Стефанъ Дечевъ - новиятъ македонизъмъ на умнокрасивцитѣ

[Hatshepsut]

Проф. Николай Овчаров: Днешният "национален предател" и северномакедонската позиция

Не е леко да откриеш аргумент, за да обясниш как племенникът на цар Самуил, цар Иван Владислав, твърди, че е „българин родом”, но всъщност е искал да каже нещо друго

В литературната критика съществуват понятията драматически, епически и лирически герой. С тях се означават главните персонажи в съответните жанрове. Още от времето на социализма обаче у нас особено натоварване получи определението „лирически герой”. Характерно за него е, че много често предава черти от образа на самия автор. Ето защо изграждането на личността на лирическия герой е особено изразителен начин да се предават чувства и послания.

В този смисъл е интересно да се проникне в душевността на една важна категория хора – националните предатели. Най-често ги възприемаме по американски - като „лошите момчета”. Снимката тогава е чернобяла, те са носители на злото и не могат да изпитват положителни чувства. На този принцип бе изградена социалистическата литература, в която кристалночистите комунисти смазваха с морала си мракобесните фашисти и техните мекерета – предатели и издайници на партизани.

Всъщност нещата са много по-сложни. Дори през далечното Средновековие предателите са обрисувани като сложни и противоречиви личности. Такъв е, например, Иванко –„убиеца на Асеня” – по определението на Васил Друмев в едноименната драма. Домогвайки се до властта с „ромейска връзка” и с цената на убийството на Асен І, през 1196 г. боляринът е принуден да бяга във Византия. Хронистът Никита Хониат ясно загатва за неговите душевни терзания, макар в империята да получава много почести и земи. Накрая той „се осъзнава”, връща се към българските си корени, заради което коварно е заловен и екзекутиран от ромеите.

В края на ХІІІ в. е драматична съдбата на цар Иван Асен ІІІ, син на друг цар – Мицо Асен. В гражданската война, избухнала след убийството на законния владетел Константин Тих Асен от узурпатора Момчил, той се докопва до властта с помощта на Византия. Известно време се крепи на трона изцяло с ромейска помощ, с което си навлича ненавистта на всички българи. В края на краищата Иван Асен ІІІ бяга от Търновград, заграбвайки цялото царско съкровище и задоволявайки се с дадената му от византийците титла „деспот”.

Особено много предателства има при османското нашествие в края на ХІV в. За такива изменници пише видинският митрополит Йоасаф Бдински година след падането на Търновград: „О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра! Едни като е изплашиха от страх, някои като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете като – поради простотията си – се подмамиха чрез писма и хитрост!“

Предателството на тези хора става особено черно на фона на подвизите на други, които се сражават до последна капка кръв с нашествениците. Тях народът поменава векове наред в песни и предания. А за предателите е измислил легенди като тази за Ведена от с. Железница, показала на турците тайния изход на героичната крепост Урвич край София. Затова Господ я вкаменява заедно с невръстното й дете, а потомците и днес могат да видят тази скала край бързия Искър.

Няма съмнение, че на българите е най-трудно през петте столетия турско робство. Тогава на изпитание е подложено самото оцеляване на нашия народ. И точно затова предателствата по това време са най-болезнени. Имената на поп Кръстю и Иванчо Хаджипенчович се превръщат в синоними на националната измяна, може би защото жертва става най-великият българин - Васил Левски.

Често съм си мислил за втория - иначе заможен и влиятелен за своето време човек. Вероятно посвоему той е обичал Родината. Доказателство е неговото участие в назначените от Високата порта комисии, издирили доказателства за извършените по време на Априлското въстание зверства. Затова Хаджипенчович накрая е обявен от турските власти за „неблагонадежден” и отстранен от работа. След Освобождението е избран в Учредителното събрание и участва дейно в политическия живот.

Едно действие обаче зачерква всичко положително, направено от него. Това е участието му в назначената през 1872 г. от турските власти правителствена съдебно-следствена комисия, издала смъртната присъда над Левски. Този акт спечелва на Иванчо Хаджипенчович омразата на първо време на цялата революционна емиграция. Нейна еманация е фейлетонът на Христо Ботев „Знаеш ли ти кои сме?“ от март 1873 г., който пък му носи ненавистта на целия български народ. И това чувство не може да бъде изтрито от него по никакъв начин, дори с участието в комитета за събиране на средства за построяване на паметник на Апостола на свободата след Освобождението.

