Одринска и Бѣломорска Тракия презъ Срѣдновѣковието

[Hatshepsut]

Одринска и Беломорска Тракия през ранното Средновековие


Надпис на Пресиан и Исбул от Филипи - 837 г.

Автор: Проф. Пламен Павлов

Въпреки че „тракийският Юг“ само за определени периоди е в пределите на средновековната ни държава, етнокултурната природа на голяма част от тамошното население е българска

През IX-Х в. българските владетели водят активна политика по стратегическите направления към Одринска Тракия, Беломорието и Солун

От 2006 г. официално отбелязваме 26 март като Ден на Тракия. Датата, която все по-трайно заема своето място в националния ни календар, не е избрана случайно – на 13/26 март българската армия превзема „непревзимаемата крепост“ Одрин и носи спасение за източнотракийските българи. Уви, свободата трае твърде кратко, последвана от кървав геноцид и етническо прочистване, извършени от войските на Османска Турция. Затова 26 март е и ден на паметта за хилядите жертви, за които нямаме право да забравямe...

Отбелязвайки Деня на Тракия, нека припомним мястото на нейните южни части – Източна/Одринска и Западна/Беломорска Тракия,– в нашата средновековна история. Донякъде е парадоксално, че поради историческите превратности название „Южна Тракия“ практически не съществува. Рядко казваме и „Северна Тракия“, въпреки че поне тя е в нашите държавни граници.

Тракия е огнище на неолитната цивилизация на първите земеделци в Европа. През античната епоха областта е в състава на Одриското царство, през I  в. е покорена от Древния Рим, а след 395 г. е в Източната Римска (Византийска) империя. Сериозна промяна настъпва със заселването на славините (българските славяни) през първата половина на VII в. Още по-важно е преселението на българите на Аспарух и Кубер, като симбиозата им със славините и заварено население (потомци на траки, готи и др.) протича и извън пределите на самата българска държава. Въпреки че „тракийският Юг“ е в пределите на Византия и само за определени периоди под властта на владетелите в Плиска, Велики Преслав и Охрид, това не променя българската етнокултурна природа на сепиодна част от населението.

Активното влияние в Източна Тракия и Беломорието започва с преместването на границата в района на Странджа от кан Тервел (700-721), фиксирано в  българо-византийския договор от 716 г. Продължава с политиката на кан Крум, когато през 813 г. за първи път, макар и за кратко, Адрианопол/Одрин е в български ръце. Сходен процес върви и по другия „вектор“ – по линия на Куберова България. След неуспешния опит за овладяването на Солун (около 686-687 г.) византийските власти преселват част от Куберовите българи начело с „патриция и архонта” Мавър, в междуречието на Струма и Места. Това води до взаимодействие с общностите на струмци и смоляни в региона и има своите последици за изграждащата се етнокултурна характеристика населението в Родопите и Беломорска Тракия.

И все пак, най-важна е ролята на владетелите от Плиска, които през първата половина на IX в. действат все по-активно по посока на Одрин и другото стратегическо направление – към Беломорието и Солун. Олицетворение на тази политика е кавхан Исбул, регент и съуправител на малолетните Маламир (831-836) и Пресиан I (836-852). През 832 г. Филипопол/Пловдив и Северна Тракия влизат в пределите на България, което наред с българската власт в Сердика (София) от 809 г., създава възможности за военна и политическа активност на юг. Първият поход е във времето на Маламир, а войските начело с Исбул достигат брега на Бяло море. Най-вероятно настъплението е осъществено през прохода при днешния Златоград,  за което свидетелства и един открит в района старобългарски меч от IX в. През 837 г. избухва въстание на смоляните в Беломорието и Западните Родопи срещу византийската власт. Срещу тях тръгва наказателна експедиция начело с кесаря Алексий Мосиле. Мощна българска армия, командвана отново от Исбул, нахлува на ромейска територия, а кесарят е разбит при Хрисопол (при Кавала) и загива в сражението. За да парира българския натиск в Беломорието, империята предприема диверсия в „Отвъддунавска България“ в днешна Бесарабия, помагайки на заселените там ромейски военнопленници да избягат по море. Въпреки тази военна диверсия, българският поход продължава, обхващайки и най-източната част на Беломорска Македония. Това е отразено и в известния надпис на кан Пресиан, открит в руините на Филипи, изсечен по заповед на кавхан Исбул:
„На многото българи от Бога архонтът Персиан изпрати кавхан Исбул, като му даде войски и ичиргу боила и кана боил колобъра. И кавханът при смоляните... Който търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните (ромеите), а християните ги забравиха, но Бог вижда!“

