внасяни в Княжество Молдова. Овце, едър рогат добитък, коне, зърно, вино, кожи, риба, поташ, тютюн, кожи и други стоки се изнасят от Княжество Молдова. През 16-17 век износът на стоки от Молдова започва да преобладава. Един от европейските пътешественици Блез дьо Виженер отбелязва: „Молдовците изпращат добитъка си не само в Унгария и Русия, но и в Полша, Прусия, Силезия, Германия, Италия и Турция.“ Постоянните войни обаче пречат на търговията, по-специално набезите на запорожките казаци и кримските татари.

Хазната на молдовското княжество се попълва както от търговия, така и от данъци. Всички данъци се събирали от жителите на града или по-точно от техния среден слой (занаятчии). Само поголовният данък постъпвал в хазната на владетеля, останалите отивали в благотворителни институции (църкви, храмове, манастири и др.) и в градската хазна. Парите, получени от данъци и търговия, позволяват на владетелите на молдовското княжество да централизират и укрепят властта си над княжеството. Повечето от парите обаче били харчени за плащане на данък на турците и други разходи, така че владетелят Дмитрий Кантемир отбеляза: „Нашата страна постоянно страда от липса на пари, въпреки че изнася много повече в чужбина, отколкото внася оттам.”

Петър I Мушат е първият, който сече молдовски монети. Негови монети са открити в Крим, на брега на Черно море, в Литва, Полша и на Балканите (бивша Югославия). Почти всички следващи владетели са секли парите си по образец на неговите монети. Въпреки това, с пристигането на турците, султанът на Османската империя забранява сеченето на молдовски монети, така че в княжеството циркулират пари от съседни страни: дукати, уги (мавританска монета), флорини, цехини (венецианска монета), скуди (италиански монети), талери, също орти и шостаки (полски монети), потроники, грошове.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Молдавское_княжество

[Hatshepsut]

Политическа история на Молдова през 14-15 век

Усилване на Молдовското княжество

Владетелят на молдовското княжество Лацко (1365-1373) бил православен, но искал да се отърве от зависимостта от Византия, а също и да получи същата власт като кралете на католическите страни и в същото време с помощта на папата - да се разведе със съпругата си, която не му е родила син. Лацко приема католицизма през 1370 г. Това е последвано от опит за покатоличване на цялата страна с помощта на краля на Полша и папа Григорий XI. Обаче искането за развод на владетеля и съпругата му е отхвърлено от римския понтифекс, а самият Лацко осъзнава, че засилването на влиянието на католицизма може да ограничи властта му. В резултат на това той се обърнал към галисийския архипастир с молба да ръкоположи двама от неговите епископи, избрани от молдовците за молдовското княжество. Те са посветени според някои източници през 1371 г., а според други през 1373 г. Лацко умира през 1373 г. След края на управлението му на власт в княжеството идва Костя Мушат, който управлява само една година.

Едва при Петър I Мушат, син на Костя Мушат, Княжество Молдова става по-силно и активно се включва в международните отношения на Югоизточна Европа. Той взема титлата „Petrus Waiwoda dei gratia dux Terre Moldavie“ (Петър войвода, по Божия милост владетел на земята на Молдова). По същото време, през 1386 г., синът на Дмитрий Донски, Василий, след три години, прекарани като заложник в Златната орда, се укрива в Княжество Молдова. Руската хроника съобщава: „В същата година княз Василий, синът на великия княз Дмитрий, избяга от Ордата в Подолската земя при великите власи при Петър Воевода...“ Делегация на Дмитрий Донски идва при Петър Мушат, което бележи първия официален руско-молдовски контакт.

Княз Петър I Мушат (1375-1391)

През 1387 г. Княжество Молдова признава сюзеренитета на полския крал Владислав II Ягело, с което Петър включва държавата в системата на полско-литовските съюзи. При него районите в близост до бившите галицко-волински крепости и самите крепости Хотин, Цецина и Хмелев стават част от молдовското княжество, а градовете Яш, Роман, Сирет, Търгу Нямц и Хърлау са споменати за първи път в хрониките. Съгласно споразумение с Полша било възможно да се получи Покутия като обезпечение за 3000 сребърни рубли. Също така при княз Петър Буковина се споменава като неразделна част от Княжество Молдова. През 1385 г. столица на княжеството става град Сучава.

През 1387 г., с благословението на Галичкия митрополит, Петър назначава Йосиф за глава на Молдовската православна църква. В отговор на това Константинополският патриарх през същата година анатемосва цялото княжество Молдова, тъй като не е съгласен, че губи контрол над православните княжества.

Молдова в подчинение на Полша

През 1391 г. Петър I Мушат умира. Роман и Ивашко претендирали за престола. В резултат на това Роман става новият владетел на княжеството. При него територията на молдовското княжество продължава да се разширява, включвайки крепостите Килия и Четатя-Албе, както и земите между Днестър и Прут до Дунав и Черно море. Междувременно Ивашко сключва съюз с полския крал. Скоро Роман прави същото, но след това преминава на страната на литовския княз Фьодор Кориатович, който управлявал в Подолия и бил враждебен към Полша. Молдовските войски, заедно с литовските, защитават градовете на Подолия. През 1393 г. обединените полско-литовски сили превземат Брацлав и редица други подолски градове, а самият владетел Роман е пленен от тях и отстъпва молдовския престол на сина си Стефан I Мушат през 1394 г.

Стефан се подчинявал на Полша във всичко и всъщност бил нейно протеже. През 1395 г. той признава полския сюзеренитет, което е пряко посочено в писмото до полския крал („той ни назначи и ние седнахме във воеводството на земята Молдова“). Княжество Молдова и Кралство Полша също имат общи врагове, сред които е Унгария. Това е причината за нападението над княжеството от унгарски войски, които скоро се завръщат. Известно е, че молдовските войски са участвали в битката при река Ворскла през 1399 г., където са се сражавали на страната на литовците. Предполага се, че Стефан е загинал в тази битка. След него на власт идва Юга Безкрак, който управлява страната само шест месеца. Той е свален от власт в резултат на влашката намеса на Мирча Стари, който помага на Александър Добри (молдовски. Alexandru cel Bun) да заеме престола.

Паметник на княз Александър I Добри (1400-1432)

Управление на Александър Добри

При Александър Добри в страната се установява политическа и икономическа стабилност. Той прокарва границата между Влашко и Молдова, организира административна структура, подобна на влашката, и поема контрола върху търговията, възползвайки се от стратегическото положение на княжеството. През 1401 г. Константинополският патриарх признава Йосиф за митрополит на княжество Молдова. Съюзите, сключени от Александър с влашкия и полския владетел, помогнали в конфронтацията с Унгария. През 1420 г. турската армия побеждава Влашко и се насочва към Килия и Четатия Алба, но крепостите успяват да устоят. През 1430 г. има сближаване с Унгария и в резултат на това отношенията с Полша се влошават. Александър умира през 1432 г. и в Княжество Молдова започват вражди за трона. В страната се сменят редица управници, някои от които издържали на трона по-малко от година и идвали на власт няколко пъти.

След смъртта на Александър самото княжество е разделено на Горно (Tzara de Sus) и Долно (Tzara de Jos) (което по това време включва и Бесарабия), които се управлявали от асоциираните господари Илия I и Стефан II, братя, които воювали помежду си и привлекли поляци и унгарци във войните. В крайна сметка Стефан ослепява Илия през 1443 г. и започва независимо управление, но издържа само четири години на трона и през 1447 г. е убит от сина на Илия - Роман II, който става новият владетел. През 1448 г. Роман е принуден да избяга в Полша, тъй като Петър II идва на власт в княжеството за втори път с подкрепата на унгарците (първото пристигане - от 13 юли до 15 септември 1447 г.). Той продължава до 1449 г., през която година е заменен от Чубер, който управлява около два месеца. След Чубер на молдовския престол няколко пъти се възкачват Александрел и Богдан II, които са съперници. На 12 октомври 1449 г. Богдан побеждава Александрел в битката при Темесени и става едноличен владетел. Скоро обаче той е убит от брат си Петър III Арон, който става новият владетел и продължава съперничеството си с Александър за трона.

Стефан III Велики (1457-1504)

Стефан Велики (Stefan cel Mare) слага край на Размириците през 1457 г. Подкрепен от влашкия владетел Влад Цепеш, той събрал армия и я изпратил срещу Петър, който скоро избягал в Полша. Така Стефан става владетел на молдовското княжество.

