Престѫпностьта въ България по времето на соц-а

[Hatshepsut]

Д-р Стефан Иванов пред Дарик: Преди '89-а имаше по 200 убийства годишно, сега са под 70

Докторска дисертация, защитена в ЮЗУ Благоевград, оборва погрешните схващания, че престъпност по време на социалнизма не е имало. Събитията около написването и защитата й обаче разкриха поредните проблеми в българските университети. Става дума за докторантура на историка д-р Стефан Иванов с научен ръководител доц. Стефан Дечев. Историците коментираха темата в предаването "Кой говори?" по Дарик радио.

Първоначалното заглавие на докторантурата е било "Престъпността в България 1944-1989 г." Три години по-късно обаче то е променено на "Исторически аспекти на престъпнелята срещу личността и собствеността в България 1944-1989 г."

"Аз бях зачислен за докторант в правно-историческия факултет на ЮЗУ с темата за криминалната престъпност по време на социалистическа България. Моята идея беше още от самото начало да изключа от обхвата на моето бъдещо изследване масовите убийства и стопанската престъпност. След като изчетох десетки хиляди документи и се готвих за защитата на своята дисертация, беше променена без моя инициатива темата на дисертацията от страна на други фактори в правно-историческия факултет", разказа д-р Стефан Иванов.

Водещият Георги Донков от своя страна отбеляза, че правно-историческия факултет на ЮЗУ са завършили знакови лица като Делян Пеевски, Иван Гешев, Илия Павлов, Жени Калканджиева.

Запитан каква е причината за смяната на заглавието, историкът доц. Стефан Дечев отговори: "Причината е неестественото обединяване на специалност Право със специалност История. В резултат на това неестествено съжителство се стига до такива ситуации", коментира той.

Имало ли е по-малко престъпления в България по времето на комунизма?
„Когато започнах доста активно да се ровя в изворите, вече бях напълно убеден, че не е вярно, че тогава престъпноста е била по-малка”, коментира д-р Иванов.

Той посочи, че не бива да забравяме, че става въпрос за един тоталитарен режим, който прави всичко възможно всички негативни явления в обществото да бъдат скривани.

Умишлени убийства, изнасилвания, кражби на обществено имущество и грабежи - тези четири престъпления имат съвсем различна крива на развитие, обясни историкът.

„Например умишлените убийства в първите 15-20 години на режима са между 350 и 400 на година, след което от 1967-1968 година падат на около 200 годишно и с този брой завършват през 1989 г. – около 200 годишно. След приемането ни в ЕС тази бройка започва постепенно да пада, като в последните 2 години те са под 70”, обясни д-р Иванов.

Доц. Дечев допълни, че има поне няколко фактора, които трябва да бъдат споменати.  „Единият от тях  е възможността на българина да пътува, да търси професионална реализация някъде другаде и да намери добро за него заплащане в рамките на ЕС. Не е необходимо да извършваш престъпления, за да промениш социалния си статус, той може да се промени и чрез честен труд. Друг фактор е, че част от тази престъпност може би е изнесена и навън. За мен беше много интересно да разбера, че всъщност спдането на престъпността е световна тенденция, която се разминава с това, което ние имаме като медийна среда”, посочи той.

„Има няколко серийни убийци в комунистическа България, за които никой не знае. Има невероятни масови убийци”, каза от своя страна доц. Иванов.

„При изнасилванията нещата са малко по-различни, защото до 1952-1953 г. почти няма регистрирани такива случаи. Рядко са били подавани такива сигнали. Оттогава имаме една непрекъсната крива, която върви нагоре. Същият е случаят и с грабежите. Те започват от 0 и стигат до 400 и няколко на година”, обясни още историкът.

https://darik.bg/prestapnostta-prez-socializma-kak-edno-nauchno-izsledvane-razkri-oste-problemi-v-universitetite-

[Hatshepsut]

1984 година. Хасково: Най-дръзкият грабеж на банка

В края на януари 1984 г. социалистическа България е потресена от дързостта на двама млади мъже – 24-годишните Стефан Атанасов и Веселин Славчев. Те обират инкасов автомобил пред хасковския клон на БНБ и успяват да избягат с плячката от 189,776 лв., огромна за онова време сума.