Българската политическа и военна активност създава трайни връзки със смоляните и другите славянски общности. Известно е, че от тази среда по майчина линия произлизат прочутите Солунски братя Кирил и Методий, създателите не само на азбуката глаголица, но и, което е още по-важно, на старобългарския литературен и богослужебен език. Методий за десетина години е княз на една „Склавоархонтия“, подчинена на империята – вероятно на смоляните или струмците. Става дума за 30-те – 40-те години на IX в., което означава, че по-големият от бъдещите просветители е свързан с българо-славянското население в Беломорието, а вероятно и с политиката на България! Да припомним, че през 885 г. произлизащите от същата среда Климент, Наум и Ангеларий, най-близките ученици на св. Методий, „… за България копнеели, мислели и се надявали…“

Близостта на византийската столица и наличието на ромейско население на юг от Странджа, ограничава плановете за териториално разширение в Източна Тракия. Български военни акции в района има още от времето на Тервел през 712 г., както и във времето на арабската обсада на Константинопол през 717-718 г. След преодоляването на кризата от средата на VIII в. българската държава стабилизира южната си граница. Каккто стана дума, през 813 г. армията на Крум временно превзема Одрин и отвлича големи маси ромейски жители на областта, част от които са въдворени отвъд Дунав като гранично население. Както личи от надписите на кан Омуртаг и някои хроники, на византийска територия в Източна Тракия живеят славини. Нещо повече, българската държава ги разглежда като свое население под чужда власт.

Влиянието в южните предели на Тракия продължава при княз Борис–Михаил (852-889, 907 г.), улеснено и от християнизацията в България. В условията на постигнатата военно-политическа хегемония на Балканите при цар Симеон Велики (893-927) по-голямата част от Беломорието е в границите на България – реалност, която продължава до 970-971 г., когато император Йоан I Цимиски завладява столицата Велики Преслав и голяма част на царството. В Източна Тракия най-големи успехи са постигнати отново от цар Симеон Велики, който през 921 г. временно превзема Одрин, Виза и други градове и крепости. С мирния договор от 927 г. обаче тези земи са върнати на империята.

Южните райони на Тракия заемат важно място в стратегията на император Василий II Българоубиец (976-1025)  при продължилата повече от четири десетилетия война с България. След тежкото поражение в прохода Траянови врата (17 август 986 г.), когато база за византийските действия е Филипопол/Пловдив,  императорът премества своя лагер в крепостта Мосинопол при Гюрюмрджина/Комотини. По този начин е парирана подкрепата на местните българи за цар Самуил. В крайна сметка обаче, през 1015 г. самият Василий II преселва в Беломорието групи българи от Воден и Мъглен, за да компенсира демографските, а оттам и стопанските загуби в района.

Във времето на византийското господство през XI-XII в. в Одринска и Беломорска Тракия живее значително българско население. Миграция на българи на юг вероятно е имало и в резултат на печенежките нашествия в земите между Дунав и Стара планина, а и на юг от тях. Миграции могат да се предполагат и във връзка с Първия (1096-1097), Втория (1147-1148) и Третия (1189-1190) кръстоносен поход, когато западните рицари нанасят много щети на българите по „диагоналния път“, особено в районите на Пловдив. Одринска и Беломорска Тракия неведнъж влизат в политическа орбита на възобновеното през 1186 г. българско царство, но на тези събития ще се спрем в следващия епизод от нашата поредица.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Източна Тракия и Беломорието в епохата на Второто българско царство


Момчил - Художник: Николай Русев

Автор: Проф. Пламен Павлов

В южните райони на Тракия и в Родопите през Средните векове живее  българско население с военизиран статут

За силата на българския елемент в Беломорска Тракия е показателна ролята на видни българи в местната власт дори тогава, когато областта е в пределите на Византия

В предишния епизод от нашата поредица разказахме за мястото на Одринска и Беломорска Тракия в българска история през ранното Средновековие. Въпреки гибелта на Първото българско царство (1018 г.) и продължилото близо два века византийско владичество, силата на българския елемент в района не само не отслабва, а напротив.

