Кръстьо Станишевъ

[Hatshepsut]

Кръстьо Станишев


Кръстьо Станишев (1933-2019)

Кръстьо Иванов Станишев е български поет, преводач на поезия, автор за деца. Издал е над четиридесет книги за деца и няколко десетки – преводна поезия от руски и немски.

Кръстьо Иванов Станишев е роден на 12 май 1933 година в град Бургас в семейство на бежанци от Егейска Македония. Завършва Българска филология в Софийския университет. Работи като редактор във в. ,,Литературен фронт", сп. ,,Родна реч", издателство ,,Български писател", директор е на издателска къща ,,Цанко Церковски" от 1991 до 1997 година.

Първият пълен превод на Гьотевия ,,Фауст" (I, II ч.) е негово дело (1980). Превежда поезия предимно от немски (поети от 17 до 21 век), между които: Мартин Опиц, Андреас Грифиус, Фридрих Готлиб Клопщок, Фридрих Хьолдерлин, Новалис, Едуард Мьорике, Николаус Ленау, Николаус Велтер, Вилхелм Сабо, Йозеф Лайтгеб, Томас Бернхард, Алоис Фогел, Кристине Лавант, Фридрих Дюренмат, Кристине Буста, Рудолф Хенц и много други. Отличаван е с множество български и международни награди за поезия, поетически превод и детска литература. Член на СБП. Почетен гражданин на град Бургас (2004).

Кръстьо Станишев е автор на повече от петнадесет поетични книги, между които: ,,Лицето на света" (1960), ,,Виждане" (1965), ,,Въведение" (1967), ,,Митология" (1968), ,,Любовна грижа" (1974), ,,Отворени врати" (1979), ,,Крипта" (1980), ,,Свидетел на душата" (1983), ,,Помилуй нас" (1998), ,,Грабнат на облак" (1999), ,,Понтийски елегии" (2003), ,,Елегии" (2008) и др.

Библиография

Поезия

Лицето на света. 1960.
Виждане. 1965.
Въведение. 1967.
Митология. 1968.
Любовна грижа. 1974.
Отворени врати. Избрано. 1979.
Крипта. Исторически стихотворения. 1980.
Свидетел на душата. Избрани стихотворения. Български писател, 1983, 156 с.
Кой ще каже. 1984.
Селска къща. Стихотворения. 1985.
Лично стопанство. Стихотворения. 1988.
Отворени врати. 1989.
Помилуй нас. 1998.
Грабнат на облак. 1999.
Понтийски елегии. 2003.
Елегии. Избрани стихотворения. 2008.
Глас в пустиня. Нови стихотворения. 2011.

Литература за деца

Синьото море. 1961.
Смела звезда. Стихотворения за пионери. 1965.
Въртележка. Стихове за деца. 1967.
Книжни лодки. Стихотворения за деца. 1967.
Звездичка с крила. Поемка. 1969.
Тичай, слънце. Стихотворения за деца. 1969.
Облак ранобуден. Стихове за деца. 1970.
Славното пътуване на храбрата капка. Стихотворения. 1970.
Ключе за устата. Стихотворения за деца. 1971.
Фенер вълшебен. Стихотворения за деца. 1973.
Дървен меч и книжна шапка. Стихотворения за деца. 1974.
Нужни-задружни. Стихове за деца. 1974.
Солунските братя. Исторически разказ за деца. Отечество, 1975 (2 изд. 1976), 32 с.
Къща с човече. Стихотворения. 1976.
Птицата на твоя покрив. Стихотворения за деца. 1976.
Пътуващият цирк. Приказки. 1976.
Врана с прана перушина. Стихове за деца. 1977.
Кратки загадки. Стихотворения. Худ. Ана Тузсузова. Български художник, 1977, 16 с.
Папагалът Бонифаций и други приказки за птици. Худ. Никифор Русков. Български писател, 1978, 79 с.
Знайни-незнайни. 1979.
Пазители на Водния дух. Роман за деца. Български писател, 1979, 103 с.
Хитрата снежинка. 1979.
Умно паяче. 1981.
Перо от птица прелетна. Народна младеж, 1981, 148 с.
Верен брат бъди ми. Стихотворения за деца. 1982.
Питанки-скританки. 1983.
Шапка на жабка. 1983.
Ни тук, ни там. Гатанки и залъгалки. 1984.
Папагалски приказки. Народна младеж, 1984, 159 с.
Вълк във влак. Гатанки, залъгалки и весели стихове за деца. 1985.
Цар с магарешки уши и други весели истории. Български писател, 1986, 74 с.
Щур щурец. 1986.
Лесна азбука. Български художник, 1987, 42 с.
Сто стоножки. 1988.
Нищо нещо. гатанки. 1989.
Празноглавче. 1989.
Раче щураче. Гатанки и весели стихотворения за деца. Худ. Костадинка Измирлиева. Ведрина, 1993, 63 с.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Кръстьо Станишев


Кръстьо Станишев е роден на 12.05.1933 г. в град Бургас. Дипломиран филолог. Поет, преводач на поезия, автор за деца. Автор на петнадесет поетични книги, между които: ,,Лицето на света" (1960), ,,Виждане" (1965), ,,Въведение" (1967), ,,Митология" (1968), ,,Любовна грижа" (1974), ,,Отворени врати" (1979), ,,Крипта" (1980), ,,Свидетел на душата" (1983), ,,Помилуй нас" (1998), ,,Грабнат на облак" (1999), ,,Понтийски елегии" (2003), ,,Елегии" (2008) и др. Издал е над четиридесет книги за деца и няколко десетки – преводна поезия от руски и немски. Първият пълен превод на Гьотевия ,,Фауст" (I, II ч.) е негово дело (1980). Превежда поезия предимно от немски (поети от XVII до XXI в.), между които: Мартин Опиц, Андреас Грифиус, Фридрих Готлиб Клопщок, Фридрих Хьолдерлин, Новалис, Едуард Мьорике, Николаус Ленау, Николаус Велтер, Рудолф Хенц, Вилхелм Сабо, Йозеф Лайтгеб, Томас Бернхард, Алоис Фогел, Кристине Лавант, Фридрих Дюренмат, Кристине Буста, Рудолф Хенц и много други. Отличаван е с множество български и международни награди за поезия, поетически превод и детска литература. Член на СБП. Почетен гражданин на гр. Бургас. Умира на 2 януари 2019 г.

