Минерали

[Hatshepsut]

Минерали


Аметист

Минералите са твърди природни, неорганични, по-рядко органични обекти, с определена структура и химичен състав, образувани при определени физикохимични условия в резултат на различни геоложки процеси. Те са съставните части на скалите и рудите, но образуват и собствени находища. Срещат се както в земната кора, така и на други обекти в Слънчевата система и на другите небесни тела. Изграждат твърдата част на планетите, спътниците, метеоритите и т.н. Техните химични структури обикновено са строго определени, но съотношението на химичните елементи в тях понякога варира в определени граници.

Минералите са относително еднородни, което се обуславя от определения химичен състав и подреждането на химичните елементи в еднакви структури], тъй като елементите в тях са подредени в характерни геометрични форми. Почти всички минерали, с много малко изключения, имат кристална структура. Колоидните (колоидно-дисперсни) минерали с приета аморфна структура при рентгенографски и електронографски изследвания също показват кристално устройство, но при тях тези структури са с много по-малки размери. По-голямата част от познатите до днес над 4000 минерални вида са неорганични, но съществуват и органични минерали – например кехлибар. Химичните елементи, които се срещат в природата в естествено състояние, също се определят като минерали.

Думата минерал произлиза от термина minera, означаващ къс руда или камък, от който може да се получи някакъв метал. Науката, която се занимава с изучаването на минералите, се нарича минералогия.

Определение

С развитието на науката минералогия през вековете определението за понятието минерал непрекъснато еволюира. В съвременната литература съществуват няколко дефиниции за него. Според дефиницията, приета от Международната минералогическа асоциация през 1995 г. минерал е всяко естествено твърдо вещество, характеризирано обикновено с кристална структура и образувано при геоложки процеси. Химичният състав на минералите обикновено е постоянен, но при някои може да варира в определени граници. Самородните химически елементи също се приемат за минерали. Това определение изключва от групата на минералите всички биогенни химични съединения, формирани извън геоложките процеси като черупки на мекотели, пикочни камъни, оксалатни кристали в тъканите на растенията и др. Въпреки това, ако в процеса на създаването на едно вещество са участвали и геоложки фактори, то може да бъде прието за минерал. Пример за това са кехлибарът и уевелитът.

Изкуствено получените химични съединения не могат да се нарекат минерали, защото не се срещат свободно в природата. Като изкуствени (синтетични) минерали се обозначават само тези продукти, които точно отговарят на състава и физичните свойства на природните си аналози.

Съществува един тип вещества, наричани минералоиди. Макар и да не попадат точно в категорията на минералите, те все още обикновено се класифицират като такива. Пример за това е опалът, който няма кристална структура и постоянна химична формула.

Сбирка от минерали в Природонаучния музей в Берлин

История

Праисторията на човечеството, още от неолита и палеолита, е тясно свързана с използването на различни камъни – скали и минерали, като първобитни оръжия и сечива. През Античността вече се развива добива на основните метали от земните недра – мед, злато, сребро, желязо, калай, а редица минерали имат ценно приложение като се използват за пигментиране, декорации, накити и др.

Най-древният писмен източник, в който се споменават минерали и скали е китайският трактат „Шанхайдзин“ („Древни приказки за планини и морета“) от V в. пр.н.е. В него се изброяват метали като злато, сребро, мед, калай, желязо и някои минерали – нефрит, реалгар, магнетит, куприт, яспис и арагонит. Първият специализиран трактат само за минералите е „За камъните“ от Теофраст, ученик на Аристотел, който се приема и за основоположник на минералогията. В него са описани 59 природни и изкуствени минерални вещества, от които 32 минерала, 14 скали и 7 изкуствени продукта. Около 400 години по-късно Плиний Стари събира в четири тома всичко, известно по онова време за минералите. През ХІ век Авицена и Ал-Бируни изучават свойствата на минералите, уточняват диагностиката и правят първата им систематика. В средата на ХІІ век Мохамед бен Мансур написва „Книга за скъпоценните камъни“, която се приема като първия систематичен труд по минералогия. Един век по-късно доминиканският монах Алберт Велики описва свойствата на 94 минерала и поставя началото на аналитично химичните им изследвания. През ХVІ век немският лекар, геолог и минералог Георг Агрикола дава тласък на втория етап от развитието на минералогията, като я допълва с идеи за образуването и откриването на различни минерали. За първи път се прави и разлика между минерали и скали. В началото на ХVІІІ век науката минералогия получава сериозно развитие от Аксел Кронщед и Якоб Берцелиус. По-късно към техните трудове се добавят и тези на Дж. Д. Дейна, Карл Линей, А.Г. Вернер, шотландеца Джеймс Хътън и др. През ХІХ век за развитието на науката за минералите работят Вайс, Джон фон Нойман, Фридрих Моос, Василий Севергин, Г. Розе, Митчерлих. Мориц Франкенхайм извежда за първи път 32-та класа на симетрия, Огюст Браве описва 14-те пространствени решетки. У. Сорби използва микроскопа при изучаване на тънки минерални пластинки, поставяйки началото на кристалооптичните изследвания. По-късно те са доразвити от Лакруа и Беке. Водещи имена в минералогията са още руснаците Владимир Вернадски и Александър Ферсман, както и роденият в Цюрих Виктор Голдшмит. Откритието на Дмитрий Менделеев на периодичното подреждане на елементите дава възможност за развитие на геохимията. Съвременният етап от развитието на минералогията се характеризира с усъвършенствани методи за изследване на минералите и техните свойства.

В България първият минералогичен труд е написан от проф. Георги Златарски, в който обнародва около 50 минерални вида и разновидности. Академик Георги Бончев полага основите на българските минералогия и петрография. През 1923 г. издава труда си „Минералите на България“, в който разглежда над 100 минерални вида. Един от най-известните български минералози на ХХ век е акад. Иван Костов, чиято монография „Минералогия“ е преведена на руски и английски.

Рутил с хематит

Генезис

Генезисът на минералите се определя като съвкупност от начина на зараждане, растеж и изменение на минералите, от физико-химичния механизъм на кристализация и от геоложките процеси на минералообразуване. Формирането на минералите като съставна част от земната кора е тясно свързано с образуването на различни видове скали. Осъществява се чрез кристализация на природни стопилки, разтвори или пари или от взаимодействието между газове и разтвори с твърдата част на земната кора. Минералите се образуват при кристализация на магмата (под земната повърхност) или на лавата (над земната повърхност), при седиментация (утаечни процеси във водните басейни) и при прекристализация (метаморфизъм) на вече образуваните магмени и седиментни скали.

Значителната част от земната кора е изградена само от осем химични елемента, което определя и основния състав на минералите. Това са елементите (със съответния си масов процент) кислород (46,60%), силиций (27,72%), алуминий (8,13%), желязо (5,00%), калций (3,63%), натрий (2,83%), калий (2,59%) и магнезий (2,09%). Четири други елемента се срещат в количества между 1% и 0,1% – титан, фосфор, водород и манган. Всички останали елементи съставят не повече от 0,5% от масата на земната кора и концентрацията им не е достатъчна за да образуват самостоятелни минерали. Те се срещат само като слаби примеси в минералите.

В зависимост от местообразуването на минералите, техните находища се разделят на две групи, между които се наблюдават и преходни типове:

• Ендогенни – образувани в дълбоките отдели на земната кора и по-специално тези, свързани с процесите в магмата. Възможно е да са образувани и на повърхността, но от изнесени от дълбочина материали. Минералите се формират при високи температура (800 °C-20 °C) и налягане (от няколко хиляди до една атмосфера). В зависимост от начина на образуване се разделят на магматогенни и метаморфогенни.

• Екзогенни – образувани в повърхностните отдели на литосферата. Към тях се отнасят процесите на изветряне (супергенеза), формират се при ниска температура (0 °C-30 °C) и обикновено налягане от една атмосфера. Според начина на образуване на минералите се разделят на супергенни и седиментогенни.
Ендогенните и екзогенните процеси се подразделят на няколко групи и подгрупи:

Магмени процеси – поделят се на интрузивни и ефузивни.
Пегматитов процес
Хидротермални процеси – плутогенни, вулканогенни и магматогенни
Супергенни процеси – кори на изветряне и зони на окисление и инфилтрационни процеси
Седиментогенни процеси – кластични, хемогенни и биогенни, вулканогенно-кластични
Метаморфогенни – регионален метаморфизъм, контактен метаморфизъм, дислокационен метаморфизъм, импактен метаморфизъм и метасоматични процеси.

Морфология

Обикновено минералите се разглеждат като кристализирали твърди тела. Появяват се в аморфно състояние много рядко и то при особени случаи, например при образуване на природно кварцово стъкло. Разликата между тези две състояния е много малка – при аморфното се наблюдава плавен преход, а при кристалното свойствата на веществото се променят скокообразно. Като аморфни тела обикновено се разглеждат отложенията от колоидни разтвори, т.нар. колоидни или колоидно-дисперсни минерали. В природата отлагане на минералите от колоидни разтвори се наблюдава главно в повърхностните части на земната кора, но образуваните минерали след време преминават от типично колоидни агрегати към кристални, като запазват само външната си аморфност. Чрез рентгенографски и електронномикроскопски изследвания е доказано, че аморфните минерали всъщност са много финокристални и до голяма степен изчистени от примеси.

