Страшното лѣто на 1913-та - геноцидътъ на тракийскитѣ българи

[Hatshepsut]

В историята има години, които променят историческата съдба на цели народи. За нас, българите, такава е 1913 година. Това се отнася особено за българите, населяващи Одринска Тракия. Тази изконна българска земя е разделена на две от поречието на Марица. Наляво по течението на реката е Източна Тракия, в която според статистическите данни от началото на ХХ век живеят около 430 000 души българи. Надясно от Марца по Беломорското крайбрежие е Западна Тракия, в която живеят около 207 000 българи. Общо в Одринска Тракия българите са над 630 000 души, или 55 на сто от населението. Според други руски дипломатически източници българите християни и мюсюлмани са 75 на сто от нейното население. Според злощастните решения на Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. Одринска Тракия остава в границите на Османската империя.
Победите на българската армия през Балканската война и превземането на Одринската крепост на 26 март 1913 г. донасят свобода за българите в Одринска Тракия, изстрадана с гробовете на 2556 избити и изклани българи, с руините на 66 села и с 20 000 бежанци след епопеята на Преображенското въстание. Датата на въстанието 19 август 1903 г. става символ на борбата на тракийските българи. 26 март 1913 г. става символ на тяхната свобода, но и символ на победния стремеж на българската държава на юг - към топлите Егейски брегове. Така България придобива ново качество на средиземноморска държава и несъмнено много по-голяма тежест и влияние в Европейския регион. Сключеният на 30 май 1913 г. Лондонски мирен договор е международното признание за свободата на тракийските българи. България получава плодородната Одринска Тракия до линията Мидия - Енос с площ от 42 000 кв. км и над 800 000 души население. Но всичко това е само за месец.
По-късно историците ще нарекат 1913 г. фатална за българския 20-и век. Проекциите на тези събития откриваме и през 21-ви век. През месец юни 1913 г. българските управляващи се оказват лоши политици, проявяват максимализъм на принципа "Сега или никога, всичко или нищо" и вземат решение за война. Голямата заблуда е, че Османската империя ще спазва Лондонския мир и няма да премине границата Мидия - Енос. Даже простите войници казват: "На кого оставяме тази прекрасна земя?" Етническото прочистване на Тракия е планирано от младотурците.
Фаталният 16 юни 1913 г. става повод за подготвената от бившите съюзници война. Но България е злепоставена морално и досега в историографията се счита, че тя е започнала войната. И оттук нататък започват многото въпроси без отговор и досега. Защо настъпват само две от петте армии? Защо на втория ден правителството спира настъплението? Защо Тракия е изоставена заради Македония? Каква е ролята на Русия? В началото на юли Румъния нарушава своя неутралитет, гарантиран с протокол, подписан в Петербург, и напада България, а турската армия и башибозук достигат и преминават границата Мидия - Енос и на 10 юли Енвер паша влиза на камила в Одрин. Войната от Междусъюзническа става Втора балканска. Министър-председателят Стоян Данев тогава изпищява: "Моята политика фалира. Идвайте да спасявате!", и Васил Радославов се обръща към Великите сили да спрат Турция. Но вече е късно. Обезбългаряването на Одринска Тракия - първият геноцид на Балканите, е вече в ход. И днес турската историография премълчава тези събития. Но това не ги прави по-малко истински. Десетилетия български политици и държавници също мълчат, но това не ги прави по-малко страшни.
Османска Турция съгласува своите действия с другите балкански (християнски, славянски) държави. Гюмюрджинската република в Западна Тракия е създадена от местното мюсюлманско население, но свързано с Енвер паша и младотурското правителство.
Има една книжка на професор Любомир Милетич "Разорението на тракийските българи през 1913 г." Често я наричат тракийската библия, която трябва да бъде прочетена от всички българи. Професорът е записал разказите на прокудените българи веднага след тяхното спасение отсам границата. Това е най-страшната Бяла книга, събрала разказите за злодействата на вековния поробител - "тракийският български погром няма себе си равен в новата ни мъченическа история". Турците грабят, убиват, опожаряват. Върху беззащитните българи се нахвърля и гръцкото население, което показва, че е имало предварителен сговор. Първият удар се стоварва върху най-видното по численост и благосъстояние българско село Булгаркьой. На 7 юли мъжете - на брой около 350, са изведени вън от селото и избити. Къщите са запалени и три дни разграбвани от башибозуци и мохаджири. Жените са обезчестени, а избягалите в горите наоколо - седмици преследвани и избивани. Над 1000 деца са отведени в Галиполи, прехвърлени в Мала Азия и предадени в турски семейства. Следват селата в Кешарска и Малгарска околия, Узункюприйско, Одринско, Лозенградско. Турски кавалерист признава: "Имахме заповед първо да грабим и запалваме, а след това да убиваме всички мъже." Керваните с десетки хиляди бежанци се отправят към старата граница.
В средата на юли 1913 г. започва разсипването на българските села на запад от Марица в Димотишко и Софийско. В Каяджик турската войска запалва къщите, а мъжете са изклани край селото. Изцяло са ограбени Голям и Малък Дервент, Окуф, Мерхамли, град Фере. Истинска катастрофа надвисва над българското население в Дедеагачко и Гюмюрджинско, оставено на произвола на съдбата след оттеглянето на войската и официалните власти. Бастисани са от башибозук и помашки отряди големите села Доган Хисар, Дервент, Еникьой, Балъкьой, Съчанли, Манастир... В Дедеагач се събират близо 20 000 българи, но градът е предаден от Гърция на турската войска, която подкарва българите към блатистата делта на река Марица и подготвя разправата с тях. Спасението идва от четите на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, които в сражение при град Фере спират турците и дават възможност на колоната да се отправи към границата. Четниците се сражават за всяка педя отстъпена българска земя. Тогава българите от този край запяват за войводата "Маджарьо льо, наша държаво". Стотици жени и девойки са отвлечени отвъд Марица, други се отделят от колоната и са избити в Долината на смъртта при Армаган баир, хиляди загиват по кървавия път до Ятаджик /днешното Маджарово/ на река Арда или при самото преминаване на реката. Този момент е останал в спомена на оцелелите като "ужаса" заради страшната сеч. Майки хвърлят пеленачета, за да спасят по-големите деца. Водите на малката Маджаровска река потичат кървави. А на север от реката, по високите баири, българската войска стои в очакване на заповед да се намеси. Благодарение на храбрите български войводи и техните четници са спасени повече от 10 000 души.
По същото време са изгорени българските села Еникьой и Габрово, Ксантийско, а населението им - прогонено в България. Заедно със злочестата съдба на българите в заетите от гърци и сърби части на Македония и загубените изконни български земи, с 24 000 жертви в безсмислената Втора балканска война - това са измеренията на първата национална катастрофа. И жалко звучат сега опитите на някои "историци" да ни убеждават, че няма погром и национална катастрофа.
В историята трябва да търсим поуките, а не враждата и омразата. 1913 година тежи и днес върху нас. Това не е само исторически спомен, а действителност. България сега щеше да има съвсем друга политическа и стопанска цена. Трябва да помним този български владетел, който жертва националните интереси заради своята мечта за Византия. През 1918 г. той си тръгва, без сянка на съмнение и заявява: "Българите не ме заслужават." Трябва да помним всичко това в почит към мъртвите.