Младежите са добри приятели. Свързва ги любовта им към спорта. Единият е щангист, а другият културист. След казармата Стефан се задомява. Има и дете – момиченце на 3 г. Веселин минава за бунтаря и непокорния. Израства почти сам. След казармата за кратко отива на гурбет в Съветския съюз, но се връща в България още по-беден. През есента на 1983-та двамата се срещат в Хасково и по предложение на Веско започват да кроят план как да оберат банката. Първоначално Стефан се дърпа. По-късно ще стане ясно, че през 80-те години младежите са извършили още грабежи в Пловдив, Стара Загора и Димитровград. Плячката от 8,947 лв. я пръскат по живот в Слънчев бряг. Тези им престъпления остават неразкрити до фаталната 1984 г.

При подготовката на грабежа, който ще разтърси цяла България, в продължение на седмици следили охраната на клона на БНБ. По онова време финансовата институция се е охранявала от милицията. Стефан обаче познавал отлично действията на униформените, тъй като баща му е бил служител в хасковското управление на Народната милиция. Целта на обирджиите била да изчакат пред банката пристигането на автомобил с пари от някое от големите предприятия в Хасково и да го атакуват. Набелязват пачките на „Търговия на дребно“. Всеки ден касиерката Тонка Бахчеджиева, придружавана от охранителя – 65-годишния Стамо Кралев, носели към 18 ч. оборота от магазините в банката. Преди нападението младежите взели ладата на свой познат. Двамата имали ключ за гаража и возилото. Преди да тръгнат към удара на живота си, те дори разтоварили чувалите с картофи, оставени от собственика на автомобила. Сдобили се и с крадени регистрационни номера от Кърджали. Привечер на 27 януари 1982 г., дегизирани с перуки и качулки от крачоли на анцузи, двамата приятели спират автомобила си до клона на БНБ на ул. „Цар Освободител“ половин час преди там да дойде колата с парите. Нападателите изчакали касиерката да излезе от колата, за да позвъни на входа на банката. Недочакал да излезе милиционерът, бай Стамо нарамил чувала с парите и се затътрил подир нея. През това време Веселин се втурва в гръб към пазача, за да му издърпа торбата. Възрастният мъж обаче се оказал жилав и дал отпор, стискайки я силно. Сборичкват се и падат на земята. Стефан грабва метална тръба, намерена в откраднатата лада, паркирана наблизо, и се втурва на помощ. Удря три пъти пазача, той пуска торбата и приятелят му бяга с нея. Стефан хвърля щангата, но се сблъсква с милиционера Георги Тенчев, който пази банката. Той вади пистолет, Стефан му го избива, удря го няколко пъти с ръка и също бяга. Докато служителите на клона на БНБ се усетят какво е станало, обирджиите духват в посока вилна зона „Куба 1″.

За броени минути целият град е блокиран. Всички служби на милицията, ДС и военното контраразузнаване са вдигнати по тревога. Мобилизирана е дори армията. Стефан и Веселин обаче са планирали обира перфектно. Знаейки, че милицията ще заварди Хасково, те закопават чувалите с парите в двора на вилата на бащата на Стефан. Успели да върнат колата в гаража и след това се прибират по домовете си.

Целият оперативен състав на Криминална милиция е включен в разследването. Започват разпити на свидетели, организират се агентурно-оперативни действия. Пристигнали оперативни работници и разузнавачи от София. Първата насока към престъпниците дава милиционерът Георги Тенчев. Той описва единия от извършителите като немного висок, с характерна патешка походка. Това е Стефан. Междувременно е открита и ладата, с която двамата обирджии извършили обира и избягали. Разследващите наричат собственика на возилото обект „Контрольора“. Веднага започнала оперативна разработка със същото име, която цели следенето и подслушването на „Контрольора“ и всевъзможен кръг от негови познати. До разкриването на обира обаче се стига по косъм от перуката на 24-годишния Стефан. Той страдал от заболяване на кожата на главата и заради това и преди е носил перуки. Разследващите тръгнали по фризьорските салони на Хасково и не след дълго влезли в дирите на мъжа, който си поръчвал изкуствени коси. Според запознати със случая перукер се похвалил на свой познат на кого ги е продал, без да знае, че говори пред агент на Държавна сигурност.

