Грузинска православна църква

[Hatshepsut]

Грузинска православна църква


Герб на Грузинската православна църква

Грузинската апостолическа автокефална православна църква (на грузински: საქართველოს მართლმადიდებელი სამოციქულო ეკლესია) е християнска църква, една от 15-те автокефални части на Източноправославната църква. Това е една от най-старите християнски деноминации, чието основаване традиционно се свързва с мисията на апостол Андрей Първозвани в Колхида и Иберия през 1 век.

Към 2002 около 80% от жителите на Грузия се определят като православни. Към Грузинската православна църква принадлежат около 5 милиона души, като близо милион и половина от тях живеят извън страната. Църквата има 35 диоцеза и 512 църкви, обслужвани от 730 свещеници.

Православието е държавна религия в Грузия от 5 век. Особената роля на Грузинската православна църква в историята на страната е призната с текст от сегашната конституция, както и от специално Конституционно споразумение между държавата и църквата.

История

Според традицията, когато апостолите са изпратени да проповядват Евангелието на народите по света, апостол Андрей Първозвани отива в областите Колхида и Иберия. Според друга легенда апостол Симон Ханаански също отива в района на Кавказ и е погребан в Камани, село край днешния град Сухуми.

Първата грузинска епархия е основана в Ацкури, според традицията от апостол Андрей Първозвани. Най-старата известна църква е от началото на 3 век в Настакиси, село в Източна Грузия. От 303 Света Нина от Кападокия започва да проповядва християнството в Иберия и през 317 там то е установено като държавна религия от цар Мириан II и царица Нана. В Западна Грузия християнизацията е постепенна и приключва през 6 век. Християнството е прието за държавна религия в Егриси през 523. Свети Георги Победоносец е смятан за покровител на страната, откъдето идва и нейното наименования на много европейски езици (Georgia).

От началото на 4 век Грузинската православна църква е под юрисдикцията на Антиохийската патриаршия. Тя става автокефална през 466, когато епископът на Мцхета е издигнат до католикос на Картли. Между 6 век и 9 век страната претърпява културна трансформация с разцвета на монашеството. Сред известните центрове на християнската култура са Грузинският манастир в Синай, манастирът Ивирон в Атон, църквите в областта Тао-Кларджети, Бачковския манастир в Тракия и други.

През 1010 католикосът на Картли е издигнат до патриарх и започва да носи титлата католикос-патриарх на цяла Грузия. Монголските и турските нашествия между 13 век и 15 век се отразяват тежко на християнството в Грузия. От 15 век църквата, както и държавата, е разделена на две части, управлявани от отделен католикос-патриарх.

В началото на 19 век Грузия попада под засилващото се влияние на Русия. През 1811 Грузинската православна църква е лишена от автокефалния си статут и е подчинена на Руската православна църква. Въпреки съпротивата в страната, грузинският език в богослужението е заменен с руски.

След започването на Руската революция през 1917, грузинските епископи едностранно възстановяват автокефалността на Грузинската православна църква. Тази стъпка не е приета от Руската православна църква, както и от болшевиките, завладели страната през 1921. През следващите години Църквата е подложена на силни преследвания – голям брой църкви са затворени и стотици монаси и свещеници са избити.

Автокефалността на Грузинската православна църква е призната от Руската православна църква през 1943. Въпреки това, преследванията срещу религията в Съветския съюз продължават и след Втората световна война. През 1989 автокефалността на църквата е призната и от Вселенския патриарх.

Католикос-патриарх на Грузия

Патриаршеската катедрала Цминда Самеба в гр.Тбилиси

Грузинската православна църква се управлява от Свети синод, оглавяван от католикос-патриарх на цяла Грузия. Заемалите тази длъжност от възстановяването на самостоятелността на църквата през 1917 са:

Кирион II – (1917 – 1918)
Леонид – (1918 – 1921)
Амвросий – (1921 – 1927)
Христофор III – (1927 – 1932)
Калистрат – (1932 – 1952)
Мелкиседек III – (1952 – 1960)
Епрем II – (1960 – 1972)
Давид V – (1972 – 1977)
Илия II – (1977 – …(настоящ))

https://bg.wikipedia.org/wiki/Грузинска православна църква

[Hatshepsut]