В-к "Про и Анти"

[Hatshepsut]

1913 г. Клането над българите в Булгаркьой

Разказ за голямото клане над българите в тракийското село Булгаркьой през юли 1913 г. Селото е унищожено и изпепелено. Жителите му избити. Това е трагедия, описана от проф. Любомир Милетич и отразена в спомените на малцината оцелели българи.
През юли 1913 г. кешанското село Булгаркьой става "тракийският Батак".

Любомиръ Милетичъ - Разорението на тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година:

http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/index.html

[Hatshepsut]

Излиза книга със свидетелства за геноцида над българите

https://culture.actualno.com/Izliza-kniga-sys-svidetelstva-za-genocida-nad-bylgarite-news_420713.html#ixzz2Qb3xrsS9

Сто години след Междусъюзническата война излизат наяве зверствата, които българският народ в района на Беломорска Тракия е преживял през 1913 г. Изданието „Лятото на 1913 година“ (ИК „Изток-Запад“) със съставител Георги Илиев съдържа документирани свидетелски показния за събитията на Балканите по време на Междусъюзническата война.

Терминът геноцид (от гръцки: γενο – род, племе и латински: caedo – убивам), въведен за първи път в началото на 30-те години на XX век от полския юрист Рафаел Лемкин,   получава международен правен статус след края на Втората световна война (на 9 декември 1948 г.) с „Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид“. Тя го  дефинира като тежко престъпление против човечеството. В по-широк смисъл геноцидът е: целенасочено и систематично унищожаване (частично или пълно) на дадена национална, етническа, расова или религиозна група посредством тежко физическо или психическо нараняване, убиване, възпрепятстване на възпроизвеждането на членовете на тази група, насилствено отнемане на деца и причиняване на тежки условия за живот, с цел унищожение.

Документирани свидетелски показания за събитията на Балканите през лятото на 1913 г. – Междусъюзническата война, събрани в изданието „Лятото на 1913 година“ със съставител Георги Илиев, доказват, че българското население от стотици села, разположени между Черно море, Мраморно море, Бяло море, Егейско море, Дойранското и Охридското езеро, са били подложени на етническо прочистване и са станали жертва именно на геноцид. Едва месеци след блестящите победи на българската войска по време на Балканската война, донесла освобождението на българите в Тракия и Македония и очертала с Лондонския мирен договор по-обширни граници на държавата от тези с договора от Сан Стефано, България изживява може би най-страшната национална катастрофа в историята си – стотици хиляди българи стават жертви на жесток геноцид през 1913 г. Днес оцелелите след това престъпление неправилно са наричани бежанци или изселници...

„Лятото на 1913 година“ съдържа документи, които показват, че тези хора в действителност са жертви на масово, системно етническо прочистване, продължило дълги години. Книгата с подзаглавие „Документирани свидетелства за геноцида над българите“ цели да направи обществено достояние тази българска трагедия и да докаже чрез всички документирани свидетелски показания за събитията на Балканите от 1913 г., събрани в нея, че българският народ по тези земи е бил подложен на изтребване.

Сто години след Междусъюзническата война излизат наяве зверствата, които българският народ в района на Беломорска Тракия е преживял през 1913 г. Изданието „Лятото на 1913 година“ (ИК „Изток-Запад“) със съставител Георги Илиев съдържа документирани свидетелски показния за събитията на Балканите по време на Междусъюзническата война.

Терминът геноцид (от гръцки: γενο – род, племе и латински: caedo – убивам), въведен за първи път в началото на 30-те години на XX век от полския юрист Рафаел Лемкин,   получава международен правен статус след края на Втората световна война (на 9 декември 1948 г.) с „Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид“. Тя го  дефинира като тежко престъпление против човечеството. В по-широк смисъл геноцидът е: целенасочено и систематично унищожаване (частично или пълно) на дадена национална, етническа, расова или религиозна група посредством тежко физическо или психическо нараняване, убиване, възпрепятстване на възпроизвеждането на членовете на тази група, насилствено отнемане на деца и причиняване на тежки условия за живот, с цел унищожение.

Документирани свидетелски показания за събитията на Балканите през лятото на 1913 г. – Междусъюзническата война, събрани в изданието „Лятото на 1913 година“ със съставител Георги Илиев, доказват, че българското население от стотици села, разположени между Черно море, Мраморно море, Бяло море, Егейско море, Дойранското и Охридското езеро, са били подложени на етническо прочистване и са станали жертва именно на геноцид. Едва месеци след блестящите победи на българската войска по време на Балканската война, донесла освобождението на българите в Тракия и Македония и очертала с Лондонския мирен договор по-обширни граници на държавата от тези с договора от Сан Стефано, България изживява може би най-страшната национална катастрофа в историята си – стотици хиляди българи стават жертви на жесток геноцид през 1913 г. Днес оцелелите след това престъпление неправилно са наричани бежанци или изселници...

„Лятото на 1913 година“ съдържа документи, които показват, че тези хора в действителност са жертви на масово, системно етническо прочистване, продължило дълги години. Книгата с подзаглавие „Документирани свидетелства за геноцида над българите“ цели да направи обществено достояние тази българска трагедия и да докаже чрез всички документирани свидетелски показания за събитията на Балканите от 1913 г., събрани в нея, че българският народ по тези земи е бил подложен на изтребване.

