Ген. Христо Луковъ - животъ и гибель

[Hatshepsut]

Запасният генерал Христо Луков е роден на 6-ти януари 1888г. в град Варна. Завършил е Военното на Н.В. училище през 1907-ма година и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 27-ми випуск. Бойната си дейност е започнал като батареен командир във 2-ри артилерийски полк, 6-та дивизия. В Първата световна война е участвал във всички бойни действия с 1-ва и 5-та дивизии като командир на отделение. На 23 ноември. 1935 година му беше поверен най-отговорния пост във военната йерархия - министър на войната. Генерал Христо Луков заема този пост до 4 януари 1938г. Своите жизнени сили и труд той отдава за издигане българската артилерия на завидна висота. Още от ранна младост генерал Христо Луков се бе отдал с жар в служба на Родината. В качеството му на батареен командир през Първата световна война той се проявява като един от най-храбрите командири. Ще споменем и за великия подвиг, който извършва тогава. Годината е 1918-та. В последните дни от войната комунистическата пропаганда успява да подведе войниците, които напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирска република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат нашите отстъпващи войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент българските оръдия пад командата му загърмели и страхотен огън обсипал настъпващите сърби. Те били отблъснати. Примирието вече е било подписано. На другия ден подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба дим лице. "А другите?"- попитал Томич. "Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата"- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него. "В историята на Франция", продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Пей. Щастлива е България, че има такива защитници офицери." Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във "Велика Сърбия". След уволнението му, динамичната натура на генерал Луков намира своето място в гражданския обществен живот в средите на българските патриоти. Той разбира, че отпор на левите сили може да даде само българският възрожденски национализъм, и застава начело на Съюза на Българските Национални Легиони /СБНЛ/. "Спомням си, като че ли това беше вчера"- казва легионерът Йордан Хаджинонев, през м.ноември 1942г. се състоя Национална конференция в гр.Варна, на която пристигна генерал Луков, придружен от членове на Централното ръководство. След всички приети от устава правила, при откриването на конференцията се пристъпи към разглеждането на различни организационни въпроси. Един от делегатите зададе въпрос: "Господин генерал, благодарение на Германия, по точно на Хитлер, ние получихме Южна Добруджа, Македония, Тракия, и е редно да отидем на помощ и помогнем на нашите съюзници". Болшинството от делегатите бяха на същото мнение. Генерал Луков след като изказа възхищението си за готовността ни за саможертвата, която искаме да направим в името на един идеал каза: "Господа, генерал Луков не може на своя глава да организира и поведе армия. Има цар, има и отговорно правителство. Ако правителството реши да изпрати войски на Източния фронт и ми възложи да ги поведа, аз не ще откажа. Така бе взето решение, ако правителството разреши, да се отиде на помощ на Африканският корпус на ген. Ромел. Започна приготовление из цялото ни обединено царство. От Добричкия легион "Стефан Караджа" бе съставен списък на около 100 души младежи с пламенно национално въодушевление. Но тия наши мечти не можаха да се осъществят поради убийството на генерал Луков, само три месеца след Националната ни конференция. Годината е 1943-та. Германските армии воюват в Съветския съюз. А у нас комунистическата партия, по нареждане от Москва организира "бойни групи" за ликвидиране на "народни" врагове. Една от жертвите им трябвало да е и ген. Луков. Денят също е определен – 13 февруари. В този ден към 20.50ч. генералът отива към дома си на ул. "Артилерийска" 1. Като отворил входната врата, на вратата на хола се показала дъщеря му Пенка, която чула, че баща й се прибира и излязла да го посрещне. Случаят пожелал тя да бъде единственият свидетел на убийството. От нейните показания се узнава следното: "Генерал Луков пристъпил прага на входната врата и се обърнал с лице към улицата, да я затвори. В този момент непознат мъж с широки и тъмни очила застанал на вратата и стрелял в гърдите на генерала. Дъщерята изпискала, а той, макар и ранен, се опитал да влезе в дома си. Убиецът влязъл подир жертвата си, дал още три изстрела и избягал. Генералът се струполва мъртъв на пода.

СЛЕД УБИЙСТВОТО СЛЕДВА ИМПОЗАНТНО ПОГРЕБЕНИЕ

"Тялото на покойника беше пренесено от домът му в черквата при Военното на Н.В училище. Към 12 часа по обед от двете страни на алеята за училището се бяха вече наредили в шпалир няколко хиляди млади легионери и съмишленици на генерала. Черквата беше препълнена с народ. Едва успяхме да се доберем до входа на черквата. На погребението присъстваха: Н.В.Царят, Н.Ц.В. княз Кирил, висши офицери, министри, военни аташета н др. От името на войската говори полковник Попов, от името на запасните офицери- генерал Илинов, от името на Българските Национални Легиони- Илия Станев, който изтъкна с пламенни слова, че генерал Луков завещава на българския народ беззаветна служба на род и Родина, бидейки самия образец на доблестен гражданин и смел воин, с непоколебима вяра във възхода на българската национална кауза. Погребението беше извършено в централните софийски гробища. Пръв говори от името на Съюза на запасните офицери полковник Илчев и след като описа достойния жизнен път на големия българин завърши с думите: "Чужденци намериха свое оръдие да посегне върху живота на генерала, за да лиши българският народ от един голям воин с висши граждански и войнишки добродетели. Голяма и всеобща е скръбта на всички ни."

IYI - Така умря ген. Христо Луков, но делото му посветено на родината остава пример за поколенията български националисти и ще живее вечно! - IYI

[Hatshepsut]

"Налага се да съкратя един доста голям период от моя личен и обществен живот в моите спомени. Просто няма време. Преминах 82 години" - пише поминалия се при злополука наш незаменим съидейник Кирил Никифоров Ганев. Други на тази възраст, които още са живи, живеят почти само с ежедневните си грижи. Болести, недоимък, в най-добрия случай с проблеми за мачовете, или филмовите сериали. Изгубили са, или просто са забравили приятелите си. Разговорите са отчайващо прости и не засягат обществени проблеми. Ако се случи случайно подобен разговор, той завършва най-често с категоричност, недопускаща възражение. Понякога, започналата тема завършва с твърдение за нещо в съвсем друга област. Както се казва сега - резултат от ЕГН-то!

Боя се да не изпадна и аз в това състояние, но имам смелост, защото по родови данни, по мъжка и женска линия, до фаталния край няма изявено оглупяване. Всички мислеха и помнеха безупречно. Такива факти съм споменал по-преди в спомените си.

Сега реших да прехвърля години напред. Да опиша съдебния процес и затворническите си и лагерни патила.

Но трябва да се направи и един малък преглед за легиона от преди 9.09.44г. и случаят с генерал Хр. Луков. Сигурно ще се наложи след време някой моменти да бъдат повторени. По тези въпроси винаги е имало или пълно информационно затъмнение, или лъжи, които коренно изопачават фактите. Ако има години ще се върна към прескочения период.

Никой не отрича размаха на легиона-СБНЛ до 9.09.44г. Но защо нямаше изявени фигури, големи и от държавен мащаб? Първо започнаха спонтанно обществен живот младежи. Студенти и ученици. Необяснима остана за социолози и коментатори нашата вярна ориентация и политическа насоченост. Младежи без специално образование, мислеха зряло и създадоха една мощна и здрава организация. И сега нашите постулати не са анахронизъм. Защо? Защото тези младежи мислеха честно. Не служеха на някакви заучени догми. Не бяха обвързани със задължителни идеологии и партийни кумири.

И друго - тия, които сложиха основа, бяха родени личности. Еманация на вековния български политически гений. Но задачата беше непосилна за налагане твърдо и нашироко в нашия политически живот. Нужно беше и време, за да израстат кадри, авторитетни в обществото. А и в какво време се развивахме? За 12 години, до 9.09 1944г., 8 години живяхме полулегално. При една почти диктатура, враждебна на нас. Как можеше да се създаде ефективен печат и да водим публична пропаганда, при наличието на цензура. Материални средства- никакви. Каквото сме издали, като вестници, брошури, книги, позиви, послания, всичко от плитките джобове на ученици и студенти.

По това време в дясното пространство имаше идейни кръгове, като "Братство" със списание "Нация и политика', ,,Млада България", "Устрем" - начело с младия тогава професор Венедиков. Беше съвсем нищожен "Устрем". Но това бяха група от надарени, интелектуално-издигнати, сравнително млади хора. Поне десетина години по-възрастни от нас. Те нямаха стремежи да създават общественост, движения, партии.

Макар, че техните прояви бяха сродни с нашите и ние общувахме с тях, стремежите им бяха в посока на "пласиране" в политическия живот. Не ги блазнеше апостолска работа /дейност/. Себеотрицанието и саможертвата за тях бяха фикция. Мнозина се стремяха и заемаха служби. Мнозина от тях бяха смазани и унищожени от дошлата по-късно вълна на терор и мракобесие след 9.09.1944г. Избити и смазани бяха не за това, че бяха апостоли на една рискована и безнадеждна кауза, издигната публично в държавната йерархия. Въпреки усилията ни да ги привлечем и да заемат подобаващо за интелекта им място, не успяхме. Те ни съчувстваха, подкрепяха ни морално, но нашата среда не им предоставяше бързо политическо излитане. Единици, като д-р Никола Минков, фигура от най-висок ранг, адвокат и по-късно народен представител от "Братство" се приобщи за известно време. Разстреляха го от т.н. "Народен съд".

Александър Пъдарев, юрист от висока класа, от "Млада България", който изживя ужасите на "Новото време". И той вдъхновено, но само временно се включи в нашето движение. Професор Владикин се изявяваше понякога като ментор на нашето движение. Само писателката Фани Мутафова и нейният съпруг-архитект и писател Чавдар Мутафов, се приобщиха честно и искрено към нас. Единствен Херувим Арнаудов, още като студент от "Млада България", влезе категорично в Легиона и през целия си живот остана твърдо на легионерски позиции. Ужасите, които преживя, не го сломиха и не го отклониха от избрания път. Почина като легионер на 10.10.1996 г., като председател на "Старейшините" към БДФ. Единствената голяма фигура, която ни подаде ръка и се вля честно в нашите редици беше генерал Христо Луков. Възгледите ни съвпадаха напълно и ние го издигнахме като водач на ЛЕГИОНА.

Огромна фигура в нашия обществен и държавен живот Възродител и създател на новата българска армия. Военен от най-висок ранг. С широк размах като ръководител и организатор. Спечелил си име в армията и обществото. Особено с ликвидирането на "Военната лига". Това не можеше да не събуди опасения у монарха, който не можеше да търпи личности и авторитети. И затова го отстрани от армията, която му вярваше и за нея беше образец. И то във времето, когато беше най-нужен.
Кое наложи ликвидирането на ген. Луков?

Огромното му влияние в армията. Макар и в оставка, офицерите вярваха само на него. Редица общественици и интелектуалци бяха готови да го последват в неговия политически път, защото виждаха, че само той може да обедини честните политици и общественици, които бяха изпаднали в безнадеждна безпътица. Честни хора имаше, но само ТОЙ можеше да ги поведе по пътя, единствено спасителен за България.

Името му растеше и влиянието му се разпростираше. Намеците, че е чужда агентура /на германците/ не връзваха плод. Вярно е, че имаше много познати от германските среди, още като младши офицер през Първата световна война, когато е командирован от нашето Главно командване на Западния фронт. Имал е добро познанство с Гьоринг. Като военен министър, той е имал задължението да има добри връзки с германското командване. Той е респектирал с личността си и с поведението си.

Ще се спра на един епизод, който изникна случайно, но е показателен за следващите събития - на 8 декември 1942 г., легионерите-студенти празнуваха студентския си празник- "Св. Климент Охридски" в помещението на бар "Паризиана", в сутерена на Търговския дом. Това бе едно обширно, но занемарено помещение, в което през деня се помещаваше стол "Оборище" - на студентите-легионери. Това беше и най-добрият клуб за срещи на студенти от цялата страна. Беше средище на най-възвишени чувства и идеали. Насочваща политическа централа за цяла България.