Стефан и Веселин са арестувани през април 1984 г. – три месеца след обира. Те показват на милицията къде са заровили парите. Парите са почти непокътнати – Стефан и Веселин успели да изхарчат 4000 лв. Част от левчетата били мухлясали от влагата след престоя си в земята, но не и унищожени. Особена заслуга за залавянето на обирджите имали шефът на Криминална милиция по онова време Георги Тишевишки и Бончо Владев, началник на районното управление на МВР в Хасково. Впоследствие заради професионалните действия по случая полковник Тишевишки е включен като автор в строго секретния наръчник на МВР, по който учат бъдещите служители на МВР в школата в „Симеоново“. Адвокат на Стефан е Рени Цанова, а на Веско – Георги Гатев.

По съвет на защитниците си хасковските обирджии правят пълни самопризнания. По-късно в процеса те разказват в детайли за идеята, подготовката и начина на извършване на самото престъпление.

По искане на Централния комитет на БКП и ДКМС в Хасково е организиран режисиран публичен процес срещу двамата обирджии. Делото директно се гледа от Върховния съд, но процесът се провежда в Дома на техниката в Хасково, където се събират над 2000 души, и се предава по радиото. Съставът е седемчленен – трима върховни съдии и четирима заседатели. Държавното обвинение им повдига обвинения за грабеж, придружен с опит за убийство – на пазача бай Стамо и на милиционера. Опитът за убийство тогава се наказва включително със смърт.

Прокуратурата настоява за смъртни присъди. Председателката на комсомола в града Господинка Пейчева също. Според нея с деянието си те са опозорили честта на Димитровския комсомол и не заслужават да живеят. Защитата обаче пледира за 20-годишен затвор, колкото всъщност се полага за обир според тогавашния Наказателен кодекс. Двамата не са имали намерение да убиват, ударите с щангата не са били фатални за пазача, пледира защитата. Той е получил една разкъсно-контузна рана на главата, в болницата са му сложили йод и са го изписали. Самият пазач също изрично заявява пред съда, че никой не се е опитвал да го убие. „Вижте ги колко са яки, другарю съдия, ако искаха, щяха да ме затрият“, казва той. Милиционерът Георги Тенчев обаче преиграва. „Удариха ме веднъж и припаднах, после втори път – и пак припаднах“, заявява Тенчев. Тогава съдията по делото го скастря: „Стига си припадал, бе!“ Думите на милиционера олекват още повече от съдебномедицинската експертиза, според която той е само с пукната кост на малкия пръст на дясната ръка – резултат от боричкането пред банката. Но фактът, че единият удар е в главата, е решаващ за съда. Стефан и Веселин са признати за виновни за грабеж, придружен с опит за убийство на пазача. За милиционера са оправдани.

Съставът на съда след тридневни заседания постановява на 21 юни 1984 г. по 20 г. затвор за Стефан и Веселин. За това допринася и блестящата пледоария на адвокат Рени Цанова, която завършва обръщението си към съда с думите: „Тази сутрин, като идвах насам, 3-годишната дъщеря на Стефан ме попита: „Татко кога ще си дойде вкъщи, за да ми разказва приказката за Пипи Дългото чорапче.“ Не позволявайте, другари съдии, едно дете да порасне без баща. Не се превръщайте в убийци!“ Решението е окончателно.

Прокуратурата обаче прави протест по настояване на комсомола. Четири дни по-късно главният прокурор Костадин Лютов иска решението да бъде отменено по реда на надзора (извънреден способ, останал в закона и през 90-те години на ХХ век).  На 13 юли общото събрание на Наказателната колегия на Върховния съд връща делото на нов състав на ВС.  Второто дело, за разлика от първото, се гледа при закрити врати. В съдебния 5-членен състав, осъдил на смърт младежите от Хасково, е Димитър Попов, който по-късно ще стане министър-председател на България. Там адвокатите представят 3000 подписа от хасковлии, които настоявали двамата млади мъже да изтърпят 20-годишните си присъди и да не им бъде налагано смъртно наказание. Прокурорът обаче демонстративно скъсва подписката в залата на Темида.