Войни със съседните държави

По време на управлението на Стефан Велики Молдовското княжество постига най-голям растеж. При Стефан Княжество Молдова, отслабено от вълнения, войни и интервенции, се възражда отново. Владетелят организира търговия в молдовските градове, възстановява стари и прокарва нови търговски пътища, разрешава и развива транзитната търговия. При Стефан молдовският флот е в Средиземно море и достигна Венеция и Генуа.

Стефан извършва няколко военни кампании в Полша и постига подписването на по-благоприятен за Молдова мирен договор през 1462 г., както и връщането на молдовската крепост Хотин, превзета преди това от поляците. Той се опита да поддържа приятелски отношения с Турция, продължавайки да й отдава почит. В самото княжество, за да предотврати опасността от своите конкуренти, Стефан провежда твърда политика спрямо болярите. В страната основният му враг е Петър III Арон, който се крие в Трансилвания, контролирана от Унгария.

За да хване врага си, Стефан предприема нападение срещу Трансилвания през 1462 г., но въпреки победата не постига целта си - Петър Арон, бяга в Унгария. Поради това в региона се създава изключително напрегната ситуация - от една страна Молдова има съюз с Полша, която се противопостави на Унгария, от друга страна, Унгария е била партньор в борбата срещу турците. След известно време обаче унгарският крал предава Влад Цепеш, владетелят на Влахия, който е принуден да избяга в Трансилвания, а в самата Влахия неговият брат, протеже на турците, заема неговото място. Това събитие принуждава Стефан да атакува Унгария. През 1465 г. той превзема Килия, която по това време е контролирана от унгарците, през 1466 г. подкрепя антиунгарското въстание в Трансилвания, през 1467 г. отблъсква атака на четиридесетхилядна унгарска армия срещу Княжество Молдова, водена от унгарския крал Матей Корвин, въпреки че армията на самия молдовски владетел е три пъти по-малка. Петър Арон е заловен и екзекутиран, а авторитетът на княжеството нараства в очите на неговите съседи.

Стефан води активна външна политика далеч отвъд границите на княжество Молдова. Той например сключва военно-политически съюз с Московската държава, който е скрепен от брака на Иван Иванович Млади, син на Иван III Василиевич, с дъщерята на Стефан III Велики, Елена „Волошанка“. През 1498 г. Иван III разкрива заговор на В. Гусев, който възнамерява да издигне Василий III на руския престол. На 4 февруари синът на Елена Дмитрий е обявен за наследник. Като майка на новия наследник, Елена Стефановна участва активно в придворните интриги и е видна фигура в кръга на еретиците, водени от Фьодор Курицин, представляващи кръгове, които се противопоставят на феодалното благородство. Елена се съревновавала със София Палеолог, която искала да обяви сина си Василий за наследник на трона. Борбата завършила с поражението на кръга на Курицин. Поддръжниците на Елена са екзекутирани, Иван III отменя решението за назначаването на Дмитрий за наследник и на 11 април 1502 г. нарежда снаха му и бившия наследник да бъдат хвърлени в затвора. Елена Стефановна умира от „необходима смърт“ в затвора през 1505 г. Конфликтът между Иван III и Стефан III относно затварянето на Елена не повлиял значително на руско-молдовските отношения, въпреки че предизвикал известни търкания. И двамата владетели поставяли политическите интереси на първо място, така че семейната кавга няма други политически последици.

Печат на княз Стефан Велики

Усилване на Османската империя

Междувременно Османската империя укрепва. Молдовското княжество под ръководството на Стефан все пак успява да предотврати преки военни сблъсъци с турците чрез съюзи с другите си съседи и редовно плащане на данък. Имало обаче заплаха от турските съюзници, включително Великата орда (наследник на Златната орда). Нейният хан напада Молдовското княжество през 1470 г., но е победен в битката при Липница. През същата година Стефан спрял да плаща данък на турците.

През 1473 г. избухва война с Влахия, която е управлявана от турско протеже, в резултат на което Стефан успява да превземе Букурещ и да постави Лайот Бесараб на трона. Лайот обаче предава Стефан, преминавайки на страната на турците. Самата Османска империя решава да сложи край на Стефан и събира 100-120 хилядна армия под командването на Сюлейман паша. Под натиска на турците четиридесетхилядната молдовска армия отстъпва, опожарявайки и унищожавайки всичко зад себе си. На 10 януари 1475 г. се състояла решителна битка, в която Стефан печели, като предварително подготвил засади и изградил укрепления. Въпреки победата външнополитическата обстановка за Княжество Молдова е била изключително напрегната. През 1475 г. турската армия превзема Кафа и Мангуп, като по този начин лишава Молдова от подкрепата на кримските татари.

През 1476 г. Османската империя започва нова кампания срещу княжество Молдова и молдовската армия отново започва да отстъпва. На 26 юли 1476 г. турците побеждават в битката при Валя Албе. Стефан отново събрал армия, този път избягвайки големи битки и изморявайки турците. Скоро турската армия се върнала назад.

През 1484 г. турците успяват да окупират Четатя-Албе и Килия. През 1485 г. те отново атакуват княжество Молдова, възползвайки се от заминаването на Стефан в Полша. Турските войски успяват да стигнат до Сучава, тогавашната столица на княжеството, но Стефан спешно се завръща от Полша, събира армия и побеждава турците в битката при езерото Катлабух. На следващата година молдовците отново отблъснали турски набег при Шкей.

Междувременно през 1487 г. Османската империя и Кралство Полша сключват съюзен договор, който застрашава сигурността на Княжество Молдова. През 1497 г. поляците, под прикритието на кампания срещу турците, преминават границата с княжество Молдова, но вместо да отидат до молдовско-турската граница, те се обръщат към Сучава и се опитват да я обсадят. Стефан обгражда полската армия близо до столицата на молдовските земи, след което я изпраща обратно в Полша. Поляците се върнали, което дава възможност на Стефан да ги победи при Козминската гора. За Княжество Молдова тази война е печеливша, тъй като било сключено ново споразумение с Полша. Стефан Велики умира през 1504 г.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Молдавское_княжество

[Hatshepsut]

Политическа история на Молдова през 16-17 век

Усилване на зависимостта от Турция

Новият владетел на княжеството става синът на Стефан Велики Богдан III Кривия. Започва управлението си с установяването на по-тесни връзки с Турция и войната с Полша, която завършва с поражение за молдовското княжество. През 1503 г. е подписано споразумение с Турция, според което Бесарабия, тоест южната част на молдовското княжество, граничеща с Черно море, реките Прут и Днестър и степта Буджак, се отстъпва на турците. През 1507 г. обаче Богдан успява да победи Рад Велики, владетелят на Влашко, който нахлува в молдовските земи. Тази победа вдъхновява молдовския владетел да отмъсти на Полша и той, събрал голяма армия, безнаказано предприема поход в южната част на Полша. Войната завършва с договор за мир и взаимопомощ. Междувременно княжество Молдова постепенно става зависимо от Турция. През 1514 г. Богдан се задължава да плаща годишен данък на турския султан.

След смъртта на Богдан III през 1517 г. на власт идва неговият син Стефан IV, наричан още Стефанице. Хората му дават такова умалително име, защото той се възкачил на молдовския престол на 11-годишна възраст. До шестнадесетия рожден ден на принца страната се управлява от неговия регент Лука Арбор. Около 1520 г. Молдова спира да сече собствени монети, тъй като съкровищницата й се изпразва и исканията от Портата само нарастват. През 1523 г. Стефанице заповядва да екзекутират Лука, в отговор на което болярите вдигат голямо въстание, което е потушено със сила. Младият владетел започва война с Влашко, но през 1527 г. е отровен от жена си.

Петър IV Рареш

Следващият владетел е Петър IV Рареш. Той се опита да централизира властта в ръцете си и да се отърве от зависимостта от Турция, като установи дипломатически отношения с много страни, включително Великото Московско княжество. В отговор турците нападат княжество Молдова през 1538 г. и Петър бяга от страната. Турците поставят на трона Стефан V Лакуста, който всъщност е управител на Портата. При него турските войски присъстват в цялото княжество и Тигина става част от Османската империя, превръщайки се в турския район Бендери. Стефан V е убит от боляри, недоволни от неговата политика. За три месеца (декември 1540 г. - февруари 1541 г.) на власт в княжеството идва Александър Корня. Той вдига голямо антитурско въстание, събира армия и прави поредица от походи, които обаче завършват с неуспех. През 1541 г. турският султан назначава Петър IV, който е избягал от княжество Молдова, за нов владетел и той, с подкрепата на турските войски, побеждава Александър, който по това време вече е предаден от болярите. Петър умира през 1546 г.