Разлика между минерали и скали

Минералите са относително еднородни съставки на земната кора. Свързани един с друг по различен начин те образуват скали. Свойствата на скалите зависят от вида и количественото съотношение на минералите, които ги съставят. Повечето от скалите представляват полиминерални агрегати, тъй като са образувани от няколко минерала, всеки със собствените си свойства, което дава възможност те да бъдат различавани един от друг в състава на самата скала. Например гранитът се състои от три минерала – ортоклаз, кварц и слюда, всеки от които е визуално различим от останалите. Макар и по-рядко, съществуват и мономинерални скали, какъвто е мраморът, съставен почти изключително от минерала калцит под формата на зърна, плътно прилепнали едно към друго.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Минерал

[Hatshepsut]

Класификация на минералите


Гросулар

С развитието на минералогията са създавани различни видове класификация на минералите и с различни подходи към нея. Към края на ХІХ век и след това тези класификации са от четири типа – генетични, геохимични, кристалоструктурни и кристалохимични. Съвременните класификации са кристалохимични, създадени въз основа на химичния състав и кристалната структура на минералите. Като пример на този тип са класификациите на Поварених от 1966 г. и тази на Щрунц от 1967 г. В България е прието да се работи по класификацията на акад. Иван Костов от 1993 г.

Класификация на Никел-Щрунц

Класификацията групира минералите в 10 класа, всеки от тях разделен на семейства и групи въз основа на химичния състав и кристалната им структура:

Елементи
Сулфиди
Халогениди
Оксиди
Нитрати и карбонати
Борати
Сулфати
Фосфати
Силикати
Органични минерали

Класификацията на Иван Костов

Елементи
Сулфиди и сродни съединения
Оксиди и хидроксиди
Халогениди
Силикати
Борати
Фосфати, арсенати и ванадати
Волфрамати и молибдати
Сулфати, селенати и телурати
Хромати
Карбонати
Нитрати и йодати
Органични минерали

Лазурит

Названия на минералите

Наименованията на съществуващите и нови минерали се съгласуват с Международната минералогическа асоциация (IMA), към която през 2006 г. е създадена комисията за номенклатура и класификация на нови минерали (New Minerals, Nomenclature and Classification) (CNMNC). Целта ѝ е да се справя с всички проблеми във връзка с наименованията на минералите и съществуващите системи за класификацията им.

Наименованията на минералите са давани заради някои от свойствата им, находищата, откривателите или други учени минералози и т.н. Когато наименованието на минерала е свързано с неговите морфология, физични свойства или химичен състав, обикновено се използват гръцки или латински думи.

• Пример за наименование на минерали по кристалографските или морфологичните им особености са тетраедрит (заради тетраедричните му кристали), десмин (по снопестите му агрегати), аксинит (по брадвовидните му кристали) и т.н.
• Минерали, получили наименованието поради цвета си – лазурит (син), родонит (розов), левцит (бял), хематит (кървавочервен), хлорит (зелен) и т.н.
• Наименования, получени по някои физични свойства – ортоклаз и плагиоклаз (заради цепителността им), барит (поради голямото му относително тегло), дистен (от различната му твърдост в две различни посоки), пирит (заради изпускането на искри при удар) и др.
• Наименования, получени заради химичния състав – куприт (от мед), калцит (от калций), хромит (от хром), бафертисит (съдържа Ba, Fe, Ti, Si) и др.
• Наименованието на някои минерали произлизат от първите им находища – андезин (от Андите), андалузит (от испанската провинция Андалусия), хемусит (от Хемус, древно название на Стара планина), антарктисит (от Антарктика), везувианит (от вулкана Везувий) и т.н.
• Някои минерали носят имената на известни личности – над 1100 вида. Обикновено са назовавани по фамилните имена. Например гьотит (на Гьоте), гагаринит (наГагарин), вернадит (на Вернадски), ферсманит (на геолога Александър Ферсман), воластонит (на английския химик Уилям Уоластон), костовит (на акад. Иван Костов), армстронгит (на Нийл Армстронг, първия космонавт, стъпил на Луната) и др.
• Съществуват и имена на минерали, взети от митологиите, или свързани с някакви вярвания в миналото – егирин (от скандинавския бог на моретата Егир), орфеит (от Орфей, танталит (от древногръцкия Тантал) и т.н.
• Някои носят имена на ботанически обекти – антофилит (карамфил), крокоит (минзухар), малахит (слез), гросулар (цариградско грозде) и т.н.

IMA статус

Международната минералогическа асоциация (IMA) поддържа публичен списък на всички одобрени названия на минералите от 1959 г. насам. При описанието на всеки минерал се дава и статуса на IMA, който показва доколко името на минерала е валидно. Имената са разделени на няколко групи:

А – минерални видове, чиито имена са официално приети и одобрени от IMA и са публикувани в официални научни издания.
D – имена на минерали, които не са приети официално от IMA като валидни
R – имена на минерали, които подлежат на промяна
Pre-IMA – имена на минералите, наложени преди 1959 г. и публикувани в отделен списък. Всички имена тук се считат за валидни, тъй като се приема че са в заварено положение.

Базата данни на IMA се развива непрекъснато, някои названия се променят като неподходящи, появяват се новооткрити минерали, които получават своите названия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Минерал

[Hatshepsut]

Физични и оптични свойства на минералите

Физични свойства


Минерал от групата на слюдите със съвсем съвършена цепителност

Физичните свойства на минералите зависят от техния химичен състав и структура. Заедно с морфологичните особености на минералите техните физични свойства са определящи за първоначалното им разпознаване, както и за практическото им използване.

Относително тегло

Относителното тегло на минералите е съотношението между плътността на минерала и плътността на водата при температура 4 °C, бележи се с G и е безразмерна величина. Относителното тегло зависи както от химичния състав на минералите, така и от кристалната им структура. Повечето минерали имат относително тегло между 2 и 3,5 – карбонати, нитрати, сулфати, фосфати др. Оксидните и сулфидните минерали, както и самородните метали са значително по-тежки и относителното им тегло попада в границите от 4 до 10,0. Различното относително тегло на минералите се използва при тяхното диагностициране, за механично разделяне на минерални смеси, при флотационните процеси и др.

Плътност

Плътността и относителното тегло, които понякога се ползват като синоними, при минералите имат различни значения и не трябва да се бъркат. Под плътност на минералите се разбира стойността на масата им в единица обем. Представлява отношението на масата на веществото (m) към неговия обем (v) при температура от 20 °C, бележи се с D и се измерва в g/cm³.

Твърдост

Под твърдост на един минерал се разбира степента на съпротивление, което той оказва при надраскването му с друг минерал. Тя се определя чрез сравнителен метод, ползвайки таблицата на австрийския минералог Фридрих Моос, създадена в началото на ХІХ век. Състои се от следните 10 минерала, от най-мекия към най-твърдия: талк, гипс, калцит, флуорит, апатит, ортоклаз, кварц, топаз, корунд и диамант. Минералите са подбрани по такъв начин, че твърдостта им се изменя закономерно като при една геометрична прогресия с фактор 2. При полеви условия и за бърза диагностика се ползват твърдостта на нокътя и на джобното ножче. Твърдостта е векторна величина, която се променя съобразно посоката, в която се дращи минерала. Анизотропността на кристалната структура на някои минерали рефлектира в различната им твърдост в различните посоки.

Диамант – минералът с най-висока твърдост по скалата на Моос

Абсолютна твърдост (микротвърдост)

Абсолютната твърдост на минералите представлява степента на съпротивление, която те оказват при определен товар, приложен върху единица площ. Измерва се със специални твърдомери, които отчитат формата и големината на отпечатъка върху минерала, след определено натоварване.

Крехкост

Крехкостта на минералите отчита способността им да се раздробяват при удар. Свойството е тясно свързано с твърдостта на минералите. В зависимост от силата на удара, при която става това разпадане, те се разделят на следните видове:

Много крехки
Крехки
Слабо пластични
Пластични
Много пластични

Цепителност

Цепителност се нарича способността на някои минерали да се раздробяват по определени кристалографски посоки. Зависи от естественото разположение на атомите и йоните в кристалната решетка, които създават гладки повтарящи се повърхности. Зависи също и от слабите звена в кристалната структура, определяни от наличието на различни примеси. От значение е и типът на химичните връзки между елементите, изграждащи минерала. Цепителността е векторна величина и при различните минерали се проявява в различни посоки. Един минерал може да има различна цепителност в различните посоки, или в някоя от тях да не проявява никаква цепителност. Минералите са разделени на четири групи, в зависимост от лекотата, с която се разцепват:

Със съвсем съвършена цепителност
Със съвършена цепителност
С ясна (средна) цепителност
С несъвършена (неясна) цепителност

Лом

Ломът представлява формата и вида на повърхността, по която един минерал се разчупва под влияние на външни или вътрешни напрежения. Говори се за лом когато минералът се разчупва в неправилни форми. Един минерал може да има цепителност в една посока и лом в друга. Често видът на лома се ползва при първичното диагностициране на минералите. Според вида на отломената повърхност се различават следните видове лом:

Неравен лом
Мидест лом
Полумидест лом
Землест лом
Кукест лом
Влакнест лом
Зърнест лом
Иглест лом

Мидест лом при обсидиан

Псевдоцепителност (отделност)

За псевдоцепителност се говори, когато един минерал се разчупва по посоки, които не са цепителни повърхнини, нито съответстват на слабите звена в структурата му. Предизвиква се от правилно разпределени включвания и други нарушения в идеалната кристална структура.

Еластичност и пластичност

Еластичността и пластичността представляват механичните деформации, които претърпява един минерал, преди да се разчупи. Еластичността и пластичността са обвързани с модула на Юнг (модул на еластичност) и се измерват в kg/cm².

Еластичните деформации са тези, при които минералът, след приложена върху него сила, успява да възвърне първоначалното си състояние. Възможни са до определени граници на натоварване, различни за всеки минерал, след които той или се раздробява, или претърпява пластични деформации, съобразно крехкостта му
Пластични са онези деформации, при които след приложена сила минералът не може да възвърне първоначалното си състояние, но все още не се е раздробил.
Транслация – наблюдава се при пластична деформация, когато се получава разместване в кристалната решетка по определени атомни плоскости. Може да бъде планарна (при разместване по хоризонтални плоскости), аксиална (при огъване) или торзионна (при усукване).

