Гърция и гърците: такива, каквито са

[Шишман]

Нямаше тема посетена на тия гадове, та ето че сега има.
 Ходете на море  Гърция да им помпате икономиката.


ГРЪЦКОТО АНДАРТСКО ДВИЖЕНИЕ В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ И ПРОИЗХОДА НА КАПИТАН ГЕОРГИУС КОНДИЛИС

Последните няколко дни публикувам история свързана с подготовката и провеждането на Илинденско – Преображенското въстание през 1903 г. Днес съм избрал тема, която вълнува много от читателите и любителите на историята и фолклора. Тема за личност, която присъства с главни букви и в историята и в народния фолклор на Странджа. Ще заговорим за Георги Кондолов, за въстанието, за това кой е Георгиус Кондилис и за жестокостите на гръцкото андартско движение и за още нещо...
Нека за начало да започнем от там, че централата на Андартското движение в Източна Тракия се е намирало в град Мидия, с клонове в градовете Ахтопол и Инджекьой в южните поли на Странджа планина. Този триъгълник, който се е образувал между трите града бил населен само с българи, а през 1903 година се превръща в територия на Илинденско – Преображенското въстание. Точно в този триъгълник се развива и дейността на андартските чети срещу почти обезоръжените от турската власт българи. В тази борба, която генерал Кондилис нарича пропаганда, падат много българи като войводата Тодор Шишманов, войводата Дико Джелебов от Малко Търново, който открива училище в село Ятрос и учителства там до убийството му и други.
В голямата гръцка енциклопедия от 1930 година са описани животът и биографиите на много бележити гърци, включително и на генерал Кондилис. За него е разказано на дълго и нашироко в том 14 от Енциклопедията и въпреки това не е казано всичко. Не е от незнание, а е премълчано и има защо! Един от примерите за това е, енциклопедията съобщава, че Кондилис е бил учител в малкото гръцко село Оргас в Източна Тракия, а самият Кондилис признава в българският вестник ,,Утро", че по същото време се е подвизавал в град Мидия под чуждото име Никос Зангас. Написаното в енциклопедията просто прикрива истинското положение на Кондилис, като военен командир и ръководител на Андартското движение в Източна Тракия с център град Мидия.
Много е интересен факта, че в тази гръцка енциклопедия не се споменава за произхода на капитан Кондилис...защото ако трябва да се напише ще трябва да бъде посочен, като българин. Ще трябва да се напише, че произхода му е от България и неговия баща се казва Иван Димитров Кондолов, който е брат на по-големия от него герой в Илинденско – Преображенското въстание Георги Кондолов. Историята нататък продължава така!
Преди Освобождението на България всяка година проходите на Странджа планина се изпълвали от преминаващите овчи и кози стада на българските търговци от онова време, наречени джелепи. Джелепските стада се събирали из северните български земи, най-вече от двете части на Добруджа и се откарвали за продан на източните турски пазари, главно в Цариград. С едно такова стадо заминало за Цариград и будното, но неграмотно българско овчарче Иван Димитров Кондолов от китното странджанско село Велика. Момчето се уловило ратай при джелепите търговци и бързо се ориентирало в цариградската обстановка – ограмотило се на гръцки език, защото самите търговци говорили на тоя език в търговските си работи и не след дълго от ратай-пастир станало ратай-посредник между българите пастири и клиентите гърци. Така Иван израстнал и се създал, като търговец, оженил се за гъркиня и създал семейство. През 1870 година Иван довел от родното си село по-малкия си брат Георги. Пътищата на двамата братя били сходни, но...само до някъде. За разлика от своя брат Иван, Георги заминава от Цариград за новосвободена България, където се отдава на българско самообразование и на борбите за освобождението на родната земя, в които намира смъртта си. Така двамата братя Иван и Георги Кондолови се разделили. Иван изпратил брат си Георги за България и кръстил на него току-що родения си син на 14 август 1879 г. – Георги Иванов Кондолов, който е бъдещият гръцки генерал Георгиус Кондилис. Това е истинския произход на генерал Кондилис, произход който няма да срещнем в гръцките документи и книги.

_______________________________


_______________________________


На снимките: войводата Георги Кондолов и генерал Георгиус Кондилис

[FELDMARSCHALL]

То не говорим само за туристите. Колко българи работят в Гърция да мият старчески задници...

[Panzerfaust]

Колко българи работят в Гърция да мият старчески задници...

Мисля, че доста намаляха. Отдавна вече не е изгодно да си гастарбайтер в Гърция, но 90-те беше хит, а разликите в стандарта - в пъти.

[Шишман]

