Императоръ Юлианъ Апостатъ

[Nordwave]

Винаги съм обичал историята. В най-трудните си моменти обикновено посягам към биография на някоя бележита личност -  това ми дава сили  и вдъхновение да преодолея кризата. Героичните примери от миналото вдъхновяват, в сравнение с това, което са изживяли древните, нашите ежедневни проблеми  изглеждат незначителни.
Много са историческите личности, на които се възхищавам, но има една от тях, която ми е по-скъпа от останалите - римският император Юлиан.
За пръв път чух за него още в ранните си ученически години. По някакъв повод класната ми спомена, че "имало един император, който тръгнал да връща езичеството". По-късно от дядо ми научих, че това бил последния велик император, след чиято смърт Римската империя тръгнала към своята гибел. Но истински се влюбих в тази личност едва след като прочетох едноименния роман на Гор Видал. Този достоен човек без съмнение е един от бележитите писатели на XX век, а според мен ,,Юлиан" е неговият шедьовър. Прочетох романа в труден период от живота си. Бях на 24 години, изживявах една много трагична любов, работех на три места, все още следвах, отделях за сън не повече от 2-3 часа на денонощие. Понякога светът ми изглеждаше черен, често се прибирах в нас към 4 след полунощ, а излизах отново в 6.00. И въпреки този натоварен режим всеки ден отделях малко време и за книгата на Видал.
Паметник за доблестния живот на Юлиан е ,,Римска История" на Амиан Марцелин. Дълго време заради това, че е последния император езичник той е очернян, но с настъпването на Ренесанса и Просвещението оценката за личността му се променя. Взхищението си от него не крият Монтен, Волтер, Хелвеций, пруският крал Фридрих Велики, Ницше. В първата половина на XX век впечатляващ роман за Юлиан пише Дмитрий Мережковский.
С какво ме завладя образът на  Юлиан? Всеки от нас знае колко е лесно да бъдеш добър когато си на дъното, когато нямаш власт и си зависим от другите и колко малко хора съхраняват добродетелите си когато се издигнат и вече те диктуват събитията. Юлиан е ярко изключение – той запазва самообладание в борбата с многобройните си външни и вътрешни врагове. Никога не си позволява жестокости както своите предшественици на трона Константин Велики и Констанций. Винаги е поставял дълга към отечеството над всичко.  В своя Философски речник Волтер пише: ,,Юлиан е имал всички качества на Траян, с изключение на наклонностите, които дълго време са били прощавани на гърците и римляните, всички добродетели на Катон, но без неговото упорство и раздразнителност; всичко, което е будело възхищение у Юлий Цезар, но никой от пороците му; притежавал е целомъдрието на Сципион. Изобщо бил е равен на Марк Аврелий – най-великия човек."


Флавий Юлиан е роден 331 г. в Константинопол. Племенник е на Константин Велики и братовчед на тримата управлявали след него негови синове Константин II (337-340), Констанс (337-350) и Констанций (337-361). Детството му минава под сянката на страха от Констанций, който, боейки се за престола, ликвидира баща му Юлий Констанций и по-големия му брат Гал. Нарочно го държат далеч от политическата и военната арена като юноша и младеж и нарочно не му пречат да се занивва с философия и риторика.

През 355 г. Констанций го изпраща да се справи с германските набези в Галия. Победите му срещу тях му спечелват нужния авторитет и влияние. Преминава Рейн и възстановява укрепленията направени от император Траян.

Когато през 361 г. недоволните от решението на Констанций да прехвърли най-добрата част от западния контингент, войниците провъзгласяват Юлиан за имперотор, той не се възпротивява и се вдига на война срещу своя омразен братовчед. По пътя на Изток, вече на Балканския полуостров, той научава за внезапната му смърт (03.XI.361) и тъй безкръвно получава императорската титла.

Управлява само 18 месеца, но със замах, изпълнен с амбицията да върне стария ред. Негов идеал са императори от династията на Антонините и преди всичко Марк Аврелий. Прогонва евнусите от двореца, заобикаля се с делови хора и учени, опростява дворцовия порядък, премахва церемониала въведен от Диоклециан и подсилен от Константин и синовете му. Възстановява религиозната търпимост. Юлиан полага огромни усилия да върне старите римски култове, традиции и обичаи.
В личния си живот Юлиан не е щастлив -  роднините му са избити, а неговите деца умират още при раждането им. В деня когато западните легиони го провъзгласяват за император от този свят си отива неговата съпруга.