https://literaturensviat.com/?p=16632

[Hatshepsut]

ПОЕЗИЯТА НА КРЪСТЬО СТАНИШЕВ

Светлозар Игов

Във втората книга на Кръстьо Станишев "Виждане" има един "Диалог", в който сякаш са противопоставени две поетики, два начина на поетическо изразяване, две отношения към света:

Със стъпка на вълк, с окото на ястреб
трябва да влезеш в своето време,
като светкавица яростен,
неуязвим и наказващ...     
                                    Твоите думи са пълни с дима на отровни треви.
- Милостив като дъжд, справедлив като вятър
трябва да вляза,
за да разгоня неясните облаци,
да се явят необходимите думи...

Би могло да се помисли, че "опонентът" е въображаем, един поетически похват, за да се изрази движението към собствена поетическа изразителност все още под сянката на чужд поетически опит, както сочи стихотворението "Пейзаж" в новата книга "Въведение". Но в една друга книга, "Сатири" на Константин Павлов, намираме моменти от една "ястребова" поетика:

Като птица -
но ястреб!
С крила на ястреб
и очи на ястреб.

Дискретният поетически спор изведнъж се открехва към някакво, може би причинно, съдържание. А "Искреност в нощта на планината", което Станишев е посветил на Константин Павлов, разкрива една характерна тенденция в литературното движение на автори, които навлизат в литературата почти едновременно. В едно литературно съперничество поетите се отдалечават един от друг, търсейки своя път в поезията.

Започваме това разглеждане на поезията на Кръстьо Станишев с поставянето ѝ в един "негативен" контекст, който самата му поезия ни подсказва. Защото със своята сатирична непримиримост към света, със своята "яростна, вълча" поетика Константин Павлов е другият поетически полюс на "милостивата и тиха" поетическа позиция на Кръстьо Станишев, заета с очакване и размисъл за "необходимите думи".

Славянската, както обичат да я наричат, копнежност по човешка и обществена хармония у Кръстьо Станишев ще кристализира като лирика в съзнателно търсени, изчистени до прозрачност, почти класически по простота и изящност на израза поетически форми, в бавен ритъм, при който думата изпъква с оголена, чиста, потръпваща плът. Поезията на Кръстьо Станишев е отчасти инструментална, която трябва да изкове съвършената си форма, т.е. да бъде поезия върху самата поезия или философия на поетичната дума. Може да проследим тази лирична концепция в цялата поезия на Кръстьо Станишев от това, как от живота се ражда думата ("И болката е вече слово"), думата като част от човешката съдба ("Като всичко човешко и думите имат сърца"). Кое е по-напред - казаните думи, които не срещат друг живот ("Думите са тънки и чупливи")? Може би те, защото неказаните думи имат някакъв горчив опит ("Моите думи са вътре във мен, безполезно е да им ги давам").

По-важно е ще останат ли думите у поета - неказани, с горчивото съзнание, че е безполезно да бъдат споделени. Блясва прозрение за силата на поетическия акт, за неговата творческа мощ, родена от близост с хората:

Дъждът - това си ти. Мълча спокоен
и напоен, във мен небето блесва.
Кънти далечен стих. И зная: твой е
стихът ми, който камъкът отмества. 

Изведнъж - едно жестоко съзнание за преходността на този миг ("Дъждът - 2"), едно странно предчувствие:

Смущаваща, лепкава, бавно нощта приближава...

Какво може да бъде подкрепа - съзнанието за величието на човека като венец на природното развитие ("Балада"), или надеждата от едно ново присъствие ("Отново имам всички думи")?

И това, но най-вече чувството, че думите са необходими на хората -

Помни, от теб ще се отделят Думите...

Те заживяват като своеобразен коректив на несъвършени човешки отношения. Това е присъствието на думите като инструмент на човешката цивилизация, съзнание за отговорността на литературата пред хората.

Тази концепция е вплетена в една интимна (камерна дори) по проблематика и настроение лирика. Това вплитане на две начала е осъществено по оригинален начин и е може би най-значителният принос на Кръстьо Станишев в националното поетическо движение.

Поезията на Кръстьо Станишев се развива успоредно с един тип съвременна световна поезия, която възкресява класическата изящност и кристалност на израза, съчетавайки я с модерни общочовешки и национални проблеми, поезия, водеща началото си в нашия век от Пол Валери, така както поетиката на Константин Павлов има успоредици с някои готически и барокови явления, продължени сетне от романтици и сюрреалисти.

"Монологът на Овидий" може би ще остане встъпление към поема, която няма да бъде написана, защото поезията на Кръстьо Станишев е достатъчна да даде представа за нея. Той е приел тази поетична конвенция само поради вътрешна сродност със съдбата на заточения античен поет. Това е мост, който свързва отдалечени по време и място поетически съзнания. Контактът на две различни цивилизации, на два различни творчески принципа ражда едно усещане за творчеството като изгнание, като отчужденост:

И влизам бавно в голата велика равнина,
навлизам в своето изгнание.
В тази нова пустиня, където съм длъжен да бъда
чужденец като всички, загадъчен,
                                    несподелен, неразбиращ...

Но това разбиране за творчеството е лишено от мизантропна студенина поради самия факт, че е творчество ("Привечер", "Въображение"). Творчеството е духовен акт, по-силен от разяждащата сила на времето и в това е гордата победа на човека ("Наблюдение"). Това е Хемингуеевото: "Човек може да бъде унищожен, но не и победен" ("Не могат да ме разрушат стихиите").