Борби с турците

След Петър и Лакуста, при които княжество Молдова става васал на Турция, владетел става Илия II Рареш. Той се подчинява във всичко на турския султан, а през 1551 г. дава престола на брат си Стефан VI Рареш, приема исляма и става паша на Силистра. Стефан VI управлява само една година и е убит в резултат на болярски заговор. Болярите от молдовското княжество избират за нов владетел Йоан Жолдя, а молдовските боляри в Полша, които бягат там при Стефан IV, избират Александър Лапуснян (тогава наричана Петър Столник). Александър победил войските на Стефан IV и заел молдовския трон. През 1561 г. на власт в княжеството идва деспот Вода, който събира армия от наемници и си осигурява подкрепата на турците. Той плащал увеличен данък на Портата, като същевременно събирал големи данъци, което предизвиква недоволство сред болярите и народа и довело до въстание. След него една година управлява болярското протеже Стефан VII Томша, който лично убива деспот Вода. През 1563 г. Александър отново става владетел. През 1563 г. група молдовски боляри, недоволни от своя владетел Стефан IX, призовават княз Дмитрий Иванович Вишневецки на престола на владетеля и начело на 4000 войски той нахлува в Молдова, защитавайки Молдова от турците, той е пленен от тях и изпратен в Константинопол, където е жестоко екзекутиран.

През 1565 г. под турски натиск столицата на княжеството е преместена от Сучава в Яш.

След смъртта му (според някои източници той е отровен от жена си, според други - от болярите) през 1568 г. на власт идва Богдан IV Лапусняну. През 1572 г. той е заменен на престола от Йоан Свирепи. От писмото на Иван IV до молдовския владетел Йоан Вода Люти от май 1574 г. се знае, че около 1566 г. Йоан Вода е живял в Русия и е бил женен там (за Мария, дъщеря на княз Симеон Ростовски), и е бил на служба при царя. По-късно, вече като владетел, Йоан Вода се опитва да изведе жена си и дъщеря си от Русия, но те умират по време на епидемията. Тъй като е по-лоялен към Русия, Йоан има отрицателно отношение към турската васалност на Молдова и затова през 1574 г. започва голяма освободителна война срещу турците. В резултат на това армията на Османската империя побеждава молдовците, а княжество Молдова е подложено на жесток грабеж от татарите. За нов владетел турците назначават Петър VI Куция (1537-1594). През 1577 г. Иван Подкова, запорожки казак, събира казашко-молдовска армия и предприема поход срещу княжество Молдова. В резултат на това Иван Подкова успява да заеме молдовския престол, но не издържа дълго - поляците го примамват във Варшава, залавят го и го екзекутират през 1578 г. През същата година княжество Молдова, след краткото царуване на Петър Куция, отново пада в ръцете на казаците. Поради войни с казаците и народни вълнения, Петър Куция успява да спечели трона едва на 2 септември 1582 г., преди това е управлявал Янку Сасул. След като Петър VI Куция напуска трона през 1591 г., до 1600 г. княжеството има петима владетели по време на молдовските магнатски войни, които продължават не повече от няколко години. През 1600 г. Княжество Молдова става част от държавата на Михаил Храбри, владетел на Влахия, но се отделя от него през същата година.

Управление на княз Василий Лупу

Княз Василй Лупу (1643-1653)

Властта на турците окончателно се консолидира в княжество Молдова; самият султан може да „назначи“ всеки на длъжността владетел и да го „отстрани“ оттам. От 1600 до 1634 г. на молдовския престол има четиринадесет владетели, те се биели помежду си, заемали трона насила или били назначени от султана. Някои от тях са чужденци. Еремия Мовила управлява най-дълго от всички тях. През 1634 г. Василий Лупу идва на власт. В началото на царуването си Василий получава ферман от турския султан за управление на Трансилвания и Влашко, но е възпрепятстван от влашки и трансилвански войски. Лупу се показва като независим владетел, въпреки че се страхувал да не се подчини на Портата. По време на руско-турския конфликт руско-молдовските отношения се засилват, владетелят и царят тайно разменили посолства. Това до голяма степен се дължи на руско-турските противоречия около Азов. Лупу уведомява Москва за ситуацията в Турция, Крим и Полша; тази информация се оказва много ценна за руските войски. През 1639-1649 г. 47 пратеници и посланици са изпратени от Княжество Молдова в Москва и 19 от Москва в Молдова. През 1642-1643 г. Афанасий Ордин-Нашчокин живее в двора на Василий Лупу като таен руски агент, който предава в Москва редица доклади за полските и турските дела. През 1645 г. молдовският пратеник Михаил Иванов в Посланическия приказ предава в Москва предложението на Василий Лупу за съвместни действия на Молдова и Влахия срещу Турция с Московската държава.

Напротив, молдовско-руските търговски отношения по време на управлението на Василий Лупу остават незначителни. Кожи, зъби на морж, ловни соколи и много други били доставени от Московската държава в Молдова. През 1641 г. Молдова получава три оръдия, отлети в Москва. Луксозни стоки и коне за езда, които са много ценени там, били изнесени от Молдова за Москва.

В средата на 17 век въстанието на Хмелницки се случва в украинските земи на Полско-Литовската общност, придружено от широкомащабни военни операции. Молдовската аристокрация, подобно на молдовския владетел, има изключително негативно отношение към бунтовниците. Богдан Хмелницки се страхува от възможна заплаха от страна на молдовското княжество и затова през 1650 г., възползвайки се от конфликта между татарите и молдовския владетел, той се присъединява към кампанията на кримските татари към Яш. Василий Лупу бил принуден да сключи мир и да даде дъщеря си за жена на сина на Богдан Тимофей. Сватбата не се състояла, защото след поражението на казаците в битката при Берестечко Лупу започнал да търси начини да сключи съюз с Полша. През 1652 г., след победата на казаците в битката при Батог, молдовският владетел променя отношението си към казаците и омъжва дъщеря си за Тимофей. След този инцидент молдовските боляри се отвърнали от него, което позволява на владетелите на Влашко и Трансилвания да организират заговор, да хванат Василий Лупу и да го затворят в Истанбул. Заговорът е придружен от военен конфликт между влашките войски и казаците, тъй като за последните било неизгодно да загубят съюзник. Следващият владетел през 1653 г. е Георги Стефан.

Политически интриги

Стефан, чрез Хмелницки, започнал тайни преговори с Москва за преминаване към руско поданство, тъй като сред молдовските боляри протурската партия била много влиятелна, международната ситуация била трудна, а самият Стефан е колеблив. В началото на 1654 г. той изпраща Иван Григориев в Чигирин при украинския хетман, а след това в Москва, който трябвало да обсъди условията за влизане на Молдова в Русия. По същото време Георги Стефан приема в Яш руския посланик Габриел Самарин, а след това и украинския посланик Есаул Демко. Няколко месеца по-късно обаче Стефан, под натиска на Турция и Трансилвания, преминава на страната на Полша, задържа запорожките посланици, пътуващи през Молдова, и започнал подготовка за съвместна кампания с поляците срещу Украйна. Русия прекъснала преговорите. Година по-късно Георги Стефан отново се обръща за помощ към Русия, като обяснява, че отмятането му е било принудително. През май 1656 г. посолството на Гедеон е изпратено в Москва, което шест месеца по-късно постига споразумение за приемането на Молдова в Русия при условия, изключително благоприятни за княжеството. През януари 1657 г. молдовското посолство се завръща в Яш, но руското посолство, което трябваше да приеме клетва от Молдова, така и не е изпратено поради неблагоприятни международни обстоятелства. Русия не посмяла да изостри отношенията си с поляците и турците.

Георги Стефан успява да се задържи пет години, след което е свален от турците заради антитурската си политика. След него начело става Георги Гика, но той не издържа дълго на власт. След него владетел става князът на съседна Влахия Константин Щербан Басараб. През 1659 г. в резултат на интриги Константин Басараб е отстранен от поста владетел и на негово място заема шестнадесетгодишният Стефаница Лупу. Той се подчинява на турците във всичко и поддържа антиказашката политика. При него в страната избухва ужасен глад, мнозина умрели и в резултат на това започнала и чума. Няколко години по-късно Стефаница умира в млада възраст и Княжество Молдова отново попада в ръцете на Константин Басараб. През 1661 г. той е заменен на престола от Евстратий Дабижа, който се придържа към протурска политика и през 1662 г. предприема съвместен поход с турците в Унгария срещу живеещите там немци. Той умира през 1665 г. и е наследен на трона от Георги Дука, който е заменен от Иляш Александър за две години (1666-1668). През 1668 г. Георги успява да си върне властта, като я откупува от турския султан, но през 1672 г. отново я губи.