Бил е удивително енергичен, разделял е нощта на три части. Най-малката от тях е посвещавал на на съня, а другите две на философията и държавните дел.

Заплахата от Персия го принуждава да предприеме поход на Изток. Водени от Юлиан, римските войски навлизат дълбоко във вражеска територия. На 26 юни, 363 година при една схватка императорът се впуска да преследва отстъпвашия враг, но е поразен от копие, което го пронизва в гърба. Опитвайки се да го извади той порязва ръката си и след един ден умира от загуба на кръв. Той никога не е произнасял приписваната му фраза: ,,Галилеецо, ти ме победи". Смъртта на Юлиян остава загадка и до днес. Съществуват няколко версии за нея:

1.Копието е хвърлено от римски войник, който е християнин

2.Копието е хвърлено от персиец

3.Лично Христос е насочил копието от небето


Тежко ранен и усещайки, че губи сили, 32 годишният Юлиан произнася своята знаменита предсмъртна реч –  достойна за истински мъдрец:



,,Приятели, напускам този свят твърде навреме и със задоволство връщам този живот на създателя, по негово искане, както всеки честен човек посреща задълженията си, когато дойде да ги плати. Не тъгувам при мисълта, че ви напускам, защото от философията научих, че душата е по-щастлива от тялото и затова, когато по-добрата част от нас се откъсва от по-лошата, човек трябва да се радва, а не да скърби. Не трябва да забравяме, че на най-великите хора боговете даряват смъртта като върховна награда. Уверен съм, че този дар ми се поднася, за да не отстъпя пред известни трудности и да не понеса един ден позора на поражението. В края на краищата скръбта може да поеди само слабостта, тя бяга пред силата. Не съжалявам за нищо сторено от мен. Не ме измъчват угризения за големи злодеяния. Както преди да бъда издигнат до принципата, така и след това, запазих собствената си дарена от бога душа и не я опетних с никакво тежко престъпление или поне така ми се струва. Не проявих крайности при управлението на империята. Водех война и сключвах мир само след дълго обмисляне, като съзнавах, че успехът и грижливата подготовка не вървят непременно ръка за ръка, тъй като боговете имат последната дума и те определят крайния изход на нашите начинания. И все пак, вярвайки, че целта на справедливото управление е благоденствие на народа и сигурност на държавата, аз винаги както знаете, съм бил склонен към мирно разрешение на въпросите, като никога не съм се отдавал на онази невъздържаност, която похабява делата и благодеянията ни.

Радвам се, че държавата подобно на строг родител толкова често ме излагаше на опасност. Бях принуден да бъда силен, да не отстъпвам, да устоявам на бурите на съдбата, макар, че знаех какъв ще бъде краят ми: отдавна един оракул ми предсказа, че ще умра на бойното поле. Благодаря на Хелиос за тази добра смърт, тъй като хора в моето положение се борят да не умрат позорно от ножа на заговорници или още по-лошо, от дълга и бавна болест. Щастлив съм, че умирам победител, че съм почетен боговете, които са ме намерили достоен за такава благородна смърт. Защото човекът, който не желае да умре тогава, когато се налага, или се опитва да избяга когато настъпи часът му, е слаб и страхлив..."
Преди да издъхне Юлиян говори още малко с приятелите си – за платоновия диалог Федон.

Ето и няколко интересни мисли на императора-философ:

По-добре е да живеем правилно малко време, отколкото зле - много време.


Истинското приятелство се гради преди всичко върху равенството, а след това върху искреното и непресторено възхищение, което един благ, умерен и умен човек изпива към друг човек, издигнат от събдата и от разума си, и в замяна на това спечелва неговата обич.


Доброто образование според нас не е в пищното благозвучие на думи и реч, а в здравото състояние на един трезв ум и във верния аршин за добро и зло, красиво и грозно.


Просвета, а не наказания са нужни на неразумните, убеден съм в това.


Присъщо на дойстойния и великодушния мъж е "да понася хули, но сам да не хули".


Първото нещо, което трябва да знае един управител, това е справедливостта, подир нея - добротата и човещината към хората, достойни за по-добро отношение.


Опознаването трябва предхожда приятелството, а впечатленията - опознаването.


За ден само остаряват ония, които са обзети от силна страст.