Тези мисли отново ме налегнаха преди няколко вечери, когато в популярно публицистично предаване на една от националните телевизии пак се разглеждаше болния въпрос за отношенията ни със Северна Македония. В студиото се намираха историци, политици и дипломати. В общи линии те поддържаха мнението, подкрепено, според социологическите проучвания, от над 80% от българите. А именно, че до 1944 г. ние имаме обща история и езикът край Вардар е бил чист български.

Един от историците обаче се държеше различно. Той опонираше често на останалите, изказвайки „свое” становище, че към миналото трябва да има различни гледни точки. Не бе трудно в тази позиция да се долови основната теза на северномакедонската страна в смесената Историческа комисия, изразена от съпредседателя й Драги Георгиев. Според него има нужда от „мултиперспективност”, когато „различните разкази (за събития и личности – Н. О.) се зачитат, а не се налагат“. Или ако в българските учебници пише „Тодор Александров е българин, който в Македония се смята за етнически македонец“, то в македонските ще бъде отбелязано „Тодор Александров е македонец, който в България се смята за етнически българин“.

Ето това, драги читатели, е квинтесенцията на северномакедонската позиция, изчистена от цялата паяжина уговорки и заплетени словосъчетания. Но ако в устата на Драги Георгиев тези думи имат някакъв смисъл (все пак онзи трябва да си изкарва хляба – иначе ще се наложи да си яде дипломата), то как да се тълкуват те, изречени от български историк с титла.

Внимателно се взирах в реакцията на въпросния български „учен” по време на дебата. Камерата го показваше често и аз виждах как по месестото лице избиват капчици пот, когато трябваше да опонира на ясната историческа истина, изтъквана от другите. Как притиснатите от тлъстини очички шарят трескаво наляво-надясно, а острите бръчки по челото показват неистовото желание да намери аргумент.

Макар да ме вбесяваше, в един момент се хванах, че започвам да му съчувствам. Действително не е леко да откриеш аргумент, за да обясниш как племенникът на цар Самуил, цар Иван Владислав, твърди, че е „българин родом”, но всъщност е искал да каже нещо друго. Или как братя Миладинови пишат на титулната страница на книгата си от 1861 г., че са събрали „български народни песни”, но на практика това не е така.

И точно тогава пак се сетих за Иванчо Хаджипенчович. Запитах се как ли се е чувствал през онази далечна 1872 г., когато е трябвало да подпише смъртната присъда на Васил Левски. Дали и той се е потял по същия начин, измисляйки аргументи, оправдаващи предателството. Без значение дали е било за пари, власт или някакви криво разбрани „свои” виждания.

Каквито и да са съображенията на тези двамата, не бих искал да съм на мястото им. Защото има неща, с които нямаме право да спекулираме. Неща, касаещи цялата нация и за които са положили главата си на дръвника десетки поколения българи.

http://epicenter.bg/article/Prof--Nikolay-Ovcharov--Liricheskiyat-geroy--quot-Natsionalen-predatel-quot-/271064/11/0

[FELDMARSCHALL]

Добре че умря агент Алберт, че тоя плазмодий Дечев със свинските очички беше започнал да му гостува всяка седмица.

[Panzerfaust]

Слагам това тук, защото е от същата порода като Дечев.

Този помияр - Александър Кьосев, пак се е проявил:

"Ръководеният от Кьосев Културен център към СУ организира превод от македонски на български и от български на македонски в зала „Алма алтер“.

Кьосев заяви, че има четири възгледа за отношенията между българския и македонския език.

Първият възглед е официалният български възглед и според него македонският език е една кодифицирана норма на българския език. Според Кьосев този възглед почива на някаква хипотетична езикова история.

Вторият възглед е македонският.

„Официалният македонски възглед, който не е само македонски, също определя македонския език и неговото отношение към българския през произхода. Само че не през историческия произход, а през произхода на обикновения човек. Защото езикът се ражда всеки път, когато се роди бебе и когато бебето научи своя майчин език и когато научи тази родна реч омайна, сладка. Тоест има едно вродено отношение на индивида към езика, което го прави роден език. Представете си ситуацията на хора, македонци, които са живели с тази родна реч, омайна, сладка, македонска и идва някой и им казва: „Това вашето не е език“, какво се случва след това, разбира се следват вицове“, заяви Кьосев.