За Грузинската православна църква, св. Нина и ръкописите на монах Гарбон


Централния вход на Патриаршията в Тбилиси

Лука Члаидзе

Съществува църковно предание за това, че когато апостолите хвърляли жребий и решавали кой и къде трябва да проповядва, Майката на Господа наш Иисус Христос пожелала да има свой жребий заедно с апостолите. На нея се паднала Иверия – северна за Палестина страна. Иверия, съвременната Грузия, се паднала по жребий на Пресвета Богородица, затова се нарича Грузия – „Първият дял на Пресвета Богородица“. Но Майката на нашия Спасител получила откровение, че тази земя ще бъде просветена от Светлината на светото Евангелие по-късно. По Промисъл Божий в Грузия отишли апостол Андрей Първозвани, апостол Матей и Симон Кананит, който днес почива на Новия Атон в Абхазия, в Грузия.

След проповедта на светите апостоли в Грузия държавата все още оставала езическа, макар че започнали да се появяват и първите християнски общини. Андрей Първозвани донесъл в Грузия чудотворната икона на Пресвета Богородица. Според преданието иконата била неръкотворна, още в Йерусалим Богородица, като благословила апостолите на служение, им дала своя образ за защита и помощ. Богородица наклонила към дъската своята Пречиста глава и нейният лик по чудесен начин да се отобрази върху дъската. В летописа „Картлис цховреба”, или „Животът на Картли (Грузия)”, има известие за цар Рев I, наречен от народа Праведни. При Рев I било забранено да се принасят живи младенци в жертва на боговете – четем у духовния писател Рафаил Карелин: „…Монасите се разположили в подножието на планината. В древност на това място се правели човешки жертвоприношения. Цар Рев Праведни забранил такива жертви в пределите на своето царство, но езичниците продължавали тайно да носят тук младенци, които бивали заклани, като се призовавали имената на демони.” Както пише летописецът, имал Рев в душата си вяра в Иисуса Христа.

И ето през четвърти век дошла от Йерусалим в Грузия, водена от Самата Пресвета Богородица, млада девойка на име Нина, дъщеря на  Завулон и Сосанна, сестра на Йерусалимския патриарх Ювеналий. В книгата на Михаил Сабинин „Пълно жизнеописание на грузинските светци” е написано подробно и за св. Нина и за това, как обърнала цар Мириан, който в началото искал да започне гонения против християните, но по молитвите на св. Нина бил по чудесен начин вразумен свише. Св. Нина искала да отиде в Рим, за да обърне към вярата светата царица Елена – същата, която после намерила Кръста на Спасителя и въздигнала храмове по цялата Света Земя: „Като изслушала всичко, казано от Ниофора (старицата, която я отгледала – б.м., Л.Ч.), св. Нина славословила и благодарила Бога и попитала старицата: „Къде е тази Северна страна и градът Мцхет, в който се намира хитонът на Господа наш?” Старицата ѝ отговорила, че град Мцхет се намира в Картлиния и че тази страна, както и Армения и прилежащите към тях планински страни, тъне в мрака на езичеството. Думите на наставницата ѝ останали дълбоко в душата на св. Нина. От този момент нататък тя не преставала да отправя горещи молитви към Пресветата Дева Мария да я удостои да види картлинската страна и да се докосне до хитона, който самата Майка Божия изтъкала за своя възлюблен Син, Господа наш Иисус Христос.

Пресвета Богородица откликнала на молбата ѝ. Тя се явила на блаж. Нина на сън и ѝ казала: „Иди в Иверската страна, в моя жребий, благовестявай там евангелието на Господа Иисуса Христа и ще намериш у Него благодат, и аз ще ти бъда покровителка.” На това св. Нина отговорила: „Как мога аз, слабата жена, да нося толкова велико служение на Христа и как мога да се уверя в истинността на това видение?” Пресветата Дева, като събрала кръст от пръчките на лозата, която растяла близо до килията на св. Нина, дала ѝ го и ѝ казала: „Вземи този кръст. Той ще бъде за тебе щит и ще те пази от всички видими и невидими твои врагове. С неговата сила ще забиеш там спасителното знаме на вярата във възлюбления мой Син и Господ, Който иска хората да се спасят и да стигнат до познанието на истината.” Св. Нина се пробудила и видяла в ръцете си кръста. От радост се обляла в сълзи, отрязала плитките си, обвила кръста с тях в знак на дълбоко благоговение. После развълнувана отишла при вуйчо си Ювеналий, по това време патриарх Йерусалимски, и му разказала как Божията майка ѝ се явила, показала му същия този кръст и му казала за даденото ѝ поръчение да отиде в Иверия за богоугоден подвиг.