На 31 юли 1984 г. Трето наказателно отделение на Върховния съд постановява „смърт чрез разстрел“ за Стефан Атанасов и Веселин Славчев. Най-тежкото наказание за безпрецедентния обир. Престъплението е извършено с „изключителна дързост, бруталност, хладнокръвно. С нови елементи на бандитизъм, по образец на действията на престъпните групи в буржоазното общество“, мотивират се върховните съдии. Смъртните присъди са потвърдени и от Държавния съвет на Народна република България. Всичките 27 негови членове поставят подписи за разстрела на Веселин и Стефан.

https://zarata.info/

[Hatshepsut]

През 1982 г. осъждат на смърт 33 годишен мъж прегазил 4 деца на спирка

Какво означава по-тежкото обвинение, което Софийската градска прокуратура повдигна миналата сряда на 22-годишния шофьор Кристиан Николов, и до какви юридически и правни последствия може да доведе обвинението за умишлено причиняване на смъртта (а не умишлено убийство, каквито са някои интерпретации в медиите) на телевизионния водещ Милен Цветков. Този въпрос е един от основните, свързани с казуса, по ред причини. Една от тях е, че подобно умишлено причиняване на смърт в катастрофа би могло да се докаже изключително трудно.
Друга причина е фактът, че съдебната практика в България по такива казуси е твърде оскъдна и едни от последните присъди за умишлено причиняване на смърт в катастрофа или друго подобно престъпление са от началото на 80-те години на миналия век.

Адвокат Теодор Георгиев припомня, че съдебната практика познава само четири случая, в които Върховният съд е постановил решения по обвинения за умишлено причиняване на смърт при пътнотранспортно произшествие. И четирите решения са от 80-те години на миналия век.

За единия случай споменава на стената си във Фейсбук бившият апелативен прокурор на София Иван Петров. Това е т.нар. „Хасковски случай“. Тогава съдът приема, че по хулигански подбуди хасковлията Цветан Братанов в пътно-транспортно произшествие  е причинил смъртта на жертвите. Към онзи момент законодателят предвижда като санкция и смъртното наказание, което в последствие е отменено и заменено с доживотен затвор.

През 1982 г. Върховният съд е потвърдил смъртна присъда, която е изпълнена, за произшествие на автобусна спирка, при което загиват 6 души. Обвинението обаче е било директно за умишлено убийство – по чл. 116 от НК. Тогава този казус предизвиква полемика между практикуващите юристи, защото някои от тях твърдят, че деянието не е било умишлено, а с форма на вина „престъпна самонадеяност“, тоест непредпазливо. Прокурорът добавя, че по-късно пред студентите по право това съдебно решение е давано за пример за съдебна грешка.



Убийството на автобусната спирка в Хасково



На 10 октомври 1981 г. 33-годишният Цветан Братанов в пияно състояние помита с ладата на брат си Емил четири деца, слизащи от автобуса на спирката до Руската гимназия. Жертви на нелепата катастрофа са 9-годишните Марияна, Йорданка, Петя и Антония. Пострадали са и две възрастни жени – Йорданка и Минка. Със средни телесни телесни се отървават Димитрия и Недялко.



Трагичният инцидент шокира Хасково. Трагедията на автобусната спирка е сред най-коментираните теми в кафенетата, вкъщи, на работа. Създава се обществено мнение, което настоява за смъртна присъда. Появяват се подписки от трудови колективи, работници, учители, шофьори. Дори юристите са раздвоени по спорния казус.



Заместник окръжен прокурор по това време е Савка Стоянова. Тя изготвя и обвинителния акт срещу Цветан. Предявява му обвинение в умишлено убийство по хулигански подбуди, при доказването му се предвижда смъртна присъда. За убийство по непредпазливост наказателният закон предвижда наказание до 15 г. затвор.



Шумният процес започва на 24 ноември 1981 г. (Забележете – само месец и половина след трагедията!!!) Състав на хасковския окръжен съд прекратява обвинението в предумишлено убийство и го подвежда под отговорност по чл. 123 от НК /за убийство по непредпазливост/. Типичен случай на непредпазливо деяние, пишат магистратите в мотивите си.