След освобождаването на помещението от студентите, вечерта то ставаше един вертеп, населен с пияници и всякакъв измет на "Софийските потайности". Сутринта, помещението измито и проветрено от тютюн и алкохолни пари, се предоставяше на студентите.

Студентският празник започна с обичайните, но скромни церемонии. Присъстваха и генерал Луков и генерал Жеков.

[Hatshepsut]

Неочаквано на входа се чу врява и смут. Чу се команда: "Стани!" Странно? При импровизиран шпалир, влязоха пълномощните министри на Германия - Бекерле, на Италия - сеньор Маджиетрати и на Унгария - Хорват. Генералите мигновено се ориентираха и посрещнаха прилично и с достойнство гостите. Разположиха ги между себе си. Изпълни се химна на легиона /от Манол Манолов/, с оркестър. Гостите, с вдигнати ръце изслушаха чинно.

Започнаха речи на генерал Н. Жеков и генерал Хр. Луков. Обичайната и задължителна куртоазия. За бойното другарство. За нерушимия съюз. За "вярност за вярност". Официални за това време лозунги между съюзните държави. Разбира се, преди това, преди посещението, беше говорил Илия Станев с изящната си и пламенна реч. С умението си да трогва и развълнува слушателите си.

След куртоазните речи на двамата генерали, в които нямаше и намек за сервилност към Германия, с достойнство и подчертан тон за равнопоставеност, гостите си заминаха чинно и бяха изпратени с подобаващ жест от студентите.

Отново след това, генералите отново взеха думата и поясниха, че след задължителната куртоазия, ще говорят само за нас си. Подчертаха, че България има свой път и ние ще се ръководим само от нашите интереси. Това беше нашироко мотивирано. Разбира се в деликатен стил, който не можеше да бъде атакуван от "съюзниците" като враждебен. Те не можеше да нямат свои уши между нас.

След речите, генералите се оттеглиха и се продължи веселото празненство с много ентусиазъм. Нямаше и сянка от съмнение в това, че ние вървим по свой път и служим само на България. Ето това беше нашето "германофилство" и "смъртния грях", че се борим за обединението на Отечеството.

Междувременно, какво се беше случило? Същата вечер, е имало някакво официално тържество, мисля, че във Военния клуб, на което бяха поканени много официални лица и целия дипломатически корпус, какъвто го е имало тогава.

Въпросните трима дипломати - ,,съюзници" решават да направят един дипломатически "демарш", като демонстрират пренебрежение към официалната власт. Колите с бавен ход минават покрай Военния клуб и двореца и се изтърсват на студентското легионерско тържество, без да са поканени. Това нас ни учуди и озадачи. Последиците? Властта е вбесена и вероятно са последвали някакви ноти и преоценки. Легиона от това не спечели, но е изострило злобата на Монарха, и е било още един елемент за формиране на решението, което последва след около два месеца.

Няколко месеца по-рано, премиерът Богдан Филов свиква голямо събрание във Военния клуб, на което присъстваха цялата управляваща знат от министри, народни представители, висши държавни служители, чиновници и всякакви "приобщени". Разбира се и представители на пресата. И после изказването на проф. Богдан Филов беше огласено като висша държавническа мъдрост. Като че ли нямаше по-важни въпроси, в този съдбовен за държавата момент, а центъра на речта беше: ЛЕГИОНЕРИТЕ ПОСЯГАТ ВЪРХУ ПРЕРОГАТИВИТЕ НА ЦАРЯ! Изразът е дословен. И други подобни нападки по адрес на ЛЕГИОНА. Явно върховната власт се е стреснала от широкия размах на легионерското движение, и от увеличаващата се популярност и влиянието на личността на генерал Хр. Луков. Трябваше да му се пресече пътя в обществения живот.

Генерал Хр. Луков реагира веднага и не прие формулировката на Министър-председателя, който се люшка в една безпътица, че нашата държава се ръководи от открити масони, и че те изпълняват чужди поръчки.
Откривам скоби.

Когато формално беше закрита масонската ложа в България, цялата й архива беше изпратена през СССР и Далечния изток в САЩ, придружена от инж. Любен Божков бившия директор на БДЖ - дядо на сегашния лидер на СДС - Александър Божков. И това става, когато Германия води война със "съюзниците". В книжка 4-6 от 1924 г., в списание "Зидарски преглед", е съобщено: "Научаваме, че в Мюнхен /или Лайпциг/ е приет в Шотландско посвещение, професорът от Софийския университет /брата/ Богдан Филов." Стр.16, ред 4, отдолу нагоре.

[Hatshepsut]

Министърът на Вътрешните работи Петър Габровски /водач на "Ратниците", "антимасони и антисемити"?!?/ беше масон от висока степен и работеше в една кантора с Клайн- виенски евреин. Ратническите пропагандни материали се печатаха в печатницата "Стопанско развитие"- собственост на Жак Асеов- евреин, голям бизнесмен. След заминаването от България, той остави имуществото си и банкови сметки да бъдат управлявани и запазени от Димо Казасов- звенар, министър на Информацията в кабинета на Кимон Георгиев след 9-то септемврийския комунистически преврат от 1944 г.

При това положение, "ратникът" Петър Габровски, като министър на Вътрешните работи внася "Закона за защита на нацията", насочен срещу евреите и масоните? Това не попречи на властта тогава да конфискува печатаната книга в печатницата на Петър Глушков намираща се на ул. "Веслец" № 5, "Тайните протоколи на Сионските мъдреци" с противоеврейско съдържание.
Конкретно!

Царската институция е неприкосновена и независима. Отговорът на ген. Хр. Луков на предизвикателството на проф. Богдан Филов не закъсня и е обявен в два позива. Последва и едно обширно и мотивирано от правно гледище изложение, че царската институция е общонародно достояние, а не на правителството. От нейно име не може да се провежда политическа дейност. Такава дейност може да манифестира само този, който може да носи отговорност. А ако такава дейност се манифестира от името на царя, то отговорността пада върху царя, който според конституцията не е отговорен. И така, правителството се измъква от отговорност. Фактически при един държавен провал, виновен ще е не министърът и законодателят, а царят. Това изложение е една защита на царската институция, но Борис III, фактически беше управител, и в това отношение той не можеше да допусне упрек - макар и косвен. Затварям скобите!

Това беше едната страна на въпроса. Дипломатическите отношения със СССР показаха сведения за съдбата на генерал Хр. Луков, за която ще поясня малко по–късно. Другата страна беше, че се нарушават сметките на "Съюзниците". Генерал Хр. Луков беше в центъра на една кампания за излизане от войната, което можеше да стане с мълчаливото съгласие на Германия, защото това можеше да ползва и нея. Че едно завземане на властта от генерал Луков, щяло да изпрати българска войска на Източния фронт е една лъжа, в която и сега някой наивници вярват. Дори в дневника на Богдан Филов няма и знак за такова искане, при неговата словоохотливост за най-дребни факти. Че България е била нужна за дипломатически канал за тайни преговори между Германия и СССР, което до сега се смяташе за невъобразима измислица, и това налагаше да не се прекъсва филм на ББС по телевизията на 8 и 9 май 2001 г. Документално беше показан и грузинския ресторант в Москва, където са се водили преговорите чрез българския пълномощен министър Стаменов. Филмът се нарича "ВОЙНАТА НА СТОЛЕТИЕТО", Преговорите не са били успешни, но неутралитета на България е бил нужен и за двете страни.

Независимо от горепосоченото, изпращането на Български войски на Източния фронт не можеше да стане преди всичко, затова че една българска армия не би била ефективна, по много причини, а на нашия "прикриващ фронт" срещу турците, където ние имахме предимства по много причини, трябваше да застане елитна германска армия и да стои неоползотворена. А и в нито един документ, ето вече 60 години, няма и намек за изпращане на българска армия или искане за това от страна на Германия. Всичко писано или изказано по този въпрос не надхвърля "някой смята", или "е уверен", че е така. Само "мнения", няма аргумент. Очевидно, всяко откъсване на България от "Оста", усложнява намесата на "съюзниците" в България. България вече е харизана от съюзниците на СССР.

Личната връзка на Луков с Гьоринг, е щяла да опрости такъв преход. Забележка! Посоченото във филма "Войната на столетието", потвърди изказаните мисли в ръкописа, който по същество не отрича, а само потвърждава, че наша намеса не би ползвала нито Германия, нито нас. А едно откъсване на България от "Оста", би поставило на изпитание ангажимента на "съюзниците".

С подчертаното по-горе продължавам! След скобите продължавам за отскубването ни от "Оста".

А че такова намерение се формираше у нас, показват и контактите на Луков с елементарните до тогава от монарха партийни лидери като Гичев, Кръстьо Пастухов и др., които не бяха обвързани с "филство" и не бяха се клели в разни "ложи". Тогава промяна можеше да бъде осъществена не с обичайните преврати, а с един категоричен натиск /политически/, при положение, че армията е благосклонна и народните маси го желаят. Как точно е проектирано не знам, но почва за това е имало.

България във въоръжен неутралитет да запази комуникациите си с Гърция, през Албания и западна Македония. При това положение "съюзниците" изгубват ценни козове за намеса, а монархът губеше абсолютната си власт.

В спомените си Ал. Цанков подсказва, че правителството е проектирало такъв ход от страна на Царя. Може би това е ускорило и неговия край?

[Hatshepsut]

В книгата си "Безсъници" Стефан Попов пише следното в потвърждение на казаното до сега, че вероятно Германия е била готова да се съгласи с искането на България да обяви неутралитет и по този начин да ускори някакъв ход, виждайки наближаване на неизбежния край на войната, който ще доведе до пагубни последици за германския народ. За да не начупя хронологията на основната тема, давам едно приложение накрая, с допълнителни факти и съображения.

"Не помня точно дата, на която Корихубер ме покани на среща с виден сътрудник на Химлер, който направо се интересуваше от изгледите в България да бъде извършен с помощта на германците преврат в полза на Александър Цанков. Отговорих му, че това е безразсъдна авантюра: при всичките ми лични почитания към Цанков, с или без право той е наречен в България "кръволок" и Германия едва ли ще спечели от едно идентифициране на политиката си с него. Използвах обаче случая да му кажа и друго: "Германия е голяма страна, и да загуби войната, един ден ще бъде световна сила, защото Европа не може без нея". Това, което предсказа Стефан Попов го виждаме, че се потвърждава и понастоящем.

И продължава: "България обаче е малка страна, която повлечена от Германия в нова катастрофа - едва ли ще може да се изправи на краката си, ще стане жертва на съседи и на комунистите. Защо Германия не позволи да се дистанцираме своевременно от нея и по този начин да се спасим? Един ден Германия пак ще има нужда от нашето приятелство на Балканите. "А защо не се намери български държавник да каже това на Фюрера? Мислите ли, че той няма да ви разбере?"- ми отговори гостът. Защо не се намери български държавник се питах и аз..., но това надхвърляше моя будапещенски обект. От България се интересуваше и кореспондентът на "Франкфуртер Алгемайне", Бенкиер, а за Цанков стана дума и на обеда у Брунхоф.

Но мотивите за ликвидация са валидни и при такъв случай, както и за ген. Луков, След смъртта на царя, е продължила тази идея, както бележи Ал. Цанков, за разговора си с ген. Михов, който заявява, че германците не са в състояние да попречат. Но за това е била нужна ясна прозорливост и мъжество. Гражданска доблест и воля, каквито управниците след смъртта на царя нямаха. Държавнически какавиди! А сигурно и нареждането на по висши "ЛОЖИ", на които нашите бяха "подопечни".