Скоро св. Нина имала удобен случай да остави Йерусалим. Една жена от императорския двор, която пътувала от Рим за Ефес, по път се отбила в Йерусалим, за да се помоли на Господ в храма „Възкресение Христово” и да се поклони на Неговия Божествен Гроб. Старицата Ниофора, която се запознала с нея, я попитала: „Още ли пребивава в мрака на езическото суеверие царица Елена?” Онази жена ѝ отговорила: „Аз съм робиня на царското семейство и добре са ми известни даже душевните тайни на неговите членове. Мога със сигурност да ти кажа, че царицата има силно желание да приеме християнската вяра и да се покръсти.” Като чула това, св. Нина казала на своята наставница: „Изпрати мен при царица Елена. Ще се явя пред нея и ще ѝ разкрия истината за Христос и ще ѝ благовестя Евангелието на вечното спасение.” Зарадвала се на намерението на своята възпитаница Ниофора и побързала да го обяви пред патриарха, нейния вуйчо. Патриархът от своя страна изявил пълното си одобрение на молбата на св. Нина. Той повикал племенницата си, накарал я да се обърне с лице към светия олтар, на изток, и, като възложил ръце на главата ѝ, произнесъл: „Господи Боже преди всички векове! В Твоите ръце предавам това сираче, моята племенница, изпращам я да проповядва Тебе, Бога Иисус Христос, и славното Твое възкресение. Благоволи навсякъде, където нейните уста благовестят за Тебе, да бъдеш неин Спътник, дай ѝ мъдрост и сила на словото.” После патриархът се обърнал с молитва към Божията Майка и казал: „Пресвета Богородице Дево, Упование на всички християни, които идват при Тебе! Ето тази, която Ти си избрала за служение. Бъди ѝ винаги Покров, Защита и Ходатай пред Своя Син. Като я благославям да проповядва Евангелието, уповавам се на твоята милост.” После патриархът казал на св. Нина: „Възлюблено мое чадо! Като мъж, облечен в сила, изпращам те да проповядваш. Ще отидеш в далечната страна и при чуждото племе „даргвал завели” и „баркадул”, което по бранджки (галски) означавало – „хора богоборци и богопротивници.” След това светицата се простила със своята майка, поклонила ѝ се доземи. Майка ѝ, като осенила блажената Нина с кръстно знамение и се помолила, благословила я за предстоящия подвиг.

Блажената Нина се отправила в Рим заедно с онази пристигнала от Ефес жена от двора. Обръщането на цар Мириан – както пише Михаил Сабинин като изучил древните оригинални ръкописи, – било така: „цар Мириан бил на лов в Мухранската област. Сърцето му било във властта на невидим дух на злобата, който запалил в него любов към идоли и привързаност към огнепоклонство. Като си спомнил, колко той и целият му народ били усърдни в почитането на боговете, царят, като се обърнал към четирима свои събеседници, дълбоко въздъхнал и им казал: „Ние сме достойни за наказание от нашите богове, защото станахме лениви при изпълнението на своите задължения към тях. Навличаме си страшния гняв на нашите велики богове за това, че сме допуснали чародеи-християни да проповядват в нашата земя своята вяра. Ще изтребя с меч всички християни, които се кланят на кръста, а след това ние ще се започнем още по-усърдно да служим на нашите богове картлийски. Ще накарам тези християни да се отрекат от вярата в Христа, и съпругата си Нана, а ако тя не направи това, ако не поиска да остави вярата в разпнатия на кръста, то ще я възненавидя и ще я погубя заедно с останалите християни.”