Ярка проява на „българския фактор“ в Родопите и Беломорието са действията на Иванко в края на XII в.  Избягал от Търново през 1196 г., “убиецът на Асен“ е назначен от император Алексий III Ангел за византийски управител на Филипопол (Пловдив). Според съвременника Никита Хониат българският болярин  „пренебрегва ромеите“, които според него са страхливи, изнежени и т.н., като толерира „своите сънародници“. Скъсвайки с империята, през 1198-1200 г. Иванко влиза в съюз с цар Калоян и разпростира властта си до Бяло море, вкл. над Мосинопол (Гюмюрджина/Комотини) и Ксанти. Същевременно в „областта на смоляните”  византийски управител е Йоан Спиридонаки, кипърски грък по произход. За да спечели на своя страна местните българи, той също влиза в съюз с Калоян. Империята успява да си върне позициите, но значението на българското население е факт и през следващите десетилетия.

Сериозна промяна настъпва със завладяването на Константинопол от западните рицари през 1204 г. Цар Калоян подкрепя въстаналите жители на Одрин, Димотика и околните градове срещу латинците. В хода на събитията се стига до знаменитата победа при Одрин на 14 април 1205 г. Въпреки че на думи признава Калоян за „свой василевс“, ромейската аристокрация отказва да приеме неговата власт. Калоян започва политика на „изгорена земя“, превзема редица крепости и изселва населението им на Дунава, както твърди Георги Акрополит. Българската военна активност в Източна Тракия продължава и при цар Борил (1207-1217), макар до сериозни териториални промени да не се стига.

При управлението на цар Иван Асен II (1217-1241/1242) България постига военно-политическа хегемония на Балканите. Източна Тракия не само е в орбитата на Търново, но след битката при Клокотница е под върховенството на българския цар, макар местното „ромейска“ аристокрация да разполага с автономия. Ситуацията се усложнява с преселението на една куманска общност в областта през 1237 г. За сметка на това, във Волерон – традиционното име, с което Акрополит нарича Беломорска Тракия, съществува реална българска власт. За съжаление, тя продължава едва до 1246 г., когато Йоан Ватаци включва тези земи в пределите на Никейската империя. И един щрих от духовната и културна история – Калоян и Иван Асен II  пренасят от Източна Тракия в столицата Търново мощите на епископ Йоан Поливотски, св. Филотея и прочутата св. Параскева/Петка Епиватска. Във Византия тримата източнотракийски светци са слабо известни, а популярността им в православния свят се дължи на влиянието и авторитета на Търновската патриаршия. От друг страна, наред с „чисто“ духовната същност на тези светителски култове, по този начин търновските царе очертават българското етнокултурно и политическо пространство. И не на последно място, от османо-турски регистри и сведения на чужди пътешественици през XV-XVI в. е видно трайното присъствие на българско население в Одринско и Беломорието, живеещо по тези земи от векове.