Полско-турска война

В същото време започва полско-турската война, на територията на молдовското княжество се провеждат мащабни военни действия, а молдовските боляри подкрепят едната или другата воюваща страна. В такива условия владетел става Стефан Петричейк. Той преминава на страната на Полша. Турската армия е победена, а полските войски окупират Хотин и част от Молдова. Част от болярите обаче отново преминават на страната на Турция. Стефан Петричейк разчита на полска помощ срещу турците, но поради тежката ситуация вътре в Полша тези надежди не се оправдават. Тогава той, заедно с проруските боляри, водени от митрополит Дософтей, започнал преговори за преминаване към руско поданство. В началото на 1674 г. в Москва пристига игумен Теодор, който моли за защита от турците. Призивът на Молдова е добре приет в Русия, тъй като княжеството можело да стане ценен съюзник, но Москва не искала да усложнява ситуацията с открити действия и дава уклончив отговор на въпроса за поданството. Въпреки това Русия предприема конкретни военни мерки - кампания срещу Дорошенко, който по указание на султана притискал княжество Молдова. Скоро Петрицейку с голяма група боляри, Дософтей и армията е принуден да потърси убежище в Полша, а гърка Думитрашку Кантакузин е назначен за владетел. При него в страната избухва страшен глад и епидемия от чума.

От 10 ноември 1675 г. до ноември 1678 г. владетел на княжеството е Антон Розети от гръко-левантийски произход. На 29 март 1677 г. седалището на Молдовската митрополия е преместено от Сучава в Яш, следвайки византийската традиция, според която духовната и светската власт трябва да се намират в един и същи град. На 28 ноември 1678 г. Георги Дука завзема властта. Според руско-турския мир от 1681 г. Георги Дука получава титлата хетман на Украйна. През април 1683 г. от името на турците той отива във Виена, но турската армия там е победена, а по това време молдовските боляри сключват заговор и провъзгласяват Стефан Петричейк за владетел. След завръщането си в Молдова Дука е заловен на 25 декември 1683 г. и изпратен в Полша, където умира в плен през 1685 г. Петричейк отправил призив за победа над турците и възстановяване на страната. Хората започнали да изтребват турците и татарите, които се държали само в крепости. Петричейк направил втори опит да премине към руско поданство и сформира ново посолство в Москва. Но Русия избягва преговорите поради трудната международна ситуация и недоверието към владетеля, който прекарва 10 години в Полша и се завръща на трона благодарение на поляците. Посолството не било допуснато по-далеч от Киев, Дософтей и други боляри били наградени и върнати обратно.

Думитрашку Кантакузин отново става владетел, този път управлява само една година. Той е наследен на трона от Константин Кантемир, който царува осем години. Той тайно подкрепя поляците, тъй като в миналото е служил в армиите на полските крале. Следващият владетел е Димитър Кантемир. След управлението на Антиох Кантемир, който иска да създаде антиосмански съюз, през 1703 г. турският султан започва лично да назначава и отстранява от поста молдовски владетел гърците фанариоти, чиято основна цел е да събират данъци и редовно да плащат данък на султана.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Молдавское_княжество

[Hatshepsut]

Политическа история на Молдова през 18 и първата половина на 19 век


Карта на европейската част на Османската империя (1526-1699)

Княжество Молдова като васал на Турция

През 1710 г. Дмитрий Кантемир, който вече е управлявал княжеството през 1693 г., отново става молдовски владетел (той е назначен от султана). През 1711 г. Кантемир, след като не оправдава надеждите на султана за неговата лоялност, на 13 април 1711 г. в Луцк сключва договор с Петър Велики, като се задължава да го информира за турските дела. Споразумението съдържа 17 точки и в основните си разпоредби повтаря споразумението, подписано от митрополит Гедеон през 1656 г. Молдовското княжество трябвало да влезе в руско поданство, запазвайки статута на независима, суверенна държава и предишните обичаи в страната. Запазени са и привилегиите на молдовските боляри. Господарският трон е определен за династията Кантемирови. Земите, завзети от Турция, да бъдат върнати на молдовското княжество, страната да бъде освободена от турски данък. Много молдовски боляри били против скъсването с Турция. Прутската кампания завършва с пълен провал за обединените руско-молдовски войски. Дмитрий Кантемир с 1000 молдовски боляри се премества в Русия, където получава княжеското достойнство на Руската империя с титлата "негова светлост", значителна пенсия, обширни имения в сегашната Харковска област и правото на живот и смърт над молдовците, пристигнали с него в Русия.

Молдовските боляри губят правото да избират владетел. Оттук нататък до 1849 г. Молдова е управлявана от гърци фанариоти, директно назначени от турския султан. Княжеството няма право да провежда самостоятелно външна политика и да поддържа армия. Фанариотите само събирали данък и го изпращали на султана, но Молдовското княжество не било част от Османската империя, както се случва с балканските страни, а е просто васално.

През същите тези години в северната част на княжеството се развива народно движение, чиято основна цел е борбата срещу крепостничеството и едрите земевладелци. Въпреки че съществува от 16 век, в края на 17 - средата на 18 век то придобива голямо значение. Въстаниците организирали малки чети, които извършвали набези в големи имения. Планинският терен и близостта на съседните страни позволявали на бунтовниците успешно да маневрират и да избягат от наказанието. Многократно избухват войни между Русия и Турция, а княжеството се оказва арена на военни действия, поради което изпада в упадък и разруха. През 18 век руското влияние в княжеството нараства и обратно – турското отслабва. С подписването на Кючук-Кайнарджийския мирен договор през 1774 г. Руската империя придобива правото да покровителства православното население и на двете Дунавски княжества – и на Молдова, и на Влашко. Същата година северната част на княжеството е анексирана от Хабсбургската империя. Върху придобитите земи австрийското правителство формира Херцогство Буковина. През 1779 г., съгласно Конвенцията Айнала-Кавак, е разрешено да се открие руско консулство в Молдова (резиденцията е в Букурещ), което позволява да се засили руското влияние в Молдова. През 1783 г. и 1786 г. са открити австрийски и пруски консулства в княжеството. През 1806 г. започва нова война срещу Турция, този път тя продължава шест години. Успехите на руските войски принуждават османския султан да подпише Букурещкия договор, според който Руската империя анексира целия ляв бряг на река Прут. Така източната част на княжество Молдова и Бесарабия стават част от Руската империя. Тези територии се обединяват, като първо получават името Бесарабска област, а след това Бесарабска губерния. След като източната част на княжество Молдова влиза в състава на Руската империя, молдовският език на кирилица продължава да се развива там, докато в западната част на княжеството, която става част от Румъния, езикът е „прочистен“ от славянизми и през 1862 г. езикът е транслитериран на латиница.

Последните години на княжество Молдова. Създаване на Румъния

Руско-турската война от 1828-1829 г. изиграва голяма роля в историята на княжеството. В резултат на това Молдова и Влахия постигнали по-голяма автономия в рамките на Турция и също попаднали в зоната на влияние на Руската империя. От 1829 г. княжеството се управлява от Павел Дмитриевич Кисельов, който провежда редица реформи. През 1834 г. Павел Киселев е отстранен от управлението на Дунавските княжества на негово място е назначен Михаил Стурдза. Реформите на Павел Киселев допринасят за създаването на Румъния.

През 1848 г. вълна от революции заля Европа; в Княжество Молдова също има безкръвен опит за смяна на властта, но молдовският владетел арестува всички заговорници и ги гони от страната, като по този начин потушава революцията.

През 1856 г., според Парижкия договор, който бележи края на Кримската война, Русия губи своя протекторат над Княжество Молдова и му отстъпва някои територии в Бесарабия. Самото княжество продължава да остава васално на Османската империя.

На 5 януари 1859 г. за владетел на княжество Молдова е избран Александру Йоан Куза, участник в освободителното движение на Молдова през 1848 г. На 23 януари същата година Йоан Куза е избран за княз на Влашко. При него са извършени големи реформи: аграрна, военна, съдебна, административна и др. На 4 декември 1861 г. Високата порта приема „Ферман за административното устройство на Молдова и Влахия“, който одобрява политическото и административно обединение на Молдова и Влахия в рамките на Османската империя. На 11 декември 1861 г. Александру Йоан Куза, който е едновременно владетел на Молдова и Влахия, публикува прокламация, одобряваща формирането на румънската нация. Молдовското княжество, обединено с Влахия в нова държава - Румъния, прекратява своето политическо съществуване.