Спътниците на царя похвалили неговото намерение, тъй като то било в съгласие с техните желания. Дълбоко в сърцата си те отдавна събирали злоба против християните, но, понеже забелязвали благосклонността на царя към тях, принудени били да мълчат. Ето защо сега побързали да похвалят царя за неговото намерение. След това царят, като обиколил всички Мухрански земи, се качил накрая на планината Тхоти, за да огледа оттам областите Каспи и Уплисцихе. Когато заедно с другите стигнал върха на планината, светлият ден внезапно се превърнал в тъмна нощ. Обзети от страх и като не можели да се видят един друг, ловците се изгубили. Дълго бродил царят сам през горите на планината, треперейки от ужас и призовавайки напразно своите богове на помощ. Когато почувствал, че всяка надежда за спасение е изгубена, той спрял на едно място и дълбоко се замислил. „Его, – казал си той, – колкото и да призовавам своите богове на помощ, те остават глухи за моите вопли, и сега аз, нещастният, загивам. Защо моите богове не чуват воплите на разтерзаното ми сърце? Току що се заклех да им служа с цялото си усърдие и преданост, как така те не искат да чуят предания си раб? Заради тях съм готов да извадя меч срещу християните…” Като казал това, царят отново се замислил. Спомнил си много чудеса и знамения, извършени със силата на Христовото име, как пред очите му св. Нина със силата на същото това име изцелила много болести, и много други неща си спомнил, и, като че се събудил от дълбок сън, царят извикал  високо: „Боже на Нина, разсей мрака от моите очи и ще изповядам Твоето име, ще издигна дървото на кръста и ще му се поклоня, ще Ти построя дом за молитва и ще бъда послушен раб на Теб и Твоята вярна ученичка Нина, която дойде от Рим!”

Едва царят произнесъл тези думи, мракът се вдигнал и се превърнал в ясен ден. Зарадван, царят бързо слязъл от коня си, обърнал се с лице на изток и като въздигнал ръце към небето, казал: „Ти, Боже над всички богове и Господи над всички господари, Бог, когото проповядва Нина! Славят Твоето име всички твари поднебесни и всички на земята. Ти ме спаси от гибел и разсея мрака от моите очи, сега познах колко Си благ и милостив към мене и сърцето ми чувства радост, утешение и Твоето приближаване към мен, Боже благословен! На това място за прослава на светото Твое име ще поставя дървото на кръста, и нека се помни това Твое знамение вовеки.”

Царят обозначил мястото, на което дал обет на Бога, и се отправил в столицата заедно със своята намерила се свита. Като влизал в града, царят викал високо: ”Въздайте всички слава на Бога на Нина, понеже Той е Бог преди всички векове и само Нему подобава слава вовеки”. Царица Нана, като узнала, че царят благополучно се връща от лова след настигналото го бедствие, излязла с множество народ да го посрещне в Кинздари и Гарта. Когато царят влизал в града, св. Нина стояла на обичайната си вечерна молитва в къщата. „С нея бяхме и ние, – разказва Сидония, – общо петдесет човека.” По време на влизането на царя в град Мхцета настанал смут, а царят гръмогласно извикал: „Къде е тази жена странница, наша майка? Нейният Бог е моят Избавител.” Когато доложили на царя, че тя е в своята къща и отправя вечерната си молитва, то той със своята свита се отправил към нея. Като приближил, царят слязъл от коня, влязъл в къщата, паднал в нозете на светицата и с умоляващ глас казал: „Удостой ме, о, майко моя, да призовавам името на твоя Бог и мой Спасител.” Св. Нина, докато го поучавала известно време в истините на вярата, не можела да сдържи сълзите си, които се леели като ручеи от очите ѝ от преизпълващата я огромна радост. Като гледал това, и царят заплакал, а след него царицата, а като гледал тях, плачел и ридаел целият народ. „Когато се сетя за нея, – казва Сидония, – тези свещени минути, и сега сълзи на радост неволно се изливат от очите ми.”