Оптични свойства


Пречупване на светлинните лъчи и блясък при фенакит

Оптичните свойства се отнасят до реакцията на минералите при попадане върху тях на светлинни лъчи и начина на преминаването им през самия кристал.

Лъчепречупване

Лъчепречупването е много важно оптично свойство на минералите, тъй като по него много от тях могат да се диагностицират и характеризират. Представлява количествена мярка за оптичната им плътност и се измерва с показател на пречупване. В най-простия случай на светлинен лъч, попаднал върху повърхността на един прозрачен кристал, показва посоката на пречупване на този лъч при навлизането му във вътрешността на минерала. Съществува връзка между опаковъчния индекс, определящ плътността на кристалната решетка и показателя на пречупване. Минералите, кристализирали в кубична сингония са оптично изотропни и имат само един показател на пречупване. Оптично анизотропните минерали с нееднакво разпределение на атомите в различните посоки на кристалната решетка пречупват светлинния лъч в зависимост от посоката и той преминава през тях в две или повече посоки с различна скорост. В зависимост от показателя на пречупване минералите се делят на оптично положителни и оптично отрицателни. Освен това могат да бъдат оптично едноосни и оптично двуосни.

Блясък

Блясъкът на минералите е тясно свързан с показателя им на пречупване и определя тяхното отражение (отражаемост). Колкото по-висок е показателят на пречупване, толкова по-силен е блясъкът на минерала. Характерът му се изменя съобразно вида на неговата повърхност. Видът на блясъка задължително се споменава при описанието на един минерал. Около 70% от всички минерали се характеризират със стъклен блясък. Различават се няколко вида блясък, според степента на отражаемост на минералите:

Стъклен
Диамантен
Полуметален
Метален

Цвят

Цветът е характерен белег за минералите и може да се използва при първичното им определяне в полеви условия. Зависи от способността на минерала избирателно да поглъща или отразява светлинни вълни с определена дължина. Цветът обаче е променливо свойство на минералите, тъй като един и същи минерал при различни условия на формиране и състав може да има различни цветове. Зависи от химичния състав, кристалната структура и примесите от други вещества. Често от цвета на минерала може да се достигне до извод за част от химичния му състав. Цветът, наред с блясъка е изключително важен за декоративните, скъпоценните и полускъпоценните камъни, които дължат на него своята красота.

Шатукит с яркосин цвят

Цвят на чертата

Под цвят на чертата се разбира цвета на следата на един минерал, която той оставя след себе си при надраскване с него. За разлика от цвета на минералите, цветът на чертата е винаги постоянен, независимо от цветовите разновидности на минерала. Поради това, той е едно от свойствата, които се ползват за определяне на вида му. Съвпада с цвета на същия минерал, стрит на фин прах и задължително се споменава при описанието на всеки минерал.

Луминесценция

Луминесценцията е свойството на някои минерали да излъчват светлина при облъчване с катодни или ултравиолетови лъчи. Излъчваната светлина е с различен цвят за различните минерали, зависи от примесите (луминофори) и може да бъде използвана при диагностицирането им, както и за тълкуване на генезиса им. Цветът и силата на излъчената светлина се отдават на чужди йони, наричани активатори или фосфорогени. При минералите се наблюдават няколко вида луминесценция:

• Флуоресценция – излъчване на светлина само по време на облъчването. Когато то се прекрати, спира и излъчването от минерала. Типична е за минерала флуорит, откъдето идва и наименованието ѝ.
• Фосфоресценция – излъчването на светлина от минерала продължава и след като облъчването се прекрати. Това е сравнително рядко срещано явление при минералите. Среща се при някои гипсови и арагонитови кристали.
• Термолуминесценция – излъчването на светлина става при нагряване на минерала. Типичен представител – флуорит.
• Триболуминесценция – излъчването на светлина се проявява при стриване на минерала. Предизвиква се от стриване, смачкване или раздробяване на луминофорите.

Луминесцентни минерали

Тенебресценция

Тенебресценцията представлява избеляване или потъмняване на един минерал при облъчване. Типичен пример е хекманитът, разновидност на содалита, който има розова прясно отломена повърхност. Под въздействие на дневна светлина розовият цвят бързо избелява, а оставен на тъмно, минералът отново възвръща първоначалния си цвят. Облъчен с ултравиолетови лъчи, хекманитът се оцветява в тъмновиолетово, а при последвало излагане на дневна светлина губи този цвят.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Минерал

[Hatshepsut]

Химични и други свойства на минералите

Химични свойства

Свойствата на минералите зависят в голяма степен от техния химичен състав. В зависимост от химичния си състав се различават следните групи минерали, подредени по процентно съдържание в земната кора:

Силикати

Кварц – клас силикатни минерали

Това е най-голямата група минерали, които се състоят главно от силиций и кислород с добавка на йони от алуминий, магнезий, желязо и калций. Изграждат около 90% от земната кора. Между минералите силикатите се отличават с най-сложен състав. В тази група са включени около 500 минерала. В състава им влиза SiO4, който свързан в пространството, образува тетраедър – главен градивен елемент в структурата на всички силикати. Веригите, лентите, слоевете и пространствено оформеният скелет от тези тетраедри показва голямо разнообразие. Поради сложния им състав повечето силикатни минерали са нискосиметрични като 45% от тях са моноклинни, около 20% са ромбични, около 9% – триклинни, около 9% – кубични и т.н. Представители – кварц, оливин, пироксен, амфибол.

Карбонати

Минералите от тази група са около 80 и представляват соли на въглеродната киселина с натрий, калций, магнезий, цинк, олово, мед, барий, редки земи и др. Съдържат аниони (CO₃)^2- при които трите кислородни атома заемат върховете на равностранен триъгълник, в чийто център планарно се разполага въглеродният атом. Тези групи в карбонатните минерали могат да са разположени еднопосочно в определена плоскост или ос, или в различни посоки. Карбонатите обикновено кристализират във форми с ниска симетрия. Значителна част от тях съдържат вода, особено урановите, магнезиевите, и алкалните и всички те са разтворими в солна киселина. Образувани са при изветрителни условия, или са продукт на отлагане във водни басейни.

Сулфати, селенати и телурати

Барит – клас сулфатни минерали

Минералите от този клас са около 200. Сулфатите са соли на сярната киселина. Основната им структурна единица е анионната група (SO₄)^2-, в която кислородните атоми тетраедрично обкръжават серния йон. Като сложни съединения те са с ниска симетрия (най-често моноклинна и ромбична) и ниска твърдост. Средната им твърдост варира от 2 до 3,5, като при най-твърдите достига до 4,0 – 4,5. Почти всички сулфати представляват екзогенни образувания или хомогенни отлагания в големите водни басейни. Повече от половината от известните сулфати се образуват вследствие изветряна на сулфидни минерали. Представители – барит, гипс.

Халогениди

Халит – клас халогениди

Това са минерали, съединения на калия, натрия, магнезия, калция и други метали с хлор, йод, бром и флуор. Най-разпространен в природата е хлорът. Към този клас се отнасят около 100 минерала. Те са прозрачни и полупрозрачни с разнообразни цветове и правилни кристални форми. Халогенидните минерали представляват типични йонни съединения с по-значителен ковалентен характер при онези от тях, които съдържат тежки метали и йод. Голяма част от тях са еднометални съединения, като рядко се срещат и такива с повече метали. Около 1/4 кристализират в кубична симетрия, около 1/3 – в хексагонална, тригонална или тетрагонална симетрия, а останалите са нискосиметрични. Представители – халит и флуорит.

Оксиди и хидроксиди

Това са съединения на кислорода (O²⁺) или хидроксилната група (OH-) с метали и по-рядко полуметали и неметали. Тук са включени над 250 минерала със сравнително прост химичен състав. Състоят се от един, два, рядко повече главни метали, в допълнение на кислород, хидроксилна група или водни молекули. Голямата част от оксидните минерали са йонни до йонно-атомни съединения и само съвсем малка част от тях са с молекулни структури. Плътността на кристалната им структура е значителна, отличават се с голяма твърдост и високи показатели на лъчепрпечупване. Основната част от тези минерали са продукти, получени в резултат на преработка на първични минерали, под действието на вадозни разтвори. Друга част са образуваните в дълбочина пегматитови и магматични находища, където основни представители са оксидите на желязото, тантала, ниобия, титана, берилия, тория и др.

Сулфиди и сулфосоли

Пирит – клас сулфиди

Групата включва над 300 минерала. Това са съединения на метали и полуметали със сяра. В повечето случаи са непрозрачни, с метален блясък, с голямо относително тегло и средна до ниска твърдост. Сулфидите и сродните им съединения кристализират обикновено във форми с висока симетрия, докато сулфосолите имат усложнен състав и нискосиметрични кристали. Тук са включени някои от най-важните руди за добив на цветни метали. Най-големи концентрации на ендогенна сяра се намират в хидротермалните находища, които представляват и най-важните сулфидни находища на метали като мед, цинк, олово, никел, живак и т.н. Основен представител – пирит.

Фосфати, борати, арсенати и ванадати

Наброяват около 300 вида, но присъстват в незначителни количества в състава на земната кора. Тук са включени различни минерали с тетраедрична структура, съдържащи групата O₄, която може да бъде свързана с фосфор, антимон, арсен или ванадий. Минералите от тези класове представляват соли съответно на борната, фосфорната, арсеновата и ванадиевата киселини. Важен представител и най-разпространен фосфат – апатит.

