Ангелъ Колевъ

[Hatshepsut]

Ангел Колев

Представяме ви съвременния поет Ангел Колев, чиято поезия влиза в сърцата на все повече и повече хора. Ангел обича често пъти да се представя така: икономист по професия, а по душа не казва, че е ангел. Но въпреки неговото скромно и усмихващо представяне, Ангел печели първо място в раздел поезия на националния конкурс „Търся издател” за 2012 година с над 3 000 гласа. Все още обаче няма издадени стихосбирки, въпреки, че почитателите на поезията му гласуваха своето желание да държат негова книга със стихове в ръцете си. А с Вас, читатели на Артновини 365, споделяме едно откровено интервю с Ангел Колев:

От какво черпиш вдъхновение?

От самия живот - от една сутрешна разходка в София, от разговор с интересен човек, от прочита на хубава книга. Обичам също така да ходя на кино, така че и оттам идва вдъхновението ми. Не на последно място е и музиката - аз почти никога не оставам без нея. Мелодиите, текстовете по някакъв вълшебен начин ме карат да се чувствам като гостенин на този странен свят. А после пък да разказвам впечатленията си от моя. Разбира се влияние имат и спомени от детството, понякога си самия ти в стиховете. На практика всичко може да те вдъхнови - птича песен, морето, дъгата, залеза на слънцето, вярата, надеждата, любовта. Понякога може да се получи само от един поглед, една усмивка или дочута случайно фраза.

Какво е за теб изкуството?

Изкуство е всичко, което ме кара да се чувствам пак дете. Бягство от стреса може да го наречете също. То е нещо, което те предразполага да бъдеш откровен - първо със себе си, а после и с останалите. Няма определена форма - може да бъде и живопис, мелодия, театър - всичко. Помня, че когато имах възможност да посетя Лувъра - останах там повече от 6 часа и гледах с такава наслада световните шедьоври, че щяха да ме заключат в една от галериите. Но мога да се зарадвам от сърце и на една наивна детска рисунка, на полета на птиците, на величието на планината - и това също е изкуство.

Опиши поезията с една дума.

Дишане. Мога и да си взема дълбоко въздух и да не пиша дори година - правил съм го.
Но си е дишане.

Вярваш ли в нещо и в какво?

О - вярвам в много неща. Вярвам в това, че доброто накрая винаги побеждава. Макар и накрая. Че истината е по-красива от лъжата. Че съвестта е тази, която ти позволява да спиш спокойно нощем. Че морал не е само термин от миналото. Вярвам в любовта, силата на свободата и в това, че България я чакат добри дни.

Любим спомен от детството?

Аз съм имал прекрасно детство, както и голяма част от нашето поколение. Нямаше интернет и телевизия, които са наркоманиите на 21 век. Имахме цял един ден на разположение и освен училището всичко друго бе игра и забавления. Имахме един страхотен двор, където се събирахме, бяхме задружна компания и на улицата. Киното също беше любимо забавление, плажът също. Оставахме след училище в двора му, много спортувахме. Просто цялото ми детство е един незабравим спомен.

Ще споделиш ли твои любими автори?

Аз ще си призная, че освен че не пишех допреди четири години и рядко четях поезия. Предпочитах прозата - и сега е така. Поезия чета предимно в интернет - Фейсбук основно, където и публикувам. Така че сравнително наскоро открих един нов и наистина красив свят. Любимите ми автори - Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Иван Вазов, Елисавета Багряна, Христо Ботев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Петя Дубарова, Атанас Далчев, Дамян Дамянов, Камелия Кондова, Николай Милчев, Маргарита Петкова, Ивайло Балабанов, Виолета Христова. Идва и младо, но талантливо поколение - тук бих споменал Елена Денева, Елица Мавродинова, Елица Стоянова, Мартин Спасов. Разбира се и световни величини като Шекспир, Пушкин, Блок, Ахматова, Есенин, Бърнс, Бодлер, Хайне, Руми и много други.

И какво ги прави такива?

Трудно е да се каже - може би просто това, че успяват да стигнат до сърцето ти, това че след като ги четеш оставаш с впечатлението, че ти самия разговаряш с тях, че присъстваш на събитията, които рисуват. Че те канят на разходка сред чувствата си. Че са искрени и освен, че са рицари на словото са и пазители на така необходимите ни, особено в 21 век общочовешки ценности. Защото поетът е преди всичко човек - а когато той е и пример за другите в живота, значи трябва да му вярваш. Просто трябва.

