Нехалкедонски християнски църкви

[Hatshepsut]

Монофизитство

Монофизитството или монофизитизмът (от гръцки: μόνος, един, единствен и φύσις, природа) е христологичната позиция, че Исус Христос има само една природа. Тази позиция се противопоставя на диофизитската позиция, че Христос има две природи (δύο, две) - една божествена и една човешка - и е осъдена като еретична на Халкедонския събор в 451 г. Две доктрини могат безспорно да се определят като монофизитски:

Евтихианството твърди, че човешката природа на Христос на практика е унищожена от божествената, ,,разтворена като капка мед в морето".
Аполинарианството смята, че Христос е имал човешко тяло, но че Божественият логос е заел мястото на човешкия разум.
Радикалният монофизитизъм на Евтихий е реакция срещу несторианството и днес се отхвърля както от халкедонските диофизитски църкви - Православната, католическата и протестантската, така и от нехалкедонските източни църкви. Миафизитството, христологията на нехалкедонските църкви понякога е смятано от диофизитите за вариант на монофизитството, но тези църкви смятат теологията си за немонофизитска и анатемосват Евтихий.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Монофизитство

Монофизитство и монофизити

Монофизитството (от гр. μονή φύσις - "една природа") е християнска ерес, проповядвано първоначално от цариградския монах Евтихий (378 - ок. 454 г.), ученик на патриарх Кирил Александрийски. Добило впоследствие голямо разпространение в Палестина, Сирия и особено в Египет.

Монофизитите проповядвали, че Господ Иисус Христос имал само една природа - божествена (а не две - Божествена и човешка природи). Те вярвали, че Иисус, Божият Син, приел човешка природа, но тя после била погълната от Неговата Божественост, и затова природата на Христа е божествена; въпреки, че притежавало някои човешки свойства, тялото Му било привидно човешко.

Монофизитството се оформило като самостоятелно течение веднага след Константинополския събор от 381 година. В Църквата тогава възникнали две противоположни направления: едното от тях подчертавало човечеството на Христа и Неговата подчиненост на Отца, другото подчертавало божествеността на Христа и Неговото равенство с Отца. Тъй като по това време християнството вече било станало доминираща религия, този спор (наричан христологически спор) добил не само богословско, но и политическо значение.

Монофизитската ерес била осъдена на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.). Съборът провъзгласил, че един и същият Син Божий, "съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа", "истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по човечество".

Той е "един и същият Христос" и "Единороден Син", "познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно"
Въпреки това монофизитството се съхранило в Коптската, Арменската и Яковитската (Jacobite) църкви.

Православен речник:

"Следвайки светите отци, всички съгласно учим да бъде изповядван
един и същият Син, Господ наш Иисус Христос,
съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа,
истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло,
единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа,
във всичко подобен на нас, освен в греха,
роден преди всички векове от Отца по Божествена природа,
а в последните дни, заради нас и заради нашето спасение,
(роден) от Дева Мария Богородица по човешка природа,
един и същият Христос, Син, Господ, Единороден,
познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно,
не на две лица разсичан или разделян,
но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ Иисус Христос."


Монофизитство

Монофизитите били еретици, които учили, че Господ Иисус Христос има само Божествена същност, че при сливането в Него на Божественото и човешкото естество, човешкото било погълнато от Божественото.

Тази ерес се нарича още евтихианство по името на константинополския архимандрит Евтихий, който първи развил учението и сложил началото на монофизитските спорове. За първи път ереста била осъдена на поместния Константинополски събор (448 г.) и Евтихий бил низвергнат. Константинополският патриарх Флавиан, който бил председател на събора, съобщил за постановленията му на римския папа свети Лъв Велики. Лъв Велики приел осъждането на Евтихий и написал послание, в което изложил православното учение за съединение на двете естества в Иисус Христос.

Междувременно Евтихий намерил поддръжка от император Теодосий II и от александрийския патриарх Диоскор. Свиканият от императора събор в Ефес (449 г.), известен в историята като "разбойнически" заради беззаконните си постановления, осъдил патриарх Флавиан и оправдал Евтихий.

Папският пратеник, дякон Иларий, който присъствал на събора, изразил несъгласие с постановленията му и избягал в Рим, където папата незабавно обявил Диоскор за отлъчен от Църквата, а постановленията на събора за невалидни. На свой ред Диоскор анатемосал в Александрия папа Лъв.

Въпросът за съединяването на двете естества в Господ Иисус Христос бил решен окончателно след смъртта на император Теодосий II (450 г.). Императрица Пулхерия и управляващият с нея Маркиан се обявили против еретиците.

През 451 г. бил свикан IV (Халкидонски) вселенски съборРечник, който отлъчил патриарх Диоскор и определил догмата за съчетаването у Господа Иисуса Христа на двете естества:

"следвайки божествените отци, всички единогласно поучаваме да се изповядва единосъщният Христос, Сина, Господа единородният, в две естества, несливаемо, неизменно, неразделно, неотделимо познаваем... неразсичан на две лица, а един и същ Син, единородно Слово на Бога".

Решението на Халкидонския събор не било прието в Египет, Армения, отчасти в Сирия и Палестина. В тези страни еретици монофизити съществуват и до днес.

Из бележките към житието на св. Мартин Изповедник от св. Димитрий Ростовски

https://www.pravoslavieto.com/inoverie/eresi/monofizitstvo.htm

[Hatshepsut]

Христологическите спорове и монофизитството преди и след Четвъртия вселенски събор

За догматическото учение на Църквата

Господ Иисус Христос основа на земята Своята света Православна Църква, за да бъде тя пътеводителка към Небесното царство. Облече я с непобедимата сила на Божията благодат, с която да просвещава и утвърждава Божия народ в истината и любовта. Но още в първите векове на нейното съществуване завистникът дявол, изконен враг на човешкия род, се залавя да сее ереси с цел да откъсне от Църквата  изкупените от Христа души и да ги лиши от спасение. Тогава светата Църква, за да опази своите чеда от вечна гибел, започва ясно и точно да формулира учението на своя Небесен Глава - Господ Иисус Христос.

Както пише приснопаметният архиепископ Серафим (Соболев),

"Господ е открил на апостолите всички истини, на които е трябвало да ги научи, а чрез тях — и всички нас. Впоследствие благодатта на Светия Дух само е възпроизвела  тези истини в тяхната памет и им е изяснила с абсолютна правилност цялото Божествено Откровение, донесено на земята от Богочовека, въвеждайки техния разум до самите глъбини на Божествения ум Христов. Затова, дори по отношение на апостолите, не може да се говори, че те са въвеждали нови догматически учения в сравнение с това Христово учение, което са записали или устно преподали.

Движени от същия този Свети Дух и светите отци на Църквата са насочвали цялото свое богословие не към откриване на нови догматически истини, а към това — да съхранят неповредени от еретически изкривявания истините на нашата православна вяра, които те са получили от апостолите; да ги систематизират за успешна борба с ересите; да ги облекат в общодостъпна за разбиране форма, за да могат вярващите не само разумно да изповядват вярата си, но винаги да са готови да дадат отговор за нашата надежда на всеки, който поиска това (срв. 1 Петр. 3:15)".  (Архiепископъ Серафимъ (Соболевъ). Новое ученiе о Софiи Премудрости Божiей. С., 1935, с. 20-21).

Връх на тази дейност за опазване на Христовото учение са Вселенските събори на Православната Църква. Техен плод са божествените догмати, в които светите отци, ръководени от Светия Дух, дават словесен израз на богооткровените и вечни истини на вярата.

Четвъртият вселенски събор.
Стенопис от 1502 г. от Дионисий в храм "Рождества на Пресвета Богородица" в Терапонтовия манастир

Христологическите спорове

През IV в. Първият и Втория Вселенски събор изясняват триадологическите въпроси, като разкриват непостижимото единство на Божествената Троица.

Пред светите отци от V в. предстои нова трудна задача. Те трябва да формулират христологическото учение на Църквата, осветляващо тайната на Боговъплъщението: начина на съединение и единството на Божествената и човешката природа в Лицето на Господа Иисуса Христа. Това учение е особено важно, поради пряката му връзка с въпроса за човешкото спасение. Христологическите спорове са били едни от най-продължителните и драматичните в историята на Църквата.

Тяхното начало положило несторианството. То неправилно обяснявало отношението между двете естества в Христа - Божественото и човешкото, и ги разделяло, приписвайки им две отделни лица. Несторианството било осъдено през 431 г. на Третия Вселенски събор в Ефес. Обаче крайната реакция срещу него породила нова, противоположна ерес -  монофизитството.

Монофизитството, от своя страна, така съединявало двете естества в Христа, че всъщност ги сливало: Божествената природа поглъщала човешката. Логичният извод бил, че Господ Иисус Христос е не Богочовек, а само Бог. Но Бог не може да страда, следователно кръстните Христови страдания, понесени за нашето изкупление, били, по логиката на монофизитството, само призрачни, тъй като в тях не участвувала пълноценно човешката природа. А именно тя се нуждаела от изцеление и изкупление. Оттук монофизитството, както и несторианството, водело до отричане изкуплението на човешкия род, извършено от Спасителя.