Наред с няколко любовни миниатюри ("Жена на моя ден", "Присъствие", "Защото думите са тънки и чупливи", "Ний влизаме във бъдещето") "Посветено на моя баща" и "В памет на Богдан Баров" са най-изразителните стихотворения в книгата: първото като израз на преклонение пред могъщата творческа сила на обикновените труженици, второто - като оригинална поетическа ода-елегия за пречупения човешки живот.

Несправедливо би било да укорим тази устремена към класическа чистота на мисълта и формата поезия в подражание на древна поезия. Дори когато у нея зазвучават реминисценции от не толкова стари поети, несъмнено е новото, което е внесъл Станишев в своята и в съвременната ни лирика: особената чувствителност на днешния човек в една нова предметна среда ("В самолета", "В един хотел за чужденци"). Единственият укор, колкото и странно да е, не е към чуждите, при това дошли по литературен път влияния, защото те са творчески асимилирани, претопени от едно оригинално поетическо съзнание, облъхнати от една неповторима индивидуална съдба. Упрекът е към всичко онова ("Реплика"), което нарушава стилната чистота на Кръстьо-Станишевата поезия, която по единство на поетична концепция и изразяване е рядкост в съвременната ни поезия.

Полюсът на тази "Реплика" е едно вглъбено, пречистено поетично настроение, виждане и изразяване (стих. "Виждане"), една устременост към етичната чистота и спокойствие на един желан ден:

Аз идвам по-рано от всички,
преди изгрева, който ще бъде на всички.
Морето е тъмно, голямо и вечно.
Страхът е напразен.
Аз съм сам и самотен привидно.

Едва третата книга на Кръстьо Станишев се казва "Въведение" - заглавие, което би могло да бъде по-подходящо за поетичен дебют. В тази книга има и ред предишни стихотворения - изглежда, поетът не само подготвя нов контекст на поезията си, но и избира вече своето "най-хубаво". В този нов контекст отделните стихотворения изглеждат по-равни, по-неизпъкващи, макар и на едно по-високо поетично равнище. Едно от "ядрата" на тази книга са две познати стихотворения - "В памет на Богдан Боров" и "Монолог на Овидий". В новия контекст изпъква, вече и в контраст, техният резигнантен смисъл, потвърден и от второто посвещение на бащата и най-вече от "И никоя не ми извика свойто име", което е един малък спор със себе си, с едноименното стихотворение от предишната книга. В това стихотворение характерната за Кръстьо Станишев концепция за смирението придобива и нов, вече не само индивидуален смисъл. Тези излизания извън "спокойната сянка" на един "Любовен опит", макар и плахи, могат да бъдат плодотворни за поезията - веднъж търсещи своята трайност във "великата вода, която не изчезва" (в стихотворението "Образ", посветено на Димитър Талев, което разгръща по един непатетичен начин една концепция - спомен-унес за родината), друг път - търсещи смисъла на битието в едно примирение със смъртната съдба на човека (в стихотворението, посветено на Иван Хаджихристов).

Но дори когато разглежда същностни проблеми на битието, Кръстьо Станишев ги вижда през призмата на думите, на проблематиката на словото, следователно - на едно инструментално ниво. И в новата книга на Кръстьо Станишев думите са едва ли не главен лирически герой, поставени в различни емоционално-познавателни ситуации, чийто бавен психически ритъм (стигащ до лимфатичност на преживяването) е почти постоянен. Поетът се опитва да отрази проблемите на битието чрез проблематиката на думите, да предаде органични материални движения чрез поетически анализ на ефирната словесна атмосфера, която ги обвива.

Тази резигнация на Кръстьо Станишев (една от най-употребяваните думи в неговата поезия е "примирение") пред битието и пред словото стига до себежестокост със съзнанието за непреодолените още литературни координати на неговите поетически усилия (стих. "Пейзаж"), което ни помага да разберем защо поетът е нарекъл книгата си "Въведение" и защо за една преминала през някакво (може би пак резигнантно) пречистване зрелост се говори в бъдеще време:

Годините на съзерцаване
ще са преминали.
В своя пейзаж ще вървя
осветен и пречистен.

Критиката не би могла да съди за непостигнатите още поетически стойности на бъдещето. За разлика от Лотреамон, Кръстьо Станишев не би могъл да каже "Няма нужда да се грижа за това какво ще правя сетне". Но би могъл да продължи заедно с "прокълнатия" френски поет: "Аз трябваше да правя това, което правя".

Сега Кръстьо Станишев още минава през чистилището на думите. Прави поезия за тях. А може би чрез това и за нещо друго.

Свикнали сме критиката да дава някакви отговори. Нека бъде позволено да поставя и въпроси:

Може ли една поезия, размишляваща върху своите думи, да казва нещо повече от това, да има по-богат поетичен смисъл, разкривайки един човешки опит, превърнат в думи? Може ли едно Въведение само по себе си да има смисъл и поетическа стойност, дори ако остане въведение към Нищото, или както го е нарекъл самият Станишев в "Писмо" - към Изхода?

Двата различни отговора на този въпрос биха дали и два различни оценъчни смисъла на поезията на Кръстьо Станишев.

1968

https://liternet.bg/publish/sigov/syvremennici-1/k-stanishev.htm

[Hatshepsut]

Пейзаж със слънчогледи

Полето императорско! Корони
проблясващи под облаци възбледи!
Пред вас, о, благородни слънчогледи,
в праха се свеждат моите поклони!

Нима е злато вашето мълчание?
Смутен, и позлатен, и угнетен,
разбрах, че всяка дума е страдание,
изречена, или стаена в мен.

О, рицари на неизменна чест,
лицата ви мрачнеят много рано!
В полето - саможертва назовано -
ще паднете. Но прави тук сте днес.

Приемате ме в своя кръг избран,
но се надявам да благоволите
във звание и мен да посветите -
ваш подражател, може би желан.