Необходимо ли е според теб е да се спазват определени правила в изкуството?

Не считам, че може да има правила в изкуството, а и не трябва. Всеки творец е по своему уникален. Все едно да обясниш на някой, у когото липсва талант как се рисува и после той да стане велик художник. Същото е и за писането - не можеш да се научиш да го правиш след като си посетил някакви курсове. Да, може да те обогати срещата с талантливи автори, но ти трябва да си останеш различен. Иначе какъв е смисълът да си творец?

Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство?

Мисля, че след периода 1989-1997г., когато изкуството се беше превърнало в изоставеното дете на държавата, а като че ли и самите хора се поотдръпнаха от него, имаме вече една по-светла картина. Театърът и киното са във възход, разбира се те са и най-ухажваните от властимащите. Винаги сме имали добри актьори - сега вече имат възможност да си изкарват прехраната с това, което обичат. Може би трябва да се отделят повече средства за литературата, българската имам предвид. Да се организират конкурси и на тях да могат да се откроят новите наши талантливи писатели и поети. Не всеки може да си позволи да издаде на собствени разноски книга, а Министерството на културата, общините и евентуално спечелени европроекти биха могли да помогнат. Иначе стигаме до положение първо да си известен, а после медиите де те промотират и като талантлив. А таланти в България дал бог - и музиканти, и художници, и писатели, и актьори и т.н. Това, което ме радва е, че има засилен интерес към изкуството в последните години - виждам го и на представяния на стихосбирки, посещения в галерии, книжарници, кина и театри. А хората не можеш да ги излъжеш – значи е хубаво.


Споделяме за Вас, читатели, стиховете на Ангел Колев – Дух, Родина и Истина. И Ви оставяме да им се насладите:

Дух

Ще приседна на твоята маса,
сякаш порив на вятъра див,
на шега ме е пуснал да сляза,
от небето, завърнал се - лист.

Ще надзърна в очите ти черни.
Знай, ще пия от твойта тъга,
чула дивните птичи концерти,
ще проблесне издайна сълза.

А - отсреща за тебе ще спорят,
пак сами ще си тръгнат, уви...
Ти си най-непристъпната роза,
по-студена от всички... луни!

Ще направиш позната гримаса,
че мъжете не схващат - от раз,
те поръчват с поредните чаши,
от надежда... и обич... и сласт.

Виждам, ти си до болка красива,
пак си вплела в косите звезди!
Снежно бяла мечта... моя Дива,
искаш, май да побъбрим, нали?

Знам, че зимите тук са студени,
в тях не съм - твоя наръч дърва,
вместо пламък в камината стене,
с теб се моли, за мен любовта!

Мила, ти, ти до днес не повярва,
в плът, че липсвам на тази земя,
че сломен от проклетата карма,
там се скитам... немил и недраг!

Чуй сега. Ще остана... За малко.
Знам, че мислиш за мен. Поплачи.
Ще те чакам. Обичам те! Жалко е.
Но - ти, още не тръгвай... Прости!


Родина

Ще пишат за Родината,
на онзи ден... пък аз си,
изпуснах насред римата,
днес точно - тези фрази.

Защо ли... Непростимо е,
пред всички ще разкажа,
че с пръсти недоимъкът
замазвал е - пейзажа ти,

а ставаш все по - хубава,
виж, как... ще остаряваш,
щом пак велик е Дунавът,
рай, слънчев - Ропотамо,

в най - синьо е небето ти,
щур, птичи дом - гората,
морето ражда истинност,
клас житен - равнината!

И вече виждам, клетнице,
щастлив съм от съдбата,
богатства, да, несметни са,
но чужда, там земята им!

А - след години, Майчице,
щом свише знак ми пратят,
останките ми - тленните -
смести ги... в два квадрата!


Истина

И по пътя към своята истина,
вместо кон, оседлал колело,
ще научиш езика на мислите,
ще си меч, после щит и перо!

Че животът е странно понятие,
днес поток - утре бурна река,
що те носи към новото някъде,
в дом от слама... или не - в палат.

Ще посрещаш луните разплакани
и с мечти ще се топлиш в студа, н
ай-боли след несбъднато чакане,
ала - всички сме земни! Съдба...

После слънце ще сгрее душата ти,
твойто крехко човешко сърце,
в миг отпило любов ще е с вятъра,
смел, прелитащ над всяко море.