[Hatshepsut]

През 2013 г. се навършват 110 години от героичното Илинденско-Преображенско въстание на българите за освобождение на Македония и Тракия (1903 г.), удавено в кръв от османските власти, и 100 години от зверските кланета (1913 г). над мирното българско население в Одринска и Беломорска Тракия, организирани от Османската империя и извършени от редовната турска войска и башибозук.

1903 г.

- От редовната турска войска е избито пет на сто от мирното българско население в районите на въстанието. Опожарени напълно са 40 села, 8 са унищожени наполовина;

- 20 хиляди бежанци се спасяват на територията на свободна България;

1913 г.

- 2 юли – в село Булгаркьой са избити 1100 жени и деца и 350 мъже;

- 8 юли – в село Енидже е избито цялото население;

- 9 юли – в Одрин са избити 521 българи, преди това бити с железни прътове и сечени с ножове;

-10 юли – всички пленени жители (неизвестен брой) на село Мустафа паша (днес Свиленград) са избити в кланицата за животни. Учителят дядо Въгляров е обезглавен заедно с майката на свещеника Слав; други са били скалпирани и след това обезглавени;

- 11 юли – в село Османли са обезчестени всички жени;

- 13 септ.- в село Деведере 80 души мъже, жени и деца са мъчени, изнасилвани и убивани в продължение на 3-4 дни;

- 23 септ.- в село Арноуткьой са избити 75 души като повечето жени са съсечени, а 13 от децата са били на възраст между 1 и 9 години;

През периода са засвидетелствани и още садистични убийства:

- в село Гьокчебунар 40 души са изгорени живи в читалището, 400 жени и деца са изнасилвани 4-5 дена от редовна войска и башибозук;

- в село Черничево са избити 90 души от 1 до 80-годишна възраст;

- в село Покрован 20 души са избити с щикове, 45 са разстреляни, жените и децата са мъчени в 3 големи къщи. Труповете са запалени в църквата;

- в село Хухла са убити 42 души, църквата е взривена с бомби, селото е изгорено;

- в село Горно Ибриюрен редовна войска убива 52 души, изгаря живи няколко старици и опожарява селото;

- в Дедеагачко и Гюмюрджинско, където живеели 18000 български християни и 5000 българи мохамедани, са извършени страшни кланета и спрямо двете общности от редовната войска, преоблечена като башибозук;

- бежанска колона от 12000 души е изтребена на място, като преди това според свидетелства на очевидци, са вадени очите на живи хора, хвърляни са полуживи хора в кладенци и пр.

- при преминаването на река Арда са застреляни и издавени около 2000 майки с деца;

- в Армаганската долина са избити около 800 души, главно жени и деца.

В Западна Тракия са избити още няколко хиляди българи, главно жени, деца и старци. Опожарени са 22 български села.

Общо 367 000 българи са прокудени от родните си места в Източна и Западна Тракия и няколко десетки хиляди от тях са избити.

[Hatshepsut]

Изгубеното имане на Тракия - Документален филм от поредицата "bTV Репортерите" за турските кланета над българи и откраднатите ни земи

[Hatshepsut]

Геноцидът на българите в Западна Тракия

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=90456II

Навършиха се 100 години от първия геноцид в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913 г. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Събитията от онези времена пред otbrana.com анализира д-р Петър Ненков.
По време на трагичните събития през 1913 г. Западна Тракия е най-голямата мъченица. Тя е подложена на разорение и изтребление от три действащи  сили: организираните башибозушки отряди; гюмюрджинските автономисти и редовната турска войска. Към тези сили трябва да прибавим и мълчаливото съдействие на гръцкото население и гръцката армия. Походът на турските сили на запад от Марица, става по цялото течение на реката от Дедеагач до Свиленград. Те най-напред навлизат в района на Димотика и Софлу. В двата града българските семейства са малко, повечето живеят по околните села. Турците ги нападат с дивашка злоба. След 20 юли подлагат населението на истински погром.
Най-много пострадват селата Башклисе, Малък и Голям Дервент, Каяджик, Мерхамлъ, Янурен и Кутруджа. Тук не само е избита голяма част от населението, но и самите села са опожарени напълно. В село Каяджик с население от 1900 жители, са затворени в една от църквите 39 човека и всичките са изклани с брадви. Младите жени до една са зверски изнасилени. Общо избитите са 56 човека. Селото е запалено и изгорено. Същата съдба последва селата Янурен и Кутруджа.

В Кутруджа в селското кафене са натъпкани 27 души и са избити. Всички момичета над 10-годишна възраст са обезчестени. От този район по-специално внимание заслужават селата Малък и Голям Дервент, защото те се защитават седмици наред, с голямо себеотрицание и храброст. В Малък Дервент са избити над 30 човека. Селото е ограбено  и изгорено. Населението бяга към селата Голям Дервент, Съчанли и Доганхисар. Село Голям Дервент, подпомогнато от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов, се защитава дълго и пада чак в средата на август. Превзето е с помощта на двехилядна турска войска, въоръжена с картечници и оръдия. Избити са много българи, а селото изгорено.

Турците настъпват и в района на Дедеагач и Гюмюрджина. Трагедията на българите от селата Съчанли, Доганхисар и Манастир е покъртителна. С превземането на тези три села турците слагат край на съпротивата на българите в земите на Западна Тракия. Най-напред е нападнато Манастир. Това става на 22 август. Турците обграждат селото. Манастирци се защитават геройски. На помощ им идват 60 жители на село Съчанли и заедно отблъскват турците, които дават много жертви. Победата повдига духа на  манастирци. Осъзнавайки, че в следващите дни трудно ще се защитават сами, много манастирци се преместват в Съчанли. След няколко дни турците, вече с помощта и на гюмюрджинските автономни власти, превземат Манастир и го запалват. Загиват около 250 души. Населението бяга в горите и към Съчанли и Доганхисар. Съчанли е едно от най-големите български села в Западна Тракия. По думите на проф. Л. Милетич то е с 480 къщи и 2200 жители.  Селището е разположено високо в планината, върху най-южните склонове на Родопите.
Съчанлийци на общо събрание на 10 юли решават да не напускат селото и да се самоотбраняват. Съставен е комитет, които да ръководи отбраната. То е опасано на 5 километра отвън от 10 отбранителни пункта с по 10-15 бойци в тях. Въоръжени добре, съветвани умело от войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, съчанлийци, след разгрома на Манастир, отблъскват десетки опити на турския башибозук да превземе селото. От Гюмюрджина автономното правителство изпраща на два пъти делегация с предложение селото да се предаде, на което кметът Димитър Стаматов отговаря: „Ще измрем до един, но не се предаваме”. Местните българи нарекли Съчанли „Малката България”. Селото на 4 срещу 5 септември е нападнато не само от башибозук, но и от редовна турска войска с картечници и планински оръдия. Отбраната е разкъсана, селото е подпалено, а жертвите са повече от 300 души. Населението бяга към село Доганхисар.