Провъзгласяване на обединението на Княжество Молдова и Влашко

Молдовското общество

След поражението на монголите в средата на 14 век, областта между реките Прут и Днестър е заселена от власи от Трансилвания и Унгария, което води до появата на едри земевладелци в региона. Още през 15 век в Молдова по-голямата част от селяните са поробени и броят на общинските стопанства рязко намалява.

Молдовското общество, както всяко общество в средновековна Европа, е разделено на класи. Над всички стоял владетелят, който имал неограничена власт, която въпреки това понякога била потъпквана от болярите, които също заемали най-високото ниво на обществото. В средновековното молдовско общество болярите притежават огромни парцели земя и селяните, живеещи на тях. Болярите били разделени на чинове в зависимост от положението и богатството си. Те живеели от рента - събирали данъци от земите под техен контрол. След 1741 г. болярите, заемали поколения наред високи постове, се отделят в отделно съсловие - нямур. Нивото по-долу е заето от боляринашите, които също имали земя и селяни, но с по-малко правомощия. През 19 век, първо в Бесарабия, присъединена към Русия, а след това и в самото Молдовско княжество, това съсловие е премахнато. Стъпка по-надолу са Мазилите, богати земевладелци, които притежавали имения и се ползвали с държавни помощи. По-късно тази класа е премахната заедно с боляринашите. Резешите са били и земевладелци. Всичките им земи бяха общински, те работели само за себе си, без облаги, и живееха в селища.

Още по-ниско стоят цараните - лично свободни, но феодално зависими селяни. Те имали право да напуснат феодала, но били продавани заедно със земята. Собственик на такива селяни можел да бъде или боляринът, или държавата. По-ниската класа се състояла от крепостни селяни и цигани - хора, напълно подчинени и зависими от феодала. Те нямали права, не можели да напуснат и бяха продадени, както цараните, заедно със земята.

Отделно от съсловията имало граждани и хора, изпълняващи повинности. Първите били занаятчии и живеели само в градовете, а вторите не плащали данъци, не били прикрепени към земята и живеели за сметка на държавата, участвайки във войни. През 1711 г. с разпускането на армията тази класа престава да съществува.

Езикова ситуация

В княжеството по правило религиозните текстове се разпространяват на среднобългарски език, а в княжеската канцелария се използва сръбската редакция на славянския, а по-късно, до XVIII век, западноруския език.

Славянският език се използва широко в живота на княжеството. Това се потвърждава от факта, че древните молдовски хроники, укази и харти на владетелите са написани на славянски език със славянски букви, а освен това славянският (църковнославянският) е бил в църковна употреба. От 17-ти век „писменият език на службата на господаря не е нищо повече от обикновения делови език на югозападна Рус с примес на елементи от галичко-волинския разговорен говор“. Западноруският език също е широко разпространен като език на образованието: от 15 век синовете на благородните молдовци учат в „братските“ училища на Галичка Рус.

Първият молдовски митрополит Йосиф, както отбелязва П. Константинеску-Яш, е назначен за митрополит на Галиция (1393 г.), което показва, че цяла Молдова е била част от древната галисийска епархия и е била политически подчинена на галичкото княжество.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Молдавское княжество

[Hatshepsut]

Бесарабия като част от Руската империя


Карта на Бесарабската губерния, 1883г.

С изключение на Приднестровието, територията на днешна Република Молдова обхваща по-голямата част от историческия регион Бесарабия. До 1812 г. терминът "Бесарабия" се отнася до района между Дунав, Днестър, бреговете на Черно море и Горната Траянова стена, малко по-голям от това, което днес се нарича Буджак. С Букурещкия договор от 28 май 1812 г. между Османската империя и Руската империя — приключване на Руско-турската война (1806–1812) — последната анексира източната половина на Княжество Молдова. Тогава тази област се нарича Бесарабия.

Първоначално, след като е анексирана от Руската империя, Бесарабия се радва на период на местна автономия до 1828 г. Организирана като имперска област, тя се управлява от „временно правителство“ с два отдела: гражданска администрация и религиозна администрация, първият воден от възрастния молдовски болярин Скарлат Стурдза, вторият – от архиепископа Гавриил Бънулеску-Бодони. На върха на тях е била руската военна администрация на генерал-губернатора Хартинг. Обаче още през 1813 г. гражданската администрация е предадена на генерал-губернатора. През 1818 г. руският цар Александър I, настроен към реформи, приема Споразумение за създаването на област Бесарабия, което разделя законната власт между назначения от царя генерал-губернатор (Бахметиев) и 10-членен Висш съвет на областта с 4 члена, назначени от царя и 6 избрани от местното дворянство. Вместо по-старите 12 земи, регионът е разделен на 6, по-късно на 9 окръга. През 1828 г. обаче консервативният цар Николай I отменя Споразумението и приема нов регламент, който дава на генерал-губернатора върховна власт, като регионалният съвет има само консултативни функции и се събира два пъти годишно. Член 63 от наредбата гласи, че целият административен персонал трябва да знае и да изпълнява задълженията си на руски език. Въпреки това румънският език понякога се появява в документи до 1854 г.

В края на Кримската война през 1856 г. с Парижкия мирен договор южните части на Бесарабия (включително част от Буджак) са върнати на Молдова, която организира територията в окръзи Кахул, Болград и Исмаил. В резултат на това Русия губи достъп до река Дунав. През 1859 г. княжествата Молдова и Влашко се обединяват и образуват Румънските обединени княжества, васална държава на Османската империя.

През 1870 г. в Бесарабска област е създадена институцията на земството. Градовете, общините, окръзите и целият регион избират всеки местен съвет, представляващ благородници, търговци и селяни. Те имали значителна власт в икономическите и санитарни области, включително пътища, постове, храна, обществена безопасност и образование. От друга страна, политическите (включително съдилищата на всички нива) и културните въпроси остават изключителен прерогатив на генерал-губернатора и се използват като средство за русификация. С осъществяването на тези въведения през 1871 г. Бесарабия е преобразувана в губернаторство.

Изглед от гр.Кишинев през 19-ти век

Поражението на Османската империя в Руско-турската война (1877–1878) и последвалото подписване на Берлинския договор дава независимост на Румъния. Въпреки че договорът за съюз между Румъния и Русия уточнява, че Русия ще защитава териториалната цялост на Румъния и няма да претендира за част от Румъния в края на войната, южната част на Бесарабия е присъединена отново към Русия. В замяна Румъния получава Добруджа, която по това време е част от Османската империя.

Общественото образование е поверено на религиозната институция на региона, която от 1821 г. има само руски архиепископи, а по-късно и на земствата. Димитрие Сулима (архиепископ през 1821–1855 г.) и Антоние Шокотов (1855–1871 г.) допускат паралелното използване на румънски и руски език в църквата и не предприемат никакви мерки за нарушаване на езиковата специфика на региона. С назначаването на Павел Лебедев (1871–1882) ситуацията се променя коренно и езикът на местните жители скоро е изчистен от църквата. За да предотврати печатането на религиозна литература на румънски език, Лебедев закрива печатницата в Кишинев, събира от района и изгаря вече отпечатаните книги на румънски (на кирилица). Следващите архиепископи Сергей Лапидевски, Исакий Полозенски, Неофит Новодчиков смекчават някои от мерките на Лебедев, за да помогнат за потушаване на сериозното недоволство на населението. Следващият архиепископ Яков Пятницки (1898–1904) открива, че желанието му да популяризира християнската култура и моралното образование се сблъсква с езикова бариера и през 1900 г. убеждава руския висш синод да разреши публикуването на религиозни брошури на румънски език, докато неговият последовател архиеп. Владимир разрешава отпечатването на книги, а от 1908 г. дори на редовно религиозно списание „Luminătorul“ от Константин Попович и Гурие Гросу. Последните руски архиепископи Серафим Чичягов (1908–1914), Платон (1914–1915) и Анастасий (1915–1918) се опитват да запазят привилегированото положение на руския език в църквата в Бесарабия, но не въвеждат нови анти-румънски мерки. През 1918 г., след установяването на румънската администрация в Бесарабия, архиепископ Анастасий отказва да подчини своята епархия на Румънската православна църква и е принуден да отиде в изгнание. Новите власти поверяват архиепископството на епископ Никодим де Хуси от Румъния, който назначава местен архиепископ Дионисий Ерхан. След това духовният конгрес на 21 февруари 1920 г. избира Гурие Ботошаняну за най-висш църковен служител в Бесарабия, който впоследствие е издигнат от архиепископ до митрополит.