Изразител на монофизитските възгледи станал цариградският архимандрит Евтихий. Макар и осъден през 448 г. на поместен събор в Цариград, той не се покаял, а потърсил подкрепа в Римската, Александрийската и Йерусалимската Църква. Император Теодосий Младши и Александрийският патриарх Диоскор приели Евтихиевото учение за православно, а вероизповедта на Съборната Църква обявили за несторианска.

За утвърждаване на неправилното учение, през 449 г. императорът свикал в Ефес нов събор, останал в историята с позорното название "разбойнически". На него православните епископи били подложени на побой и заплахи и принудени да подпишат бели листове, на които  еретиците после написали своето зловерно изповедание. Жертва на еретическата злоба тогава станал Константинополският патриарх Флавиан, твърд защитник на православната вяра. Четири дни след нанесения му от еретиците жесток побой, той се поминал. Така, с открито насилие лъжесъборът провъзгласил монофизитското учение за православно.


Четвъртият Вселенски събор

На следващата година обаче, император Теодосий Младши починал и на престола се възкачила неговата сестра Пулхерия, която била православна. Мъдра и благочестива, тя побързала да пресече еретическата зараза, като през май 451 г., заедно със своя съпруг, благоверния император Маркиан, свикала Четвъртия Вселенски събор.

В него участвували 630 отци под председателството на Константинополския патриарх Анатолий. Заседанията се провеждали в храма на особено почитаната св. Евфимия Всехвална в Халкидон. (Халкидон е град в Мала Азия, на брега на Дарданелите. В него през 304 г. пострадала за Христа св. Евфимия - памет 11 юли).

След дълги спорове и безплодни разисквания между еретиците и православните патриарх Анатолий предложил за разрешаване на въпроса да се обърнат с молитва към светата великомъченица, чиито мощи почивали в храма и били извор на много чудеса. Православните и монофизитите написали на отделни свитъци своите изповедания и ги положили в раката с мощите, след което тя била запечатана с царските печати.

Три дни и три нощи всички се молели и постели. Когато на четвъртия ден счупили печатите и отворили раката, намерили монофизитския свитък стъпкан в нозете на светицата, а свитъка с изповеданието на православните в нейните ръце. Но чудото не свършило дотук — щом патриарх Анатолий се доближил до ръката, за да вземе утвърдения от мъченицата свитък, тя сама протегнала ръка и му го подала. Така св. Евфимия засвидетелствувала истинността на православната вяра, за която  положила живота си, и чрез  дивното си чудо върнала в Църквата мнозина от заблудилите се.

Четвъртият Вселенски събор осъдил монофизитството и дал следната изключително важна догматическа формулировка на Православното вероучение:

"Следвайки светите отци, всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божествена природа, а в последните дни, заради нас и заради нашето спасение, (роден) от Дева Мария Богородица по човешка природа, един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ Иисус Христос."

Така съборът изяснил тайната на Боговъплъщението: Единородният Син Божий се въплътил, станал човек, при което в Неговата Божествена Ипостас (Лице) непостижимо се съединяват и пребъдват неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно две природи — всецялата Божествена природа и всецялата човешка природа.

Формулираният от Четвъртия Вселенски събор догмат има изключително важно сотириологическо значение. (Сотириология — учение за спасението на човека).

"Без ипостасното съединяване на всецялата Божествена природа с всецялата човешка природа в Лицето на Спасителя, не би могло да се извърши изкуплението. Защото човекът Иисус не би могъл да спаси света. А Бог не би могъл да пострада за човечеството. Ако Иисус беше само човек, не би могъл да покаже Божията любов във всичкото й смайващо величие, както в действителност я изяви на Голгота Богочовекът Христос. А ако Спасителят беше само Бог, не би могъл чрез страдания и смърт да удовлетвори вечната правда. Затова Спасителят се е явил като въплътен в човешка плът Бог, като Богочовек" (Архим. Серафим (Алексиев). Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда. С., 1999, с. 79-80).


Монофизитството след Четвъртия Вселенски събор

След събора обаче, монофизитството не изчезнало, а останало вероизповед на големи общности сирийци, копти, етиопци и арменци в източната част на Византийската империя.

Причините за това били няколко. От една страна, тази ерес привидно възвеличавала Христа като Бог и привличала с измамна възвишеност. Монофизитите смятали, че продължават делото на св. Кирил Александрийски и с това успели да привлекат на своя страна мнозина, включително и самия император. Еретиците си послужили и с лъжа, като навсякъде разпространявали клеветата, че Халкидонският събор е възстановил осъденото вече несторианство. Това накарало мнозина без всякакво изследване да отхвърлят решенията на събора. Но за устойчивостта на монофизитството спомогнали и някои външни фактори — стремежът на източните народности към политическо и национално обособяване от Византия. Поредният тъжен пример за това, колко пагубно е, когато вярата се обвързва с чуждите й по същество политически интереси на този свят.

Отпадането от Православната Църква на милиони християни от Изтока било скръбно събитие. Впоследствие редица византийски императори (ЗенонРечник, Анастасий, Юстиниан, Ираклий, Констанс) се опитвали по пътя на компромисни вероопределения да възсъединят монофизитите с Църквата. Компромисите обаче не водели до успех. Напротив, от една страна, те угнетявали православните, внасяйки между тях смут и раздори, от друга — укрепвали еретиците в тяхното упорство.

След отпадането на монофизитството от Православната Църква то постепенно се разединило. В началото на VII в. съществували вече 12-13 монофизитски общности, твърде разнородни по своето догматическо учение. Единственото, което всъщност ги сближавало, била неукротимата им омраза към осъдилия ги Халкидонски събор. Но тази омраза се обръщала срещу самите тях: като отхвърляли ясните и боговдъхновени формулировки на събора, те затъвали все по-дълбоко в дебрите на ереста. Проф. Болотов дава генеалогическо дърво на различните монофизитски клонове, като изброява 16 взаимно отричащи се разновидности на тази ерес (В. В. Болотов. Лекции по истории древней Церкви. Т. IV. М., 1994, с. 356-358).

Неправилностите в техните вероопределения и терминология водели до все нови и нови вътрешни противоречия. Например монофизитите отъждествявали понятията природа (physis) и ипостас (hypostasis), поради което сред тях се появили нови триадологически спорове, а впоследствие — триадологически ереси. Погрешната им христология внесла изкривявания и в учението им относно обожението на човека, и относно иконопочитането.

През изминалия вече ХХ в. голяма част от монофизитите се обединили около ереста на Севир*. Този факт обаче не свидетелствува за постигната еднородност в догматическите им схващания, а по-скоро за това, че духът на икуменическия релативизъм по въпросите на вярата е проникнал дълбоко сред тях.

*Севир — Антиохийски патриарх от 512 до 535 г. На 16 юли 518 г., в навечерието на паметта на IV Вселенски събор, константинополският православен народ отхвърлил компромисния Енотикон — документ с вероучителен характер на император Зенон и настоял монофизитът Севир да бъде осъден. Свиканият поместен събор предал Севир на анатема и го отстранил от престола. Тогава той отишъл в  Египет, където оглавил коптите и сирийските яковити. По-късно успял временно да се върне на Антиохийския престол, но през 535 г. отново избягал в Египет, където умрял през 538 година. Севир е представител на по-умерен клон на монофизитската ерес. Отъждествява понятията ипостас и природа. Говори за "една съставна природа" (mia physis synthetos), в която естествата (природите) могат да се различават само мислено (moni theoria, te phantasia nou). Тези два характерни за Севировата ерес момента присъствуват в Първата и Втората съвместна декларация на Смесената комисия.

https://www.pravoslavieto.com/history/sabori/451_IV_vselenski_Halkidon.htm

[Hatshepsut]

Арменска апостолическа църква


Катедралата в Ечмиадзин

Арменската апостолическа църква е една от древноизточните църкви, а също така и от една най-старите християнски църкви. Християнството е донесено в Армения от апостолите Вартоломей и Тадей, поради което се нарича апостолическа.

Армения първа приема християнството за официална държавна религия през 301 година от светеца Григорий Просветител († 335 г.), чийто син и негов приемник Аристакес участва в Първи вселенски събор. В своята догматика той се осланя на решенията от трите първи вселенски събора и се придържа към христологията на свети Кирил Александрийский (така нареченото миафизитство). На Четвъртия вселенски събор Арменската апостолическа църква не участва по обективни причини и решенията, взети на този събор, арменската църква не признава. В периода 491 – 536 г. Армения окончателно се отделя от Византия. Арменската църква има седем тайнства, почита Богородица и иконите. В днешно време Арменската апостолическа църква има 5 епархии в Армения и няколко в Америка, Азия, Европа и Австралия.