Ти ме питаш: А има ли истина?
Как ще знаеш... Кога? И къде,
си я взел за цветчета разлистени,
за любимо момиче... щурче,

дето в летните вечери радостно,
омагьосва ни, в чуден концерт,
за стиха, който някой написал е,
друг усмихнал, а ти си прочел.

Аз не вярвам във общата истина,
аз не виждам - през твойте очи.
Зная само, светът, че безмислен е
без любов, свобода... и мечти

https://artnovini365.blogspot.com/2013/10/blog-post_8.html

[Hatshepsut]

Светло

Ухаеше на сладост. И на Лято.
И Слънцето ми каза, че те има.
И в Някоя от следващите дати
ще зная и прекрасното ти име.

И славеят ще грейне (и отново),
ще прати над земята песента си,
а слагайки на портите - подкова
и Господ ще е щедър. А и ясен.

А в утрото разцъфналите Рими,
завели ме до някое пристанище,
ще искат: Да позная самодивата.
А ти ще ме усмихваш и изгаряш.

И аз ще се науча. (Да се вричам).
И нощем да говоря с ветровете…
Събудих се. И знаеш ли, Момиче:
Обичам те. (А този ден е светъл).

[Hatshepsut]

Ти

Ти си Всичко (което съм искал),
Светлината си в края на мрака,
ти си Слънцето, топло и близко
и го зная: Че с Тебе съм Някой.

И си Рай. Просто тук на Земята.
Аромат си. (На пролетно цвете).
Ти си нежният полъх. На Вятър.
Сред Вълшебни слова на поети.

И си всъщност клавиш на пиано.
Но и смях. И надежда. (За утре).
И си Песен на славей, за двама.
Цветове си. (На Лятото). Пъстри.

Но си също И храм. За Сърцето.
И Светът си. (За мене). Момиче.
И се моля. На Бог. (Да е щедър).
Теб да мога, Докрай: Да обичам.

[Hatshepsut]

Аз просто те обичам…

Обичам те, аз просто те обичам.
Днес мога да надвикам Океана.
Да знаят: Че си Моето момиче.
И хиляди Русалки да ме канят.

И слънцето. И даже да се мръщи.
Че мравките отказват на Титана.
Разбрало, че адресът ми е същия.
И ти, че във сърцето ще останеш.

И искам с теб до края да се будя.
Щурци навън от щастие да пеят.
Любов е, казват. Винаги е Чудо.
Но най-блести, когато остарееш.

[Hatshepsut]

Някой

Разказвах на зората, че те има
и гълъбите (те) ще те намерят
(и даже и Декорът да е зимен),
и дяволът в гърди да ме уцели,

аз тихо ще се моля на Сърцето
да чуе (и дано да не пропусне)
и онзи миг - ръцете да са слети,
а после и да каже - да не пускам

и някак си - повярвай ми - се случи
и дъжд валя (и в моята пустиня)
и грейна и животецът ми скучен
и Мислите (и в Него), бяха сини.

И вече знаеш “Колко те обичам”
и колко беше тягостен и мракът.
Сега съм твой завинаги, момиче.
И вече го научих: Че съм Някой.

[Hatshepsut]

Обичам те!

Аз те: Обичам. Обичам. Обичам.
Зная: Че просто си моята Карма,
зная, че с теб ще старея - момиче
и ще са хубави дните ни, вярвам,

нощем в небето ще пише - красиво,
всички звезди ще ни гледат и пеят,
даже в морето - безмълвните риби
в стих ще говорят, а Бог ще немее.

После ще каже: Че аз съм момчето,
всъщност, а ти си прекрасната фея
(Тя): “Да е лъч във очите му светъл”
(Той пък): “Да бъде Завинаги неин”.

[Hatshepsut]

Урок по история...

Някъде в Тъмното пее Балканът.
Пее. И плаче за свидните Рожби.
Знае. (Че още за прошка е рано).
Знае, че тя-Свободата прохожда.

Знае, че няма да зърне. И Ботев.
Нито: Очите. На Дяконът. Левски.
Че се срамува да влезе Доброто.
И че задълго сънят ще е трескав.

И че го няма насилникът злостен
(с крив ятагана), глави да посича.
Пак ще белее на Вярата, мостът.
И ще преминат момче и момиче.

Знае. И хиляди песни, хайдушки.
Тежката участ да бъдеш: Еничар.
Както, че няма за Всекиго-пушка.
И че светът е (ужасно) приличен.