Тяхното решение е отменено от Върховния съд на 28 декември 1981 г. Те дават указания обвинението срещу Цветан да бъде за предумишлено убийство.



Въпреки протеста на адвокатите делото да не се гледа в Хасково заради създаденото обществено настроение, процесът се насрочва тук за 27 януари следващата година. Съдиите Златка Пехливанова и Димитър Манолов си дават отвод. Напрежението расте.



Публичният процес се провежда на 2 февруари 1982 г. от съдебен състав с председател Делчо Костадинов и членове Каньо Тенишев и Георги Абосов.



Процесът продължава три дни. На 5 февруари 1982 г. хасковският окръжен съд признава Цветан Братанов за виновен в предумишлено убийство по хулигански подбуди и го осъжда на смърт. Председателят на състава Делчо Костадинов /който също си е дал отвод, но не е е бил приет/, подписва с особено мнение. Той пише: „Не съм съгласен с квалификацията. Намираме се пред типичен случай на непредпазливо деяние.“



Председателят на съдебният състав е юрист, а съдебните заседатели – граждани. В случая тяхното становище натежава, не без натиска на общественото мнение. Но не само обществената позиция решава присъдата. Тя е обжалвана пред върховния съд. Върховните магистрати оставят без уважение жалбата и потвърждават присъдата на окръжния съд на 29 юни 1982 г.



Присъдата е изпълнена на 8 ноември същата година.



(Данните са от Държавен архив Хасково, където все още се съхранява папката с делото).Процесът, и особено смъртната присъда, провокират спорове между юристите и до днес.



„Безспорно, натискът на настроенията сред хасковлии се отразиха до някаква степен на съдебните заседатели”, бе мнението на Златка Пехливанова, един от съдиите, дал си отвод. По-късно тя става председател на Окръжния съд в Хасково и е един от достойните негови ръководители.



„Точно това дело стана причина да бъде променен наказателния закон. След процеса бе създаден специален член за наказателната отговорност на шофьорите. Ако трябва да преценим от разстоянието на изминалите години (разговорът със Златка Пехливанова е от 2004 година), смъртната присъда на Цветан се дължеше и на обществените нагласи, и на несъвършенствата в наказателния закон”, бе мнението на Златка Пехливанова.



Останалите три случая са по член 342, ал. 3 – за умишлено причиняване на телесна повреда или смърт, каквото е обвинението на Кристиан Николов, като тази разпоредба не се занимава с въпроса дали е употребен алкохол или наркотици. И при трите случая съдът през 80-те години е приел наличие на евентуален (косвен) умисъл, не на пряк, обясни адвокат Георгиев. Това означава, че водачът напълно е осъзнавал какви могат да бъдат последствията, но не е направил нищо, за да ги предотврати.

https://www.bgspomen.com/2020/12/1982-33-4-8.html

[Panzerfaust]

1984 година. Хасково: Най-дръзкият грабеж на банка

Изключително любопитно!

[Hatshepsut]

От кражби до Убийства: Криминалните престъпления в България (1944-1989)



Основна цел на настоящата разработка е да разгледа криминалните престъпления в периода 1944–1989 г. Освен да уловим и пресъздадем в цялост характеристиките им, ще се опитаме да представим по-подробно и четирите най-значими за човека видове сред тях – кражби на обществено и лично имущество, грабежи, изнасилвания и умишлени убийства. На базата на конкретни данни, преобладаващата част от които се публикуват тук за първи път, ще бъдат откроени и обяснени свързаните с тях тенденции, характерни за този динамичен и интензивен откъм политически и социални преобразувания период от българската история. Липсата на такава статистика прави възможно съществуването и използването на редица произволни и неотговарящи на действителността твърдения.

Освен това ще се опитаме да вникнем в причините за извършване на криминални престъпления, да опишем трансформацията както сред закононарушителите, така и на методите, които използват органите на МВР, Прокуратурата, Съдът и местата за изтърпяване на наказания в борбата срещу престъпността, и стремежа за ресоциализация на вече излежалите ефективни присъди граждани. Състоянието на самите органи на реда, в качеството им на основен фактор за осъществяване на превенция и разследване на извършените вече закононарушения, също е обект на подробно внимание на следващите страници. Детайлно ще се спрем на професионализма, финансовата и социално-битовата подсигуреност на милиционерите като част от мотивацията им за борба срещу престъпленията.

