Икономиката въ Царство България

[Hatshepsut]

Икономиката в Царство България


София - ул. Търговска и бул. Дондуков през 30-те години на ХХ век.
Оцветена фотография Back In Color

Повод за тази статия са две реклами в ямболския вестник „Тунджа” от 1933 г. представени в публикация на Държавен архив – Ямбол. Първата реклама от 19.03.1933 г. е на един от централните ямболски ресторанти „Стара Америка” със собственици Иван и Илия Хаджикирови, бил е на мястото на днешния хотел „Диана палас” срещу НТС, а втората реклама е от 30.04.1933 г. на питиепродавница и гостилница „Златна рибка”.
През 1933 година приключва Световната стопанска криза от 1929-1933 г. /т.н. Голяма депресия/ и са изминали 15 години от Първата световна война.

 

В България, като една аграрна страна, се предлага в изобилие земеделска и животинска продукция. В интернет пространството трудно се намират статистически данни за стандарта на живот по онова време, какви са били заплатите, какви са били цените през 30-те години на миналия век.
В рекламата на ресторант „Стара Америка” от 1933г. четем следните цени на предлаганите ястия и напитки:
Агнешко – мешено – 10 лв, бъбрек – 2лв, пържола – 2лв, дробчета – 1лв, сърца – 1лв, далачета – 1лв, момици – 1 лв. шишчета – 2 лв, ядки – 1лв, кебапчета – 1лв.
Гелешки – кебапчета – 0.50 лв, пържола – 4 лв, кюфтенца – 1 лв, филе – 6 лв.
Свински – карначета – 1 лв, пържола – 5 лв, филе – 5 лв.
Говежди – пържоли – 5 лв, филе – 6 лв, нервозни кюфтета – 1 лв.
Вино – в заведението 12 лева, за дома 8 лева.
Рекламата указва, че това са цени с 50% намаление за ястията.
В рекламата на питиепродавница и гостилница „Златна рибка” информацията е обща и гласи, че най-големия апетит може да се задоволи срещу 10 – 15 лева.
Акцент и в двете реклами е, че ястията са приготвени с чисто краве масло характерно за френската кухня и обърнете внимание при тази пре – богата скара, ресторант „Стара Америка” не предлага свински кебапчета!


Сега идва най-интересното - какви са били заплатите на българите през 1933 г. на фона на цените в ресторантите и гостилниците тогава.


Справката в Държавен архив – Ямбол показва, че в Държавното агрономство на околийския град Елхово заплатите през март 1933 г. са били следните:
– агроном – 4550 лева, р-л доп.земеделско училище – 4400 лева, учител в доп.зем.училище – 4250 лева, учителка в доп.земеделско училище – 2950 лева, специалист – 2950 лева, зем. администратор – 2350 лева, зем.техник – 2150 лева, писар – 2050 лева, землемер -1600 лева.
Агроном на държавно агрономство в околийски град през 1933 г, долу-горе съответства на днешното – директор на областна дирекция по безопасност на храните.


В статистическия годишник на Царство България от 1933 г. в раздела работнически заплати за 1932 г. пише следното:

Брутна часова заплата на работник
1.Металоработни индустрии /шлосер/
– минимална – 5.62 лв. /5.62х 8 х 21д.-944 лв./
– средна – 9.93 лв. /9.93х8х21д.-1668 лв./
– максимална – 37.50 лв./37.50х8х21д.- 6300лв./
2.Кожарство
– минимална – 2.50 лв.
– средна – 9.08 лв.
– максимална – 45 лв.
3.Тютюневи фабрики
– минимална – 2.38 лв.
– средна – 6.85 лв.
– максимална – 40.50 лв.
4.Складове за манипулиране на суров тютюн
Майстори манипулатори
– минимална – 7.50 лв.
– средна – 16.84 лв.
– максимална – 54.29 лв.
Общи работници
– минимална – 1.88 лв.
– средна – 4.35 лв.
– максимална – 15.71 лв.
5.Предене или тъкане на вълна
– минимална – 1.88 лв.
– средна – 6.03 лв.
– максимална – 37.50 лв.
6.Плетачество/трикотаж/
– минимална – 1.80 лв.
– средна – 4.96 лв.
– максимална – 13.75 лв.
7.Предене или тъкане на растителни текстилни материали и коприна
– минимална – 1.88 лв.
– средна – 6.22 лв.
– максимална – 37.50 лв.
……………………………



Средната пенсия за старост през 1932г. е 1774 лева.
Прави силно впечатление разграничението между квалифицирания и неквалифицирания труд, като заплащането варира от 6 до 18 пъти.
В едно интервю великата българска актриса Стоянка Мутафова спомена, че в средата на 30-те години се е усещал голям подем в държавата ни, почти всички българи завършили образованието си в чужбина са се връщали в родината и са дали голям тласък в развитието и. Заплатите на образованите и квалифицирани българи са били високи, което им позволява да имат много добър стандарт на живот през 30-те години на миналия век. В навечерието на Втората световна война 1939-1940 г. Царство България е водеща икономика на Балканите.

А през 1933 година са се хранили добре, видно от рекламите!

https://www.istoricheskidnevnik.eu/

[Hatshepsut]

Александър Димитров от Куртово Конаре
пръв внася в България семето на чушките и доматите

Един паметник от черен камък в двора на църквата в Куртово Конаре почита паметта на местния земеделец и предприемач Александър Димитров. На духовно място е погребан дядо Александър, като го наричат съселяните му, защото тъкмо силният му дух е този, който спасява земеделието в региона в края на XIX век и прави така, че и до днес село Куртово Конаре да се слави в цяла България със своята куртовска капия и розов домат, разказва Екатерина Терзиева от сайта Агроновините.

Александър Димитров е роден в селото през август 1854 г. и макар да нямал дори основно обрзование, бил природно интелигентен, инициативен и предприемчив човек. Едва 34-годишен, той си давал сметка, че с малкото земя, която Куртово Конаре има, не може да се постигне напредък. Събрал се семейният съвет с бащата на Александър и тримата му братя и решили той да замине за Букурещ, за да се срещне с големия патриот, търговец и дарител Евлоги Георгиев и да му иска съвет как да се подобри поминъкът на селото.

„На 28 декември 1888 г., в най-студеното време, Александър заминал за Пловдив, а оттам – с обикновена каруца до Карлово, Казанлък, през Шипка за Габрово, Бяла и Русе. При Шипка едва не замръзнал. Минал Дунава по леда и в Гюргево се качил на влак за Букурещ“, пишат в своята „История на Куртово Конаре“ Маргарита Паскова и участъковият лекар д-р Георги Пасков.

„На Шипка било толкова студено, че е получил измръзвания по лицето“, разказва правнучката на дядо Александър – Васка Маринова. Българинът пристигнал в Букурещ на 5 януари 1889 г. и на другия ден Евлоги Георгиев го приел и изслушал. „Казал му, че хората, които се занимават със земеделие, са бедни и изнемогват. Поискал му съвет с какво може да се препитава селото. Тогава Евлоги Георгиев го изпратил при братя Никола и Сава Паница във Виена, които там вече били основали първата българска банка. Братята му казали, че най-лесно напредък може да се постигне с жито и мелница за брашно. Те му съдействали да купи парна мелница“, разказва Васка.



Александър Димитров успял да замине за Виена и да купи мелницата. Тя бързо станала популярна сред местните производители на хлебно зърно. Напреднал много, но машината му продила завист у мнозина и година по-късно мелницата била опожарена. Дядо Александър не се отчаял и отново отишъл да иска съвет от Евлоги Георгиев. Този път българският търговец го пратил в своите зеленчукови градини и го посъветвал да се заеме с отглеждането на скъпите зеленчукови култури. А за тях в Куртово Конаре имало отлични условия – богата почва, топъл климат, напояване от реките Въча и Стара река.

Напътстван от Евлоги Георгиев, дядо Александър заминал за унгарския град Сегед, за да види на място как се обработва червен пипер. Една от дъщерите му си спомня, че когато той се върнал от Унгария, донесъл няколко пиперки, изчистил семето им и напролет го засял в леха. Така Александър Димитров разпространил в Куртово Конаре и околните села пипера за промишлена обработка.

В семейството на един от внуците на дядо Александър – Александър П. Александров, се разказва как когато дядото бил в Сегед, поискал да разгледа местна мелница за производство на червен пипер. Собственикът обаче не го допуснал вътре. Чудил се куртовоконарецът как да изучи принципа на работа и прибегнал до хитрост. Разбрал, че в мелницата за пипер търсят работници и се цанил да пренася въглища за парния котел. Работил около седмица, проучил всичко в детайли и поискал да напусне работа. Чак тогава собственикът разбрал, че е бил надхитрен от българина с потурите и за награда го завел на театър.



Завърнал се Александър Димитров в България и основал фабрика за червен пипер – по модела, който видял в Унгария. Така около 1894 г. в селото бил смлян за пръв път в България първият килограм червен пипер и обработката му се индустриализирала с търговска цел. От селото опитът се предал по цяла България. Пак от Куртово Конаре бил направен и първият износ на млян червен пипер. А през 1896 г. това било първото село, където хората засели фъстъци.

В тези години любознателността на дядо Александър го отвела в Цариград, където успял да вземе семена за ранни домати от турските парници. Твърди се, че ги пренесъл тайно, скрити в бастуна му. Върнал се в Куртово Конаре и научил съселяните си да ги отглеждат, за да може доматеното производство да се превърне в техен поминък. Дълги тодини тези ранни зеленчуци били наричани в селото „цариградски домати”, а през 1896 г., когато на много места в страната не били познати, хората от Куртово Конаре продавали раните си домати на тържищата в София и Пловдив. Отглеждали ги в парници с „куртовско устройство“, както разказват съвременниците.

На връщане от Унгария дядо Александър минал през Сърбия и видял как хората там обработват коноп. Пренесъл наученото у нас и конопът се оказал ценна култура за българското селско стопанство. Отворил въжарница, като за всичко се съветвал с Евлоги Георгиев, който се подписвал в писмата си до него като „Важ усердни Евлоги”. През 1896 г. дядо Александър станал един от основателите на първото акционерно-индустриално дружество „Коноп”. Целта му била да помага за разпространението на конопената култура сред местните земеделци и да основе фабрика за преработване на въжени изделия.

Първото конопено семе – 3000 кг, било внесено от Сърбия и раздадено за посяване на хората в Куртово Конаре и околните села. Така новата фабрика можела да изработва по 50 000 кг кълчища на година, от които да се получат 40 000 кг готови изделия за продажба – различни видове въжета, чиято якост била изпитана от войскови части, плетени ремъци, поводи за коне, камшици, постелки за файтони.

Основният капитал на дружеството бил 30 000 лева, като акциите се плащали на четири пъти в рамките на три години. Замисълът на това разсрочване бил да могат и по-бедни хора да станат акционери, а дружеството постоянно да разширява дейността си. През 11-те години на съществуването си то работело по договори за доставяне въжета и въжени изделия на всички правителствени учреждения.

В началото на ХХ век Александър Димитров създал със съмишленици в селото и „Ново кооперативно дружество за обща продажба на градинарските произведения”.

За кратко бил кмет на Куртово Конаре, успял в това време да присъедини селото към Пловдивска околия. След това се захванал да помага на други хора в региона да работят земеделие и да печелят от това. Възседнал кон, често пътувал из околните села и помагал на хората да обработват градините си. Починал през 1928 г.