Смъртта е един непрекъснат покой, а животът, напротив е изпъстрен с много болки и много радости, човек ту се издига, ту пада. Неизвестен мъдрец

[Hatshepsut]

Голяма част от написаното в началото на горната статия важи и за мен 
Римският император Юлиан е една от любимите ми исторически личности, а романът "Юлиан" на Гор Видал - един от любимите ми исторически романи, бих казал - образец за исторически роман. Що се отнася до другия роман на Дмитрий Мережковски "Смъртта на боговете. Юлиан Отстъпник", аз съм чел и него, но не ме впечатли особено. Чел съм и писмата на Юлиан.

Безспорно Юлиан е една интересна личност, за мен той е един от последните велики римляни. Жалко, че е управлявал толкова кратко време и е загинал млад.
Няма да се впускам в исторически спекулации, защото в историята няма "ако".
Все пак, ще направя сравнение с един от неговите наследници на престола - Теодосий I (379-395). Той е сложил край на единството на Империята - в своето завещание той разделя империята между двамата си синове - Аркадий и Хонорий. Обаче същият Теодосий I е водел политика, угодна на християнската Църква, поради което е бил наречен "Велики", въпреки че нищо велико не е извършил през своето управление. А в същото време Юлиан е заклеймен като Апостат (отстъпник), защото е отстъпил от християнската вяра.

[Hatshepsut]

Юлиан Апостат

Флавий Клавдий Юлиан (на латински: Imperator Caesar Flavius Claudius Iulianus Augustus) е римски император от 360 до 363 година и племенник на император Константин I Велики (307-337). Известен също като философ, интелектуалец и писател, той е последният езически император на Рим, наричан от християнската историография с името Юлиан Апостат (Юлиан Отстъпник).

Като дете Юлиан станал свидетел на убийството на семейството си, поръчано от братовчед му Констанций II, който през 337 г. станал император. Както самият Юлиан споделя, от този момент се зародил скептицизмът му спрямо християнството. Той и брат му Констанций Гал, били отгледани в имението Мацелум, в Кападокия, където получават християнско възпитание.

Констанций II дава разрешение на Юлиан да продължи образованието си, като се е смятало че той ще бъде подготвян за духовник. По време на обучението си в прословутата през античността академия на Атина, Юлиан се запознава с Григорий Богослов и Василий Велики, които по-късно стават епископи и се опълчват на неговата антихристиянска политика. Юлиан опознава древната философия и религия, общува с езически мислители, възприема идеите им и започва да води двойствен живот, ставайки прикрит последовател на митраизма и неоплатонизма.

Възкачване на трона

След като Констанций Гал бива провъзгласен за Цезар на Изтока през 351 г. и по-късно, в резултат на придворни интриги, е екзекутиран от Констанций II, през 355 г. Юлиан е повикан в императорския двор в Милано, където Констанций му дава титлата Цезар на Запада. Констанциевата сестра Елена става съпруга на Юлиан.

Младият Юлиан е изпратен в Галия, за да защити провинцията варварското нашествие. Смятало се че, поради неговата неопитност в битките, Юлиан нямало да се справи, или ще загине. В следващите години като цезар Юлиан воюва срещу нахлуващите в Империята германски племена и постига неочаквани успехи, въпреки първоначалната липса на опит. Той връща Кьолн под имперска власт през 356 г., отблъсква алеманите и пленява вожда им Хнодомар в битката при Страсбург през 357 г., подсигурявайки безопасността на имперската граница по река Рейн за следващите години.

Юлиан печели симпатиите на народа и войниците, което буди безпокойството на император Констанций II. През 360 г. Констанций изисква от Юлиан да му изпрати най-добрите галски отряди в подкрепа на източните провинции, което предизвиква военен бунт, довел до възкачването на Юлиан на императорския трон.

Гражданската война е избегната единствено поради смъртта на Констанций II, към края на 361 г.

След внезапната смърт на Констанций II в Киликия, Юлиан е признат за законен император на 3 ноември 361 година. При пристигането си в Константинопол той показва намерение да следва съвсем различна политика от тази на предходника му. Юлиан незабавно съкращава раздутите разходи в императорския двор, намаля броя на придворните служители и масово уволнява корумпираните евнуси. Осъжда на смърт влиятелният евнух Евзебий, който е стоял зад много от несправедливите решения на Констанций, включително и спрямо самия Юлиан.