На 25 март 1905г. на големия христянски празник Благовещение, чета от 300 гръцки андарти (хайдути), водена от Г. Цонтос, опожарява българското село Загоричане, Костурско, и избива 72-ма българи, отказали да се отрекат от Българската екзархията и да преминат към Цариградската патриаршия. Трагедията остава в българската историята под името Загоричанското клане.
Английският консул Мак Грегър пише до английския посланик в Цариград:
,,Общият брой на незакопаните тела намерени от полковника и двамата консули е 68, включително 6 жени и две деца, като последните са прободени с щикове, и разпорени, а в един случай е открито, че цяло семейство е взривено с динамитени бомби от примитивен тип, хвърлени през дупките направени в стените на тяхната къща. Освен изгарянето на 13 къщи и също толкова плевни, гърците съзнателно са изклали много добитък, а малкият брой на ранени, около половин дузина, свидетелства за съвършеният метод по който е извършена касапската работа за това кратко време от час и половина... Трябва също да изразя очевидната разлика между клането в Загоричани и убийствата извършени от екзархистите против патриаршистите, защото докато първите почти безпогрешно избираха своите жертви между лицата, за които се знае или има съмнение, че са виновни за предателство, то гърците изглежда, не са били заинтересовани от друг мотив, освен да убият колкото може повече екзархисти..."
Българският търговски агент Андрей Тошев, в таен доклад до българското правителство, пише:
,,Тѣ – рускиятъ и австрийскиятъ консули и италианските офицери Албера, Гастолди и Манера – сѫ потресени отъ това, що сѫ видѣли и констатирали. Изъ улицитѣ, край църквата, навсъкѫде лежели трупове, обезобразени жестоко. Имало 5 годишни деца съ разпорени кореми, жени убити съ разсечени рѫце. На нѣкои черепитѣ били разбити и мозъка изтекълъ, на други очитъ извадени, рѫцетѣ и краката сѣчени и пр. Единътъ отъ селскитѣ свещеници, 60 годишенъ старецъ, тоже убитъ, е билъ покритъ цѣлъ съ рани. Едно цѣло семейство избито съ бомби, които сѫ били хвърлени въ кѫщата презъ кумина и презъ две нарочно отворени дупки. Бащата, майката и дветѣ деца сѫ ужасно обезобразени отъ бомбитѣ. Най-малкото, 5 годишно момиченце, е искало да избѣга, презъ вратата, но е било разпрано отъ байонетитѣ на гърцитѣ.
Рускиятъ консулъ г. Колъ плачеше, когато ми разправяше това що е видѣлъ. Австрийскиятъ консулъ г. Прохаска едвамъ си задържаше сълзитѣ. Тѣ заявяватъ, че подобни ужаси не сѫ видѣли да правятъ и турцитѣ презъ възстанието.
Консулитѣ прибавятъ, че при влизането имъ въ селото миризмата на разлагащитѣ се трупове, писъцитъ и риданията на останалитѣ живи можели да покъртятъ душата и на най-жестокосърдечнитѣ."
През ХIX век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско и си спечелва прозвището Малката София. Населението на Загоричани в началото на XX век е почти изцяло българско екзархистко, а в селото работят две български училища. Населението се включва в националосвободителната революционна борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и участва в Илинденско-Преображенското въстание. При потушаването на въстанието селото е опожарено от турската армия на 15 август 1903 година, а между 55-150 жени, деца и старци са изклани. Британският журналист Хенри Брайлсфорд посещава селото и фотографира руините на Загоричани. Въпреки това от Загоричани са родом няколко гъркомани, дейци на гръцката въоръжена пропаганда, а по спомените на Германос Каравангелис при клането в Загоричани са убити и няколко от неговите шпиони погрешка.
След Илинденско-Преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда в Македония се активизира. Елиномакедонският комитет в Атина започва да изпраща въоръжени чети във вътрешността, които се ръководят от Костурския митрополит Германос Каравангелис. Цел на организацията според Павлос Мелас е:
,,Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното лъжевъстание, защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Това трябва да стане тази година, а догодина можем да поработим и за свободата."
Гръцката пропаганда се поставя в услуга на турската власт и подпомага унищожението на българските чети. Според главният османски инспектор Хилми паша:
,,Деянията на гръцките чети, ако и да са противозаконни и да подлежат и на наказания, но понеже тия чети се сражават само с български чети, а когато се срещнат с редовната войска се предават без да употребяват оръжие – тяхното съдене бе предоставено на обикновени съдии. Имаме донесение от полковник Леон Ламуш, че има случаи при които в сражение с български чети в Ениджевардарско, андартите подпомагаха турската войска и техните ранени бяха лекувани в турски военни болници."
Според Германос Каравангелис:
,, ... съюзът с турците е само временен. Ще дойде великият ден, когато елинизмът ще предяви своите права. Но е необходимо първо да се смажат българите."
Поради това, че Загоричани активно участва във въстанието, не приема върховенството на Цариградската патриаршия и се явява пречка на гръцките идеи, андартът Георгиос Цондос (Капитан Вардас) решава да ,,накаже" селото. Конкретна причина за това е изгарянето от чети на ВМОРО на Чуриловския и Сливенския манастир, центрове на гръцката въоръжена пропаганда в района. Според Стаматис Раптис на андартите е наредено да избият всички жители на селото над 16 годишна възраст. Заповедта идва от ,,лице, на което отмъстителите дължаха сляпо повиновение". Самият Германос Каравангелис признава, че е предоставил списък с видните българи, които Капитан Вардас трябва да убие.
Гръцките андартски чети на Георгиос Цондос, Евтимиос Каудис, Георгиос Макрис и Павлос Гипарис, капитаните Йоанис Каравитис, Теодорос Кукулакис, Йоанис Пулакас, Стефанос Дукас (Мальос) и Филипос Китринярис се съсредоточават в гръцкото село Лошница. Към 20 март 1905 година общият им брой надминава 300 души. На 24 март 1905 година италианският жандармерийки офицер на турска служба в Костур Козма Елилио Манера получава информация за готвената андартска акция и нарежда на турския офицер Ниязи бей да пренощува същата вечер в Загоричани, но той от своя страна отсяда с отряда си в близкото Куманичево. В близост е и разположеният в Клисура турски военен гарнизон, въпреки това движението и акцията на андартските чети остават незабелязани. Остават съмнения за тайна подкрепа от турската официална власт, които са описани в доклад на Андрей Тошев, български търговски представител в Солун. При разследването на събитията той споделя мнението на консулите за неадекватната намеса на турската власт:
,,Недопустимо е движението на такава многобройна чета да остане незабелязано отъ органитѣ на гражданската и военната власть. Нѣколко дена преди нападението, турска войска, дошла въ Загоричани, сѫщо свирила съ трѫба, а офицерътъ успокоилъ изплашенитѣ селяни, като имъ казалъ, че щомъ чуятъ трѫба, да знаятъ, че е войска и да не се тревожатъ. Нѣколко дена наредъ преди нападението, аскерътъ правилъ обиски въ Загоричани, така че, ако нѣкои отъ селянитѣ сѫ имали орѫжие, скрили сѫ го и не сѫ го имали на рѫка, за да се бранятъ. Заминаването на Костурския каймакаминъ, безъ да се яви предъ консулитѣ, е другъ не по-малко подозрителенъ фактъ."
Известни са идеите за съвместни турско-гръцки акции срещу българите. Германос Каравангелис пише до Солунския митрополит в 1902 година писмо, в което се казва:
,, Турският всеобщ главатар Несат паша чрез моите разузнавачи поиска да узнае моето мнение за изпращане на поделение да прогони българските шайки. Отговорих му, за да се унищожат българските шайки, ще трябва в една нощ да се обсадят поне 40 села и да се хванат живи всички членове на шайките. "
На 25 март (7 април нов стил) 1905 година, на църковния празник Благовещение, андартските чети първо обкръжават, а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани, кординирани от Ставрос Цамис. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация. Това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт. В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират 20 души видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, когато пристига и турската армия начело с Ниязи бей и селяни, избягали още при нападението в съседните села. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени един човек се завръща в селото.
Още по време на нападението от селото са изпратени двама куриери, които да информират властта в Битоля за случилото се, които обаче са задържани от турски аскери преди да стигнат консулския град. Наместо тях Атанас Коков от Бобища информира австро-унгарския и руския консули за случилото се. Привечер в Загоричани пристига лично жандармерийският офицер Козма Елилио Манера, който не позволява убитите да бъдат погребани, за да може международна комисия да разследва случилото се. Костурският каймакамин нарежда труповете да бъдат погребани, но селяните не изпълняват заповедта. След четири дни в Загоричани пристига комисия, съставена от австро-унгарският консул Оскар Прохаска, руският консул Виктор Кал, двама италиански, трима турски офицери и загоричанеца, живеещ в Битоля, Наум Темчев. На тях селяните от Загоричани предават писмено изложение-протест, а селяните от близките села също протестират.
Битолският главен жандармерист полковник Албера казва:
,, Като офицер от италианската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видял досега и не намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието."
След клането голяма част от населението на Загоричани емигрира в България и САЩ.
Неблагоприятният за гръцката пропаганда отзвук е причина командващите на четите в Македония да получат нареждане временно да се въздържат от ,,нападения и сражения". В документ, заловен от турските власти, се казва:
,,Издигнатите до небесата оплаквания по случай сражението в с. Загоричане създадоха пречки и мъчнотии за борбата ни в Македония. За да не се дава повод на османското правителство да предприема гонения срещу нас и тъй като отсега нататък хората, които се заловят, ще бъдат предавани на специални военни съдилища (извънредните), додето не се премахнат тези настроения и додето не престанат протестите на консулите в Битоля, съветваме ви да отбягвате всякакви инициативи и действия."
В България са проведени серия протестни митинги и по Черноморието избухват антигръцки вълнения, в резултат на които е опожарен град Анхиало и част от черноморските гърци се изселват в Гърция.
Битолският секретар на българското търговско агентство Манол Ракаров раздава на пострадалите загоричанци 1 200 лева помощи през 1905 година. В 1921 година загоричанският търговец Димитър Спирков дава пари за построяването на църквата ,,Свети Димитър" в Цариград. На надпис над притвора на църквата се споменава, че църквата е построена в памет на загиналите в Загоричани. В 1930 година в София е издадена книга със спомени по повод 25-та годишнина от клането в Загоричани.