„Бил е погребан в двора на църквата, но по време на комунистическата власт паметникът му е бил изхвърлен някъде на гробищата. Чак след този случай научих от семейството си историята за прадядо ми – по мое време не се говореше за частната инициатива“, разказва Васка Маринова. След 1989 г. паметникът на предприемчивия куртовоконарец е бил възстановен. Кореспонденцията му с Евлоги Георгиев обаче е изчезнала и според наследниците му, вероятно е била унищожена. Мелницата му за червен пипер, разказва правнучката, бе национализирана, днес от нея остана само полуразрушената сграда.

В селото през 1960 г. поставят рекорд: набират от градините над 11 милиона килограма ябълки.

Куртово Конаре възникнало през 1760 г. със сливането на две съседни села – Куртово и Конаре. Още през 1925 г. било електрифицирано от електроцентрала „Въча” и това позволило мощния промишлен подем. Три години по-късно в селото влезли капиталите на външнотърговските експортни фирми. Комисионерите им купували от хората куртовски домати и за първи път в България осъществили износа им за Виена. През 1935 г. била отворена обществена консервна работилница, същата година се създало и Допълнителното земеделско училище. Ръководел го първият човек, завършил агрономство в селото – Асен Къдринов.

Всяка година в школото се обучавали около 65 ученици от Куртово Конаре, Кричим, Ново Село, Полатово. Децата изучавали градинарство, лозарство и овощарство направо в училищните градини – около 150 дка, дарени на школото от общината. То имало и пчелин с 50-60 кошера в местността Радеша. За пръв път в селото земеделското училище въвело използването на изкуствени торове и масовото пръскане на овощните градини. Школото обучавало ученици до 1946-1947 г. и било закрито, а до 1949 г. в него се организирали едногодишни курсове по земеделие.

През 30-те години на ХХ в. хората в селото започнали да мислят как да оползотворят доматите, за които няма пазар, или пък са по-ниско качество. Така била построена вакуумна инсталация за преработка на домати в пюре, която спасила много производители от фалит. По същото време селото изнесло 122 тона домати от холандския сорт. Кооперацията работела усилено и през 1938 г. купила големи количества домати, ягоди и други плодове зеленчуци. На следващата година, върху дарен от общината парцел, бил построен първият хладилник при гара Кричим, който да охлажда плодовете за експорт.

В следващите няколко години коперацията изкупувала домати, червен пипер, ябълки, грозде, произвеждала пулп от ягоди, които се изнасяли чрез Общия съюз на българските земеделски кооперации и частни фирми. През 1940 г. кооператорите от Куртово Конаре взели заем от Българска земеделска кооперативна банка и построили в двора на хладилника сушилня за плодове.

Червеният пипер, който се засаждал в селото и околностите, се изкупувал за сметка на кооперацията и градинарската централа в София. С нов кредит от 10 милиона лева кооперацията излязла като самостоятелен износител на външния пазар, а през цялото време плащала продукцията на хората с 1-2 лева над пазарната цена. През 1960 г. селото отбелязало световен рекорд с набраните от овощните градини над 11 милиона килограма ябълки от сортовете куртовка, карастоянка, куртовска айвания, кавак, кандиле.

В края на 60-те години били построени 30 декара оранжерии. И днес производството на плодове и зеленчуци в района е традиционен поминък, а през последните години куртовската ябълка и розовият домат от Куртово Конаре влязоха в Световна съкровищница на вкусове на международната организация Slow Food. Каталогът й включва уникални храни от цял свят, а другите български продукти и породи са колбасът нафпавок от Разложко, зеленото сирене от Черни Вит, смилянският фасул и каракачанската овца.

https://voinaimir.info/2017/02/aleksandar-dimitrov-domati-chushki/

[Hatshepsut]

Кое място заемаше Царство България сред другите европейски страни по икономически показатели


На снимката – корица на сп. “Народен кооперативен лист”, 1942

Социалистическият режим десетилетия наред внушаваше, че преди 1945 г. българската икономика е била силно изостанала и хората са тънели в мизерия. В началото на 1990-те се разпространи друга история – че преди социализма България е "икономическият тигър" на Европа.

Днес двете противоположни гледни точки съжителстват в обществото и хората приемат едната и отхвърлят другата от политически симпатии, а не въз основа на факти.


Страната ни никога не е била сред богатите в Европа, но през 1939 г. икономиката ни имаше импулс и многобройни предимства.


Тази публикация има за цел да предостави на читателя обективни данни, за да може той сам да си отговори къде е българската икономика спрямо другите европейски страни през 1939 г. По-долу обобщавам и анализирам исторически данни за равнището и динамиката на реалния брутен вътрешен продукт на човек от населението, публикувани в еталонното изследване Maddison Project Database на Университета в Грьонинген. Посочените суми са в долари на САЩ от 2011 г. Използван е стандартът cdgppc, приложим за сравнения на жизненото равнище в отделните държави.

Данните за БВП на човек през 1939 г. за 24 европейски страни (без Албания, плюс Турция и СССР) са представени на долната графика.  Нека ги разгледаме и после обсъдим.



Видно е, че през 1939 г. България не е сред богатите страни в Европа, но по БВП на човек изпреварва редица държави, които днес по подразбиране считаме за по-развити. С 2967 долара на човек, България се нарежда преди Португалия (2323 долара), Полша (2801 долара, данните са за 1938 г.) и Унгария (2522 долара).

Звучи изненадващо, но равнището на БВП на човек в България през 1939 г. е съпоставимо с това в Италия, като разликата е по-малка от 8%. За сравнение, през 2016 г. Италия изпреварва България с около 95%.

Съпоставката с другите Балкански страни също буди изненада. Румъния през 1939 г. е драстично недоразвита с едва 27% от българския БВП на човек. Но през 2016 г. Румъния е вече на крачка пред България.

През 1939 г. БВП на човек в Югославия е едва 1/3 от българския, а в Турция – само 2/3.

Както и днес, гръцката икономика през 1939 г. изпреварва българската. Но тогава разликата е от порядъка на една пета и при това бързо се топи. Например през 1929 г. БВП на човек в Гърция е с близо 48% по-висок, отколкото в България. Само за десетилетие, дистанцията с южната съседка е съкратена наполовина.

Историческите данни разкриват любопитни подробности: например, към 1939 г. България вече догонва и икономиката на разрушената от гражданска война Испания. В навечерието на Втората световна война СССР е сериозна икономическа сила, като по показателя БВП на човек се нарежда в златната европейска среда, с 50% по-високо равнище от България.

Разгледани в съвкупност, представените данни сочат следното:


През 1939 г. икономиката на България заема 18-то място от 24 европейски държави.


Това, от една страна, говори добре за тогавашна България, тъй като през 2016 г. в списъка със същите държави сме на 23-то място. Единствено обобщените данни за бивша Югославия, земя разпокъсана и претърпяла войни и етнически вражди, са малко по-ниски от българските.

От друга страна, трябва да отхвърлим патриотичните лозунги, че през 1939 г. България е едва ли не от една черга със Западна и Централна Европа. Това просто не е така. БВП на човек в икономическия център на Европа (Франция, Холандия, Великобритания, Германия, Дания) тогава – както и сега, е 2 до 3 пъти по-висок от този в България.


Все пак бие на очи, че през 1939 г. България е по-развита от много свои съседи.


Днес бихме казали, че през 1939 г. България е част от европейската периферия, в една категория с южните страни Испания, Италия, Гърция, много по-напред от Португалия, Югославия, Унгария, да не говорим за Румъния.

Днес вече не сме в периферията на Европа: по размер на икономиката, спрямо другите страни на Стария континент сме се превърнали в чуждо тяло. Намираме се там, където преди 80 години са били останалите балкански държави без Гърция. Предимството, което явно сме имали, е загубено през десетилетията.

Уместни са още няколко забележки. Първо, показателят БВП на човек може да се приеме само условно за измерител на жизненото равнище. Но през 1939 г. България е егалитарно общество, с малък държавен апарат (през 1938 г. данъчната тежест е под 15%), малоброен елит и маса от сравнително заможни селяни. БВП на човек в България приблизително се равнява на средния доход.

В СССР не е така: огромна част от националния доход се изземва от държавата за нейната идеологически мотивирана милитаризация и индустриализация. От друга страна, в страни като Франция и Великобритания неравенството в този период е много високо и реалният доход на населението, макар и по-висок, не е чак два пъти по-висок от българския.

Второ, през 1939 г. България може и да не е „четвърта икономика на Европа“, както понякога се хвалят патриотарите, но е с


втория най-висок икономически растеж в Европа.


Сравнението на данните за 1938 и 1939 г. показва, че първа по икономически растеж е Австрия: Аншлусът е добавил над 15% към БВП на човек там. Втора, с почти 12% растеж, е България.

Този факт от своя страна може да се разгледа в две насоки. Едната е икономическият импулс, изпитан от присъединяването към сферата на влияние на Берлин. Германският фактор в българската икономика се изразява в много посоки – например трансфер на технологии и достъп до пазар, гладен за селскостопанска продукция (тютюн, зърно, яйца, маслодайни семена, плодове, кожи и др.)

Важен е и ефектът от клиринговата система със страните на Германската ос. Звучи парадоксално, но в периода 1933-1935 г. яйцата са по-важен експортен артикул за България от зърното. Обяснение дават договорите за доставка с Германия, сключвани по фиксирани цени.



По-детайлни данни за българската икономика в навечерието на Втората световна война може да се намерят в изследването „Развитие на конюнктурния цикъл в България 1934-1939“ на големия български икономист Асен Христофоров. Българската индустрия тогава действително е била в зачатък, но някои производства са се развивали бързо – текстил, каучук, въглища, кожи, захар, храни и др. Показателно е, че български цимент се е доставял с кораби чак до Египет. По собствени изчисления, през 1937 г. стойността в производствения отрасъл на България съответства на около 16.4% от националния доход.

Но Германия не обяснява всичко в главоломния растеж на икономиката ни. През 1939 г. в България живеят над 6.6 млн. души, като само за 10 години броят им е нараснал със 700 хил. Населението е младо и активно и нараства с по 50 хил. души годишно. Икономиката не просто запазва жизнения стандарт в условията на ускорен демографски прираст, но го повишава. Тази демографска инерция е основа за трудовия героизъм от 1950-те и 1960-те.

Цитираните дотук данни са безспорно свидетелство, че хипотезата за „естествената бедност на България“ е несъстоятелна. При друг модел на управление е имало периоди, когато българската икономика е постигала сравнително по-високо производство и доходи.

„Естествената бедност“ е широко разпространена, но заблуждаваща икономическа концепция. Известният американски икономист от сръбски произход Бранко Миланович наскоро стана поредният, който заяви, че Балканите са обречени да са бедни, защото географията им е „лоша“. Данните за България, цитирани по-горе, опровергават тази теза.

Накрая нека погледнем къде сме били и къде сме сега. През 1939 г. БВП на човек във Франция е 2.4 пъти по-голям по сравнение с българския, съотношението с Германия е 2.5 пъти, с Австрия 1.6 пъти, с Великобритания 2.9 пъти.

През 2016 г. Австрия има 2.5 пъти по-висок БВП на човек от България, Франция 2.2 пъти, Германия 2.6 пъти, Великобритания 2.2 пъти. Като цяло, изоставането ни спрямо европейските центрове на богатството е без особено изменение.

Не стоят така нещата със страните от средния ешелон: някога по-бедна от България, днес Полша има с 45% по-висок БВП на човек. Унгария ни изпреварва с 34%, Португалия с 55%. Раздраната от криза Гърция е с 37.5% пред България по реален БВП на човек (без да говорим, че гръцкият народ е вече много по-многолюден от българския).