Изложените по горе съображения подсказват и поведението на военния министър в кабинета на Муравиев - ген. Маринов, който отказва да се обяви война на Германия веднага, с което се дават козове в ръцете на СССР за навлизане в България. За тоя жест на ген. Маринов, той беше поставен от СССР за главнокомандващ на армията след 9.09.1944 г.

За ново правителство, начело с ген. Луков е бил проектиран състав с полковник Пантев — министър на Вътрешните работи, Сотир Янев — на Външните /и двамата - величини, убити наскоро след ген.Луков/, Кръстьо Пастухов, земеделци-легионери, като Георги Марков от Плевен - бивш народен представител от социалдемократите към 1927-28 г., по-късно легионер, с четиримата си сина: Марко, Дянко, Георги и Любчо/убит след 9.09.44 г, във Винарското училище от бандата на "героя" Пело Пеловски/, и са били определени за министри в този кабинет- проф. Владикин, Илия Станев и пр. Лицата не са точно фиксирани. Това ми довери след убийството Илия Станев при обстоятелства, при които можеше да ми се довери.

Междувременно, по телефона имало обаждания в дома на ген. Луков със зловещи закани. Генералът не е отдавал голямо значение на това, защото е вярвал, че покушение от такава величина, не може да става без благословия "от най високо място". Имал е предвид случаите със Стамболов, Д. Петков, Ал.Стамболийски и др., и че Царят не би допуснал. Но какво се случва няколко дни преди покушението на Луков?

Димитър Андреев, студент, или току що завършил финанси, племенник на легендарния герой от Балканската война капитан Андреев, за когото има великолепен марш - "Божествен плам в очите гореше. В гърди бе буен ураган. С челичен меч ти вихрено летеше, към побесняла вража сган." и пр.

Син на съученик на проф. Петко Стайнов, който на 9.9.44 г. стана министър на Външните работи - народняк русофил, звенар, масон и пр. Проф. П. Стайнов му е настойник в София и покровител в следването.

Димитър Андреев пътува за Казанлък, на гара Пловдив се качва във влака проф. П. Стайнов в същото купе. Отношенията им са много близки и разговорът тръгва в политическа насока. С видимо задоволство, професорът заговорва за изложението на легионерите за царската институция. Макар, че са подозирали кой може да бъде авторът на мотивировката, все пак решават да проверят. Кръгът около П. Стайнов са отявлени звенари, масони и бъдещи лидери на О.Ф., организират някаква "непринудена" среща със светски характер, по скоро моабетчийска. Поканен е и генерал Луков. Всъщност това е нагласено заради него. В "непринудените" разговори подхвърлят и въпроса за автора на изложението. Луков откровено заявява, че той е авторът. Всъщност, аргументацията е от проф. Л. Владикин - проф. по държавно право. Целта е постигната. Информацията е съобщена там, където трябва. Проф. Петко Стайнов, който е един от авторите на този "номер", съобщава това на Д. Андреев, с голямо задоволство и със смях. Вероятно е злорадствал, като си е представял как Луков ще бъде потресен.

Ясно е, че разривът между ЦАРЯ и ген. Луков е задълбочен и благословията е осигурена. Участта на Луков е предрешена!

На близка гара Д. Андреев слиза и веднага се завръща в София и отива направо при генерал Луков и му предава целия разговор. Генералът скача и с вдигната ръка извиква: ,, - Значи, за това царят е вбесен!" Следва категорично нареждане: "-Ако някой си позволи да ми осигури охрана, жестоко ще си изпати!" Думите са дословни. Луков вероятно е смятал, че царят е щял да укроти гнева си. Но тук се е излъгал. Сигурно не е преценил, че се е съчетал външен натиск с лична неприязън. Царят, с неговия колосален интелект, не може да не го е съзнавал. Непосредствено след това, ден- два по късно, легиона реши да организира охрана, макар и невидима за Генерала. Това можеше да бъде само невидимо плътно присъствие. На нас пистолет не ни се разрешаваше, макар че всеки търговец имаше право на такъв. Но докато да организираме група, всеки трябва да бъде мотивиран и убеден, а това не е лесна работа. Покушението стана на 13 февруари 1943 г. Димитър Андреев беше включен и получи присъда в процеса "Втори център", дело 1226. Прояви ярко изразено малодушие и след процеса проявяваше необичайно за всички раболепие пред надзирателите. Просто беше уплашен човек.

[Hatshepsut]

Самотник и мизантроп, какъвто преди никога не се е показвал. Той беше хубавец, контактен, с аристократично поведение. Наричаха го Митко дипломатчето. А после всички се плашеха от него и го смятаха за влечуго. Говореше само за самотната си жена - "Чането". Никой обаче не може да твърди, че е извършил донос, или е злепоставил някого. Тайната на описания по-горе случай го е държала в постоянен ужас.

Когато излезе присъдата, не беше от най-големите, и го освободиха, се прибра при жена си - "Чането", в Кърджали. Не след много време, година или две, не си спомням, го намериха убит до ж.п. линията извън града. Не се чу да е имал лични или служебни конфликти. Аз разбирах страхът и паниката, защото знаех за изложеното по-горе, и че е имал основателни съмнения и опасения. Дали не са му затворили устата, които беше заключил с два ключа?

След едно представление в кино "Роял", в беседа в ложа с Кръстьо Пастухов, генералът си тръгва сам и на влизане в дома му на ул. "Артилерийска" № 1 беше прострелян. Версиите за това бяха няколко.

След като отключва външната врата и тръгва по малката площадка, следват 2 или 3 стъпала. В това време убиецът стреля от вратата. Интересното е, че първият куршум удря в прага на външната врата. Вторият високо в тавана. Това е достоверно! Явно, не е спокойна ръка на професионален стрелец. Генералът отваря вътрешната врата, към антрето и се опитва да затисне входа. Убиецът натиска отвън и дава трети изстрел. Официалната експертиза показва, че куршумът е засегнал гръдната кост и рикошира в сърцето. Следва краят. Така съобщи пресата. Следва полицейска блокада, но едва след два часа. Пуснаха се слухове, че е имало и жена. След години пишат, че жената е била Виолета Якова. Други пък, че е Иванка Гръбчева. Чак след много години Славчо Радомирски, който е бил ръководител на бойните групи, казва: терористът е Боруджиев, по това време полковник от Д.С. Интересно е, че до това време Д.С. е правило много разследвания по този случай... Славчо Радомирски пише в книгата си, че Боруджиев /или Бораджиев?/ е изчезнал, като се е мобилизирал в Беломорието и така заличава следите си. Но това го научава по късно Сл. Радомирски?! Сл. Радомирски казва за тогаз, че го намира един "непознат другар" и настоятелно иска екзекуцията на ген. Луков. След 9.9.44 г. разбира, че това е Методи Шаторов.

От кои среди е екзекуторът, не може да се твърди. Важното е, че интерес за ликвидацията имат и "съюзниците" и СССР. А че може да има сосиете за обща цел между различни среди е съвсем обяснимо. Още повече, че и в БКП и в Полицията и в Р.О., е имало внедрени лица от противната страна. В това, че можем да се съмняваме. Дори да споменем, само генералите Никифоров- член на Коронования съвет и ген. Маринов.

Има един момент, който официално не се споменава. За 14 февруари 1943 г. беше подготвена евакуация на София от всякакви административни и военни обекти и служби. На 14.02.43 г. тази наредба беше отменена. Деня след убийството на Луков. Значи повода за заплаха от страна на съюзниците е отстранен. За причината на тази отмяна, не може да отговори Ал. Цанков, пред Илия Станев. Ал. Цанков е бил помолен от "по-горно място", да разсее съмнението, че короната е заинтересована от убийството. Веднага след покушението си зададохме въпроса, като имахме предвид горните съображения, кой ще бъде следващата жертва, която ще затвори кръга на неизвестното? И наистина, само след няколко дена, беше застрелян на входната му врата - Славейко, началник в Р.О... до тогава доверено лице на Луков, който през 1935/36 г. го е превел от Дирекция на полицията в Р.О... Дали Славейко се е помъчил да направи разкрития, или има съучастие, не е известно. Беше застрелян от маскирано лице на прага на дома му. За тоя случай, никой, никога не е споменавал и дума. Не е споменато и в актива на бойните групи. Кому е било нужно това?

В Търновския затвор се заварихме със Стефан Хайгъров /от Нова Загора/, бивш някакъв началник в Р.О. По повод на покушението казва: ,, - Когато са разбрали /кой/?, че генерал Луков е против Царя/примитивно обяснение/, Княз Кирил отива при началника на Р.О., генерал Ничо Георгиев и той по надлежен ред, е уредил всичко по-нататък". Явно така са говорили служителите в Р. О., помежду си. Какви са били аргументите, за да го мислят така, не спомена? При Хайгъров е било досието на Вл. Стойчев, макар и извън армията дотогава. На 9.9.44 г., вече генерал Стойчев насила си взема досието. За следствените разноски се е водила точна отчетност. Досието е "струвало" милион и половина тогавашни лева. Това между другото без коментар.