[Шишман]

Относно гърците, трябва да се знае че по време на турското робство отстъпват от вярата и я ползват за политически цели. Стават първи приятели на турците и предатели на българите. На Света гора - Атон са се държали, много нагло и надменно и не са допускали монаси от други народности. Накрая биват наказани от Бога с невиждано наводнение и набези на турски пирати на полуострова. 3а тия бедствия прави предсказания един монах, но не ги приемат на сериозно. Чак след това някои тяхни духовници се опомнят, ама не всички. Това е било някъде в краят на 18 век. Чак след това на Света гора Атон почват да допускат масово монаси от други народности, но поведението им остава подобно на предишното.

[Шишман]

НАВЯРНО КЛАНЕТО В ЗАГОРИЧАНЕ Е ИЗВЪРШЕНО В ЧЕСТ НА ТОЯ ТЕХЕН ПРАЗНИК
Тия до край остават подлеци и предатели, предполагам са такива и в днешни дни.
Добре е да се знае че една от причините да падне Византия е ненормалният гръцки национализъм. 3апочнали да се превъзнасят над останалите народи в Империя и да се държат нагло. На другите народи не им харесало това им поведение и империя започнала да се разпада, накрая и паднала.
____________________________
Точно преди 200 години на този ден, на 25 март 1821 година, в една малка църквичка, митрополитът на Патра, Германос, издига гръцкия флаг и обявява началото на Гръцката война за независимост. Войната ще продължи осем години и след Пелопонес ще пламнат централна Гърция, Крит, Кипър, Егейските острови.
Години по-късно в Аркади няколкостотин жени, деца и старци се скриват в манастира, където след преговори отварят доброволно вратите на най-елитния османлийски аскер, изпратен да потуши въстанието, след което залостват вратите на манастира и се взривяват заедно с тях. Нанесена е 'най-лютата рана в сърцето на Турция' и султанът обявява 'свещена война на всички гърци'. Избитите са стотици хиляди.

[Hatshepsut]