Обяснението? Почти всички страни от „втория ешелон“ са минавали през трудности, съпоставими с българските: разчистване на разрушенията от войната, тоталитаризъм, Голям брат, демонтиране на социалистическия режим, финансова криза. Трудностите ни не са уникални.

Очевидно е, че останалите страни са приложили методи на управление на икономиката, които се различават от нашите. 80 години са достатъчно дълъг отрязък от време, за да може да заключим това. Политическата и организационна траектория, по която се движи България, е причина за сравнителното ни обедняване.

Остава ни съмнителната национална гордост, че през 1944 и 1945 г. БВП на човек в България е по-висок от този в Италия. Или по-скоро трябва да осъзнаем, че теорията за естествената, „географска“ бедност е псевдонаучно обяснение за провалите в политиката и икономическата организация. Не е от особена полза да се задълбочаваме в спорове дали това е по наша или чужда вина. За да забогатеем, трябва да се променим.

https://www.istoricheskidnevnik.eu/

[Hatshepsut]

Български автобуси „Херкулес“

Георги Илчев поставя началото на каросерийна фабрика в село Аспарухово (днес квартал на Варна). Илчев е внасял в България автомобили от марките Шевролет, Форд и други автомобили. Построява своя собствена каросерийна фабрика в Аспарухово през 1936 г. Фабриката първоначално е представлявала коларска работилница. През следващите години, започва и производството на каросерии на базата на американските шасита „Интернационал“. Илчев посещава няколко от най-развитите автобусни компании (Сетра и Икарус). Димитър Илчев проектира първите дизайнерски линии, (интериор и екстериор) на първите модели. Първият автобус, e произведен с така наречената „вагонна“ каросерия. Автобусите са пуснати в експлоатация в омнибусната служба във Варна. През 1937 г. се пуска и автобус по линията Варна – Бургас. Автобусите са представени на Международната мострена изложба във Варна.

Едни от първите български автобуси с марката „Херкулес” са произведени във фабриката на братя Илчеви във Варна и влизат в експлоатация на 27 май 1937 г.
Те стават едни от най-търсените у нас, заради високото си качество и достъпната си цена, спрямо чуждестранните си конкуренти. Производственият капацитет на фабриката е почти четири каросерии месечно, като наред с едносерийните автобусни надстройки, се изработват линейки и дори малки партиди леки автомобили с каросерия тип седан. С един от тях, братът на Димитър Илчев - Атанас участва в Първия автомобилен събор във Варна, проведен от 14 до 16 август 1938 г.
В периода 1937-1940 г., продукцията на "Херкулес" без изключение се представя със собствен щанд на Международната мострена изложба във Варна.
"Братя Илчеви” АД поддържа автобусните линии във Варна и района до Втората световна война.
След 9 септември 1944 год. акционерното дружество и фабриката са ликвидирани.




Знаете ли, че български автобуси са съществували и  преди прословутите Чавдарчета? Има такива – да! Просто знаем по-малко за тях, тъй като са запазени много по-малко сведения за тях.
През 1936 г. автомобилният търговец Д. Илчев (1903 – 1988) организира собствено производство на автобусни каросерии, базирани на различни шасита International в собствената си фабрика, наречена Херкулес.

Преди да бъде генерално преустроена, разположената в село Аспарухово (сега квартал на Варна) фабрика представлява най-обикновена коларска работилница с персонал от няколко души. Когато Димитър Илчев я купува, той осигурява не само обзавеждането и с необходимата техника, но и успява да привлече едни от най-добрите майстори на каросерии от София, Варна и други градове. Неговият изключителен екип се ръководи от Петър Георгиев, а отговорник по инженерната работа е Слави Харитонов. Преди да предприеме такова сложно производство, Илчев посещава някои от най-известните заводи за автобусни каросерии в Европа, като немските фирми Bauer в Кьолн и Kaesbohrer в Улм, както и прочутата работилница на братя Ури в Унгария, която след войната става известна под името Ikarus. Димитър Илчев скицира подробно, както външното оформление, така и интериора на най-интересните според него модели и впоследствие предоставя рисунките на своите майстори.

Първите завършени конструкции са два автобуса с модерна “вагонна” каросерия, базирана на шаси International D-300, които са наречени “трамбуси” или “мотриси” (вероятно заради приликата си пътническите вагони или трамваите). Те са предоставени на Градската Омнибусна Служба на Варна и пуснати в експлоатация по линията Варна-Бургас на 27 май 1937 г.

Освен със своята модерна форма, бяло-зелените автобуси впечатляват и с редица модерни нововъведения. Предната врата се отваря автоматично с помощта на хидравличен механизъм, а стандартното обзавеждане на луксозния кожен салон включва часовник, шест лампи и шест вентилатора. Интересно е да се отбележи, че Илчев е не само производител на модерните автобуси, но и един от създателите на службата за градски транспорт във Варна.

СКОРО СЛЕД СВОЯТА ПРЕМИЕРА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОБУСИ ХЕРКУЛЕС СТАВАТ ЕДНИ ОТ НАЙ-ТЪРСЕНИТЕ У НАС,
както заради високото си качество, така и заради изключително достъпната си цена, спрямо чуждестранните конкуренти. В периода 1937 – 1940 г., продукцията на Херкулес без изключение се представя със собствен щанд на Международната мострена изложба във Варна. По време на осмата такава изложба, проведена през август 1939 г., превозните средства (включително и продукцията на Херкулес) са обособени, като отделна експозиция в Централната изложбена палата “Княз Симеон Търновски”.

Още през април 1939 г. Димитър Илчев участва със свой щанд и на първия в България автосалон, проведен в Пловдив, паралелно с традиционния технически панаир. Подробен репортаж за впечатляващата изложба, на която са показани повече от 40 леки автомобила е поместен в бр. 60/61 на сп. “Автомобилизъм и туризъм”.

Производствения капацитет на фабриката е около четири каросерии месечно, като наред с едросерийните автобусни надстройки, се изработват линейки и дори малки партиди леки автомобили с каросерия тип седан. С един от тях, братът на Димитър Илчев Атанас участва в Първия автомобилен събор във Варна, проведен от 14 до 16 август 1938 г. Той заема второ място в общото класиране и второ в първа категория, като и в двата случая призовата позиция е за известният наш състезател Димитър Соколов.

Сред производствената номенклатура на фабриката обаче има и истински уникати. Такъв е случаят с екстравагантната изцяло открита автобусна каросерия, оформена като корпус на пътнически кораб, с която са били разхождани групи от елитни туристи по българското черноморие. За съжаление до днес не е запазена дори снимка на този ефектен автобус.

Намеренията на Димитър Илчев са били от изработване на каросерии постепенно да се премине към цялостно производство на двигатели и шасита (по това време неговият брат Стефан Илчев завършва автомобилно инженерство в Германия и изкарва следдипломната си практика в заводите Krupp в град Есен). За целта през 1939 г. дори е закупен подходящ парцел в село Илиянци (сега квартал на София), върху който е трябвало да се изгради голяма автомобилна фабрика. За съжаление, началото на Втората световна война проваля този наистина амбициозен проект.

Производството на каросерии обаче продължава въпреки войната, като голяма част от тях вече са базирани на шасита от немски камиони Krupp, които след 1940 г. официално се продават в България от Димитър Илчев.

Дейността на каросерийната фабрика Херкулес продължава до национализацията през 1947 г., но по-скоро инцидентно, тъй като през втората половина на 40-те години Димитър Илчев набляга повече на търговската си дейност.

https://www.sandacite.bg/

[Hatshepsut]

Пенчо Семов – индустриалецът благодeтел

Иторията на българското дарителство е една цяла вселена. Трудно ще е да изброим имената на всички онези непознати или забравени наши меценати, отделили баснословни суми за благото на своя народ. Това са най-вече заможни хора, придобили с упорит труд богатството си, но и възпитани в обич към отечеството и народа. Eдна от личностите в този многоброен Пантеон е индустриалецът Пенчо Семов.

Пенчо Семов е роден в с. Цветковци, неясно точно кога – посочват се  1872, 1873 или 1875 г. Баща му е селянин, преселил се в Габрово. Едва изчаква сина си да завърши 5 клас (1886 г.) и го взема със себе си да пътува и търгува. С много усилия и труд младежът спестява пари и се включва (1898 г.) в производството на сапун в Габрово. Успехът е бърз, но по-важното е, че печели уважение. Вече го наричат не просто „Пенчо“, а „Господин Семов“, а младежът още няма 30 години.

През 1904 г.  става акционер във вълненотекстилна фабрика в Габрово, а в следващите две години основава търговска фирма в и започва да произвежда текстил, отново в Габрово. През 1909 г. се включва в акционерно дружество в първата българска фабрика за юта във Варна, произвеждаща зебло, чевали и торби. Не спира с това и  става основен акционер в редица други предприятия. През 1921 г. открива трикотажна фабрика, модернизира я непрекъснато, произвежда качествено. Семов продължава да търгува, но колкото да спечели свежи пари, които да влага в индустрията.

Превръща се в крупен предприемач, акционер и фабрикант, ръководещ около 28 предприятия в цялата страна, които създават над 15 хиляди работни места. Фабриките му са снабдени с модерни машини, някои от които за пръв път се появяват в България. Семов е наясно със значението на технологиите и рекламата, уважава специалистите, знейки че от тях зависи качественото производство. Той осъзнава, че лоялни към предприятието работници са по-производителни. Затова за тях е направена трапезария, баня, осигурен е фабричен лекар.

Важно е да се отбележи, че в предприятията му са предвидени инвалидни пенсии! Освен това няма приемни часове и всеки негов служител може да сподели проблемите си с него и да разчита на помощ, а на големи празници организира общи трапези, на които сядат всички заедно – и работници и акционери. По думите на негова бивша работничка: „Голям човек беше Пенчо Семов. Много правеше и даваше за работниците си.“

Заради тези отношения със служителите си, е сравняван с Хенри Форд, а заради предприемчивостта си – с Рокфелер. И ако хората му получават отпуски, той самият не знае събота и неделя, през лятото дори не ходи на почивка. Неговите принципи са труд, постоянство и любов.

Както всеки човешки живот и този на Семов не е лишен от трагедии – любимата му съпруга умира много рано, а също и двете им деца. Вторият му брак остава бездетен и семейството осиновява негов племенник. Въпреки тези неволи той остава същият забележителен, а на моменти и особен човек. През 1925 г. недоволна съпруга на дребен акционер неуспешно стреля по него, но той отказва да заведе съдебно дело срещу нея.

Очевидно е човек с благ характер, но е и привързан към родния си край. Въпреки придобитото богатство, предпочита да живее в Габрово, а не в столицата. Румънски журналист отбелязва, че всички в града се обръщат към него просто с „бай Пенчо“. Семов твърди, че си остава завинаги селянин и за самия себе си казва:

„Богат съм, без да съм егоист, аз съм социален, без да съм социалист.“

Гостоприемен и сърдечен, Семов посреща на собствени разноски във вилата си всички чуждестранни делегации, които посещават Габрово и никога не иска да му бъдат възстановени средствата. Дори получава благодарствено писмо от британския крал Едуард VІІІ. Цар Борис ІІІ също гостува във вилата. През 1928 г. монархът го награждава с орден за граждански заслуги, десет години по-късно – с орден „Свети Александър“.