То е родно място на легендарния капитан Петко войвода и последната крепост, в която тракийските българи от околните села търсят спасение. На 29 юли в селото пристига войводата Димитър Маджаров, събира общинското ръководство и старейшините и заявява: „В момента ние не сме поданици нито на султана, нито на цар Фердинанд – оставени сме на произвола на съдбата. Предлагам село Доганхисар заедно със селата, които влизат в състава на общината, да обявим за самостоятелна държава, която ще наречем „Република Доганхисар”. Доганхисар дава подслон и организират изхранването на бягащото население от разорените вече села. Тук се събират близо 7000 души. След разгрома на Манастир и Съчанли, идва ред и на Доганхисар. Селото е нападнато на 9 септември. Боят трае 6 часа, но силите са неравни. Нахлулите в селото турци съсичат с ятаганите когото срещнат по улиците и подпалват къщите. Китното село е опожарено и разграбено.
В Дедеагач се събира голям брой прокудени от родните им огнища бежанци от всички околни български села. Обезумели от ужас, те оставят след себе си изгорени къщи и непогребани  близки  и търсят спасение от турските безчинства в западните консули, които обещават да ти спасят.  Когато се убеждават обаче, че турските власти имат грозното намерение да унищожат българите,  консулите оттеглят гаранцията си за спасението им. На 23 септември турците влизат  в Дедеагач и подкарват с бой и ругатни народа към Фере. Нещастните бежанци тръгват с многобройната си челяд и добитък, под ударите на озверелите башибозуци. Тия, които от умора изостават, безмилостно са убивани с ятагани и приклади на пушките.

„Когато на 23 септември турците подбраха народа с бой – разказва очевидецът Мавер Калоянов – се вдигна  та­къв сърцераздирателен вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери. Целият град стана на крак! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче…” Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров разбират за пъкления план на турците и без да се колебаят,  вземат единствено вярното  решение – да му се притекат на помощ с четите си. На един километър преди Фере, те нападат башибозука. В завързалата се престрелка  е убит ко­мандирът на турците и те се разбягват панически. Докато трае боят, народът се насочва  към планината, оставяйки всичко, що не може да се носи на ръце. Най-жестоко пострадват селяните в края на колоната, които не се решават веднага да хукнат към планината.
Те са избити от башибозука поголовно. От Фере до границата с България – река Арда, бежанците  непрекъснато са преследвани от турски потери, озверели от факта, че са изтървали плячката си. Част от кервана, наброяваща към 800 души,  неволно се  отклонява от колоната и достига до долината Армаган. Измъчени и гладни, на 25 септември нещастниците сядат да си починат и точно тогава са нападнати от 200 турски войници. Настава жестока сеч. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени. Жестокостите, които могат да се родят само в болни и извратени мозъци –  са неописуеми. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише: „Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше достатъчно, за да се установи без всякакво съмнение, че тук наистина е имало човешка касапница!”

Същата кървава трагедия се разиграва и в местността Илиева нива, където са избити от турците над двеста невръстни деца. Преминаването на колоната през река Арда под обстрела на турците е свързано с много ужасни перипетии. Вследствие на оскотяващия страх, много невръстни деца и пеленачета са захвърлени от техните майки. Бреговете на граничната река са задръстени от труповете на убитите и удавените. Водата потича кървавочервена от пролятата кръв.  Атмосферата е покъртителна. Четите поддържат огъня през целия ден и през цялата нощ, за да дадат възможност на изплашеното население  да се съвземе  и да премине реката.  През този кошмарен ден са убити 100 души, а ранените са 300 души. На другия ден идва известие, че до 3000 души български бежанци, повече от които жени, са докарани от турците в с. Адачалъ, до Арда, където са подложени на брутални изнасилвания. При Руси Славов идват бежанци и му разказват покъртителната история. Момчетата от четата се разплакват и пожелават единодушно да се притекат на помощ на нещастните хора. Те заявяват на войводата, че не могат да търпят на три километра от българска­та граница да се обезчестяват и убиват хиляди българки. Тога­ва четата, разделена на три части, преминава Арда, заобикаля турското село и от три страни открива огън. Турците се разбягват и оставят жените на мира.
На 4 октомври 1913 г. приключва кървавият път на тракийски бежанци, които изминават 150 км., за да се спасят от зверствата на турците.

[Hatshepsut]

Бежанци или изселници?

По повод изказването на Сергей Станишев на 3-ти ноември 2006г в народното събрание по повод въпрос на Станислав Станилов и Тодор Батилов:

 „... но първо бих искал да внеса уточнение в използваната от всички нас терминология. За Българската страна, Българите напуснали Източна Тракия и Мала Азия в периода след 1912 г. са бежанци, а не изселници, както Вие ги наричате в началото на Вашия въпрос.  Това терминологично уточнение е от съществено значение за цялстното развитие на въпроса и юридическата възможност да бъде търсена финансова компенсация на техните имоти ...”,

Г-жа Папани Козарова пише забележка: Необходими са уточнения и по цитиранатапо-горе част от отговора:

1. Бежанците, дошли от Турция в България са бежанци не само за Българската страна, но и за международните институции.

2. Факта, че Българите са бежанци е юридическа възможност не само за финансова компенсация на техните имоти, а и за други претенции, включително за изброените в чл. „Г” на Ангорския протокол от 1925 г., регламентиращи права: завръщане на бежанците; връщане на имотите им; изплащане на пропуснатите ползи от приходи и наеми.”