Самородни елементи

Платина – клас самородни елементи

В състава на земната кора са установени около 35 химични елементи в самородно състояние. Сравнително често като самородни се срещат тези химични елементи, които проявяват слабо сродство към сярата и кислорода. Типични такива елементи са платиновите метали, тези от групата на желязото, златото и отчасти калаят, молибденът и реният. В самородно състояние се срещат и типични халкофилни полуметали арсен, антимон и бисмут, както и неметалите сяра, селен и телур. Самородните елементи от групата на платината и желязото се срещат почти изключително под формата на впръсквания към ултрабазични и базични скали. Халкофилните елементи са предимно хидрогеотермални и супергенни, а самородната сяра може да бъде срещната в значителни залежи.

Органични минерали

Карпатит – клас органични минерали

Минералите от този клас са свързани обикновено с въглищни и нефтени находища, или се появяват като биопродукти, в чието формиране са участвали и геоложки процеси. Представители – нефт, битум, фихтелит, карпатит, евенкит.

Други свойства

Магнитни свойства – Минералите се влияят по различен начин от действието на магнитно поле върху тях. Магнитните им свойства се характеризират с магнитна възприемчивост, която е различна при различните минерали. Представлява отношението между силата на намагнитизиране и силата на магнитното поле, което го предизвиква. Според магнитните си свойства минералите се разделят на няколко вида:

Диамагнитни – имат малка отрицателна магнитна възприемчивост и леко се отблъскват от магнита. Кристалите им съдържат елементи, чиито електрони имат уравновесени спинове, поради което липсва остатъчен магнитен момент. Типични представители – калцит, халит, самородни злато, сребро, бисмут.
Парамагнитни – характерзират се със слаба положителна магнитна възприемчивост. Съдържат йони, чиито електрони са с неуравновесени спинове. Минералите от тази група съдържат известно количество желязо, което се привлича от магнита в различна степен.
Феромагнитни – имат силна положителна магнитна възприемчивост. Съдържат йони, чиито електрони са с неуравновесени спинове. Минералите от тази група съдържат сериозно количество желязо, което силно се привлича от магнита. Минералът с най-силни магнитни свойства в природата е магнетитът, който носи името си от тази важна характеристика.
Предвид факта, че съществуват минерали, които проявяват диамагнитни свойства в една посока и парамагнитни в друга, се прилага и друга категоризация на минералите в зависимост от магнитните им свойства. Базира се на подредеността или неподредеността на магнитните моменти и се разделят на феромагнитни, антиферомагнитни и феримагнитни.

Електрични свойства – Електричните свойства на минералите зависят основно от типа връзки в тяхната структура. Минералите с метални връзки съдържат в структурата си свободни електрони, поради което са добри проводници на електричеството. Полупроводници и изолатори са тези минерали, които имат йонни или ковалентни връзки.
Някои минерали могат да бъдат допълнително наелектризирани чрез загряване (пироелектричество) или чрез натиск (пиезоелектричество). Това им свойство се прилага широко при радиоелектрониката, оптоелектрониката, електроакустиката и др.

Омокряемост – Омокряемостта на минералите показва степента на трудност, с която повърхността на кристалните стени се покрива с вода или друга течност. Това свойство се използва при разделянето на различни минерали един от друг – в обогатителните заводи, при избирателното флотиране на смес от минерали. Според омокряемостта минералите се разделят на два вида:

Лиофилни – минерали, които се намокрят лесно. При тях са характерни структурите с йонни връзки.
Лиофобни – минерали, които се намокрят трудно. Характеризират се с метални или ковалентни връзки.

Радиоактивност – Голям брой минерали съдържат в състава си радиоактивни елементи, които влияят върху тяхната структура. Тъй като радиоактивността представлява самоволно разпадане на атомите, някои минерали, съдържащи уран или торий, често са с разрушени кристални решетки. Те са придобили особеностите на аморфните тела, въпреки че външната им форма остава запазена. Такова разрушаване на кристалната решетка се нарича метамиктизиране. Характерни представители са цирконът, самарскитът, евксенитът и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Минерал

[Hatshepsut]

Кристална структура и форма на минералите


Кристали от метавоксит

Минералите са природни обекти, чиито качества и свойства зависят от химичния им състав и кристалната им структура. Атомите, изграждащи техните кристали, са с различни размери и се намират в различна степен на йонизация, което от своя страна обуславя и различните типове кристална структура, с която се характеризират.

Кристалите представляват еднородни твърди тела, които се самоограждат с плоски стени в резултат на правилен вътрешен строеж. Образуват се от стопилка, разтвор или газова среда. От значение е скоростта на нарастване на кристалите. Когато тя е малка и растежът става спокойно и при непроменени условия, възникват добре оформени и равномерно развити кристали.

Кристални форми – За да се образуват добре оформени кристали в природата е необходимо място, където те да се развият. Такива пространства обикновено се намират в пукнатините и кухините на скали. На такива места могат да се развият правилни и добре оформени кристали.

Зърнести агрегати – Когато обаче пространството стане недостатъчно за растежа им, част от тях се лишават от естествените си кристални стени и се образува една обща маса от зърнести агрегати.

Идиоморфни (еведрични) – В скалите, които представляват полиминерални агрегати, могат да се срещнат зърна с различна степен на оформеност и различни размери, наречени идиоморфни.

Хипидиоморфни (субедрични) – Това са кристални форми, които имат непълно развитие и при тях са оформени само отделни кристални стени.

Ксеноморфни (анедрични) – Минерали, които нямат собствена форма. В тях са разпръснати кристали без собствени очертания, разположени в свободните пространства между кристалите на други минерали.
Според вида на изграждащите ги кристали се различават следните два вида минерални образувания:

Монокристали – състоят се от една или повече съчетани прости кристалографски форми с определена симетрия.

Поликристали – Могат да бъдат изградени от два или повече монокристала, свързани един с друг като срастъци (когато са свързани ориентирано един спрямо друг) или като кристална друза (когато свързването е неориентирано).

Методи за определяне на минералите

Преди да се започне определянето на един минерал е необходимо да се изучат условията, при които се е образувал, съпътстващите го минерали и типа на неговото месторождение. Съществуват различни методи за неговото диагностициране, които обикновено се ползват комплексно:

Морфоложки метод – ако минералите са добре изкристализирали се изучава тяхната морфология, като успоредно с това се изследват някои от физическите им свойства – относително тегло, твърдост, цепителност, блясък, цвят, черта и т.н. За морфоложкото изследване се ползват гониометри, чрез които се изследват и отчитат ъглите на кристала. Ръбните ъгли са характерни константи за кристалите на всички минерали, освен за онези, които кристализират в кубична сингония. В полеви условия се използва още изследването с духалка, което дава представа за топимостта на минерала, летливостта на съставките му, оцветяването на пламъка от съставящите го химични елементи, съдържанието на вода в тях и т.н. Наличието на сяра в минералите може да се докаже с т.нар. хепарна проба – минералът се стрива, смесва се със сода, нагрява се, стопилката се поставя върху сребърна монета и се намокря. При наличие на сяра се получава кафяво петно от сребърен сулфат.

Химичен метод – използва се изследването с духалка, което дава представа за топимостта на минерала, летливостта на съставките му, оцветяването на пламъка от съставящите го химични елементи, съдържанието на вода в тях и т.н. Наличието на сяра в минералите може да се докаже с т.нар. хепарна проба – минералът се стрива, смесва се със сода, нагрява се, стопилката се поставя върху сребърна монета и се намокря. При наличие на сяра се получава кафяво петно от сребърен сулфат.

Микрохимичен анализ – изследва се малко количество от минерала. С помощта на цветови реакции се изследва наличието на един или друг химичен елемент. Минералът се разтваря в някаква киселина и реакциите се наблюдават с микроскоп. При минерали с метален блясък цветът на разтвора е показателен – зелен при наличие на никел или мед, оранжев – оцветяване от желязо, розов – от кобалт и т.н. При минерали с неметален блясък може да се отдели СО2, което показва присъствие на карбонати, пихтиеста утайка – силикати, плътна червена утайка – ванадати, жълта утайка – волфрамати и т.н. При подробния микрохимичен анализ могат да се определят количествата на съставните елементи и химичната формула на минерала.

Микрокристалоскопски анализ – прилага се когато при горните реакции се получат характерни микрокристали, които се наблюдават също върху предметно стъкло с микроскоп.

Инфрачервена спектроскопия – представлява изследване на спектрите на поглъщане на различните съставящи минерала химични елементи и молекулни групи в инфрачервени лъчи. Извършва се със спектрофотометър.

Диференциалнотермичен анализ – прилага се най-често за минерали със сложен състав, представляващи землести агрегати, които често са нееднородни. Минералът се нагрява равномерно и се отбелязват топлинните ефекти, появяващи се вследствие на отделяне на вода, летливи съставки, разпадане на минерала, образуване на нови съединения и др. Тези химични и физични превръщания често са съпроводени с отделяне или поглъщане на топлина, които се регистрират с помощта на термоелементи и огледални галванометри.

Рентгенографски метод – използват се обикновено монохроматични рентгенови лъчи, насочени към прах от минерала и дифрактиралите лъчи се регистрират върху фотографски филм. За диагностика се прилага праховия метод на Дебай-Шерер, който позволява да се определят междуплоскостните разстояния в кристалната решетка и да се индексират атомните плоскости, по които дифрактират рентгеновите лъчи. За определяне на кристалната симетрия се използва методът на Лауе.

Ядрено-магнитен резонанс и електронен парамагнитен резонанс – спектроскопски методи. Ядрено-магнитният резонанс (ЯМР) дава възможност да се получи представа за характера на заместване на един йон с друг, както и за разпределението на елементите в структурата на минерала. Електронният парамагнитен резонанс се използва за установяване на предпочитаните места на електронно-дупчести дефекти и примесни елементи в структурата.

Мьосбауеров метод – позволява бързо определяне на валентността, например на желязото в минералите, мястото му в кристалната им структура и координационното му число.

Кристалооптичен анализ – чрез него се получават оптичните константи на минералите.