Фабрика за аби, шалове, гайтани, пояси и др. на Семов & Георгиев в Габрово

Той се отдава на благотворителност, защото има обективна нужда от това, а не за да изчисти съвестта си от нещо. Прави дарения на обща стойност над 55 млн. лв. – за манастири, църкви, училища, библиотеки, Фонда за борба с туберколозата, женското дружество „Милосърдие“ и др. Отпуска средства за столове за бедни ученици, което му спечелва прякора „Благодетелят на трапезариите“. По Коледа и Великден осигурява месо за бедните граждани в Габрово, а също така подпомага професионалното девическо образование в града. Не забравя и родното си село Цветковци, където през 1921 г. с негово дарение е построено училище.

Една от най-големите му заслуги е изграждането на парк от близо 250 дка, в който габровци се разхождат по празници. Когато го питат не се ли дразни от тълпите, той отговаря: „Как ще ме дразнят, бе! За мен е удоволствие, че мога да създам за хората едно приятно изживяване.“

През 1933 г. в парка е построен старчески дом или „старопиталище“, както го нарича Семов. Три години по-късно той дарява своята вила с чифлик край Варна на Съюза на журналистите. Не бива да пропускаме и факта, че през 1942 г. със свои средства изгражда девически пансион в Габрово.

Паметник на Пенчо Семов в Габрово

Отличава се и с невероятна скромност. Самият той категорично забранява да се пише за направените от него дарения, което е още по-невероятно на фона на обстоятелството, че завещава половината си имущество за благотворителност.

След 9 септември 1944 г. името му обаче е премълчавано. Той умира през 1945 г., но нито една дума от завещанието му не е зачетена. Цялото му имущество е заграбено. Известен реверанс към личността му е направен през 2008 г., когато е обявен за почетен гражданин на Габрово като създател на модерната индустрия и един от най-големите патриоти и дарители.

Такава е историята на Пенчо Семов.  Не може да не ни направи впечатление как през целия си съзнателен живот този човек се опитва да помогне на другите (опитва да направи това дори и в смъртта), не може да не ни направи впечатление земния му характер, ярко контрастиращ с огромните му печалби. Ако трябва да посочим някакъв завет, който оставя, то със сигурност ще бъде онова негово схващане, че благотворителност трябва да се прави, защото има нужда от нея, защото независимо от епохата, винаги ще има хора в беда, хора нуждаещи се от подкрепа.

https://bulgarianhistory.org/pencho-semov-istoria/



Пенчо Семов – българският Рокфелер

[Panzerfaust]

Всички стари богати български индустриалци и банкери са били големи благотворители.

[Hatshepsut]

Димитър Кудоглу

На 7 март 2020 год. отбелязваме 80-годишнината от смъртта на един от най-благородните и достойни българи от първата половина на XX-ти век – Димитър Петров Кудоглу. Роден е на 21 август 1862 г. в село Габрово, Ксантийско, в семейството на Петър и Стана Кудоглу, занимаващи се с търговия на тютюн. Първоначалното образование получава в родното си село, после учи в престижно гръцко училище на остров Хиос и завършва Френския колеж в Цариград. Владее пет езика: български, френски, немски, гръцки и турски. Ранната смърт на баща му го принуждава да поеме неговата търговия с тютюн и грижата за майка му и сестра му. Въвеждането на тютюневия монопол в Османската империя през 1883 г. прекъсва търговията с рязан тютюн и Димитър Кудоглу съсредоточава дейността си в откупуването и преработката на суров тютюн в град Ксанти. Тук той създава семейство с красавицата Екатерина, момиче от един от най-известните и заможни родове в Беломорието. Успява да умножи своето богатство и започва да търси перспектива на търговията с тютюн от Османската империя за чужбина.

През 1903 г. напуска Ксанти и се заселва Дрезден, Германия, където е борсата за търговията с тютюн в Средна и Западна Европа. Тук българското семейство устройва своя нов дом в един от най-престижните квартали на града и успешно се адаптира към елитното общество. Домът им е устроен съгласно традициите на немската аристокрация и най-богатите индустриални фамилии. През годините Димитър Кудоглу запазва връзката си с родния край. При всяко идване в Беломорския край, той посещава родното си село и се интересува от училището, църквата, лечението на съселяните. В края на ХІХ век поема издръжката на младежи от там да учат в гимназиите в Пловдив и Солун, а по-късно да следват медицина в Австрия. През 1908 г. създава лечебница и подсигурява заплатата на лекаря и безплатните лекарства за габровци, а през 1910 г. дарява бащината си къща за училище и финансира нейното преустройство.

До Балканската война в 1912 година дейността на Димитър Кудоглу е свързана с износа на тютюни от Османската империя за Европа. След войната империята губи територията, където се произвежда тютюн. Към България са присъединени Беломорска Тракия и части от Македония с традиции в производството и преработката на ориенталски тютюн. Бежанците от частите на Тракия и Македония, попаднали извън България, донасят в старите предели, най-вече в Пловдив, опита в отглеждането и манипулацията на тютюн. През Първата световна война той реализира много сделки за снабдяване на армиите и цивилното население в изолираните от останалия свят Германия и Австро-Унгария.

С лични средства през 1908 – 1909 г. приспособява собствена сграда в родното си село за амбулатория и аптека. Подарява бащината си къща за училище. През лятото на 1913 г., по време на Междусъюзническата война, родното му село е изгорено от гръцката армия и турските башибозуци от околните села. Цялото население е прогонено и се спасява с бягство през планината към долината на река Арда в старите предели на България. Съселяните на Кудоглу се заселват в района на Пловдив. Разбирайки за тази трагедия, той изпраща помощи, за да им помогне. Оттук започва и неговата благотворителна дейност в България.
През 1913 и 1914 г. той оказва помощ на стойност около 1 000 000 лева на бежанци, инвалиди, сиропиталища, болници и благотворителни дружества. След включването на България в Първата световна война през 1915 г. прави дарения на: дружествата на „Червен кръст“ в Пловдив, София и Ксанти, дружество „Самарянка“ в Пловдив, различните фондове на царското семейство, на българските пленници чрез благотворителни организации в Швейцария.

Той става най-големият дарител на създадения в Пловдив „Върховен комитет на благотворителността“ с повече от 195 000 лева. С неговите средства са открити 11 безплатни трапезарии, в които ежедневно се раздава топла храна на над 1000 деца на фронтоваци. По това време Димитър Кудоглу за първи път споделя идеята си да създаде в Пловдив болница за безплатно лечение на всички нуждаещи се. Закупува и място, но до практическа реализация не се достига. През 1917 г. организира безплатни трапезарии в Кавала, Ксанти и София със 100 000 лева. Изразходваните от него средства по това време надхвърлят 3 милиона лева.
С писмо от 29 септември 1921 г. министърът на просвещението Стоян Омарчевски благодари за родолюбивата дейност на дарителя и го уведомява, че е награден от цар Борис ІІІ с орден „За гражданска заслуга“ ІІ степен.

Семейството на Димитър Кудоглу няма деца, а в края на декември 1923 г. умира съпругата му след лечение в Сан Ремо, Италия. Няколко месеца след това Димитър Кудоглу се връща към идеята си за създаване в Пловдив на здравно заведение ДОМ, в което „да намират на вечни времена изцерение и облекчение страдащите хора от най-опасните и заразни болести“. В края на 1926 г. Димитър Кудоглу закупува за 5 милиона лева сградата на хотел „Цар Симеон“ в Пловдив, финансира с още 3,5 милиона лева нейното преустройство и оборудване с най-съвременна медицинска апаратура, дарява и двата си тютюневи склада в Пловдив на ул. „Иван Вазов“, с приходите от които да се издържа Дома. Всичко това Димитър Кудоглу дарява на българския народ, узаконено с приемането от Народното събрание на специален закон за фондация. На 8 октомври 1927 г. в центъра на града (на мястото на днешната Централна поща) е открит учреденият от него „Дом за благотворителност и народно здраве“.
През 1927 г. Кудоглу е обявен за почетен гражданин на Пловдив. Домът на благотворителността и народното здраве става най-известното здравно заведение в Пловдив. Стотици хиляди болни от Пловдив и Южна България намират тук съвет и лечение. Историците са изчислили, че до 1944 г. дарението Димитър Кудоглу за Дома надхвърля 39 милиона лева, като лечението на бедните е напълно безплатно.

След дълго боледуване Димитър Кудоглу умира в Пловдив на 7 март 1940 г. Погребан е във величествена гробница в Централния гробищен парк. Още през същата година в градската градина „Цар Симеон“ е издигнат негов бюст – паметник. Но през 1951 г. паметникът, заедно с диспансера са преместени в края на града - на Цариградско шосе.

Тютюневите складове в Пловдив, отстъпени от дарителя Димитър Кудоглу за издръжка на Дома на благотворителността и народното здраве в Пловдив. 1927 г.


Димитър Кудоглу приветства множеството при освещаване Дома на благотворителността и народното здраве “Димитър П. Кудоглу” в Пловдив. 8 ноември 1927 г.


Траурни венци от войската и гражданството при погребението на Димитър Кудоглу. 8 март 1940 г.

https://plovdivnow.bg/plovdiv/dnes-se-navarshvat-80-godini-smartta-edin-nai-blagorodnite-31352/

[Hatshepsut]

Аврам Чальовски - царя на шоколада

Пътят на българската сладкарска индустрия е изпълнена с множество моменти, в които на решилите да се захванат с това дело сериозно им е нагарчало, преди да могат да зарадват крайния потребител. След като вече сме ви запознавали с историята на първата шоколадова фабрика, сега ще ви срещнем с човек, известен на своите съвременници като Царя на шоколада. Неговото име е Аврам Чальовски.

Бъдещият крупен индустриалец е роден през 1854 г. в македонското село Галичник, по онова време намиращо се под османска власт. Малко се знае за неговото детство, освен че е овчарче. Столицата на новоосвободеното Княжество България, става притегателен център за много бежанци и преселници от Македония. Такъв е изборът и на младия Аврам и от тук започва неговият труден път към успеха. В началото той чиракува в бакалия, късно вечер мие чинии в кръчми, а рано сутрин нарамва гюмовете да продава боза по улиците.

След десетина години неуморен труд започва сам да произвежда локум и боза. След още няколко години, през 1898 г., Аврам отваря в София малка работилничка за тахан халва, в която работи само той и още един работник. След нови десетина години предприятието е разширено и модернизирано, а скоро прераства във фабрика. Името му е напълно издържано в духа на епохата – „Индустриална къща за производство на захарни изделия, растителни масла, тахан, какао, шоколад, бисквити, карамел и пр.“ През 1921 г. Чальовски отваря и втората си фабрика в Бургас, след това още една.

Той държи да работи с качествени суровини, които да бъдат обработвани с модерна техника. За да не зависи от външни фактори, предприемачът построява и цех за амбалаж, както и собствена печатница за етикети. Фабриките му разполагат със собствени водоизточници, кравеферми и рафинерии.

Чальовски въвежда за пръв път в България неща като мляко и яйца на прах. Че продуктите му са качествени, се вижда от спечелените медали на престижни изложения в чужбина. Сред тях личат златен медал от Лондон, сребърен от Милано и награди от Атина и Солун. Многообразието в производството е голямо, но Чальовски става известен като Царя на шоколада.

Съвременниците са го запомнили като човек на действието, непознаващ умора. Той така и възпитава децата си – че в живота са важни „трудът и постоянството, честността и благородството“. Чальовски вярва, че трудът е единственият правилен път към успеха.