Златна монета (солид) на Юлиан Август

Религиозна политика

При възкачването си на престола Юлиан прекратява преследването на езичниците и разрушаването на храмовете им. Макар император Константин I да обявил християнството за равноправна религия, а не за официална и единствено разрешена, по времето на неговото управление и това на наследниците му, било забранено да се поддържат езическите светилища. Много храмове бивали директно разрушавани, а поклонниците в тях — избивани, и всичко това било част от негласна вътрешнодържавна политика. В отговор, след встъпването си във власт, Юлиан предприема подобни мерки срещу християнските свещеници и църкви. Последните той присмехулно нарича ,,костници", защото често пазели мощи на светци, а самия Исус Христос наричал просто ,,Галилееца", отричайки божествената му същност. Заради отричането си от християнството и връщането към езичеството Юлиан е наречен от християните с прозвището Апостат (лат. Apostata – ,,Отстъпник").

Юлиан Апостат председателства религиозен събор
(картина на Edward A. Armitage, 1875)

В своя едикт за толерантността от 362 г., Юлиан разпорежда да бъдат отново отворени езическите храмове, да бъде реституирана храмовата собственост и да бъдат върнати прогонените от църквата епископи. С едикта си за училищата, императорът забранява на християнски преподаватели да използват езически ръкописи. При пристигането на Юлиан в Антиохия храмът на Аполон бил изгорен, за което той обвинява християните и затваря главната църква там.

Юлиан Апостат е крайно непопуярен сред християните в империята и е особено ненавиждан от висшето духовенство, което било свикнало да приема значителни облаги от предишните императори на Константиновата династия. Демонстрираната от императора религиозна посветеност и неприкритата му привързаност към ретроградните философии на отминаващата древност, остават недоразбрани сред масата от населението, будейки подигравки и недоверие. Не среща достатъчно силна подкрепа и мечтаното от Юлиан възраждане на античният паганизъм, под формата на нов синкретичен култ, смесващ идеи и елементи от различни други религии.

Поход на изток


Източният поход на Юлиан Апостат

През март 363 г. Юлиан се отправя на амбициозен военен поход срещу Сасанидска Персия, решен да отърве Римската империя от опасния съсед на изток. В началото кампанията е успешна за римляните, но впоследствие се появяват сериозни затруднения и Юлиан прекратява настъплението на армията си в Месопотамия. Под командването на Юлиан легионите окупират персийската територия по течението на р. Ефрат и побеждават сасанидите на Шапур II пред стените на столицата Ктезифон (май 363 година). Въпреки победата войските на Юлиан не са в състояние да превземат крепостта и след известно колебание той решава да започнат отстъпление. Според източниците, император Юлиан загива в случайна схватка с персите близо до Ктезифон. Уверен в победата си той влязъл в бой без доспехи и бил фатално ранен от копие (юни 363 година). Според съвременника му Либаний, императорът бил убит от свой войник — християнин, по религиозни подбуди.

Популяраната фраза "Ти победи, Галилеецо!", Юлиан никога не е изричал. Това са думи на Теодорети, написани век след смъртта на императора, а фразата нашумява покрай произведението на викторианския поет Алджърнън Суинбърн "Химнът на Прозерпина", издадено през 1866 г.

Творчество

Написаното от него, дори само това, което е устояло на християнския набег, не е никак малко. При това повечето е създадено в годините на административна заетост, последните от живота му. Енергичен и пламенен, той твори бързо, за деня. Квалификацията публицистика би могла да изглежда вярна, отнесена не само към писмата му.

Интересен документ за синкретизма в религиозното мислене на онова време представляват двете речи ,,Към царя Слънце" и ,,Към майката на боговете". Други две, които оборват възгледите и начина на живот на киниците, са вече истинска публицистика. Написани са по конкретен повод — след публични проповеди на киници, чути от Юлиан. Автор и на епиграми, той създава и две прозаически сатири — едната писана в Константинопол в 361 г. и наречена ,,Цезарите", представя в критична светлина императорите християни от неговата династия, особено Константин I, а другата, създадена в началото на 363 г. в Антиохия и озаглавена ,,Мизопогон", или ,,Враг на брадите", дава отговор на критиките, с които бил посрещнат от силно похристиянчената Антиохия между другото и за това, че по подражание на Адриан, пионера на елинската култура във II век, Юлиан носел брада.

За съжаление между унищожените творби е по-голямата част от съчинението му ,,Срещу галилеяните", написано въз основа на документи и раннохристиянски източници, на свой ред също недостигнали до нас. Сборникът с частни писма образува най-живата част от неговото писмено дело. Най-ранните са писани в последните години на Юлиановото цезарство в Галия, а най-късните са от времето на престоя му в Антиохия, преди да се отправи към гибелта си на изток.