Относно термините „бежанци” или „изселници” са Българите от Турция, искам да поясня че има няколко вълни на обезбългаряване на Одринска и Константинополска области в Турция:

Първото изселване след възстановяването на Българската държавност се дължи на прилагането на несправедливите решения на Берлинския конгрес за прекрояване на справедливия Сан-стефански мирен договор, очертал етническите контурите на България.

За целта могат да се приложат много примери, но ще се спра на цитат от биографичната книга на Симеон Лазаров - "Ениджия, една България останала в миналото”, издадена от фондация Баш Клисе - Свиленград, 2002 г., 302 стр.

Но преди цитата искам да вмъкна следните запитвания:

Кога Българските политици и кои от тях ще проявят честта да потърсят отговорност от своите колеги от Европейския съюз за предизвикването на Българския генцид с налагането на несправедливите решения на Берлинския конгрес (1878 г.), Ньойският догвор (1922 г.) и прекрояването на границите след Втората световна война в ущърб на България?

До кога ще позволяват да се повтарят опитите за заличаване на Българската народност?
„ОТНОВО ПОД ТУРСКО РОБСТВО"
Масово изселване на източните тракийци в България

Когато изчезнала и последната надежда за присъединяване на трите каази към новосъздадената Българска държава, местното население било изправено пред новагрозяща опасност. При мисълта, че ще остане отново под турско робство, то било обхванато от смъртния грях за собственото си оцеляване. Всички били убедени, че вековният потисник, озлобен от военното си поражение, ще поиска да си отмъсти, като подложи мирното население на жестоко преследване. И ако това население се бе ръководило само от своето чувство на омраза към поробителя, от страха за собственото си съществуване и от близките спомени за проклетия робски живот, то без колебание би взело решение да се изсели масово на север и никога да не мисли за връщане, въпреки неизвестността на скитническия живот в далечни и непознати земи. Възпирали са го страстна привързаност към родната земя, в която от векове насам бе проникнало с мирен труд.
стр. 176
Кланетата след и по време на Илинденско-Преображенското въстание

Само в източна Тракия 68 селища са опожарени до основи. Освен десетките хиляди избити Българи, 20 000 етнически Българи от Източна Тракия се били принудени да търсят спасение като се преселят да живеят в България. Само в Одринска област 2565 от жертвите са невинни жени, старци и деца.
ПОЛОЖЕНИЕТО В ИЗОСТАВЕНА ЕНИДЖИЯ ПО ВРЕМЕ НА ВЪСТАНИЕТО

„....През нощта на 18 срещу 19 август, след заминаване на въстаниците към Странджа планина в Ениджия останали само жените, децата и старите хора. В тази тревожна нощ селяните се събрали по няколко семейства в една от по-големите къщи и не мигнали от страх, че може всеки момент да бъдат нападнати и избити от турски башибозук.

Въоръжени башибозушки групи действително били забелязани през тая нощ в Ениджийското землище, но те не се решили да нападнат селото, опасявайки се от въоръжена съпротива. Една такава въоръжена група от с. Коюнгяур, на връщане за селото си през местността „Карачалъка”, отвлякла трима ениджийски овчари и ги убила по пътя, след като дълго време ги измъчвала.” Убитите са : Димитър Коконов, Никола Георгиев Кушелиев и Костадин Казваков, последните двама – младоженци.

На 19 август 1903 година, късно през ношта, в селото пристигнала турска войскова част от 150 войника и двама офицери. Всички помислили, че селото ще бъде ударено и населението подложено на сеч. За щастие войската не посегнала на никого. Разквартирували я в хана на дядо Иван Узунов, както и в селския хан. Офицерите обяснили по-късно, че били изпратени да пазят населението от нападения на башибозука. Хората се успокоили и постепенно се отдали на своя мирен труд. ...”
стр 201

 През периода 1904-1911 година Българското население в Турция е подложено на постоянен физически, икономически и психически терор. Безпричинните убийства, изнасилвания, грабежи и кланета продължават да бъдат ежедневие. Част от документите за тези деяния са отразени в книгата на Стоян Райчевски - "Геноцида над Българите през двадесети век" - издадена от Български бестселър, 2005 г., стр. 107

И все пак след 5-вековно клане, подтисничество и заплащане на кървав данък по турски документи и обстойни проучвания на място, етническата карта на северо-западна Турция е изглеждала по следният начин:


РЕОКУПАЦИЯТА НА ИЗТОЧНА ТРАКИЯ ОТ ТУРЦИТЕ

„Беше месец юли 1912 г. – време за жетва, но поради опасностите и неизвестността никой от селяните не беше излязъл на работа в полето. Така че турската обсада завари всички в селото, с изключение на няколко души пастири.


Командирът на полка с щаба си се настани в най-голямата къща. Последва заповед-предупреждение: никой да не прави опит да напуска селото, защото ще се стреля. Определиха пункт кой каквото оръжие има да го отнесе и предаде, а всички мъже трябваше да се явят на друго място. Вече казах, че селото се намираше на керванския път, който свързва Черно и Бяло море и затова имаше старинен хан – керван-сарай. Тоя хан имаше грамаден обор за нощуване на керванджийския добитък. Всички мъже в селото, повече от 200 души, бяха откарани и затворени в тоя обор. Започват бой, най-различни мъчения и малтретиране. Бият, измъчват, без да кажат нищо. Най-после при затворниците влязъл някакъв старши офицер и те го попитали защо става всичко това, какво искат от тях. Офицерът не знаел какво да отговори. Това продължи десет петнадесет дни, докато най-после завързали затворниците двама по двама и под конвой ги откарали в затвора на околийския център Бунар хисар. Обсадата беше вдигната, но преди това цялата жива стока беше ограбена. Това бяха 30 хиляди глави дребен рогат добитък – овце и кози и около 2 хиляди глави едър добитък – говеда, биволи, коне, разплоден и работен добитък. Ограбена беше и покъщнината на почти цялото село. По време на обсадата жените и децата се събраха в къщите, които бяха в близост до тази на командира на полка, така че ако ги нападнат и те започнат да викат той да може да ги чуе ...

„В селото ни (Урум Бегли) пристигна турски жандармерийски отряд и командирът му съобщи: ”Пригответе се днес да напуснете селото на път за България; част от отряда ще ви придружи до границата, за да не бъдете ограбени и избити по пътя; заповедта е да заминете днес, но аз на своя отговорност решавам това да стане утре”.

