Римската империя

[Hatshepsut]

Политическата криза в Римската империя през III век

До III век Римската империя била мощна държава със силна армия, която с лекота отбивала варварските атаки и Саданидските нападения от изток. Но малко по-малко проблемите се появяват, защитите на империята се пропукват и варварите успяват да достигнат дори до Италия. Положението става много сериозно след като император Александър Север е убит от военни през 245 г., а легионите на Рим са разбити в поход срещу Сасанидска Персия. Мнозина генерали се опитват да завземат властта, границите са занемарени, които постоянно на нападани от готи, алемани, на изток настъпвали персите.

Луций Септимий Оденат

След залавянето на император Валериан от персийците, неговият син-Публий Лициний Егнаций Галиен станал едноличен господар на империята. Галиен бил образован, енергичен и имал за свой образец Октавиан Август и се сптремял да бъде като него. За жалост Галиен се оказал безсилен срещу анархията в
армията. Много трудно спирал натиска на варварите на запад и на персите от изток. Успял да постигне незначителна победа срещу алеманите, които били тръгнали към Италия, но положението на империята било толкова тежко, че всичко,което опитвал се проваляло. В отделни области разположението там армии провъзгласявали командирите си за императори. Докато на Запад в пределите на империята нахлували варвари, управителят на Палмира (Сирия)-Оденат, спрял настъплението на персите. Отвоювал от Шапур Месопотамия и смазал съпротивата на местните узурпатори.

Император Аврелиан

Палмирската империя

Губернатора на Сирия Оденат успял да спре настъплението на персите, които безмилостно настъпвали от изток. Армията на императора Галиен била заета с други проблеми и затова Оденат. Решил на своя глава да действа събирайки легионите, които били на негово разположение,включително XII Мълниеносен легион (формиран от Гай Юлий Цезар по повод на войната в Галия през 58 г. пр. н.е.), за да защитава границата от външни набези. Той създава т.нар. „Палмирско царство/империя“ със столица град Палмира в Сирия. Оденат остава спира настъплението на персите, връща някои теритои, но остава лоялен на централната власт в Рим. Императорът го дарява с титлата „dux Orientis” (вожд на Изтока), а по-късно и император и главнокомандващ римската армия на Изток. Оденат сякъл монети със своя облик и се наричал сам „цар на царете“. Силата на Оденат нараснала толкова много, че в Рим и Персия се съобразявали с него. Вероятно заради заговор Оденат е убит през 267 г. Тронът е наследен от неговата съпруга Зенобия, която се явява регент на сина си Вабалат. Тя повежда кампания за превземане на нови теритоии като успява да сложи ръка на Египет, Сирия, Палестина, Анатолия и Ливан. Тя, заедно със сина си се обявяват за „августи“. Тя успява да лавира между централната власт в Рим и Сасанидска Персия.

Император Галиен

С възкачването на император Аврелиан дошъл началото на края на Палмирската империя. Той повел легионите срещу Анатолия и успял да изтласка персите оттам, които били в съюз със Зенобия. Повечето градове лесно паднали с изключение на Тиана. До този момент Аврелиан разрушавал всеки град, който му се противопоставял. Не разрушил Тиана, защото сънувал философът Аполоний Тиански, който го молел да остави невредим града. Императорът уважавал философа и решил да пощади града. Новината бързо се разчула и затова повечето градове се предали без бой.

Монета на царица Зенобия

Зенобия е разбита от Аврелиан при две битки - битката при Ими и при Емеса. След тези две битки съпротивата на Палмира сериозно намалява, като след няколко месеца легионите на Аврелиан достигат до Палмира. Градът се предава, царицата прави опит да избяга в Персия, но е заловена, окована и отведена в Рим и участва в триумфа на
Аврелиан през 274 г. С превземането на Палмира царството не е победено, защото в Египет възстават начело с узурпатора Фирм.
Докато воюва в Египет Палмира отново се надига, но този път Аврелиан плячкосва богатия град, който никога не се съвзема. Палмирската империя успява да просъществува цели тринайсет години, от 260 до 273 г. Заради победата си Аврелиан получава титлите „Parthicus Maximus” (Великия победил срещу
персите) и „Restitutor Orientis” (Възстановител на Изтока).

Галска империя


Сестерция на Постум

През 260 г. в разгара на размириците в Римската империя, Марк Касианий Латиний Постум заграбил властта в Галия. Постум бил легат в провинция Долна Германия, но след вестта за пленяването на Валериан от персите бил обявен за император от легионите в Галия през 260 г. Той се нарекъл възстановител на Галия (Restitutor Galiarum). Британия и Испания го признали за император, претендирал и за Италия. Воювал с Галиен несполучиливо, но успял да запази властта си около десет години. През 268 г. когато бил убит император Галиен си заминал и Постум, убит от заговорници. Но дори след смъртта на узурпатора провинциите на Галската империя не се върнали към централната власт. След смъртта на Постум Галската империя започнала бавно да залязва. Постум бил наследен от Марк Аврелий Марий, който управлявал само няколко месеца и не постигнал нищо съществено, бил убит от войниците си. Наследява го Марк
Пиавоний Викторин, който произхождал от богата фамилия. Въпреки таланта си, той не успял да запази Испания. Управлявал от днешния град Кьолн. Убит през 271 г. и обявен за бог от майка му. Последният император на отцепилата се Галска империя бил Гай Пий Евузий Тетрик. Бил издигнат за император в днешния град Бордо след убийството на Викторин и управлява от 271 до 274 година. Тетрик преместил столицата си по-близо до границата, като разчитал, че по този начин ще спре германските атаки. Също така трябвало да се справя с многобройните узурпатори в Галия, които се опитвали да го свалят.
Империята на Галия била толкова западнала, че процесът се оказал необратим. През февруари 274 г. войските на император Аврелиан разбили галските легиони на Тетрик в битката при Шалон. Тетрик и сина му се предали на милостта на Аврелиан, който пощадил живота им. Бившите императори прекарали живота си като нормални жители на Италия. С пленяването на Тетрик Галия била възвърната и съответно единството в империята.

Въпреки огромните трудности Аврелиан успял да възстанови единството на Римската империя, но това било само временно. Предишната слава на Римската империя никога повече не се върнала. Предстояли най-тежките периоди на борби с
варварите.

http://avtokrator.net/

[Hatshepsut]

Влошаване на положението в края на управлението на Александър Север

В този период ситуацията в държавата много се обострила. Нуждата от пари карало правителството системно да влошава качеството на монетите, което ги обезценявало и натуралния обмен станал все по-чест. Също така наместниците, чиновниците, и командирите започнали да получават заплатата си в стоки. В зависимост от ранга било определено кой колко дрехи, скъпоцености, съдове, хляб, месо, яйца, коне, роби и наложници ще получи. Във връзка с това редица колегии от занаятчии били принудени да доставят неободимите товари, което довело до закрепостяване на занаятчиите към сдруженията им. Външнополитическото положение също се влошило с войните с новото царство на Сасанидите и инвазията на германските племенана територията на римските провинции. Север първо оглавил похода срещу персите през 231 г. като разделил армията си на три части. Едната, възглавявана лично от императора освободила Месопотамия, другата – нахлула в Армения, а третата настъпила към Ктезифон. Според Геродиан римляните претърпели тежко поражение, но вероятно битките довели до тежки загуби и от двете страни, тъй като персите не могли да се възползат от плодовете на своята 'победа' и възобновили военните действия чак през 239 г. Няколко пъти избухвали войнишки въстания, най-накрая в едното от тях загинал и самият император Александър Север.

Легионерите провъзгласили за император военачалника Максимин /235 – 238 г./, който по произход бил обикновен тракийски пастир. Направил кариера при Септимий Север, притежавал голяма физическа сила, храброст и бил ненадминат в военните упражнения. Популярността му в дунавските легиони била голяма, а управлението му носело антисенатски характер. Той масово конфискувал земите на патрициите, които служели за издръжка на армията и ги раздавал на ветераните. Също така издал указ, че земеделецът, живеещ извън градовете не е задължен да им плаща налози. Това било облегчение за войниците и ветераните, които живеели в селата и имало за цел да съхрани селското население, което било гръбнакът на армията. Максимин водил успешни войни срещу германците по Дунав и Рейн. Но политиката му предизвикала омраза сред аритокрацията. В Африка започнало въстание и за императори били провъзгласени престарелият наместник Гордиан и синът му. Сенатът с радост ги признал и обявил за свалянето на Максимин. Започнала гражданска война. Срещу двамата Гордиановци потеглил базирания в Нумидия III Августов легион. Той разбил привържениците на сенатските императори, а Гордиан I и Гордиан II загинали. Максимин се готвел за поход към Рим. Сенатът набирал доброволци из цяла Италия и наемал германци. В Рим започнали бунтове сред преторианците и плебса. Максимин, обсаждал в северна Италия град Аквилея, но бил убит от войниците си. След редица стълкновения различните сенаторски групировки постигнали компромис и за император бил избран внукът на Гордиан I – тринадесетгодишния Гордиан III, управлявал от 238 до 242 г. За наказание III Августов легион бил разформиран, а земите на ветераните му били отнети. Легионът бил възстановен отново от Валериан през 253 г. за отбрана на африканския лимес.
Репресиите на богаташите и управителите на латифундиите над местното африканско население се засили, което довело до разпространение на Християнството и към средата на 3 век. Африканската църква става една от най-значимите и влиятелни християнски организации. През този период започнало брожение сред колоните, катастрофално нарастнало количеството на пустеещите земи, а градовете били в упадък.
Външната политика на Гордиан III била по-успешна. Къй 238-239 г. персийския цар Шапур I отново нахлул в Месопотамия и Сирия. Смутовете и готските нахлувания в Дунавските провинции забавили римската контраофанзива до 242 г. Тогава преторианския префект Тимесифей разбил персите в генерално сражение при Рейзана. Армията имитирала отстъпление и персийските катафракти били подмамени в предварително подготвена клопки от колове и препятствия. След това легионите контраатакували объркания противник. Римляните освободили Месопотамия и завзели Ктезифон. Цялата кампания обаче се провалила поради заговора на другия преториански префект Филип срещу Гордиан III. Филип, който бил арабин по произход, нарушил снабдяването на войската, обвинявайки за това младия император. Недоволните войници свалили младежа, който бил убит, а Филип бил провъзгласен за император и побързал да сключи мир с персите и да се върне в Рим.

Кризата в империята, християнските гонения и укрепването на църквата

Просенатското правителство на Гордиан се опитвало да ограничи влиянието на легионите върху държавата, стимулирайки създаването на нерегулярна войска – милиция. Това предизвикало недоволство сред войската довело до смъртта на Гордиан III. В последвалия хаос народните вълнения зачестили, а варварските нашествия на готите /248-268 г./ достигнали небивал размах. Зачестили и пораженията на римляните. Християнският поет Комодиан приветствал успехите на готите, които трябвало да съкрушат сатанинската сила на Рим и изразявал надежда, че: “тогава военачалниците и богатите ще станат роби на своите роби”. Естествено подобни революционни призиви предизвикали антипатията на властта и репресиите срещу християните се засилили.
След убийството на Филип Арабина и гибелта на Деций Траян при Абритус през 251 г. императори станали сенаторът Валериан и синът му Галиен. Те поделили империята – Валериан взел под контрол изтока, а Галиен получил запада и задачата да се бори с нахлуващите германци. Борейки се с опозиционните настроения Валериан започнал масови гонения срещу християните. Репресиите му били насочени главно срещу църковното ръководство, като продължение на политиката на предшественика му Деций. Деций издал едикт, според който всички жители на империята трябвало да засвидетелстват лоялността си към импераора и официалните богове, правейки жертвоприношения в тяхна чест, от което християните се отказвали, заради което били преследвани като отцепници. Гоненията на Валериан, особено масови в източните и африканските провинции, способствали за нарастването на социалното противоречие. Църквата се сплотявала и укрепвала в борбата срещу правителството. Властта на епископите станала абсолютна, те развили широка благотворителна дейност, което усилило популярността на Християнството. В края на краищата репресиите на Валериан не дали резултат, а способствали за укрепването на Църквата. Неуспешна била и войната му с персите. Шапур I още през 252 г. нападнал Месопотамия и Сирия и разграбил Антиохия. Валериан се установил в Самосата, събирайки сили и нанасяйки ответни контраудари. Но през 260 г. при Едеса 70 000 войска на Валериан претърпяла поражение, а самият той попаднал в плен и до края на живота си бил подлаган на унизително отношение от персийския цар.

Галиен и “тридесетте тирани”

Останал сам начело на империята Галиен бил противоречив управител. Негов идеал бил Август, а мечтата му – възстановяване на империята. Той стимулирал развитието на градовете и възстановил колегиите на занаятчиите. Опитал се да възроди традиционната римската религия, но отменил преследването на християните, които вече били доста разпространени сред поддръжниците на императора. Борейки се със аристокрацията, Галиен забранил на сенаторите да заемат военни и управленски длъжности в провинциите. Така и обикновените войници получили шанс да заемат ръководни постове във властта. Галиен провел военна реформа, като създал полеви подразделения /комитати/ от кавалерия, която да се противопостави на тази на готите, сарматите и персите и така повдигнал боеспособността на армита.
Сенаторите се отплатили на Галиен с нескрита омраза. Всичките му реформи се осмивали и осъждали. В провинциите започнали бунтове, оглавявани от местни магнати, които подкрепяли противниците на императора. Сепаратизмът засегнал цели региони. Испания, Галия и Британия се подчинили на богаташа Постум и образували в т.нар. “Галска империя” /260 - 274 г./. Узурпаторът се представил за 'спасител на Галия' и около 15 години отбивал нахлуванията на варварите. В Сирия за император се провъзгласил магната Квиет, който обещал да финансира създаването на наемна войска, но преданите на Галиен легиони бързо го разбили. Палмирецът Оденат заявил, че отмъщава за пленяването на император Валериан и така спечелил поддръжници сред римското население. Той създал “Палмирската империя” /260 – 272 г./, а войската му, организирана от арабски конници и сирийски селяни успяла да изгони персите от Месопотамия и дори превзела Ктезифон. Галиен, нямайки достатъчно сили, за да се справи с многочислените врагове на империята признал Оденат за 'император и дукс /вожд/ на римляните'. След убийството на Оденат през 267 г. жена му Зенобия преминала на страната на персите и завзела Мала Азия и Египет. В провинция Африка сепараизмът не получил отклик, заради засилената активност на мавританските племена, сред които настъпила консолидация. Заплашени от грабителските им набези, местните власти създавали доброволчески отряди и търсели подкрепа от симпатизиращите на Галиен легионни части в провинцията. Мала Азия и Гърция, опустошавани от готите и разчитащи на новите мобилни отряди на Галиен също останали верни на Рим, въпреки че и там местните военачалници създавали собствена войска и след успешни действия срещу варварите се провъзгласявали за императори. Робите и колоните обаче симпатизирали на готите и действали заедно с тях, показвайки им пътищата към богатите градове.
Галиен бил зает да отблъсква варварите и се примирил със съществуването на Галското царство и много от претендентите в останалите провинции. В това време франките разграбили Галия и през 260 г. достигнали чак до Испания, където разрушили Тарако. Алеманите нахлули в Северна Италия, но императорът през 259 г. ги разбил при Медиолан. През 263 г. обаче римляните били принудени да се изтеглят от т. нар. Декуматски полета в Германия. По Дунавкия лимес особено опасни били нашествията на готите, които със заграбената флота от Боспорското царство предприемали грабителски походи не само в Мизия и Тракия, а опустошили Мала Азия, Ахея и Крит. През втората половина на 50-те години на 3 век в съюз с карпите, певкините и херулите, те извършили редица морски нападения и разорили Трапезунд, Халкедон, Никомедия, Никея, Киос, Апамея, Пруса и Хераклея, а през 262 г. разрушили Ефес и храма на Артемида. През 268 г. те предприели мащабен поход към Егейското крайбрежие. Разделили се на три части готските ескадри дебаркирали при Тесалоника, Атина и Ефес. Галиен лично с далматинската си конница нанесъл контраудар срещу херулите при Тесалоника и пленил вожда им. Но командващият войските Авреол, който преминал на страната на Галската империя, му изменил и в резултат на заговор Галиен бил убит край Медиолан.
През това време в Атика били разграбени Атина, Спарта, Коринт, а местните жители организирали отряди за самоотбрана и успели да спрат нашествениците.