Скоро след това Мириан проводил посланици в Гърция при св. император Константин с молба да му изпрати свещеници. Св. Нина дала на посланиците писмо до императрица Елена. След пристигането си в столицата на Гръцкото царство посланиците разказали на императора и на другите за всички знамения и чудеса, които станали в Мцхета със силата Христова и молели да изпрати колкото може по-скоро йереи за увещание на народа. Св. Нина и нейните ученици до идването на йереите непрестанно поучавали народа ден и нощ, наставлявайки го на правия път, който води към Царството Небесно, и подготвяли хората за св. Кръщение.

Така станало покръстването и обръщането към Христос Спасителя на целия иверски (грузински) народ. През 337 година Църквата на Картли, Иверия, получила официален държавен статут под юрисдикцията на Антиохийския патриархат. Но вече във втората половина на V век при управлението на Вахтанг I Горгасали получава автокефалия. От 467 година Картли има свой патриарх – Петър е първи католикос на Картли. Грузинската православна църква днес наброява около 3 милиона души. Почти 80 % от населението на Грузия се смята за принадлежащо към Грузинската православна църква. Съществуват много грузински енории и в различни части на земното кълбо, в много страни по света.

Има също и много православни грузинци, и не само грузинци, но и хора от други националности, които са живели в Грузия и я смятат за своя родина, но живеят извън нейните предели, които имат възможност да посещават православните енории в страните, в които в момента живеят. За това дълбока благодарност и нисък поклон от всички грузинци пред всички братя християни, които с братска любов приемат в своите енории братя и сестри по вяра. Нека между тях има винаги Христова любов. Амин.

https://hristianstvo.bg/

[Hatshepsut]

25 март – денят на възстановяване на автокефалията на Грузинската православна църква


Грузинския патриарх Илия II

Денят на възстановяването на автокефалията на Апостолическата църква на Грузия е 25 март. Църквата на Грузия е апостолска. Според преданието, след Петдесетница, когато апостолите хвърлили жребия си и тръгнали по различни страни да проповядват, Грузия се паднала на пресвета Богородица, но по откровение на Спасителя, тя благословила свети Андрей Първозвани да отиде в Иверия вместо нея, като носи нейната икона със себе си.

Св. Андрей и св. Симон Кананит проповядват Христовото слово в Дидахара, Южна Грузия, а след това по цялото крайбрежие на Черно море, от юг на север. св. Симон Кананит останал в Абхазия и там загинал мъченически (погребан е в Анакофия). По различно време в Картли са били апостолите: св. Матия и св. Вартоломей. Светите мощи на ап. Матия почиват в Гонио, Аджария.

В началото на IV век, преди християнството да бъде обявено за държавна религия в Източна Грузия, на Запад, по-специално в Бихвинта, вече съществува църковна йерархия: епископът на Бихвинта присъства на Първия Вселенски събор.

Когато християнството е обявено за държавна религия в Рим, по време на управлението на светите равноапостолни Мириан и Нана, св. Нина идва да проповядва Божието слово в Грузия. Тогава, по молба на мирийския цар, св. Константин Велики изпраща епископ Йоан (през 325 г. Първият вселенски събор в Никея го избира за патриарх на Антиохия) с двама свещеници и трима дякони, които просвещават грузинците. Така се полагат основите на Грузинската църква. Избирането на Йоан за патриарх на Антиохия е причината Църквата на Грузия да се числи към Антиохийската патриаршия.

Под ръководството на светия цар Вахтанг Горгасли през 472 г. Петър е назначен за католикос на Картли, а Самоели за архиепископ. Той също така основава дванадесет епископии. „От тук започва управлението на католикосите“, пише авторът на „Кръстът на Картли“. Следователно от времето на Вахтанг Църквата на Картли има свой собствен църковен синод.

По време на управлението на император Константин Копроним и антиохийския патриарх Теофилакт, грузински богомолци пристигат в Антиохия от Картли и разказват на патриарха за тежкото положение на Иверийската църква: връзките между Картли и Антиохия са били прекратени поради страх от епидемия и поради това по времето н Антиохийския патриарх Атанасий, католикосът на Картли е бил избран без неговото благословение. Синодът на Антиохийската църква решил, че само патриархът има правото да ръкополага католикоса на църквата в Картли, като заедно с това църквата в Картли трябвало да получи миро от Антиохия и да плати 1000 жълтици за него. Освен това патриархът на Антиохия трябвало да бъде споменаван първи на богослужението в църквите на Картли.