Всеки може да се представи какво стана!!! Моят дядо Войник ме извика да го придружа в полето, за да обиколи и се прости със земята, която той и неговото семейство бяха обработвали цели 80 години. Отидохме в местността Ири борун, където бяха главно земята на нашето семейство, кошарите за овцете и т. н. Дядо обиколи цялото землище, рови земята и рида като дете. Най-после грахна от умора и седнахме под сянката на стария дъб. Тогава той ми разказа кога и как е създал тоя имот ...”
Из стр. 264 на Симеон Лазаров, „Ениджия, една България останала в миналото”, издадена от фондация Баш Клисе-Свиленград, 2002 г., стр. 302

Прехвърляйки войските на Македонския фронт, Българското военно командване оголи новата ни граница с Турция – Мидия-Енос. То бе оставило тук само една опълченска дружина да пази границата, когато Турция беше прегрупирала цялата си армия и я държеше на крак в пълна бойна готовност, в очакване на благоприятен момент за настъпление.

Познавайки добре вълчия морал на турската власт, Българското население беше убедено , че турците не ще зачетат договора за мир в Лондон, а ще преминат незащитената граница. Новите слухове, пристигащи от границата, засилваха тези опасения и положението ставаше все по-тревожно.

„Турците преминали вече границата Мидия - Енос и настъпвали на север”, „Опълченците, оставени да пазят границата, се разбягали, много от тях се предали в плен”, „Бягало на север цялото Българско население от крайграничните села”  - тези слухове създадоха една особено натегната атмосфера. Хората се събираха на групи и разгорещено приказваха, коментираха, спореха ... поставяше се вече въпросът населението да се изсели в България с покъщнината и добитъка си, но това да започне веднага. Но липсваше единодушие. Селяните се разпределиха на две групи. По-бедните поддържаха напълно предложението за изселване, но чорбаджийте и много селяни от средна ръка бяха на противоположно мнение. Те настояваха никой да не напуща селото и се опитваха да омаловажат проникналите слухове като преувеличени, рожба на нашия робски страх от турците. Някои пък открито агитираха селото да не се вдига, даже и при положение, че турците се върнат. „Както сме живели досега с тях цели 500 години, така ще живеем и в бъдеще” – увещаваха те.

Реши се да се изпратят няколко души с коне далеч на юг към Ергене и границата, за да проверят какво е истинското положение ...
стр. 264-265
Каваклия се изселва

Започнаха да пристигат и първите бежанци откъм границата отначало поединично, а след това и групово – с колите си, натоварени с покъщнина. Те наистина не били видели турски войници, но упорито твърдяха, че границата е премината на много места. Една част от тях бяха разколебани от нашите хора и останаха в селото да споделят по-късно неговата участ.

Напрежението и паниката се засилиха особено много, когато от изток, по посока на дервентските възвишения се зададе дългият и многоброен керван на каваклийци, които напуснали масово селото и заедно с покъщнината и добитъка с голяма бързина се придвижваха на север към България.

Село Каваклия беше съседно на Ениджия, чисто Българско село с около 400 къщи, разположено на ж. п. линия Лозенград – Цариград и отстоеше на два часа път от нашето село.

Бягството на каваклийци беше тревожен сигнал и за нас, ениджийци. Нямаше време за никакво колебание и изчакване. Трябваше да последваме техния пример и то незабавно, защото закъснеем ли, рискувахме да бъдем настигнати по пътя от турците, ограбени и избити.

И без да разсъждават, хората започнаха да стягат колите си, товареха покъщнина, впрягаха и потегляха по средната улица на селото на север. Селската милиция и някои от чорбаджиите полагаха големи усилия да разубедят селяните да се завърнат, да не се делят от мнозинството, да не развалят хубавото ни село ... Нека да почакаме още малко да се завърнат нашите хора, които изпратихме към границата. Ако ще бягаме, да бягаме всички заедно ... Тази настойчивост, която някъде се придружаваше и с открита заплаха, оказа нужното въздействие. Множеството от селяните бяха разколебани, връщаха обратно натоварените коли и се прибираха отново по домовете. Други пък бяха спрели натоварените коли на улицата, очаквайки с нетърпение завръщането на селските пратеници от границата. Но въпреки всички агитации, увещания и заплахи, една група от 30-40 семейства беше успяла да се измъкне от селото с колите, покъщнината и добитъка си и се движеше бързо на север по пътя за Коюндере. Тя беше настигната от група селяни на коне, начело със свещенник Стоян поп Андреев и върната обратно в Ениджия.

Керванът на Каваклия се беше придвижил вече към старата Българска граница. Едва следващата вечер, след бягството на каваклийци, се завърнаха в селото пратениците-разузнавачи от границата Мидия-Енос. Впрочем, докъде точно бяха ходили и какво бяха видели, никой не знаеше. На селяните те казаха, че никакви турци не са видели, че населението край границата си гледало работата и не мислело да бяга.

Общо беше убеждението, че това е лъжа, че нашите пратеници не бяха посмели да отидат далеч, надолу към границата, а са се въртели из южната част на селската мерия, до най-близките две села Докузюк и Карахалил, чието население действително не беше напущало домовете си.

В настъпилата нощ никой вече не се решаваше да бяга с кола, защото беше твърде късно и по пътя можеше да бъде настигнат от турската кавалерия.

Само една малка част млади хора напусна селото през тази последна нощ и под воеводството на преображенеца Стоян Костов Бурджията премина старата граница с България.

Така ениджийци бяха измамени от своите първенци и чорбаджии, с цел да останат в селото си, да дочакат връщането на турската войска, която им носеше ново робство, неволи и страдания.
КАК ТУРСКАТА АРМИЯ ПРЕМИНА ГРАНИЦАТА МИДИЯ – ЕНОС И НАХЛУ В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ

Преди да направим нашето изложение за пристигането на турската войска в Ениджия и за новия окупационен режим, който тя бе наложила на населението, ще предадем разказа на Български граничен офицер за началото на турското настъпление в Източна Тракия.

„До последния ден – казва той - ние бяхме в добри отношения с турците. Заедно ходехме по цялата граница Мидия – Енос и те се показваха много внимателни към нас. Често пъти дори ни услужваха за спане и с храна. Не повдигаха никакъв спор относно разграничението.