Гавриил Бънулеску-Бодони

Под закрилата на Гавриил Бънулеску-Бодони и Димитрие Сулима са открити богословско училище и семинария в Кишинев и държавни училища в целия регион: в градовете Кишинев, Хотин, Четатя Алба, Бричен, Бендер, Белци, Кахул, Сорока, Орхей, в манастирите Добруша и Хъряука и дори в няколко села (Резени, Мерени, Волчинец, Ниспорени, Хъртоп). През 1835 г. царските власти обявяват 7-годишен срок за преминаване на обучението от румънски на руски. Въпреки че мярката се прилага по-постепенно, от 1867 г. румънският език е напълно премахнат от образованието. Това довежда до изоставане на селското население на Бесарабия, както се вижда от факта, че през 1912 г. молдовците са имали ниво на грамотност от само 10,5%, най-ниско сред всички етнически групи в региона (63% за бесарабските германци, 50% за бесарабците евреи, 40% за руснаци, 31% за бесарабски българи), с рекордно ниско ниво на грамотност от 1,7% за молдовските жени. От 1709 основни училища в Бесарабия през 1912 г. нито едно не е на езика на основния етнос.

След 1812 г. новоустановените руски власти прогонват голямото ногайско татарско население от Буджак (Малка Тартария) и насърчават заселването на молдовци, власи, българи, украинци и други чрез различни фискални улеснения и освобождаване от военна служба. Колонизацията е породена от необходимостта да се използват по-добре ресурсите на земята и от липсата на крепостничество в Бесарабия. Германски колонисти от Швейцария (кантон Лозана), Франция и Германия (Вюртемберг) се заселват в 27 населени места (повечето новозаселени) в Буджак и до 1856 г. бесарабските немци са 42 216. Руските ветерани от войната с османците през 1828–1829 г. са заселени в 10 местности в Буджак, а в други три местности са заселени от казаци от Добруджа (дошли там от района на Днепър около 50 години по-рано). Бесарабските българи и гагаузи пристигат от съвременна Източна България още през втората половина на 18 век. През 1817 г. те наброяват 482 семейства в 12 местности, през 1856 г. – 115 000 души в 43 местности. Украинците са пристигнали в Бесарабия преди 1812 г. и още през 20-те години на XIX век те съставляват една трета от населението на най-северния Хотински окръг. През следващите десетилетия повече украинци се заселват в северната част на Бесарабия от Галиция и Подолия. Евреи от Галиция, Подолия и Полша също се заселват в Бесарабия през 19 век, но предимно в градовете и търговските средища; в някои от тях те в крайна сметка стават в мнозинство. През 1856 г. е имало 78 751 бесарабски евреи и според императорското руско преброяване от 1897 г. столицата Кишинев е имала еврейско население от 50 000, или 46%, от общо приблизително 110 000 души. Дори е имало опит от страна на руските власти да създадат 16 еврейски земеделски колонии, където да се заселят 10 589 души. Въпреки това в рамките на по-малко от две поколения повечето от тях продават земята на местните молдовци и се преместват в градовете и търговските средища. Различните движения на населението довеждат до увеличаване на славянското население до повече от една пета от общото население до 1920 г., докато делът на молдовското население постоянно намалявал. При липсата на официални данни за етническото разпределение до края на 19-ти век са представяни различни цифри за етническите пропорции в региона. Така през 20-те години на миналия век румънският историк Йон Нистор твърди, че в началото на руската администрация молдовците са представлявали 86% от населението. Докато според официалната статистика говорещите молдовски и румънски са били 47,8% през 1897 г., някои автори предлагат цифри до 70% за началото на 20-ти век.

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Moldova

[Panzerfaust]

Езикова ситуация

В княжеството по правило религиозните текстове се разпространяват на среднобългарски език, а в княжеската канцелария се използва сръбската редакция на славянския, а по-късно, до XVIII век, западноруския език.

Това е интересно твърдение, винаги съм мислел, че езикът на княжеската канцелария на Молдова през годините е бил някакво местно развитие на среднобългарския език.

[Hatshepsut]

Молдова като част от "Велика Румъния"

Молдовска демократична република и обединение с Румъния

След Руската революция от 1905 г. в Бесарабия започва да се развива румънско националистическо движение. Въпреки че претърпява неуспех през 1906–1907 г., движението се появява отново още по-силно през 1917 г.

За да потуши хаоса, предизвикан от руските революции от февруари и октомври 1917 г., в Бесарабия е създаден национален съвет, "Sfatul Țării", със 120 членове, избрани в окръжни събрания на селяните и от политически и професионални организации от Бесарабия. На 15 декември 1917 г. Съветът провъзгласява Молдавската демократична република като част от Руската република, след което сформира правителството на Молдова. С одобрението на съюзниците и руския бял генерал Дмитрий Шчербачов, главнокомандващ руските сили на румънския фронт, на 26 януари 1918 г. румънските войски навлизат в Бесарабия, уж като временна мярка за поддържане на сигурността, която се е влошила поради големия брой дезертьори от руската армия. Докато румънската историография като цяло твърди, че намесата е извършена по искане на Sfatul Țării, присъствието на румънската армия в Бесарабия е протестирано от някои от лидерите на републиката, по-специално Йон Инкулец, президент на Sfatul Țării и Пантелимон Ерхан, ръководител на временната молдовска изпълнителна власт. По-специално те се страхували, че румънското правителство, доминирано от едри собственици на земя, може да използва войските, за да предотврати предвидената аграрна реформа, крайъгълен приоритет на бесарабското правителство.

След това на 6 февруари Съветът обявява независимостта на Молдавската демократична република [стар стил 24 януари] 1918 г. Под натиска на румънската армия, на 9 април [стар стил 27 март] 1918 г., Sfatul Țării, с гласуване от 86 срещу 3 и 36 въздържали се, одобрява условен съюз на Бесарабия с Румъния. Условията включват териториална автономия на Бесарабия, аграрна реформа, зачитане на човешките свободи и обща амнистия. Въпреки това още през лятото на 1918 г. румънското правителство започва да навлиза в съществуващите форми на местна автономия. Така членовете на земствата се назначават с кралски указ, а не се избират, както е било по време на руското управление. Провинцията е подчинена на кралски назначен генерален комисар, а Sfatul Țării е понижен до орган със съвещателни функции. Освен това в цяла Бесарабия е обявено обсадно положение и е въведена цензура. Под натиска на румънското централно правителство, притеснено от нарастващото недоволство от управлението на региона и засилването на автономисткото течение, условията са номинално премахнати от Sfatul Țării през декември 1918 г. Гласуването е проведено в присъствието само на 44 от 125 членове, или според други източници 48 от 160; поради липса на кворум, гласуването е оценено като нелегитимно от някои.

Декларацията за обединение на Бесарабия с Румъния

Съюзът е признат от Великобритания, Франция и Италия, но не и от съветското правителство, което претендира за областта като Бесарабска съветска социалистическа република и твърди, че съюзът е направен в условията на румънска военна окупация от Съвет, който не е избран от народа на Бесарабия на избори.

Молдова в състава на кралство Румъния

Административна карта на Велика Румъния, 1930г.

След 1918 г. Бесарабия е под румънска юрисдикция през следващите 22 години. Този факт е признат в Парижкия договор от 1920 г., който обаче така и не е влязъл в сила, тъй като не е ратифициран от Япония. Новата комунистическа Русия не признава румънското управление над Бесарабия. Бесарабската съветска социалистическа република е провъзгласена на 5 май 1919 г. в Одеса като „Временно работническо-селско правителство в изгнание“ и е създадена на 11 май 1919 г. в Тираспол като автономна част от Руската СФСР. Освен това Русия и по-късно Съветският съюз смятат региона за съветска територия под чужда окупация и предприемат многобройни дипломатически опити да си го върнат. Между двете държави не са съществували дипломатически отношения до 1934 г. През това време и двете страни се присъединяват към принципа за ненасилствено разрешаване на териториални спорове в Договора Келог-Брианд от 1928 г. и Договора от Лондон от юли 1933 г. Междувременно в съседната област Приднестровие, част от Украинската ССР по това време, е образувана Молдовската АССР след провала на Татарбунарското въстание през 1924 г.