Камбана

Сред тайник схлупен думи подредени
на пръсти се броят. И преброени
на свършване са вече твойте дни.
От храм невидим накъм теб звъни
камбана - о, метафора на всеки
живот уплашен! Сякаш сенки леки
въздигат се във въздуха висок
и свършващите думи. Вижда Бог...

А ти оставаш долу на земята.
Последната безмълвност те замята
със своя плащ от съвършен покой.
На свършване са твойте думи. Кой
би уговорил всяка да остане?
Ала треперят от звъна камбанен
и свършващите думи с поглед строг,
и чашите горчиви. Слуша Бог...


Помнѝ смъртта!

Пръстта със своето презрение
от скелетнопотракващ ек
затрупва мрачния ковчег
и мрачното стихотворение.

Защото върху гроба пресен
преди да го равни нощта,
под свода на безлюдността
ще прати своя лъч небесен

душата, вече отлетяла.
Но би ли утешил лъчът
презряната и неизтляла,
захвърлена в забрава плът?


Август

Проблясват падащи звезди -
на Цезаря върху челото
корона временна. Защото
знак крие името. Преди

бе цезар Август... О, кажи ми,
услажда ли се пак властта
над всичките неизброими
светулки и щурци запели,

през месец август завладели
империята на нощта?


Октава

Под тъмнината, засводила
треви, дървета, самота,
къртицата на мисълта
заспива вече. Тъмна сила
превива ме. Чело смирено
докосва камък, пръст и мрак.
И се отпуска уморено
в покой, подобно в саркофаг.


I. Малка елегия

Годините се стопяват
като паднали снегове.
Но тук-там цели остават
бели петна страхове...

Годините в недрата потънаха,
повлекли стопени следи.
И там претвориха се в тътнещи
неуловими води...

Годините бързат към Лета.
Забравата е покой.
Когато забравят поета,
спасен и свободен е той...


II. Малка ода

Нека да възславим римите,
верни пазители
на Поезията, зримите
крепости! Сълзите ли,
или смеховете плиснали
пазят зад стените си?

Под просторите, надвиснали
от неясни дни, те си
имат предопределение,
те познават ада ни,
щом това стихотворение
пазят от разпадане...


Строфа

Под тъмнината, тук-таме
от лъч продрана, изоставени
от грижи и копнежи, сме
потънали, но неудавени...

[Hatshepsut]

ТЕМА

Когато вече бъда сам,
ще се помоля на тревите
да ми покажат
в своята гора
пътека.

Когато вече бъда сам,
на мравките ще се помоля
да ме приемат като равен,
да ме обикнат.

Едно зърно ще ме изхрани
в мойта дълга зима,
когато бъда сам.


ПОСВЕЩЕНИЕ

Жена на моя ден, задъхан и замислен,
на моето лице усмивката спокойна!
Бъди сега със мен във този път единствен,
с единствено небе над сянката ни двойна!

Достигната и пак далечна и безкрайна,
добра като вода, без тебе аз какво съм?
Жена на моя ден, като кръвта ми трайна,
бъди сега със мен, бъди със мен и После...

* * *

Защото думите са тънки и чупливи,
ти идваш само в моето мълчание
завършена. Задъхано познание
сърцето ми изсъхнало облива.

Благословена, смислена, създаваш
от моя хаос стъпки и години.
Със своите слънца ме населяваш.
И аз узрявам в твоите градини.

[Hatshepsut]

* * *

Ежедневни лъжи набелязано алчно се хвърлят
върху твойто изсъхнало и мълчаливо чело.

Не протягай главата си, този венец не е трънен,
и недей се отдръпва, какво е добро или зло

не претегляй ревниво, живота не ти е отдаден,
за да мериш лицето си, чужда игра е това.

Благославяй, че ти си създаден да бъдеш нападан.
Вдишвай нежно гърма, който пада над твойта глава.


И НИКОЯ НЕ МИ ИЗВИКА СВОЙТО ИМЕ

И ето: аз видях жени, приведени
сред почернелите нивя.
И името си никоя не ни извика,
като топола никоя не се изправи.
Мотики се издигаха и падаха,
жените своето мълчание засяваха
и се отделяха от мен,
защото аз пътувах не към тях,
потъвах в хоризонта.

И никоя не ми извика свойто име.

Аз зная: те са още там, където ги оставих,
където друг, по-мъдър и добър, ги е оставил,
в едно светилище от чисти думи ги въздигам,
не мога друго да направя, те ме гледат милостиво
с очите на старинни неоткраднати икони.

Ще трябва пак да се науча на смирение,
защото те са още там, където ги оставих,
където свойте имена засяват мълчаливо.

[Hatshepsut]

НЕМСКИ ТРИПТИХ

I. ЗИМЕН ПСАЛМ

Какви кървящи помисли и сънища
ме водят в тези немски зимни пътища?
Средновековна муза ли събужда
душата ми сред равнината чужда?
Пред хоризонта облаците струпани –
на зимата замръзналите трупове –
преследват моя поглед... От гората
като поема стара гнилотата
привлича ме... Какви случайни помисли
ме водят през пейзажите запомнени?

Потъвам в малък път. Повява влага.
Натрапчива идея – се налага –
от рухнали дървета дъх на тление.
Махни се ти, нерадостно явление!

Над покрива на всяка селска къща
на времената вятърът се връща.
И снеговете, кротки като кучета,
на вярност и на доблест се научиха
от дървения праг... И отминавам.

Живота си започвам да сравнявам
със потъмнели, неизмрели образи,
със пътища сред побелели области.
О, тази неизбежна немска зима
във своите подземия ме взима!
Смирените очи на ясни помисли
ме водят през пейзажите запомнени.

II. ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ ПОЕТА

Не си излязъл от водата, ти,
поете, побелял като солта.
Целта на времето скимти след твоите стъпки
и снеговете на смъртта валят.

Такъв във вечността те виждам аз,
от мен отдалечен, пред мен застанал,
висок и побелял.