На другия ден след убийството, генерал Кочо Стоянов, който е обичал да кокетира с интелектуалци, не знам какъв е бил интелектуалният му капацитет, но посещавал често кафене "Цар Освободител", което е сборище на писатели, художници и пр., заявява: ,, - Генерал Луков като не знае да прави конспирация, да не се хваща!!" ЗАБЕЛЕЖКА: Генерал Луков, никога не е участвал в деветоюнски и подобни деяния. Жена му и дъщеря му казваха, че той е наричал хора като Кочо Стоянов и подобни - "деветоюнски герои". След ден-два, бе съобщено, че има покушение срещу секретаря на ген. Луков - Николай Цанков, който имаше тесни връзки с Р.О....Отидохме да го видим в дома му на ъгъла на ул. "Оборище" и ул. "Сан Стефано - на II етаж. Прие ни с превързана ръка. Стреляно е отвън непосредствено до ключалката. Ръката беше акуратно превързана. Аз, като бивш фелдшер от армията /като войник/, имах представа, че такава чиста превръзка и такава подвижна ръка, при куршум засегнал китката, е необяснима. Той ни разправи, как когато да отвори на позвъняване, е стреляно. Не стана дума куршумът да е заседнал, или да е преминал. Следа щеше да има в насрещната стена в антрето. Това събуди подозрението ни, че е инсценировка, че или е замесен в покушението, или съчинява мъченичество, за повишаване на личния авторитет. Или просто бабаитлък. Като отидохме у тях ни посрещна с парабелум в ръка, с дълга цев. След няколко години, вече като подсъдим, или затворник, Н.Цонков лежи в затворническата болница в Соф. централен затвор. Даже е изпаднал в безсъзнание. По това време, там е като затворник от нашия процес д-р Никола Грозев, който му прави преглед и не установява следи от рана в ръката. При следствието, което провежда полицията, е призовано слугинчето от насрещната къща на ген. Луков. В този дом се обажда някой по телефона и предупреждава слугинчето да си затваря устата. Славчо Радомирски пише, че след покушението, всички са се изпокрили и заличават всякакви следи. Кой може да се е обаждал по телефона? Само който е в течение на следствието, а то е тайно!? За жена-съучастничка има само едно сведение. И то е следното: Моя съседка на сегашното ми жилище, на ъгъла на тогавашния бул."Карл Шведски" и ул."3летово" - Цонка Вълкова, разказва след 50 години съвсем непредубедено, че когато става покушението, което в момента и не разбрали, жени насядали пред къщата, виждат, че мъж и жена тичат и се вмъкват в тъмната уличка "Злетово", без жените да се замислят защо. От пресата! Убиецът е висок и с черни очила и кожено яке. Необичайна външност за един конспиратор. След около половин час след убийството, Н. Цонков нахлува бурно в дома на Луков и вика страшно развълнуван: "Не, Генералът не е убит!"/ По сведение на близките/? Опелото се извърши в черквата на Военното училище. Направихме плътен шпалир, от по няколко реда, от моста на Перловската река на бул. "Евлоги Георгиев", по входната алея на Военното училище, чак до черквата. С нас имаше и непознати до тогава граждани, почитатели на Легиона и на ген. Луков. Когато се зададе автомобила на царя, целият шпалир направи "кръгом" и посрещна с гръб Монарха. Последва траурно шествие през централните улици "Царя", "М. Луиза", чак до гробищата. В черквата говори Илия Станев, а на гроба - мисля, че и Стефан Карапенев. Тленните останки бяха положени близо до тия на Ст. Стамболов. След 9.9.44 г. всичко това беше заличено от комунистите. Възстановиха в по ново време гроба на Ст. Стамболов. Наскоро и на ген. Луков. Последва среща на Ал. Цанков с Илия Станев, за която споменах. Това беше нашето виждане тогава и нашият отговор на царя. Такова шествие софиянци видяха само на погребението на царя. Наистина несравнимо по грандиозност, защото тогава народът изпращаше символа на държавата. Когато се появи на политическото полезрение фигурата на цар Симеон II, изникнаха отчаяни монархисти, които започнаха да пишат, че легионерите умирали мълвейки името на цар Симеон II. Закъсняла нагаждаческа поза. Безполезна, за очакване "с висше" и смешна. По случай помена /40 дни/, от покушението на генерал Луков, с Димитър Андреев бяхме изпратени да поканим съпругата и дъщерята на Генерала. Траурното събрание се състоя в помещението на стол "Оборище". Присъстваха и представители на забранената ВМРО. Спомням си, беше Георги Димчев, с когото се знаехме още от 3-та Мъжка гимназия и "Ньойските акции". Опитахме се да узнаем нещо повече, лично от дъщерята Пенка. Беше смутена и не каза нищо повече от това, което споменах. Тя е видяла цялата сцена на убийството. На вратата жена не е имало, която да дублира изстрела. Дойде един братовчед на генерала, лекар в инвалидния дом, сега военния музей на бул. "Скобелев". Дословно неговите думи: ,, - Казвам ти Христо, между нас имало подлеци!" По-късно тоя д-р беше казал, че Пенка е познала в убиеца лицето Николай Цонков. Баджанака на Генерала, полковник Андреев, многократно е заявявал и в лагера "Белене", и пред мен у моя кум Драгомир Божинов подобни съмнения и че всичко е станало с благословия от двореца. През лятото на 1943 г. полковник о.з. Георги Горбанов, който живееше в съседния двор на ул." Артилерийска" № 3, който ме взе на работа на гара Яна каза, че който трябваше да оцени делото на ген. Луков, извърши непростим грях. Не спомена име, но разбрах за какво става дума. Същият, културен и много почтен полковник, се самоуби /обеси/ в дома си. Не можа да преживее срама, че синът му Ицо, за криминална дейност беше в затвора и там стана "КОФТИ". Това бяха морални отрепки, които за нищожни облаги, бяха официални сътрудници на затворническата управа. Те отключваха, заключваха, проверяваха колетите, писмата и правеха редица други "услуги". Преди двайсетина години, когато доживяваше последните си дни, о.з.полковник Кусев, който някога беше най-близък сътрудник на ген. Луков и се събираше със стари, вече изхабени о.з. офицери, в градинката на "Вл. Заимов", можах да му вдъхна доверие и му казах жестоки думи, за които не ми се разсърди и се съгласи. Изказах съображения, че Кусев е в последните дни на живота си и няма за какво да се плаши. Старият войн прие кавалерски думите ми и отговори. На въпроса, кой реши съдбата на ген. Луков, отговори: "- Аз смятам, че Царят реши съдбата му!" Въздъхна с облекчение, като че ли се освободи от тежък товар. Може би, пред мен сподели нещо, което не е могъл дотогава да го стори. Сигурно, тия с които го е споделял, са вече покойници. Благодарих му от сърце и му поисках прошка за горчивите думи. Чудно! До тогава не бях го виждал да се засмее. Само тогава видях неговата тъжна усмивка. Един нов елемент се появи в нашата документалистика. Преди десетина години излезе книгата "Корона от тръни" от Стефан Груев-син на първия сътрудник на цар Борис. Авторът е знаел от най-първа ръка за отношенията на царя към Генерал Луков. В книгата има такава злъч към Луков и от страна на царя към Луков, и от страна на Ст. Груев. Дори непристойните обвинения, че Луков искал кредитите за армията, които щели да тежат на данъкоплатците цели петнадесет години. А в това време войната тропаше на вратите ни. Такива кредити бяха отпуснати по-късно, но царят си е послужил със сега наричаният "популизъм", за да злепостави една могъща държавническа фигура. Как понякога велики личности са си служили и с дребнави аргументи, за да очернят дори предполагаеми съперници. Който иска да познава историята и да прави верни оценки, трябва хладнокръвно да отсява зърното от плевелите. Дребнавата злоба често придружава мъдростта. Решихме за известно време да осигурим охрана на Главното Водачество. Всъщност, на генерал Жеков, д-р Вълчев и Илия Станев. Макар, че бяхме уверени, че заплахата за заинтересованите /респективно властта/, е преминала със смъртта на Генерал Луков, все пак решихме за самочувствие, да организираме охрана. Мнозина се отклониха от първоначалния ентусиазъм. Всъщност, останахме само Хр. Бъчев, Кирил Андреев, Христо Попов и аз. Аз трябваше да придружавам Илия Станев от работата до вкъщи. Вятър работа. Повече показно и за авторитет. Николай Цонков ми даде един пистолет 6.35 калибър- играчка. А през другото време? Скоро Илия Станев се отказа от придружител и ми взе пистолета. Макар, че не ми се вярваше, но знаеш ли? При нападение, първо се ликвидира охраната. Искат се здрави нерви. Д-р Вълчев си имаше личен телохранител - Борис Алексиев/или Андреев/ - негов кумец, с регистрирано оръжие. Христо Бъчев и Кирил Андреев ги съдиха заедно с мен по дело 1226. Те отдавна си заминаха от този свят и ги забравиха. Преценка за мислите и намеренията от онова време, сега след 58 години /май 2001 г./, мисля че може да не бъдат точни. Само трезво отбелязвам фактите. Дали са само хипотези? Но фактите съм си ги повтарял през всичките изминали години и са точни. Тъжно е, като си помисля, какви изхабени реликви са останали живи, с които не можеш да завържеш един свесен разговор. Особено пък спомени. Това ме прави страшно самотен, когато пиша тия спомени. Във връзка със съмненията изказани по-горе, прибавям фрагменти от факти и съображения, които могат да бъдат свързани с разглеждането на този проблем. Със закъснение, умишлено не ги вписвам с написания вече текст. Затова и няма последователност в приложението. След 14 август 1943 г. след напрегнат разговор с Хитлер във Волфшанцер, на 15 август на закуската, Борис III прави внезапно обобщение на проекция на военната ситуация в Европа и заключава, че при така създалата се обстановка България има право да определи поведението си с оглед интересите и спасението на народа си. Тази кратка заключителна декларация е засегнала неочаквано и дълбоко самолюбието и емоционалното поведение на Хитлер. Такъв разговор сигурно е имало, но смятам, че това е дало за резултат съгласието на Хитлер на завой. Не може да се приеме, че това е било тупане по масата, а Хитлер е бил убеден. Ако е било само отпор от страна на Борис III, то неминуемо би последвал случаят с граф Телеки, който след отпора се самоубил или беше самоубит. Пак повтарям, че няма един ред, който да говори за искане на войски за Източния фронт. От разговора на царя с Добрович, може само да се гадае за искане на войски за Източния фронт.

[Hatshepsut]

На следващия ден, след завръщането си от Главната квартира на Хитлер, царят посетил уважавания от него, някогашен началник на тайната канцелария на баща му цар Фердинанд-Добрович, който е бил на смъртно легло от рак, и в дълъг разговор му е описал драматичното си посещение при германския Фюрер, отпора, който е дал срещу настояването за включването на българската армия във войната и е подчертал: ,, - След страхотна борба, ръцете ми са развързани. Хиляда деветстотин и осемнадесета година няма да се повтори!"

Датата 13 август 1943 г. За отказа на Царя да замине на 13 август при Хитлер, по суеверни причини /числото 13 и петък/ е деликатно дипломатическо отклонение. Царят много пъти е пътувал на число 13 и в петък. Сигурно от "съюзниците" е направен намек за благосклонно отношение за преговори. Сигурно лъжовни, на които Царят се е хванал. Сутринта 13 август пристига от Турция Любен Пулев, довереника на Царя. Вечерта на 13 август Царят в добро настроение, съобщава по телефона на княгиня Евдокия фразата: /на два пъти/: ,, - Кака, мисля, че ще спасим положението без съществени загуби".

През август 1943 г, Стойчо Мошанов е изпратен за преговори със "съюзниците" в Цариград и Кайро. Той е държан почти под арест. Отказан е всякакъв разговор. Че връзката със "съюзниците" на запад не може да не е търсил царят. През 1941 г. пълномощният ни министър в Лондон- невъзвращенец, не може да не е търсил връзка. Не е възможно Царят да не е имал секретни канали. Всички опити за контакти са били ялови, защото България е била преднамерено харизана на СССР на прехрана за 40 години. При такива условия и как, това си е вече въпрос на дипломатически игри.

Колкото до версията за завръщането на царя бледен и болен и се държал за корема, поддържали го при слизането от самолета, други от влака, това са все "свидетели от първа ръка", някой от които не са.

Абсолютно достоверно, със снимки на връх Мусала, няколко дена след завръщането, показва цар Борис III, в среда на военни и направилите снимката ученици от плевенската гимназия и изтипосани: с присъстващите професор Г. Марков, Атанас Кузманов, Пиер Николов и др. Настигането на Царя по пътечката за върха от моя съученик Хр. Янев /Инката/, който с брат си Благо Янев бяха наблюдатели на метеорологическата станция на върха, е абсолютна истина. Другите приказки са кафеджийски лакърдии.

Че огромната тяжест на трагично създалата се обстановка може да е изиграла и самостоятелна роля в крушението на здравето, не е за пренебрегване.

Относно смъртта на цар Борис се носеха най-различни версии и повечето от тях неверни и тенденциозни. Затова най-достоверните са тези, които са казани от назовани източници и действително чути и видяни от тях, които ги правят достояние на обществото. Наш близък приятел и събеседник беше интендантът на двореца Антон Разсуканов. Той беше любител-риболовец и често излизахме на риболов с него, а също така идваше в компания на кръчмата на Петко Русев на ул. "Кн.Борис I и ъгъла на Гладстон, където се събираха еленчени. Между другото в разговор каза, че в компанията на Цар Борис с Елин Пелин, Ал. Балабанов и др. веднъж е потвърдил фигуративно, че баща му цар Фердинанд го бил "скопил". Като млад войник Царя бил направил някаква беля, и бил наказан от баща си да стои непоряд с раница пълна с тухли на гърба през една люта зима. Тогава цар Борис заболява от бронхопневмония и това се отразило през целия му живот и стойката му е била леко прегърбена.

След последното си посещение при Хитлер го очаквали близките му при пристигането си в голямата зала в Двореца. Още при влизането си казал: "Не чувствате ли, че въздухът тук е замърсен" и посегнал да отвори прозорците. Наверно е почувствал недостатъчен въздух. След смъртта му, д-р Разсолков, който му е бил домашен лекар беше казал, че царят е починал вследствие получен пресен инфаркт. А всички други истории каквито се разправят за това, че е бил отровен от Хитлер явно са недостоверни.

На неделята след неговото пристигане, ние с една компания бяхме отишли на риболов на река Искър до моста на двореца Врана. Обикновено след риболова отсядахме в една кръчма до двореца на бай Васил Самоковеца. При изкачване на баирчето на моста видяхме царят седнал до шофьора на колата много бледен с насочен поглед напред да отива в София. Това беше последното ни виждане приживе с цар Борис.
Допълнение относно подмолната и разрушителна дейност на международните и интернационални формации работещи против националните интереси на България.