Спектрографски и рентгеноспектрографски анализ – използват се за подробно качествено и количествено определяне на малки количества примеси в минералите.

Рентгенов микроанализатор (електронна микросонда) – химичните елементи се възбуждат с бомбардиране чрез тънък електронен сноп и се регистрират различните спектри.

Радиоактивен анализ – основава се на ядрено бомбардиране на минерала и химичните елементи в него се определят чрез предизвиканата радиоактивност.

Минерални находища

Минералните находища представляват натрупване на минерали, които предизвикват промишлен интерес, на определено място в земната кора. Съдържанието на химични елементи в едно находище се оценява на база икономиката на съответната държава и конюнктурата на световния пазар. Минералите изграждат земната кора главно под формата на скали, но освен това образуват и отделни, обособени и много по-малки по размери находища. По-важните форми, в които се проявяват тези находища са следните:

Минерални жили – това е най-разпространеният тип находища и затова са най-важни от практична гледна точка. Представляват предимно вертикални плочи, вложени в земната кора. Много пъти те изтъняват, разклоняват се или се появяват във вид на клинове. На дълбочина обикновено достигат до няколкостотин метра и много рядко – до 2 – 3 km. Дължината им е разнообразна, но най-често е до 2 – 3 km, като в редки случаи може да достигне до няколко десетки километра. Дебелината им варира от няколко милиметра до няколко метра, но обикновено е около метър. Образуват се чрез запълване на пукнатини в земната кора от различни разтвори. По начина им на образуване се разделят на:

Асцендентни разтвори – такива, които навлизат в пукнатините от долу нагоре. Те са най-често хидротермални, металоносни и образуват рудни минерални жили.

Десцендентни разтвори – такива, които се просмукват от горе надолу в скалните пукнатини и кухини.

Латерална секреция – разтвори, които проникват странично в кухините. Получават се т.нар. алпийски тип жили, наречени така, защото са проучени най-напред в Алпите. Минералният им състав е като този на околните скали, но някои минерали са в доста по-голямо количество. Този тип най-често се среща в средата на метаморфни скали и често съдържат адулар, кварц, турмалин, апатит и др.

В зависимост от разположението на последователно отлаганите минерали жилите се разделят на симетрични, асиметрични, брекчозни и др.

Минерални щокове, гнезда и лещи – това са неправилно разположени минерални находища, които се различават помежду си само по размерите си. Щоковете имат размери във всички посоки над 10 метра, а гнездата, лещите и джобовете са по-малки. Най-често произходът им е пневматолитен или хидротермално-метасоматичен.

Минерални импрегнации – обикновено това са впръскани в скалите минерали, които се срещат главно в съседство с хидротермални жили и щокове. В някои случаи обаче те могат да образуват самостоятелни находища с промишлено значение. В България такива са Медет, Асарел и медодобивният рудник от открит тип Елаците между Етрополе и Златица.

Сталактит от калцит

Кухини, геоди и миндали – Разтворите, които проникват в съществуващите празнини в скалите отлагат минерали по стените им. Кухините са с големи размери от типа на пещерите във варовити скали. В тях по стените им се отлагат калцит и арагонит, които образуват красиви фигури, включително сталактити и сталагмити. Геодите са много по-малки кухини, средно с размера на човешки юмрук, а миндалите са най-малките кухини, почти винаги изцяло запълнени с някакъв минерал. Името им е дадено тъй като формата им напомня бадемова ядка.

Конкреции – представляват както форми на минерални находища, така и минерални агрегати с овална форма, образувани в рохкава среда като пясък, почва, глина и т.н. Те растат отвътре навън и се оформят около център, обособен от чужда частица (песъчинка, черупка или нещо друго). Натрупването на минерали става около това централно ядро и расте навън. Размерите им варират от 1 mm до 1 m, но най-често са колкото орех или юмрук. Според минералното вещество, от което са образувани, конкрециите се разделят на варовити, фосфоритови, лимонитови, пиритови, марказитови, сидеритови и др.

Дендрити – също могат да се разглеждат като форми на находища и като агрегати. Характерни са за някои самородни елементи като злато, сребро, мед, железни и манганови хидроокиси. Образуват се при бърза кристализация на разтвори и имат дървовидна форма, откъдето носят и името си.

Разсипни минерални находища – произходът им обикновено е алувиален, елувиален и по-рядко делувиален. Често материалите в такива находища и особено в алувиалните са сортирани естествено според относителното им тегло. В тях се срещат химически устойчиви минерали с по-голяма твърдост като магнетит, гранат, циркон, монацит, каситерит, волфрамит, злато, платина, диаманти.

Алувиалните находища се образуват при отлагане и натрупване на скален материал от речната вода.

Делувиалните находища се формират в основата на планински склонове в резултат на натрупване на материал при повърхностно отмиване от валежите.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Минерал

[Hatshepsut]

Агрелит

Агрелитът е рядък триклинен иносиликатен минерал с четири периодични единични вериги от силициеви тетраедри. Химичната му формула е NaCa₂Si₄O₁₀F.

Агрелитът е бял до сив полупрозрачен минерал с перлен блясък и бяла ивица. Има твърдост по Моос 5,5 и специфично тегло 2,8. Неговото типово находище е алкалният комплекс Кипава, Квебек, Канада, където се среща като таблични летви в пегматитни лещи. Други находища включват Мурманска област, Русия, ледника Дара-и-Пиоз, Таджикистан и комплекса Сайма, Ляонин, Китай.

Агрелитът показва розова флуоресценция силно при късовълнова и слабо под дълговълнова ултравиолетова светлина.


Агрелитът е минерал, който е част от групата на иносиликатите, открит за първи път в Квебек, Канада през 1976 г. Този лентов силикат е наречен в чест на английския минералог в Кеймбриджския Университет професор Стюарт Агрел.  На цвят той е бял, зеленикаво бял, сивкав, сиво-бял или сиво-кафяв. Този прозрачен или полупрозрачен естествен минерал образува удължени кристали с плочеста форма и размери до 10 см. Агрелитните кристали демонстрират копринен, стъклен и (при разцепване на кристалните повърхности ) перлен блясък. Те се отличават с отлична цепителност и относителна твърдост, която достига 5.5 по скалата на Моос. Агрелитът се среща и като агрегати с плочести кристални форми. При промяна в ъгъла на гледане той проявява безцветен плеохроизъм. Характерно за този силикатен минерал е, че флуоресцира в яркорозов (под въздействието на къса ултраволетова светлина) и тъмнорозов цвят (при облъчване с дълга ултравиолетова светлина). Агрелитът не е радиоактивен минерал. Той не е сред минералите, които са опасни за човешкото здраве.

Агрелитът често се среща съвместно с някои други минерали: циркон, евдиалит, норбергит, мозандрит, флогопит, микроклин, власовит, калцит, кварц, флуорит, галенит, биотит и др.

Този естествен силикатен минерал има много ограничено разпространение. Освен в Канада находища на агрелит има само в САЩ, Таджикистан и Русия.

Агрелитът не се изполва често като ювелирен материал. Той намира по-голяма популярност в средите на колекционерите на естествени минерали. Минерални образци от агрелит се съхраняват в Канадския природонаучен музей, Националния музей по естествена история във Вашингтон (известен още като “Смитсониън“) и други музеи.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Агрелит

https://www.iziskani.com/

[Hatshepsut]

Адулар

Адулар е минерал от групата на силикатите и подгрупата на алкалните фелдшпати, нискотемпературна разновидност на ортоклаза. Той е един от няколкото минерала, наричан у нас още Лунен камък и Вълче око. Получава името си през 1780 г. от италианския естественик Ерменегилдо Пини по находището в планинския масив Адула в Швейцария. IMA статус – Pre-IMA.

Химичната му формула е KAlSi₃O₈. Твърдостта му по скалата на Моос е 6. Кристалната му система е моноклинна, по-рядко триклинна, със субмикроскопични сраствания. Понякога е опалесциращ, поради което се използва като ювелирна суровина. Луминесценцията е синкава.

Среща се на много места по света, често в комбинация с ортоклаз. Различаването им е трудно, тъй като структурното им състояние е почти еднакво. В България има находища в община Маджарово – Брусевци, община Ивайловград – Розино, община Кърджали – Стремци, заедно със златните депозити в мините „Хан Крум“ и „Купел“ край Крумовград, община Батак – Нова махала, Панагюрище – мините Асарел и Медет и на други места.

Разновидностите на адулара са два – бариев адулар, съобщен първоначално от мината Исагосава на остров Хоншу, Япония и валенсианит, първоначално описан от мината Валенсиана в Мексико.

История

Адулара се използва в бижутерията от хилядолетия. Римляните са се възхищавали на минерала, тъй като вярвали, че той произлиза от втвърдени лъчи на Луната. Римляните и гърците са свързвали адулара със своите лунни божества. Името Лунен камък произлиза от визуалния ефект – блясък или шилер (адуларесценция), причинен от дифракцията на светлината в микроструктурата, състояща се от правилно разтворими слоеве на различни алкални фелдшпати (ортоклаз или богат на натрий плагиоклаз).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Адулар


Името му идва от името на планинския масив Адула (Аdular) в Швейцария. Химичен състав: К[AlSi₃O₈]. Това е минерал от групата на фелдшпатите, които са най-разпространените минерали на нашата планета, и е прозрачна разновидност на ортоклаза с подобни на лунно сияние тонове, преливащи в бяло, светлосиньо, зеленикаво, розово и сребристо. Цветът му се дължи на наличието на железни и оловни йони. Този камък напомня за призрачното сияние на Луната и затова го наричат „лунен камък”. Подобен блясък могат да притежават и други иризиращи фелдшпати като албит, олигоклаз и микроклин.