Християнски проповеди в Армения през 1 – 3 век

Сведенията, отнасящи се до най-древния период от историята на Арменската църква са малочислени. Като основна причина за това е факта, че арменската писменост е създадена едва през 5 век. Историята от първите векове на съществуването на Арменската църква се предавала устно от поколение на поколение и чак през 5 век е записана в историографската и църковната литература.

Много исторически свидетелства (на арменски, сирийски, гръцки и латински език) потвърждават, че християнството идва по арменските земи чрез проповедите на светите апостоли Тадей и Вартоломей, които са явяват и основатели на Църквата в Армения.

Според Свещеното предание на Арменската църква след Възнесението на Спасителя един от Неговите ученици, апостол Тадей, отишъл в Едеса, където изцелил от проказа царя на Осроени Авгар, ръкоположил Адея в епископски сан и се отправил във Велика Армения, като проповядвал Словото Божие. Сред множеството негови последователи, които приели християнството, била и дъщерята на арменския цар Санатрук Сандухт. Заради своята християнска вяра, апостол Тадей заедно с царската дъщеря и други свои последователи, приели мъченическа смърт.

Няколко години по-късно, на 29-годишнината от управлението на Санатрук, апостол Вартоломей идва в Армения след няколкогодишни проповеди в Персия. Той убедил много свои последователи да приемат християнството, сред които била и сестрата на царя, а също и много аристократи. След заповед на цар Санутрак апостол Тадей приема мъченическа смърт в град Аребанос, който е разположен между езерата Ван и Урмия.

До наши дни е оцелял фрагмент от историческо съчинение, описващо мъченичеството на първите християни в Армения в края на 1 и началото на 2 век. Авторът се позовава на ,,Словото на Татиан" (2 век), което е било добре запознато с историята на апостолите и първите християнски проповедници. Според това писание, след мъченическата смърт на апостол Тадей неговите ученици начело с Хрюсий, бивш римски посланик, се установяват в изворите на река Ефрат, в дефилето Цахкеац. След възкачването на престола на цар Арташес тези първи арменски християни идват в царския дворец и започват да проповядват Евангелието.

След продължителни военни кампании на Изток, цар Арташес моли проповедниците отново да дойдат в двореца му и да продължат да беседват за Христос. В отсъствието на царя арменските християни покръстват някои алански придворни на царица Сатеник. Заради това те са осъдени на мъченическа смърт от синовете на царя. Покръстените алански князе напускат двореца и се заселват на склоновете на планината Джрабашх, където живеят в продължение на 44 години, след което по заповед на аланския цар приемат мъченическа смърт.

През 1 век за разпространението на християнството в Армения способстват редица външни и вътрешни фактори. Така например, в това време християнство получава широко разпространение в съседните на Армения страни: Кападокия, Осроени и Адиабене. Търговията, политическите и културни връзки с тези страни създават благоприятни условия за разпространението на християнството в Армения.

Освен това през 1-3 век Малка Армения е част от римската провинция Кападокия, и съвсем естествено християнството е могло да се разпространи чрез Малка Армения във Велика Армения.

Важна предпоставка за разпространението на християнството е съществуването в Армения на еврейски колонии. Както е известно, първите християнски проповедници обикновено започвали своята проповедническа дейност именно в тези места, в които се намирали еврейски общини. Така апостол Тадей, докато бил в Едеса, отседнал в дома на еврейския велможа Тубий. Еврейските общини съществували в главните градове на Армения: Тигранакерт, Арташат, Вагаршапат и др.

Тертулиан в книгата ,,Против юдеите", написана през 197 година посочва народите, приели християнството: парти, лидийци, фригийци, кападокийци и упоменава и арменците. Това свидетелство потвърждава и свети Августин († 430) в своето съчинение ,,Против манихеите".

В края на 2 и началото на 3 век християните в Армения са преследвани от царете Вагарш II (186 – 196), Хосров I (196 – 216) и техните приемници. Тези гонения описва Кападокийският и Кесарийски епископ Фирмилиан (230 – 268) в своята книга ,,История и гонения на Църквата".

Евсевий Кесарийски упоменава в писмо до Дионисий Александрийски ,,за покаяние към братята в Армения, където епископ е Меружан". Писмото се датира от 251 – 255 г. Така към средата на 3 век в Армения съществува организирана и призната от Вселенската Църква християнска община.

Покръстването на арменците

През 301 цар Тиридат III провъзгласява християнството за държавна религия. По този начин арменският цар цели религиозно разграничаване на Армения от сасанидски Иран, който се стреми да подчини съседна Армения. Първостепенна роля в покръстването има Григорий Просветител, който е и първият католикос на арменската църква (302 – 326).

През 303 е построена катедралата в Ечмиадзин (близо до Ереван), която се превръща в религиозен център за всички арменци и местопребивание на върховния патриарх и католикос на всички арменци.

По името на първия католикос Григорий Арменската апостолическа църква понякога се нарича и григорианска.

Догматически особености на Арменската Църква

Догматическото богословие на Арменската Църква се основава на ученията на великите отци на Църквата 4-5 век: Св. Атанасий Александрийски (†370), Св. Василий Велики (†379). Св. Григорий Богослов (†390), Св. Григориий Нисийски (†394), Св. Кирил Александрийски (†444) и др., а също и на догмите, приети на Никейския (325 г.), Цариградския (381 г.) и Ефеския (431 г.) вселенски събор. Освен христологическия въпрос за двете природи на Христос – божествена и човешка, останалото учение на Арменската Църква напълно съответства на вероучението на Православната Църква.

Състоялият се през 451 г. в Халкидон Четвърти вселенски събор внася разкол в Христовата Църква. Като последствие от този разкол е отчуждеността между Арменската и Византийската Църква, между които дотогава съществували тесни връзки. Така в началото на 4 век Арменската църква официално осъжда определението на вярата от Четвъртия вселенски Халкидонски събор. Православните Църкви от своя страна обвиняват Арменската Църква в ереса на монофизитството. Въпреки това Арменската Църква, както и Четвъртият вселенски събор, осъжда Евтихий, учителя на монофизитската ерес, а неговия защитник Диоскор Александрийски не е причислен към ликовете на светците.

В Новия Завет се говори, че Божественият Логос, родил се от Пресвета Богородица, приема съвършена човешка същност. Според него Църквата утвърждава истинното въплъщение на Христа, като опровергава докетите (еретическо учение, отхвърлящо истинността на въплъщението на Христа) и арианите, които отхвърлят Неговата Божественост.

Представителите на Антиохийската школа – Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски – признават двете различни природи в Христос – Божественна и човешка, като противоположности, които не могат да бъдат съединени, но са слети в едно. Представителите на Александрийската школа, предвождани от архиепископа на Александрия Св. Кирил Александрийски (†444) се основава на ученията на Св. Атанасий (†370) и кападокийските отци Св. Василий Велики (†379), Св. Григорий Богослов (†390) и Григорий Ниски (†394), според които ,,двете природи са съединени, но след съединението делението на две естества няма мяста, тъйкато се вярва, че е една природата на Сина" (PG 72, 192 – 193, Epist. 40).

Третият вселенски събор, състоял се в Ефес през 431 година, осъжда учението на последователя на Антиохийската школа Нестор, който не признава Пресвета Богородица и изповядва съществуването на две самостоятелни природи, а следователно, двете лица в Христа. Няколко години след това архимандрит от един от цариградските манастири Евтихий проповядва, че ,,Господа наш се състои от две естества преди съединението, а след него има само едно естество".

Между Русия, Турция и Иран

След като Армения загубва своята държавност през 14 век Арменската апостолическа църква остава единствената централизирана национална организация.

През 1441 г. Ечмиадзинската катедрала отново става резиденция на главата на Арменската апостолическа църква.

През 17 – 18 век се засилват връзките на арменците с Руската империя, от която те очакват помощ в борбата им срещу османските и ирански завоеватели. Арменските католикоси подкрепят тези устремения.

При липсата на арменска държава Арменската апостолическа църква е културен и научен център. В училищата при манастирите наред с религиозните предмети се преподават риторика, граматика, философия, математика, живопис. В манастирите се преписват книги и ръкописи.

След присъединяването на Армения към Руската империя през 1828 г. царското правителство потвърждава основните привилегии на Арменската църква.

Както и другите църкви, Арменската апостолическа църква се отнася враждебно към Октомврийската социалистическа революция.

След образуването на Първата Арменска република (1918 – 1920) Арменската апостолическа църква подкрепя нейното правителство и ѝ съдейства при възстановяването на арменската държавност.

След установяването на съветската власт в Армения (1920) църквата заема лоялна позиция по отношение на Съветския съюз.

Църковна организация

Днес Карекин II Нерсисян е върховен Патриарх на Арменската църква в Ечмиадзин – Католикос на всички арменци. Ечмиадзинската катедрала е главният Свети престол на Арменската църква.

До 1895 г. Арменската църква имала трима католикоси – един в Ечмиадзин, един в Киликия и един в Ахтамар. Последният прекратява съществуването си в 1895 г.