“Войнишките императори”

След смъртта на Галиен за император бил провъзгласен илириеца Клавдий II, който разбил завръщащите се по суша готи при Наисус и приел титлата ”Готски”. С тази голяма победа започнало очистването на полуоствова от варварите. Гладът и епидемиите, както и постоянните атаки на римската конница довели до тежки загуби сред варварите. Те се разделили на малки групи, стремейки се по-бързо да се оттеглят зад Дунав. Остатъците от войската им били блокирани в Родопите. Най-накрая и те капитулирали. Оцелелите били заселени в Мизия или попълнили редовете на римската армия. Третата готска ескадра по малоазийското крайбрежие действала по-успешно, макар че и тя понесла големи загуби от римската флота, чийто египетски префект Проб от Египет през 269 г. успял в крайна сметка да ги отблъсне. В Египет обаче надделяла антиримската опозиция и той също се отцепил от империята.
Клавдий Готски успял да отблъсне алеманите през 269 г., но зимата на 270 г. умрял от чума в Сирмиум. Наследил го друг илирийски командир на Галиен – Аврелиан. Наречен “Възстановителят на света” той само за 4 години успял да обедини отново Империята, въпреки че ситуацията изглеждала безнадеждна. Ютунгите нападнали през 270 г. Реция и Италия. След първите успехи срещу тях, както и отблъскването на вандалите и сарматите в Панония, последвало катастофическото поражение на римляните при Плаценция. Ютунгите и вандалите през 271 г. достигнали чак до Умбрия. Възползвайки се от това, че армията им се разделила на грабителски отряди, Аврелиан в три последователни сражения при Метавър, Фанон и Тичино ги разгромил, а около Рим издигнал нови отбранителни стени. Варварите се осмелили да нападнат отново Италия чак при Аларих през 401 г.
В Рим императорът удавил в кръв бунта на сенаторите и занаятчиите.
След това с укрепналата и победоносна армия Аврелиан се отправил на изток към Палмира, като по пътя очистил Балканите от карпите и готите, които разбил през 271 г. и ги гонил отвъд Дунав. В сраженията загинали 5000 варвари и вожда им Канаба. Аврелиан приел титлата Gothicus Maximus и сключил мир с готите. Тъй като основаната от Траян провинция Дакия вече не могла да бъде отбранявана ефвктивно, през 272 г. Аврелиан решил да я изостави, като изтеглил легионите и романизираното население оттам. Тази стъпка осигурила около век спокойствие по дунавската граница. Заети с настаняването в опразнените от римляните територии - готите, гепидите, карпите и бастарните започнали вражда помежду си и оставили Мизия и Тракия на мира.
В резултат на две кампании през 272 г. била покорена и Палмирската империя, а Зенобия – пленена. Подчинен бил и Египет, където Аврелиан отстранил богатия земеделец Фирм. Аврелиан приел и титлата Parthicus, а Войниците пеели, че 'не ще изпием толкова вино, колкото кръв е пролял'. Авторитетът на императора достигнал небивали висоти. След като изтокът бил подчинен, той насочил вниманието си към Галската империя на запад. В това време в Галската империя набирало мощ въстанието на багаудите /на келстки – борци/. Това били разбунтували се колони, закрепостени занаятчии и селяни, които се борели срещу произвола на богатите. Те разорявали латифундиите и убивали собствениците им. Така галските аристократи започнали да търсят съюз с Рим. Управляващият Галия след смъртта на Постум – Тетрик помолил Аврелиан да завладее Галската империя и обещал да признае властта му. Така без бой Аврелиан покорил и запада, а Тетрик получил богати имения и наместничество в Южна Италия. Багаудите избрали за свои 'императори' Елиан и Аманд и се укрепили на остров между р. Марна и Сена, тормозейки непрекъснато галските и испанските земевладелци.
През 274 г. Аврелиан отпразнувал своя заслужен триумф над изтока и запада. В шествието вървяли пленените врагове от всички краища на империята: франки и алемани от север, готи, карпи, сармати и вандали от Дунав, Зенобия /окована в златни вериги/ и Тетрик. Най-впечатляващия трофей била колесницата на готския вожд, теглена от четири елена. Няколкото месеца, прекарани в Рим, Аврелиан посветил на реформи.
Религиозните реформи на Аврелиан се свеждали до установяване на монотеистичния култ към Sol Invictus. Неговата идея била да даде на населението на империята един бог, за да ги сплоти. Също така той установил и култ към личността си и изисквал божествени почести. На някои монети той се появява с титлата deus et dominus natus ("Бог и роден управник"), също така после възприета от Диоклециан, а управлението му носи неприкрит монархически характер. Императорът носел златна корона и разкошни одежди, имитирайки сасанидските царе. За разлика от Елагабал обаче Аврелиан организирал култа подобно на Юпитеровия. Християните, които не възприели новия култ към личността на императора били подложени на гонения.
Императорът реорганизирал и паричната система и заменил обезценения антониниан с посребрена монета с малко по-висока номинална стойност, вероятно наречена "аврелиан" в негова чест. Практически обаче тя бива приравнена от населението към старата монета.
Възникнали и нови предизвикателства – Аврелиан решил да поведе поход срещу Сасанидския Иран. Но през 275 г. той станал жертва на заговор от страна на офицерите и приближените си.
В последвалия петмесечен хаос сирийските легиони провъзгласили за император друг илириец – Проб. Управлението му /276 – 282 г./ носело типичния почерк на войнишките императори. Той прекарвал повечето си време в битки с узурпатори и германските племена по поречието на Дунав и Рейн. Алеманите и франките отново нападнали Галия, а сарматите и бастарните в Мизия също се активизирали. Проб победил бастарните и ги заселил като колони в Тракия. В Египет Проб разгромил номадските племена на блемиите и узурпатора Сатурнин (280 г.), в Германия - Бонос през същата година. След всичките си успехи се върнал в Рим, където отпразнувал триумф. Икономическите му реформи имали за цел да укрепят икономиката. За да възроди опустошените от войните райони, той наредил засаждането на северна Африка с маслинови дръвчета, а в Галия, Панония и Мизия отглеждането на лозя, с цел да развие местното стопанство. При посещението си в Египет организирал почистването на каналите на Нил, занемарени от векове. Проб карал легионерите да работят по обществените строежи, ако няма военни действия, но това му навлекло тяхната ненавист. Готвейки се за поход към Персия, при Сирмиум императорът им заповядал да пресушат блатата около града, но те се разбунтували и го убили.

С управлението на Проб се свързва преодоляването на политическата криза. Външните нахлувания на варварите също спряли. В резултат на успешните военни кампании многочислените германски пленници били превърнати в колони, заселвани като земеделци и изпълняващи военна повинност, други с готовност ставали римски войници и участвали в походите на победоносните императори. С част от варварите били сключени договори, според които те се заселвали в граничните области и в качеството си на федерати трябвало да ги отбраняват от съплеменниците си. Възстановяването на империя се съпътствало с промени в социалния и политическия й статус. Въстанията нанесли тежък удар по робовладелците и едрите градски земевладелци. Значителната част от градското население се преместило от градовете в селата. Този процес е бил по-изразен на запад. Разорените градски занаятчии ставали колони и се заселвали в именията на богатите. Развивали се и свободните занаятчии в селата.
Приемникът на Проб - Кар също бил илириец. Той назначил сина си Карин за император на запада, а сам потеглил срещу персите. През 283 г. той подчинил Армения, разбил войските на персийския цар Баграм II и превзел Ктезифон. Но на връщане той загинал при неизяснени обстоятелства /според източниците поразен от мълния/. Синът му Нумериан поел властта на изток, но бил убит от преторианския префект Апър. Армията обаче застанала на страната на Диокъл, командир на личната охрана на императора. Срещу претендента се опълчил законният император Карин. След битка при Сингидунум победилият Карин бил убит от един от офицерите си и Диоклециан бил провъзгласен за император, с управлението на който започнала нова епоха за Рим.

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=5790

[Hatshepsut]

Защо се разпадна Римската империя

Преди 2000 години Римската империя е в апогея на своето могъщество. Редица нейни културни достижения остават ненадминати и до днес. Защо се разпадна огромната империя и какво наследство остави?

"Romam salvete": Добре дошли в Римската империя! Тя се е простирала от Великобритания до Черно море и от Испания до Египет. Военното изкуство, техническите и културните ѝ постижения нямат равни на себе си. Имало е канализация и прясна питейна вода, която се е транспортирала по акведукти, а хората са имали подово отопление в жилищата си. Дори в най-отдалечените провинции жителите на империята са се радвали на предимствата на добре развита пътна мрежа и наличие на термални бани. Търговията е процъфтявала. С цел забавления са били създадени многобройни театри и циркови арени.

И до днес многобройни римски паметници по света свидетелстват за някогашния разцвет. Например в Трир - най-стария град в Германия, основан около 17 г. пр.н.е. През IV в. "Августа Треворум", както е бил наричан тогава, в продължение на няколко десетилетия е бил административен център на Римската империя. Градската порта "Porta Nigra" (Черната порта), която е запазена и до днес, през 1986 год. е включена в списъка на световното културно наследство.

"Порта Нигра" в град Трир, Германия

Регионалният музей в Трир проследява бурните последни векове на световната империя, като показва изключителни археологически експонати, включително заемки от Лувъра в Париж, Уфициите във Флоренция и Националния музей на античността в Алжир.

Рим е погубен от собственото си величие?

Едно е ясно: няма бедствие, което да е сринало Римската империя изведнъж. "Ако беше толкова просто, нямаше да се налага да правим големи изложби за нея, а изследователите нямаше да се занимават с нея в продължение на векове", казва изкуствоведката Анне Куртце от музея в Трир.

"Разбира се, огромният размер на Римската империя винаги е бил невероятно предизвикателство", добавя тя. Все повече страни са завладявани от римските пълководци и са превръщани в провинции. Военните разходи, необходими, за да се подсигурят външните граници на империята с дължина до 15 000 километра, са били огромни. Адриановият вал на север и Лимесът в Централна Европа са били предназначени да отблъскват настъпващите германски племена. Строителството и поддръжката стрували скъпо, както и заплащането на римските легиони.

Германски племена, готи и вандали най-често са нахлували в Римската империя, подкопавайки величието ѝ. От редиците на "варварите" дори били набирани чуждестранни наемници, които да подсилят римската армия. Това обаче не ги правело "римляни". В сърцата си те оставали германи или готи и невинаги следвали римските си военачалници безпрекословно. Понякога те дори предизвиквали размирици. Тези вътрешни сътресения още повече отслабили мощта на империята.

Високите данъци и упадъкът на патрициите

От II в. нататък империята спира да се разширява: това означава, че вече не е имало богата военна плячка, която да попълва държавната хазна, нито пък нови роби като работна ръка. Между 429 и 439 г. "варварите" завладяват най-важната провинция на Римската империя - Северна Африка, житницата на Рим. Приходите от тази богата провинция секват и императорите трябвало вече да покриват високите си разходи от други източници.

Картина на британския художник Джон Уилям Уотърхаус (1849-1917) със заглавие "Любимците на император Онорий"

Затова Рим продължил да увеличава данъците, което поставило много граждани в тежко положение. В същото време упадъчната висша класа живеела в неописуем разкош. Добре известен пример за ексцентричността на управляващите е император Калигула. Според историците Светоний и Дион Касий, Калигула дори назначил коня си за консул и му дал отделен дворец и роби.

Християнството и разделянето на империята

По времето на император Теодосий през 380 г. християнството е издигнато като единствена държавна религия. "Младата институция на Църквата поема много задачи, които преди това са били в компетенциите на администрацията на Римската империя", обяснява Анне Куртце. "Това обаче не е причината за упадъка. По-скоро става дума за дълбок процес на промени в разпадащата се Римска империя."

Златна римска монета от 4-ти век, символизираща разделянето на империята

През 395 г., след смъртта на император Теодосий, Римската империя е разделена между синовете му на Западен и Източен Рим. Императорската резиденция на изток е Константинопол (днешен Истанбул), на запад - Милано, след това Равена и понякога Рим. Въпреки че все още се възприемат като една империя, те са били управлявани от двама императори. Източен Рим пада едва през 1453 г. със завладяването на Константинопол от султан Мехмед II, а последният западноримски император, Флавий Ромул Август, е свален още през 476 г. от германския пълководец Одоакър.

Това, което остава от Рим

С течение на времето Римската империя е заменена от по-малки владения, доминирани от франките, бургундите и готите. Постепенно строгата администрация на римляните изчезва, а поддръжката на инфраструктурата е занемарена. Промените стават видими най-вече в градовете. Стъпка по стъпка римската култура запада.

https://www.dw.com/bg/zaso-se-razpadna-rimskata-imperia/a-63083745

[Hatshepsut]

Римската мода

Римското облекло за мъжете и за жените се деляло на долни дрехи, (индутус) и на връхни (амиктус). Хората обикновено спели с индутус, а когато излизали обличали амиктус. Мъжете носели ленена или вълнена препаска (сублигаликум) около слабините си, вързана за кръста. Това била и обикновената дреха на гладиаторите, а също и на онези, които се занимавали с ръчен труд на полето. Отгоре се носела туника. Тя била изготвяна от вълнена или ленена материя. Заможните жени носели туники от копринен или памучен плат. За разлика от мъжките техните туники били с ръкави. На дължина стигали до коленете или до глезените. Войниците, робите и работниците носели късни туники. Характерна дреха на римлянина била тогата. В началото тога носели както мъжете, така и жените.

Впоследствие тя останала дреха само за мъжете. Изготвяла се от вълнен плат с дължина около 5,5 м. и широчина – 2,2 м. Имало различни тоги – тога вирилис, традиционна тога; тога претекста, която украсена с пурпурна ивица по края, носели висшите магистрати и юношите между 14 и 16 години; тога пула била черна и се обличала при траур. Неудобна за носене и твърде скъпа, тогата постепенно излиза от употреба (през III в. тя е отживелица).