Автор: Стефан Иванов
Издател: Сиела
Година на издаване: 2024
Корица: мека
Страници: 464

https://www.ciela.com/ot-krazhbi-do-ubijstva-kriminalnite-prest-plenija-v-b-lgarija-1944-1989-g.html

[Hatshepsut]

Майор разстрелва две касиерки от универсален магазин и отмъква 100 хиляди през 80-те.в Толбухин

Милиционерът Живко Димитров разстрелва две касиерки от Универсалния магазин и свой познат в гр. Добрич (по това време гр. Толбухин) и отмъква 100 бона. Опитва да инсценира смъртта си, но не му се получава и колегите му го залавят.
На 10 февруари 1981 г. двете касиерки от универсален магазин Паша и Влайка трябва да отидат пеша до банката, придружени от двама старшини, тъй като носят голяма суми пари. В този ден 35-годишният майор има съвсем други планове. Поради висотата на чина си Живко освобождава двамата старшини, които са разпределени да вардят касиерките.

Те са две млади момчета и не могат да се възпротивят на разпореждането на майора.Живко, вече задействал коварния си план, качва двете жени в личния си автомобил „Москвич“. Касиерките носят със себе си 100 хиляди лева, което за онова време е извънредно голяма сума (заплатите са били по 120-150 лв. на месец).Майорът казва на Паша и Влайка, че иска да измери колко време ще отнеме да се отиде с кола до банката. Ще прецени дали парите да не се съпровождат с кола или полицейски конвой от съображения за сигурност.

Вече натоварил нищо неподозиращите си жертви в колата, милиционерът потегля. По едно време на касиерките им става ясно, че майорът не се е отправил към банката, а кара към околовръстното, напуска града. Казва им, че трябва да зареди бензин. Според някои източници той спира на светофар и застрелва от упор седящата до него касиерка. След това тръгва към село Бранище, където погубва и другата жена с куршум в главата. Според други и двете жени са затрити в околностите на селото, пише сайтът pronewsdobrich.bg . Подробностите около двете убийства са обгърнати в неясноти и до ден днешен.

Майор Живко решава да инсценира собствената си смърт след жестокото двойно убийство и кражбата на стоте хилядарки. Трябва му човек, който прилича на него, има подобно телосложение и ръст и никой няма да го издирва. След размисъл се сеща за свой познат турчин на име Себайдин.

Килърът се обажда на Себайдин и иска фиата му, за да отиде уж до Варна. Турчинът се отзовава веднага и в колата се качват той, Живко и приятелката му Пепа. „Първоначално мислех да заведа Себайдин до москвича и да го вържа за някое дърво.

Той обаче видя убитите жени и изрева от ужас. Аз се уплаших и стрелях в него. Трупът му се свлече наполовина вън от колата“, казва майорът по време на разпитите, проведени от колегите му. Протоколите от тях излизат наяве в третия брой на списание „Общество и право“ през 1992 г.

След като очиства и своя двойник, Живко слага на ръката му масивния си златен пръстен и часовника си. Опитва да подпали собствената си кола с трите трупа в нея. Надява се те да бъдат опожарени и трудни за разпознаване. Идеята е да внуши, че убитият е той самият. Всички са щели да търсят неизвестен извършител, а не него.

За съжаление на жестокия убиец това не се случва. Вероятно от вятъра, запалените шалчета, с които е искал да изгори автомобила, угасват. Колата не избухва, труповете не са опожарени и инсценировката на майора претърпява пълен крах.

В следващите часове той се крие в боровата горичка край Аксаково с приятелката си Пепа. После отиват във Варна. По-голямата част от парите оставя при Пепа, другите взема със себе си. Купува си дрехи. На приятелката си казва да отнесе пачките в родното ѝ село. Уговарят се по какъв начин да се чуват по телефона и се разделят.

Милицията открива колата-ковчег на 11 септември и колегите на Живко разбират за какво иде реч.

Осъзнават, че именно той е извършителят на трите убийства, и започват незабавно издирване. След известно време килърът е спипан във Варна и осъден на смърт.