Поземлената реформа, осъществена от Sfatul Țării през 1918–1919 г., води до нарастване на средната класа, тъй като 87% от населението на региона живее в селските райони. Реформата обаче е помрачена от малкия размер на предоставените парцели, както и от преференциалното разпределяне на земя на политици и административен персонал, които са подкрепили политическите цели на румънското правителство. Като цяло градското развитие и промишлеността са незначителни и регионът остава предимно аграрен селски район през целия междувоенен период.  Известни подобрения са постигнати в областта на образованието, нивото на грамотност се повишава от 15,6% през 1897 г. до 37% до 1930 г.; въпреки това Бесарабия продължава да изостава от останалата част от страната, като националното ниво на грамотност е 60%. През междувоенния период румънските власти също провеждат програма за румънизация, която се стреми да асимилира етническите малцинства в цялата страна. Прилагането на тази политика е особено широко разпространено в Бесарабия поради силното разнообразие на населението и довежда до закриването на образователни и културни институции на малцинствата.

На 1 януари 1919 г. в Кишинев е създадена Общинската консерватория (Музикалната академия), през 1927 г. - Теологическият факултет, през 1934 г. филиалът на Румънския институт за социални науки, през 1939 г. - общинска картинна галерия. Селскостопанският държавен университет на Молдова е основан през 1933 г. в Кишинев. Музеят за изящни изкуства е основан през 1939 г. от скулптора Александру Плъмадеала. Гурие Гросу е първият митрополит на Бесарабия.

Първите редовни полети до Кишинев стартират на 24 юни 1926 г. по маршрута Букурещ – Галац – Яш – Кишинев. Полетите се изпълняват от Compagnie Franco-Roumaine de Navigation Aérienne – CFRNA, по-късно LARES.

Първото дружество на румънските писатели в Кишинев е създадено през 1920 г., сред членовете са Михаил Садовяну, Стефан Чобану, Тудор Памфиле, Николае Дунареану, Н. Н. Белдичану, Апостол Д. Кулеа. Бесарабското дружество на писателя и журналиста приема институционализирана форма през 1940 г. Първият конгрес на дружеството избира за президент Пан Халипа, като вицепрезидент Николае Спатару и за генерален секретар Николае Костенко.

Списанието Viața Basarabiei е основано през 1932 г. от Пан Халипа. Радио Басарабия стартира на 8 октомври 1939 г. като втората радиостанция на Румънската радиоразпръсквателна компания. Паметникът на Капитолийската вълчица е открит през 1926 г., а през 1928 г. е открит паметникът на Стефан Велики, дело на скулптора Александру Плъмадеала.

Паметникът на Капитолийската вълчица в Кишинев

Молдова през Втората световна война

След създаването на Съветския съюз през декември 1922 г., съветското правителство предприема действия през 1924 г. за създаване на Молдовска автономна област върху земите на изток от река Днестър в Украинската ССР. Столицата на областта е Балта, разположена в днешна Украйна. Седем месеца по-късно областта е преустроена в Молдавска автономна съветска социалистическа република (Молдавска АССР), въпреки че населението й е само 30% етнически румънско. Столицата остава в Балта до 1929 г., когато е преместена в Тираспол.

В секретния протокол, приложен към пакта Молотов-Рибентроп от 1939 г., определящ разделението на сферите на влияние в Източна Европа, нацистка Германия обявява, че няма политически интерес в Бесарабия, в отговор на изразения интерес от Съветския съюз, като по този начин предава Бесарабия на съветската "сфера". На 26 юни 1940 г. съветското правителство отправя ултиматум към румънския министър в Москва, изисквайки Румъния незабавно да отстъпи Бесарабия и Северна Буковина. Италия и Германия, които се нуждаели от стабилна Румъния и достъп до нейните нефтени полета, призовават крал Карол II да го направи. На 28 юни съветските войски прекосяват Днестър и окупират Бесарабия, Северна Буковина и района на Херца.

Съветската република, създадена след анексията, не следва традиционната граница на Бесарабия. Молдавската съветска социалистическа република (Молдавска ССР), създадена на 2 август 1940 г., се състои от шест и половина окръга на Бесарабия, присъединени към най-западната част на вече съществуващата Mолдовска AССР (автономна единица в рамките на Украинската ССР). Направени са различни промени в нейните граници, които са окончателно уредени до ноември 1940 г. Териториите, където етническите украинци формират голяма част от населението (части от Северна Буковина и части от Хотин, Акерман и Измаил) отиват към Украйна, докато малката ивица на Приднестровието на изток от Днестър със значително (49% от жителите) молдовско население е присъединено към Молдовската ССР. Прехвърлянето на черноморската и дунавската част на Бесарабия към Украйна осигурява нейния контрол от една стабилна съветска република. Това прехвърляне, заедно с разделянето на Бесарабия, също има за цел да обезсърчи бъдещи румънски претенции и иредентизъм.

По време на ранното съветско управление депортациите на местни жители в Северен Урал, в Сибир и Казахстан се извършват редовно през сталинския период, като най-големите са на 12-13 юни 1941 г. и 5-6 юли 1949 г., което представлява съответно 19 000 и 35 000 депортирани (само от Молдовската ССР). През 1940–1941 г. около 90 000 жители на анексираните територии са били обект на политически преследвания, като арести, депортации или екзекуции.

Участвайки в нахлуването на Оста през 1941 г. в Съветския съюз, прогерманската Румъния завзема изгубените територии на Бесарабия, Северна Буковина, както и тези на бившата Mолдовска AССР, и установява своя администрация там. В окупирания регион на  Приднестровието румънските сили, работещи с германците, депортират около 147 000 евреи от териториите на Бесарабия и Буковина, от които над 90 000 загиват в гета и концлагери.

До април 1944 г. успешните офанзиви на Съветската армия окупират Северна Молдова и Приднестровието, а до края на август 1944 г. цялата територия е под съветски контрол, като частите на съветската армия влизат в Кишинев на 24 август 1944 г. Парижкият мирен договор, подписан през февруари 1947 г. фиксира румънско-съветската граница към тази, установена през юни 1940 г.

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Moldova

[Hatshepsut]

Молдова след 1945г.

Молдовска ССР

Територията остава част от Съветския съюз след Втората световна война като Молдавската съветска социалистическа република. Съветският съюз създаде универсална образователна система, донесе високотехнологична индустрия и наука. Повечето от тези индустрии са изградени в Приднестровието и около големите градове, докато в останалата част на републиката е развито селското стопанство. В късния съветски период градската интелигенция и правителствените служители бяха доминирани предимно от етнически молдовци, докато руснаците и украинците съставляваха повечето технически и инженерни специалисти.

Условията, наложени по време на възстановяването на съветската власт, станаха основата на дълбокото негодувание към съветските власти, изразено в многобройни съпротивителни движения. През 1946 г., в резултат на тежка суша и задължения за прекомерни квоти за доставка и реквизиции, наложени от съветското правителство, югозападната част на СССР страда от голям глад, което води до минимум 115 000 смъртни случая сред селяните. По време на мандата на Леонид Брежнев през 1950–1952 г. като първи секретар на Комунистическата партия на Молдова (КПМ), той беше безмилостен в сравнение със своя предшественик Николае Ковал в потушаването на множество съпротивителни групи и издаването на сурови присъди. По време на операция „Север“ 723 семейства (2617 души) са депортирани от Молдовската ССР в нощта на 31 март срещу 1 април 1951 г., като членове на неопротестантски секти, предимно Свидетели на Йехова, квалифицирани като религиозни елементи, считани за потенциална опасност за комунизма режим.

Повечето политически и академични позиции са дадени на членове на нерумънски етнически групи (само 17,5% от политическите лидери на Молдовската ССР са били етнически румънци през 1940 г.).

Въпреки че Брежнев и други първи секретари на Mолдовската компартия са до голяма степен успешни в потискането на румънския иредентизъм през 1950-1980-те години, администрацията на Михаил Горбачов улеснява съживяването на движението в региона. Неговата политика на гласност и перестройка създава условия, в които националистическите чувства могат да бъдат открито изразени и в които съветските републики могат да обмислят реформи.