Семейството му живее скромно и не демонстрира богатство. За разлика от много други индустриалци, той не само че не парадира с нов автомобил или имот, но и превръща част от дома си в музей. В него има стая с оръжия, стая с македонски народни носии, стая със скулптури от дърво на всички български царе, 50 барелефа на възрожденци, нумизматичен кът…

В същото време Чальовски осигурява на работниците си безплатен стол, извън възнагражденията им се дават продукти. Вероятно за пръв път в България се дава и 13-а заплата, а освен нея и и още половин заплата за Великден. Предприемачът редовно отпуска и заеми на работниците си, особено на младите семейства, които след това, също така редовно, опрощава.



Чальовски доказва, че умее да печели, но знае и да дарява – църкви и манастири, особено на Зографския и Рилския манастир. Не забравя и тези в Македония – отпуска средства за Бигорския манастир, както и за църквата в родното си село. Самият той е без особено високо образованието, но ясно осъзнава неговата стойност. Затова стотици български училища получават средства от него, а отделно той спонсорира голям брой българчета да учат в България и в чужбина.

Много от даренията на Чальовски остават неизвестни, тъй като той ги прави анонимно. Също остава неясно колко средства е дал за революционното движение в Македония, което той, като български патриот, вдъхновено подкрепя, а синът му Евстатий участва в чети и въстания.

В завещанието си Аврам отпуска 10 млн. лева за учредяване на фондация за подпомагане на „бедни, болни, сираци, предимно от работнически семейства“. Други стотици хиляди са отредени за старчески приюти и църкви. Опрощава и дълговете на всички свои длъжници.

На 3 ноември 1943 г. Чальовски си отива от този свят на 82 години. След няколко години фабриките му са национализирани, богатството му е разпиляно, а завещанието остава неизпълнено. Но той остава пример за човек, който започва от нулата, преуспява със собствени сили и качества и никога не забравя откъде и как е тръгнал…

https://bulgarianhistory.org/avram-tsar-shokolada/

[Hatshepsut]

Индустриалецът Иван Балабанов

Роден е през 1887 година във Враца в семейството на Тодор Балабанов, чиито предприятия наследява. През 1907 година завършва търговска академия във Виена. Сред предприятията, които основава или в които има участие е и дружеството с италианско участие „Българска горска индустрия“, което експлоатира горите на Рилския манастир, и развива дъскорезна фабрика в с. Бараково, община Кочериново.
Построена през далечната 1903 година от Тодор Балабанов и след това управлявана от сина му Иван фабриката е подсигурявала работа през годините на между 500 и 1000 човека. Построили са жилища за бекяри и семействата им. Работниците не плащали наем за тях, нито ток, вода, медицински услуги, лекарства. Безплатно им подсигурявали дърва и въглища за зимата. Получавали специални фабрични монети с номинал от 5, 10, 20 и 50 лева, с които пазарували в магазините на собственика. Фабриката разполагала със собствена електроцентрала, железница, болница, пожарна команда, училище, детска градина, старчески дом, кино и казино. Иван Балабанов дава подслон и работа на около 300 белогвардейци емигранти. За тях той изпраща специален влак, който да ги вземе от пристанище Варна. Сред тях има генерали, офицери, инженери, техници. Руснаците помолват Балабанов да вземе и току що пристигналите във Варна оркестранти от Петербургската филхармония. Един от най-добрите световни оркестри пристига в Кочериново и изнася ежеседмични концерти на работниците на Балабанов и жителите на града. Иван Балабанов построява и красив парк. За него се е грижил бившият белогвардейски генерал Пшеничкин, който не се хвалел с генералския си чин и не се срамувал от работата си. След 9 септември 1944 г. Балабанов емигрира от България. Иван Балабанов умира през 1969 година в Милано.

Фабрикантът Иван Балабанов в офицерска униформа

Жителите на Рилската долина в Югозападна България съхраняват незаличим спомен от железопътната теснолинейка с междурелсие от 60 см, “озвучавала” течението на р. Рилска до 1960 г. В продължение на близо половин век парни локомотивчета, произведени в немския гр. Касел, придружени от товарни или пътнически вагони, “пъплят” покрай реката в преследване на крайната цел - последните спирки до устието на р. Илийна и под вр. Черней след Рилския манастир. За десетки хиляди туристи и поклонници от цяла България пътешествието с дековилката е незабравимо преживяване, но на 31 март 1960 г. влакчето поема последен маршрут и е закрито по икономически причини, губейки “състезанието” с прокарания шосеен път. Но чия е идеята за построяване на теснолинейката в това красиво кътче на родината?

Иван Балабанов е сред най-изявените български индустриалци до 1944 г. Всъщност той наследява предприемаческия дух на баща си Тодор и неговия брат Коста (Кото). Братята фабриканти печелят през 1902 г. 20-годишна концесия за експлоатация на рило-манастирската гора  и това способства за бурния им икономически напредък. Основават събирателно дружество, през 1906 г. пускат в действие дъскорезна фабрика в с. Кочериново, а малко след това и мукавена фабрика в близкото с. Бараково, непосредствено до р. Рилска. Концесията не е безпроблемна, дори лесовъди предизвикват две интерпелации заради безогледна сеч. Тодор Балабанов умира през 1912 г., но неговият син Иван продължава устрема: постепенно в хода на Първата световна война започва строеж на теснолинейка, която първоначално служи само за превоз на дървени трупи, изпълнява и военни задачи в хода на войната, а от 1927 г. осъществява и пътнически превоз.

Бащата Тодор Балабанов е личност с всепризнати заслуги за българското освободително дело преди 1878 г. и за икономическия възход на отечеството след това. Той е врачанин, съосновател е на местния революционен комитет преди Освобождението. През октомври 1872 г. 20-годишният Тодор е сред врачанските съзаклятници, които отиват в Рилския манастир да изпълнят поръката на БРЦК и на Левски за установяване на център на въстанието в манастира. През есента на 1875 г. заедно с Иваница Данчов и Стоян Заимов възобновяват врачанския революционен комитет, след потушаването на Априлското въстание Тодор е арестуван, но заради амнистия е освободен. През 1885 г. се заселва в София и името му се свързва с бурния икономически възход на младата държава. Построява жп линията от Перник до Радомир, участва в строежа на софийския Лъвов мост, през 1894 г. основава модерната спиртна фабрика в гр. Мездра. Работи в съдружие с по-малкия си брат Кото, но двигател на идеите е Тодор. Строят модерни сгради във Враца и в София, вкл. по столичните улици “Търговска”, “Дондуков”, “Леге”, “Раковска”, “Клементина”. В негова къща до Руската църква се помещава прочутото писателско кафене в стил сецесион, съборено през 70-те години на 20-и век. През 1903 г. се основава Съюз на българските индустриалци, а Тодор е издигнат за председател. Участва в основаването и в управата на Износно-вносна банка (1906). През 1880 г. е избран за врачански народен представител, политическата си дейност свързва с Народната либерална партия, а след разцеплението ѝ с Прогресивно либералната партия на Драган Цанков. Синът Иван Балабанов наследява предприятията на своя баща и разгръща нови икономически хоризонти - развива памукотекстилна фабрика “Бахава” в Мездра, водно-електрическа централа в Брусен край Мездра и др. Водещо е, разбира се, предприятието “Българска горска индустрия” в с. Бараково, в което има и италиански капитали. Строи и дъскорезница в гр. Белово. Помага му образованието във Виенското висше училище за световна търговия. Наследява и председателството на Индустриалния съюз.
Талантливи режисьори или писатели могат да открият забележителни сюжети в историята на Балабановата фабрика, която се преплита с важни моменти от българската история. При това теснолинейката е само един от тях.

Пожарната команда към Балабановата фабрика

Опирайки се на своя предприемачески дух, Иван Балабанов изпраща съгледвачи на варненското пристанище, когато през 1921 г. хиляди белогвардейци пристигат в България, прогонени от болшевишката власт. Сред тези образовани и висококултурни хора, включително бивши дворяни, земевладелци, музиканти и пр., той открива близо 600, на които осигурява безплатен транспорт и покана за работа в бараковската фабрика. Белогвардейците променят облика на Рилското корито, те са отлични специалисти, но наред с това издигат нивото на образователната и културната дейност - учредяват се три фабрични театъра (български, руски, украински), оркестър, библиотека, киносалон, родилен дом, болница със седем стаи, три читалища, детска градина. Има добре поддържана пожарна команда, както и казино. Общо във фабриката през този период се трудят работници от четиринадесет националности: Русия, Украйна, Австрия, Хърватия, Полша, Холандия, Албания, Гърция, Франция, Италия, Белорусия и др. На всички е осигурена служебна квартира, на част от белоемигрантите са предоставени терени да си построят къщички по подобие на тези, които са изоставили в родината си. Тук работят и евреи, а през септември 1943 г. пристигат и жени еврейки, като собственикът специално предупреждава работниците да осигурят спокойното им пребиваване и труд. През 1943 и 1944 г. във фабриката работят и югославски военнопленници, но наравно с другите работници и срещу заплащане. През 30-те години на ХХ век във фабриката живее и работи поетът Никола Вапцаров, сключва брак с Бойка, а новороденият им син Йонко се разболява и умира. Тук се ражда и живее талантливият поет Биньо Иванов (1939-1998), а на фабриката посвещава свои стихове.

Приватизационната стихия след 1990 г. води до разграбване на фабриката и нарязване за скрап, а остатъците са реституирани на дъщерята на индустриалеца. В периода 1917-1920 г. Иван Балабанов гради един от символите на София - хотел “Империал”, на пресечката на улиците “Съборна” и “Леге”, срещу археологически музей. 5-етажната сграда в стил барок и сецесион, дело на архитекта Киро Маричков, е една от най-внушителните столични сгради, с централно отопление, луксозни апартаменти, бани и телефони. Входната порта е с богати орнаменти и украсена каса, а и днес можем да открием над тях инициалите на бащата ТБ. Иван Балабанов е благодетел на гр. Мездра, дарявайки средства за строеж на училище, черква, общински дом, електрическа мрежа. По тази причина на два пъти е обявен за почетен гражданин на селището - през 1943 г.. и през 1946 г. (втория път по предложение на отечественофронтовски комитет). През 1946 г. Иван Балабанов напуска България, заживява в далечна Австралия, след това се премества в Италия. Предприемчивият българин умира в Италия през 1969 г. на 82-годишна възраст.

https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6296976

[Hatshepsut]

Тодор Иванов

След над 10 годишно търсене, най-накрая успях да намеря добре запазен, автентичен, работещ "ТУЛАН", произведен в Бургас преди почти 100 години...

За тези, които не знаят какво всъщност е ТУЛАН:
---
Фабриката ТУЛАН е основана през 1927 година в Бургас след приемане на закона, с който се разрешава в България да има радиопромишленост. Създателят на фабриката е инж. Светозар Матеев Пренеров, който завършва с отличие образованието си във Франция.

През 1925 година му предлагат да участва в проекта на "Филипс" за започване на производство на радиоапарати в Холандия. Младият човек отхвърля примамливото предложение и решава, че ще произвежда радиопарати в родината си. Първият радиоапарат на холанците се появил на пазара през 1929 г., две години след ТУЛАН. Мотото "Трудолюбието и упоритостта лансират активност и напредък" е и девизът на инж. Пренеров и братята му Веселин и Иван.

Отначало заради тогавашното законодателство в България инж. Пренеров бил принуден да регистрира в Бургас не индустриално предприятие, а само занаятчийска работилница. Нарекъл я "Електрон". През 1925 г. започва производството на линейни радиопарати под името "Универсал", със скала, на която била нарисувана картата на България.