Над сто ченгета го търсят

Тогавашният началник на Окръжното управление в Добрич е Стоян Иванов. 40 г. по-късно той споделя пред пронюздобрич колко са били потресени колегите на убиеца Живко. „Всички бяхме изненадани. Не вярвахме служител на МВР да направи такова нещо. Част от нашите действия бяха и да успокояваме хората, защото целият Толбухински окръг беше в стрес. Даже и след като го хванахме, хората не вярваха, че е заловен.“ По думите на Иванов над 100 служители на МВР са били ангажирани пряко със случая.

https://www.senzacia-bg.com/2024/03/100-80.html

[Hatshepsut]

Кои бяха престъпните и комарджийски сборища в София преди 1989 г.

„Почти всеки ден в сладкарницата на хотел „София” между 18 и 20 часа се събират комарджии – Боби Лудия, Чико, Пламен Тренев, Стефан Шкендов, Васко Черепа, Любо Дюсето, Гого Боянеца и други. Седят обикновено в последното сепаре до вратата за хотела или на последната кръгла маса. Играят със зарове, които хвърлят на масата. Парите се дават след всяко хвърляне. Когато идва сервитьорката за поръчки, спират. В момента най-много пари имат Боби Лудия и Стефан Шкендов.

Люсиен е един от редовните посетители на „София”, доста неприятна личност за всички, защото е непочтен и нечестен.” Това е написал в сведение до ДС агент с псевдоним Парфюма, зад който се крие митническият шеф Филип Александров. Миналото му на агент е разкрито от Комисията по досиетата, а в творчеството му на доносник има любопитни текстове, свързани

с видни столични тарикати-комарджии.

Покрай тези писания става ясно, че Държавна сигурност следи изкъсо Черепа и неговите партньори в комара. Хазартът, който е забранен в годините на соца, се играе не само в най-гъзарските столични заведения, но и в частни домове. При това Божков с приятели често се изнася за уикендите в градове в провинцията. Звучи като виц, но не е измислица, че покрай медийната популярност на Васил Божков тези дни, достолепна дама от град край столицата обяснила на съседките си. „Васко, заедно с Иво Карамански, навремето бяха редовни гости у дома. Идваха в петък, играеха карти на вързано с брат ми и други техни приятели. Васко си тръгваше чак в понеделник, призори вземаше влака за София. После много сме се чудили как се обърна животът му, колко богат стана, ама кой да предположи едно време. Държеше и на пиене!”.

Васил Божков, както и другите изтъкнати комарджии през соца, за чиято хазартна зависимост МВР е наясно, е сред редовните посетители не само в сладкарницата на някогашния хотел „София”, днес „Радисън”, но и в столичния бар „Медовина”. В средата на 80-те години, както може да се съди от съхранените архиви на МВР, милицията уж дебне комарджиите и в няколко други техни любими точки: в някогашния „Кристал”, в „Славянска беседа”, бара на парк-хотел „Москва” и на други култови места в града. На тези сбирки покрай хазарта те

кроят и извършват и разни шмекерии,

а също и криминални престъпления.

Годините минават и от средите на хазартаджиите, с които мята зарове и карти Черепа, излизат и едни от най-авторитетните  магураджии. Техният специалитет са измамите със стари пари и фалшиви златни монети.
Сред запазените документи от онези години в Комисията по досиетата е и списък на „постоянни играчи и чейнчаджии: Пачо Тренев, Васко Черепа, Емил Бореца, Рижавия, Македонеца, Трайчо Манекена, Веско, Боби Холандеца, Димата Руснака, Васил Пенчев, Люсиен, Иван Жабата”. Уточнено е още, че много често „горните се събират във входа между ресторант „Варна” и „София” и играят комар”.

https://socbg.com/

[Hatshepsut]

Убиецът на шестима студенти през 70-те Бранимир Делчев е разстрелян от конвоиращи милиционери

Тодор Живков лично се ангажира с чистенето имиджа на държавата и с лечението на жертвите от най-голямата кървава касапница в кампуса на България. На 28 декември 1974 година в съботния брой на най-големия наш ежедневник „Работническо дело“ е публикувано следното съобщение на Главната прокуратура:
На 25 декември 1974 година в 20:45 часа в Студентските общежития – Дървеница, е извършено убийство на шестима студенти, като 10 други са ранени. Между пострадалите един убит и трима ранени са чуждестранни студенти.