Третият възглед е на модерната наука, който е подкрепен от Кьосев. Модерната наука изследва и е наясно как възникват модерните нации и как се кодифицират книжовните езици.

„Смея да твърдя, че спадам към този възглед и на централното възражение на българска страна, че македонският е една изкуствена конструкция, този възглед казва нещо много просто – ами то и българският е една изкуствена конструкция. Той е една изкуствена конструкция, която е била създавана в течение на един век, XIX век, и която е кодифицирала езика така, че той да има идентичност – политическа идентичност, а не езикова“, подчерта Кьосев.

Четвъртият възглед е на славистите навсякъде по света.

„В световните университети също има езиковеди и кой знае защо те нямат никакво съмнение, че македонският език го има. Те някак си не намират обща гледна точка с българските езиковеди“, каза Кьосев и добави, че за тази немалка „академична общност“ македонският език заслужава да бъде изучаван, неговата фонетика, морфология, синтаксис, а неговата литература не подлежи на съмнение. За тези слависти по света българо-македонският спор е „много странен и почти неразбираем“.

За Александър Кьосев няма никакво съмнение, че македонският е книжовен език.

„Сега аз казах къде съм. За мен няма никакво съмнение, че македонският език е отделен книжовен език и, че хората си го потребяват. Той не е диалект, защото диалектът се употребява в определени функционални сфери на обществото и това е да кажем вкъщи, във всекидневието, в битов план, на нивата, но диалектите не могат да обслужват всички сложни модерни сфери на живот. Те не могат да бъдат употребявани в болници, в училища, в дипломатически учреждения. Значи македонският език е пълноценен език от тази гледна точка“, категоричен е Кьосев.

Той смята, че историята на македонския език не започва от Коминтерна и неговата „хипотетична или нехипотетична намеса“ през 1945 г.

„Започва много по-назад, когато източните и западните диалекти на говорещите български по тези земи започват да се раздалечават и да имат различна културна съдба. Който е чел списание „Македония“, знае какво пише Петко Славейков за македонския език там. С две думи казано македонският език по една или друга причина се е отделил, има самостоятелна съдба, обслужва цялото македонско общество, на него е написана страхотна поезия. Има традиции и който го отрича трябва да е сляп, и който свежда всичко до някакъв произход, трябва да си припомни, че думата произход има две значения – произход на рода и произход на индивида. Никой не може да отнеме на македонските първолаци усещането, че те говорят на родния си език“, категоричен е Александър Кьосев.

Александър Кьосев по произход е от Дойран. Неговият баща е братовчед на изтъкнатия комунист, историк, македонист и заместник-главен редактор на „Работническо дело“ Дино Кьосев. Той е член на ВМРО (обединена). През 1932 г. Дино Кьосев е един от първите, които поставят въпроса за признаването на отделна македонска нация. През 1933 г. емигрира в СССР и изнася доклади пред Коминтерна за необходимостта от признаването на отделна македонска нация. След разрива между Сталин и Тито признава, че понятието „македонски народ“ няма етнически смисъл и отхвърля съществуването на македонска нация преди създаването на югославската федерация.

Що се отнася до въпроса за македонския език Агенция БГНЕС припомня, че в изследването на проф. Стоян Ристевски от Охрид, бяха оповестени и разкрити достатъчно факти, разобличаващи политическите машинации на режима на югославския диктатор Тито и на Блаже Конески за отхвърляне на резултатите на първата езикова комисия (27 XI 1944 г. - 4 XII 1944 г.) и за трагичната съдба на нейния председател, авторитетният езиковед Георги Киселинов. Втората комисия (15 II 1945 г.- 15 III 1945 г. ), въпреки включването на съпругата на Лазар Колишевски, Лиляна Чаловска, не постига желаната цел, поради масовата съпротива на цялата македонска интелигенция. Едва след като дясната ръка на диктатора Тито Милован Джилас привиква в Белград Малинска, Конески и Венко Марковски и в присъствието на четирима сръбски езиковеди професорите Радомир Алексич, Радослав Бошкович, Михайло Стефанович и Радован Лалич, с внушенията на които са вмъкнати пет букви от азбуката на Вук Караджич и след категоричното отстраняване на изконния български знак „Ъ“, е създаден този сърбизиран вариант на македонската азбука. Доколко азбуката отговаря на фонетичните особености на възрожденския македонски говор, това също подлежи на сериозна научна дискусия, която неизбежно ще доведе и до нейната ревизия. /БГНЕС"

https://bgnes.bg/news/za-aleksand-r-k-osev-makedonskiat-ezik-e-knizhoven-a-b-lgarskiat-izkustven/?fbclid=IwAR3zEdQTtYcvNEtp0R-r2W88BbQ4HJ_2h5pHyK0TAjgHq2XW1AMFIRbcG5Q