Подобен на тогата, но по-къс и по-лек бил палиумът. По време на империята той станал обичайна дреха за римлянина Панталоните били традиционно облекло за персите, келтите и германците.

Римлянките обличали над туниката стола – дълга дреха, стегната под гърдите с връзка. Обикновено столата била украсена с ивица от орнаменти над подгъва, а също и по края на ръкавите. Често върху столата се слагала пала. Тя се изработвала от вълнен плат и наподобявала тогата по носене. Нерядко палата се изтегляла над главата, за да предпазва от дъжд; омъжените жени покривали косите от благоприличие. В късната империя над мода била далматиката (вид туника). При мъжете тя достигнала до коленете, а при жените покривала и глезените.

Колесничарите, които разпалвали толкова силно страстите на римляните, носели специални дрехи. Обличали къси туники в цвета на партията, която представяли – сини, зелени, червени и бели. За да се предпазят, увивали гърдите си с кожени ремъци. На главата носели кожени шлемове. Понеже имали обичай да увиват около телата си поводите на конете. Те имали подръка и ноже (фалкс), с който ги прерязвали в случай на падане.

https://avtokrator.net/2020/06/13/

[Hatshepsut]

Римското цивилно облекло през късната античност

Римското облекло през периода на късната империя III-V в. се различава доста от периода на републиката и принципата. По това време варварските влияния в облеклото са значителни, което се забелязва с навлизането на панталона. Някои от старите дрехи, които широко са носени в миналото отпадат – такъв е случая с тогата, която заради своята цена и не особено удобна за носена излиза от употреба. 

  Дрехите в този период все още са изготвяни основно от ленени и вълнени платове. Употребата на коприната постепенно се засилва, но тя става широко разпространена едва през VI век, когато Източната Римска империя, разкрива тайната на производство на коприна и започва да я произвежда на собствена територия. До този момент тя е внасяна от Китай, която я прави изключително скъпа, луксозна и ценна стока. Само най-богатите граждани и тези от императорското семейство са могли да си я позволят. Обикновените граждани носели ленени дрехи.

Важна подробност на римското облекло от периода на късната античност  е тяхната пищност и украса. За разлика от по едноцветните дрехи от периода на републиката и принципата – късната античност предлага доста красиви дрехи. Това се дължи в голяма степен на широката употреба на бродирани елементи по туники, панталони, плащове наречени „клави” и „орбикули“. Те представляват красиви вълнени парчета върху които са избродирани геометрични елементи , животински мотиви, символи навлезли чак през XX век в тоталитарните движения. В навлизането на християнството се появяват християнски мотиви. Те са пришивани към дрехите и при пране са отстранявани. Данни за визията им черпим от запазени археологически образци, най-често в източните провинции (Египет, Сирия), където топлият и сух климат запазва дрехите. Археологическите находки на оцелели туники, доказват, че изображенията на римляни от мозайки и стенописни от III-V, действително са изглеждали впечатляващо.

Мъжкото цивилно облекло се състои от ленена или вълнена (най-често ленена) туника стигаща до коленете. В този период вече мъжките и женските туники са с ръкави. Туниките за всекидневно носене или войнишките  са съвсем прости без украси, някои единствено имат пришити съвсем скромни клавии, които представляват ленти. Сведения на туниките от този период черпим от известата находка от “Дура Еуропос“ в Сирия, където има изображения от периода. Богатите граждани носят туники, които са с много бродерия по ръкавите, гърдите и гърба и дори по панталона. В късните период на Римската империя започва да се носи и един особен тип туника наречен – далматика, която е доста богато украсена, тя става част от облеклото дори на свещенослужителите.  Туниката задължително се  затяга с колан или връзка в зависимост от ранга. Заможните граждани и военните носят кожен колан, който в някои случаи е украсен с красиви елементи открити при археологически находки.

Туниката се носи с ленен панталон, който завършва с крачоли тип чорапчета. Обувките от този период вече не са типичните сандали ,а са по-затворен тип обувки. Цивилните граждани носели обувки подобни на пантофи. Военните и носят обувки, които наподобяват ботуши, но с връзки наречени „калцеи“.

Характерна особеност от облеклото от този период е носенето на много любопитна шапка наречена „панонска“, която наподобява калпаците. Те са носени дори от императорите. Римляните обичат да носят наметки, плащове, които ги предпазват от лоши време и демонстрация на ранга им. Те се закопчават с т.нар  “fibulae” или фибули, които се откриват най-често при археологически находки.

Женските римски дрехи не се променят особено, защото все още дамите носят стола, пала, познати от републиката и принципата. Като цяло модата в Средиземноморието не е еднаква и се различава, ръкавите в туниките навлизат от източните провинции с т.нар Сирийска мода.

Церемониалното облекло на консулите в късната империя е представено на множество плочки от слонова кост. Над дълга туника консула носи къс колобиум (дреха подобна на далматиката), богато украсен. Облеклото завършва с тогава за, която не е ясно дали е пикта. Тя е изготвена от пурпурен плат, украсена със златни бродерия. По време на републиката я носят военачалниците-победители , които имат право на триумф. В късната империя тя става част от облеклото на консулите и дори на императора.

https://avtokrator.net/2020/06/14/

[Лина]

Понякога ми хрумва, че всичко е измислено в Рим. За мен това е единствената империя достигнала истинско величие. Рим е бил иновативен, космополитен, модерен,  наднационален всичко това, което света се опитва да осъществява последните два века най - неуспешно.
--------


Животът в древен Рим, отразен в много книги и филми, като че ли ни е добре познат, но представите ни в повечето случаи са обрасли с митове, а са останали и още доста интересни факти, на които днес ни обръща внимание Владимир Попов на страниците на новия брой 100 на списание "Българска Наука".

1. Гладиаторски игри

Един от най-популярните и трудноизкореними митове, натрапени от филмовата индустрия е, че вдигнатият нагоре палец означавал живот за гладиатора, а спуснатият надолу - смърт. Всъщност и двата жеста означавали убийство на победения. За да бъде помилван достойно представилият се боец, публиката махала с кърпички и молела за милост, а императорът или организаторът на игрите прибирал палеца в дланта си, като по този начин сигнализирал на победителя да не убива противника си.

    Двадесет двойки гладиатори, собственост на Аул Суетий Антенион и неговия освободен роб Нигер ще се бият в Путеоли на 17, 18, 19 и 20 март. Ще има още лов на диви животни и атлетически състезания. /надпис от гр. Помпей/


2. Пътешествията

Основните пътешественици по пътищата на римската империя били търговци, военни, хора на изкуството, медици, обикновени граждани, че дори и императори /например Адриан/. Пътуванията били улеснени от добре развитата пътна инфраструктура с множество ханове и странноприемници. Имало и подробни карти или пътеводители /Vade me сum - букв. ,върви с мен'/ и итинерарии със списъците на станциите за почивка, посоките и разстоянията до градовете. През 1852 г. в Италия, по време на разкопките на римските терми във Викарело до езерото Бричиано, били намерени три сребърни цилиндъра на които бил изографисан маршрутът от Гадес /дн. Кадикс/ до Рим с изброени всички междинни станции и разстоянията между тях:

Както писал Плиний Млади през 1 век: „Такава ни е природата, че ние не се интересуваме от това, което ни е пред очите, а гоним това, което  се намира далеч. Дали ще е в Ахея, в Египет, в Азия или някоя друга страна, богата на известни чудеса, ние ще прочетем, ще слушаме за тях и ще ги разгледаме задължително...”

За да избягат от стреса на градския живот повечето състоятелни граждани пътешествали до извънградските си имения или посещавали градчетата по морското крайбрежие. Предпочитани били и местности изобилстващи от минерални бани, където се изграждали терми и римляните идвали тук на лечение и разтуха. Такива известни 'курорти' в Италия, където отсядал столичния елит, били Поцуоли и Баи /разположени между Остия и Неапол/, където се намирали вилите на Цезар и Нерон.

3. Минно дело

Римски златни мини в Лас Медулас /Испания/ или поне каквото е останало от тях.

Римляните първи използвали т. нар. метод ruina montium - ,разрушаване на планината' /определение, дадено от Плиний Стари/. Технологията била гениална - първо миньорите пробивали система от тунели и галерии в планината под определен наклон.

След това в набелязаният участък за разрушаване се вкарвала събраната от огромен акведукт вода. Силата на водния напор действала като динамит. Нахлувайки стремително в галериите тя помита всичко на пътя си и избутвала въздуха, останал в тунелите, който разкъсвал хълма. „Начупената на парчета планина се свлича с тътен и с движение на въздуха, което човешката мисъл не може да проумее“ /пише Плиний Стари/. Водата размивала скалите и отмитите кал и руда се отвеждали по изкуствени канали в големи вани, където впоследствие златото се отделяло от седиментите чрез сита.

4. Римски бетон

Римския цимент, от който са строени или тухлите и каменните блокове с който са били споени повечето паметници и сгради от Римско време, с времето продължава да „зрее“ и постепенно се превръща в скала с твърдоста на гранит. Тайната съставка е известна като – поцолан - вид вулканична пепел, е наистина широко откривана около гр. Поцуоли близо до Везувий. Поцоланът е смес от силициев оксид и алуминиев оксид, която влиза в реакция с калциевия хидроксид при наличие на вода. Тази смес придобива циментови свойства при стайна температура и има свойството да се втвърдява под вода. Поради това и качество е била перфектния материал за изграждането на пристанищни съоръжения, като тези в Цезарея и особено в Остия, запазени и до днес.

5. Многоетажни къщи

За разлика от кичозните частни домове на богатите патриции, най-разпространени жилищни постройки във Вечния град били инсулите / insula букв. oстров/. Те били 3-6 етажни. Липсата на място в Рим /според преброяването на жилищните сгради по времето на Траян във Вечния град имало около 46 000 инсули и 1 700 частни домове/, дължащо се на обществените сгради, храмове и дворци, карало предприемчивите стопани на инсулите да ги строят все по-високи. На приземния етаж, който бил тухлен, се разполагали таберните / магазините/, на втория живеели заможни граждани /чиновници, лекари, юристи, и пр./, а на по-горните етажи обитавали обикновените римски граждани /най-бедните заемали най-високите нива/. Вода и канализация имало само на първия и втория етаж и там било разрешено да се готви. Етажите били разделени вертикални секции с отделна стълба.

    Инсулата на Арий Полий, собственост на Гней Алей Нигидий Май можете да наемете от първи юли. На първия етаж има магазини, по-нагоре – складове, висококачествени стаи и къща. Този, който иска да наеме тази собственост, нека се обади на Прим, робът на Гней Алей Нигидий Май. /надпис на частен

6. Римлянин

Римлянин не е eтническа принадлежност, а по-скоро социален статус и модел на поведение. Тъй като Рим бил основан от латински, етруски и сабински преселници от околните градове, ставайки гражданин на града, новозаселилият се получавал всички привилегии и задължения, свързани с това гражданство. Произходът и религиозната принадлежност били без значение. Важното е било да защитаваш интересите на Рим и да живееш по римски.

Не случайно римляните измислили поговорката: ,Си вивис Роме, Романо вивито море'- „Ако живееш в Рим, прави като римляните“. За да си римлянин е трябвало или да се родиш такъв или да придобиеш права, ако някой гражданин се съгласи да те приеме във фамилията си.

По-късно, разрастването на империята римско гражданство било давано от Сената и императорите на лоялните съюзни градове и племена. Също така отличилите се провинциали, дарили суми на родните си градове за изграждането на значими обществени постройки също получавали гражданство. Не бил рядкост и подкупът – даряването на солидна сума на магистратите, за да бъдеш вписан в регистрите и да се ползваш с всичките предимства да си римлянин /данъчни облегчения и търговски привилегии/. А през 212 г. император Каракала издал едикт, даряващ на всички жители на империята римско гражданство. Така за пръв път в Античната история на Европа възникнала космополитна държава, в която независимо от етноса и религиозното изповедание всички народи имали едно гражданство, а също равни права и задължения.

7. Най-голямата известна концентрация на механична енергия в древния свят

Комплексът от римски воденици датиращ от 4 век се намира на територията на община Барбегал, в района на град Арл, в южната част на Франция. Друг подобен комплекс от мелници е съществувал и върху хълма Янукул в Рим.

По същество това било огромна мелница с 8 чифта водни колела, стъпаловидно подредени едно под друго в две успоредни редици върху полегат склон. Задвижвали се с помощта на водата от римския акведукт, захранващ древноримският град Арелат / дн. Арл/. Водата преминавала през шлюз в два улея, по който били разположени воденичните колела и се спускала от едно към друго, задвижвайки мелничните камъни. Капацитетът на мелниците се оценява на 4.5 тона брашно на ден, достатъчно за да осигури хляб за около 10 000 човека (1/3 от населението на Арелат в древността/.

Вертикалните мелници, захранвани с вода са били описани в трудовете на и Плиний Стари. Има и по-късните препратки към задвижвани със силата на водата дъскорезници на река Мозел, описани от поета Децим Магн Авзоний. Концепцията е проста, но приложението е впечатляващ. Barbegal беше огромна мелница, датираща от 4 век от н.е. на Силата за шофиране воденичните камъни идват от 16 водни колела, подредени в две успоредни редици от осем. Всеки ред се затича надолу, така че водата падна от едно колело на поколение, шофиране всичките осем от своя страна, преди да пуснете в източване в подножието на хълма.

още факти на
https://nauka.offnews.bg/news/Razni_17/10-interesni-fakta-za-Rimskata-imperiia_90423.html?allr=true&order=ASC

[Panzerfaust]

Понякога ми хрумва, че всичко е измислено в Рим.

Учудващо много дължим на Рим, наистина...

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите Латинско-български речник. Трето издание, съставители Михаил Войнов и Александър Милев

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3097

[Hatshepsut]

10 НЕВЕРОЯТНИ ФАКТА ЗА РИМСКИТЕ ЛЕГИОНЕРИ

Много е говорено за оръжията и тактиките на прочутите римски легиони. Редно е да се отбележи, че те са изиграли своята решаваща роля още от дните на Римската република (3в. пр. н.е.), чак до залеза на Римската империя през 4в. от н.е. Въпреки това, отвъд подвизите във величествени битки и запомнящите се резултати от тях, е имало по-човешка и близка до обикновения гражданин страна на тези мъже в редиците на легионите. Без повече протакане, нека хвърлим поглед върху 10-те изненадващи неща, които трябва да знаете за римските легиони.



1. Хора от селата били предпочитани в легионите

Общо казано, всички мъже във възрастовата граница между 17 и 46 години са можели да положат военна служба. Все пак най-разпространената възраст за постъпване обикновено клоняла към 20 – годишните. Интересно е, че всеки легионер е трябвало да заяви своя origo (лат.- произход) като градски. Въпреки тези лъжливи твърдения, по-голямата част от легионерите имали селски корени. В резултат документите за градски origo често трябвало да бъдат фалшифицирани по време на вербуването на войниците, обикновено от самите чиновници. Тази тенденция да бъдат преправяни документи специално за тези хора имала много по-римски стил логика зад себе си – тъй като селяните били смятани за по-корави и с по-високи нива на издръжливост, те били и по-подходящи. Не само това, те били смятани също за по-надеждни заради простоватия тип характер, породен от (предполагаемата им) незапознатост с мръсната страна на градския живот. Както Вегеций пише в своя труд “Epitoma Rei Militaris” (лат.- “По военните въпроси”):

“Те са отгледани под откритото небе в живот на работа, търпейки слънцето, невнимаващи за сянка, незапознати с публичните бани, простодушни, доволни от малко, със закалени крайници, за да издържат на всякакъв вид мъка и за които владеенето на оръжие, копаенето на ров и носенето на товар е това, с което са полезни на държавата.”