Близките на пострадалите са уведомени.

Задържаният убиец Бранимир Дончев Делчев, роден на 4 октомври 1957 година, ученик в 11 клас, е извършил убийствата на непознати нему студенти с незаконно притежаван пистолет. По предварителни данни убийството е извършено в болестно състояние на психиката.

Това публикува официално БТА.

Съобщението е сбутано на вътрешната страница, за да не бие на очи. В страната вече се носят слухове за кървавата баня, станала в сряда вечерта в София, и че престъплението е на етническа основа, тъй като има убити чужденци.

След касапницата в коридора на общежитието остават шест трупа, недоубитите умират по-късно в „Пирогов“. Тогавашният студент по българска филология Исмет Север успява да обезоръжи килъра с риск за живота си. Наръган с нож, бере душа в болницата, а Тодор Живков лично нарежда да му изпишат от Америка най-скъпия и модерен антибиотик. Прави опит и за чистене имиджа на държавата.

Навръх Коледа 1974 година 17-годишният Бранимир Дончев и приятелите му отишли на кино и гледали нашумелия по това време филм „Кръстникът“. След прожекцията момчето започнало да се държи странно и възбудено, да се оглежда и да обяснява, че трябва незабавно и по „заобиколни пътища“ да се прибере у дома, понеже някой го следял. Вкъщи Бранко грабнал оставения без надзор пистолет „Валтер“ на баща си Дончо Дончев, зам. генерален директор на ДСО „Стара планина“.

Както и една остра финска кама от богатата „хладна колекция“ на родителя си. Обзет от ревност, тръгнал да издирва братовчедка си, в която бил влюбен, в общежитието ѝ в Студентския град. Нахълтва в бл.1, стая 519, където виетнамският студент Ву Нон Суан празнува рождения си ден. Негови гости са сънародничката му Хун Тхай Лан и българският им колега Стефан. Превъртелият младеж ги нарича „жълти муцуни“ и заповядва на рожденика да изпие на екс чашата си. След което започва да стреля по тях. По стълбите Бранимир открива огън и по други студенти, като оставя след себе си локви кръв и трупове. Кървавата жътва приключва с екзекуцията на бременната в осмия месец Елена. Миг преди това е гръмнат от упор и съпругът ѝ Стоян, който се опитал да я защити с голи ръце.

Равносметката е смразяваща:

Шест трупа, двама смъртно ранени, които умират след това в болницата, и още осем простреляни и посечени от „финката“ на масовия убиец. Трагедията е толкова ужасяваща, че на 28 декември 1974 година вестник „Работническо дело“ е принуден да излезе с информация по случая в една от вътрешните си страници.

Българските власти се опасяват от протести от страна на чуждите посолства, както и от настроенията сред нашите студенти, които се готвели да организират протести с искания за смъртното наказание на убиеца. Затова ЦК на БКП пръв поема разследването на инцидента, а ДС го довършва в максимална секретност.

Първият следовател на 17-годишния килър е Богдан Карайотов. Заключението на петорната съдебномедицинска експертиза гласи, че Бранимир не трябва да носи наказателна отговорност за зловещото деяние, тъй като бил шизофреник. Касаело се за наследствена психическа обремененост, тъй като майка му била циклофреничка и по време на поредния пристъп се обесила на балкона с въжето за пране. Така и не се стига до истинските мотиви за чудовищното престъпление. Пред прокурора по делото Георги Бончев Бранко излага извратените си критерии за подбора на жертвите – те били фрицове, които той ликвидирал, след като ги разпознавал по сините очи. На 7 февруари 1975 година убиецът е конвоиран към лудницата в Ловеч. Край Ботевград арестантският автомобил отбива в черен път и спира до урва, заобиколена от малка горичка. Идеално място за бягство. Според официалната версия точно това се опитал да направи Бранимир, след като поискал да отиде по малка нужда. И естествено, е покосен от милиционерските куршуми.

https://www.senzacia-bg.com/2022/02/70.html