[nasiovoivoda]

Тъй като забелязвам някакви топли чувства във форума към нео-костовистите само защото подкрепят еврото, Украйна и са някакъв антипод на евразийската сволоч вграждам този клип.

Досега имах по-скоро добро мнение за Невенкин, но след този клип вече не. Коконата Райчева си е дъщеря на комуне евреин, ясна е. Камен даваше вид на някакъв антикомунист в няколко предавания. Да не се забравя никога, че има два архиврагове на българския национализъм. Единия е дугиниския, сталински, жанвиденовски дебилизъм.

А другия е соросоидния, троцкистки, иванкостовски ДСБизъм.

[Hatshepsut]

Срам! Абсолютен срам за Община Пловдив!

Градът на Съединението днес награждава човек, който години наред подкопава българската историческа памет и дава аргументи на антибългарската пропаганда!

Кмете Костадин Димитров, знаете ли изобщо кого наградихте?

Или в Пловдив вече няма значение дали един човек:
– омаловажава българския национален идеал;
– внушава, че българската историческа памет била „митологизирана“;
– атакува българските позиции по македонския въпрос;
– поставя под съмнение утвърдени национални символи и герои;
– обслужва тези, които от години се опитват да откъснат Македония от българската историческа истина;
– дава интервюта и позиции, използвани с възторг от антибългарски среди в Скопие;
– представя българския патриотизъм едва ли не като проблем, който трябвало да бъде „преодолян“;
– системно атакува хората, които защитават българската кауза в Македония.

И точно такъв човек получава официална награда от името на Пловдив?!

Кой го предложи?
Кой гласува това?
Кой подписа решението?
Кой в Общината реши, че подобна фигура е „лице на културата и хуманитаристиката“?

Обществото има право да знае!

Защото това вече не е просто културен гаф. Това е политически и морален позор.

Награда „Пловдив“ трябва да отличава хора, които пазят българската памет, а не такива, които я размиват, пренаписват и поставят под съмнение.

Ако Община Пловдив не осъзнава какъв сигнал изпраща, значи проблемът е още по-голям.

Българската общественост очаква обяснение и извинение!

Иначе кметът и всички замесени в това решение сами ще влязат в историята като хора, които награждават идеологическото разоръжаване на България.

Oт ФБ страницата Съединени българи

[Hatshepsut]

Темата съм я пуснал през 2020г., може да се каже, че оттогава следя профила на Стефан Дечев във фейсбук. Според мен, неговите политически позиции не се различават съществено от македонистките позиции на Скопие, а именно:

• Стефан Дечев не е написал една критична дума за Георги Димитров и за македонизацията на Пиринския край през 1944-1958г.
• Стефан Дечев не е писал нищо против партизаните от 1941-1944г.
• също така той не е писал нищо срещу днешните сепаратисти от ОМО Илинден
• той няма публикувано и едно изречение срещу Тито
• той отрича приемствеността на Първото, Второто и Третото Българско царство, също като скопските историчари, които твърдят, че Русия била създала България през 1878г. 
• той отрича целостта и континюитета на българското диалектно пространство, поставяйки под съмнение българския характер на диалектите от Македония и Поморавието
• той отрича българския характер на Добруджа, твърдейки, че българите там били колонисти, също като румънците! Също така той се вайка как така в Македония била създадена македонска нация, а в Добруджа не била формирана добруджанска нация, отделна от българската
• той пише обаче срещу бай Тошо, но не защото е бил диктатор, селяндур и простак, или че е искал България да стане част от СССР, а защото е отстъпил от македонистката политика на Георги Димитров
• разбира се, той пише и срещу Людмила Живкова и най-вече срещу честването на 1300-годишнината на Българската държава, което кореспондира с казаното по-горе за приемствеността на Българската държавност