Забравена е старата война
и кости не димят, не плачат птици,
и никой не убива, сняг вали...
Във Вилхелмсхорст, самотното селце,
ти, Петер Хухел, ме посрещаш прав,
прободен от шосетата, от залеза,
от паметта – о, този двор голям,
където се явяват и сега
небето и земята, и морето,
тъй както писа Свети Августин...

Подаваш ми ръка и ме въвеждаш
във тази потъмняла немска къща
като в изгнание...
                    О, този двор голям,
където се явяват и сега
небето и земята, и морето.

III. МОЛИТВАТА НА ПОЕТА
АНДРЕАС ГРИФИУС ВЪВ ВРЕМЕТО
НА ТРИДЕСЕТГОДИШНАТА ВОЙНА

Моите сълзи са моите думи. Оплаквам
своето бедно отечество. Господи, ти пожела
аз, недостоен и слаб, да запиша позора,
разрухата,
тъмните сили да обясня,
и да бъда свидетелят, който събира
оцелелите сълзи...

Слепият старец е бил по-щастлив,
той е слушал плача на морето,
хекзаметъра на вечността...

Аз слушам вика на разрухата, тъмните сили:
злощастен Андреас,
нерадостен Грифиус,
твоите сълзи са твоите думи, ти виждаш,
сред овъглената родна земя
оцелелите сълзи събирай
под залеза, който ще рухне над тебе...

[Hatshepsut]

РИМСКИ ТРИПТИХ

                    В памет на поета
                    Константинос Кавафис

I

А Персий, римският поет,
свидетел беше, но със стихове,
отдалечени, благородни, бляскави
като загадъчни съзвездия.
Защо си служи с мерките на Космоса
поетът,
хвърлен сред човешкия упадък?
Тук, на земята, бе опасно да си ясен,
а думите – отворени врати,
ще дойдат ликторите да те отведат...
А Персий, благородният поет,
самотен, се надяваше на зрящите,
към тях летяха неговите думи.

II

А друг поет, сега без име, прах,
не помня вече имаше ли слава,
пари и удоволствия, дворци,
закупени за тази цел,
използва други средства, за да каже
отчаяната истина.
Той знаеше, че в думите мълчи
обратен смисъл.

Щастлив и Благоденстващ, и Свободен,
такъв бе неговият епитет,
решил да славослови.
Да славословиш значеше да лъжеш,
да лъжеш значеше да славословиш.
Щастлив и Благоденстващ, и Свободен.
Но днес е обяснена свободата
в отчаяното време на Нерон.

III

А трети, само ще го наречем
поет,
тук името съвсем е без значение,
избра мълчанието.
И никъде не отбеляза нищо,
не каза нищо, не прошепна нищо,
мълчанието го обви като пашкул,
от който не излитна пеперуда.
Неуязвим и съхранен остана той,
изгубил словото, за словото изгубен.
И неговото тръпнещо мълчание заля
Помпей и Херкулан и дълго дебна
града,
провъзгласен за вечен.

[Hatshepsut]

СОНЕТ 5

Да се надяваме на времето. И аз
на времето всесилно се надявам,
пред волята му се смирявам, пращам
надеждата си във дълбочините

на бъдещето. Отговор не чакам
да гръмне в миг. Денят ми е търпение.
Нощта ми също се надява. Нека
научим и годините да чакат

и се надяват. Трябва да живеем
като реки, обикнали морето,
далечно и невидимо... О, ти,
прати ми своя блясък, своя глас,

да ми повтори думите сонетни:
да се надяваме на времето...

 
ЕЛЕГИЯ 5

Събудих се.
И, те видях във просветлението.
И се помолих:
«Боже на поетите,
прати ми ангелът на думите...»
И после дълго
те гледах в просветление,
преди да се събудиш.

Събудих се.
Чух птиците на утрото. Видях
пропукания сумрак, блясъка,
започнал да тече
в тънките небесни улеи.
Еднообразни гласове припяваха,
че всичко се изгубва
и настъпва пак,
и се повтаря неуморно.

Събудих се.
Ти дишаше.
Аз също дишах.

 
ЗАПЛАШЕНА ДУША

Земята се люлееше. Аз чаках
да се разтвори и да ме погълне,
със свойта тъмнина да ме изтрие
от времето.
                 И пак да има мир
във въздуха, във думите, в душите.

Земята се люлееше. Аз тичах
през улиците на Помпей, през моята
заплашена душа.
                          И се надявах.

Над падащата пепел, над нощта,
която вече ме душеше, виждах
Хармонията да блести към мене,
очаквах я и знаех: ще премине
през моето сърце като стрела.

[Hatshepsut]

Константин Философ (IX-Х в.)

ПРЕДИ СЪТВОРЕНИЕТО НА АЗБУКАТА

Стените.
И външната тъмнина.
Ръката ми.
И светлината над нея.
За да виждам
думите.

Риби
от дъното на духа,
явете се,
проговорете!


Климент Охридски (IX-X в.)

СЛОВО ЗА СВЕТЛИНАТА

Защото
с покаяние започва
и краят смъртен, който разрушава
творението...
Кой ни заблуждава
и утешава
да вървим?

Блести
разумна и безумна
висината...
Знак...

Светлината ни водеше,
светлината
ни изведе на своя бряг.

И ние съгледахме Княза,
за да вървим.
Вървим.
Светлината - тя ни показа
защо
ще се спасим.

Защо съгледа душата
победения мрак...
Светлината на свободата
ни изведе на своя бряг.


ДУХОВЕН СОНЕТ

Плътта е само съсъд,
запазил временно сока
на познанието. Духът
обитава област висока.

Себевгледай се отдалеч,
съсъд нестрошен, очаквай
отново ясния меч...
Несъздаденото оплаквай!

Ще преминат земя и небе,
но твоите думи няма
да преминат. Ще погребе
лъжите в огнена яма

ангелът с ясния меч...
Себевгледай се отдалеч!

[Hatshepsut]

Константин Преславски (IX в.)

АЗБУЧНА МОЛИТВА

I

Слепи и глухи вървяха...