Противниците на СБНЛ, виждайки възхода на движението ни, започват една разрушителна дейност, като създават дублиращи мними национални организации и партии, която игра се повтаря и понастоящем с тъй наречените фалшиви партии обявили се за десни. Всичко става по заповед на международните и интернационални формации, които работят винаги против националните интереси на България, за сметка на техните господари, на които служат. Така беше учредена "Народно-социалната партия" на Ал. Цанков, която готвеше конгрес преди 19 май, но я предвариха превратаджиите по заповед на Москва - звенарите начело с Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Димо Казасов. Пак по това време беше учредено движението "Ратници за напредъка на българщината". За инициатор беше поставен масона проф. Асен Кантарджиев, който преди 9-ти септември 1944 г. избяга от България и се пресели в Австралия. Свидетели сме на учредяването на "Националсоциалистическа" партия начело с Христо Кунчев с вестник "Атака". Веднага след това излезе Георги Тахов, който създаде дублираща партия с орган "Наци Атака". И накрая беше учредена казионна организация "Бранник", на която беше поставен за ръководител Стефан Клечков. Девизът беше "Бог, Борис, България." В настоящето виждаме да се повтарят нещата. След като бяха узаконени след 1990г. Македонските братства с ВМРО, беше регистрирано още едно ВМРО, и даже и сърбоманската организация ОМО - ,,Илинден". Понеже стана дума за печатницата на Петър Глушков, в нея се печаташе вестник "Народна дума" с гл. редактор Марин Тошев, който впоследствие се присъедини като орган на СБНЛ. Това беше в 1941г. При започване на войната 9-ти заварва Марин Тошев в болница тежко болен. Това не попречи на комунистите да го вземат от там и да го убият. Както се вижда, противобългарската пропаганда не спи, а е винаги готова да действа като намира начин да противодейства, когато вижда, че в България се повдига чувството за защита на националните му интереси.

[Hatshepsut]

Бил ли е антисемит генерал Христо Луков?

Едно от най-честите обвинения, което се отправя към ген. Христо Луков е, че е бил антисемит. Според тълковния речник това би трябвало да е човек, който е привърженик на антисемитизма, а той е "враждебност или предубеждение спрямо евреите, което граничи от индивидуална ненавист до институционално насилствено гонение." След Втората световна война тази дума става много популярна и от термин с конкретно значение, се превръща в стигматизиращ етикет, който се лепва най-често на хора, които имат алтернативни политически, социални или исторически виждания по дадени въпроси, и които не съвпадат с общоприетия светоглед, наложен от победителите (независимо от коя страна на Берлинската стена) през ВСВ. Много често тази дума се превръща в томахавка в ръцете на политкоректните войни, които се опитват с да нея затворят устата на всеки инакомислещ. Когато тя бъде стоварена върху жив човек, той все пак има възможността да се защити, макар и веднъж лепнато "клеймото" на антисемитизма, то почти никога повече да не може да се изтрие, колкото и достоверни и логични доводи да излага за противното потърпевшия. Но мъртъв човек няма как да се защити и няма как да се бори за тържество на истината. Такъв е и случая с ген. Луков. Затова и днес толкова лесно пазителите на "Новия световен ред" го обвиняват, че е бил антисемит. Те много добре знаят, че мъртвите не могат да говорят.

Ако за въпросните обвинители историческата истина и фактите, няма голямо значение, защото за тях е важно да компрометират един свой  политически опонент, макар и мъртъв, то обективните журналисти, обществените личности, историците и въобще всички, за които истината стои над тесните идеологически рамки, би трябвало да проучат въпроса детайлно, за да не допуснат да се превърнат в лъжци и помагачи в едно користно дело. Уви, в България, когато става дума за ген. Луков, това не се случва. Напротив, папагалски се повтаря и разпространя тезата, че "Христо Луков е бил антисемит", без дори да се поиска или потърси едно доказателство за това. И в това отношение може би най-голяма вина имат съвременните български историци, защото въпреки значителния интерес към личността на ген. Луков през последните години, не се намери дори един сред тях, който безпристрастно и професионално да проведе едно подробно изследване на неговия живот, което след това да документира в книга, например. И тъй като няма изгледи и в близко бъдеще да се намери такъв, ние се опитваме да осветляваме колкото се може повече живота на Генерала. Затова в конкретния случай ще се опитаме да отговорим на въпроса "Бил ли е антисемит ген. Христо Луков?".

За да бъде определено отношението на ген Луков към отделни евреи, еврейски организации и въобще еврейския народ като цяло, то трябва да се изследват всички исторически документи, останали от него или свързани с него и достоверни спомени на негови съвременници, които са го познавали. Ген. Луков е бил човек, с много широка професионална и обществена дейност и поради това познатите историческите документи, свързани с него, не са никак малко. Има много запазени статиите от вестници и списания, държавни и частни документи, както и речи, статии и писма, които лично е написал. Много хора, които са го познавали пишат за него в спомените и мемоарите си. Но въпреки този обемен материал, почти никъде не може да срещнем думата евреин, камо ли тази етническа общност да е била обект на особено отношение и внимание за ген. Христо Луков. Все пак намерихме няколко документи, от които доста обосновано може да се предположи дали той бил антисемит или не. Ето ги и тях:

Тефтерчето на ген. Луков



В Националната библиотека ,,Кирил и Методий" се пази личното тефтерче на ген. Христо Луков, в което той, между другото, си е записвал адресите и дати на рождените дни на свои приятели, за да се подсеща и да ги поздравява за тях. Там има и имена на евреи, като например това на професор Йосиф Фаденхехт. Което ясно показва, че е поддържал приятелски отношение с представители на този етнос. Интересното е, че професор Фаденхехт е уволнен от БАН, къде е оглавявал философско-обществения клон и академическото му звание е отнето, с аргумента, че е ,,буржоазен учен", под давлението на същата тази партия, която преди около 30 години се прекръсти на социалистическа и днес обвинява Генерала в антисемитизъм.

Спомените на полковник Андрей Андреев



Полковник Андрей Андреев е бил женен за сестрата на жената на ген. Луков. Заради тази им роднинска връзка го е познавал много добре. През 50-те години на миналия век полковник Андреев успява тайно да запише своите мемоари, които са скрити от сина му и виждат бял свят чак през 2009 г., когато излизат в книгата под заглавието "Моят живот и моята съдба". В тези свои спомени полковник Андреев пиша на няколко места за Христо Луков. В един пасаж от книгата си, той пише следното: "Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани... Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал (на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите.". От това може да съдим, че ген. Луков не само не е насърчавал легионерите за някакви действия срещу евреите, ами напротив, ги е възпирал от такива.

Дружество "Петрол"

След напускането си на активна държавна и военна служба, за около две години Христо Луков е председател на управителния съвет на дружество "Петрол", което тогава е било частно дружество, в което са обединени всички търговци на петролни продукти по това време в България, сред които и световни лидери като "Стандарт ойл" и "Шел". Част от капиталите на дружество се държат от евреи акционери, а председател на управителния съвет, преди ген. Луков, е евреинът д-р Нисим Меворах. Заради тази си длъжност, кандидатурата му за водач на СБНЛ среща съпротива сред някои легионери. Така, някога обвиняван, че е бил близък до евреи, днес е обвиняван за това, че е антисемит.

Поздравителна телеграма до ген. Луков



Във вестник на еврейската общност в България от 1936 и 1937 г. (не може да се определи точно) може да прочетем поздравителна телеграма със следния текст: "Централната консистория на евреите в България като представител на целокупното еврейство има високата чест в този ден на възвишена родолюбивост и национална гордост запечатани в беззаветната храброст на родната българска армия да поднесем Вам и на храбрата родна армия най-сърдечни благопожелания за за славни и щастливи бъднини на Цар, Войска и Народ." Телеграмата е подписана от Йосиф Герон, председател на консисторията. Телеграмата е изпратена по случай Празника на храбростта на българската армия. В отговор на нея, ген. Луков също изпраща телеграма, в която благодари за хубавите думи. Би било добре от "Шалом" да обяснят какво толкова им е направил мъртвия ген. Христо Луков, че 80 години след тези думи на техни сънародници, коренно да си променят отношението си към него.

От тези документи и писмени сведения, които ние открихме и които по някакъв начин са засегнати ген. Луков и евреите в България, по никакъв начин не може да се направи извода, че е бил антисемит. Напротив, заради някои лични и служебния взаимоотношения с представители на еврейския народ, той бил подлаган на критика от свои съвременници. Всичко това показва, че днешните обвинения в антисемитизъм, които се сипят по негов адрес, не са нищо повече от безочлива манипулация, която има за цел да донесе политически или финансови дивиденти на разпространяващите ги.

https://www.lukovmarsh.info/

[Hatshepsut]

Ген. Луков – убит по заповед от Кремъл, защото можел да поведе ВОЙСКАТА ни срещу съветските армия

Най-гнусната практика на комунистите, националсоциалистите и фашистите е лепенето на фалшиви етикети за да оправдаят преследването и ликвидирането на невинни хора. С пълна сила тази технология на комунистическото зло е изключително умело прилагана върху образа на големия патриот и родолюбец ген. Христо Луков.

Днешните кресливи ,,антифашисти", които клеймят името на ген. Луков като фашист мълчат гузно, къде са били техните бащи и деди преди 22 юни 1941 г., когато Хитлер нападна СССР? Защо ,,Славното" партизанско движение и ,,антифашистка" съпротива започват, чак след като се разпадна съюзът между Сталин и Хитлер. Отговорът е очевиден и исторически доказан – нашите комунисти не са нито антифашисти, нито леви, нито русофили, те
винаги са били кремълски слугинаж.

 Митът за чудовищния фашизъм по нашите земи е

алиби за националното предателство и зверствата, извършени от комунистите

Този мит те ревностно поддържат и до днес по още една причина. След членството на страната ни в ЕС и НАТО за комунистическата руска пета колона в България е изключително важно да се легитимира като партньор на САЩ и западните им съюзници, а антифашизмът е една отлична възможност за това. Най-ярките представители на тази пета колона са потомци на изявени комунистически фамилии, повечето от които активни участници в комунистическите чистки. Едно от основните занимания на тези хора е да клеветят страната ни навън, като непрекъснато внушават, че България е била фашистка държава, отричат ролята на страната ни за спасяването на близо 50 хиляди български евреи.

Днес целенасочено ген. Луков е заклеймен като отявлен фашист. Всъщност, има неоспорими писмени документи, че той категорично е бил против участие на България във войната, още по-малко на страната на Германия. Но на Сталин проблемът е, че Луков със своя авторитет можеше въпреки съветския агент ген. Маринов да поведе българската армия срещу съветските войски, когато решат да окупират страната ни. Затова бе нужно ген. Луков да бъде премахнат овреме от подли комунистически терористи, наемни убийци, отрепки и подметки на Москва.

Изследователката Даниела Горчева припомня, какво е записал в дневника си българският демократ и народен представител Никола Мушанов, който се противопоставя и на Закона за защита на нацията, и на каквито и да било гонения срещу евреите в България за убийството на ген. Луков:

"Снощи часът към 9 вечерта както стоях на бюрото си звъни телефонът. Обажда се Тодор Кожухаров, редактор на ,,Слово", който с разтревожен глас ми съобщава, че преди половин час бил застрелян и починал бившият военен министър и генерал от запаса Луков, когато влизал в къщата си. Тази новина ме потресе. Пак наново ли започват политическите убийци? Не им ли са достатъчни опасността и тревогата отвън, та ни дойдоха и ония отвътре? Кой ще е авторът? Лично ли е или организирано от някоя група отмъщение? Повиках по телефона няколко приятели, на които съобщих тази печална и грозна вест.
Сутринта у мене бяха много приятели, които коментираха убийството на Луков. Предположения и хипотези. Тук имаме работа с конспиративно убийство. Начинът, по който е извършено убийството, също сочи на упражнена ръка - конспиративен метод.
Следобед ходихме със Стойчо, който дойде вкъщи да ме вземе, в къщата на Луков да запалим по една свещ. Там заварих генерал Жеков, бившия министър Спас Ганев и още други. Жеков ми също съобщи, че Луков му говорил преди два-три дни, че щели да го интернират и бил ходил при военния министър Михов да разбере що става, но след ходенето му не бил го срещал.