Чувам. И искам да пише. Поетът.
Тъжната Песен дано да разкаже.
С Нея да помним и датите клети.
После България с тебе да пазим.

[Hatshepsut]

Изгнаници в Браила

И робството ще свърши, брате
и птичките ще литнат. (Волни).
И знам: Ще си ковем Съдбата
и Слънце ще блести. Доволно.

И с онзи фес - навън ще идат
и грижите. И в знак ще съмне.
Ще вдигнем. С нови керемиди.
И покрива. (Че днес е гърбав).

Пък в утрините с глас ще пеят
сърцата ни, ще викнат Господ,
той с нас ще седне, ще немее.
Съзирам го. Повярвай просто.

И вместо да сънуваш Пролет
(а в скръб да не роди земята),
Мечтите да са, в Май, тополи
(а немощен да плаче Вятър),

да вдъхнем ярост. На ръцете.
Да гръмне и светът, че могат.
В Безстрашие. (Макар поети).
За Правда да изгарят. В огън.

И стига ни. (Живот ще мине).
Да казват. (И за нас). Когато
са минали (безброй) години:
Заклеха се. На Свободата…


Васил Левски и Христо Ботев - картина на Васил Горанов

[Hatshepsut]

Свобода

И как смирение наричаш,
те да посегнат на... жена,
синът ти да расте еничар,
а ти да преклониш глава?

Сено да ти отмъкнат, още.
И вакло агънце... дръвца,
сънят сред хубавите нощи
и хляб насъщен, съвестта.

Пък мъката ти да се стича,
в животецът ти - почернял,
на чернозем да заприличат
и всъщност да си ти... рая.

Не, няма да приема... отче,
че ще прекършим яростта -
на новия насилник злостен,
сал с всичката ти книжнина.

Че буквите ще се разтворят,
всред аленото - на... кръвта,
на толкова невинни хора,
погубила до днес сганта...

И чаках дълго. Вярвах лош е
денят, султанът им... А страх
ме караше да бъда гостенин.
Да. В собствената ми страна.

Е знаеш вече. Аз да тръгвам.
С гората ще споделям плът.
Две саби ще ми бъдат кръста.
А Господ да прости... грехът.

[Hatshepsut]

Колко си хубава!

Ти си до смайване хубава.
Ти си Рай. Тук на Земята.
Полет. На белите гълъби.
Блясък. На Божие злато.

Песен ефирна на славеи.
Хладен оазис. В пустиня.
Вкус на узряла си ягода.
Къс от небето ни. Синьо.

Ти си неземно създание.
Наниз от чудни мъниста.
Пращат очите послания.
Гали те погледът бистър.

Ти. Водопад. От емоции.
Нежни ръце самодивски.
Дават ти вярна посоката.
Устните сочни са близко.

Слънцето пали косите ти.
Нощем. В гърдите изгаря.
Плаче Луната възпитана.
В смут за лицето ти бяло.

Ти си мечтата на мислите.
Знам. Идеал. За Момиче.
Всички. Неказани. Истини.
Всъщност. И аз те обичам.

[Hatshepsut]

Дъх на Родопи

Ще тръгнеш по една морава,
ще влезеш във една гора.
Родопите са, не забравяй.
Ще си пиян. От красота.

И нежни феи ще те викат
и цвят в ръката ще сбереш.
И после дълго ще е тихо
преди концерта на щурец.

А с рециталите на славей
ще се откриеш пак. Дете.
Ще чуеш за Момчил тогава.
От този мъничък поет.

И с плам сърцето ти ще бие,
ще спре калинка на дланта.
Вода от ручей ще отпиеш.
Наистина вълшебен свят.

А после, запомни, Орфей е.
Ще пее. В миг. Като река.
Ще потече гласът му. Нея.
Ти ще сънуваш. Любовта.

И щом накрая се сбогуваш
и сред сълзите промълвиш.
Не планина. А просто чудо.
Ще ми повярваш. Че е. Ти.

[Hatshepsut]

Жена

Художникът рисуваше. Жена.
И пееше за райските градини.
Тя беше по-красива. И от тях.
Условие, оттатък да премине.

И пращаше в косите ѝ Зефир
и блясък абаносов към очите.
Ръце ѝ снежно бели сътвори,
гърди като богатата Колхида,

след устните ѝ алени не спря,
изящни се възправяха нозете,
а пръстите ѝ нежни като грях,
мечтание, дори и за планети. 