Линейни апарати е правил и когато била регистрирана и започнала работа фабрика ТУЛАН, но за много кратък период. Бързо конструирал и пуснал серия от модели в класовете от първо и второ поколение, "Тулан 5", "Камер", "Класик", "Комфорт", "Пиколо", "Виола", "Турист" и други, в батериен и мрежов вариант на захранване. "Пиколо", "Виола", създанени през 1940 г.

През 1941 г. инж. Светозар Пренеров разработва и монтира в личния си автомобил "Опел" тестов радиоприемик и възнамерявал да произвежда и автомобилни радиоприемници, които биха били сензация за времето си. Българските радиоприемници ТУЛАН побеждават марки като "Оптальове", "Радио Менде", "Кьортинг", "Телефункен", "Саксен-Верке", "Олимпия", американския "Пилот" и др.

Всички части, с изключение на радиолампите, се произвеждали във фабрика ТУЛАН. По фирмени и патентни съображения някои от тях носят самостоятелни марки. Инж. Пренеров, в партньорство с колеги от стъкларската промишленост в България, дори бил в състояние да пусне и производство на радиолампи, но условията, които настъпили след 1933 година в Европа, попречили на вноса на специфични суровини, необходими за производството на стъклото и съставните елементи на лампите.

Фабрика ТУЛАН е национализирана и закрита след политическата промяна в България през 1944 г. Инж. Светозар Пренеров умира на 52 годишна възраст, съкрушен от ударите, които политическия режим несправедливо му е нанесъл тогава.

[Panzerfaust]

С всичко гореказано съм съгласен, само не и с това, че "автомобилните радиоприемници, биха били сензация за времето си". Явно авторът не е много запознат - от 1924 г. в САЩ се произвеждат автомобили с радиоприемници, а в Германия от 1932 г.

[Hatshepsut]

ИЗКУСТВОТО НА БИЗНЕСА: АТАНАС БУРОВ – ПОЛИТИКЪТ, КОЙТО МИЛЕЕШЕ ЗА БЪЛГАРИЯ

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

На 5 октомври 1912 г. България обявява война на Османската империя. Това не е спонтанно решение, а израз на дълга и усилена подготовка. Страната се съюзява със Сърбия, Гърция и Черна гора, тъй като моментът за разплата със стария потисник е настъпил. Османската империя е отслабена, населението на Македония и Одринско се бори за автономия, а Великите сили са загрижени за собствения си комфорт и не проявяват признаци да решат окончателно въпроса с „Болният човек на Балканите“.

Резултатът от това обединено нападение е, че Империята губи почти всички свои територии в Европа, с изключение на една тясна ивица суша по крайбрежието на Мраморно море. Балканската война коства много на всяка една от участващите държави. България мобилизира най-голямата армия – близо 600 000 души, като 366 000 от тях са на активна военна служба. Поради големия брой, изпратени войници на фронта, България е и държавата, която понася най-тежки загуби. Жертвите наброяват близо 87 000 души, от които 48 000 загиват на бойното поле, а поне 35 000 са ранени. Възвишената цел да се победи омразната империя привлича и не малко доброволци. Някои от тях са чужденци, а други – са бежанци от териториите, които се намират под властта на султана.

Управляващите са натоварени с тежката задача да водят преговори и са само наблюдатели на реалните военни действия. Всички освен един. От запазените сведения става ясно, че един български действащ депутат не остава в уюта на дома си, а се записва доброволец в Балканската война (1912-1913). Той ускорено завършва Школата за запасни офицери и е изпратен на фронта с ранг поручик. В боевете при Чаталджа, той се разминава на косъм със смъртта, след като един куршум се забива в запалката в горния му джоб. За своите заслуги той е награден и с „Орден за храброст“. Политик, дипломат и финансист, Атанас Буров е една от най-ярките личности от историята на Третото българско царство. Заради активната си обществена и политическа дейност, той е смятан за една от най-влиятелните фигури в България между двете световни войни.

Атанас Буров се ражда на 30 януари 1875 г. в Горна Оряховица в дома на Димитър и Кинка Бурови. Кръстен е на дядо си, по бащина линия. Семейството му е едно от най-заможните по онова време. По бащина линия, той е родственик на известния писател и общественик – Стоян Михайловски, който е братовчед на баща му. Също така, майката на баща му – Стана Михайловска, е сестра на един от водачите в борбата за църковна независимост през Възраждането – митрополит Иларион Макариополски.

Верен на своите корени, Атанас от малък проявява влечение към образованието. Учи в родния си град, а след това в известната Априловска гимназия в Габрово. Още от съвсем млад той показва своите ораторски възможности, изключен е от гимназията, заради активното си участие в стачни действия. Това не го спира, нито да следва, нито да продължи да се интересува активно от обществени въпроси. Той завършва с добър успех като частен ученик и като много други българи от този период, продължава образованието си в чужбина. Приет е да следва в Сорбоната, в Париж, където завършва специалност по правни и икономически науки.

През 1895 г. баща му – Димитър Буров, основава „Българска търговска банка“ в Русе. Идеята му е неговото дело да продължат двамата му сина – Иван и Атанас. Първият завършва Търговската академия във Виена и след това натрупва стаж в „Credit Lyonnais” в Марсилия. Когато се завръща в България, той поема Свищовския клон на „Българска търговска банка“, а впоследствие става член на Управителния съвет на банката в София. По-малкият брат, Атанас, след завръщането си от Париж също се включва в семейният банков бизнес. Неговата дейност обаче не се ограничава само с делата на „Българска търговска банка“.



Той се включва и в работата на свързаните с нея предприятия. Атанас Буров участва в управителните съвети на минното Българско акционерно дружество „Бъдеще“ на Застрахователно дружество „България“ и Акционерно дружество „Бяло море“. От запазените документи става ясно, че той бива назначен и за ръководител на  строежа на железопътната линия София – Кюстендил.

„Българска търговска банка“ и предприятията, обвързани с нея, оформят финансовия гръб на Народната партия, е създадена в края на XIX в. Тя се сформира от представители на старата Консервативна партия и на Народната партия от Източна Румелия, а нейн печатен орган става вестник „Мир“. Скоро след като се завръща в България, Атанас Буров се включва активно в дейността на Народната партия и неколкократно е избиран за народен представител. В периода 1911-1912 г., когато се записва доброволец в Балканската война, той е подпредседател на Народното събрание.

След завръщането си от фронта, животът на Буров се променя и през следващото десетилетие става една от водещите фигури в българското висше общество. По време на прием в Двореца, по повод рождения ден на престолонаследника Борис, който навършва пълнолетие, Атанас Буров среща своята спътница в живота – тогава 17-годишната Смарайда Салабашева. Тя е дъщеря на полк. Стефан Салабашев и Венка Карагьозова. По майчина линия тя е родственица на фабриканта от Търново – Стефан Карагьозов.

И двамата са заможни родове, отгледани  в средите на българската интелигенция. Съвсем естествено между тях припламва взаимен интерес и само няколко месеца след първата си среща, те се сгодяват. През 1913 г. те сключват брак, а само две години по-късно се ражда първото им дете. Атанас и Смарайда имат две деца – син на име Стефан и дъщеря – Недялка.

Годината 1913 е от важно значение за Буров и в професионален план. Тогава той за първи път е назначен за  министър на търговията, промишлеността и труда. По това време на власт е кабинета на Стоян Данев, представител на Прогресивно-либералната партия. Участието му в управлението на страната в този труден за нея момент след „Първата национална катастрофа“, го кара да преразгледа някои от възгледите си и да се стреми още по-активно за промени. Както самият Буров казва: „Ние, обществениците, спим, когато трябва трескаво да работим, прекарваме в удоволствия, когато трябва да носим мъчителния кръст на политиката.“

Управлението на кабинета на Данев е кратко, но през 1919 г. Буров отново се завръща на министерски пост. Този път той участва в коалиционното правителство, начело с Александър Стамболийски. В следващата една година той отново е министър на търговията и промишлеността. В началото на 20-те години обаче той напуска поста си и минава в опозиция. В този период Народната и Народнопрогресивната партия се сливат в Обединена Народнопрогресивна партия. За секретар на новосформираното политическо обединение е избран Атанас Буров. През 1923 г., след Деветоюнския преврат, Обединената Народнопрогресивна партия се влива в Демократическия сговор, чийто ръководител е Андрей Ляпчев.

По това време Атанас Буров е и председател на Съюза на българските индустриалци. Той застава с името си и с финансовата подкрепа на „Българска търговска банка“ зад идеите на Демократическия сговор. Основната цел на новата партия е да свали БЗНС от власт чрез парламентарни избори. През 1926 г. Демократическия сговор наистина печели изборите и е начело на държавата до 1931 г. През същия период от време Атанас Буров заема поста министър на външните работи и вероизповеданията.



България се намира в международна изолация, а на гърба й тежат тежките репарации от времето на Първата световна война (1914-1918). В съвместни действия с министъра на финансите – Владимир Моллов, Буров успява да издейства намаляване на вноските и разсрочване на срока на изплащане на репарационния дълг. Отново с общи усилия, двамата сключват и нов заем – „стабилизационен“, с който се стабилизира националната валута и се развива транспорта. В качеството си на министър на вероизповеданията, Буров създава еуфорията „Зограф,“ която защитава интересите на атонските манастири.

След преврата от 19 май 1934 г., Атанас Буров, се отдава основно на журналистическа и обществена дейност. Голяма популярност придобива поредицата му от статии, публикувана във вестник „Мир“. В тях той защитава парламентаризма и дори предвижда избухването на Втората световна война (1939-1945). Той се опитва да напомни на управляващите, че: „Над отделните класови интереси, над отделните политически амбиции стоят големите интереси на българската държава.“ Буров е искал да създаде консервативен фронт, но идеята му така и не успява да се реализира.

Въпреки че е в напреднала възраст, в името на това да спаси България от тежките последици от Втората световна война, през есента на 1944 г. Буров влиза в правителството на Константин Муравиев като министър без портфейл. Може да се каже, че това е една от големите му политически грешки. На 9 септември 1944 г. в България е извършен преврат. Новата власт не вижда нюанси. Тя не отчита нито военни заслуги в големите войни на XX в., нито търси разлики във вижданията на останалите партии. Всички политици са дамгосани като „фашисти“ и повечето са изправени пред Народния съд.

Атанас Буров не прави изключение. Той е обявен за „виновен“ и лежи в затвора до 1948 г., когато за кратко е интерниран в Дряново. Година по-късно той е изпратен в лагера в Дулово, а през 1952 г., Буров е осъден повторно от Народния съд. Този път присъдата за над 70-годишният бивш депутат, е 20 години затвор. Обвиненията срещу него са, че е работил в ущърб на страната си. Искал е да отслаби държавата и е помагал на чужди държави да предприемат враждебни действия срещу България. Изпратен е в Шумен, а след това в Пазарджик. На 15 май 1954 г. съпругата му получава известие, че той е починал в затвора.

Тя заминава за Пазарджик и успява да намери пресен гроб на затворник в края на гробищния парк, който смята, че е този на съпруга й. Тя слага кръст на него, но когато се връща на другия ден, вижда, че земята е изравнена с булдозер. Няма и следа от кръст, нито е ясно къде са точно тленните останки на Буров. Семейството също е тормозено. През 60-те години, децата му успяват да избягат от България с помощта на френския премиер Жан-Жак Делмаз. Днес наследниците им продължават да живеят извън родината.