Тъжна обстановка

Един здрав българин и виден генерал в един миг повален на земята! Аз не бях близък с Луков, но срещал съм го няколко пъти. Бе волеви човек и макар не генерал-щабен офицер, със солидни познания като артилерист. В армията си бе спечелил челно име, но имаше и големи противници. Така е винаги с по-силните хора. Те могат да бъдат мразени, защото не са от мекушавите и безразличните, които никога не възбуждат завист и омраза. Една от заслугите на Луков е, че той и със смелост, и с умение, и с такт можа да ,,вкара" войската в казармите (става дума за деполитизацията на българската армия - бел. моя).
В даден момент този въпрос бе най-капиталният за нашата армия и въобще за вътрешния политически
живот, който след разврата се насади от 19 май 1934 г. Ще бъде от особено важен интерес за страната да се открият убийците, за да може да се разбере откъде се подклаждат политическите убийства. Луков бе много неприятен на управляващите - както на Филов, така и на Габровски. И няколко пъти в речите си те говориха за него и легионерите. Но изключена е всяка помисъл, че може от правителствена страна да идва подстрекателство за такова грозно убийство. Дали то не идва от крайните, които считаха Луков за краен германофил, който може да тласне България във война в полза на германците?

И такова предположение има у някои, които имат предвид някои последни убийства, извършени в страната от някои конспиративни групи. Всичко е предположение и желателно е да може да се открият убийците, за да се [изпратят] в прав път както мерките, така и преследването от страна на властта.
Но за да може мерките да се употребят само спрямо виновниците, наложително и необходимо е престъплението да бъде разследвано здраво и мерките [да са] насочени само спрямо виновниците.

Няма по-отвратителни убийства от политическите

Те почти винаги са подли, из засада. Аз съм ги винаги осъждал, защото съм зачитал убежденията на противниците си и съм считал, че средствата за борба са мирните средства на убежденията.
Луков бе честен човек, въпреки всички клюки по негов адрес. Като влизах в къщата му, обзе ме едно тежко чувство! Български генерал, български политик! Една къщурка на един етаж, с три стаички, скромна мебелировка. В чужбина един работник живее в по-добра обстановка...
Но човекът, който я обитаваше, бе голям. А у нас за нещастие имат право на живот, които са малки, нищожни, лакоми за живот в разкошни жилища и са надути величия. Бедна България, не са ли свършили нещастниците, не са ли достатъчни опасностите, когато идват отвън, та и ние сами трябва да си ги причиняваме!"

https://www.faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/gen-lukov-ubit-po-zapoved-ot-kremal-zashtoto-mozhel-da-povede-armiyata-ni-sreshtu-savetskite-voyski

[Hatshepsut]

"Никому нищо лошо не съм направил"

"Никому нищо лошо не съм направил" – това са думите, с които генерал Христо Луков, категорично отказва да му бъде назначена лична охрана от легионерите или да ходи въоръжен, по съвет на близките си, след отправени заплахи за живота му. Това е описано в спомените на полк. Андрей Андреев ("Моят живот и моята борба"). На полковникът са известни подробности от живота на ген. Луков, тъй като е женен за сестрата на съпругата на Луков. За този категоричен отказ, потвърждават и много стари легионери, като Иван Григоров.

Тези няколко на глед прости думи, чистосърдечно изречени от Генерала, всъщност улавят в дълбочина едни от най-ярките черти на личността му – неговата изключителна почтеност и добронамереност. За съжаление, заради тези си добродетели, силно подценява подлостта на своите врагове, което му коства живота. Но Луков е напълно прав, когато казва, че никому не е сторил лошо. Всъщност, през целият си съзнателен живот, той работи упорито в полза на народа ни и е вършил добро за Отечеството.

Не случайно тези, които хулят личността на ген. Луков, не могат да посочат нито един конкретен пример, когато той е направил нещо лошо. Нито един. Нито едно доказателство. Нищо. Просто защото няма. Въпреки това, те продължават да сипят гнусни хули, за които са напълно наясно, че са откровени лъжи. Едно от най-отвратителните и мерзки неща, които може да направиш е съзнателно да лъжеш за да омърсиш името на почтен човек, при това покойник, който няма как да се защити. Това говори достатъчно за моралния облик на нашите противници. Но много от тях дори продължават, като се опитват да оневинят и дори героизират доказани садисти и убийци – било то терористите убили Луков или касапите, развихрили се по време на "народния съд". Страхливецът винаги ще мрази смелият, подлецът винаги ще мрази почтения. Така и враговете на България, винаги ще мразят Луков.

Но за тези, които познават историята и обичат истината, генерал Луков е олицетворение на онези легендарни добродетели на старото ни офицерство – чест, дълг, доблест и достойнство. И в тези добродетели той е възпитан от най-ранна възраст. Малко известен факт е, че баща му е бил опълченец, сражавал се в Освободителната война. С този морален пример расте Христо Луков. И поемайки по стъпките на баща си, съвсем млад се насочва към военното призвание. През 1907 г., 19 годишен, завършва Военното на Н.В. училище с чин подпоручик. В последвалите войни за национално обединение се доказва като храбър и талантлив войн, за което свидетелстват и отличията, които получава. След войните има изключителен принос за развитието на артилерийското дело, като преподавател. Но акцента в този текст няма де е върху успехите на бойното поле или заслугите за развитието на военната мисъл. Тук ще подчертаем няколко момента от живота на Луков, които показват неговата грижа за народа, като държавник, но и дори, когато е в немилост пред властта. Паралелно ще коментираме и някой от най-разпространените и гнусни лъжи по негов адрес.

Това, което постига ген. Луков като министър на войната, чрез реформата си е успех граничещ с чудо. Подобен по мащаби държавнически подвиг, при това извършен в изключително кратък срок – само 2 години, е без аналог в историята ни. А може би и в световната военна история! Заварил армията в много тежко положение – след Ньойския диктат, тя е съкратена 10 пъти до абсолютен минимум, унищожена е авиацията, почти унищожена е артилерията и тежкото въоръжение, едвам смогва да гарантира сигурността на границите ни... За тези две години, той я реорганизира, увеличава числеността, въвежда модерно обучение, купува съвременно въоръжение, възстановява артилерията, изгражда танкови войски и наново създава авиацията. Мощта демонстрирана на Парада на Гергьовден 1937 г. и на последвалите Големи царски маневри край Попово, остават в шок чуждестранните военни кореспонденти. Благодарение на Луков, България отново е сериозен фактор на Балканите и в Европа. И това превръща ген. Луков, буквално в най-обичания от народа ни човек по това време. Именно тази популярност му изиграва лоша шега и води до конфликта с царя и в крайна сметка – изпращането на Луков в пенсия.

Луков е дълго обичан от народа, дори след 1944 г. До толкова, че цели 41 години след убийството на Генерала, комунистите решават да изфабрикуват нова гнусна клевета, която и днес някой от най-необразованите им последователи, папагалски повтарят. Разбира се, фабрикацията е нескопосана по комунистически. Клеветата се появява в книгата на партизанката, а впоследствие и кадър на ДС, Митка Гръбчева – "Закъснели отговори". Написаното е истински шедьовър на некадърността на комунистическата пропаганда. В книгата си Гръбчева буквално твърди следното – през 1966 г. (23 години след убийството на Луков!), е получила писмо на царски офицер, който и се изповядва преди да умре (явно осъзнал колко велика и непогрешима е БКП...), та той по време на погребението на Генерала, бил чул, как други двама офицери си говорили за тайна телеграма на германското разузнаване, в която телеграма пък, се говорело за това, че Луков имал тайна сметка с милиони в холандска банка... Следва съвет към другарката Гръбчева да изрови този документ от архивите (което, странно защо тя не прави, по-натам в книгата). Разбира се, нито подобно писмо съществува, още по-малко, шифрована телеграма. Но цялата тази нелепа история, трябва да внуши, че всъщност, реформата на Луков е била, за да се обогати. А този абсурден пасквил и до днес се ползва, за да се хули Генерала. Между другото, в друг подобен пасквил на Гръбчева ("В името на народа"), по адрес на Луков, тя буквално се подиграва на 10 годишната дъщеря на Генерала, станала свидетел на убийството, пишейки следното: "Синовните чувства се оказали много по-слаби от животинския страх за собствената безопасност". Повече от показателно, както за морала, така явно и за осведомеността на Гръбчева, за възрастта на момичето...

Ето на такива източници се основават грозните хули. А колко, наистина се е обогатил ген. Луков, показва, това което е оставил – една скромна къща на семейството си. Несметните му богатства са били така големи, че семейството му приема държавата да плати разноските при погребението, поради затруднено финансово положение. Това се потвърждава не само от полк. Андреев, но и от Никола Мушанов. По този повод, той пише в дневника си: "Луков бе честен човек, въпреки всички клюки по негов адрес. Като влизах в къщата му, обзе ме едно тежко чувство! Български генерал, български политик! Една къщурка на един етаж, с три стаички, скромна мебелировка. В чужбина един работник живее в по-добра обстановка... Но човекът, който я обитаваше, бе голям. А у нас за нещастие имат право на живот, които са малки, нищожни, лакоми за живот в разкошни жилища и са надути величия. Бедна България, не са ли свършили нещастниците, не са ли достатъчни опасностите, когато идват отвън, та и ние сами трябва да си ги причиняваме!"

На грозната комунистическа лъжа обаче, ще противопоставим една истинска история, описана отново от полк. Андрей Андреев. А именно, как ген. Луков попречва дружество "Петрол" да стане собственост на Германия (което би направило чужда държава монополист на пазара) и спомага, то да стане собственост на България. В един период, след пенсионирането си, той е представител в управителния съвет на дружеството, което е частно. С него се свързват германски представители, които искат да го купят. Той любезно обяснява, че не зависи от него, след което се свързва с директора и му казва да не продава. Оценил стратегическата важност на отрасъла, той бързо се свързва с премиера Филов, военния министър Даскалов и търговския Захариев. Едва последния си дава сметка и действа решително. Това ген. Луков прави, въпреки конфликта с Царя, на който може да е заслужено обиден, въпреки недобрите отношения с Филов и Даскалов. Пропускайки възможност лично да се облагодетелства от германците. Защото е истински националист и поставя интереса на България преди всичко. Това е показателно и за другата лъжа, че е германски агент. Авторитета си и връзките си с Германия, Луков винаги ползва в интерес на народа ни.


Лъжите по адрес на СБНЛ, воден от ген. Луков са цяла отделна тема. Но тук ще кажем най-важното – Легионът никога не е използвал убийства като метод за водене на политическа бора. За разлика от най-големия противник и хулител на организацията – комунистите, които се доказват като терористи и садистични главорези.