Арменска апостолическа църква ,,Св. Георги (Кеворк)", Пловдив

Днес Католикосати има в Ечмиадзин и в Киликия (днешен Ливан) които са духовни центрове на Арменската църква. Арменската църква е благословена с още два патриаршески престола, единият от които в Йерусалим, а другият – в Константинопол. Арменският патриарх в Йерусалим Негово Блаженство Торком Манугян е пазител на църковните права в Светата земя, а патриархът в Константинопол Негово Блаженство Месроб Мутафян представлява арменския народ пред правителството на Турция.

Ечмиадзинският католикосат не се подчинява в религиозно отношение на Киликийския католикосат (Антилиас). Административен център е на Йерусалимския и Цариградския патриархат и епархиите: в САЩ (Калифорнийска и Северноамериканска), в Южна Америка, в Западна Европа (център в Париж), в Близкия и Среден Изток (Ирано-азербайджанска, Техеранска, Исфаханска, Иракска и Египетска), в Далечния изток (Индийско-далекоизточна), на Балканите (Румънска, Българска и Гръцка).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Арменска апостолическа църква

[Hatshepsut]

Етиопска православна църква


Катедралата "Св.Троица" в Адис Абеба

Етиопската църква е най-голямата от нехалкедонските монофизитски църкви.

Християнството идва в империята направо от Палестина през Египет нагоре по Нил.

Първи епископ на църквата е сирийският монах Фрументий (Абба Селами, Миротворецът) през 350 г. по времето на цар Езана, който приема християнството за държавна религия на една от първите християнски цивилизации.

Богослужебен език: геез, архаичен амхара (както църковнославянския спрямо българския). Брой на вярващите: около 45 милиона души.

Архитектурата на църковната сграда е центрична (за разлика от базиликалните надлъжни църкви със или без иконостас, познати в Европа от античността, както и от кръстокуполните църкви), композирана в концентрични кръгове (или осмоъгълници) от центъра (Светая Светих – светилището, където не се допуска никой освен първосвещеника) през 2 коридора, в които обикалят свещениците и шествията. Богомолците не се заседяват в църквата, то няма и пространство за това. Те се нареждат отвън, на двора, с лице към центъра, а не към изток. Влизат в сградата само за шествие, с песнопения, следващи символичния табот (т.е. кивот), понесен от първосвещеника. Сградата е с покрив във формата на конус или осмоъгълна пирамида; сламен в селата; в най-нови сгради е модернизиран купол.

Храмът ,,Бет Гьоргис" (Лалибела) в цял ръст

ЮНЕСКО обявява за 8-и по ред в списъка на паметниците на цивилизацията от световно значение като цяло 11-те църкви в град Лалибела от XII век. Те не са строени, а са изрязани в живата вулканична скала надолу от терена, навътре (а не както други – в склон, с лице, както в Петра, или в Иваново). Представляват думата монолит (еднокамък); всъщност скулптура, а не архитектура. В обстановката на малко (с 15 000 ж.) бедно градче без никаква павирана улица и поминък тези 11 църкви са истински чудеса.

Непоколебимо убеждение не само на патриарха и на църковниците, но и на целокупното население, е че Скрижалите, тоест Ковчегът на Завета (Arc of the Covenant, предхристиянската реликва Кивот или по тяхному Табот, отнесен от Савската царица след визитата при Соломон) се съхранява от Етиопската църква. Нямало нужда да се проверява, показва или доказва, бидейки символ на Вярата.

Повече от 1600 г. етиопската църква се е считала дъщерна на александрийската патриаршия с митрополит начело. Става автокефална и си избира първи патриарх (Абуне) Базилиос през 1951 година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Етиопска православна църква

[Hatshepsut]

Коптска православна църква


Катедралата "Св.Марко" в гр.Кайро, Египет

Коптската православна църква е нехалкедонска монофизитска църква.

Основана е от египетските копти в Александрия през 536 – 580 г. Според древно предание Коптската православна църква е основана от евангелист Марко.

На Четвъртия (Халкедонски) Вселенски събор представителите на Коптската православна църква не приемат решенията му, при което тя е обявена за еретическа, тъй като следва монофизитството. Това довежда до потисничеството на Коптската православна църква от страна на Византия, a по-късно, след арабското нашествие, се провежда принудителна ислямизация, която води до значителен упадък. През 19 век коптският патриарх Кирил IV започва преговори за присъединяването на коптските християни към Православната църква, но е отровен, а неговите противници влизат в уния с Рим през 1898 г.

Коптската православна църква се състои от около 400 общини, подчинени на 32 епархии, от които 28 са в Египет, 2 в Судан и по 1 в Кения и Израел. Богослужението в нея се води на арабски и коптски. Характерното за Коптската църква е осмогласието и използването на литургийните последования на Василий Велики, Григорий Богослов и Кирил Александрийски, с което се родее с Православната църква; съхранила е някои юдейски обреди, като обрязването например. Друга характерна черта за коптите е, че Кръщението включва и татуировка във вид на кръст. Коптската православна църква се възглавява от духовен водач, който се титулова Александрийски папа и патриарх, Негово светейшество Теодор II.

Храмовете са квадратни. Имат собствен църковен календар, летоброенето започва от 284 г.

Под влиянието на католическите мисионери около 2 % от членовете на църквата са признали върховенството на римския папа – те образуват Коптската католическа църква.

В днешно време членовете на църквата са около 15 милиона души. Към Коптската църква принадлежи автономната Британска православна църква.

Коптска църква в Германия

Библиография

Авксентий, архим. Коптската църква. – Духовна култура, 75, 1995, № 4, 17 – 26.
Толмачева, Е. Г. Копты: Египет без фараонов. М., Алетейа, 2003 (Vita Memoriae).
Кривец, Е., С. Путилов. Христианский Египет. Сборник. М., Лепта-пресс, 2005.
Бурге, П. дю. Коптите. Враца, Одри, 2006.
Литературные традиции христианского Египта. Отв. ред. доктор богословия, протоиерей О. Давыденков. М., Православный Свято-Тихоновский гуманитарный университет, 2008, 218 с. (Литературное наследие и история христианского Востока).
Кривец, Е. А. Христиане Востока. Культурная самобытность и проблема выживания. М., МГУПП, 2009.
Wolfgang Kosack, Novum Testamentum Coptice. Neues Testament, Bohairisch, ediert von Wolfgang Kosack. Novum Testamentum, Bohairice, curavit Wolfgang Kosack. / Wolfgang Kosack. neue Ausgabe, Christoph Brunner, Basel 2014. ISBN 978-3-906206-04-2.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Коптска православна църква

[Hatshepsut]

Сирийска православна църква


Герб на Сирийската православна църква

Сирийска православна църква (наречена също така и Сиро-яковитска православна църква по името на Яков Барадей, един от най-изтъкнатите богослови на църквата от V век) е една от нехалкедонските монофизитски църкви, основана през I век. Сирийската православна църква е най-многобройна сред правоприемниците на древната Антиохийска патриаршия, основана от апостолите Петър и Павел. На Четвъртия (Халкедонски) Вселенски събор мнозинството от представителите на Сирийската православна църква не приемат решенията му, при което тя е обявена за еретична, тъй като следва монофизитството.

Богослужебен език: арабски и сирийски. Брой на вярващите: около 5 милиона души.

Патриарх Игнатий Ефрем II Керим (от 2014г.)

Сирийската църква се възглавява от духовен водач, който се титулува антиохийски патриарх, Негово светейшество Мар Игнатиус Зака Ивас (1980-2014), а от 2014г. - Игнатий Ефрем II Керим.
Седалището на църквата вече отдавна не е в Антиохия, а в Дамаск.

Сирийската църква "Св.Георги" в гр.Черай, Индия (от 1871г.)

Разпространение: Индия (1,2 млн.), Сирия (680 хил.), Швеция (100 хил.), САЩ (80 хил.), Ливан (50 хил.), Германия (50 хил.) и др.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сирийска православна църква

Пешита


Деяния на св.Апостоли - сирийски папирус от 9-ти век

Пешита е превод на Библията на сирийски език, стандартен за сирийската православна църква. Появява се преди отделянето на сирийското християнство през V век и е приета както от яковитите, така и от несторианците.

Общото, но не всеобщо мнение е, че Старият завет на Пешита е преведен от иврит на сирийски език, вероятно през II век и че Новият завет на Пешита е преведен от гръцки. Този Нов завет първоначално изключва някои оспорвани книги (2 Петър, 2 Йоан, 3 Йоан, Юда, Откровение) и се превръща в стандарт до началото на 5 век. Петте изключени книги биват добавени във версията на Томас от Харкел (616 г.).

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пешита

[Hatshepsut]

Индийска православна църква


Църквата в гр. Ниранам

Индийската православна църква, също наречена Маланкарска православна църква, е нехалкедонска монофизитска църква.

Според легендата тя е основана през 52 г. от апостол Тома. Предстоятелят ѝ носи титлата католикос на Изтока - Митрополит Малангарски и има резиденция в Котаям (Керала).