През лятото на 1906 г. във Варна избухват улични протести, които заразяват цялата страна. Причините за тях са съществуващото от години напрежение между българи и гърци. Повод за това е назначаването от Вселенската патриаршия на Неофит Йоану за варненски митрополит, който е грък.
Предистория на антигръцките вълнения в България в началото на 20 век е свързана с политиката, която патриаршията и гръцката държава водят спрямо българското население в Македония, опитвайки се да го погърчат. След потушаването на Илинденско-преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда, подпомагана от Турция, се засилва и това довежда до редица изстъпления над мирното българско население в Македония. Тяхната кулминация е през пролетта на 1905 г. На църковния празник Благовещение гръцки чети атакуват село Загоричане и избиват повече от 60 души, сред които жени и деца. След Загоричанското клане във Варна се провежда първи антигръцки митинг, а такива са организирани и в други градове.
Постепенно напрежението утихва и до сблъсъци между българи и гърци във Варна не се стига, но това е само затишие пред буря. По това време населението на морския град е над 37 000 души, от които българите са около 19 000, а гърците – 5 000 души.
През февруари 1906 г. умира варненският митрополит Поликарп. Патриаршията посочва за негов наследник гръцкия духовник Константиний Исаакидис, който дотогава е служил в Македония. Поради тази причина българското правителство обявява, че Константиний няма да бъде допуснат, както няма да бъде допуснат и всеки друг, който преди това служил в Македония.
Назначението на Константиний се проваля, а Патриаршията определя за варненски митрополит Неофит Йоану. Той не е служил в Македония, но въпреки това кандидатурата му въобще не е приета добре. Правителството го предупреждава да не идва във Варна и да напусне България. Неофит Йоану обаче не се вслушва и на 3 юни корабът, с който пътува, приближава варненското пристанище. На него вече се е събрала голяма тълпа, която да му попречи да стъпи на брега. Според местния печат присъстват 7 000 души, което е около 1/5 от населението на Варна. Речи пред множеството държат членове на основаното наскоро дружество ,,Български родолюбец", които заявяват, че няма да допуснат на българска земя ,,един българоненавистник, станал причина за безброй мъки на българите в клетата Македония". Властта в лицето на окръжния управител Георги Хараламбиев също не разрешава на Неофит да слезе на брега, мотивирайки се, че той в презрението си към България, която смята за турска провинция, не е поискал българска виза. В крайна сметка митрополитът остава на парахода и отплава с него към Румъния.
Българите решават да отпразнуват победата като на едно магаре слагат брада и табелата ,,Митрополит Гайдури, Неофит ефенди Йоану" и отиват да го развеждат в гръцката махала.
Три седмици по-късно Неофит Йоану отново прави опит да встъпи в длъжност, но отново на пристанището го чакат хиляди варненци. Те започват да го замерват с камъни, когато той се насочва с лодка към брега, и митрополитът е принуден да се върне на кораба.

На 4 юни е пуснат слух, че Неофит за трети път ще се опита да влезе в града и 10 000 варненци заемат позиция на пристанището. Гъркът обаче не се появява, а множеството се отправя към гръцката църква ,,Свети Никола" и я превзема. Няколко дни по-късно в храма се състои първата литургия на български език.
Случващото се във Варна разпалва антигръцки вълнения в множество градове. Митинги, сблъсъци и превземане на гръцки църкви стават още Пловдив, София, Бургас, Русе, Добрич, Балчик, Каварна, Казанлък, Сливен, Асеновград, Нова Загора, Айтос. Най-тежкият сблъсък е в Поморие, където се водят престрелки между българи и гърци. При тях са убити повече от 10 души, а градът е опожарен.
Следствие на антигръцките вълнение за една година повече от 10 000 гърци се изселват от България. Преброяването на населението във Варна през 1906 г.отчита, че гърците в града вече са около 3500, след като четири години по-рано броят им е възлизал на 5 000 души.

[Hatshepsut]

ГРЪЦКИ ТАЛИБАНИ РАЗРУШАВАТ БОГОМИЛСКИ ГРОБИЩА ОТ Х ВЕК В МАКЕДОНИЯ ЗАРАДИ БЪЛГАРСКИ НАДПИСИ. ПОСЛЕДНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ВЕКОВНОТО БЪЛГАРСКО ПРИСЪСТВИЕ В МАКЕДОНИЯ СА УНИЩОЖЕНИ
Снимка: възрожденската българска църква ,,Св.св. Петър и Павел" в Илиджиево с богомилското гробище( снимката е около 1970 г.)
*******
През 2001/2002 г. в Гърция избухва скандал, след като се разбира, че богомилско гробище от 10 век е осквернено и разрушено заради български кирилски надписи.

ПРЕДИСТОРИЯ

В района на Енидже Вардар са съществували множество богомилски гробища от 10-12 век. Още през 1874 г. българската учителка Неделя Петково при посещението си в село Въдрища свидетелства: ,,От там отидохме в гробищата, където видях надгробни камъни надписани по български".
В старото гробище край село Илиджиево са открити 14 колони и 39 равнобедрени кръстове, вписани в кръг. Всички са издълбани в камък със старобългарски надписи. Най-дългата колона е висока два метра и с дебелина повече от един метър. Византинологът проф. Николаос Ойкономидис (Νικόλαος Οικονομίδης)* на конгрес през 1988 г. посочва сходството на тези надгробни плочи по форма и надписи със съответните дископодобни колони, открити в България, Босна и Южна Франция, докъдето се простира течението на поп Богомил. С разрешението на властта в префектура Пела, под надзора на църковната власт в Енидже Вардар(Геница), на 9.10.2001 г. булдозери навлизат в старото гробище до църквата ,,Св.св. Петър и Павел" в Илиджиево. Гробовете се разравят, а впечатляващите монолитни кръстове и колони се изнасят, без надзор на археолог. Тесногръдото отношение на гръцката православна църква срещу тези ,,еретически" кръстове, на всичкото отгоре и със старобългарски епитафни надписи все пак възмущава част от жителите в района. Пишат жалби до 11-и еуфорат за византийски антики, както и до Министерство на културата. В местния сайт няколко дни по-късно излиза статия ,,Светотатство или необходимост?" Както признава в публикацията си ,,Изчезване на ,,еретични" кръстове" атинският вестник ,,Елефтеротипия" от 22.05.2002 г., "гръцката православна църква никога не е търпяла наследени паметници от други култури и религии", като ги смята за области с ,,еретично минало". Унищожаването им се посреща с безразличие, а в случая даже и със съдействието на местната власт в Енидже Вардар(Яница). Като причина за това варварство се изтъква разрешението на митрополията да построи нова църква, точно на това място. Министерство на културата на Гърция отказва да предостави информация. Неофициално се разбира, че "въпросното гробище не е археологически обект, следователно не е и вписан като византийска антика". Нещо повече, ,,спорните кръстове били повторно ползвани от жителите на района след Х век, затова били класифицирани като "поствизантийски". В префектурата на Пела подобни кръстове се срещали в много стари гробища. В археологията преобладавало мнението, че са ,,богомилски тип", но нямало доказателства, които да потвърдят това". Това твърдение влиза в противоречие с мнението на горецитирания гръцки учен. Още повече, че английският византолог Steven Runciman**, който изследва богомилски гробове при с. Котугери, Воденско още през 1947 г. пиши, че задълбоченото проучване на тези непризнати средновековни антики, може да ни разкрие много за историята на района(Македония – бел. моя) през тези ,,тъмни векове". Точно такова проучаване, което ще направи на пух и прах пропагандата за 3-и хилядолетна гръцка приемственост в Македония стряска управляващите кръгове в Атина. Гробовете на мъртвите богомили са ярко доказателство за точно обратното, за българското присъствие още в 10-12 век в Македония и всяват ужас в Гърция.