В някои случаи се стигало до такива крайности в романтизирането на селския живот, че дори при бунт в армията бивали обвинявани “меките” градски новобранци (както отбелязва Тацит). И тъй като започнахме темата за характеристиките на легионера – след като бива избран за армията, младият мъж (обикновено в късен пубертет или в 20-те си години) трябвало да премине период наречен probatio (лат. – пробен период). През това време били проверявани докрай едновременно характерът и здравословното му състояние. Достатъчно е да се каже, че смятаните за неморални или неподходящи новобранци (като крадци или подобни) били пресявани и гонени от армията.



2. Римското гражданство не било изискване, но да си роден свободен било задължително

Обратно на разпространеното мнение, легионерът не винаги бил римски гражданин (въпреки че на хартия е трябвало да бъде така). Това заобикаляне на закона било последствие от гражданските войни, които бушували на римска територия в края на Републиката. Юлий Цезар, например, изградил legio V Alaudae от гали, които по-късно направил официално римски поданици. Докато през късния 1 в. пр.н.е. Марк Антоний нямал достъп до основните пунктове за събиране на войници в Италия, той прибягнал до отчаяното решение да запълни военните си редици (от около 23 легиона) с местно население от източните провинции Сирия и Египет. Обобщено – често римското гражданство не било изискване, а по-скоро статут, който легионерът получава по време на своето вербуване. Все пак задължително условие оставало той да е свободно роден, като за робите било невъзможно да имат военна кариера. Те можели да участват в легиона само под формата на слуги и поддържащи единици (виж точка 9).

Освен това, въпреки че легионерите би трябвало да са били доброволци, присъединили се към армията, много от тях просто били записвани в легионите заради нуждата от повече човешка сила по време на гражданските войни и по-късно през управлението на Август. Имало конкретен случай (според Тацит), когато император Тиберий искал да обиколи целите римски околии в опит да запише новобранци и да запълни позициите на оттеглилите се ветерани. Владетелят бил решен да вземе тази крайна мярка заради липсата на доброволци, които да постъпят в легионите.



3. Тренировката на легионерите имала суров вид

Свежите новобранци, които успешно се записвали за легионери, трябвало да преминат през тренировъчен период от 4 месеца. Тренировките обхващали първо маршируване в продължение на 29 км за 5 часа с нормални крачки и след това 35 км за пет часа с бърз ход, цялото разстояние изминават докато носят раница, която тежала над 20 кг. Тази тежест била нарочно използвана за увеличаване на издръжливостта на легионера и така симулирала общата тежест на бъдещите доспехи, които войниците трябвало да носят в пълно снаряжение (само lorca segmentata можела да надвиши 10 кг). Както би се очаквало – бавните били безмилостно бити от центурионите и офицерите с тежки тояги.

След като трудните маршови обиколки биват овладяни от легионерите, те били обучавани в бойни маневри (включително каре, клин и известната testudo (лат. костенурка) формация  и сигнализиране. В последния етап тренирали с оръжия, а в някои случаи и плуване. Интересно е, че изкуствените мечове и щитове, които били ползвани в тренировка, били от дърво и плетена ракита, но тежели двойно повече от реалните оръжия. Това се правело с цел легионерът да свикне с умората и изтощението, които биха се появили в реална битка. Като се има предвид този строг режим, думите на Вигеций звучат вярно:

“Не виждаме друго обяснение за завладяването на света от римляните, освен тяхното военно обучение, лагерна дисциплина и опит в битка.”



4. Заплащане и продължителност на служба често се разминавали

През 13 г. пр.н.е. Август следвал политиката от предишните векове и официално направил продължителността на военната служба 16 години. Нужно е да се отбележи, че дори след изтичането на тези години се очаквало воинът да се присъедини към vexillum veteranorum или отряд на ветераните за още 4 години (виж точка 9). Обаче през 6 г. от н.е. първоначалното службено време било увеличено на 20 години, както и вече било придружено от praemia militare или бонус разпускане. Това било твърда сума от 12 хил. сестерции (или 3 хил. денарии). А до средата на първи век от н.е. службата вече била 25 години. Отвъд официалния период, често във време на война не били следвани протоколите. Резултат на това са повторните набирания на легионери, които отдавна са завършили своята служба, като се случвало някои мъже да се бият за легиона си в продължение на 3-4 десетилетия. Достатъчно е да се спомене, че такива хаотични мерки често водели до бунтове.

Колкото до заплащането, освен основната сума на praemia militare, обикновеният легионер получавал 900 сестерции на година (плащани на 3 вноски). Тази заплата била същата поне до 80 г.от н.е, въпреки предполагаемата инфлация. Сумата се различавала за различните по ранг в легиона – подофицерите и специалистите получавали 1,5 или 2 пъти повече от базовото заплащане на редовия легионер. Още повече – тази парична стойност била само начална единица, от която били изваждани различни разходи на легионера като например храна, снаряжение и дори погребалните такси. Все пак имало случаи, когато легионерът получавал по-малко отколкото заслужавал и понякога дори били използвани методи на заплащане като даване на безполезни парцели земя вместо praemia militare.



5. Примамката на плячка и грабеж

От друга страна много потенциални новобранци все пак били привлечени от идеята за присъединяване към легиона заради плячката. Много харизматични командири изтъквали очевидната популярност на плячкосването (и неговото “честно” разпределяне после), особено когато се водела война срещу по-силни и богати съседи. Според Цицерон това може би бил основният фактор, който мотивирал отчаяните войници под командването на Марк Антоний. Популярна тяхна практика също сочи за склонността им към грабеж – войниците често събличали труповете на враговете си като пръв акт на победа над тях след битката.

Римляните също не били над “варварството”, което често бива приписвано на техните врагове. Например след оскверняването на мъртвите, римски обичай било многобройни отрязани вражески ръце да бъдат превръщани в трофеи. По време на някои военни времена, към тези издигнати над земята трофеи започнали да добавят и вражески трупове, както и глави, набодени върху остриета на надигнати платформи. Самият Цезар прибягнал до подобни смразяващи кръвта практики, когато войните му победили римските войски на Помпей отвъд лагера на Мунда (както се споменава в “Испанските войни”) :

“Щитове взети от вражески ръце бяха поставени, за да служат като стена, труповете им – като укрепление. Отгоре, пронизани на върхове на мечове, били отрязани човешки глави.”



6. Мъжко сближаване и готвене

Отвъд дисциплината и тренировките, една от ключовите причини за успеваемостта на легионерите била директно свързана с чувството за братство в центурията (съставена от 80 мъже). На по-ниско ниво центурията (лат. centuria) била разделена на десет contubernium (палаткови групи от по 8 души). Тези разделения в общи линии довели до другарски отношения между хората в палатковите групи, които трябвало да се бият, да вечерят и да почиват заедно в продължение на десетилетия през военните си кариери. Това чувство на идентификация често се пренасяло и в морала им под формата на желание да защитават бойните си другари по време на реална битка.

Любопитно е, че упражненията за сближаване не били ограничени до техния contubernium. Римската армия също имала система наречена rontubernium, която грубо казано била смесена група. От тези случайно събрани войници се очаквало да готвят ястията си и да ядат заедно (цената на храната била приспадана от заплатите им). Накратко казано – липсата на хаотични зали и готово приготвена храна заздравявала връзките между легионерите, на които се налагало да разчитат един на друг дори за едно спокойно ядене.



7. Страхливостта била посрещана с тежки наказания

В съвременния контекст терминът „децимация” се отнася до пълното унищожение на местообитанието, популацията и дори еко системата. Но по римско време при  различни генерали това било наименованието на метод за дисциплинарно наказание, който бил нарочно прилаган в легионите. Произходът на думата е от латинското decimates и е свързано с decem (десет). Когато това наказание все още било ползвано, най-вероятно е било известно като decimatio. То представлявало жестокия процес, при който бил избиран всеки 10-ти мъж от кохортата (приблизително 480 души), за да бъде убит. Най-шокиращата част е, че тези нещастни хора трябвало да бъдат убити с камъни или пребивани до смърт от останалата част от бойните си другари – брутална практика с името fustuarium.

Безпощадното наказание обикновено било ползвано за легионерите, които демонстрирали неподчинение, страхливост, заговорничели, имали намерения да убият другар, участвали в шпионски дейности, дезертьори или както в няколко случая – престрували се на болни, за да не участват в предстоящи военни дейности. И по типичен римски маниер – ”демократичността” на наказанието се състояла в случайния подбор на войниците (на лотариен принцип) независимо от техния ранг, репутация или изобщо дали е замесен в престъплението или не. Останалите воини понякога били принуждавани да спят извън главния лагер и били оставяни на диета от ечемик, който е по-труден за храносмилане от обикновените им порции пшеница.



8. Медицинско освобождаване

Животът на легионера не бил свързан само със слава и триумфи, както популярната култура го представя, но все пак тогава е имало и някои прогресивни практики прилагани от римляните в случаи на храброст. Например, ако войникът е бил тежко ранен и не е могъл да продължи по-напред във военната си служба, на него му била давана missio causaria или освобождение по медицински причини, което било равно на почетно освобождение или honesta missio.  Това вдигало и социалния му статус, който ставал по-висок от този на обикновените граждани, и освобождавало разпуснатия легионер от данъци и други граждански задължения.

Разбира се, шансът за оцеляване след тежка рана бил много нисък в древността. Дори след като бил лекуван от професионален medici (хирург и неговите помощници), които били част от всеки легион. Така че, обективно казано,  missio causariа може да не е билa честа практика заради високата смъртна вероятност.



9. Освен обикновени легионери имало ветерани, доктори, инженери и роби

Легионерът можел да се смята за ветеран само след като е завършил своите задължителни 16 години в армията. Дори след толкова дълъг период на служба през 1 в. от н.е,  не се предполагало войникът  да се пенсионира от легиона. Вместо това ветеранът бива преместен в специален отряд (vexillum veteranorum) за още 4 години. Обикновено този отряд се състоял от около 500-600 мъже, като той имал собствена административна част с различни офицери. Все пак бил прикачен  към основния легион, но можел понякога да бъде изпратен отделно в битка. Пример за такъв случай е гарнизонът от ветерани при град Тала, който бил отделен от legio III Augusta през 20 г. от н.е. Не е изненадващо, че ветераните с дългогодишния си опит били силно успешни срещу пристъпите на Танфаринат и неговите нумидийски сили.

Освен vexillum veteranorum имало също роби (или calories), които могли да съпътстват легиона. За разлика от ветераните, робите били управлявани като част от легиона с общо 180 мъже към всяка кохорта от 480 войника. В общи линии един легион (най-често съставен от 10 кохорти) можел да бъде следван от около 1 200 роби. Тези мъже били тренирани за специалните нужди на войната. По време на спешни случаи те дори били въоръжавани, за да защитят лагера.

И на последно място – войниците, които правели армията наистина самодостатъчна, били immunes – група от високообразовани специалисти в редиците на всеки легион. От доктори и инженери до архитекти, тези мъже били освободени от тежкия труд на редовите войници, докато в същото време били по-добре заплатени от тях.



10. Щитът бил почти толкова оръжие, колкото и защита

Традиционният щит на римския легионер бил наречен scutum. Първо стандартният scutum от 1 в.пр.н.е. представлявал щит с овална форма и тегло от около 10 кг, после неговата форма се променя към извита правоъгълна дъска по време на управлението на Август. Тази промяна драстично намалила тежестта на щита на 7,5 кг (като по-късните вероятно дори били 5,5 кг). Щитът бил държан с хоризонтален захват с изправена ръка.

В интерес на истината правоъгълният scutum  с груби мерки от 102 х 63 см вършел добра работа в предпазването на тялото на легионера, но най-голямото му предимство се състояло в потенциала му за офанзива. Легионерите се блъскали в опонентите си с цялата тежест на щита, а неговата горна част била ползвана, за да бутне и повали врага. Според Тацит (както е споменато в „Agricola”) такива тактики били ефективно използвани дори в конните кохорти (с техните плоски щитове) при Mons Graupius срещу каледонските врагове.

Автор: Dattatreya Mandal

Превод: Лилия Божинова

https://nauka.bg/10-neveroyatni-fakta-rimskite-legioneri/

[Hatshepsut]

Гладиаторките - женският еквивалент на римските гладиатори


Релеф от Халикарнас

Гладиаторките са били женският еквивалент на римските гладиатори, които са се сражавали с други гладиаторки или диви животни като екзотично забавление на публиката по време на игри и фестивали.

Няма определящи латински думи от римския период за гладиаторка (думата Gladiatrix е съвременно изобретение), а документираните разкази или историческите свидетелства са ограничени.

За римляните битката с участието на гладиаторки е била новост, това вероятно е било въведено по време на много късната република и ранната империя и са били официално забранени като неприлични от 200 г. сл. н. е. нататък. Съществуването им е известно само чрез няколко разказа, написани от членове на елита на Рим, и много малък брой надписи.

Жените гладиатори най-вероятно са били изправени срещу бойци със сходни умения и способности. Те изглежда са използвали почти същото оборудване като мъжете гладиатори, но са били значително превъзхождани от тях и почти със сигурност са били смятани за екзотична рядкост от публиката.

Юридически свидетелства

По отношение на жените гладиатори в древен Рим са приети няколко законодателни акта.

И така, през 11 г. сл. н. е. е издаден senatus consulta (сенатски консулт - становище, прието от Сената и носещо задължителен характер) , забраняващ на свободно родените жени под двадесет години и на такива мъже под двадесет и пет години да се появяват на сцената или на арената.

През 19 г. сл. н. е. е приет нов senatus consulta, с който се установява допълнителни наказания за всеки мъж или жена от съсловията на сенатори или конници, които ще участват в представления на сцената или битки на арената. Също по този закон (изписан върху бронзова плоча, по-късно известна като Tabula Larinas) е било забранено да се набират дъщери, внучки и правнучки на сенатори и конници под двадесетгодишна възраст за гладиатори.

Правните прокламации, забраняващи дейности, рядко са превантивни. Те обикновено показват желание за ограничаване на социално неприемливо поведение, което се практикува в момента. По този начин, тези едикти срещу женските гладиаторски прояви са недвусмилено доказателство, че жените наистина са участвали в римските гладиаторски игри, до момента, когато чувствителността на законодателите се е намесила срещу тази практика.

Литературни свидетелства

От 60-те години на първи век жените гладиатори се появяват като редки и "екзотични знаци на изключително пищно зрелище". Но римляните изглежда са намирали идеята за жена гладиатор за нова и забавна или направо абсурдна.