„Ето новата граница – ми казваше винаги любезно турският комендант – отсам е наше, а оттатък ваше, нека се настаним всеки у дома си.” Обаче щом видях, че вместо да изпратят няколко дружини за заемане на новата граница, те изпратиха всичките си полкове кавалерия, последвани от цялата си артилерия, аз разбрах какво ни очаква. Но какво можеше да се направи, когато всички наши  войски бяха пренесени в Македония?

Поставих една тънка редица постове по цялото протежение на границата и дадох заповед да се избягват всяко предизвикателство и всяка схватка.

Една сутрин ми донесоха, че няколко турски полка са преминали границата през нощта. Веднага предявих моя протест в близкия турски пост, но оттам ми отговориха: „Не знаем нищо за това, което ни казвате, вероятно има недоразумение, понеже новата граница не е още добре очертана, ние ще уредим въпроса ...”

Веднага докладвах всичко в София, но току-що изпратил доклада, донесоха ми, че цели пет полка неприятелска конница преминала границата на много места и че самият турски комендант, начело на войската, се насочил към първата железопътна станция, където се намирах и аз. Най-после турците бяхя хвърлили жребия.

Отидох да посрещна турците и непоколебимо запитах командира какво значи всичко това. Той ми отговори студено: „ Получих заповед от Цариград да премина границата с войската си. Имате ли нещо да кажете?” Енергично протестирах в името на Българското правителство и му обърнах внимание върху голямата отговорност, която турците вземат пред Великите сили, подписали Лондонския мирен договор и граница за изпълнението му. „Колкото до отговорността, ще я носят тези, които ми дадоха заповедта – ми отвърна турският офицер. – Но аз Ви давам един час време, за да решите дали да се предадете или да отстъпите с бой. След този срок ще тръгна напред.”

Отидох да телеграфирам в София. Отговори ми се: „Хвърлете във въздуха погребите!” Отговорих им: „ Всички са в ръцете на неприятеля. Буквално съм обграден. ” Заповядаха ми да се оттегля без бой. Аз изпълних заповедта.”
Бонев, Ив. Прогонването на Българите от Източна Тракия – „Тракия”,
№ 438, 11 юни 1931 г.
ОСМИ ЮЛИ (стар стил) 1913 година
Турската кавалерия и пехота навлизат в Ениджия

Ениджийци бяха прекарали предишната нощ, без да мигнат, в най-тревожни мисли и мрачни предчувствия. Те бяха изоставили всякакава полска работа. Жътвата не беше довършена, нивите презрели, но никой в този момент не мислеше за това. Всички се бяха прибрали в селото, излизаха на улиците и разговаряха по най-злободневния въпрос – предстоящото пристигане на турците.

На говедари, биволари, телчари и овчари бяха поръчали да не откарват добитъка надалеч, а да го въртят наблизо около селото и до корията. Това бе предохранителна мярка – ако видят опасност, веднага да го приберат в село.

Тоя ден отрано сълнцето особено силно прижуряше. Атмосферата беше натегната и нажежена. Злокобна тишина цареше наоколо. Изведнъж в селото се разнесе страшната вест: „Турците идат” .

Няколко от овчарчетата и говедарите, които пасели стадата си и добитъка край селската кория, забелязали отдалеч идващата от юг турска кавалерия и в панически страх изоставили стадата и добитъка и побягнали към селото. Хората наизлязоха от къщите си и от улиците плахо се взераха към югоизток, по посока на Докузюк, Бабаескийско, откъдето се очертаваше да се появят турците.

Между хана на Иван Узунов и моста на селската река седем души Български конници сновяха тревожно, с погледи, насочени към отсрещния бряг на реката, в очакване на неприятелската конница.

В този момент, вдигайки облаци прах, по песъкливия път се зададоха челните редици на турската кавалерия. Щом забелязаха групата Български конници, препуснаха през засъхналото корито на реката към селото. Нашите конници, които наблюдаваха всичко това, извърнаха веднага конете назад и се понесоха в галоп към Одринското шосе. Извиха надясно и като изкачиха височината, отстъпиха към Селиолу, преследвани от турците.

Напущайки селото, Българските конници бяха  изпратени със свити сърца от селяните, струпали се от двете страни на шосето.

„До скоро виждане, братя Българи!” – можаха да им кажат бързо отдалечаващите се Български конници. Тези момчета може би бяха искрени, вярваха в Българската правда и скорошното им завръщане ... Техните думи останаха дълбоко в сърцата на тези нещастни хора, с някава сладка надежда, която по-късно изчезна завинаги.

След като влязоха в селото, турците незабавно пристъпиха към изпълнение на своите окупаторски нареждания и предпазни мерки – пуснаха из улиците на селото патрулни двойки, които не позволяваха на никого да излиза навън.

Трябва да отбележим и това, че селските първенци, начело със свещеника Стоян поп Андреев, се представиха на турските офицери, като ги срещнаха с Българското „Добре дошли”..., но били приети много студено. Все пак турските офицери се възползвали от случая и поискали да им се предаде всичкия домашен добитък и то незабавно. Лесно беше да се изпълни в срок това нареждане на турските военни, тъй като всичкия добитък се намираше около селото и реката.
Стр 269
Как бяхме прогонени от турците - 22 септември (стар стил) 1913

Както винаги и този ден ениджийци бяха станали рано, за да привършат някои изостанали работи по харманите. Наистина, те бяха вече овършали и прибрали зърното в хамбарите, но както се казва, земеделската работа няма свършване. Още не бяха прибрани царевиците и сусама, а освен това трябваше да се нахранят свинете и останалия неограбен домашен добитък. Като добри земеделски стопани селяните бяха започнали да мислят, че наближава и времето на есенната сеитба.

И ... изведнъж като гръм от ясно небе из селото се разнесе зловещата новина, че от турското военно командване била получена заповед ениджийци да бъдат изселени. Но къде била получена заповедта никой не знаеше. Заповедта се разгласяваше от селския глашатай, който се спираше на всеки площад и кръстопът и на висок глас я произнасяше дума по дума. Те гласеше приблизително така: В продължение на един час и половина всеки домакин се задължава да натовари на кола, каруца или товарен добитък, каквото може от покъщнината си, хранителни продукти и други вещи, да напусне къщата и потегли с членовете на семейството си към северния край на селото по пътя за Коюндере.