В резултата на вандалството през 2001 г. много от монолитните кръстове са изпочупени от булдозерите, а съдбата на оцелелите не се знае. Много преди това са унищожени гробищата в село Постол(Пела), при с. Острово и видяното от Неделя Петкова в село Въдрища. След смъртта през 2000 г. на гръцкия професор Οικονομίδης умира и крехкия интерес на гръцката наука към средновековните богомилски паметници. Последните следи от вековното българско присъствие в Македония в 21 век са унищожени от влиятелната Гръцка църква с мълчаливата съпричастност на гръцката държава.

ПП. През 2011 г. гръцки талибани оскверняват и българската възрожденска църква ,,Св.св. Петър и Павел", като са извадили и унищожили камък от градежа на църквата, тъй като бил с български надпис...



..................................................................
*Νικόλαος Οικονομίδης, ,,Βογομιλικά κατάλοιπα κοντά στη Θεσσαλονίκη"; Χριστιανική Αρχαιολογική Εταιρεία, Όγδοο Συμπόσιο Βυζαντινής και Μεταβυζαντινής Αρχαιολογίας και Τέχνης, Αθήνα,1988, σελ.73-74)
** Steven Runciman "The Medieval Manichee", Cambridge University Press 1947.

[Hatshepsut]

Преди 109 години гръцки владика и офицери организират клането на българите в гр.Сяр


Българската гимназия в Сяр след клането е подпалена и изгорена, за да се прикрият следите

На само 50 км от Кулата, откъдето минават милиони българи всяка година, е извършено едно от най-големите престъпления срещу българския народ през 1913 г. Преди 109 години в Серската девическа гимназия са прерязани гърлата на най-малко 200 българи, включително жени, непълнолетни и евреи, предаде репортер на БГНЕС. Престъплението, което е описано от Карнегиевата анкета, не просто е забравено, а забранено да се споменава. Самата гимназия е подпалена, за да бъдат заличени следите веднага след като е извършено престъплението.

Карнегиевата анкета и проф. Милетич разобличават гръцките зверства

На 16 срещу 17 юни 1913 г. България се опитва да си възвърне населените с българи територии във Вардарска и Егейска Македония, които в хода на Първата балканска война са окупирани от сърби и гърци. Основният удар на българската армия е била насочен срещу сърбите, докато срещу гърците са били съсредоточени по-малко части, които е трябвало да отстъпят. В хода на това отстъпление Кралство Гърция извършва геноцид над българите, живеещи в района на Серес, Драма и Кукуш. По-голямата част от населението е избито или принудено да избяга, за да не стане жертва на гръцките жестокости.

Отзвукът от тези жестокости достига до САЩ, които са единствената Велика сила, притекла са на помощ на нашите клети сънародници. Там е създадена Карнегиевата комисия, включваща известни познавачи на Балканите, сред които: д-р Йозеф Редлих, професор по държавно право във Виенския университет (Австро-Унгария), барон д`Естурнел дьо Констан, сенатор, Жюстен Годар, юрист и член на Камарата на депутатите (Франция), д-р Валтер Шюклинг, професор по право в Марбургския университет (Германия), Франсис У. Хърст, редактор на ,,Икономист", д-р Х. Н. Брайлсфорд, журналист (Великобритания), професор Павел Милюков, член на Руската дума (Русия), и д-р Самуел Т. Дътън, професор в Тичърс колидж на Колумбийския университет (САЩ). Към тях е командирован от българското правителство проф. Любомир Милетич. Той прави свое разследване успоредно с това на комисията, която излиза с доклад в началото на 1914 г. останал в историята като Карнегиевата анкета.

Проф. Милетич издава книгата ,,Гръцките жестокости в Македония" (1913) с два големи предговора и 92 стенографирани разказа, към която прилага и 53 номерирани фотографски снимки на клани и осакатявани българи и бежанци. В предговора ѝ големият български учен с международен авторитет посвещава специален параграф, озаглавен ,,Зверско изколване на 200 души българи в Гръцката девическа гимназия в Сяр".

,,Много ще се пише и говори за нечовешките изстъпления и дивите инстинкти на воюващите в последната Балканска война, ала едно събитие, клането на стотини, подло измамени и арестувани българи в Серската девическа гимназия, ще запази първенство на недосегаема проява на дивашка озвереност у един още слабокултурен и много подъл народ, надъхан с безкраен шовинизъм, какъвто е гръцкият", пише проф. Милетич.

Клането в Сeрес

Населението на град Серес е предимно българско, за това свидетелстват и повечето западни пътешественици, които минават през него в XIX век. Първото българско училище в града е основано през 1871 г.

Гръцката армия унищожава всички българи навсякъде, където ги срещне, като целта е да се прочисти етнически Източна Егейска Македония. В Серес по това време бяга част от българското население от селата и запаления Кукуш. На 22 юни 1913 г. българската армия се оттегля мирно от града. Останали без закрила, българите – мъже, жени, деца и старци – са задържани в стаите и мазето на Серската гимназия, която се превръща в своеобразен концентрационен лагер. Там те са избивани методично, като клането е организирано и ръководено от местния владика Апостол. Ето как протича този кървав процес, запазен благодарение на изследването на проф. Милетич:

,,След започването на клането разпределените по стаи са измъквани, завързвани са им ръцете зад гърба и двама по двама са отвеждане в стаята за клане. До завеждането им до стаята са ръгани с ножове в гърба или пробождани където падне. След отвеждането им в стаята кланица са поваляни с ритници или с опакото на ножа, застъпвани с коляно и след това са им прерязвани гръкляните. Клането е ставало, след като още живият е повалян върху току-що заклания преди него българин, завързан с него в една примка".