Интересното е, че жените, които са се явявали на арената, не са били само робини или жени с нисък социален статус, просто нуждаещи се от пари. Тацит съобщава, че жени с висок статус са участвали в гладиаторски събития, очевидно за вълнение и известност, а не за пари:

"Същата година станах свидетел на представления на гладиатори, толкова великолепни, колкото тези от миналото. Много известни дами обаче и сенатори се опозориха, като се появиха в амфитеатъра" (15.32).

Всъщност броят на жените, „бързащи да се опозорят в амфитеатъра“, е бил толкова голям, че са били въведени закони, за да се предотврати това.

Римският поет Децим Юний Ювенал (Decimus Iunius Iuvenalis) развлича читателите си с жена на име "Мевия", която ловува глигани на арената "с копие в ръка и оголени гърди".

Според него гладиаторките са се обучавали за гладиатори, като са прилагали същите тренировъчни методи и оръжия като мъжете, но няма запазени сведения за ludus (гладиаторска школа), която да е извършвала такова обучение за женския пол.

Ludus magnus в Рим: казарми за гладиатори, построени от император Домициан (81-96 г.), изглед от Via Labicana. На заден план - Колизеумът

Ювенал също така предполага, че жени от всички класи, както от висшата класа (feminae), така и обикновени жени (mulieres), са се обучавали за гладиатори, но изглежда малко вероятно feminae да се бие на арената поради свързаната с това стигма.

Римското общество рядко се е интересувало от действията на mulieres, така че появата им на арената не би предизвикала голямо обществено презрение или едва ли би довела до опозоряване на семейството.

Доказателство за това е надпис в Остия Антика, който ознаменува игрите на арената, проведени през II в. сл. Надписът се отнася до осигуряването от местния магистрат на "жени за меч", което ги определя като mulieres, а не feminae.

Писмените източници включват разказ на съвременния историк и летописец Касий Дион (155-235 г. сл. н. е.), който пише за фестивал, организиран в чест на майката на император Нерон, в който жените "карали коне, убивали диви зверове и се биели като гладиатори, някои доброволно, други - против волята си". През 66 г. от н.е. Нерон кара етиопски жени, мъже и деца да се бият в гладиаторски битки, за да впечатлят арменския цар Тиридат I.

Касий споменава също, че "често той [имайки предвид император Домициан] провеждал игрите и през нощта, а понякога изправял джуджета и жени едни срещу други". Тези битки между гладиаторки са описвани като "амазонски".

В "Аналите" си Публий Корнелий Тацит (56-120 г. сл. н. е.) също разказва, че за Нероновите игри "много знатни дами и сенатори обаче се опозорили, появявайки се в амфитеатъра".

Артефакти

Що се отнася до материалните доказателства, в Лондон е открита сложна погребална клада, съдържаща богати гробни принадлежности и маслени лампи. Съдебномедицинска експертиза на костните фрагменти показва, че лицето е било жена на около двадесет години.

Археолозите откриват и лампа, изобразяваща паднал гладиатор, и други, изобразяващи богове, свързани със спорта, заедно с шишарки (традиционно изгаряни на арената за пречистване), което води до предположението, че починалата е била гладиаторка, наричана в британските медии "момичето гладиатор".

Друг пример е релефът от Халикарнас (на заглавната снимка), изображение от I или II в. от н.е. от Бодрум в Турция, което отбелязва освобождаването от служба на две гладиаторки, наричани със сценичните им имена - Амазонка и Ахилия. И двете фигури са гологлави, снабдени с гамаши, набедреници, колан, правоъгълен щит, кинжал и маника (предпазни средства за ръцете).

Освен това в Музея на изкуствата и занаятите (MKG) в Хамбург е открита бронзова статуетка на голо момиче (облечено само в набедреник и превръзка на лявото коляно) с вдигната над главата лява ръка, която държи някакъв предмет. Изследване на Алфонсо Манас (Alfonso Manas) Университет на Гранада твърди, че скулптурата е на жена гладиатор, която държи в ръката сика (тракийски меч), а лентата на коляното ѝ е запазена марка на гладиаторите.

Релеф на гладиатор от Хиераполис в сравнение със статуетката в MKG. Подчертава се приликата между сика на релефа и предмета, който държи жената

Еротичният елемент

Подобно на мъжете, жените гладиатори също са прилагали правилото да се бият с непокрит торс (за да е по-лесно да се нанесе рана в тази област), както се вижда от релефа от Халикарнас, на който двете жени са с голи торсове.

Без съмнение специфичният външен вид на гладиаторките (с непокрити гърди) би предизвикал и еротично въздействие върху зрителите. В общество, толкова милитаризирано като римското, в което оръжията са били толкова популярни (но изключително за мъжете), да се види жена в такава роля, толкова различна от обичайната женска, носеща бронята на гладиатори и показвайки толкова много от своята анатомия, също е трябвало да стимулира въображението и либидото на зрителите.

В това отношение трябва да си припомним, че римският морал е бил доста строг по отношение на женското облекло. В ежедневието жените са били покрити от главата до петите с горна туника без ръкави, наречена стола.

Така че малко от женското тяло е можело да се зърне по улиците, което ни помага да разберем защо жената гладиатор – смела, размахваща меч и полугола – да е една от сексуалните фантазии на римляните.

Но това не означава, че еротичният заряд на женските гладиаторски битки е направил невъзможно римляните да ги възприемат като истински спортни състезания, като тези на мъжете.

Според Алфонсо Манас "не трябва да мислим, че това би ги развълнувало толкова много, че да им попречи да възприемат и оценяват спортното състезание между двете жени".

С одобрението на бащи и съпрузи

Не бива да се приема, че всички жени, които са се сражавали, са го правили против волята на своите бащи и съпрузи. Като се има предвид, че да се покаже смелостта с оръжие е била за римляните една от основните им културни ценности, без съмнение много от тези бащи и съпрузи биха се гордели, че имат дъщери и съпруги които да покажат на всички хора голямото умение да използват оръжия, което притежават.

"Диана от Версай", римски мрамор от I-II в., съхранявана в в музея Лувър

И все пак в този случай е немислимо те да са се сражавали голи от кръста нагоре, но те са можели да го правят, облечени в туника, която да стига малко над коленете - като туниката, с която изобразяват богинята на лова Диана (изображението по-горе) - или ендромиса, за който Ювенал разказва, че използвали за тренировки, тъй като никой баща или съпруг с висок статус не би позволил на дъщеря си или съпругата си да се показва на публично място полугола (т.е. с открити гърди, както на релефа от Халикарнас), така че жените от висшата класа, които са се сражавали в битките, описани от източниците, много вероятно да са го правили с покрит торс. Битките с голи гърди са били за робините гладиаторки (които са били принуждавани да се представят по този начин) и за свободните жени от ниската класа, които са били в толкова лошо икономическо положение, че са приемали да се бият по този начин в замяна на по-добро заплащане.

Доказателство за това семейно съгласие са и трите надписа (CIL XIV, 4014; VIII, 1885; и IX, 4696), които документират, че много от членовете на collegia iuvenum, където младежите са се обучавали по лека атлетика и бойни изкуства, са били feminae, т.е. жени от висшата класа. Tabula Larinas разказва, че властите са били загрижени за подбудите на момичетата да се появят на арената, колегията вероятно е осигурявала обучение за тези жени, които са изнасяли публични представления.

Тези млади жени очевидно не биха били там без разрешението на бащите си, което което показва, че тези патриции са одобрявали упражненията с оръжие на дъщерите им. Нещо повече, това отношение на тези бащи подсказва, че са били загрижени дъщерите им да получат някакъв вид обучение за боравене с оръжие (тъй като нищо не е принуждавало бащите да изпращат дъщерите си в тези институции).

Възстановка

Забраната на гладиаторските битки между жени

Може да се заключи, че в римското общество от този период са съществували две нагласи към ролята на жените: една прогресивна част, която е малцинство, би подкрепила жените да извършват дейности, които традиционно са им били забранени като например гладиаторските битки, ако желаят да се занимават с това, било само като обучение, било и като състезание, като тази група се формира, наред с други, от онези бащи, които са изпращали дъщерите си в collegia iuvenum.

Срещу този кръг се изправя традиционалистите, които са мнозинството, представлявани от хора като Ювенал, които критикуват подобно поведение и показват загрижеността си за опасностите, които това отношение може да причини на тези жени и най-вече на самото общество.

Загрижеността на този сектор е била само за жените от висшата класа, feminae, като не е повдигал много възражения срещу факта, че жени от ниската класа (mulieres) се бият в амфитеатрите. Това, че през 200 г. Септимий Север забранява появата на арената както на feminae, така и на mulieres, не трябва да се разбира като поява на по-голяма загриженост за защита на mulieres, а като поредната мярка за защита на feminae, тъй като битките на mulieres са предизвиквали подигравки към жените изобщо, включително и към благородните feminae.

Касий Дион разказва, че "жените, които участвали, са се съревновавали помежду си най-ожесточено, в резултат на което мъжете се подигравали и на другите жени от елита. Затова отсега нататък било забранено на всяка жена, независимо от произхода ѝ, да се бие в единоборство".

Не познаваме темата на тези шеги, така че не можем да кажем дали причината за тях е техническото качество на битките, смелостта на жените бойци (в сравнение с мъжете гладиатори) или показването на женската анатомия. И все пак, много вероятно е тези шеги да са се отнасяли до всички тези аргументи, тъй като във фрагмента от "Сатирите" на Ювенал се споменават всичките:

"...Това са момичетата, които свирят с тръбите в чест на Флора.
Или може би имат по-дълбоки планове и наистина се подготвят
За самата арена. Как една жена може да бъде свястна
Надявайки на главата си шлем, отричайки пола, с който се е родила?
Мъжките подвизи те обожават, но не биха искали да бъдат мъже...
Ах, изродени момичета от рода на нашите претори и консули,
Кажете ни кого сте виждали по подобен начин,
Така задъхан и изпотен? Няма гладиаторка момиче,
Никоя дори проститутка не би го направила."

(Сатира 6.246-267, както е цитирано в Grant, M. (1967). Gladiators. New York: Barnes & Noble Books, стр. 34)

Алфонсо Манас обяснява, че всъщност женските гладиаторски битки са били сериозно и истинско състезание, без нито един аспект, който би могъл да се счита за смешен или подлежащ на подигравка, и че това отношение към жените бойци е било резултат от чистото отвращение към феминистката нагласа, която тези жени са демонстрирали (какъвто е случаят във фрагмента на Ювенал)

Във всеки случай, за да избегне всякакви подигравки срещу жените от висшата класа, feminae, Септимий решава да премахне първоизточника на проблема, забранявайки битките на жени на арената, той предотвратява всякакво неуважение към която и да е жена, от висшата класа.

Изглежда, че тази забрана на Септимий Север наистина е означавала край на женските гладиаторски битки, тъй като няма източници от по-късна дата, които да споменават това явление.

https://nauka.offnews.bg/news/Razni_17/Gladiatorkite-zhenskiiat-ekvivalent-na-rimskite-gladiatori_192630.html

[Hatshepsut]

Тежестта на короната: Константин Велики – императорът-светец

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света. 
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

На 22.V.337 г., заобиколен от роднини, придворни и стражи, умира император Константин Велики. Малко преди смъртта си, владетелят призовава при себе си епископа на Никомедия – Евсевий. Духовникът е помолен да покръсти умиращият император. Тайнството е извършено и в смъртта си Константин получава шанса да се нареди сред светците на християнската църква. Неговият биограф – седемдесет годишният тогава Евсевий Кесарийски пише две години след смъртта на владетеля „Единствен той заслужава приживе и след смъртта си такива почести, понеже нещата, които е постигнал, остават недостижими за никой сред гърците, варварите или дори сред старите римляни, понеже човек като него никога досега не е съществувал в историята на човечеството.“

Когато Константин умира, той оставя след себе си една променена и обновена империя. Последният обединител на римското наследство съумява не само да запази устоите, наследени от Древността, но и да даде нов живот на римската култура и общество, позволявайки на християнството да се разпространява свободно из Средиземноморието. Именно съюза между църква и държава, който Константин завещава на своите наследници, ще се окаже най-трайното и значимо наследство на дългото му и събитийно управление.

Флавий Валерий Константин е роден на 27.II.272 г. в Найсус (дн. Ниш). Баща му Флавий Констанций, наричан Хлор, служи като войник в римската армия и се издига до член на личната охрана на легендарния император Аврелиан (270-275 г.). В това му качество Констанций участва в някои от най-паметните римски кампании за целия III в. По време на похода срещу палмирската царица Зенобия, Констанций се среща във Витиния с бедна местна девойка на име Елена. Двамата се влюбват и заживяват заедно, а от съжителството им (учените все още спорят дали са били женени наистина – б.а.) се ражда бъдещият император Константин.

След смъртта на Аврелиан, Констанций Хлор остава част от обкръжението на Диоклециан. Когато последният заема трона на Рим през 284 г., Констанций Хлор е назначен за управител на родната си провинция Далмация. Семейството му пътува заедно с него, както е обичайно в онази епоха. Младият Константин израства с възможно най-доброто образование за времето си и от дете е приучен на основните войнски привички с цел да последва успешната кариера на баща си.

През 289 г. Констанций Хлор се разделя с Елена заради нейното по-ниско потекло и се жени за Теодора – дъщерята на Максимиан, владетеля на Запада. Реално, според реформата на Диоклециан, Римската империя се разделя административно на две половини, управлявани от август. Диоклециан взема Изтока, а Максимиан – Запада. За наместник и наследник на август-а се издига цезар.

Именно преследвайки тази титла на наследник, Констанций се жени за Теодора и става приемник и наместник на Максимиан. Въпреки раздялата си с Елена, Констанций запазва сина си Константин като свой бъдещ наследник. Младежът е изпратен в двора на Диоклециан в Никомедия (дн. Измит), където учи латински, гръцки и философия, получавайки обичайното средно образование за тогавашната епоха.

След като навършва 20 години, Константин започва да получава военни назначения като трибун и бързо печели популярност в двора с редица победи срещу варварски племена както в Мала Азия, така и на Балканите. През 296-298 г., Константин се прославя в поредица от походи срещу Персия, извоювайки си най-високия трибунски чин в тогавашната армия – еквивалент на днешните генерали.

През 305 г., оттегляйки се от властта, Диоклециан обявява за августи своите наследници – цезарите Констанций и Галерий. Вместо обаче за следващи цезари да бъдат поставени Константин и Максенций, сина на Максимиан, Галерий успява да определи за бъдещи наследници своя приятел Север и племенника си Максимин.

В тази обстановка Константин, който се страхува за сигурността си докато е в ръцете на Галерий, успява да се измъкне от Никомедия и заминава за Галия, където се присъединява към двора на баща си Констанций. Баща и син прекарват 305 и 306 г. в походи срещу пиктите в Британия. През 306 г. Констанций умира. Отхвърляйки волята на Галерий, легионите на Хлор обявяват сина му Константин за август.

Константин е хитър и предпазлив – той изпраща официално писмо до Галерий, в което посочва, че армията го е заставила да вземе титлата август и моли за официално признание. За да избегне възможна война, Галерий предлага компромис – Константин да бъде обявен за цезар на Запада, а августейшата титла да бъде призната на Север, каквато е била последната воля на Диоклециан. Разумен и предпазлив, Константин се съгласява.