Но дори и след 1989 г., лъжите по адрес на ген. Луков от антибългарските кръгове не секват. Дори стават още по-абсурдни и безумни. Според някой от тези хора, Луков е способен за злодеяния, дори след смъртта си. Защото едно от обвиненията срещу него бе за убийството на ястребинчетата (11 месеца, след смъртта му!). Но най на едро лъжат от "Шалом" (които впрочем изключително радушно възхваляват комунистическата партия след 1944 г. и дейно подкрепят новата власт). Те обвиниха ген. Луков, че е отговорен за депортацията на евреите от Беломорието и Македония (близо два месеца, след смъртта му). След като станаха за смях с това твърдение, се опитаха да излязат от положение, с друго нелепо твърдение, че Луков бил знаел и подкрепял готвеното. Което няма как да е вярно, тъй като този акт е пазен в строга тайна, а Луков, не само не е във властта но той и Легиона са репресирани от властите по това време! Въпреки абсурда на лъжата за участието му в депортацията, тя продължава да се тиражира в световен мащаб от Световния еврейски конгрес, дори след като въпросната организация бе уведомена официално, че това е откровена лъжа.

Ето на такива нагли и безочливи лъжи се основават всички хули, които се сипят срещу ген. Луков. Един заслужил герой, един изключително почтен човек, който в съзнателния си живот, никому нищо лошо не е сторил.

Генерал Луков не е спорна личност, както твърдят някой злонамерено, а други от невежество. Генерал Луков е безспорен герой! Това разбират все повече хора, защото истината винаги намира път да излезе наяве!

https://www.lukovmarsh.info/никому-нищо-лошо-не-съм-направил/

[генерал Жеков]

Достоен български генерал,както и да го "мерим"-това все пак е човек,отдал живота си на Родината и неговото убийство може да бъде само позор за извършилите го,както и за тези,които ги оправдават.Въпреки много хвърлени пари и усилия да го изкарат някакво митично същество,някаква кръстоска между сатанист и шизофреник-той винаги ще остане в нашата памет като един велик и достоен Българин,без значение какво казват нашите врагове

[Hatshepsut]

Генерал Христо Луков

Почит. Днес се навършват 130 години от рождението на генерал Христо Луков /06.01.2018 г./

[Hatshepsut]

СЛОВОТО НА ГЕНЕРАЛ ХРИСТО ЛУКОВ


Генерал Христо Луков със семейството си

На 17 февруари 1943 г. вестник ,,Слово", орган на Дружеството на столичните журналисти излиза със следните думи: ,,Ген. Луков бе призван водач, който с твърда ръка трябваше да ръководи страната в решителните дни, които идваха ... Убиха го тъкмо когато в близките дни трябваше да се извършат събития, които задълго щяха да се отразят върху историческото развитие на България..." От 1942 до убийството му на 13 февруари 1943 г. ген. Христо Луков е водач на Българските национални легиони, като през този период той успява да ги обедини в един Съюз. Самият генерал, като млад офицер, е герой от войните за национално обединение (1912-1918 г.) и кавалер на редица български и германски отличия. Както и останалата огромна част от българския генералитет ген Луков е наясно откъде идват злините на Отечеството. Участвайки във войните, където пред очите му синовете на България жертват живота си, той е свидетел и как българските съседи Сърбия, Гърция и Румъния разграбват земите ни и прогонват от тях народа ни. Включването на страната ни в Тристранния пакт през март 1941 г. връщат надеждите, че може би българския национален въпрос ще бъде най-после разрешен. Прословут е и генерал-Луковия антикомунизъм, а популярността му става опасна не само за комунистите, но и за Царя-обединител Борис III.
През последните двадесетина години все по-често и по-често се споменава името на тази видна военна и политическа фигура от времето на Третото Българско царство – генерал Христо Колев Луков. Литературата, както срещу него, така и в негова защита вече е доста обемиста, въпреки че все още няма самостоятелен труд за него. Вече са публикувани и са достъпни и основните програмни документи на Българските национални легиони, възглавявани от ген. Луков. (Вж. Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. София, 2009.) Може би си спомняте преди години по нашите екрани се прожектираше филма ,,Черните ангели", който се основаваше на спомените на Цола Драгойчева и Митка Гръбчева (Вж. Ц. Драгойчева, Повеля на дълга. Т. 3. Победата (Спомени и размисли). София, 1979; М. Гръбчева, В името на народа; М. Гръбчева, Закъснели отговори.)
След направените разкрития от българската полиция и произнесените, и изпълнени смъртни присъди над комунистическите функционери през 1942 г. през месец юли Георги Димитров от Москва по Радио ,,Христо Ботев" призовава за ,,справедлива разплата". Прозвучалият по радиото призив гласи: ,,Пламенни и решителни смели родолюбци – отмъстете за убитите народни герои, за разстреляните народни апостоли на спасителния Отечествен фронт – за Антон Иванов, за генерал Заимов, за Цвятко Радойнов! Дайте заслуженото на подлеците! Кучешка смърт за такива кучета!" Призивът е повторен и на 17 октомври 1942 г.
По думите на Цола Драгойчева от нейните спомени Централната военна комисия поема задачата и лично Емил Марков съставя ,,бойна група със специално назначение". Изтегленият от Скопие от БКП по личното нареждане на Георги Димитров председател на Покраинския комитет на КП в Македония Методи Шатаров препоръчва за екзекутори ,,най-смелата и най-добра саботажно-диверсионна група на Софийската окръжна организация – на Славчо Радомирски. М. Шатаров е прехвърлен в София като секретар на Окръжния комитет на БКП, за да бъде спасен от разправата на Й. Б. Тито с него след опита му да присъедини Покраинския комитет към БКП след освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 г. Бойните наказателни групи са определени от М. Шатаров и Славчо Радомирски. Набелязани са и жертвите. Ц. Драгойчева пише, че ,,групата престъпници, които Централната военна комисия предложи, а Политбюро утвърди за разстрел, включваше: генерал Христо Луков, проф. Александър Цанков, ген. Кочо Стоянов, полк. Пантев, главния редактор на фашисткия официоз ,,Зора" Данаил Крапчев, фашиствуващия политик Сотир Янев, агент-провокатора Никола Христов – Кутуза и неколцина тайни полицейски агенти, лично допринесли за разкриването на нелегални организации. Този списък не бе окончателен – възнамерявахме да го попълваме с имената на други злодеи, които ще се прочуят с печалната слава на народни убийци." Ген. Хр. Луков е решено да бъде убит пръв, тъй като по думите на Ц. Драгойчева ,,той беше агент № 1 и най-опасният враг".
За екзекутори на ген. Луков са определени шивашките работници Иван Бураджиев и Виолета Якова, като членове на групата ,,със специално назначение". Генералът е убит на 13 февруари във входа на дома му пред очите на дъщеря му.
Поклонението се е състояло на 16 февруари в черквата на Софийското военно училище, след което е погребан в Софийските централни гробища.
Преди да се запознаете с поместените по-долу речи на ген. Хр. Луков ще имате възможност да се запознаете с кратки биографични данни, почерпени от неговия послужебен списък, съхраняван във Военния архив във Велико Търново и поместени в том 3-4 на ,,Офицерския корпус в България (1878-1944 г.)". Убеден съм, че данните от военните документи са най-точни, а не тези които се тиражират в информационното пространство.

Генерал Христо Колев Луков е роден на 28 септември 1887 г. във Варна. Завършва Военното училище и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 15 август 1907 г., а на 4 септември 1910 г. в чин поручик. Ген. Луков участва във войните за национално обединение като офицер от артилерията. Последователно е произвеждан в чин капитан на 1 ноември 1913 г., майор – 1 януари 1918 г., подполковник – 30 януари 1923 г., полковник – 28 март 1928 г. и генерал-майор – 6 май 1935 г. Ген Луков е уволнен от войската с царска заповед и произведен в чин генерал-лейтенант на 25 януари 1938 г.
По реда на назначенията си Хр. Луков служи във 2-ри артилерийски полк; в 1 гаубичен полк; във Военното училище; началник отдел Артилерийска инспекция (1927-1931 г.); на дипломатическа работа като военен аташе в Париж и Лондон; през 1932 г. отново е командирован в Артилерийската инспекция като началник на учебно-строевото отделение; през 1935 г. е назначен за командир на 2-ра пехотна дивизия, а последното му назначение за командир на 3-та пехотна дивизия е през 1936 г.
След 19-майския преврат от 1934 г. цар Борис III постепенно успява да вземе в ръцете си управлението на държавата, възползвайки се от крайно недемократичните и антиконституционни действия на Кимон-Георгиевото превратаджийско правителство. След падането на правителството на К. Георгиев за по няколко месеца се изреждат правителствата на близките до двореца генерал Пенчо Златев и стария дипломат Андрей Тошев. През това време са нормализирани отношенията със Съветска Русия и са установени дипломатически отношения (23 юли 1934 г.) и не се крият симпатиите към Югославия. На 23 ноември 1935 г. царят възлага на един от най-близките си хора - д-р Георги Кьосеиванов да състави ново правителство. В това правителство ген. Хр. Луков е назначен за военен министър, на който пост остава и през втория мандат на правителството на Кьосеиванов (от 4 юли 1936 г. до 14 ноември 1938 г.). Войнствуващият-националист ген. Луков е военен министър в едно правителство, което успява да успокои донякъде съседите и дори да сключи с вражески настроената Югославия Договор за приятелство (24 януари 1938 г.) и да се постигне спогодба между България и Балканското съглашение (31 юли 1938 г.). През втория мандат на ген. Луков като военен министър, царят за да се подсигури поради притесненията си от набиращия изключителна популярност генерал го произвежда в чин генерал-лейтенант и го изпраща в запаса.

След падането на правителството и отиването на генерала в запаса, той заработва още по-тясно за обединението и разширяването на влиянието и участието на Българските национални легиони в политическия живот. Авторитетът на генерала нараства изключително сред съюзниците от Третия Райх. Генералът участва в почти всички политически демонстрации на Легиона, като неговите думи се тиражират в излизащите по това време негови вестници и списания (,,Прелом", ,,Мощ", ,,Труд и вяра", ,,Народен водач" и др.). В брошури излизат от печат и неговите речи – ,,Две речи, произнесени от генерал Хр. Луков на 8 декември 1942 година в Студентската трапеза ,,Оборище" по случай патронния празник на Софийския университет ,,Св. Климент Охридски"." София. Печатница ,,Българска нация", 1942 и ,,Към българския народ. И, нека признаем, че все пак една корист запазваме за себе си – ,,Да се чувствуваме достойни българи и – Правото да умрем за отечеството си!" Из речта на Великия Водач на С.Б.Н.Л. Генерал Христо Луков, произнесена на 8.XII.1942 г." София. Печатница ,,Българска нация", 1943 и др.)Ген. Луков е и известен военен теоретик. Той е автор на книгите ,,Артилерийския огън. Размишления" (1924 г.) и ,,Моторизацията на армията" (1928 г.).
След убийството на ген. Луков начело на Съюза на Българските национални легиони застава друг виден български военоначалник – генерал Никола Жеков.
След 9 септември 1944 г. членовете на Легиона са преследвани, като тези които не успяват да емигрират са репресирани и остават вън от политическия живот на България.

По-долу Ви предлагам една от посочените брошури, които ген. Луков произнася пред българското студентство в Софийския университет ,,Св. Климент Охридски" по време на студентския празник през 1942 г. Речта е разделена в брошурата на две части. Първата част генералът произнася пред българското студентство и пред присъстващите български официални лица и посланиците на страните от Тристранния пакт – германския, италианския и унгарския. Тук той се спира на най-славните моменти от историята на българския народ, като показва и причините за робството и националните катастрофи. След оттеглянето на чуждестранните посланици, генералът продължава речта си само пред българското студентство, свързано с Легиона, в която пропагандира неговите идеи и се противопоставя на комунистическата пропаганда. Тук той дава и отговори на редица слухове, разпространявани по негов адрес за неговите богатства и по адрес на Легиона, включително и по изпращането на български войски на Източния фронт. Предлагам Ви да прочетете словото на ген. Луков и сами да си направите съответните изводи, без да се робува на съществуващите митове и пропагандни шумотевици.