Възстановяването на византийските позиции в южните части на Тракия в една или друга степен е съобразено с наличието на достатъчно силния български народностен елемент. Особено показателни са примерите, при които местната власт е предоставяна на първенци от българската среда. Такъв е случаят с Никола Мито, който носи титла «протосеваст на българите» и през 1294 г. е граждански и военен управител на Мосинопол. През същата 1294 г. срещаме и Лъже-Ивайло (“Псевдо-Лахана”) – известният последовател на цар Ивайло (1277-1280). Самозванецът, най-вероятно българин от Одринска или Беломорска Тракия, предлага на император Андроник II „… заедно с ромеите да нападне..." напредващите в Мала Азия сили на турските бейлици. Десетина години по-късно на същия фронт се появява друг български водач – Иван Свинепаса, приеман условно за „втори Лъже-Ивайло“. Иван също притежава титла „севаст“ и с отряд от хиляда български войници от Беломорието и Солунско се сражава с турците "по български", т.е. с методите на т.нар. планинска война. В съпротивата срещу турските завоевания в Мала Азия през 1329 г. е споменат и българинът „Севастопулос”, който с отряд от триста „сънародници”  участва в армията на Андроник III Палеолог. Възможно е този „син на севаст” да е родственик на Никола Мито или Иван Свинепаса. Така или иначе,  посочените примери, както и онзи с Момчил, за когото ще припомним по-нататък, са показателни – на византийска територия в южните части на Тракия от векове е живеело българско население, като част от него очевидно е имало военизиран статут. Това се потвърждава и от запазването му в качеството на т.нар. войнигани и дервентджии (пазачи на проходи и пътища) през вековете на османската власт.  Ако се върнем към онази далечна епоха, достигаме до едно важно заключение – прадедите на българите от Одринска  и Беломорска Тракия, независимо дали днес те са християни или мюсюлмани, са между първите борци срещу турската експанзия още при нейното зараждане.

За личността на Момчил в последно време в „Труд“ бяха публикувани статии на проф. Николай Овчаров, както и мои. Двамата  издадохме и неголямата, но пълна с нова информация книга „Момчил – родопският цар“ (Варна, 2020). Затова тук накратко ще припомним главното – смелият българин на младини е разбойник, после постъпва на византийска служба, но не се отказва от стария си „занаят“. Пред опасността да бъде предаден на българските власти, бяга при сръбския крал Стефан Душан. Звездата на „Момчил юнак“, както го слави народната песен, изгрява по време на византийската гражданска война през 40-те години на XIV в. По същото време той разполага със силна собствена войска и по настояване на местните българи от Родопите и Беломорието е назначен от Йоан Кантакузин за техен управител. Водейки ловка игра, през 1343-1345 г. Момчил изгражда една „малка  България“ със столица Ксанти. По същото време цар Иван Александър използва византийската гражданска война, опитвайки се да присъедини Одрин и Димотика към България, като е пряк съсед на Момчил. През 1344 г. Момчил владее земите между Арда и Места с над двадесет крепости.  Сред тях е и градът Перитеорион / Буруград (при дн. с. Амаксадес) на важния път „Виа Егнация“/“Егнатия одос“, свързващ Солун и Константинопол.  Събира армия от пет хиляди бойци, която за онази епоха е значителна сила. Правителството в Константинопол му дава високата титла „деспот“, а Кантакузин предлага титлата „севастократор“… Както изглежда, Момчил влиза в съюз с цар Иван Александър, дори сключва политически брак със знатна българка „… от Мизия…“ Родопският господар скъсва отношенията си с Кантакузин заради неговия турски съюзник Умур бей от Айдън, който отвлича в робство хиляди хора, вкл. от Момчиловите земи. Българският владетел напада и прогонва айдънския турски флот от пристанището Абдера, изгаряйки няколко бойни кораба. Уви, смелият Момчил загива в неравни битка с айдънските турци и ромеите на Кантакузин на 7 юли 1345 г. пред стените на Перитеорион/Буруград. Човекът, "... когото храбростта не напускала никога…", си отива от света тогава, когато личности като него са жизнено необходими... Нека отново припомним – векове преди прочутата песен „Заплакала е гората“, обезсмъртила Индже войвода, народният поетичен гений е оставил послание:

    „… че ми няма Момчил юнак
да разтвори Буруграда,
Буруграда, чорквицата,
да ми влязат христиене,
да ги турци не пленоват…“

Историческата памет за юнака Момчил е ярко свидетелство за силния дух на българите от Беломорието и Одринско, пренесен през вековете до нашето съвремие.

https://trud.bg/

[Panzerfaust]

За съжаление, през ХIII век трайно губим голяма част от Тракия (а и Македония).