Подсигурявайки властта си над Британия, Галия и Испания, Константин провежда още няколко успешни, наказателни експедиции срещу пиктите. През 307 г. той се прехвърля в Галия. Възползвайки се от смяната на властта в Рим франките пресичат р. Рейн и нахлуват в дн. Северна Франция.

Константин организира местните войски, разгромява франките и пленява двама от кралете им. За да затвърди позицията си, Константин организира триумфално празненство в град Аугуста Треверорум (Трир) – тогава де факто столица на Западната империя. Франкските крале и войните им са хвърлени на дивите зверове в градския циркус (местната арена, еквивалент на римския Колизеум – б.а.)

Трупането на престиж и военен опит се оказва съвсем навременно. Между 309 и 313 г. Западната римска империя е разтърсена от поредица бунтове. В хода им върховенството се оспорва от бившия август Максимиан, неговият син Максенций, Север II и новото протеже на Галерий – Валерий Лициниан Лициний. През 310 г. Константин успява да разгроми войските на Максимиан, заставяйки разбунтувалият се бивш август да се самоубие.

За да подсили своя публичен образ, Константин плаща на оратори, които да разпространят версията, че рода му всъщност произлиза от управлявалия век по-рано император Клавдий II Готски. Борбата за публичен престиж се съчетава с политика, наречена дамнацио меморие – изтриване на всички публични паметници, които споменават името на политическите му опоненти. Същевременно се засилва и ролята на свещения култ към „Непобедимото слънце“, което се появява в образа на войн, рамо до рамо с Константин на новите монети, които той заповядва да се секат след 310 г.

През следващите 14 години Константин води постоянни войни за налагане на своята абсолютна власт над цялата империя. През 312 г. той разгромява Максенций, който се опитва да се наложи като август на Запада след смъртта на Галерий през 311 г. След битката при Милвийския мост, армията на Максенций е разгромена, а според легендата Константин получава божествено вдъхновение чрез видение. Съгласно повелята на Бог, Константин заповядал на войниците да изрисуват гръцките букви „Х“ и „Р“ върху щитовете си. Тази версия, разказвана от християнските хронисти съвпада с цялостната традиция за използване на боговдъхновени чудеса, с които да се обясни налагането на християнството в Римската империя.

След победата над Максенций, Константин и Лициний си поделят империята, признавайки се взаимно за августи. През 313 г. те издават заедно прочутия Милански едикт, с който обявяват пълна религиозна свобода на вероизповеданията в империята. С това се слага край на епохата на гонение на християните в Рим, започнала с Нерон през I в. сл. Хр. Константин се надява да открие съюзници в лицето на засилващата се християнска общност. Именно с тази цел, императорът се заема да подпомага християните в своите земи и да спомага за организирането и рационализирането на тяхната доскоро забранена религия.

През 324 г., за да ознаменува надмощието си над Лициний, Константин започва да изгражда нова столица за империята. Избран е стратегически разположения град Византион, намиращ се на Босфора между Азия и Европа. Градът е трансформиран от малко провинциално пристанище в грандиозен градски център, изпъстрен с мраморни сгради, огромни стадиони и Хиподрум за провеждане на популярните конни състезания.

Изградени са редица храмове, обществени сгради, подобрено е и водоснабдяването. За защита на града е издигната стабилна крепостна стена. Официално, новата столица е осветена на 11.V.330 г. За да засвидетелства важността на християнството в своята обновена империя, Константин изгражда редица християнски църкви в града.

Междувременно, императорът продължава да се грижи за утвърждаването на собствената си власт. През 325 г. той свиква в Никея Първия вселенски събор на всички християнски църкви в империята. Целта е императора да наложи ред и единство в религията, която според него може да даде така търсеното обществено единство на обхванатата в криза Римска империя. За целта обаче религията трябва да бъде обновена така, че да отговаря на нуждите на имперската власт.

Императорът налага идеята за единна църковна йерархия, назначавана отгоре надолу и потвърждавана от светския владетел, който да действа като защитник на Църквата. В замяна духовенството дава на императора божествената санкция да управлява единствен от името на и по волята на Бог. За да затвърди ролята си на бранител на вярата, Константин впряга имперския военен и административен апарат, за да подпомогне борбата срещу арианството – дотогава течение в християнството, впоследствие обявено за ерес на Никейския събор.

За да си спечели политическа подкрепа в империята с оглед множеството си опоненти, Константин спира масовото назначаване на военните от коническото съсловие на ключовите държавни постове и отново позволява на патрициите от сенаторското съсловие да поемат функциите на ключовите за империята постове, в това число и управители на провинции. По този начин императорът се възползва от значителните финансови ресурси на сенаторското съсловие, за да насочи средствата им към обновяване на провинциите и градовете, на които те са назначавани като командири.

По отношение на висшата администрация, Константин заменя колегиалния принцип, предпочитан от Диоклециан с окончателното налагане на династичния принцип, поставяйки на първо място своите кръвни роднини и съпрузите на своите сестри и дъщери. Тази практика ще продължи през целия IV в. Вследствие от нея династичния принцип ще се наложи като обичайна практика за разпределяне на властта в Средновековна Европа.

След като поема пълен контрол над империята през 324 г., Константин се заема да стабилизира границите й. С поредица от успешни походи, императорът разгромява германските племена в района на реките Рейн и Дунав. Впоследствие легионите му разгромяват сарматите и готите и временно възстановяват римския контрол върху двата бряга на р. Дунав в дн. Румъния, като според някои археологически находки, римският контрол се простира на север до вала Новакова бразда.

На изток римската власт е възстановена в Армения, където на трона е поставен верен на Рим цар. Единствената война, която Константин не успява да спечели, е замисления от него поход срещу Персия. В началото на 337 г. походът срещу Сасанидите е отложен, тъй като Константин се разболява. Именно тогава се стига до епизода в Никомедия, където императорът приема християнството предсмъртно.

След смъртта си, Константин се превръща в културен, политически и религиозен символ на късната Римска империя и на нейните наследници. Чак до края на XVI в. някои от най-великите европейски владетели ще бъдат наричани „новия Константин“ и дори ще претендират, че произлизат от него по пряка кръвна линия. Светец, завоевател, законодател, реформатор, носител на мир – Константин е владетел от типа, който твърде рядко се среща не само в европейската, но и в световната история. С право следващите поколения му даряват прякора „Велики“.

https://chr.bg/zhivot/tezhestta-na-koronata-konstantin-veliki-imperatorat-svetets/

[Hatshepsut]

Защо Римската империя се е разделила на две?

Стара поговорка гласи, че Рим не е построен за един ден, което означава, че завършването на големите проекти изисква време. Римската империя например е създадена постепенно и се разраства в продължение на стотици години от град-държава до колосална империя, простираща се от Великобритания до Египет, пише Live Science. И както Рим и неговата империя не са били построени за един ден, така и не са били разрушени за един ден. Векове наред Рим е бил център на империята, но с промяната на съдбата на Рим концентрацията на властта в крайна сметка се измества от града и империята се разделя окончателно на две през 395 г. – една на изток и друга на запад. Но защо Римската империя се разделя на Западна Римска империя и Източна Римска империя? И бързо ли е станало това? Накратко, роля е изиграл огромният размер на империята – нейните колосални граници я направили предизвикателство за управление – но други фактори, като политическа и социална нестабилност, бунтове, нашествия и нахлувания, също са довели до разделянето.

Огромната империя

Лесно е да се мисли, че Римската империя се е разпаднала, защото е станала твърде голяма, но според Марк Хъмфрис от университета Суонзи в Уелс всичко е по-сложно. Освен че има огромни размери, Римската империя също се сблъсква с многостранни проблеми, като съперничещи си римски владетели и чужди племена и империи, заплашващи техните граници.

Римската империя през 117 г. в нейния най-голям териториален обхват, по времето на смъртта на Траян (с васалите си в розово)

„Римската империя е била най-голямата държава, която Западна Евразия някога е виждала, и въпреки че изглежда голяма на картата, тя е била още по-голяма на практика поради скоростта на комуникация – казва Питър Хедър, професор по средновековна история в Кралския колеж в Лондон. – По суша е било възможно да се пътуват около 32 километра на ден, докато сега можем да изминем може би 640 км. Като се има предвид, че реалната мярка за разстояние е колко време отнема на човек изминаването, Империята е била 20 пъти по-голяма, отколкото ни изглежда днес.“ В разцвета си Римската империя обхваща голяма част от Европа, както и части от Африка и Азия. Тя се простира от Атлантическия океан на запад до части от днешен Ирак, Кувейт, Турция и Сирия на изток. Римската империя до известна степен е жертва на собствения си успех. Тя станала толкова голяма, че включвала много различни региони и култури, а с разрастването ѝ се разраствали и нейните граници. В резултат атаките и нежеланото пресичане на границите – предимно от готи и други варварски групи – станали по-чести и по-трудни за овладяване.

Pax Romana (в превод: „Римски мир“) е период в историята на Римската империя, характеризиран от относителен просперитет и продължително мирно съществуване, който трае от победата на първия римски император Октавиан Август във войната между Октавиан и Антоний през 30 г.

Но Хедър е съгласен, че размерът не е единственият фактор за разделянето на Римската империя. „Размерът не е пълното обяснение, защото е била толкова голяма от I век сл.Хр. и виждаме разделяне едва през IV век“, казва изследователят. И така, какво друго е изиграло роля? „Според мен два допълнителни фактора са усложнили основния проблем с разстоянието. Първият е издигането на Персия до статут на суперсила през III век [сл.Хр.], което e означавало, че Рим трябвало да има император някъде близо до персийската граница – обяснява Хедър. – Второто е, че до четвърти век определението за „римски“ се е променило, за да обхване провинциалните елити по целия път от Шотландия до Ирак. Много „римляни“, предвид мащаба на империята, са имали малка или никаква връзка със самия град Рим. Смятало се е, че разделянето на империята би улеснило наблюдението на тези много често различни региони и култури.

Св. Амвросий не позволява на император Теодосий да влезе в църквата, картина на Ван Дайк от XVII век

Окончателното разделяне

Разделянето на Римската империя е било продължително и е настъпило още преди окончателното разделение на Източна и Западна през четвърти век, смята Хъмфрис. „Ние често си мислим, че [разделянето] се случва в един конкретен момент. Най-често срещаната дата е 395 г., когато [римският император] Теодосий I умира и е наследен от синовете си Аркадий и Хонорий, които стават владетели съответно на Изтока и Запада", казва Хъмфрис. Въпреки това принципът на управление с повече от един император към този момент е бил част от рамката на имперското управление в продължение на повече от век. Диоклециан, който става император през 284 г., експериментира с различни конфигурации. Той установява тетрархия, или управление на четирима, между двама старши императори, или августи – един на изток и един на запад – и двама младши владетели, или цезари.

Тетрархията на Диоклециан

Тетрархията се разпада малко след абдикацията на Диоклециан през 305 г. сл.н.е. и след като различни августи и цезари се борят за власт, империята се обединява отново, когато Константин I отстранява своите съперници през 324 г. Но империята отново е разделена след смъртта на Константин, този път между трима от неговите синове. И така, ако Римската империя е била разделена много по-рано от често цитираната дата 395 г., защо историците определят точно тази година като времето, когато империята се е разделила? „Подозирам, че това, което се случва след 395 г., е, че разделението изглежда по-ясно в ретроспекция“, смята Хъмфрис. „Може би е имало „прекомерно подчертаване на обединението на империята преди 395 г.“, продължава Хъмфрис и добавя, че „идеята, че Теодосий I е последният владетел на единната Римска империя, е пълна глупост“. Например Теодосий „почти винаги е управлявал съвместно с някой друг, дори ако е избрал да не признава винаги някои от тях за легитимни императори“, което би означавало, че преди 395 г. „разцеплението“ вече е било налице.

Разделянето на Римската империя, наложено върху съвременните граници

И така, след като империята се е разделила на две, какви са били отношенията между двете части? Работили ли са двете страни на империята тясно заедно и действали ли са като едно? „Невинаги – обяснява Хедър. – Било е много трудно да се разделят управленията и да се поддържат добри отношения в дългосрочен план. Това е било направено, защото е било необходимо, но обикновено е генерирало напрежение и това е било неизбежен проблем.“ Хъмфрис е съгласен с Хедър. „Идеалът е бил двете части да управляват в хармония – казва Хъмфрис. – Императорите на Изтока и Запада са секли монети с имената на другия и имало военна помощ, изпратена на Запада от Изтока срещу вандалите. Въпреки това е имало моменти на напрежение. Понякога отношенията можели да се развалят.“ Например често се случвало Изтокът и Западът да отказват да признаят консулите, номинирани от другия. По време на периода на възход на Стилихон [могъщ и влиятелен военачалник с полуварварски произход] на Запад, консулите от Изтока не били признати на Запад през 399 и 400 г. Този отказ да се признаят консули е бил характерен за по-ранни сривове в отношенията между императорите в различни части на империята, отбелязва Хъмфрис. В този момент консулството е било „изцяло почетна позиция“ и обикновено се е възприемало като награда, а не като високопоставена длъжност. Следователно, да отбягваш консул, означавало да покажеш презрение към уважаван, често героичен индивид.

Разпадането на Римската империя

Западната империя в крайна сметка се разпада през 476 г., когато Одоакър – германски водач, често наричан първият „варварски крал“ на Италия – се разбунтува и сваля император Ромул Августул. Това се смята за крайната точка на Западната Римска империя. Източната Римска империя, известна също като Византийска, оцелява до 1453 г., въпреки че много историци – включително Хедър – не смятат това за част от "истинската" Римска империя. „Бих казал – и не само аз – че Византийската империя е била държава-наследник на Римската империя, както всяко от нейните западни подобия, като Вестготското или Франкското кралство“, отбелязва Хедър.

https://www.actualno.com/interest/zashto-rimskata-imperija-se-e-razdelila-na-dve-news_1820332.html © Actualno.com

[Panzerfaust]

Другата седмица ми предстои да посетя Рим, така че ще видя лично останките от тази велика империя.

[Пешо]

Другата седмица ми предстои да посетя Рим, така че ще видя лично останките от тази велика империя.

Приятно изкарване!

[Hatshepsut]

Епохата на късната Римска империя (Доминат) ( 197 г. до 476 г. )

193—197 г.
Гражданска война. Начало на криза в римската империя. Борба между конкурентите за императорския престол, в която се слъскват интересите на господстващите робовладелски слоеве с интересите на провинциалните армии. Претарианците и провинциалните войски издигат свои кандидати за императори. В борбата надделява силната дунавска армия, която провъзгласява за глава на империята наместника на Панония — Луций Саптимий Север — талантлив пълководец, който поставя началото на нова династия — на Северите.
193—235 г.
Управление на императорите от династията на Северите.