История

Името произхожда от думата ,,Малианкара" - географското наименование на мястото в югозападната част на брега на Хиндустан (Керала), където според легендата апостол Тома за пръв път е влязъл в земята на Индия.

Богослужение

Литургията традиционно се провежда на сирийския език, но с течение на времето се въвежда малаяламският език, който по-късно замества сирийския език в някои общности. Обикновено богослужебните дрехи са подобни на сирио-антиохийските. Черната шапка има цилиндрична форма и покрива главата също и след поклонението. Както в повечето традиции в Близкия Изток, религиозните свещеници винаги носят качулка от черен плат с орнамент с малки кръстове. Епископите и свещениците от висок ранг при богослуженията покриват главите си с качулка, изработена от същата тъкан като другите дрехи. По време на богослуженията епископите си слагат шапка под формата на митра в западния стил. Останалите дрехи до голяма степен са подобни на византийските.

Литургия

Сиро-Маланкарският обред е един от източните богослужебни обреди. Принадлежи към Сиро-Антиохийската, или Западносирийската, ритуална група, заедно със самия обред Сиро-Антиохия. Понастоящем ритуалът Маланкар под различни форми се използва от християните от щата Керала (Индия) и второстепенна диаспора, принадлежаща към двете древни източни църкви, католическата църква Сиро-Маланкар и няколко протестантски църкви.

Божествената литургия се извършва върху голям квасен хляб. Тайнството се преподава под две форми чрез потапяне на частица от Тялото на Христос в Кръвта на Христос, докато вярващите седят на пода в традиционна индийска поза.


Произход:    Йерусалимска патриаршия
Обред:    западно-сирийски
Първосвещеник:       Матей Мар Севериус (от 17 септември 2021 г.),
Численост:    2 500 000
Богослужебен език:    асирийски, малаялам
Разпространение:    Индия
Статус:    автокефална
Седалище:    Керала, Индия
Календар:    юлиански
Сайт:  https://mosc.in/

https://bg.wikipedia.org/wiki/Индийска православна църква

[Hatshepsut]

Еритрейска православна църква


Катедралата в гр. Асмара

Еритрейска православна църква е нехалкедонска монофизитска църква.

От 1993 г. е автокефална, дотогава е била част на Етиопската православна църква.

Произход:    Етиопска православна църква
Обред:    геезки
Първосвещеник:    Абун Антониос
Численост:    1 700 000
Богослужебен език:    геезски, тигриня
Разпространение:    Еритрея
Статус:    автокефална
Седалище:    Асмара, Еритрея

https://bg.wikipedia.org/wiki/Еритрейска православна църква

Еритрейска православна църква Тевахедо

Еритрейската православна църква Тевахедо е ориенталска православна църква със седалище в Асмара, Еритрея. Нейната автокефалия беше призната от Шенуда III , папа на коптската православна църква в Александрия, след като Еритрея получава своята независимост от Етиопия през 1993 г.

Тевахедо ( Ge'ez : ተዋሕዶ täwaḥədo ) е дума от Ge'ez, означаваща ,,да бъдеш направен един", сродна на арабския tawhid. Според статията на Православната енциклопедия (издание от 1917 г.) за Хенотикона : около 500 епископи в Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската патриаршия отказват да приемат доктрината за ,,две природи", постановена от Халкидонския съборпрез 451 г., като по този начин се отделят от бъдещите католическа и източноправославна църкви. Това отделно християнско общение става известно като ориенталско православие. Ориенталските православни църкви, които днес включват коптската православна църква в Александрия, Арменската апостолическа църква, Сирийската православна църква, Маланкара православната сирийска църква на Индия, етиопската православна църква Tewahedo и Еритрейската православна църква Tewaredhe, се наричат ,, Нехалкидонски ". Самите тези църкви описват своята христология като миафизитска, но външни лица често неправилно ги описват като ,,монофизитски".

Православието на Тевахедо е основна етнорелигиозна група в Еритрея и най-голямата християнска група там. Християнството е основната религия от 4-ти век и все още остава се изповяда от мнозинството от населението. Исторически те говорят Ge'ez, който принадлежи към семитския клон на афроазиатското семейство. Езикът обаче вече е почти изчезнал и е ограничен предимно до литургична употреба от 10-ти век. Тевахедо сега говорят тигриня. Повечето също се придържат към Еритрейската православна църква.

Еритрейската православна църква твърди, че произхожда от Филип евангелист (Деяния на апостолите , глава 8). Тя става държавна църква на Кралство Аксум под Езана през 4-ти век чрез усилията на сирийския грък на име Фрументий, известен в църквата като Аба Селама, Кесате Бирхан (,,Баща на мира, откривател на светлината"). Като момче Фрументий е претърпял корабокрушение с брат си Едесий на еритрейския бряг. Братята успяват да бъдат представени в кралския двор, където се издигат до влиятелни позиции и обръщат император Езана в християнството. Езана изпраща Фрументий в Александрия да поиска от патриарха Атанасий Александрийски да назначи епископ за Аксум. Атанасий назначава самия Фрументий, който се завръща в Аксум като епископ с името Абуне Селама.

Съединението с коптската православна църква в Александрия продължава дори след арабските завоевания в Египет. Абу Салех записва през 12 век, че патриархът изпраща писма два пъти годишно до кралете на Абисиния (Етиопия) и Нубия, докато Ал Хаким не преустановява тази практика. Коптският патриарх Кирил II изпраща Север като епископ със заповед да прекрати практиката на полигамията и да наложи спазването на каноничното посвещение за всички църкви. Тези примери показват близките отношения на двете църкви още от Средновековието. В началото на 16-ти век църквата е поставена под влиянието на португалска мисия. През 1439 г., при управлението на Зара Якоб религиозна дискусия между авва Гиоргис и френски посетител води до изпращането на посолство от Етиопия до Светия престол; но инициативата в католическите мисии в Етиопия е поета не от Светия престол, а от църквата в Португалия, като част от борбата с мюсюлманската Османска империя и Султанат Адал за командването на търговския път до Индия от Червено море.

https://hmn.wiki/bg/Eritrean_Orthodox_Tewahedo_Church

(това последното е преведено с машинен превод, коригирал съм текста доколкото можах.)

[Hatshepsut]

Несторианство

Несторианството е направление в християнството, което се отделя от православието след Ефеския събор през 431 година. Наречено е на Несторий, сирийски духовник, който по това време е патриарх на Константинопол.

Привържениците на несторианството смятат, че личността на Исус Христос обединява две самостоятелни природи – човешка и божествена. Поради това те отричат наименованието Богородица, тъй като смятат Мария за майка само на човешката форма на Христос, а не на божествената му същност. Те смятат също, че само човешката природа на Христос страда при Разпятието, докато божествената е всемогъща и остава незасегната от него.

В периода до разпространението на исляма през VII век несторианството е преобладаващият клон на християнството в Близкия изток, най-вече в Сирия и днешен Ирак (Мосул). Несториански мисионери разпространяват християнството на изток в Иран, Индия, Централна Азия, Монголия и Китай. То става една от основните религии в Кара Китай. Днес най-голямата несторианска общност е Асирийската църква в Близкия изток.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Несторианство


Несторианството е ерес, по името на Несторий. Негови предшественици в лъжеучението били Диодор, учител от Антиохийската богословска школа и Теодор, Монсуетски епископ (+429 г.), чийто ученик бил Несторий. Така ереста излязла от Антиохийската школа.

Теодор Мопсуетски учил за "съприкосновението" на двете природи в Христа, а не тяхното съединение при зачатието на Бог Слово. Еретиците наричали Пресветата Дева Мария Христородица, а не Богородица.

Ереста е осъдена на Третия Вселенски събор в Ефес (431 г.) заедно с пелагианството. Несторий бил изгонен, а последователите му избягали в Иран, Средна Азия и Китай. През 499 г. успяли да свикат свой събор в Селевкия и организирали своя църква със свои архиереи.

Несторий заемал Константинополската катедра от 428 до 431 година. До избирането му за столичен епископ той бил презвитер в Антиохия. Живота си в Църквата започнал след като приел монашески постриг. Несторий живеел аскетично, бил добър оратор и се славел със своята ученост. Но поради любовта си към славата започнал да прибягва до показна святост, обвинявали го в гордост и честолюбие.