Тежката съдба на Буров след 9 септември обаче не унищожава неговото име и постигнатото от него. Днес името му е изчистено от клеветите и се признава неговия патриотизъм и демократична обществена дейност. В негов част е издигнат паметник в градинката пред Народния театър „Иван Вазов“, в София. И макар да пише своите статии през 30-те години те продължават да са актуални със своите послания: „Не се насажда родолюбие и сцепление в един народ, ако не се култивира у него съзнанието на общността и ценността на неговото битие. Не се подготвя едно добро бъдеще, като на едро се отрича миналото.“

https://www.chr.bg/istorii/lichnosti/izkustvoto-na-biznesa-atanas-burov-politikat-kojto-mileeshe-za-balgariya/

[Panzerfaust]

Цигари

[Hatshepsut]

Фабрика за индустриални текстилни тъкани Идюехея&Co, 1 май 1943 година.

Би трябвало кадърът да влезе в учебниците по история. За да знаят младите (и не само) хора:
1. Че през 1943 г. в България официално се е чествал 1 май като Ден на труда. Това не се учеше в социалистическа България.
2. Че животът и прогресът НЕ започват след 1944 година, а свършват там!
3. Че в България е имало и развита промишленост, изпреварваща всичките ни съседи.
4. Че всякакви такива снимки и свидетелства се криеха вдън земя и цензурираха по всякакъв начин, за да се преиначва историята ни по кремълски модел. Нещо, което продължава и сега!

Снимка от колекцията на Любомир Юруков




P.S.  Не можах да открия никаква информация за тази фирма в интернет, не съм сигурен доколко името ѝ е изписано правилно.

[Hatshepsut]

БЪЛГAPCКA EЛEКТPИЧECКA ЛAМПOВA ФAБPИКA

Едва ли има жител на Сливен, за който името Белфа да не е познато, а за мнозина това е и повод за гордост, защото именно там през 1934 година светва първата електрическа крушка произведена в България.

Нa 1 юли 1933 година  в Cливeн няĸoлĸo дyши, междy ĸoитo индycтpиaлeцът Aпocтoл Cтeфaнoв, д-р Димитър Хаджиданчев, Георги Жабов, Апостол Сотев, Александър Гьошев, Илия Калов и други, ocнoвaвaт aĸциoнepнoтo дpyжecтвo БEЛФA (Бългapcĸa eлeĸтpичecĸa лaмпoвa фaбpиĸa). Πpeз 1933 година eдин oт eнтycиacтитe – Никола Кънев, пpeдocтaвя пapцeл, въpxy ĸoйтo ce пocтpoявaт сгpaдитe нa фaбpиĸaтa.  Гepмaнcĸaтa фиpмa „Glаdеtz“ дocтaвя пpoизвoдcтвeнoтo oбopyдвaнe (мaшини и дp.), a дpyгa нeмcĸa фиpмa, „Dіdіеr Wеrkе“, пocтpoявa пoтeнa пeщ c чeтиpи тигли зa тoпeнe нa cтъĸлo. БEЛФA AД cтaвa aĸциoнep в cливeнcĸa eлeĸтpичecĸa ĸooпepaция, зa дa мoжe дa пoлyчaвa пo-eвтин eлeĸтpичecĸи тoĸ.

При създаването на фабриката пpeз 1934 година, щaтният cъcтaв набрoявaл едва 20 paбoтниĸa и няĸoлĸo тexниĸa, които да обслужват наличните машини.

ΠЪPBATA БЪЛГAPCKA EЛEKTPИЧECKA KPУШKA CBETBA ΠPEЗ MECEЦ MAЙ 1934 ГОДИНА.

Днeвнoтo пpoизвoдcтвo варирало  мeждy 1800 и 2000 лaмпи. B БEЛФA ce пpoизвeждaли cтъĸлeнитe ĸoлби, тaлepнoтo cтъĸлo и цoĸлитe, a ocтaнaлитe мaтepиaли и пoлyфaбpиĸaти ca били внocни.

БEЛФA Cливeн заема важно място в индустриализацията на града ни през трийсетте години на 20 век. България и града ни се приобщават към Европа, а Сливен се изравнява в значителна степен с други европейски градове. Фабриката решава и някои проблеми с безработицата, оформя се и нова професия, а на по-късен етап се открива и Техникум по химични технологии.

На 11 октомври 1934 гoдинa във фaбpиĸaтa ca ycвoeни и двa пaтeнтa, ĸoитo ca paзpбoтĸa нa cтъĸлap oт Cливeн. Eднaтa инoвaция въвeждa нoвa тexнoлoгия зa нaпpъcĸвaнe нa cвeтилнaтa жичĸa c пpaxooбpaзeн чepвeн фocфop, a втopият – зa нoв вид eлeĸтpичecĸи лaмпи, ĸoитo paбoтят c жицa, нaвитa нa двoйнa cпиpaлa.

Лaмпите на сливенската фабрика  БEЛФA ca били c пo-ниcĸa цeнa, a пo oтнoшeниe нa ĸaчecтвoтo нe oтcтъпвaли по качество и издържливост  нa чyждecтpaннитe. Πo дyмитe нa иcтopиĸa нa бългapcĸaтa eлeĸтpoтexничecĸa пpoмишлeнocт Kp. Cтaнилoв, "БEЛФA cтaвa eдин oт вoдeщитe пpoизвoдитeли в Eвpoпa“.

И така с германска техника и българска изобретателност и инициатива Белфа бързо се превръща в един от водещите производители на електрически крушки в Европа.

Интерес представлява писмо от 1935 година публикувано в списание „Български радиолюбител“ до директора на Електрическо дружество за България, в което са  видни пoxвaлнитe дyми зa eĸcплoaтaциoннитe ĸaчecтвa нa лaмпитe БEЛФA – двe тaĸивa paбoтят нeпpeĸъcнaтo и вeчe ycпeшнo ca нaдминaли 1500 часа бeзaвapийнa paбoтa, a тpeтaтa ĸpyшĸa, в дeйcтвитeлнocт, вeчe e изгopялa, нo нe и пpeди дa нaдминe 1550 чaca paбoтa. Πиcмoтo e aдpecиpaнo дo глaвния пpeдcтaвитeл зa Бългapия нa лaмпитe БEЛФA Йocиф Mepĸaдoв.

През първите три години от създаването си продукцията на БЕЛФА намира добър пазар, но малкото предприятие не може да устои на конкуренцията на чуждите  реномирани фирми „Тесла“, “Тунгссрам“ и „Осрам“, но истината е, че те извършват редица саботажи и „невинни“ технически повреди, което неизбежно води до невъзможност фабриката да функционира. През 1937 година тя е преустроена за производство на домакинска стъклария - шишета, дамаджани, кандила и други. През 1949 година фабриката получава новото си име „Васил Коларов“ и поема по своя нов път.

През 1937 година, когато е пpeycтaнoвeнo пpoизвoдcтвoтo нa eлeĸтpичecĸи ĸpyшĸи, мaшинитe, cъopъжeниятa, нaличнитe мaтepиaли и дeтaйли ca ĸoнcepвиpaни. През 1947 година те поставят началото на завод „Елпром“, като държавата определя терен за ново строителство в западния край на града.

https://blog.zora-sliven.net/

[Hatshepsut]

Павел Калпакчиев

На 1 юни 1857 г. в Етрополе е роден Павел Калпакчиев – фабрикант и банкер. Още 10-годишен става чирак при шивач в родния си град, после изучава кожарския занаят, след което слугува в хана на големия за времето си земеделец Петър Тодоров в село Саранци. Там се залюбва с дъщерята Мария, за която се жени. Така той минава през различни дейности и занаяти, докато намери своето призвание.

С по-големия си брат Юрдан започват работа в софийската тухларна работилничка „Работник“. Там усвояват този нов тогава занаят. По време на правителството на Константин Стоилов са приети различни закони и стимули за насърчаване на българското производство. Те дават увереност на братята Павел и Юрдан да отворят тухларна фабрика в Пловдив.

Регистрират в Пловдивския окръжен съд събирателно дружество за производство на огнеупорни, пресовани и корнизни тухли и керемиди и за изработване на хидравлична бяла вар. Първият опит не е успешен - тухларната им фабрика фалира след три години работа. Но Павел не се отказва. Със зестрата на жена си Мария прави нова през 1893 г. в квартал „Кючук Париж“ между днешните улици „Лазо войвода“ и „Райчо Кирков“, на мястото на бившето кино „Тракия“, която е първата в България и я нарича „Остромила“ с площ от близо 500 дка.

Калпакчиев следи отблизо новостите на европейския пазар и в началото на миналия век внася от Германия преси за керемиди и машини за тухли. Строи три нови рингови пещи. Важно за разширяването на производството е бурното развитие на градовете, въведените през 1905 г. задължителни регулационни планове за всички общини в България. За разцвета на предприятието му обаче спомага и авторитетът, който Павел си извоюва в стопанските среди.

Той е един от инициаторите и основателите на Пловдивската търговско-индустриална камара и на Пловдивската популярна банка през 1913 г. От 1925 до смъртта си през 1929 г. той е неин председател, но условието му, преди да заеме поста е да не получава пари за тази си дейност.

Още със създаването на тухларната фабрика Павел започва активна социална политика. Той е наясно, че технологията на керамичното производство изисква тежък физически труд, работи се на открито, а край пещите е много горещо. За да привлече работници, им дава с 50 стотинки по-висока надница. Най-щедрата по това време е 1.50 лв., при Калпакчиев - 2 лв.

Той въвежда и първообраза на ваучерите за храна още в далечната 1913 г. Отваря специална бакалия, където работниците от неговата тухларна фабрика пазаруват стоките на символични цени. Не се купуват с пари, а със метални жетони, които се раздават на работниците със заплатите. Тази новаторска инициатива заедно с цяла поредица от социални придобивки като столова за работниците, общежитие, баня, здравно заведение с лекар и фелдшер, забавачница за децата, прави едно от най-тежките производства предпочитано от работниците.

Те получават безплатно и тухли, с които да си построят къщи на територията на самата фабрика, която непрекъснато се разраства, а до нея е изградена железопътна линия. Калпакчиев си купува и собствен локомотив. Той подарява тухлите, с които е построена новата пловдивска гара.

Това става през 1907 г. Сградата е в бароков стил по проект на италианския архитект професор Мариано Пернигони. Дава материалите за изграждане на бетонния мост над железопътната линия, за да минават каруците безпрепятствено и да не чакат дълго бариери. От началото на миналия век до смъртта си Павел Калпакчиев и съпругата му Мария даряват почти половината от близо трите милиона лева, нужни за строителството на детски дом при църквата „Света Троица“.

Трапезарията на дома е носила техните имена, защото те я поддържат със собствени средства. През 1913 г. индустриалецът построява първата в града работническа болница с амбулатория, в която лечението е безплатно.

Илинден е празникът на фабриката. На този ден Калпакчиев и синовете му лично готвят и сервират на работниците, а трапезата в двора на предприятието не се вдига с дни. Великден също се отбелязвал подобаващо, като фабрикантът и близките му боядисват над 1000 яйца, които раздават на работниците, заедно с козунаците.

В Пловдив, Калпакчиев става секретар на Македонската организация, чийто председател по онова време е Димитър Благоев. Тухлите произведени във фабриката на Калпакчиев са запазена марка в строителството в Пловдив. С тях преди повече от 100 години са строени близо 90 на сто от къщите в стария град. Красивият им релефен надпис и днес може да се види на места, а при почукване те все още звънят.