193—211 г.
Управление на Луций Септимий Север, отличен военачалник и добър организатор. Мероприятията, които провежда Север са насочени към усилване на императорската власт. С подкрепата на цялата армия, той премахва старата преторианска гвардия и създава нова, в която влизат най-добрите войни от различни легиони. Сенатът по негово време се попълва с хора от източните провинции и Африка, предимно военни. Отнема се правото на сената да издава закони и да избира магистрати. През следващите години на управление С. Север покровителствува градовете в африканските провинции, където се води интензивно строителство, реорганизира армията и държавния апарат. Много латински градове получават права на латинско гражданство, африканските и панонските градове са освободени от ред данъци й повинности. През управлението си Север ликвидира и последните останки на републиканските традиции и заменя политическата система на Август (принципата) с военна еднолична монархия, в която „волята на цезаря е върховен закон“.

193 г.
Военна реформа на Септимий Север. Лишава преторианците от привилегиите им и ги изравнява по права с легионите. Отменя ограниченията, които забраняват прости войни да бъдат назначавани на командни длъжности, разрешава на войните законен брак.

198 г.
Война с партите. Начело на голяма армия Септимий Север нахлува в централното и южното Двуречие, сломява съпротивата на партите и завладява градовете Селеакия, Вавилон и Ктезифонт.

Ок. 204—270 г.
Плотин, древногръцки философ-идеалист, роден в Египет, живял в Рим. Плотин е основател на школата на неоплатонизма, чиито основи полага Амоний Сакас. Плотин е негов ученик, счита се за тълкувател на Платон и оформя философията му в система с религиозно-мистичен характер. Световният процес, според Плотин започва от непостижимото и неизразимо божествено първоединно начало. В учението на Плотин е налице мистическа диалектика. През 244— 269 г. преподава в Рим. Оказва голямо влияние върху съвременниците си и върху потомците. Съчиненията на Плотин са издадени след смъртта му от Порфирий.

208—211 г.
Походи на Септимий Север до Британия — опити за завладяване на северната част на острова. По време на последния поход император С. Север умира в британския град Еборак и оставя управлението на империята на двамата си сина.

211—217 г.
Управление на Марк Аврелий Антония. (Каракала), син на Септимий Север. Отначало управлява заедно с брат си Публий Септимий Гета. Двамата сключват мир с британските племена и се връщат в Рим, където Каракала подло убива брат си и безпощадно изтребва всички негови привърженици. Ръководи с помощта на армията и преторианците. Прочут е като жесток, отмъстителен и недоверчив император.

212 г.
Едикт, наречен „конституцио Антониниана“, според който цялото свободно население на империята получава Граждански права. Едиктът придава на държавата единен политико-правен характер и уеднаквява данъчната система.

213-414 г.
Каракала воюва с германските племена хати и аламани.

216—217 г.
Поход на Каракала срещу партите, по време на който той е убит от заговорници (пролетта на 217 г.).

217 г.
Легионите издигат за император префекта на преторианците Марк Опелий Макрин. Във война с партите Макрин претърпява поражение и сключва мир при тежки за римляните условия — част от земите и голяма контрибуция. Това предизвиква недоволство в армият а. Авторитета на Макрин е подронен от ненавреме изплатените подаръци. От ситуацията се възползува неговата сродница Юлия Меса, която с помощта на войската сваля от престола императора. Самият той загива в 218 г.

218—222 г.
Управление на Варий Авит Басиан (Елагабал), племенник на Каракала, провъзгласен като претендент за императорския престол от сирийската армия. Елагабал се възкачва на престола едва петнадесетгодишен и през четирите години на своето управление си спечелва всеобща омраза, заради разпуснатите си нрави и лошата репутация, с която се ползува. Младият император организира празненства и богослужения, придружени от дивашки обреди, принуждава сенаторите и преторианците да присъствуват на тия обреди, съпроводени с оргии и безобразия. Елагабал пренася в римската религия култа към сирийското божество Хелиогабал и затова сам получава това име. Подпомогнати от Юлия Меса, преторианците организират заговор и убиват Елагабал.

222—235 г.
Управление на Александър Север, осиновен син на Елагабал. Префект на преторианците става известният правист Улпиан, който фактически ръководи управлението. Александър Север се оказва оръдие в ръцете на своята баба Юлия Меса. Нерешителен като управник той не предприема нищо без съгласието на сената. Реорганизирани са занаятчийските колегии, в които е установен строг надзор. Намалени са разходите за подаръци на войните, което предизвиква силно недоволство сред войската. По време на един от войнишките бунтове Улпиан е убит (228 г.).

231-232 г.
Поход на Александър Север срещу персите, които нахлуват в Месопотамия, Сирия и Мала Азия. В 226 г. персийският владетел Артаксеркс (от династията на Сасанидите) детронира партския владетел Артабанос V, на когото бил васал и покорява Иран, влизащ в състава на партската държава. Неговите наследници водят завоевателна политика и се стремят да възстановят някогашното могъщество на Персия. Персите атакуват успешно римляните и ги принуждават да се изтеглят в Сирия. Войната поглъща значителна част от паричните запаси на Рим.

234—235 г.
Принудени от заплахата на съседните германски племена за нахлуване в пределите на империята, привържениците на Мамея (майката на императора) изпращат при германците делегация за водене на преговори за мир. Новината за сключване на мир предизвиква недоволство сред войните и в легионите избухва бунт. Александър Север и приближените му са зверски убити. С гибелта на императора завършва династията на Северите. Римската държава навлиза в период на икономическа и политическа криза.

235—238 г.
Управление на Гай Максимин, по произход тракиец, който дължи своята популярност сред войните, на голямата си физическа сила и изключителна храброст. Като император, той се грижи да си осигури преди всичко подкрепата на войниците и парични средства за техните нужди. Той съобщава на сената, че е провъзгласен за император и без да отива в Рим повежда армията си срещу германците.

238 г.
Недоволна от насилственото събиране на данъците, аристокрацията в провинция Африка организира въстание, подкрепено от селяните, градския плебс и робите, и настоява за император да бъде обявен местният проконсул — Антоний Гордиан. Като научава за това сенатът провъзгласява за императори двама сенатори. Но при сблъскване с войските на Максиминовия легат — Капелиан загиват Гордиан и неговия син Гордиан I. Народът и армията издигат за император Гордиан III (внук и син на двамата предишни). Максимин веднага се отправя към Рим, но по пътя е убит от своите войници. Младият император Гордиан III воюва с персите, които нахлуват в Месопотамия, но става жертва на заговор. За император е провъзгласен Марк Юлий Филип.

244—244 г.
Управление на Марк Юлий Филип Арабина, префект на преторианците, родом от Арабия. Той бързо сключва мир с персите, отстъпва им спорните територии в Месопотамия и се отправя към Рим, където положението е извънредно тежко. От север нахлуват варварите. Всяка армия негодува и издига свой кандидат, за трона. В Мизия войниците издигат за император енергичният сенатор Деций и го принуждават да ги поведе срещу Филип. Армията на Деций навлиза в Италия и край Верона разбива войските на Филип Арабина, който загива.

249-251 г.
На императорския престол е Гай Месий Квинт Траян Деций. С помощта на сената той се стреми да възвърне административния апарат в Рим и да укрепи прастарата римска религия. Проповядването на друга религия се окачествява като държавно престъпление. Деций определя християнските общини като врагове на държавата, които застрашават нейната вътрешна споеност.

250 г.
Масови репресии спрямо християните по време на които много от тях са хвърлени в затвора, други осъдени на смърт. На преследване са подложени и последователи на различни източни култове.

251 г.
В Тракия и Мизия, обединели с други племена, нахлуват готите. Деций нанася поражение на готите, но в разгара на битката при Абрит (дн. Разград, в Долна Мизия) зигива.

253—260 г.
Управление на Публий Аврелий Лициний Валериан и на неговия син Галиен. Преди да е провъзгласен за император Валериан е наместник в Реция (област между Рейн и Дунав). Рейнските легиони го издигат за император. Привърженик: на древноримскте принципи. Преследва християните, които отказват да участвуват в тържествените жертвоприношения на боговете. Времето на Валериан и Галиен е период на задълбочаване на кризата и политическата анархия. При управлението на Валериан се засилват и нашествията на различни племена в римските владения. Франките и алеманите преминават Рейн, готите — Дунав, а мавританските племена (населяващи северозападната част на Африка) атакуват африканските провинции. В 260 г. персите нападат империята.

257 г.
Нова вълна от преследвания срещу християните. Християнските църковни организации бележат нарастваща сила и жизненост. В тях се съсредоточават най-вече бедняци, колто поддържат тази религия. Богатите християни, за да не загубят имотите си и опасявайки се от репресии, изпълняват разпорежданията на императора.

258 г.
Галиен спира нашествието на алемалите в Италия.

260 г.
Персите нахлуват в Месопотамия, разгромяват местните легиони и завладяват редица градове между които Армения и Антиохия. Валериан успява да изтика персите от Сирия, но край Едес армията му е обкръжена, самият той попада в плен и умира.

260—268 г.
Управление на Публий Лициний Егнатий Галиен. Неговото време се отличава с масови нашествия на варварски племена в пределите на Римската империя. В Галия, Египет и други провинции, местните военачалници започват да се провъзгласяват за императори. Те остават в историята под наименованието „30 тирани“. Някои от тях успяват да се задържат на власт за няколко години. В Постум императорът управлява 10 години. В 262 г. управителят на гр. Палмира (в Сирия) Оденат успява да разбие персийската войска, която нахлува в Сирия, след което управлява до 264 г. всички източни провинции. След смъртта му, неговата жена Зиновия (тя управлява от името на малолетния си син) завладява Египет и значителна част от римските владения на изток, откъсвайки ги от Рим. През този период Римската империя фактически не съществува като цяло. Обстановката се усложнява и от избухналото въстание на робите на о. Сицилия. На запад атакуват германските племена на франките и алеманите; на североизток — бурите и готите (в 263 г. разрушават Ефес, в 267 г. превземат Атина, ограбват Коринт и Спарта). Освен това в различни провинции избухват епидемии. При тази тежка обстановка Галиен се завръща в Италия, но не проявява никаква активност и в резултат на заговор загива (268 г.).

Ок. 263 г. — ок. 340 г.
Евсевий, епископ от Цезарея, теолог и църковен историк. Пише на гръцки. Автор на „История на църквата“ (в 10 книги). Неговото историческо произведение „Хроника“ и до днес се използва за база, когато се определя хронологията на Гърция и Рим.

268—270 г.
Управление на Марк Аврелий Клавдий II, наричан с почетния прякор „Готски“, илириец по произход. През този период римската империя започва бавно да възстановява своето политическо и военно могъщество. Издигнат за император от армията, Клавдий спира нашествието на алеманите, побеждаза готите край гр. Наисус (дн. Ниш). Голяма част от тях е откарана в плен и заселена като колони в римските провинции. Победата над готите дава на римляните богата военна плячка, която попълва императорската хазна.
В Галия избухва въстание на селяните и колоните, насочено срещу едрите земевладелци. Галската аристокрация избягва и започва да търси съюз с Рим. Италия е обхваната от чумна епидемия, от която умира и самият Клавдий II.

270—275 г.
Управление на Луций Домиций Аврелиан, провъзгласен за император от армията и признат от римския сенат. Отличен военачалник, прекрасен организатор. През време на управлението си той потушава въстанието на робите и занаятчиите от монетарниците; отблъсква големи нашествия на границите; усъвършенства монетната система (стойност- та на монетите по това време постоянно спада), предоставя продоволствия на бедните граждани, грижи се за правораздаването. Отстранява сената от управлението и става самодържец.

271 г
Римските войски успяват да изтикат готите от Панония и спират нашествието на алеманите, които нахлуват в Италия. Римляните обаче се изтеглят от Дакия.

271—273 г.
Аврелиан победоносно воюва с царицата на Палмира — Зиновия, подкрепяна от персийските войски. Палмира е превзета и разрушена. След това Аврелиан завладява и Египет. В същото време владетелят на Галия — Тетрик, изплашен от ширещото се движение на селяните, тайно иска помощта на римския император. Галия отново е включена в пределите на римската империя. Политическото единство на Римската империя е напълно възстановено.

272-279 г.
Поради заплаха от ново нашествие на варварите, край Рим е изградена отбранителната стена (т. нар. „Аврелианова стена“), с Дължина 18 км, с високи тухлени стени и мощни кули. Част от стената е запазена и до наши дни.

275 г.
Аврелиан предприема експедиция на Изток, но в самото й начало е убит от своите войници.

275—276 г.
Император става Марк Клавдйй Тацит. Избран е от сената, но няма авторитет всред войската и скоро загива.

276—282 г.
Управление на Марк Аврелий Проб. Той успява да изтласка франките и алеманите в Галия и възстановява римската граница край Рейн. Установява със сената делови отношения, прави опити да укрепи селското стопанство. Загива по време на войнишки бунт, предизвикан от опита му да възстанови дисциплината в армията.

282—283 г.
Управление на Марк Аврелий Кар. Води тежки боеве със сарматите и с персите. Загива по време на военен поход, ударен от гръмотевица.

284—305г.
Управление на Гай Валерий Диоклециан. Произхожда от Далмация. Диоклециан е син на освободен роб. Достигайки до най-висшите военни длъжности, той е провъзгласен от армията за император. С идването на Диоклециан на власт започва нова епоха в историята на Римската империя — домината. Диоклециан реорганизира римската държава в абсолютна монархия (по източен образец) и установява система на управлението, наречена „доминат“ (за разлика от „принципата“, въведен от Октавиан Август) т. е. владетелят отхвърля всякакви форми на сътрудничество със сената. Императорът е абсолютен владетел, дори го обожествяват („доминус“ — господар, владетел). Диоклециан въвежда източния дворцов церемониал и държавния култ към владетеля. За да подобри управлението на страната, въвежда съвместно управление на 4-ма владетели (тетрархия): 2-ма старши, с титли „август“ (от 286 г. Диоклециан управлява на Изток, Максимиан — на Запад) и 2-ма младши, както и наследници (т. нар. цезари) — Галерий — на Изток и Констанций Хлор — на Запад. Рим остава столица на империята, но без да е резиденция на никой от цезарите. Сенатът е трансформиран в градски съвет на града. Диоклециан разделя държавата ла 12 диоцези, а тях пък — на провинции. Провежда военна реформа: въвежда задължително да се набират новобранци, а цялата армия е разделели на погранична и резервна, която се използва в случай на нужда. Влиза в обръщение пълностойностна златна монета; налагат се постоянни данъци.

285—286 г.
След продължителна борба, Максимиан сломява въстанието на селяните в Галия (т. нар. движение на багаудите). Римските легиони водят боеве с алеманите, франките и булгуните, както и в Британия с римския военачалник Караузий, който се обявява за император. Побеждава го Констанций Хлор. Максимиан воюва и в Африка, а Галерий — край Дунав.

301 г.
Диоклециан издава едикт за твърди цени на продаваните стоки и за твърдо заплащане на труда. Едиктът цели да облекчи положението на широките народни маси, да се премахне спекулацията и лихварството.

303 и 304 г.
Четири едикта на Диоклециан срещу християните. Изповядването на християнския култ е застрашен. Християните са жестоко преследвани (особено на Изток). Християнството се превръща в опозиция на императора, изповядващите тази религия отказват да го почитат като бог. Християнството печели все повече привърженици, разпространява се и в армията.

305 г.
В Никомедия, при тържествена обстановка, Диоклециан и Максимиан се отказват доброволно от властта в полза на своите заместници. Диоклециан провъзгласява за нов август Галерий, а Максимиан — Констанций Хлор.