През 70-те и 80-те години на миналия век Молдова получи значителни инвестиции от бюджета на СССР за развитие на промишлени, научни съоръжения, както и жилища. През 1971 г. Съветът на министрите на СССР приема решение „За мерките за по-нататъшно развитие на град Кишинев“, което осигурява повече от един милиард рубли средства само за Кишинев от бюджета на СССР. Последващите решения насочват големи суми средства и довеждат квалифицирани специалисти от целия СССР за по-нататъшно развитие на Молдовската ССР. Подобно разпределение на активите на СССР беше повлияно от факта, че тогавашният лидер на Съветския съюз Леонид Брежнев е бил първи секретар на местната комунистическа партия през 50-те години. Тези инвестиции спират през 1991 г. с разпадането на Съветския съюз, когато Молдова става независима.

Обявяване на независимостта на Молдова

В новите политически условия, създадени след 1985 г. от политиката на гласност, въведена от Михаил Горбачов, през 1986 г. в подкрепа на перестройката се формира Демократичното движение на Молдова (на румънски: Mişcarea Democratică din Moldova), което през 1989 г. става известно като пронационалистическия Народен фронт на Молдова (PFM; румънски: Frontul Popular din Moldova). Заедно с другите периферни съветски републики, от 1988 г. нататък Молдова започна да се движи към независимост. На 29 юли 1989 г. прореформаторският комунист Мирча Снегур е назначен за председател на Президиума на Върховния съвет на Молдова (председател на парламента). На 27 август 1989 г. PFM организира масова демонстрация в Кишинев, станала известна като Голямото национално събиране (на румънски: Marea Adunare Naţională), която оказва натиск върху властите на Молдовската съветска социалистическа република да приемат на 31 август 1989 г. закон за езика, който провъзгласява молдовския език, написан на латиница, за държавен език на Молдовската ССР. Гражданските вълнения започват на 7 ноември 1989 г. в Кишинев, Молдовска ССР и продължават на 10 ноември, когато протестиращите изгориха централата на Министерството на вътрешните работи, ръководено от Владимир Воронин. Фестивалите на 7 ноември 1989 г. в чест на Октомврийската революция и на 10 ноември в чест на съветската милиция предложиха отлични възможности за опозицията да предизвика властите на много видими места и да осуети събития от първостепенно значение за съветския режим. Активистите на Народния фронт на Молдова, често надхвърляйки официалната санкция на ръководството на движението, организираха действия, които смутиха републиканското ръководство и в крайна сметка доведоха до безредици в центъра на Кишинев. Тези вълнения подпечатват съдбата на все по-слабия първи секретар на Комунистическата партия на Молдова. В края на една година, в която Семион Гросу и неговата организация бяха разбити както от дясното национално възраждане, така и от „ултрареволюционната“ интернационалистка левица, Москва замени първия секретар с Петру Лучински на внезапен пленум на Централния комитет на 16 ноември 1989 г.

Първите частично свободни избори за молдовския парламент се провеждат през февруари и март 1990 г. На 27 април 1990 г. прореформаторският комунист Мирча Снегур е преизбран за председател на парламента (председател на Върховния съвет на Молдова), а на 26 май 1990 г. Мирча Друк от Народния фронт на Молдова става министър-председател в преломен момент, когато КПСС губи властта в Молдовската ССР. На 23 юни 1990 г. парламентът приема Декларацията за суверенитета, която наред с други неща определя върховенството на молдовските закони над тези на Съветския съюз и официално променя името на републиката от Молдавска ССР на Молдовска ССР. Мирча Снегур е избран за президент на Молдова на 3 септември 1990 г. от парламента и настоява за независимост. На 23 май 1991 г. името на държавата отново се променя на сегашното Република Молдова.

След провала на съветския опит за държавен преврат от 19-21 август 1991 г., Молдова обявява своята независимост на 27 август 1991 г., която е призната на същия ден от Румъния, а след това и от много други страни. Противопоставянето на президента Мирча Снегур на незабавното обединение с Румъния доведе до разделяне с Молдовския народен фронт през октомври 1991 г. и до решението му да се яви като независим кандидат на президентските избори на 8 декември 1991 г. Без съпротива, той спечели, след като усилията на Народния фронт да организира бойкот на избирателите се провалиха. На 21 декември 1991 г. Молдова, заедно с повечето бивши съветски републики, подписаха учредителния акт, който формира постсъветската Общност на независимите държави (ОНД). Обявявайки се за неутрална държава, тя не се присъедини към военния клон на ОНД. Три месеца по-късно, на 2 март 1992 г., страната постига официално признание като независима държава от ООН.

Пощенска марка издадена по повод приемането на Молдова в ООН

Република Молдова

Административна карта на Република Молдова

На 27 август 1991 г. е обявена независимостта и е образувана Република Молдова.

Конфликтът между молдовските и приднестровските власти, който започна през 1989 г., през 1992 г. доведе до въоръжена конфронтация и множество жертви от двете страни. Боевете бяха прекратени благодарение на намесата на Русия и по-специално благодарение на присъствието на руски въоръжени сили на територията на Приднестровието. В момента сигурността в зоната на конфликта се осигурява от Съвместните мироопазващи сили на Русия, Молдова, Приднестровската молдовска република и военни наблюдатели от Украйна. По време на многобройни преговори с посредничеството на Русия, Украйна и ОССЕ все още не е възможно да се постигне споразумение за статута на Приднестровието. Отношенията между страните в конфликта остават напрегнати.

През 1994 г. е приета Конституция, която все още е в сила.

През 2005-2006г Русия наложи винено ембарго срещу Молдова.

На 23 декември 1994 г. парламентът на страната приема закон за териториалната автономия на Гагаузия (Гагауз йери). Идването на власт на Аграрната партия на Молдова.

1997-2000 г. - президентство на Петр Лучински.
2001-2009 г. - президентство на Владимир Воронин

На 7 април 2009 г., след парламентарните избори, в столицата на Молдова избухнаха масови безредици, по време на които опозицията превзе президентския дворец; Сградата на парламента също беше превзета и разрушена, а на първия етаж избухна пожар. В същото време лидерите на опозицията заявиха, че са загубили контрол над ситуацията. В страната бяха свикани нови избори, в резултат на които Комунистическата партия загуби мнозинството си в парламента и премина в опозиция и беше съставено ново правителство.

През пролетта на 2015 г. избухна мащабен скандал, свързан с „откраднатите милиарди долари“ от банките на страната, в който бяха замесени лидерите на управляващите партии, министър-председателят на Република Молдова Юрие Лянка, председателят на Националната банка Виктор Драгутану, членове на правителството и парламента на Молдова. Това доведе до началото на масови протести в Молдова в края на март, когато за първи път беше организиран масов митинг срещу правителството. Впоследствие имаше още няколко подобни митинги (най-масовият беше този на 6 септември); На 10 септември един от лидерите на протестиращите заяви, че няма да напуснат централния площад на Кишинев, докато правителството на Молдова не подаде оставка. На 29 октомври се гласува за оставка на правителството; беше взето решение за подаване на оставка на министър-председателя на Молдова Валери Стрелец. След това участниците в протестите започват постепенно да намаляват и в началото на 2016 г. спират напълно.

През 2019 г., след последните парламентарни избори, в Молдова всъщност възникна двувластие: на 8 юни президентската Социалистическа партия се споразумя с прозападния блок ACUM да се противопостави на ДПМ (Демократическа партия на Молдова) на олигарха Владимир Плахотнюк - парламентът беше оглавен от социалистическия лидер Зинаида Гречани, правителството се ръководи от един от лидерите на ACUM - Майя Санду. Демократите подадоха жалба в Конституционния съд на Молдова и на следващия ден Конституционният съд обяви коалиционното споразумение между Партията на социалистите и ACUM за невалидно и обяви за противоконституционни президентските укази за назначаването на министър-председател и създаването на нов правителство; Конституционният съд отстрани и Игор Додон от задълженията му като президент, така че и.д. премиер Павел Филип подписа указ за разпускане на парламента; обаче Додон смята това за узурпация на властта и отменя указа на Филип. Русия, САЩ и Европейския съюз подкрепиха решенията на молдовските депутати. Ръководството на ДПМ обаче не призна новия парламент и правителство и блокира входовете на правителствените служби и едва на 14 юни, след посещение в офиса на партията от американския посланик Дерек Хоган, ДПМ се съгласи да деблокира достъпа до правителствените сгради; правителството на Павел Филип се съгласи да подаде оставка, конституционният съд отмени всички свои решения от предишните дни, В. Плахотнюк напусна страната.

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_Moldova World_War_II_and_Soviet_era

https://en.wikipedia.org/wiki/History_of_independent_Moldova

https://ru.wikipedia.org/wiki/История_Молдавии