И тъй като бе с четката велик.
Извая. И на бузите трапчинка.
Вълшебството, което сътвори,
билет си бе за Рая. И годинки.

Но тя си беше хорска Дъщеря.
И мъничко и щеше и да падне,
но сложи на лика ѝ малък знак
и Господ, затова не я открадна.

[Hatshepsut]

Телефонна балада

Обади се. Когато е тъжно,
обади се, дори да не свети
и луна. А петлите са първи
и не искаш да чуе сърцето.

Обади се в разгара на лято,
обади ми се в бялата зима,
самотата познава гласа ти
и е влюбена. В твоето име.

Затвори си очите за малко
и ще сетиш на моите взора.
Остави богохулници жалки,
нека просто душата говори.

Нека слънце отново изгрее.
Долината на нашите срещи
не забравя. Че славеи пеят.
И ръцете ни питат се нещо.

Обади се, макар за минута,
ще помоля навън да е тихо
и тогава и мостът ни срутен
ще успее. Зидар да повика.

Ще успее. И няма да бягам.
А под него. Река ще блести.
Обади се. Така ще е драго.
Телефонът написал е стих.

[Hatshepsut]

Илинден

Повярваха на Даме, Гоце, Яне.
(и в сините очи на Свободата),
мнозина не успяваха да станат.
Животът е несигурен. И кратък.

Но никой не поиска да се върне
и пак да го преследва ятаганът.
Че толкова години беше тъмно.
Душиците им стенеха. От рани.

И сториха нечувано геройство.
И птиците се молеха край тях,
луната мила криеше ги свойски,
но Слънцето за жалост не успя.

И колеше врагът им. И накрая
Земята с чиста кръв се напои,
но беше си урок, за да се знае,
пророкът е отчайващо фалшив

и сбъдна се бленуваното чудо.
След няколко измъчени лета...
нелепо ще е българи да губят.
А Господ да не види този грях.

Сега и там е толкова красиво.
Мечтата им от щастие блести.
А твоята усмивка мълчалива
поклонът пред Героите е тих.

[Hatshepsut]

Хайдути

Хайдути бяха. Някои момчета,
а другите мъже. И сякаш луди,
сърцето ги изгаряше-проклето.
Да искат и сами да се погубят.

Да искат да строшат и ятагана,
че дълго и народецът търпеше.
И виждаха. Дълбоките му рани.
А Господ не дочуваше: Къде си.

И губеха из черното му царство
любими. А Съдбата бе робиня.
На техните вериги господарски.
Нали небето трябва да е синьо?

Нали очите трябва да са дивни.
И трябва ли лице да е покрито,
нелепо е, че може да ти кимнат.
Когато в похот гадовете скитат.

И малкото. И него да ти вземат.
Да криеш съкровената си Вяра.
Търпенето е винаги. До време.
А тяхното - отиде си. Повтарям.

А те познаха гняв. И бе Стихия,
растяха им криле като на птици,
в сърцата им, когато ги откриеш,
е спомен. За детенцето. Еничар.

И как, кога и кой, да ги изплаши.
По пътя има кръв, за свободата,
на всичките и планът беше ясен,
за лятото сред българския вятър.

И паднаха. Приятелю. Мнозина.
И пак на двора сядаме на маса.
И зная, че духът ми ще замине,
но цвете и за мене им поднасяй.

[Hatshepsut]

Август

Горещо е. Зората се съблича.
Сияе. Без ефирната си рокля,
красива като гръд е на момиче.
Мечтае си. Небето да е мокро.

А в Утрото. Забързаните хора
намират за насъщния си начин,
навярно и Творецът е доволен,
не иска тази роля. На пазачът.

И портите на Август се отварят.
Посреща те рояк от пеперуди.
И връщаш настроенията стари,
а някои твърдят, че няма чудо.

Каквото се е случило. Цветята
ухаят на безгрижие и младост.
И пеят. Гастролиращи цикади.
За тебе. И е истинска наслада.

И Славеят, досущ като Орфей,
омайва и надвисналите клони.
Естествено не знаеш и къде е,
но мислите за още му се молят.

А устните на Вятъра нашепват,
че тази вечер може и да дойде,
Луната ще целува до последно,
към някъде мечтите ти ще води.

Но ти не бързай, още е жарава,
трапчинките на слънцето лудеят
и този месец твой е, не забравяй.
Приканвай. Есента. Да закъснее…