306 г.
По време на похода срещу племената, населяващи Северна Британия, умира Констанций Хлор. Армията издига за цезар неговия син Константин. В същото време в Рим плебсът и войската, недоволни от управлението на Галерии, провъзгласяват за цезар Максенций — син на Максимиан.

306—337 г.
Управление на Флавий Валерий Константин, наречен Велики — на Запад и на Валерий Лициний (308—324) — на Изток.

310 г.
След редица несполучливи опити да се върне на власт, Максимиан умира.

312 г.
В битка край Мулвийския мост (пред стените на града) Константин побеждава Максенций. При отстъплението Максенций се удавя в Тибър. Под властта на Константин преминава Италия и обширните владения на Максенций в Африка и Испания.

313 г
Константин и Лициний издават указ в Медиолан (дн. Милано), известен в историята под името „Милански“ или „Медиолански едикт“, който признава християнството за равноправно с всички други религии. През същата година, в Никомедия, Лициний разпространява указа в цялата източна половина на империята. Двамата августи си остават езичници, но към множеството почитани от тях богове добавят и християнския.

313 г.
Умира Диоклециан.
 

[Hatshepsut]

 
316 г.
Едикт, с който се забранява на най-богатите слоеве от градското население (куриали) да напущат градовете, в които са родени. Целта е да се гарантират постоянните постъпления в хазната.

317 г.
Императорско разпореждане, с което работниците от монетарниците не могат да променят професията и местоработата си. Това е първата стъпка за все по-силно привързване на занаятчиите към професията. Разпоредбите с подобен характер целят от една страна подобряване на положението в градовете, от друга — забраняват на населението да се преселва в провинциите.

323—324 г.
Война между Константин и Лициний Поводът е несъгласувйното с Лициний навлизане на Константин в Тракия, за да бъдат изгонени готите. Силите на Константин превъзхождат силите на Лициний. Войната завършва с победа на Константин, Лицичий е пленен, а после убит. Константин става единствен владетел на цялата империя.

325 г
Никеиски събор. В малоазиатския гр. Никея се провежда първият всеобщ събор на християнските епископи от цялата империя. Съборът пслучава името Първи вселенски и тук се формулират ясно християнските догми (нар. никеиски символи на вярата). Осъжда се аринството. Арии, който бил презвитер в Александрия, в началото на IV в. започва да проповядва учение, което се противопостави на християнската догма за Светата Троица и за божествения произход на Xроистос Съборът осъжда Арии на изгнание, а книгите му са изгорени. На събора е приет църковният християнски календар, уточнена е и системата, на християнската йерархия.

325—336 г.
Империята е разделена на 4 префектури: Изток, Илирия, Италия и Галия. Константин разделя гражданската от военната власт, реорганизира армията на гранична и полева; вместо преторианските създава други специални части. Централизиране на властта. В опора на управлението се оформят още две (освен армията) разклонени и мощни сили: бюрокрацията и християнството Непосилните данъци се стоварват най-вече върху народа.

Ок. 330—400 г.
Амиан Марцелин, римски пълкаводец и историк (последният изтъкнат представител на античната историческа проза) по произход грък. Историческият му труд „История“ (в 31 книги) съдържа повествование за Рим от 96 г, до 378 г Съхранени са от 15 до 31-ва книги включващи периода 353—378 г.

330 г.
Константин пренася имперската столица в Константинопол, построен от него на мястото на старата гръцка колония Византион.

332 г.
Константин издава едикт за вечно закрепостяване на колоните към техните участъци. Колонàта или даването на земя от богатите собственици на латифундии под наем на бедните селяни се практикува още в края па републиката, но се разпространява по време на империята във връзка с все по ниската рентабилност на робския труд. През I век колоните са бедни, но свободни хора, а по-късно колони биват и роби, военнопленници и членове на заселили се в римската империя племена. Постепенно правното и икономическо положение на всички тези групи се уеднаквяаа; те обработват чужда земя и дават на собственика част от реколтата, а понякога, плащат наем.
Управлението на Константин е време на интензивно масово заселване на варварите в различни части на империята (сарматите — в крайдунавските провинции и в Италия, вандалите — в Панания), което ускорява варваризирането на империята. Варварите се приемат и в армията, където понякога достигат до високи постове. Реформа на монетната система. Основна монета става златният солидус.

332 г.
Римляните побеждават готите и ги принуждават да сключат примирие.

337 г.
Умира Константин Велики.

337 г.
Нашествие на персите в Армения и Месопотамия.

337—351 г.
Война за императорския трон между тримата синове на Константин; в провинциите се появяват узурпатори. След дълги борби властта в цялата държава се поема от средния син на Константин — Констанций (351 г.). Останалите двама загиват по време на междуособиците.

Ок. 339—397 г.
Свети Амброзий, милански епископ, оратор и писател, един от отците на Западната църква, по образование правист. Остро се противопоставя и воюва с арианството. Написва много теологически трактати, реформира литургията и църковното пеене. Става причина да бъде свалена от сградата на римския сенат статуята на богиня Виктория, свидетелство за някогашната езическа религия в Рим.

Ок. 347—420 г.
Свети Йероним, роден в Стридона (в Далмация), философ и оратор, един от отците на Западната църква, превъзходен познавач на гръцкия език. Допълва и коригира латинския превод на Библията.

351—361 г.
Управление на Флавий Юлий Констанций II. Води победоносни боеве на запад с алеманите и франките; на изток — с персите (Шапур II). Окончателно алеманите и франките са победени от констанциевия братовчед Юлиан (наречен по-късно Апостат), който малко преди смъртта на Констанций е провъзгласен от войската за император. Констанций проявява жив интерес към религиозните проблеми, които играят важна роля в неговата политика. Ярък привърженик на арианството, той е толерантен към езичниците.

354—430 г.
Свети Августин, философ и теолог, един от отците на Западната църква. Покръстен от св. Амброзии, става горещ поклонник на християнството. От 395 г. е епископ на град Хипон Регий (в Африка). Оставя голямо литературно наследство.

361—363 г.
Управление на Флавий Клавдий Юлиан Апостат, всестранно образован, философ, привърженик на неоплатонизма. Стреми се да възвърне господствуващото положение на езическата религия и да въведе с известни промени старата религия на гърците. Обявява декрет за всеобща религиозна толерантност, лишава християнското духовенство от привилегиите, получени от миланския едикт; забранява на християните да посещават училищата. По-късните християнски писатели, осъждат тави деяния на Флавий и го наричат Апостат, т е. Отстъпник. В 363 г. Юлиан лично възглавява римските войски срещу персите, но след неуспешна обсада на Ктезифон, умира от смъртоносни рани.

363—364 г.
Управление на Йовиан, който е избран от войската за приемник на Юлиан. Той сключва неизгоден мир с персите, като им отстъпва част от римските владения в Месопотамия. Като християнин, отменя законите срещу християните, издадени от Юлиан Апостат. Християнството става държавна религия. Наскоро след това Йовиан умира.

364—375 г.
Управление на Флавий Валентиниан I, провъзгласен за император от армията — на Запад и на неговия брат Флавий Валент (364—378 г.) — на Изток, назначен от брат си за управител. Резиденция на Валентиниан става Медиолан (дн. Милано), а на Валент — Константинопол. Двамата братя притежават качества на отлични военачалници.

375—383 г.
След Валентиниан, император на Запад става неговият син Флавий Грациан, християнин, противник на религиозната телерантност. Отказва се от титлата върховен римски жрец, лишава езическата римска религия от държавна подкрепа.

375—376 г.
Начало на т. нар. велико преселение на народите. Вестготите или западните готи, притискани от хунските племена получават от император Валент разрешение да се заселят в римската провинция, в Тракия, при условие, че предадат оръжието си на римската администрация и изпълняват нейните разпореждания. Но злоупотребите па римските чиновници и офицери довеждат до открито въстание срещу Рим. Въоръжените вестготи, подкрепени от робите, от работещите в рудниците, от разорените селяни започват да разграбват житните складове и именията на богатите.

378 г.
Битка край Адрианопол (дн. Одрин). Римската армия е разбита от готите. В битката загива самият император, както и най-добрите военачалници и близо 40 000 войни. Загубите са огромни. След Адрианопол римската империя не успява да възстанови военните си сили. Римляните са принудени да поверят охраната на границите и поддържането на вътрешния ред на наемни варварски подразделения.

379—395 г.
На Изток управлява император Флавий Теадосий I, наречен Велики. Произхожда от Испания. Този способен военачалник е назначен от западния цезар Грациан на мястото на Валент. Теодосий печели успехи в борбата с нахлуващите в римската империя варвари — готи, хуни, алемани, сармати, вандали, квади и маркомани. Сключва договор с тях и приема част от бойците им на служба в римските легиони. При управлението на Теодосий нараства значението на християнската църква, която става могъща организация. Като поклонник на ортодоксалното направление от Никея, той забранява да се проповядва каквато и да е друга религия, затваря всички нехристиянски храмове, не разрешава да се празнуват старите религиозни празници (включително и олимпийските игри, които дотогава се провеждат на всеки 4 години — последните се състояли в 394 г), забранява изповядването на арианството.

381 г.
В Константинопол е свикан събор на християнските епископи, наречен Втори вселенски събор, който отново осъжда арианството. След събора се издават постановления, насочени срещу езичниците и езическите обреди. Разрушени са техните храмове, започват саморазправи с езическите жреци и преподаватели.

382 г.
Споразумение с готите, по силата на което те се заселват, като съюзници на Рим, на южния бряг на Дунав — в Мизия и крайбрежна Дакия.

383 г.
При отстъплението си от Британия, управлявана от узурпатора Магнус Максимус, император Грациан е убит.

392—394 г.
На Запад за император е провъзгласен висшият чиновник и ретор Евгений, който се стреми да възстанови старата римска религия. Теодосий не признава избора на Евгений. След кървава битка армията на Евгений минава на страната на Теодосий, а самият Евгений е взет в плен и убит през 394 г. За няколко месеца Теодосий съсредоточава в ръцете си властта над цялата империя (Източна и Западна)

395 г.
Умира Теодосий Велики. Преди смъртта си той поделя римската империя между двамата си сина. Западноримската империя предоставя на Хонорий, а Източноримската (или Византийската) на Аркадий. Столица на Източноримската империя става Константинопол (Византий).

395—423 г.
В Западната римска империя управлява Флавий Хонорий. Той поема властта, едва 11-годишен. Неговият опекун Стилихон, по произход вандал, изпълнява длъжността главнокомандуващ.

402 г.
Аларих нахлува в Северна Италия. Като разрушават селища и градове, готите стигат до Медиолан. Стилихон сключва примирие, според което Аларих трябва да помага на Рим в борбата му с Източната империя.

405 г.
В Италия отново нахлуват огромни пълчища на германските племена. Техен предводител е Рагадайс. Стилихон събира сили, изтегля войските си от линията край Рейн и разгромява армията на Рагадайс.

406 г.
Германските племена преминават Рейн и опустошават Галия. В различни места на римската държава се появяват узурпатори.

407 г.
Римската армия се изтегля от Британия. Страната постепенно е завладяна от германските племена на англите и саксите. Периодът на римското господство в Британия оставя ярки културни следи.

408 г.
Аларих нарушава мира и завзема Панония и Норикум. Стилихон прави опит да се споразумее с него, но заради интриги на противниците му е свален като главнокомандуващ и убит. Аларих се озовава пред вратите на Рим, но получава огромен откуп от злато и сребро. Към войската му се присъединяват 40 хиляди роби. На готите се разрешава да се заселят в Норикум. Аларих се оттегля.

409 г.
Аларих отново тръгва за Рим и поставя на трона своето протеже Атал, но разбирайки, че е неспособен да управлява, го сваля и безуспешно опитва да се споразумее с Хонорий.

409 г.
Вандали, свеби и алемани нахлуват в Испания, където се заселват.

410 г.
За трети път Аларих обсажда и превзема Рим, а войниците му запалват града. След като се изтегля от Рим тръгва за Африка, насочва се към Южна Италия, но скоро умира. Отслабената империя вече не е в състояние да се противопостави на натиска на варварите След смъртта на Аларих, готите избират за свой вожд неговия шурей Атаулф и нападат Галия. Там ги посреща римската армия, командвана от Констанций и изпратена от Хонорий срещу провъзгласения от войската император Константин III (407—411). Атаулф се насочва към Испания, където е убит (415 г.). По-късно готите се установяват за постоянно в Аквитания. През този период много племена се заселват в границите на римската империя, като съюзници.

421 г.
Хонорий назначава Констанций (в признание за заслугите му) за свой съуправител, дава му титлата „август“, но в същата година Констанций умира.

423 г.
Умира Хонорий.

425—455 г.
Управление на Валентиан III, племенник на Хонорий и син на Констанций. Време на военни бунтове и по-нататъшни варварски нашествия. Продължава процесът на разпадане на Западната римска империя.

429 г.
Вандалите, под ръководството на крал Гензерик, се насочват от Испания към Африка, завладяват по-голяма част от Нумидия и провинция Африка и основават своя държава със столица в Картаген.

451 г.
Атила, който преди това обединява под своя власт всички хунски племена, номадстващи на територията на днешната източноевропейска част от Русия, Румъния и Унгария, завзема Панония, Мизия и нахлува в Галия. В кръвопролитие битка на Каталунските полета (по северния бряг на р. Марна, дн. Франция) Атила отстъпва и се изтегля зад Рейн.

452 г.
Хуните, под командването на Атила, атакуват Северна Италия и се насочват към Рим. След като получава откуп, Атила се оттегля отвъд Дунав. Скоро след това умира (453 г.),а обединението на хунските племена се разпада.

455 г.
В резултат на заговор Валентиан е убит. Борба за трона в Западната империя.

455 г.
Като се възползуват от вътрешните раздори, вандалите, предвождани от Гензерик завладяват и най-жестоко разграбват Рим. Избиват и поробзат стотици хиляди жители на Рим, включително и императрица Евдокия. От онова време думата „вандал“ става синоним на опустошение и безсмислено рушене. Вандалите атакуват и Източната римска империя. След редица победи, те сключват мир с император Лъв I (457—474).

475 г.
Германският военачалник — Орест, обявява сина си, 15-годишния юноша Ромул за император на Западната римска империя и от негово име управлява държавата, която включва само Италия и част от Нарбонска Галия. Невръстният император получава насмешливото Прозвище „Августчето“ (Августул).

476 г.
Германски наемници, начело с Одоакър (от племето на херулите) се обявяват срещу властта на Орест. Орест е убит, а Ромул—Августул (неговият син), последният император на Западната римска империя, е лишен от власт. Одоакър изпраща диадемата и другите знаци на императорския сан в Константинопол с писмо, в което заявява, че „както -слънцето на небето, императорът трябва да бъде един на земята …“ Това събитие се счита за край на Западната римска империя, която през V в. се разпада на много държави (кралства), създадена от различни племена. Затова пък Източната римска империя, със столица в Константинопол, съществува още 1000 години, чак до завладяването на Константинопол от турците през 1453 г.

https://nauka.bg/epohata-na-ksnata-rimska-imperiya-dom/