Малко по-късно Апостолическата църква на Грузия получава правото сама да си вари миро благодарение на заслугите на достойния отец Ефрем Максверели. „По заповед на Ефрем в Картли е установено освещаването на миро“, пише Георги Мерчуле в „Житието на Григол Хандзетели“ (според изследванията и предположенията на архиепископ Анания Джапаридзе през ΙV век Грузинската църква приготвя и благославя миро в Мцхета, а от Антиохия са донасяни само веществата и „ароматите на мирото“.

Достойнството на автокефалията и апостолството на Грузинската църква е било защитено от богомъдрите грузински отци в различни времена. През XI век Антиохийската църква поставя въпроса за независимостта на Иверийската църква. След сблъсъка на атонските отци с патриарха на Антиохия Теодосий, биват изслушани грузинските монаси, служещи в манастира Иверон: „Не питайте каква е тяхната вяра“. Свети Георги Мтацминдели не само потвърждава апостолската чест на Грузинската църква, но и доказва нейното превъзходство пред Антиохийската църква: „Ние познаваме един Бог, и Той никога не ни е отхвърлял, а нашата родина никога не е била склонна към ересите… защото Петър е още там, за да се покорите на този, Който го прати, и на брат му Андрей, и вие да му се покорите“ (Антиохийската църква е основана от св. апостол Петър).

В борбата с мюсюлманския свят Църквата на Грузия учи, възпитава и духовно подхранва грузинците в продължение на векове.

Правният статут на автокефалната Църква на Грузия е неясно обяснен в член 8 от Георгиевския договор от 1783 г.: „Що се отнася до правата на Църквата на Грузия и кореспонденцията, според Синода на Русия, за това ще бъде написан друг член”.

През 1801 г. император Александър I подписва манифест, според който вековната държавност на Грузия престава да съществува и някогашната велика страна се присъединява към Руската империя под формата на две провинции.

След акта от 1801 г. губернаторът на Грузия грубо се намесва в делата на Грузинската църква. Скоро става ясно, че руското правителство възнамерява да премахне автокефалията на Грузинската църква и да я подчини на руския Синод.

На 10 юни 1811 г. Александър I пише до католикоса-патриарх на цяла Грузия Антоний II: „След присъединяването на Грузинското царство към руската държава, Грузинската църква също трябва да бъде обединена под настоятелството на Светейшия правителстващ Синод. Присъствието на католикос в Грузия би било несъвместимо със съществуващото синодално управление. Освобождавам ви от управлението на делата на Църквата на Грузия, като запазвате членството си в Светия Синод и титлата католикос”. Така автокефалията на Грузинската църква е премахната и Антоний II е заточен в Русия. Грузия губи своя цар и своя патриарх в рамките на десет години. Загубила политическата си свобода, Грузия губи и духовната си независимост.

Започват трудни години в историята на Грузинската църква. Тя се ръководи от руския Синод чрез поставен от него екзарх. През 1811-1817 г. това задължение се изпълнява от Варлаам Еристави. След него всички екзарси са руснаци. Липсата на познание за грузинския език и традиции, грузинските светци и празници, създава непреодолима бариера между грузинските православни християни и църковните ръководители. Взаимоотношенията се усложняват и от недостойното поведение на някои екзарси, които разграбват редките образци на грузинското златарство и обработка на емайл, оцелели след нашествията на враговете, и ги изпращат в Русия. Църковното управление е разрушено, като 24-те епархии, в които свещениците, заедно с паството, понасяли всякакви притеснения и лишения и дори жертвали живота си за отечеството, руският екзарх свежда до 5 епархии. Грузинската литургия и полифоничните грузински песнопения били заменени с руски. Само за няколко години Грузинската църква губи това, което е строила и събирала от векове.

Всичко това предизвиква гняв и недоволство сред населението. Този процес се засилва от ярко изразената антигрузинска дейност на екзарсите, въпреки факта, че благочестивите руски отци предупреждавали да не се води враждебна политика срещу традициите на Грузия, и се отнасяли с почит и уважение към земята на Божията майка и новопокръстените от апостолите.