Цялото село бе обхванато от неописуема паника. Плачеха жени и деца, стари баби кършеха ръце в отчаяние. Мълчаливи и мрачни, мъжете стягаха колите, седлаеха магаретата ...

Могат ли да бъдат окачествени като „бежанци” или „изселници” ЖЕРТВИТЕ НА ЗАПОВЯДАНИЯ ОТ ЦАРИГРАД ГЕНОЦИД НАД БЪЛГАРИТЕ?

[Hatshepsut]

1913г. Тракийските бежанци. Кланетата при Фере, Армаган и Ятаджик

[Hatshepsut]

Разорението на тракийските българи – първият геноцид на XX век

https://bulgarianhistory.org/trakiiskite-bulgari-genocid/

„По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“

Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ Отдавна тракийският геноцид е признат за първия в историята на XX век. Той бележи началото на един феномен, който в следващите десетилетия ще се превърне в най-големия световен проблем, причините за които и до днес са неясни.

През 1913 година в селото Булгаркьой (населено с българи) няма нито една турска къща. Населяват го около 2000 души, българи, чието единствено желание е домът им да бъде на българска земя. Населението живее богато и щастливо до 2 юли, когато в селото влизат 120 турски кавалеристи. Те събират оръжието и реквизирания дребен и едър рогат добитък, приблизително около 25 000-30 000 глави, и задължават селяните да изхранват войниците в продължение на пет дни.

На 7 юли турският началник заповядва в края на селото, край Байдановия мост, да се събере цялото мъжко население, за да им държи реч. Явяват се около 350 мъже. Но вместо реч е дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората са покосени. Само 8 души успяват да се спасят, а жените и децата с писъци напускат от селото. Всички застигнати са обезчестявани и убивани. В следващите два дни цялото село е унищожено. Останали са живи около 900 души, от които само 60 мъже. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така „българското село” (Булгаркьой) е обезбългарено и заличено.

Бежанци от Тракия

Унищожаването на български селища продължава с настъпването на турската войска в Дедеагач (Александруполис) на 19 септември 1913 година. Още с влизането в града башибозукът предупреждава българското население да напусне града и да се отправи към България. Четири дни по-късно той започва да бие и убива народа в посока към Марица и Фере (Трапезница). Очевидецът Мавер Калоянов казва за събитието следното:

КОГАТО НА 23 СЕПТЕМВРИ ТУРЦИТЕ  ПОДБРАХА НАРОДА С БОЙ СЕ ВДИГНА  ТА­КЪВ СЪРЦЕРАЗДИРАТЕЛЕН ВИК НА МНОГОХИЛЯДНИЯ НАРОД, ЧЕ ЦЯЛ ДЕДЕАГАЧ ПОТРЕПЕРИ. ЦЕЛИЯТ ГРАД СТАНА НА КРАК! КАМЪК ДА БЕШЕ ЧОВЕК, НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ ПРОПЛАЧЕ…

Мълвата за това кръвопролитие достига бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си и са готови да се бият с многобройната турска армия. Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден близо до гр. Фере. На един километър преди селището те  нападат башибозука.

Докато трае боят, местното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не е може да се носи на ръце. В сражението загиват много мъже и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите, падналите турци са по-многобройни. В престрелката е убит и ко­мандирът им, след което те се разбягват панически. Истинска трагедия обаче сполетява бежанския поток. Войводите дават указание той да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част обаче в голямата паника се отклонява към Марица. Избитите са стотици. Жените, заедно със своите невръстни деца, се хвърлят в мътните води на реката, които потичат в алено червен цвят.

Войводата Димитър Маджаров пред останките двама свои бойни другари

От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към високите родопски хребети. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, отчаяните българи спират за почивка в Армаганската долина на 25 септември. Там те са нападнати от 200 войници, които са на път да подпалят неунищожените все още български села в околността. Започва истинска сеч. Насядалото население се разбягва, но стотици старци, жени и деца попадат под кървавия ятаган. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише:

ТОВА, КОЕТО СЛЕД 9 МЕСЕЦА ЗАВАРИХМЕ В АРМАГАН БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА СЕ УСТАНОВИ БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ, ЧЕ ТУК НАИСТИНА Е ИМАЛО ЧОВЕШКА КАСАПНИЦА!

В народната памет мястото остава с названието „долината на смъртта”. Събралият се народ на поляните Курбалак след клането в Армаганската долина се разделя на три основни групи. Първата, съставена от 42 жени и деца, се втурва да бяга наляво в посока Арда. Видимо те са пленени от фанатици турци и помаци. Държани са скрити по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези беззащитни същества толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва близо до Крумовград. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари.

Втората група е заловена от турските войници и е водена от село на село. Накрая е захвърлена в Ивайловград, след като е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ.

Третата основна група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни между Крумовград и Ивайловград стига до Илиева нива. Там жестоко са избити над 200 пеленачета и техните майки. Спасилите се по чудо продължават пътя в мъки и стигат до брега на река Арда, където днес е град Маджарово, а тогава се е намирала границата между България и Турция, която за тях е била границата на спасението. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Но те непрекъснато са преследвани от животински озверилите турци. Непрекъснати са сраженията. Тежкият балкански път по барчини и падини става непосилен особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят много деца – плачещи и беззащитни.

Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук пред прага на България злощастният план на Турция не спира до разоряване и унижение на тракийските българи. Турците устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започва кървава битка между многобройния освирепял враг и малобройните български четници. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват много жени и деца. Бреговете са покрити с  трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в ален цвят. Тръгналите от бреговете на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души.

Мемориал „Илиева нива“

Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като един болезнен спомен, символ на жертвата в името на желанието за завръщане в пределите на Родината. Днес за този ужасяващ епизод от родното минало ни напомня мемориалът „Илиева нива”, издигнат в памет на тези 40 000 българи, на изравнените със земята села и най-вече на невинните деца, които не са получили шанса да се завърнат в пределите на България.

Материалът е написан по изследванията, поместени в „Погромът на тракийските българи през 1913 година – разорение и изтребление“ на проф. д-р Делчо Порязов и „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ на проф. д-р Любомир Милетич.