Прозрачни и полупрозрачни добре оформени кристали от адулар се използват в бижутерията като скъпоценни камъни, в които при движение се появява блясък заради финнослоестата структура. Този блясък привлича погледа и поражда желание да бъде притежаван в красиво изделие. От лунен камък правят много изящни гердани, а във вид на кабошони го вграждат във висулки, пръстени, обици, колиета, брошки, ръкавели и дори в кръстове.

В Индия се смята за най-почитания камък за поклонниците на Луната и вярват, че неговото въздействие се увеличава при пълнолуние и, поглъщайки лунната охлаждаща енергия, той може да освободи от негативното влияние на пълнолунието. Носят го за привличане на нежност, любов и положително отношение към притежателя си. Неслучайно в тибетската медицина той се използва за лекуване от епилепсия и психически заболявания.

Известни находища на адулар има в Шри Ланка (на изчерпване), Бирма (едни от най-красивите), Индия, Танзания, САЩ (в щат Вирджиния има адулари, подобни на тези от Шри Ланка), Нова Зеландия, на о. Мадагаскар, Австралия, Бразилия, Мексико.

В България засега представляват интерес адуларите, намерени в района на с. Нова Махала, Пазарджишко, в алпийски тип жили сред амфиболити. Имат размер до 3-4 см и различна степен на прозрачност. Възможна е обработка.

https://www.kvantov-prehod.org/

[Hatshepsut]

Азбест

Азбест е общо наименование на група влакнести минерали, повечето от които са магнезиеви силикати. През 2005 г. са добити 2,2 млн. тона азбест в световен мащаб. Русия има най-голям дял от добива, който възлиза на 40% от общото количество, след нея са Китай и Казахстан. Град в Русия, Свердловска област, е наречен Асбѐст поради голямото находище на материала азбест, намиращо се наблизо. В града действат 6 азбестови фабрики, както и други свързани с тях производства.

Употреба

Азбестът е негорим и се използва за производство на тъкани още в Древен Египет. В по-ново време се използва за изготвянето на негорими тъкани, материали и пожароустойчиви строителни плоскости.

Използването на азбест в производството на различни видове материали е доста разпространено в годините от 1960 до 1980. Той се употребява най-вече заедно с цимент (90% от неговата употреба) и съответно е разпространен най-вече в строителството.

Азбестоцимент

Азбестоциментът се получава чрез смесване на средновлакнест азбест, цимент и вода. От сместа чрез пресоване се получават тръби, покривни плочи и др. Материалът е огнеупорен, водонепропусклив, с голяма якост, но крехък. Нарича се още етернит.

Въздействие върху здравето

Вдишването на някои видове азбестови влакна може да предизвика тежки заболявания, включително рак. Най-често срещаните заболявания, свързани с хронично излагане на азбест, включват: азбестоза (силикатоза) и плеврални аномалии (мезотелиом, рак на белия дроб). В много страни употребата на азбест е забранена.

Азбест е използван и при построяването на първите 40 етажа на Световния търговски център. По тази причина след атентатите от 11 септември 2001 г. въздухът над Манхатън е силно замърсен.

Важно е да се отбележи, че около 125 милиона души в света са изложени на контакт с азбест в професионалния им живот и 90 000 умират всяка година.

Мерки за безопасност

Много фирми в Европа се занимават с подмяната на азбеста в сградите, построени през периода 1960 – 1980 г. При заместването на този материал трябва да бъдат взети множество предпазни мерки. Първо, около сградата се създава зона, в която само работещите имат право да влизат. Изгражда се специално помещение, в което те ще се преобличат. Това помещение е свързано с филтър за въздуха, защото праховидните влакна, които се отделят от материалите, съдържащи азбест, са опасни за околната среда. Работниците, които премахват азбеста, носят специални костюми, и въздухът, който поемат през скафандъра си, е пречистен, за да се избегне вдишването на влакната.

След приключване на задачите работниците минават през три процедури, преди да свалят костюма. Първо, влакната се премахват с уред, подобен на прахосмукачка, след което преминават през душ за дезинфекциране. Накрая работниците свалят костюма и всички дрехи, които носят отдолу, и минават през втори душ за дезинфекциране. Едва тогава те могат да се преоблекат и да напуснат зоната.

Тези предпазни мерки са много важни, защото болестите, свързани с вдишването на азбеста, могат да се появят до пет години след първото излагане на прах от азбест.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Азбест

Aзбестова тъкан

1. Какво представлява азбестът?

Азбестът е минерал, който се среща в природата и чиито влакна могат да бъдат разделени на тънки, здрави нишки. Той е бил широко използван в много отрасли на промишлеността, тъй като влакната са отлични изолатори (устойчиви са на топлина, огън и химикали и не провеждат електричество). Често се използва за укрепване на цимент и други материали.

Въпреки това той е изключително опасно вещество (класифицирано е като канцероген от категория 1A в Регламент (ЕО) № 1272/2008 относно класифицирането, опаковането и етикетирането на химикали). Ако целостта на продукти, съдържащи азбест, бъде нарушена, може да се вдишат миниатюрни влакна, което с времето води до заболявания като азбестоза, мезотелиома и други форми на рак.


2. Какви видове азбест има?

Съществуват няколко вида азбест:

актинолит,
амозит („кафяв“ азбест),
антофилит,
хризотил („бял“ азбест),
крокидолит („син“ азбест),
тремолит.

Крокидолитът и амозитът са двете най-опасни форми на азбеста — с тях са свързани най-големите рискове за здравето, ако влакната им бъдат вдишани. От 70-те години на XX век крокидолитът постепенно се изважда от употреба. В по-старите конструкции обаче все още има големи количества.

Помнете: азбестът не вреди на никого, ако не се променя състоянието му. Той е опасен само ако се реже или пробива или ако целостта му се нарушава по някакъв начин.


3. Къде е възможно да се попадне на азбест?

Азбест все още се среща като изолация в някои сгради. Използван е също така за спирачни накладки и за топлинно изолиране на тръби и котли (напр. на борда на плавателни съдове). Все още може да съществува в някои по-стари сгради, но при модернизирането им се отстранява. Като цяло използването на азбест в днешно време е сведено до минимум, тъй като на разположение се появяват не толкова опасни алтернативи. Все още може да го има в някои по-стари сгради, където работите или които посещавате — като дестилационни фабрики — и на борда на някои плавателни съдове, по-специално от държави извън ЕС.


4. Какви щети може да причини?

Азбестът е опасен само ако бъде раздробен и влакната попаднат във въздуха — като азбестов прах. Ако тези влакна бъдат вдишани, те могат да причинят тежки заболявания. Те обаче са много редки сред хората, които не са изложени на големи количества азбест. Тези заболявания се развиват главно от хора, които работят или са работили редовно с азбест.

Азбестозата представлява необратимо увреждане на белия дроб, което води до сериозни дихателни затруднения. Тя може да продължи да се развива дори след преустановяване на експозицията на азбест.

Рак на белите дробове. Хората, които редовно работят с азбест, са изложени на по-голям риск от развиване на рак на белите дробове.

Мезотелиомът е нелечим рак на лигавицата на гърдите или на коремната стена. Той се среща много рядко сред населението, но има по-голяма вероятност да се развие при работещите с азбест работници.

Свързаните с азбест заболявания се развиват в продължение на дълго време. Симптомите на азбестоза могат да се появят след 10—20 години, а признаците за свързан с азбеста рак — след 40 години.


5. Всички азбестови влакна ли са опасни?

Зависи. Основният фактор е големината на влакната, които трябва да са достатъчно малки, за да бъдат вдишани, но също така достатъчно големи, за да не могат да бъдат издишани. По тази причина влакната на крокидолита и амозита обикновено са най-опасни.

https://ec.europa.eu/taxation_customs/dds2/SAMANCTA/BG/Safety/Asbestos_BG.htm

[Hatshepsut]

Азурит

Азуритът (от френски: azur – лазур) е карбонатен минерал с лазурно-син цвят, нарича се още меден лазурит. Има химична формула Cu₃(СО3)₂(ОН)₂.

Производен е на елемента мед. Твърдостта му по ска̀лата на Моос е 3,5 – 4. Той е с моноклинна кристална структура. Среща се в съчетание с малахит като резултат от изветряване и окисление на медни и сулфидни минерали. Понякога е под формата на призматични кристали и много рядко е фасетиран. Често се използва в бижутерията, както и в колекции като красив минерален образец.

Древните гърци и римляни използвали азурита за приготвяне на боя и за медицински цели.

Азуритът често се среща в области, където се добива мед – Австралия, Африка, Чили, САЩ, Мексико, Китай, Русия. Кристалите, добивани във фенския град Шеси се наричат шесилит.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Азурит

Названието на камъка е съзвучно с думата „лазурит” и е възможно също да се отнася към персидското лазард – „син”. В средните векове, този минерал е наричан „планинска” или „медна” синева. По-късно в Европа азурит са наричали шесилита, според местонахождението му в местността Шеси, близо до Лион във Франция. Съвременното наименование „азурит” е закрепено едва през 1824 г. от френския минералолог Ф. Бедан. Плътните срастнали се кристали на азурита се срещат в меднорудните райони на САЩ, в Русия в Алтай и Урал, в Казахстан, Германия, Африка (Заир) и Австралия. Рядко се намират отделни по-големи кристали на този минерал. От химическа гледна точка азурита е карбонат на медта. Синята му окраска е обусловена именно от  медните съединения. Не случайно наричат азурита и меден лазур. Подобни съединения има и в малахита. Именно затова, двата минерала често образуват сраствания – така наречения азурмалахит, от който правят ювелирни украшения. В чист вид, азурита се среща по-рядко от малахита. В европейската живопис от ХV в. до средата на ХVІІ в. на основата на азурита са приготвяли популярната синя боя за фресковата живопис, която се е използвала по-широко от боята на основата на лазурита. Това е свързано с факта, че също като лазурита, азурита придава превъзходен син цвят, но при това не изисква големи загуби на сили и време за обогатяване на пигмента.

https://www.bijuteria-online.com/


Азуритът е един от двата основни медни карбонатни минерали, а другият е малахитът. И двата минерала имат наситен и ярък цвят – азуритът е наситено син, а малахитът – зелен. Азуритът и малахитът се образуват от ерозионния процес, който раздробява медната руда. Малахитът представлява по-късен етап на оксидация, поради което е по-разпространеният от двата минерала. Понякога се срещат интересни образци, които съдържат и азурит, и малахит в един камък. Обикновено те се наричат азур-малахит.