II

Явиха се буквите.
Изкована бе чашата
на милостиво търпение.
Прогледнаха слепите.
Святата азбука
осия ги със изцеление.

III

Слепите бяхме ние.
С ръцете си несъгледани
питахме дървесата
пътят ни накъде е.
Тъмнината бе нашето време,
дните и нощите - черни,
времето бе тъмнина,
свита в сърцата ни плахи.

IV

Глухите бяхме ние.
С нивга нечутите стъпки
питахме камъка
пътят ни накъде е.

Безгласието бе нашето време,
дните и нощите - неми,
времето беше безгласие,
свито в пръстите ни заекващи.

V

Явяват се буквите.
Изковава се чашата.
Проглеждаме.
Проговаряме.

 
ПРОГЛАС

Ръцете си нагоре издигам и оставям
да ме споходи сила и мъдрост като гръм.
Сега не съм последен и пръв сега не съм,
не мои думи - думи над мене - прогласявам.

Душата си нагоре издигам и не питам
ще блесне ли над нея дъждът на милостта,
вода ли ще измие лицата от пръстта,
бълнуващата жажда с вода ли ще наситим?...

Не думи в мене - думи над мене - преминават,
случайните им сенки за миг ли улових,
когато съзерцавах един отвлечен стих?
Говорещите сенки какво ли прогласяват?...

Не питам и оставям отворена вратата...
Ръцете си нагоре издигам. И душата.


Неизвестен поет (X в.)

ТАЙНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Назовават ни еретици.
Хулят нашите книги.
Ние сме ерес.
Нека разгадаем тогава
гръцката дума.

«Избор»
е нейният смисъл.
Избор
е смисълът на съдбата.

Забранени са нашите книги.
Отречени. Тайни.
Ние сме еретици.
Забулени и незнайни.

Покривалото на съвършенство
ни отделя от господарите.
Тайното стихотворение
лицата ни озарява.

Разгадана е гръцката дума.
«Избор»
е нейният смисъл.


Йоан Екзарх (IX в.)

ЗА ПТИЦИТЕ

Записано е:
те са разделени
на чисти и нечисти...
О, чисти птици,
нека се огледам
под вашето небе...

Подобно рибите
разделяте простора
(те - водата)
и дишате (те също дишат),
имате
над погледа крила...

Записано е:
те са разделени
на чисти и нечисти...
О, нечисти!
Нима сте птици?
Плътоядни клюнове
нападат и погубват.
Изкълван ли съм
под алчната ви сянка?...

Записано е:
те са разделени
на чисти
и нечисти...

[Hatshepsut]

Евтимий Търновски (XIV в.)

ИЗПОВЕД

Планина
на моето успокоение,
кратковременна преспа,
премахна те
огън невидим...

Огън
на моето ходене
по мъките,
ти не съсухри плътта,
духа
не опепели...

Между стените на Крепостта
протягам
ръка примирена,
над стените високомерни
тази ли
птица лети?

Благославям
Владетеля
и Владените...

Кой
ще оцелее?
Копнея спасение
за планината и огъня.

Виждам онези, които
не ме виждат.
Нине и присно...
Аз ли съм
Пастирят на Стадото?


Видения на Евтимий

I. ПОЛИЧБА

Добрият посяга към меча,
път прави на мравката
злият,
галят ухото
гарвани сладкопойни,
неуморни славеи грачат...

Неверно видение
спуска
над мътния разум
нокти...

Слушам
шепота на змията,
към меч не посягам,
виждам
на мравката порива,
крак не отдръпвам.

И аз
като всички...

II. ПОКРУСА

Камбаните наказващи отмерват нощен трепет,
явява се заплахата с наточена коса,
но не трева избира тя, а моя късен шепот...
На всички брат - дали и аз мига ще понеса?

Пристъпя в мрака Първият под купола, обхванал
охотно и Последния, обречено при тях
ще влезе и Владетелят, със робите роб станал...
На всички брат - ще светя ли от вътрешния страх?...

Мигът - стрелец избира ме с безмълвен лък, когато
сълза - стрела единствена пробожда моя прах.
Камбаните отмерващи наказват ме богато
с крилата непрекършени на вътрешния страх.

Последния и Първия (и себе си) познах.
На всички брат - ще падна ли във вътрешния страх?

III. ПОГИБЕЛ

Идва огънят, който изяжда
тела и души.
Виждам
мрак от надежда.

Кого да виня?
Владетелят
или Владените?
Няма
думи за утешение.
Виждам
вкамененото изумление.

Камък
върху камък...
Няма да остане
птица и звяр.

Идва огънят, който изяжда
тела и души.
Виждам
надежда от мрак.

Камък
върху
камък...
Докога?

Камък -
ка-мък-а -
мък-а -
м-ъ-к-а - - -

[Hatshepsut]

Григорий Цамблак (XIV-XV в.)

ПЛАЧ ЗА ПРЕСТОЛНИЯ ГРАД

Градът е изоставен от господар и роб,
престолът е опразнен и свети като гроб,
напуснат от мъртвеца, непосетен от призрак...
Свалиха от небето окървавена риза.

Тъмнее сред гърдите от копие следа -
сълза неотлетяла, съсирена звезда,
челото онемяло е изкълвано сякаш
от хули, от венеца на болката и мрака.

Издъхна ли небето? Кому предаде дух?
Защо не се потресе пръстта и вик не чух?
Гласът ми неучуден през нивите ще тръгне,
със вятър ще се смеси, от камък ще изтръгне

сълза неотлетяла, съсирена звезда...
И може би ще падне в небе от свобода.

 
ИЗГНАНИЕ

Небето чуждо изкълва
душата,
а чуждата земя изгаря
стъпките,
нощта
засипва с черна пепел сълзите
в твоите отворени очи.

Отново онзи вик откъснат
«Свърши се!»
пробожда бъдещето
с копие от ужас...
Държавата на твоя дух
издъхна,
над овъглените стени
витаят гарвани...