На 28 юни 1913 г., узнавайки за случващото с в града, една българска част се опитва да спаси останалите живи.

,,След като колячите получават сигнал, че в околностите на Сяр се намира българска войска, клането започва безразборно, като дори нямат време да ги връзват и да ги водят в стаята кланица, а започват православните гърци да колят където заварят и след привършването на тази кървава вакханалия подпалват гимназията и побягват".

Настъпилата суматоха е помогнала на няколко българи да се спасят, но и те носят белезите на гръцките жестокости. По телата им се виждат белезите от опитите да бъдат заклани...

Забвение

Днес на мястото на клането има нова модерна гимназия, която се намира в центъра на град Серес. Така както е унищожен Кукуш, село Баница е сринато със земята, така и тук няма никаква следа, дори ред за извършеното престъпление.

Българите, минаващи покрай Серес, не са виновни, че не знаят за престъплението. Те не носят никаква отговорност за липсата на информация. Престъплението е извършено след 1945 г., когато управляващата партия осъжда на забвение жертвите. Тогавашният лидер Тодор Живков при срещите си с неговия ,,приятел" Константин Караманлис на няколко пъти подчертава, че България няма претенции за малцинство в Гърция, с което учудва гръцкия държавник. С цената на забравата София плаща за ,,добрите" си отношения с Атина, които никога няма да бъдат истински приятелски, докато се премълчава трагедията на българите от Егейска Македония. /БГНЕС

https://faktor.bg/bg/articles/ot-redaktora-predi-109-godini-gratski-vladika-i-ofitseri-organizirat-klaneto-na-balgarite-v-seres

[DanielNDN]

В памет на войводата Васил Чекаларов

Васил Чекаларов на кон в Клисура, 1903 г.




,,Няма вече Чекаларов, няма вече Македония." С тези възгласи на дива радост гръцките андарти разнасят отрязаната глава на войводата из улиците на Лерин през 1913 г. Уверени, че със смъртта на Чекаларов е обезглавен духът на една земя, за свободата на която отдадоха живота си нейните най-достойни синове. С тези мисли и онова неописуемо усещане, с което пристъпваме в божи храм се изкачихме до стария Бел Камен в горещия следобед.  Със свито сърце стъпвахме между рухналите, обрасли с растителност стени на къщите в това оживено някога село. Изправихме се пред старата камбанария, издигаща се на най-високото място, смълчана, сякаш заслушана в шумовете на Нередската планина, която е огласяла в миналото. Преди почти век, на 4 юли 1913 г. в гористите възвишения на местността Лакото около Бел Камен четата на Васил Чекаларов води тежко сражение с гръцка въоръжена банда. Неговото лобно място е неизвестно днес, тялото, с което се гаврят недостойните му врагове остава непогребано, като непогребаната история на македонските българи.

Спираме на място, защото в далечината се появява тъмна фигура и бързо ни приближава, размахвайки къс остен, шумът на реката заглушава думите му, но се вижда, че човекът ни поздравява. Пред нас се изправя жилав старец, изпод похабения каскет се подаваха краищата на бяла кърпа, ведно с побелелите му коси и въпреки юлския ден, беше наметнал старо вълнено палто. Изправи се запъхтян пред нас, усмихнат и някак невярващ на очите си, че среща живи хора в този пущинак. Едва сега дочухме и приближаващия звън на хлопатари. Старецът мушна остена под мишница, здрависахме се, после го заби в сухата остра трева, облегна се на него и попита откъде сме - обичаен въпрос, с който тукашните хора подхващат разговор. Поздрава ни на български не го смути, усмихна се още по-широко и закима усърдно с глава, че ни разбира. Така научихме, че пасе добитъка на новото село Бел Камен ,,е́ тамо", сякаш височините, които синееха отвъд реката бяха на крачка от нас.

Камбанарията на църквата "Св. Троица" в Бел Камен.



"Има ли гора наблизо?" -попитахме го.
Той не ни разбра.
,,Гора, гора... Дървета... Дъ́рва много."
,,Ааа" - засмя се той – ,,лес!?"
,,Лес!" - потвърдихме ние, зарадвани и удивени от думата, която употреби старецът и предпазливо споменахме името на войводата. Човекът ни погледна зачудено, помълча, после се поизправи, извърна се нататък, откъдето бучеше реката и посочи с ръка.

,,Цильо?" - попита той и добави нещо което не схванахме, но затаихме дъх...
Значи този възрастен албанец, роден много след събитията, които вълнуваха умовете ни в този момент знаеше кой е Чекаларов, беше чувал за него. На училище той сигурно беше ходил малко, но в гръцките учебници по история не пише за него. Не пише и в българските.
***

Васил Христов Чекаларов е роден през 1874 г. в костурското село Смърдеш. Подобно на повечето села в историческата област Кореща, то е съществувало преди Османското нашествие, както свидетелстват турските данъчни регистри от 1530 г. Местното население е запазило силната си връзка с българщината от Средновековието, както в езиково, така и в релиогиозно и народностно отношение – костурските диалекти са най-близки до църковнославянския, костурчени са сред най-ревностните поддръжници на Българската екзархия и активно участват в революционната борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Въпреки че първоначално учи в гръцко училище и научава добре гръцки език, Чекаларов  не се изкушава от идеята да работи за чужди интереси и държава. Прехвърля се в България, където взема участие в легалната дейност на Македонската емиграция като председател на Костурското благотворително братство, а от началото на 1900 г. и в нелегалната дейност. Благодарение на познанствата си в Гърция, заедно с Лазар Киселинчев успешно организират редовни доставки на оръжие към Костурско от Гърция за целите на революционното дело. Редицата избухнали афери в Костурско отслабват организацията и Битолския окръжен революционен комитет се принуждава да изпрати повече опитни хора във вътрешността. Васил Чекаларов се събира с другарите си Пандо Кляшев, Кузо Стефов, Лазар Поптрайков и Михаил Николов, с които работи за засилването на революционната организация в областта. Това е времето, в което се заражда и силната гръцка пропаганда в Македония като отпор срещу изконните права и въжделения на българското население. За да получи по-изгодна позиция в това начинание, гръцката страна в лицето на костурския владика Германос Каравангелис се съюзява с представителите на Високата порта, които търсят съюзници в отслабването на българското движение.