След като станал столичен епископ, Несторий се показал като първи ревнител на Православието. Проповядвайки в патриаршеския храм в деня на встъпването си в сан, той се обърнал към императора с думите: "Дай ми земята, очистена от еретиците, а аз на свой ред ще ти дам небесното царство". Думите му били посрещнати с одобрение, но последвалите обстоятелства показали, че Несторий сам не бил твърд във вярата и се изявил като вълк в овча кожа.
Несторий наричал също Пресвета Богородица Христородица, Иисус Христос - Христос, а не Емануил. Според Несторий божествената и човешката природа са съвместени в Иисус Христос само външно, временно; за него Христос е само Богоносец, придобил Божеството. Той виждал във въплъщението на Божеството само Неговото обитаване в човешката природа, в живота на Иисус Христос - подкрепа и украсяване на човешката природа с Божествена.

http://www.pravoslavieto.com/inoverie/eresi/nestorianstvo.htm


Еретическо учение на Несторий и Несторианство

Христологична ерес в християнството, проповядващо за Богочовека Господ Иисус Христос два субекта (Син Божии и човек Иисус). Възниква в началото на V век. Основател е Несторий, който заема патриаршеската катедра на Константинопол от 428 до 431 година. Ученик а на Теодор Мопсуестийски, принадлежащ на Антиохииска богословска школа. Тази школа е учила за две съвършени природи в Христа, всяка имаща своя ипостас и свое Лице. Несторий разбира че с такова богословско мнение Христос се разделя на две реални Лица, и се опитва да преодоле тази трудност. Начина на съединяването на двете природи в Христа го описва с термините "вдояване"(συνάφεια ), "обитаване" (συνάφεια ) и "относително единство"(σχετιϰὴ ἔνωσις), които са се разбирали не като изразза единството на Лицето, но само като морално едниство на двете Лица, една воля, едно действие, едно господство и владичество. Тоест Несторий разделя единния Христос на две Лица (двама Сина). Бог Слово, предвечно роден от Бог Отец и човек Христос роден от Мария в някакъв исторически момент с които се е съединил в последствие Бог Слово. Според несторианитедо кръщението си в Йордан Иисус е бил обикновен човек, а след това, осенен от Свети. Дух, постепенно се превръща в Богочовек. Следствие на това разбиране е възгледът за Богородица. Тя не би могла да бъде такава защото е родила просто човек и за това е Христородица.

Встъпвайки в Константинополската катедра, Несторий обявява своите преоритети, безпощадна борба с ересите, които според него са тези, които не съответсват с богословието на Антиохииската школа и в частност на неговия учител като начало

Несторий търпи критика за наименуването на Богородица като Христородица, което е грубо нарушение на Църковното предание и не се приема от никой. Главното възражение срещу него е за учението му за Спасението. Страднието на обикновен човек (макар и съединен последсвие с Бог Слово) не може да бъде Спасение за човек, такова може да бъде само страданието на въплътилия се Богочовек Иисус Христос.

Полемика между Свети Кирил Александрийски и Несторий

Учението и изказванията на Несторий веднага предизвикват смут и обсъждане в самия Константинопол. Много скоро известие за тези събития достигат до Александрия. Още в 429г., Свети Кирил Александрийски в редица послания до различни адресанти , включително и до самия Несторий, пише за неприемливост на неговите богословски мнения. В частност относно Евхаристията позицията на Несторий била тъждествена на пълно противоречие на това, което Свети Кирил смятал за същността на самото тайнство. Ако тялото Христово принадлежи не на Бог Слово, а на човека Христа, то то не се явява като животворящо и нищо не ползва причащаващите се. Такова отношение към тайнството е напълно недопустимо. И за това сред обвинения към Несторий се съдържа и лъжливото учение за Евхаристията, което е в пряко следствие от христологичната ерес на Несторий. Изследователите подчертават, че именно отношението на Несторий към Евхаристията , стават за Свети Кирил отправна точка в неговата борба с новата ерес, не зависимо че главната полемика е Христологична.

На 30 ноември 430 г., Свети Кирил пише на Несторий, поредно трето писмо, в което му съобщава за решенията на проведения през август в Рим събор, които решава да отлъчи Несторий, ако той не се откаже от заблужденията си. Докато в първото писмо до Несторий от 429 г. Кирил изисква от Нестории само да се съгласи с използването на Богородица, във второто писмо от 430г., дава богословска аргументация, доказваща лъжливото христологично учение на Несторий, то вече в третото в обем много по-голямо от първите две и вече подписано не само от свети Кирил, но и от събор на Епископите от Египет, тази аргументация е вече напълно подробна. Една от частите на писмото е напълно посветена върху учението за Евхаристията. "Възвещавайки смъртта по плът на единородния Син Божи, тоест Иисус Христос, изповядвам Неговото възкресение от мъртвите и Възнасянето му на небесата, ние извършваме в църквата безкръвна Жертва и така пристъпваме към тайнственото благословение и се освещаваме, ставаме причасници със светата Плът и честната Кръв на Спасителя на всички нас Христос. И не както обикновена плът (да не бъде !) приемаме не както плът на осветен човек или след това съединил се със Словото в едно достойнство и направил се обиталище на Бога, но като Кръв наистина животворяща и собствена за самото Слово. Защото То, като Бог и Живот по естество, и станал еднно със своята Плът, явило я животворяща. Защото ни е казано:"А Иисус им рече: "истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот." (Ин.6:53). Ние трябва да разбираме тази плът не в смисъла на плът на човек който е като нас, но като плът ставаща наистина на Този, който заради нас се въплъти и е действувал като Син човечески". Към писмото са били приложени 12 анатеми, които са предложени на Несторий да подпише. Единадесетата от тях гласи: "Ако някой, който и да е, не изповядва, че Плътта Господна се явява Животворяща и е на самото Бог Слово, но мисли за нея като че ли принадлежаща на някой друг , различен от Него и съединен с Него по положение, тоест правещ го само обиталище на Бог и не изповядва както сме казали, че Плътта Му е животворяща, така както тя е станала собствена на Словото – анатема"

Несторий не приема увещанията на Свети Кирил и го обвинява самия него в отстъпване от правилното вероизповедване. В частност той предлага на критика учението на Свети Кирил за евхаристията, като казава че еретик (така нарича свети Кирил) нечестиво учи за тайнствата в Божествената природа. Точно такива обвинения се срещат в проповедите на Несторий. Сам Несторий настоява на това, че вкусвайки евхаристичния хляб който той нарича " вместообраз на тялото", верните се причастяват само с човека Христа.

Свети Кирил подробно отговаря на Несторий в трактата си "Против Несторианското злословие", състоящ се от 5 книги. Учението за Евхаристията се съдържа в няколко глави, в които светителя отхвърля нелепото обвинение за това че уж учи за изяждане на божественото. Той подчертава че Светите Дарове се явяват животворяща плът на Бог Слово, но не самата божествена природа и отново излага учението за тайнствата с тези думи изрази както и в тълкуването му на Светото Евангелие от Йоана ."Вкусвайки ние не намаляваме божественото – пълно безумие! , но собствената Плът на Словото, която е Животворяща. Ние , ако сме причастници на Светето тяло и Кръв, напълно и съвършено се оживотворяваме, защото във нас пребивава Словото и по Божество, чрез Светия Дух и от друга страна по човечески – чрез светата Плът и честната Кръв се съединява във единство Тялото Христово в Нас, което по никакъв начин не се разделя. Тези богословски теми са изложени в обширни послания и са изпратени до император Теодосий II, неговата сестра Елия Пулхерия. (Известна е с борбата си срещу несторианството. Първоначално Теодосий подкрепя архиепископ Несторий, но Пулхерия, с помощта на архиепископ Кирил от Александрия, го убеждава да смени позицията си. В организирания Трети Вселенски събор (Първи Ефески събор), чрез влиянието си, Пулхерия играе важна роля в каноничното обявяване на Дева Мария за Богородица. Като резултат, Несторий е изпратен в изгнание през 435.) и към папа Римски Целестин I.

Антиохиските богослови виждат в критиката на Свети Кирил към Нестроий нападение към цялата им богословска традиция. По молба на Иоан архиепископ Антиохииски, опровержения на "12 те анатеми" на Свети Кирил, представят епископ Андрей Самосатский и епископ Теодорит Кирский. Още в началото на 431 година свети Кирил им дава пространен отговор. Следват официални отговори от еп.Андрей и отговор от Теодорит.

В часност против 11 та анатема отнасяща се за Светата Евхаристия, опонентите на Свети Кирил излагат следното възражение: еп.Андрей Самосатский счита, че не удачно се използва думата "собствен" (ἴδιος) във израза Плътта на Господа се явява животворяща и собствена на Самото Слово", показвайки че противопоставяйки Плътта на Христа и плътта на другите хора, може да се разбере в смисъла че се отрича че Христос е единосъщен на нас по човечество. Теодорит го обвинява в лъжа и му преписва ерес на Аполинарий, на това основание, че уж Свети Кирил говори за приеманането от Бог Слово само на човешка плът, но без душа .

Отговаряйки на Теодорит - "този добър човек", не забравил ни едно злоречие" Свети Кирил отхвърля обвиненията в аполинарство, като казва че под думата "плът" той разбира човешката природа въобще и че такава употреба на думата напълно съотвества на свещеното писание ." И Словото стана плът" (Ин1:14). В отговора си към еп.Андрей който му пише от името на Епископите на Изток, той почертава, че смята тялото Христово за еднакво с телата на другите хора, но едновремено потвърждава че приобщението в Евхаристията с това Тяло, което е за Бог Слово собствено, има принципно значение за тайнството.