Преди пристигането на император Николай I в Грузия, екзарх Евгений, под предлог на „санитарни съображения“, замазва с вар уникалните стенописи на Светицховли, Алаверди и Хертацмид. Павел Лебедев, заедно с ректора на семинарията Чудецки, ограбват иконата на Божията майка в Хахули и открадват златни и сребърни икони и други църковни предмети. Екзархът, след убийството на Чудецки, проклина грузинския народ от амвона на храма в Сион. Димитрий Кифиани публично изобличава екзарха и му казва, че няма право да остане духовен отец на нацията, която е проклел. Заради тези събития достопочтеният Мамулишвили е заточен в Ставропол и убит в навечерието на неговото освобождаване.

В началото на XX век лидерите на национално-освободителното движение на Грузия, заедно с грузинското духовенство, започват да работят за възстановяването на автокефалията на Грузинската църква. Напредничавата част от грузинското общество, под ръководството на св. Илия Праведни (Чавчавадзе, паметта му е на 20 юни), скоро поставя въпроса на официално ниво, като иска от губернатора Воронцов-Дашков да бъде обсъден въпросът за автокефалията на Грузинската църква. Царското правителство организира съвещание, на което с доклад излизат епископите Кирион и Леонид, както и професорите Александре Цагарели, Ал. Чачанашвили и Нико Мари. Темите на доклада на Кирион били: 1) грузинският църковен въпрос; 2) какво принуждава грузинците да се опитват да възстановят автокефалията на своята църква; 3) през коя година е дадена автокефалия на Иверия; 4) национално начало в църквата.

Грузинците настояват, че църковното робство е по-лошо от всяко друго робство, както и че премахването на автокефалията на Грузинската църква противоречи на каноните на Вселенските църковни събори.

Мнозинството на съвещанието е представено от проф. Глебовски, дякон Восторгов, Буткевич и техните последователи. Те отхвърлят справедливите искания на грузинското общество. Ситуацията става толкова напрегната, че Нико Мари напуска залата в знак на протест.

Свещеници и учени, борещи се за автокефалията на Грузинската църква – К. Цинцадзе, Н. Дурново и Т. Йордан, публикуват монографии, в които се обосновава необходимостта от независимост на Грузинската църква.

На 12 (25) март 1917 г. грузинското духовенство на извънреден събор приема документ със следното съдържание: 1) от този ден нататък, от 12 март, се възобновява автокефалията на Грузинската църква; 2) временно, преди избора на католикос, епископ Леонид от Гурия-Одиша е избран за глава на църквата; 3) управлението на Грузинската църква е поверено на изпълнителен съвет, който включва както духовници, така и миряни.

През септември същата година Грузинската църква, след 106-годишно принудително прекъсване, отново избира католикос-патриарх. Тази чест и този кръст се падат на еп. Кирион, неукротим борец за автокефалия, който по-късно е жестоко убит в манастира Мартефави.

По Божия воля автокефалията на Грузинската църква е призната от всички православни църкви по света, но липсва писмено доказателство за това признание, поради което нашите свети предци често трябваше да се борят, за да доказват независимостта на многострадалната Грузинска църква.

С Божията намеса и неуморния труд на католикоса-патриарх на цяла Грузия Илия II, през 1990 г. Вселенската патриаршия официално призна и обяви автокефалията на Грузинската църква. На 4 март същата година, в деня на празника Тържество на Православието, архиепископът на Константинопол и Вселенски патриарх Димитрий тържествено връчи на католикоса-патриарх на цяла Грузия Илия II томосът за признаване и утвърждаване на автокефалията на св. Православна църква на Грузия и признаването и утвърждаването на титлата Патриарх на нейния глава.

Това беше голяма победа и велика радост. Цяла Грузия откликна на това събитие. Както отбеляза Негово Светейшество, Блаженият католикос-патриарх на Грузия Илия II, това беше тържествено и окончателно признание на независимостта на Грузинската църква.

https://hristianstvo.bg/

[Panzerfaust]

Православните им "братя" руснаци са им осигурили чудно управление. Вместо да се поучат от този най-стар православен народ, приел християнството много преди тия северни варвари, те с нагайката, както навсякъде. После защо всички ги мразят.