Костурската съединена чета в Костур през Балканската война. Отпред са войводите Иван Попов, Васил Чекаларов и Христо Силянов.

Патриаршистите набират сила чрез политически убийства, отвличания и подкупи, гръцкото злато купува предатели, шпиони и разбойници за организиране на чети. Тъкмо в тази сложна обстановка Чекаларов проявява своя водачески гений. Познавайки добре характера на харамията Коте Христов, лъжовната му революционна дейност, зад която се крият единствено кроежи за забогатяване, както и тайният му съюз с гръцкия владика той настоява за смъртната му присъда пред Гоце Делчев. По същото време прогонва върховистката чета на полковник Анастас Янков, която смята за зловредна и постепенно прочиства Костурско от предатели и шпиони.

Васил Чекаларов често е описван като безмилостен, но смел, разсъдлив и компетентен командир. В края на 1902 година той е вече ръководител на Костурския революционен район и работи по организацията на Илинденското въстание. В Костурско то избухва масово на 20 юли 1903 г., над 2000 четници се организират в селски чети и водят едни от най-тежките сражения с многократно превъзхождащ ги числено и материално противник.

Въстаниците превземат селата Клисура на 23 юли и Невеска на 12 август, но турските армии изтласкват отряда на Васил Чекаларов в Костенарията,а след това и извън пределите на родния им край в Корчанско. В началото на септември четниците се завръщат в Костурско, но заварват опустошенията от погрома на въстанието. Стотици четници, сред които незаменими войводи като Лазар Поптрайков, губят живота си, стотици са и жертвите сред мирното население, много села са превърнати в пепелище. Заради това Васил Чекаларов инициира съставянето на мемоар, адресиран до чуждите консули в Битоля, в който са описани изстъпленията на турската войска.


Васил Чекаларов в цивилно облекло



Години след въстанието Васил Чекаларов живее в София, където се жени, построява собствена къща на ул. ,,Шипка" срещу Военната академия, продължава образованието си, но нито за миг не спира да се вълнува от съдбата на сънародниците си в Костурско и подновява участието си в дейността на легалните македонски комитети в столицата. Живее привидно спокоен живот, познава радостите на бащинството, но когато е на път да се роди втората му дъщеря, започва Балканската война. Чекаларов не се колебае дълго, записва се като доброволец в Македоно-одринското опълчение. Костурската съединена чета под общото ръководство на Иван Попов, Христо Силянов и Васил Чекаларов се отличава в боевете с турските войски в Гевгелийско, след което напредва към Леринско, а оттам за родното Костурско и освобождава Невеска, Прекопана, Загоричани, Жервени, Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. В началото на Междусъюзническата война Сборната партизанска рота потегля отново към Костурско в тила на гръцката армия. Васил Чекаларов извървява пътя към своята Голгота.


Фотография на Лерин от книгата на Васил Иванов



Малко неща в съвремието ни напомнят за този безумно смел син на Македония. Сред местното население в Северна Гърция една пещера и гориста местност са наричани и до днес "Чекаларов"  (Τσακαλάρωφ). Костурската емиграция в Новия свят е успяла да съхрани знамето, принадлежало на костурските комити, предвождани от Чекаларов през Илинденското въстание и по време на Балканските войни. Името му е изписано на паметна плоча срещу Военната академия в София и на паметника на Тодор Александров в Кюстендил, на него са наречени улици в столицата и Пловдив.  Отскоро паметник в цял ръст е поставен и в Скопие. В  Централните софийски гробища са погребани най-близките хора на Васил Чекаларов. На скромния паметник е добавено името му, обединяващо разстоянието между безименния гроб на Бел Камен във Вич планина и земята, в която почива неговия род. Бинокълът на войводата е експониран в Благоевградския регионален музей, негови фотографии и писма до близки и съратници са разпръснати в този и други музеи, в научния архив на БАН, в Централния държавен архив и в Българския исторически архив в Народната библиотека ,,Св. Св. Кирил и Методий". Тефтерчетата, в които прилежно е водил дневника си, са запазени от неговия роднина и съратник Лазар Киселинчев, който заедно със Спиро Василев Загоричанец ги дешифрира и подготвя за публикуване.

Първият биографичен очерк за него -  ,,Един именит син на Костурско. Васил Чекаларов",е издаден само година след смъртта му през 1914 година от Христо Силянов . Допълнително той пише за революционната дейност на войводата в книгите си ,,Писма и изповеди на един четник, 1902 г." (1927), ,,От Витоша до Грамос, Походът на една чета през освободителната война - 1912 г." (1920) и в двата тома на ,,Освободителните борби на Македония" (1933 и 1943). Васил Иванов от Неред отпечатва ,,Отрязаната глава - 9 Юлий 1913 год." (1928), в която описва спомените си от бойния път на Чекаларовата чета през войните за национално обединение и съдбата четниците, попаднали в гръцки плен. Едва през 2001 г. за пръв път е издаден личният дневник на Чекаларов, отразяващ периода от 3 юли 1901 до 30 август 1903 г.