Дванадесте анатеми на Свети Кирил Александрийски изиграват важна роля в борбата с Несторианството и неговата ерес. Още по времето на първото заседание на Третия вселенски събор (22 Юни 431 г) Несторий е бил отлъчен, а неговото учение е обявено за не православно. В хода на заседанията са прочетени "Дванайсете анатеми" на св.Кирил. Но не са приети за официален документ за разлика от Второто писмо към Несторий. В последствие резултатите от тези заседания са били оспорени от не участващите в тях епископи: еп.Йоан Антиохииски и епископите на диоцеза на Изток, от което възниква напрежение, продължило и след закриването на събора. Това довежда до разрив в църковното общение между Кирил Александриийски и Йоан Антиохииски и епископите на техните диоцези. Най-остро епископите са настроени към Дванадесете анатеми, за това в август или септември 431г., намиращ се още в Ефест, Свети Кирил им прави кратко тълкуване. И доколкото Несторий и неговите съмишленици безрасъдно разрушават тайнството Евхаристия, то напълно справедливо е подложожен на анатеми.

Осъжсане на ереста на Нестор Отлъчване на еретиците
на III вселенски събор. Фреска от манастир Терапонт

Съборът не дава христологични определения, като се придържа изцяло на определенията на Първи вселенски събор.

За примиряването на спорещите и преодоляване на разкола настоява императора. В 433 година Александрийските и Антиохийските архиепископи подписват догматически докумнет, в който благодарение на взаимни отстъпки е направен успешен опит за съгласуване на позициите и терминологиите на двете богословски школи.

Извън зависимостите от приемането на текста на "дванадесте анатеми" учението на Свети Кирил за евхаристията е прието в Църквата като безусловно истинско. Достатъчно е да се спомене само, че в много литургически произведения евхаристийното Тяло Христово е наречено Животворящо. В ектенията след Причастието в византийския чин на Божествената литургия Светите Дарове са Пречисти , Божествени и Животворящи.

"Прости приимше Божественных, Святых, Пречистых, Безсмертных, Небесных и Животворящих, Страшных Христовых Тайн, достойно благодарим Господа."

В спора с Нестории свети Кирил Александрийски посочва на това че отричането на ипостасното съединяване природите в Христа,следва извод за вкусване на човешка плът в Светата Евхаристия. Но за самия Несторий неговото учение въобше не предполагало антропофагия, защото той отрича притворяването на даровете, тоест изменението на тяхната природа. Несторий дирекно говори за съхраняването на тяхната природа, хлябът си е хляб ,а виното вино.Дава пример от тайната вечеря, когато Господ казва "Това е Моето Тяло", той не казва че хляба не е хляб.

В 451 г. IV Вселенски (Халкидоски) събор отново осъжда Несторий и дава христологическо вероопределение на Правослваната Църква.Синтезира се Александрийското и Антиохииското учение за Христос: ",,Следвайки светите отци, всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божествена природа, а в последните дни, заради нас и заради нашето спасение, (роден) от Дева Мария Богородица по човешка природа, един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, познаван в две естества неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно, не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ Иисус Христос."

Това вероопределние не е прието от всички църкви и възникват нови спорове. Църквите се раделят на две: приели решенията на събора и до Халкидоски (не приели решенията). Не приелите решенията му се наричат монофизити, държейки се за определението единна природа, но независимо от настъпиля разкол всички се борят против Несторианството, което се изтласква от пределите на Визанития във Източна Сирия, която се намира под властта на Сасадините. Тук то получава развитие благодарение на авторитета на Теодор Мопсуестийски. Неговото тълкуване на библията на сирийски език се счита за еталон в екзегетиката и в богословието на местните школи. Още повече гонението на Несторианството в Византия, за Източно сирийските християни се е считало като политически акт целящ тяхното гонение от страна на Сасадините. През 553 година V Вселенски събор осъжда Теодор Мопсуестийски и също така и съчиненията на Теодор Кирски и Ив Едески, които са против Кирил Александрийски.

В държавата на Сасадините учението на Несторий се превръща в официално изповедание на Асирийска източна църква, която е със свой специфичен Източно сирийски обряд (Асирийската източна църква ,като името и в пълнота е Света апостолическа католическа асирийска източна църква, е една от нехалкедонските църкви и смята себе за най-старото отделно християнско вероизповедание. Води началото си от несторианските църкви, отделили се от православието през 431 г., признава първите 2 вселенски събора), независимо че представителите на тази църква отричат тяхната доктрина да е свързана по някакъв начин с несторианството, защото е осъдено на Вселенските събори. Известен техен богослов е Бабай Велики (550-628г.). Признават се следните тайнства: кръщене, свещенство, причастие, миропомазване, покаяние,както и две тайнства които са налични само при тях, собеното кръсно знамение (начина по които се кръстят) и спецификата на закваската за хляба.Т ова тайнство е свързано с вярата на несторианите че част от хляба на тайната вечеря е бил предоставен на Апостол Юда Тадей и отнесен на изток в двуречието, а някаква малка част е останала, която постояно се използва за приготвянето на причастието и за притворяване. Несторианите използват в богослужението си литургии на Апостол Тадей и Апостол Марк. Литургията се извършва на старо сирийски език, в неговия несториански вариант. В несторианските храмове няма нито икони, нито статуи. На патриарх -католикос са подчинени митрополитите и епископите. Свещенството е по наследство. В брак може да се встъпи и след ръкополагане.

http://www.1001line.com/

[Hatshepsut]

Асирийска източна църква

Асирийската източна църква (пълното ѝ име е Света апостолическа католическа асирийска източна църква) е една от нехалкедонските църкви и смята себе за най-старото отделно християнско вероизповедание. Води началото си от несторианските църкви, отделили се от православието през 431 г., признава първите 2 вселенски събора.

По самодефиниция Асирийската църква единствена пази завета на Исус и 12-те апостоли без промяна, докато ,,западните църкви" (по дефиницията на Асирийската църква тук спадат не само католическата църква и протестантите, но и православните и миафизитските църкви) в по-голяма или в по-малка степен, под влиянието на римската и гръцката философия са променили част от оригиналното исусово учение.

Въпреки че Асирийската източна църква винаги е била мисионерска църква и е привличала вярващи от най-различни народи и етноси, дори и сега по-голяма част от членовете ѝ са от асирийския народ, главно в Близкия изток, и също така в асирийските емигрантски общности, преди всичко в САЩ.

Външните наблюдатели често наричат Асирийската църква под име ,,Несторианска църква". Това наименование Асирийската източна църква не използва, защото я смята за неточна, тъй като църквата не е основана от Нестор и много преди Нестор е проповядвала същите учения, каквито и Нестор е проповядвал.

Броят на вярвашите е около 450 хиляди души, които живеят главно в Ирак, Ливан, Сирия и САЩ.

Ръководи се от патриарх Мар Динха IV. От 1933 г. седалището на църквата е в Чикаго, САЩ.

Като богослужебен език използват асирийски, арабски и английски език.

История

Несторианска църква в гр.Урмия, Иран

Началото на Асирийската източна църква е във времето на Исус и 12-те апостола. Апостол Свети Тома, 3 години след разпъването на Исус заминава за Царство Едеса, независима тогава държава, спазваща неутралитет спрямо двете тогавашни велики сили в района: Рим и Персия. В Едеса Свети Тома провежда усилена мисионерска дейсност и сред местната еврейска общност и сред неевреите. Независимостта на Едеса от Рим става ключов момент по-късно по време на преследванията срещу християните в Римската империя, защото тогава мнозина християни бягат именно в Едеса, като по този начин числеността на християнската общност там рязко се увеличава.

През 280 г. седалището на църквата се премества в Персия, в град Селусия-Ктесифон, днешното име на града е Салман Пак и се намира в днешния Ирак, на около 30 км от град Багдад.

През 5 век идва нов приток вярващи към Асирийската църква, когато бившият константинополски патриарх Нестор, след като търпи поражение по догматичния спор за същностите на Христос на вселенския събор през 431 г., заминава за Персия с привържениците си, където получават убежище от персийския цар и скоро се присъединяват към Асирийската източна църква. Оттогава името ,,Несторианска църква" става популярно название на Асирийската църква, макар че самата църква никога не използва това наименование официално.

През 853 г. седалището на църквата се премества в Багдад.

Несторианска църква в гр.Урмия, Иран

През 1283 г. седалището на църквата е в Тебриз (Иран), а през 1365 г. в Мосул (Ирак). През 1538 г. седалището се мести отново, този път в Алкош (Ирак).

През 1450 г. се заражда обичай за наследствения характер на патриаршеската длъжност, като новият патриарх става винаги един от племенниците на бившия патриарх. Обичаят е въведен от патриарх Мар Шимун IV и е прекратен чак през 20 век.

През 1552 г. става разкол в Асирийската църква. Част от църквата под новото име Халдейска католическа църква се присъединява към католицизма, като по този начин се изгражда източносирийският униатски (източнокатолически) обред. Предисторията на тази уния е присъединяването към католицизма на вярващи живеещи в Кипър още през 1445 г. – тогава римският папа измисля термина ,,халдеец" за тези униати-асирийци.