Азуритът е познат от древността и е бил широко използван като оцветител и боя за тъкани в средновековието. Той наподобява лапис лазули, макар че химичният им състав е съвсем различен, тъй като синият цвят на лапис произлиза от лазурита, натриев силико-алуминат в сярна матрица. Азуритът може да бъде объркан и със содалит, хлор-натриев алуминиев силикат.

Азуритът е сравнително мек камък с твърдост 3,5-4 по скалата на Мос. Неговата специфична плътност е 3,7 до 3,9, което я доближава до плътността на хризоберила и граната. Рефракционният индекс на азурита е много променлив и варира от 1,720 до 1,848.

Днес азуритът е предимно колекционерски камък, високо ценен заради своя наситен цвят и стъклен блясък. Той често се използва за декоративни предмети или се нарязва на кабошони. Понякога се използва в бижута, но с времето се променя – продължителното излагане на ярка светлина, топлина и на открито намаляват наситеността на цвета му. Важно е азуритът да не се нагрява, когато се инкрустира в бижута. Монтирането на азурита трябва да се извършва при стайна температура.

Азуритът се среща на много места по света. Най-прочутите източници са в Юта, Аризона и Ню Мексико в САЩ; Мексико, Намибия, Конго и Австралия. Някога в Шеси край Лион, Франция са били открити забележителни образци азурит и френският азурит понякога е бил наричан шесилит.

https://vantony.com/curious/17-azurit

[Hatshepsut]

Аквамарин

Аквамаринът е скъпоценен камък, разновидност на минерала берил с нежносин до синьозелен цвят. Името му произлиза от латинското aqua marina – морска вода, защото цветът на камъка напомня този на морската вода.

Най-богатите находища на аквамарин се намират в Бразилия. Там е открит и най-големият кристал аквамарин с тегло 110,5 кг, височина 45 – 50 см и диаметър 40 см. Той е идеално прозрачен, отвън светлозелен, в дълбочина – небесносин, а в междинната зона е жълтеникавозелен. В Бразилия е открит и 34-килограмовият аквамарин Марга Роха, който се използва като еталон за оценка на чистотата и интензивността на цвета на бразилските камъни от този вид.

Най-големият известен обработен камък тежи 2594 карата. За един от най-големите остенени аквамарини се приема този, вграден в короната на английската кралица с маса 920 карата. Друг голям и известен камък е аквамаринът, вложен на скиптъра на полския крал Станислав Август Понятовски с дължина около 30 см.

Големи и красиви екземпляри са открити в Източното Забайкалие (82 кг), Урал (125 см), Алтай (61х15 см), Украйна (27 см), Индия, САЩ и на много други места. Макар и рядко в България аквамарин се среща сред пегматитите на Рила и Родопите.

Смята се, че аквамаринът може да укротява морските бури. Той е талисман на вярната любов, съхранява приятелството и справедливостта. Някога се е считало, че укрепва сърцето, помага при заболявания на белия дроб, кожата и нервната система. Астролозите го препоръчват на родените под знака на Близнаци, Везни, Водолей и Риби. Някога аквамарините украсявали царските корони.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Аквамарин

Името на аквамарина произлиза от латински ”aqva marina” - морска вода. Този минерал е прозрачен или полупрозрачен, със син, зелено-син цвят. Той е една от разновидностите на берила. Колкото е по наситен цвета и същевременно прозрачен камъка, толкова повече се оскъпява.

Най-качествени камъни има в Бразилия, а други са открити и в Русия, Пакистан, Индия и Нигерия.  Твърдостта му е 7,5 – 8. Цветът си  е получил от наличието на йони желязо в състава си.

Научни данни:

Твърдост по скалата на Моос:  7.5 /  Шестоъгълна кристална структура.

Аквамаринът (лат. Aqua Marina – „водата на морето“) е скъпоценен камък – прозрачна разновидност на берила, с деликатно син или синьо-зелен цвят, напомнящ за отенъците на морската вода. Аквамаринът е тясно свързан с изумруда.

Лечебни и магически свойства според легендите:

В древността аквамаринът е смятан за един от най-мощните магически камъни. През Средновековието аквамаринът е камъкът, с който са украсявани статуите на Дева Мария. По това време се приема като символ на целомъдрието. То й е изразител на неопетнената любов. Във Франция новобрачните двойки си разменяли пръстени с аквамарин, като вярвали, че така ще имат дълъг и щастлив семеен живот, камъкът е трябвало да е обкован със сребро.

Използван е при изработка на амулети охлаждащи буйни и пагубни страсти, за по-добро разбиране смисъла на събитията в живота, носи успокоение и емоционално разбиране на заобикалящия ни свят. Учи човек да насочи енергията си дори и на най-примитивни желания към нещо добро и съзидателно. Вярва се, че аквамаринът коригира мислите и поведението на собственика си. Облекчава семейни проблеми, помага за изглаждане на отношенията между брачни партньори и осигурява дълъг и щастлив брак. Събужда отново любовта при дългогодишните двойки. В света много хора избират да подарят точно този камък на брачния партньор.

Аквамаринът спомага за създаване на нови приятелства. Също така дава смелост и усилва волята. Предпазва от измами. Отличен камък за медитация. Помага също при отказване от зависимости - алкохол, тютюн и др. Помага на сърцето да се освободи от страхове, обиди и прави човек по-склонен да прощава.
Според древно предание, ако камъкът започне да изглежда по-мътен и зеленикав то предвещава буря или собственика му е в лошо настроение.

Аквамаринът е много подходящ като амулет за моряци, хора пътуващи често и такива занимаващи се с наука. Не е подходящ за хора склонни към лъжа и измама.

В литотерапията аквамарина се използва за подобряване на имунитета, стабилизира нервната система, лекува кожата, щитовидната жлеза, облекчава главоболие, безсъние и ирационални страхове.

https://vantony.com/curious/6-akvamarin

https://balkanmineral.com/aquamarine/

[Hatshepsut]

Аксинит

Аксинит е група минерали с кристали, съставена от калциево-алуминиев боросиликат. Цветовете варират от кафяво до виолетово-кафява или червеникаво-кафяво. Аксинитът е пироелектричен и пиезоелектричен.

Групата на аксинита включва:

• Фероаксинит, богат на желязо, карамфилово кафяво, кафяво, сливово синьо, перлено сиво
• Магнезиоаксинит, богат на магнезий, бледосин до бледо виолетов; светлокафяво до светло розово
• Манганаксинит, богат на манган, меденожълт, карамфиловокафяв, кафяв до син
• Тинзенит, желязо и манган, жълто, кафеникаво жълто-зелено

Аксинитът понякога се използва като скъпоценен камък.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Аксинит

Аксинитът е минерал, той е алуминоборосиликат от класа на силикатите. Името си получи от древногръцки, което означава "брадва". Може би такава асоциация е възникнала поради формата на кристалите, които в природата се образуват под формата на остра клиновидна форма. Минералът е открит през 1797 г. от френския учен, минералог и основател на науката за кристалите и техните свойства - Рене-Жюст Гаюи.

Описание

Аксинитът се образува в природата под формата на таблетки с наклонени ръбове и много остри ръбове. Често можете да намерите сраствания на минерала в переста форма.

Сянката на минерала може да бъде различна, но като правило това са тъмни цветове:

кафяв;
тъмно лилаво;
лилаво със син оттенък.

Подобна цветова схема е напълно провокирана от наличието на примеси от манган и желязо в минерала. При продължително излагане на слънце може да избледнее и да придобие бледа сянка.

Въпреки ниското разпространение и ниската популярност в бижутерската индустрия, скъпоценният камък има високи физически характеристики:

• твърдост - 7 по скалата на Моос;
• пълна или частична прозрачност, но в същото време слънчевата светлина блести напълно;
• силен стъклен блясък;
• Наличието на плеохроизъм е оптичното свойство на някои минерали да променят цвета си от различни зрителни ъгли.

Основни находища на скъпоценни камъни:

Франция;
Мексико;
Австралия;
Русия;
Швейцария;
Норвегия;
Бразилия;
Танзания.

Приложение



Аксинитът изглежда невероятно както в златни, така и в сребърни бижута. Той привлича окото, очарова и има наистина магическа привлекателност. Тъй като камъкът е доста рядък в недрата на земята, понякога може да се отвори истински лов за него между тези, които искат да го получат в своята колекция от бижута. С него се изработват разнообразни бижута: обеци, пръстени, копчета за ръкавели, мъжки пръстени, гривни, мъниста и др.

По правило аксинитът не трябва да се допълва с други камъни, но понякога, за да се създаде по-брилянтен продукт, той може да се комбинира с кубичен цирконий, диаманти, перли, гранат и други минерали. Разрезът на аксинита е фасетиран, под формата на овал, кръг или капка.



https://bg.vse-o-tattoo.ru/symbolic/stone-symbols/kamen-aksinit

[Hatshepsut]

Актинолит

Актинолитът е силикатен минерал от групата на амфиболите с химическа формула: Ca₂(MgFe)₅Si₈O₂₂(OH)₂. Притежава светлозелен, тъмнозелен, понякога черен цвят.