Не виждам минало
и бъдеще не виждам,
над сълзите
прелита черна пепел,
в криптата на паметта
ще слезна,
за да ме видят вечните очи.

О, вечните очи
на мъчениците!...
Не ги избоде копие от ужас...

Небето чуждо
и земята чужда
мълчат,
но с воденичните си камъни
не ще ме стрият...
Вече слезнах в криптата
на паметта.
Очите ми сияят
от минало и бъдеще,
от сълзите
на вечните очи...
Които ме съгледаха...

 
Димитър Кантакузин (XV в.)

СЪМНЕНИЕ

Укрепи ръката,
ума просветли,
дай ми очи от надежда...
Събуди словата,
духа осмели
сред светлина да извежда...

Отчаян е мракът,
камък тежи
над дихание онемяло.
Невинните чакат,
потоп от лъжи
ковчега влече оцеляло...

Сред мрачна килия
не мисля за Ной,
а ръфа ме ранно съмнение
дали ще открия
бряг - пази ли той
милост и избавление?...

 
МОЛИТВА

Плачи,
душа на разума,
плачи!
Плачи, когато разумът мълчи
и в твоите пресъхнали очи
пустинята на бъдещето пламва.

Плачи,
душа на чувството,
плачи!
Плачи, когато чувството мълчи
и в твоите удавени очи
ковчегът на надяването плава.

Плачи,
душа на делото,
плачи!
Плачи, когато делото мълчи
и в твоите избодени очи
тъмнее вкаменяващата плахост.

[Hatshepsut]

МАЛКИ ЕЛЕГИИ

I

Лисицата
премина
като пламък
и обгори снега.
Сега гадая
какво написаха
уплашените стъпки.
Разучавам
азбуката на страха.

II

Посред тревата
безименна
жертвата диша
и се притиска в праха.
Небесният хищник
високо виси,
сякаш бди
на гърдите на бога.
Аз съм свидетелят,
зная
края на драмата.
И какво?

V

Недей презира червея,
подземния орач,
защото той не вижда,
ала помни.
И неговото сляпо
постоянство
явява се
на твоята трапеза
преобразено.
Можеш ли да видиш
плодовете?

 
КОСАЧ

С коса на рамо идва не смъртта,
а скромен ангел в бяла риза. Крачи
през мрачните треви на утринта
един от справедливите берачи

на всичко - и разумно, и добро...
Замаян съм от полъх на тинтява,
от блясъка на острото перо,
което моя мисъл възвестява.

Перо е извисената коса...
Но образите накъде ме влачат?
Ще мога ли оттук да отнеса
величието? Аз ли съм косачът?

Нима вървя сега с коса на рамо?
Нима ще окося тревите само?

[Hatshepsut]

ОВИДИЙ

I

Ще трябва да живея в този свят на варвари, и да не
      виждам Рим, и да не слушам гъвкавия смях
      на римлянки.
Над голите скали е голото небе, ще се обличам в кожи,
      за да бъда като всички тук, защото аз съм
      чужденец и тяхната велика равнина е моята
      пустиня,
защото в техните очи, във милостивия им блясък расне
      моето изгнание.
Кой ще затвори римските очи, аз искам да опитам
      сладката тръпчивост на преминалото, зрялото
      спокойствие на бъдното?
Срещу лицето ми е вятърът, намръщеният вятър със
      муцуната загадъчна на куче.
Сега, надявам се, за кратко време казвам ,,сбогом"
      на света, на Рим, на гъвкавия смях
и влизам бавно в голата велика равнина, навлизам
      в моето изгнание.

II

Молете Цезаря да се смили. Молете го.
Аз няма никога да видя Рим. Молете го.
Тук няма слънце, няма дни, голяма
е мойта тъмнина. Молете Цезаря.
Превеждам на латински самотата си.
Молете Цезаря да се смили.
Самозалъгвам се отново. Пак лъжата
оплита ме в удобните си мрежи.
Лъжа е въздухът при Цезаря, небето,
всяка дума е лъжа...
И примирен превеждам на латински
самотата си.
И само тази гола равнина е истината.
И с вятъра, загледан в моето пресъхнало лице,
ще разговарям дълго, вече почнах да чета
мислите на тази равнина, която
успокоен наричам Моя.


АНТИЧНИ ТЕМИ

I

Прокопий Кесарийски, историкът,
евреинът, придворният писател,
Юстиниян прослави в осем книги.

Но днес четем и ,,Тайната история",
самотна книга, писана в нощта
на смачканата гордост. Други думи

писателят заключи в тази книга
и с бледите ръце на своя бунт
укри я бързо в пазвите на времето.

Той знаеше, че тя до нас ще стигне.

II

Страхувай се от бързите съблазни
на свойта плът. Безмълвно прочети
най-новите поеми на Нерон.

Похвала не изричай, не отричай,
кимни с глава. Очите нажежени
на императора ще те облъхнат диво.

Но ти, душа, страхувай се от всяка
похвала и отричане. Лети
над бързите съблазни на плътта.


АНТИЧЕН ФРАГМЕНТ

Прикован към деня, прикован към греблото,
аз се навеждам,
аз се изправям,
в хоризонта се взирам през процеп, разбирам,
че пътувам и аз
в този трюм, дето всички мълчат приковани,
или пеят понякога тихо.

Денонощно греблата изтласкват водата.
Тези, горе над нас, ще избягат със лодки,
само ние ще слезем на дъното мъртви,
приковани към свойте гребла...

Прикован към деня, прикован към греблото,
аз се навеждам,
аз се изправям,
неумолимо, непоносимо,
приближаваме вече. А там може би
пак ще бъдем продадени в робство...

[Hatshepsut]

ЛЮБОВНА ГРИЖА

I

Като печат на сърцето ми
е положена твоята грижа.
Мигове и столетия
вятърни мелници движат.

Недостигнати думи прелитат
и крилата им разпиляват
гласове и събития,
и перата на славата.