Църквата "Св. Георги", Лерин - снимка от периода на Първата световна война



Може би до днес най-голям интерес предизвиква въпроса къде е погребана главата на войводата. Сведения за това дава Васил Иванов, който пише в книгата си, че ,,отрязаната глава [гърците] предадоха на епитропа от българската църква Св. Пантелеймон, който я погребал в българските гробища.", но погрешно приема, че гробищата прилежат към катедралния храм в центъра на града. Както е видно от приложената от Васил Иванов фотография, а също и от много други панорамни кадри на Лерин, ,,Св. Панталеймон" не разполага с гробища. Днес тази църква не съществува, разрушена е заради българския си характер по време на управлението на леринския митрополит Августин Кандиотис в края на 60-те години на XX в. Малко вероятно е да става въпрос и за параклиса със същото име на връх Св. Панталеймон. От съществуващите през този период църкви в града остава единствената възможност погребението да е извършено на общите градски християнски гробища към църквата ,,Св. Георги" разположена в края на града, на няколко само километра от българското тогава село Горно Неволяни (дн. Скопия) и строена през 1835 година за нуждите на единното по това време християнско население. Макар и силно преобразени тези гробища съществуват и до днес.

***


На път за лобното място на Чекаларов.
,,Искаш ли да посетиш страна
пълна с бляскави предания,
люлка на велики имена,
на тегла, сълзи, страдания?
    Де в шумящите гори
    дъхат сладки благовония,
    де небесните зари
    греят грозни беззакония?
То иди, о, брате, в Македония!,, - пише патриарха на българската литература Иван Вазов в стихотворението ,,Там" през август 1883 г., тридесет години преди трагичната смърт на Васил Чекаларов. Словата му отекват с неотслабваща сила и след разорението на този изстрадал край по време на Илинденското въстание, след Балканските войни и в периода на Гръцката гражданска война (1946-1949). Много села в Костурско никога не се възстановяват след погромите, празни са училищните сгради, срутени са черквите, бодливи къпини са покрили разпукани кръстове с български надписи, братските могили в Апоскеп и Дреновени са взривени, но са живи поколенията, носещи в кръвта си преклонението пред своите герои, обичта към този "най-трагичен български край".

Парцел на наследниците на Васил Чекаларов в Софийските централни гробища



Дневникът на Чекаларов не е просто хронологично отразяване на събития във време, в което българите в Южна Македония воюват за свободата си. От записките му оживяват героични образи, саможертва, падения, предателства, братоубийства, разорение, духовна мощ. Идеалът на войводата за свободна Македония остава неосъществен. Но от дневника му лъха борбения дух на народа ни, който опази живи своята национална свяст и достойнство, въпреки трагичната си съдба и послание за нов прочит в съвремието ни.

Радослав Христосков, историк
"Васил Чекаларов - Дневник", НС, София, 2017 г.



https://illustrationbelomore.blogspot.com/2017/07/blog-post.html

[Hatshepsut]

Преди 110 години Гърция унищожи родния Кукуш на Гоце Делчев

Тази година се навършват 110 години от гръцкия геноцид над българите в Егейска Македония. През 1913 г. гръцката армия заедно с гръцките свещенослужители извършва едно от най-жестоките престъпления в началото на ХХ век. Родният град на Гоце Делчев е напълно унищожен и там не е останал камък върху камък, се казва в репортаж на БГНЕС.

До Междусъюзническата война град Кукуш е един от центровете на българщината в Егейска Македония. Местното българско население, предвождано от фамилията Станишеви – дала на България цяла плеяда от интелектуалци, след които проф. Александър Станишев и Константин Станишев, повежда борба срещу гръцкия духовен гнет. Българите са готови на всичко само и само да не са под някаква форма на гръцка власт – по тази причина част от населението се обръща към Ватикана и приема униатството. От семейство на униати е и бъдещият водач на българското национално-освободително движение в Македония и Одринска Тракия Гоце Делчев.

За духовното пробуждане на града голяма заслуга имат и българските учители и сред тях на първо място Димитър Миладинов и Райко Жинзифов, които учителстват в Кукуш в средата на XIX век.

За чисто българския характер на град Кукуш свидетелстват както османските документи от онази епоха, така и авторитетните етнографски изследвания. Според ,,Македония. Етнография и статистика" на Васил Кънчов през 1900 г. населението на Кукуш наброява 7750 души, от тях 7000 българи и 750 турци. В града има две основни и едно прогимназиално българско училище. Един от символите на града е манастирът "Свети Георги", който днес е паметник на културата.

Събитията в началото на ХХ век се развиват с главоломна скорост – Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., Хюриета през 1908 и Балканските войни през 1912 и 1913 г. Дългоочакваната свобода настъпва на 23 октомври 1912 г. с влизането на четата на Тодор Александров. В града е установена българска администрация.

Кукуш е освободен от Тодор Александров

Но свободата трае само броени месеци. С избухването на Междусъюзническата война за града се води прословутата битка за Кукуш от 19 до 21 юни 1913 г., след която градът изчезва ... Той е напълно изгорен: 1846 къщи, 612 магазина и 6 воденици са напълно заличени от гръцката армия, българското население бяга в старите предели на Родината. Елинската жестокост е документирана най-подробно от Карнегиевата анкета, в която участват водещи световни интелектуалци и експерти от всички Велики сили. Те са единодушни, описвайки престъпленията на гърците. Тяхното заключение е:

Кукуш е подложен на системно унищожение заради българския му характер!

Килкис не е построен върху изгорения Кукуш

Днешният Килкис е построен на друго място, за да няма и спомен от града на българското Възраждане, който е дал фамилиите Станишеви, революционерите Гоце Делчев и Тома Измирлиев, брат на нашия голям поет Христо Смирненски, военният деец полк. Петър Дървингов – началник щаб на 11 пехотна македонска дивизия, в която се сражават българите от Вардарска и Егейска Македония по време на Първата световна война.

В нито един музей на днешния град не се споменава за това, че в Кукуш някога са живели българи. Опитите да заговориш уредниците или свещениците срещат мълчалива стена и лоши погледи.

И за да бъде пълен геноцидът над българите, през същата година, в която е унищожен град Кукуш, е заличено и село Баница, където е убит Гоце Делчев. Днес там е останала само една камбанария като зловещ символ на престъпната политика на етническо прочистване на Атина... /БГНЕС



Преди 110 години Гърция унищожи родния Кукуш на Гоце Делчев

https://bgnes.bg/news/predi-110-godini-g-rtcia-unishchozhi-rodnia-kukush-na-gotce-delchev/