Актинолитът е минерал с наименование, произлизащо от гръцките думи актинис — лъч и литос — камък, поради радиално лъчестата форма на агрегатите му. Тънковлакнестите разновидности се обозначават като актинолитов азбест.

Актинолитът заема междинно място между тремолита, богат на магнезий, и феро-актинолита, богат на желязо. Среща се често в метаморфни скали, например в контактните зони, ограждащи охладени интрузивни скали. Среща се и като продукт на метаморфизма на богати на магнезий варовици.

Красиви и едри кристали от актинолит са известни в Рила, Крумовградско и Ивайловградско. Те обаче не са оценявани като суровина за ювелирни и декоративни иделия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Актинолит

Актинолитът (Actinolite) се използва са изработване на сувенири. Актинолитът е забелязан още през древността, не случайно името на камъка идва от гръцки aktinos – лъч и lithos – камък заради радиолъчистата форма на агрегатите. Актинолитът често влиза и в състава на други минерали. Влакнестият строеж на Актинолита създава ефекта на «котешки очи» в кварца и придава на много други прозрачни кристали необикновена прелест. Той има зелен цвят поради наличието на железни съединения.
Актиноклитът се среща на територията на Тайван, Китай, Нова Зеландия. В Канада качествен Актинолит се добива в щата на Британска Колумбия, а в Русия на езерото Байкал. На територията на Източна Африка от време на време се добиват прозрачни кафяви и зелени Актинолити готови за огранка и създаване на бижута.

Формулата му е Ca₂(MgFe)₅Si₈O₂₂(OH)₂, като в състава на минерала се съдържат дълги и тънки, като игла влакнести кристали, състоящи се от двойни вериги на силициевите атоми. Понякога такива кристали формират влакна, образуващи лъчисти агрегати. Твърдостта му е 5,0 – 5,5 по таблицата на МООС и плътност 2,5 – 2,7 г/см³, а структурата му е моноклинна със стъклен блясък.

https://jewel.bg/aktinolit-actinolite/

[Hatshepsut]

Алабастър


Лампа, направена от италиански алабастър – бял и кафяв с основа от 5 инча (13 см) в диаметър

Алабастърът е естествен материал, който лесно може да бъде изваян в плавни и изящни форми. Това многоцветно вещество е красиво, пропуска светлината и е прорязано от множество жилки, което го прави подходящо за извайването на декоративни детайли и фантастични фигури. Алабастърът е минерал или скала  по-мека от мрамора и затова често се е използвала за детайлни скулптури и различни ритуални предмети, непостижими за изработка  с твърди минерали. Той може по-лесно да бъде издълбан в сложни и величествени произведения на изкуството за използване в закрити помещения. Археолозите и геолозите използват названието по различен начин. Първите го използват в по-широк смисъл, който включва разновидности на два различни минерала. Геолозите определят алабастъра като фино-зърнест масивен тип гипс, което е воден сулфат на калция. Археолозите наричат алабастър скала, която е фина-зърнест лентов тип калцит, който химически е карбонат на калция.

Алабастров съд от гробницата на Тутанкамон

Изящни съдове, урни, предмети и статуетки от алабастър са открити в гробницата на Тутанкамон и украси на древноримски храмове. Изработвани са цели прозорци от алабастър и великолепни религиозни сцени, които може да се видят и до днес в музеи, средновековни църкви и катедрали в Италия, Испания и Англия.

Възкресението на Христос - алабастрова композиция от Нотингам, 1450-1490г.

Алабастърът тип калцит също се нарича „ониксов мрамор“, „египетски алабастър“ и „ориенталски алабастър“ и е геоложки описан като компактен ивичест травертин или „сталагмитен варовик“, маркиран с шарки от въртящи се ивици от кремаво и кафяво. „Ониксов мрамор“ е традиционно име, поради това че алабастърът съчетава в себе си  красивите естествени жилки на мрамора  с невероятната светопропускливост на оникса. Това име е геологически неточно, но се е наложило с времето.

Алабастров бюст на римския император Септимий Севèр (193-211г.)

Името може да произлиза допълнително от древноегипетското a-labaste, което се отнася до съдовете на египетската богиня Баст. Тя е представяна като лъвица и често изобразявана като такава на фигури, поставени върху тези алабастрови съдове. Друго предположение за името е, че камъкът, използван за буркани с мехлем, наречен алабастра, идва от регион на Египет, известен като Алабастрон или Алабастрит.

Алабстрова работилница в гр.Волтера, Италия

В Европа вековният център за обработка и търговия с алабастър в Италия е гр. Волтера в областта Тоскана. Ако се разходите пред витрините на магазините във Волтера, ще видите  удивителни летящи ята, изпълнени с живот коне, изправени на задните си крака, и грациозни човешки фигури – всичко това изработено от алабастър и излъчващо сияние като шлифовано стъкло. В сводести изложбени зали са изложени богато украсени с тежки гроздове урни, репродукции на антични скулптури и гравирани вази, свещници, фигурки за шах, кутии за бижута и много други украшения. Във варовиковия слой под региона на Волтера се срещат заоблени камъни, тежащи от 2 до 1000 килограма. Тези камъни се добиват в каменни кариери или в тунели, стигащи до 280 метра дълбочина. Цветът на алабастъра варира от прозрачно бяло до слонова кост и жълто, от червеникаво до тъмнокафяво, от сиво-зелено до черно, като притежава и множество разнообразни жилки и различна степен на прозрачност.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Алабастър

[Panzerfaust]

Хм, от дете естествено съм чувал за алабастър, но никога не съм си представял как точно изглежда.

[Hatshepsut]

Албит

Албит (на латински: albus) – минерал от групата на фелдшпатите, един от най-разпространените минерали. Химична формула: NaAlSi₃O₈. Цветът му е бял с примеси от бледо синьо до бледо лилаво.

Свойства

Състав в %: Na₂О – 11,67; Al₂О₃ – 19,35; SiO₂ – 68,44. Примеси: К, Ca, Rb, Cs.
Топи се трудно, слабо разтворим е в киселини.

Находки

За първи път е описан през 1815 г. в Швеция. Други места на проявление: Австралия, Кения, Индия, Япония, Австрия, Германия, Норвегия, Полша, Франция, Италия, Швейцария, Украйна, Русия (Карелия, Кола, Урал).

Приложение

Прилага се в керамичното производство, в бижутерийното производство и за научни изследвания.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Албит

Албитът е силикатен минерал от групата на фелдшпата. Етимологията на наименованието му се свързва с латинското албус, което загатва за типичния за този минерал бял цвят. Той е един от най-широко разпространените минерали и за първи път е описан през 1815 г. в Швеция.

Разновидности на албита са минералите андезин, олигоклаз и слънчев камък.

Цветът на албита може да е бял, сив, светложълт, оранжев, светлокафяв, синкав, розов, лилав, зеленикав и червеникав. Срещат се и безцветни минерали, както и бели минерални образци в съчетание с бледосини до бледолилави тонове. Често срещани примеси в неговото съдържание са от калций, калий и магнезий.

Кристалите на албита са прозрачни или по-често полупрозрачни, с плоска или кръгла форма (понякога извити) и размери, достигащи до 3 см. Те са с крехка структура, стъклен блясък (или перлен при разцепване) и относителна твърдост между 6 и 6.5 по скалата на Моос. Албитът се среща и под формата на масивни зърнести агрегати. Характерно за него е, че се топи трудно и е слабо разтворим в киселини.

Този минерал не демонстрира плеохроизъм. За някои негови варианти е характерен оптичния ефект „адуларисценция“. При него се наблюдава просветване в синьо и бяло, най-вече на повърхността на кристалите. Албитът не е радиоктивен минерал и използването му не крие рискове за човешкото здраве. Неговите кристали могат да проявяват и флуоресценция. Тя е в бяло и зелено под въздействие на късовълнова ултравиолетова светлина и в зелен цвят под въздействие на дълги вълни на ултравиолетовата светлина.

Находища на този фелдшпатен минерал има в много страни: Швеция, Норвегия, Полша, Франция, Австрия, Германия, Италия, Швейцария, САЩ, Канада, Украйна, Русия, Кения, Бразилия,Австралия, Мианмар, Индия, Япония и др.

Въпреки че са разпространени по целия свят, албитните кристали, които са прозрачни и без примеси, са рядкост и представляват интерес за бижутерийни цели. Албитът е минерал с добро разцепване, което улеснява ювелирната му обработка. За украшения на бижута (пръстени, колиета, обеци, гривни и др.) най-често са търсени минерални образци, обработени като кабошони, при които се наблюдават красиви адуларисцентни блясъци (най-типични за лунния камък). В ювелирното дело се използва в съчетание с благородни метали, предимно сребро.

Албитът е минерал, който се обработва и под формата на мъниста.

Тъй като е крехък минерал, бижута, украсени с албит, трябва да се пазят от счупване. Албитът е популярен като декоративен материал, а също и сред колекционерите на минерали.

Той има и промишлено приложение в производството на стъкло и керамика.

Използва се и при научни изследвания на минерали и кристални образувания.

https://www.iziskani.com/blog/albit/

[Hatshepsut]

Алгодонит

Алгодонитът е минерал от меден арсенид с формула: Cu₆As. Това е сиво-бял метален минерал, кристализиращ в хексагонална система. Има твърдост по Моос 4 и специфично тегло 8,38 – 8,72.

За първи път е описан през 1857 г. от сребърната мина Алгодонес в Кокимбо, Чили, откъдето произлиза името му.

Характеристики

Цвят:    сив, стоманено сив, сребристо бял
Кристална система:    хексагонална
Специфично тегло:    8,38 (измерено), 8,72 (изчислено)
Ултравиолетова флуоресценция:    няма
Други характеристики:    без магнетизъм

https://bg.wikipedia.org/wiki/Алгодонит