И най-важното, след век още са годни за употреба. Макар че с негови тухли е построен Пловдив от новия век, почти до кончината си фабрикантът няма своя къща. Когато е на върха на славата, избира терен на днешната улица „Май“, до сегашната сграда на радио „Пловдив“. Новият дом е в стил сецесион, а на партерния етаж се намира кантората на фирмата. Когато почива, фабриката е в цветущо състояние.

Десетимата му наследници продължават бизнеса и от бившата еднолична фирма образуват акционерно дружество „Павел Д. Калпакчиев“ за производство на машинни и ръчни тухли, марсилски керемиди и капаци. Тогава тя произвежда вече над 8 млн. тухли - близо 10 пъти повече от времето на своето начало.

След 1944 г. голямата фамилия на Калпакчиев е дадена на съд от комунистическата власт по Закона за незаконно забогателите. На 17 април 1947 г., Окръжният съд в Пловдив признава акционерното дружество за виновно, че в периода 1935-1946 г. е увеличило имотното си състояние в размер на 23,64 млн. лв., което не се оправдава от нормалните приходи. Така съдът конфискува в полза на държавата цялото имущество на Калпакчиев - фабриката, жп линиите, къщата на ул. „Май“, терени, кариери и осъжда наследниците му да платят над 11 млн. лв. глоба. Те обжалват и успяват да спасят от национализация единствено наследствената къща. Днес в нея живее една от внучките на Калпакчиев, а имотът е обявен за паметник на културата. На фасадата преди години е поставена плоча в памет на Мария и Павел Калпакчиеви.

Из "Енциклопедия на Пловдив" на Божидар Тотев

https://plovdivnow.bg/plovdiv/pavel-kalpakchiev-shtedriiat-fabrikant-zapisan-sas-zlatni-35651



Това е историята на живота на Павел Калпакчиев, фабрикантът, с чийто тухли е бил построен Пловдив на новия XX век, благодетелят, чието име заслужава да се знае и помни. Ето защо:

“Казват, че през живота си всеки мъж трябва да построи една къща. А може ли един мъж да построи почти цял град? Може, ако градът се казва Пловдив и ако става въпрос за Павел Калпакчиев и неговите тухли.
А както и да ги гледаме нещата, през Възраждането Пловдив е най – прочутият български град и очевидно е имало защо. И когато в 1874 барон Хирш изгражда жп линия от Цариград през Одрин, Любимец и Пловдив до Белово, когато в 1878 се освобождаваме от турско робство и София става столица на Княжество България, а Пловдив – на Източна Румелия, когато три години след Съединението 1885 оная жп линия, стигнала до Белово, е продължена и до София и Цариброд, за Пловдив вече няма спирачки.
И понеже имено тук вече са отворили врати първият български професионален театър, първата българска библиотека и първият български музей, именно тук французи, немци и белгийци ще решат да инвестират капиталите си и именно тук традиционната тютюнева индустрия ще „дръпне“ напред, а предприемчиви пловдивчани за няколко години ще отворят фабрика за спирт, фабрика за парфюми, фабрика за сапуни, фабрика за мастило и учебни пособия, консервна фабрика, бирена фабрика и мебелна фабрика, и затова именно тук в 1892 г. ще се роди Първото българско изложение с чуждестранно участие.
Всичко това обаче няма да се отрази на Барон- Хиршовата гара и тя все ще си е в периферията на Пловдив просто защото жп линията е била проектирана да не минава през града. Та някъде в ширналото се празно поле пред гарата в 1894 ще изникне и някаква тухларница на някой си Павел Калпакчиев.
Павел Калпакчиев се ражда в 1863 в Етрополе, но майка му два пъти овдовява и с какъв зор отглежда осемте си деца, само тя си знае. Неведоми са обаче пътищата Божии и затова има хора, които наистина се озовават на точното място в точното време, след което животът им поема в посока, за която не са си и помисляли.
И това е така, защото когато Павел решава, че е вече достатъчно голям да си изкарва хляба сам, не остава в Етрополе, но не отива и в София, която все пак не е много далеч, а кой знае защо отива в Пловдив и години наред чиракува при разни занаятчии. И като си помисли човек, и село Саранци е на един хвърлей от София, но кой знае защо някакъв заможен земевладелец от Саранци отваря хан не в София, а в Пловдив.
И Павел се хваща на работа точно в този хан, а сгодената за адютанта на Фердинанд ханджийска дъщеря така се влюбва в него, както и той в нея, че двамата се женят. Но когато Павел Калпакчиев, придобил между другото минимален опит в някаква софийска тухларница, в 1894 решава да отвори своя тухларница в ширналото се поле пред жп гарата на Пловдив, работата въобще не потръгва, защото пловдивчани по това време си строят къщите от кирпич и от никакви тухли нямат нужда.
Младият човек обаче не се отчайва, а прави втори опит, но този път поставя нещата с тухлите не на занаятчийска, а на промишлена основа, а и тъкмо е гласуван Закон за насърчаване на местната индустрия, стимулиращ всячески предприемчивостта. И с парите от зестрата на съпругата си Павел Калпакчиев инвестира в земя и машини и в 1896 на цели 477 декара, пак на онова ширнало се поле пред пловдивската жп гара, вдига фабрика за тухли и керемиди.
Междувременно са се извърволили 25 години от Освобождението, но българите в Македония и Източна Тракия, останали под турско робство, все са си под турско робство. И когато в 1903 и Илинденско – Преображенското въстание не успява, към Майка България тръгват върволици бежанци, каквито върволици ще има и преди Балканските войни, и след Първата световна война.
И когато в 1903 много от бежанците намират спасение в Пловдив, първоначално си мислят, че ще могат да се върнат по родните си места, а когато се убеждават, че това никога вече няма да стане, се настаняват на празното поле между жп гарата и фабриката на Павел Калпакчиев и така изниква бежанският квартал „Кючук Париж“. Пловдивчани подпомагат сънародниците си, изпаднали в беда, с храна и с едно – друго, а държавата им отпуска заеми с нищожна лихва за строеж на къщи.
И понеже вече не се строи с кирпич, тухларната фабрика на Калпакчиев, която до този момент никой не е поглеждал, започва да бълва тухли и едва смогва с търсенето, а в същото това време в Пловдив кипи и такъв стопански и обществен ентусиазъм, че всичко живо започва да търси тухли, за да вдига тютюневи складове, обществени сгради, частни къщи, училища и гимназии.
Успехът обаче ни най – малко не главозамайва Павел Калпакчиев, даже напротив. С времето той започва да взима на работа в тухларната си фабрика предимно сиромаси от „Кючук Париж“, а заради тежкия труд им плаща и най – високата надница в Пловдив, макар че може и да не го прави.
В двора на фабриката вдига безплатни общежития, баня, работническа столова, детска градина, медицинска амбулатория с три легла и с лекар и фелдшер, всичко това без пари, отваря и хранителен магазин, в който работниците с жетони пазаруват на символични цени, дава и безплатни тухли на най – бедните от тях, за да си построят свой дом, а и безлихвен заем за закупуване на земя, при това без никакъв писмен договор, само на честна дума.
Междувременно в 1907 Павел Калпакчиев дарява тухлите за внушителната нова жп гара на Пловдив, построява и мост над жп линията за жителите на „Кючук Париж“ и техните каруци, дава и пари за издигане на църквата „Св.Троица“ във все повече разрастващия им се квартал. Става и един от създателите на Търговско – индустриалната камара, чиято цел е селище без поминък да няма, учредява и Пловдивската популярна банка и е неин председател до смъртта си, при това без заплата.
И все дава тухли без пари на нуждаещи се, и все не спира да подпомага учението на млади хора, дарява и средства за паметник на загиналите във войните в родното Етрополе, с жена си даряват и камбаната за тамошната църква „Свети Георги“. И през цялото това време Павел Калпакчиев не спира да модернизира фабриката си, а и започва да прави тухлите с дупки– хем да икономисва материал, хем хоросанът да влиза в дупките и така градежът да става по – здрав. И дали това е причина, никой не може да каже, но когато Кемал Ататюрк започва да строи новата турска столица Анкара, държи тя да бъде строена с прочутите тухли на прочутия Павел Калпакчиев от прочутия Пловдив.
Къде живее през всичкото това време Павел Калпакчиев с жена си и деветте си деца, противоречиви са сведенията. Според едни индустриалецът имал няколко къщи, според други тези къщи не били негови. И все пак днес на един тих ъгъл в центъра на Пловдив се издига красива къща в стил сецесион, на която паметна плоча напомня, че е построена от Павел и Мария Калпакчиеви в 1919, днес се обитава от наследниците им.
Но имотите на фамилията не са важни, по – важно е, че за работниците в тухларната фаблика за всяка Коледа е имало угощение, за всеки Великден са се месели десетки козунаци, боядисвали са се хиляди яйца, които са се раздавали на раяботническите семейства, и подаръци за децата им винаги е имало…На всеки 2 август пък цялата фабрика е чествала свети Илия, за да им дава хубаво време, че да се изпекат добре тухлите и керемидите – за израстването на Пловдив, но и за тяхното препитание…И на този ден всяка година Павел Калпакчиев и синовете му готвели и сервирали на работниците си и трапезите в двора на фабриката не се вдигали с дни.
Павел Калпакчиев умира в 1929, но проспериращата му фабрика не умира. Шестимата му синове и трите му дъщери, големи вече хора, увеличават почти тройно финансовите средства, вложени до този момент в машини, двигатели и всякакви съоръжения, удължават с три километра релсовия път от фабриката до Сточна гара на Пловдив, а след няколко години фабриката вече произвежда не само тухли и керемиди, но и всякакви строителни материали.
И дали защото деветте му деца са си все пак девет деца, а цялата им бащиния в края на краищата е една фабрика, но наследниците на Павел и Мария Калпакчиеви подпомагат „само“ строителството на сиропиталище към църквата „Света Троица“, издигната някога с парите на баща им, самият той сирак, а и поемат изцяло издръжката на сирачетата, за които през годините дават от сърце и душа 1 300 000 лева.
И когато в 1944 животът в България главоломно се променя, тухлената фабрика на Калпакчиеви е национализирана. „Е, някои почнаха да гледат Калпакчиеви(те) малко по- така, но туй бяха хора случайни – казва 89-годишният г-н Александър Попов, в ония години съученик в Търговската гимназия на Пловдив със сина на един от Калпакчиеви(те), и допълва – кореняците пловдивчани уважавахме Калпакчиеви(те) – на всичките сиромаси хляб даваха“ Вярваме на г-н Попов, освен и че пловдивчани са особен сой хора– и държат един на друг, и бранят всичко „пловдивско“, защото за тях Пловдив е нещо много повече от роден град.
А днес в отдавна променения „Кючук Париж“ и точно на мястото, където някога е бил входът на тухларната фабрика на Павел Калпакчиев, неговите четвърто или пето поколение наследници са поставили паметник на своя знаменит прадядо или прапрадядо, скоро и пана́ с архивни фотографии ще поставят, а междувременно са учредили и фондация „Павел Калпакчиев“, за да помагат на нуждаещи се свои съграждани.
И макар в Пловдив днес да има стотици жилищни и обществени сгради, нерядко от алуминий и стъкло, тоя град продължава да има неповторима атмосфера. А и как няма да има, като 90% от пловдивските обществени сгради и частни къщи от началото на ХХ век са издигнати с тухлите на Павел Калпакчиев, а тези тухли и до днес са живи.”

Автор: Катерина Иванова, Деа Манолова