Ти си Муза - Пазителка. Името
на тази земя е Винаги.
Вече твоята грижа кръжи ме,
на челата светят венците.

С неразгадано величие
Грижата ни облича.

II

Защо, ах, защо се отваря нощта,
за да влезем - къде? -
в долината на сянката, в сумрака
на тихия отказ.
Но тогава защо
от зората до залеза вдига денят
неуморни мостове - за нас ли? - преди
да ни премахне властта
на мрака, да ни изтрие
от пейзажа на времето?
Нека останем
в кошера на паметта, недостъпни
за димни метафори, недосегаеми
за хитроумните мрежи...
Но тогава къде е
идеята?

Защо паметта прекосява
деня и нощта? За да Влезе -
къде? - сред уханния опит
на любовта, или в блясъка
на узряло разбиране...

Нека кръжи над пейзажа
пчелоподобната мисъл.

III

Гората стъпква своите
отхвърлени листа.
Отвлича ни пътеката
в тревите на нощта.
На стъмването ручеят
заспиващо тече
и клонките прекършени
на мислите влече.

Сами да бъдем може би
опасно е сега?
Какъв прикрит и алчен скок
ни дебне? И кога
опасността ще се яви
не знаем. Но вървим.
Светулката на грижата
след миг ще уловим.

Обаждат се от камъка
на мрака гласове.
Не сме сами. Светулката
напомнящо снове.
Надрасква знаци. Може би
послания са те?
Угасват непрочетени.
Друг някой ги чете.

IV

В пустинята спят пясъците-мумии
и шепот търси стъпките засипани.
И съхнат изговорените думи.
За жаждата миражите са сигурност.

Миражите са винаги отечество
на жаждата. Но ти, любовна грижа,
довеждаш във небето ми обречено
достойнството на облака недвижим.

И като мисли зад чело сияещо
невидимо натрупваш дъждове
и съзерцаваш скритите оазиси.

Отечество на жаждата са те.
От жажда сътворени, сътворяват
на грижата говорещия лавър.

[Hatshepsut]

АНГЕЛ

Снегът ме радва: този ангел
пазител, който разпилява
пера от своите крила.

Белее покривът двускатен
на селската ми къща, сякаш
заспива тя с крила прибрани.

Сега живея, приютен
под ангелски крила, които
сравнявам мислено със сняг.


***

Избрах за тебе тази селска къща.
Нарекох и приятели, и братя
дърветата. Душата си ще пратя -
единственият гълъб, който връща

писмото на мълчанието. Нека
къртицата-пророчица дълбае
под корените своята пътека -
тя стихове за слепи там чертае.

Не спят в комина призраци. Душите
на чуждите отдавна отлетяха.
От сянката на схлупената стряха
не бдят закани като йезуити...

И тази мисъл със камбанен глас
ще отброи деветия ми час.


ГАРВАНИ

Отшелници на оранта, пазачи
на зърното, положено в пръстта,
в нивята черното ви братство крачи
със плащаници, шити от нощта.

Навеждате се, сякаш сте орачи,
завърнали се тук след оранта,
защото червеят на мисълта
и във съня съмнението влачи.

Не сте проклети и над ничий гроб
не грачите... О, мълчаливи птици
на грижата! Аз виждам златен сноп
като искра във вашите зеници.

Над грижата набедени, вървите
към мене. И ме гледате в очите.


ПРИВЕЧЕР

Съседът ми със двата вола слиза
по хълма на здрачените треви,
от светлина е неговата риза,
защото между ангели върви.

Но е далече. И не се разбира
във този час какво говори той
на ангелите, докато извира
от стъпките му звездният покой.

Ще спре под обгореното дърво
на залеза съседът ми спокоен
и може би ще разбера какво
е разговарял с ангелите свои?

Към моята врата върви съседът.
И ангелите ласкаво ме гледат.


ЗИМНИНА

Зимнината свърши. Отлетя
ангелът на зимата със своя
ослепяващ сняг - близнак на зноя.
Голата градина опустя.

В клоните потайно спят листа.
Времето сега е колебливо.
Само сляпо куче търпеливо
пак повдига с тайна цел пръстта.

Скритият орач предупреждава,
че се вижда място не за страх,
а за оран. Шепота разбрах
на пръстта повдигната... Тогава

време е, щом свърши зимнината,
да простра ръка над семената.


ПЕПЕРУДА

Летеше пеперуда и се молеше:
,,Всевишни Боже, дъжд ни изпрати..."
Душата ми летеше и се молеше,
и знаеше, че ще я видиш Ти.

Летеше пеперуда и обглеждаше
съсухрения посевен саван.
Душата ми летеше и обглеждаше
пукнатини, където ври катран.

Летеше пеперуда и проронваше
сълза над кръгозора изгорял.
Душата ми летеше и проронваше
поличбата на своята печал...

Душата-пеперуда пак лети.
И знае пак, че ще я видиш Ти...


ВРАНА

Като мрачна мисъл надвисва
небето. Иде нощта.
Закъсняла врана изписва
знаците на есента.

Кръг подир кръг - тънки примки,
кого ли ще удушат?
Блед и подплашен призрак -
ще отлети денят.

Сякаш пак ще ни затрупа
тази нощ, за да заспим
в нейната тясна хралупа.
Но с утрото ще избуим.

Проклета неканена врано,
махни се! Още е рано.


СВЕТЛИНКА

Сред мрака - светлинка. И тя се движи.
Човече непознати, накъде
помъкнал си угасналите грижи?
Нощта при нови ще те отведе.
Сърцето ми към тебе се обръща.
О, нишката разкъсана свържи!
Свърни насам, към селската ми къща,
при мойте грижи твойте положи!


ЕСЕННА ОКТАВА

Полето е полегнало, почти
наведено, и сякаш, че поле не е,
а спънат бивол стар пред заколение.
В неживата природа виждаш ти
живота - бледен образ и подобие.
Във вече падащия мрак ако
дочуеш звън, не питай за кого бие
камбаната! Ти знаеш за кого.