Самият разкол е причинен поради лични вражди вътре в църквата. Започва остър конфликт сред клира по въпроса кой да стане игумен на манастир Рабан Хормизд в Алкош. След смъртта на патриарх Мар Симун VI, един от неговите племенници е избран за патриарх под име Мар Симун VII. Срещу този избор се разбунтува един от монасите на манастира, Мар Юханан Сулака. Той е избран за игумен на манастира от своите привърженици, обаче няма кой да го ръкоположи поради липса на епископ, поддържащ неговата страна. Католическите мисионери, пребиваващи в района, виждат в този спор отлична възможност за намеса: францисканските монаси изпращат Сулака в Йерусалим, а после и в Рим, където папа Юлий III лично ръкополага Сулака като патриарх на ,,халдейската" църква и ,,патриарх на асирийската нация". Седалището на новата църква става град Диарбекир (днешна Турция)

Независимата от Рим асирийска църква остава в Алкош. Между двете групировки започва ожесточена борба. Групата от Алкош се опитва да препъне групата от Диарбекир, като и тя влиза в преговори с католиците. През 1778 г. и те влизат в уния с Рим. По този начин се оформя странно положение: Рим се оказва в уния едновременно с две асирийски църкви, които междувременно враждуват помежду си.

Положението се разрешава с това, че патриархът от Диарбекир Мар Шимун Х се отказва от унията с Рим, и възвръща независимостта на църквата си. Той се премества от Диарбекир в Кочанис. Една по-малка част от вярващите остават верни на Рим и продължават в Диарбекир. В Рим изчакват измирането на патриаршеската линия от Диарбекир, което се случва през 1828 г., когато вярващите униати от Диарбекир са подчинени на патриарха от Алкош. По този начин се обединяват в едно вероизповедание всички асирийци-униати: те съществуват под име Халдейска католическа църква, със седалище Багдад, Ирак, това е най-многобройното християнско вероизповедание в Ирак и Иран.

Независимите асирийци преместват седалището си през 1681 г. в град Мосул, в Северен Ирак. Оттам се премества седалището на църквата през 1933 г. в град Morton Grove, предградие на град Чикаго, в САЩ.

Асирийската катедрала в Чикаго

Богословие

Асирийската източна църква отхвърля едновременно учението на монофизитите за обща и единна богочовешка природа на Исус и учението на православни и католици за двете слети и вечно обединени пророди на Исус. Асирийската църква също твърди – както православните и католиците – че Христос има две природи, обаче смята, че макар и вечно обединени, те са и самостоятелни. Поради това, Асирийската църква отхвърля като еретична и антихристиянска наименованието ,,Богородица" за Света Дева Мария (тя е наричана Христородица вместо Богородица в асирийското богослужение), тъй като смята Дева Мария за майка само на човешката природа на Христос, а не и на божествената му природа. По същия начин Асирийската църква отхвърля като богохулство твърдението за разпъването на Бога, тъй като на кръста е страдала само човешката природа на Христос, но не и божествената му природа, тъй като тя е всемогъща, следователно не може да бъде предмет на страдание.

Друга особеност на асирийското богословие спрямо другите клонове на християнството е специфичното учение за първородния грях. Според това учение първородният грях не се получава при раждането на човека. Всеки човек се ражда без грях. По-късно обаче детето придобива греха поради действия, които неминуемо извършва.

По отношение на догмата за Светата Троица, Асирийската църква се придържа към Веруюто, определно на Никейския вселенски събор, без промяна, тоест асирийската форма на Веруюто съвпада с тази на православните и монофизитските църкви: ,,Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, който е роден от Отца преди всички векове, Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез когото всичко е станало, който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек, и бе разпнат за нас при Понтия Пилата и страда, и бе погребан, и възкръсна в третия ден, според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството му не ще има край. И в Дух Свети, Господа, Животворящия, който от Отца изхожда, комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и който е говорил чрез пророците. И в една света, съборна и апостолска Църква. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин."

Асирийската източна църква твърди, че главната цел на Христовата църква е предаването на тайнствата, а тайнствата могат да бъдат извършвани само от свещеници, а няма свещеничество без апостолическо упълномощаване. Поради това, Асирийската църква разделя останалите християни на две групи: християнски общности и християнски църкви. Християнски общности за онези деноминации, които макар и да проповядват за Исус, но нямат истинско свещеничество. Християнски църкви са онези деноминации, които имат истинско свещеничество, но в по-малка и в по-голяма степен са променили оригиналното Христово учение: католици, православни, монофизити, англикани.

От 1964 г. Асирийската църква използва грегорианския календар, като подвижните празници се празнуват според юлианския календар.

В Асирийската източна църква има 7 тайнства:

Свещеничество – основа на всички останали тайнства, тъй като без свещеничество другите тайнства са невалидни.
Кръщение – извършва се с вода, ритуалът се състои от 5 части.
Елеосвещение – извършва се с чист зехтин.
Евхаристия – състои се от жито и вино.
Покаяние.
Свещена мая – част от евхаристичния хляб. Единствена Асирийската църква пази това тайнство. Остатъкът от хляба на Исус Христос от последната вечеря е била запазена от Свети Йоан, предаден от него на Свети Тома, който е занесъл хляба в Царство Едеса. В Едеса този хляб се натрошава на парчета и се примесва в маята за евхаристичния хляб. Обичаят се пази, тоест Асирийската църква е единствена, в която има не само духовна, но и физическа връзка между хляба на причастието и хляба на Исус. Обичаят е взет от еврейския обичай ,,халах".
Благодат на Светия Кръст – от това тайнство се развива в останалите христиняски деноминации тайнството ,,Брак". В Асирийската църква това тайнство има по-широк смисъл, макар че и тя използва това тайнство главно при бракосъчетания.

Богослужение

Голямата особеност на богослужението на Асирийската източна църква е начинът на евхаристията. За разлика от останалите християнски вероизповедания, в евхаристичното богослужение на Асирийската църква липсват думите ,,яжте, това е моето тяло, пийте, това е моята кръв". Причината за това е, че църквата използва най-древния евхаристичен текст на Мари и Адай, в който тези думи все още липсвали.

Споменатата апостолическа литургия на Мари и Адай е основната литургия на Асирийската източна църква. Освен нея има и две други литургии, използвани на някои празнични дни:

Литургия на Нестор – използва се на Богоявление, празниците на Йоан кръстител, на празниците на сирийските църковни отци и по време на постите от Ниниве.
Литургия на Теодор – използва се Коледните заговезни до Цветница.

Взаимоотношения с други християнски вероизповедания

Асирийската църква разделя останалите християни на две групи: християнски общности и християнски църкви. Християнски общности за онези деноминации, които макар и да проповядват за Исус, но нямат истинско свещеничество. Християнски църкви са онези деноминации, които имат истинско свещеничество, но в по-малка и в по-голяма степен са променили оригиалното Христово учение: католици, православни, миафизити, англикани.

Асирийската източна църква през 1997 г. отменя анатемата относно останалите клонове на християнството. Оттогава участва в преговори с други християнски деноминации. Водят разговори главно с миафизитските църкви, главно със Сиро-яковитската православна църква, с източноправославната Антиохийска патриаршия, и с Римокатолическата църква.

Ръководство и адимистративно деление

Асирийската източна църква се дели на три епархии, начело на всяка стои митрополит:

Ливанско-сирийско-европейска епархия – седалище: Бейрут, Ливан, ръководител: митрополит Мар Нарсай Дебаз
Индийска епархия – седалище: Трихур, Керала, Индия, ръководител: митрополит Мар Априм Моокен
Иракско-руска епархия – седалище: Багдад, Ирак, ръководител: митрополит Мар Геваргис Слива
Има и 5 архиерейски наместничества, непринадлежащи към нито една от епархиите. Те са пряко подчинени на патриарха. Това са:

Архиерейско наместничество САЩ-изток – седалище: Чикаго, САЩ, ръководител: патриарх Мар Динха IV
Архиерейско наместничество САЩ-запад – седалище: Финикс, Аризона, САЩ, ръководител: епископ Мар Априм Намис
Архиерейско наместничество Западна Калифорния – седалище: Сан Хосе, Калифорния, САЩ, ръководител: епископ Мар Одиш Орахам и. д.
Австралийско-новозеландско архиерейско наместничество – седалище: Феърфилд, Нов Южен Уелс, Австралия, ръководител: епископ Мар Меелис Зая
Канадско архиерейско наместничество – седалище: Торонто, Канада, ръководител: епископ Мар Емануел Йосип
Техеранско архиерейско наместничество – седалище: Техеран, Иран, ръководител: патриарх Мар Динха IV. и. д.
Висшият ръководен орган на Асирийската източна църква е Светият синод. Светият синод се състои от патриарха, тримата митрополити и седемте епископа.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Асирийска източна църква

https://en.wikipedia.org/wiki/Assyrian_Church_of_the_East