Животът на Юлиан се явява вдъхновение и основна тема в едноименния исторически роман на американския автор Гор Видал, написан през 1964 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Юлиан_Апостат

[Hatshepsut]

Един автентичен текст, писан от император Юлиан:

За свещените изображения - император Юлиан

"Нека всеки от нас има следните отправни правила – благоговение пред  боговете, добросърдечие към хората, чистота във всичко, което докосва тялото ни – за да изпълни делата си с благочестие, опитвайки се да напои душата си винаги с благочестиви помисли за боговете, съзерцавайки храмовете и статуите им с особена почит и преклонение, изпълнен със свети чувства, сякаш вижда самите богове пред себе си. Наистина, и статуите, и олтарите, и съхраняването на вечния огън, с една дума – всички подобни неща са били установени от нашите бащи като символи за присъствието на боговете, не за да превръщаме тези символи в богове, а аз да почитаме боговете чрез тях. И тъй като ние живеем чрез тялото си, трябвало е и почитанието ни към божествата да бъде телесно; но те самите са безтелесни и затова нашите бащи първо са ни посочили като божи образ вторичния род богове, който произхожда от първичния и се носи из цялото небе околовръст. Но тъй като култът и към тези божества не би могъл да бъде телесен (защото те по природа нямат нужда от нищо), на земята бил изнамерен трети вид божи образи, към които ние можем да насочим нашите свещенодействия, за да спечелим благоразположението на боговете. Както някои, които обгръщат с внимание изображенията на царете, макар те да нямат нужда от това, в края на краищата привличат към себе си тяхната благосклонност, така и онези, които обграждат с почит статуите на боговете, въпреки че самите богове нямат никаква нужда от това, в края на краищата измолват тяхната закрила и покровителство. А белег за истинска святост е стремежът да направим това, което е възможно; и е съвсем ясно, че ако осъществим този си стремеж, доказваме в най-висша степен искреността на нашите свети чувства; а ако се отнасяме с пренебрежение към възможното, а после се преструваме, че се стремим към непостижимото, то и тогава е ясно, че не гоним недостъпното, а презираме изпълнимото.
А още по-малко имаме право да предполагаме, че щом божеството не се нуждае от нищо, значи, няма нужда нищо да му даряваме. Та то не се нуждае и от сладкодумието на хвалебствените речи. Тогава какво? Значи ли това, че трябва да го лишим и от тях? В никакъв случай. Тогава не бива да го лишаваме и от почетните за него свещенодействия – чест, узаконена не от три, нито от три хиляди години, а от корена на вековете у всички народи по земята.

Та когато съзерцаваме статуите на боговете, в никакъв случай не бива да смятаме, че са камъни или пък дървета, нито пък че олицетворяват самите богове. Нали не казваме, че изображенията на царете са дърво, камък или бронз, още по-малко – че представляват самите царе, а че са техни изображения. И който обича царя, с удоволствие разглежда образа на царя, който обича детето си, с удоволствие разглежда този на детето си, който обича баща си – този на своя баща. Следователно онзи, който обича боговете, изпълнен със свети чувства и в същото време с трепетен страх пред втренчения в него неясно откъде божи поглед. Ако пък някой мисли, че те трябва да са неразрушими само защото веднъж са били наречени изображения на боговете, то такъв човек ми изглежда съвсем плиткоумен. За такова нещо би трябвало те да не бъдат сътворени от човек. Творението на мъдър и почтен мъж спокойно може да бъде съсипано от един пропаднал и невежествен човек. А създадените от самите богове живи образи на тяхната невидима същност – носещите се околовръст из небето богове – остават винаги вечни във времето. Затова нека никой не изпитва съмнение в боговете при гледката или мълвата как някои се гаврят с изображенията и храмовете им. Та хората не са ли убивали неведнъж забележителни мъже като Сократ, Дион или великия Емпедотим? Сигурен съм, че боговете особено са се грижели за тях. Но забележете, че те съзнават преходността на човешкото тяло и затова са склонни да отстъпят на природата и да ги оставят да си отидат, но след това са потърсили възмездие от убийците. Същото очевидно се случи и в наши дни с всички светотатци."

 Юлиан. Писма, прев. Владимир Атанасов, София 1983, стр. 83-85

http://threskeia.blogspot.com/2012/09/emperor-julian-on-sacred-images.html