Цочо В. Билярски

* * *
 

[Hatshepsut]

 


ДВЕ РЕЧИ
ПРОИЗНЕСЕНИ ОТ ГЕНЕРАЛ ХР. ЛУКОВ
НА 8 ДЕКЕМВРИ 1942 ГОДИНА В СТУДЕНТСКАТА ТРАПЕЗА ,,ОБОРИЩЕ" ПО СЛУЧАЙ ПАТРОННИЯ ПРАЗНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ ,,СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"
 

РЕЧ
ПРОИЗНЕСЕНА НА 8 ДЕКЕМВРИ 1942 ГОДИНА ОТ ГЕНЕРАЛ ХР. ЛУКОВ НА ВЕЧЕРЯТА В СТУДЕНТ­СКАТА ТРАПЕЗА ,,ОБОРИЩЕ" ПО СЛУЧАЙ ПАТРОННИЯ ПРАЗНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ ,,СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"

Ваши Превъзходителства,
Господин Генерал,
Драги студенти,
Изключителната обстановка, при която вземам ду­мата тази вечер – да бъда на една другарска вечеря, изящна в своята скромност, в едно истинско подзе­мие, гдето българската национална студентска младеж празнува своя патронен празник всред атмосфера на сърдечно другарство и национален възторг – ме предразполага към съзерцание на онази велика и ге­роична епоха на българския народ, когато вашият патрон Св. Климент откри в Охрид първия български университет, за да просвещава в наука и добродетел българските младежи на родния им език.
Какво епохално събитие е то! Гордо завоевание на българския национален дух, което утвърди българското име в най-хубавите страници на европейската културна история и даде светлина, писменост и цивилизация на цялото славянство.
Толкова велико и съдбоносно е то. И толкова по-гордо за нашата историческа чест, като се знае, че нигде другаде по европейския свят по това време не се учеше наука и не се слушаше Словото Божие на роден език. Потребни бяха цели два века след Св. Климент, за да може националният език и писменост на западните народи да се наложат на латинския език – езикът на техните университети – и почти толкова продължителни трябваше да бъдат усилията на източните, за да освободят своята наука от владичеството на гръцкия!
Стоим пред това велико събитие на българския дух в захлас от неговия блясък и, все пак, ни се иска да проникнем в историческата истина, която то крие в себе си. Кое подтикна българския дух към този културен подвиг? Кои бяха условията, кой бе двигателят?
Световното миролюбие иска да ни увери, че само безметежието на един уседнал живот, мирен, спокоен и благоденствуващ, създава условия за духовно творчество на народите. Борбите убиват тия възмож­ности, хабят усилията или ги насочват в посоки, чужди на всяко творчество. И все пак, драги господа, зората на третата цивилизация в Европа не изгря от север, гдето многобройни славянски народи живееха в мир, далече от бурите, които едно жестоко съперни­чество за утвърждение и господство заставяха българския народ да твори съдбата си с меч, в кърви, разру­шения и несгоди. Заседнал като клин между двете европейски цивилизации – римската и византийската – българският народ в героичното време на Бориса и Симеона създаваше обширната си империя от Днестър и Тиса до трите морета, наистина със силата на своя меч и я утвърждаваше с обаянието на своята нова и свежа държавност и с една нравствена култура, която не се нуждаеше от насилие за да бъде припозната. И тъкмо в тази героична обстановка на тежки борби и всестранно напрежение, българският национален гений сътвори в Охрид чрез свой избраник Св. Климента, най-великото свое творение – езикът и писмеността български – и да го предаде в дар и на Севера. Ето тук, в това негово проявление, аз искам да открия, драги господа, ония две основни начала на българския национален дух, върху които се изграждат всички, негови завоевания и до ден днешен, а именно борче­ското и творческото начала. Бивали ли са те на лице, еднакво свежи и еднакво дейни, българският дух е крачел от победа към победа. И, наопъки, когато по­ради превратностите на историческата съдба, борческото начало е отпадало – отслабвала е и творческата способност на българския дух.
Господа,
Потребни ли ни са и други доказателства и повече сравнения, за да повярваме в тази истина? Да спрем тогава нашето внимание върху епохата, която иде непо­средствено след бурното и славно царуване на великия Симеон. Един извънредно просветен и дълбоко религиозен господар дойде да наследи престола на обширното българско царство. Силно привързан към блясъка и мистиката на източната култура, благочестивият син на Бориса поиска да преобрази държавата на своя родител, за да я нагоди към господствуващия по онова време византийски държавен и религиозен космополитизъм. Тъй религията, мирът и благочестието бяха издигнати като основни догми на новия български държа­вен и обществен ред. Мечът бе захвърлен, борбата прекратена. Мирът с Византия стана единствената държавна политика. Всички станаха певци на ,,мира на всяка цена". Военноначалници и боляри се предават на религиозен мистицизъм, хвърлят достоянията на своите санове, за да наметнат монашеското расо, и тъй да се предадат на служба за спасяване на душата си. А народа изоставят, докато и у него изчезва всяко же­лание за борба и съпротива. Българският борчески дух угасва. Угасва и неговата творческа способност. Само в отрицанието се проявява тя. Робството и гибелта на държавата не можеха да се избягнат ...
Трябват ли ни още примери?
Кое запази творчески българския дух през петве­ковното турско робство, за да дойдем до нашето въз­раждане, безпримерно по бързината на своето развитие и успехи? Не бе ли онова постоянно състояние на же­стока и кървава борба на нашия народ срещу угнетителя, което държеше буден, деен и творчески. Колко имена бележити и колко светли дела на истинско културно творчество ни остави борческият дух на българ­ското възраждане! Колко реализъм и колко символика едновременно въплъщава бляскавият образ на Ботева – този гигант на българския дух! Каква хармония на борческото и творческото в душата на този велик певец и воевода на българската свобода!
Меч и слово; борба и творчество – единосъщие на българския ПОБЕДЕН дух – най-хубавият му образ, и най-красноречивото указание за поколенията, които са призвани да го създават и поддържат! Бъл­гарската чест и бъдещето на нацията са заложени на него.
На 1918 год. страшното национално нещастие, което ни сполетя, помрачи нашето съзнание и ни тикна към отчаяние. Сломен бе българският меч, а с него и мечът на собствените сили на народа отпадна и вя­рата в народната съдба. И всяка воля за борбата изчезна. Пресекна и всяко творчество на българския дух. Едно ново богомилство роди идеята за Интегрална Югославия и предаде българската чест, българското минало и бъ­дещето на нацията в ръцете на чужденеца. Толкова бе отпаднало борческото в нашия дух. И затова тол­кова разрушително и предателско се оказа и неговото творчество. Друго проявление на отпадналия дух на Нашия народ бе идеята за Съветско славянство, което поиска да изкористи остатъците от традиционното русофилство на старите генерации за целите на междуна­родния марксизъм.
Петнадесет години преминаха в съперничество за господство на тия две отровни лъжеучения. Петнадесет години на безверие, омраза и национална тъмнина, докато старата борческа кръв на българина не заговори и не възбунтува в жилите на младите поколения за укор на тия, които бяха изоставили българската гордост и дългът към бъдещето на България. Възбун­тува се и се наложи. Възроди се борческото на българ­ския дух, съживи се и неговото творческо начало. За­почна нов живот, национално борчески, свидетели на който сте всички вие. Събуди се националната гордост, възвърна се вярата в добрата съдба на България. А, най-важното, че поискахме сами да бъдем неин творец.
И ето ни сега пред един нов враг по пътя на нашето историческо бъдеще. Предстоят ни нови усилия и борби за нашето място в новия свят, който сред страшните мъки на войната се изгражда, и което място ще бъде толкова достойно за нашата национална гор­дост, колкото достойни се окажем ние в тази борба.
И СЕГА ЩЕ ЗАЛОЖИМ ВСИЧКО НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ – ПАК ТОЙ ЩЕ СЪТВОРИ НАШЕТО БЪДЕЩЕ. АЛА САМО ТОГАВА, КОГАТО ПО НАША ВОЛЯ ТОЙ БЪДЕ ПРЕДСТАВЕН В НЕГОВИТЕ ДВЕ ИСТОРИЧЕСКИ УТВЪРДЕНИ НАЧАЛА. САМО, КОГАТО НАШАТА ВОЛЯ ЗА БОРБА, УПО­РИТА И НЕПОКОЛЕБИМА, ПРЕДВОЖДА НАШАТА ТВОР­ЧЕСКА ДЕСНИЦА. САМО ТОГАВА НАШЕТО ОБЕДИНЕНИЕ – НАЙ-СЪКРОВЕНОТО ВЪЖДЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД – ЩЕ СТАНЕ ДЕЛО ТРАЙНО И ВЕЧНО. БОРБА ДО КРАЙ – ДО ПОБЕДА, ЗА ДА РАЗЧИСТИМ ПЪТЯ И ДА ВДЪХНОВИМ ЕДНО ТВОРЧЕСТВО ВСЕОБЩО И ВСЕСТРАННО, ДОСТОЙНО ЗА НАШЕТО МИНАЛО.
И, нека строгият поглед на велики Симеон, който от дълбочините на нашето бляскаво минало следи всяка наша стъпка и поведение, бъде успокоен, че ние не ще забравим своя дълг. Опрени на великите ни съюзници, на които сме обрекли нашата стара българска вярност, ние чакаме своя час с ревност за подвизи, и с готовност да се покажем достойни за голямата мисия, с която България е натоварена тук на Балканите.
С ЦАРЯ И НАРОДА, РЪКА ЗА РЪКА, СВЪРЗАНИ В СЪДБА И КЛЕТВА, ДА ИЗПЪЛНИМ СВОЯ ДЪЛГ! И ДА ГО ИЗПЪЛНИМ ТЪЙ, КАКТО НАШАТА ЧЕСТ НИ ПОВЕЛЯВА!



РЕЧ [ПРОДЪЛЖЕНИЕ]
ПРОИЗНЕСЕНА НА 8 ДЕКЕМВРИ 1942 ГОДИНА ОТ ГЕНЕРАЛ ХР. ЛУКОВ НА ВЕЧЕРЯТА В СТУДЕНТ­СКАТА ТРАПЕЗА ,,ОБОРИЩЕ" ПО СЛУЧАЙ ПАТРОННИЯ - ПРАЗНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ ,,СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ"

Другари легионери,
Продължавам речта си в онази нейна част, която от коректност към нашите високи гости – пълномощ­ните министри на съюзните ни Германия, Италия и Унгария; – трябваше да премълча. Сега, в тяхно отсъствие, можем да кажем нещо и по нашите вътрешни работи и борби.
Другари,
Движението на Българските Национални Легиони из­никна преди дванадесет години спонтанно всред нашата гимназиална младеж, първоначално само в няколко града, и почти веднага се разпространи из цялата страна. Неговото появяване имаше вида на едно стихийно избухване, което показваше, че обективните условия за създа­ването му, са били на лице. По това време българският комунизъм, вдъхновяван, субсидиран и ръководен от III Интернационал, завладяваше всички обществени терени, гдето можеше да се воюва срещу българската държава и срещу здравото национално чувство, което я поддържаше. Настани се той и в българското училище, тероризирайки ученици и учители, които, потискани от падналия дух на народа след националната ни ката­строфа, немееха и бездействуваха срещу дързостта на тия бойки и устати момчета. Властта, редът и дисци­плината бяха потъпкани от тия размирни комунисти. Тях ги поддържаше отвън една агресивна политиче­ска организация. Покрай отровата, която разпространяваше всред училищната младеж, тази организация ма­меше и със своето революционно обаяние. На страната на реда и Държавата бе само българската полиция и една загасваща общественост, която се самоизяждаше във взаимни борби и гонения. Всичко бе навело глава, а това пък, което виждаше опасността и чувствуваше дълга, повече говореше, отколкото да действува.
Тогава, както посочих в първата част на моята реч, старата борческа кръв на българина възбунтува в жилите на младите националисти в гимназиите за укор на тия, които бяха забравили българската нацио­нална гордост и дълга си към родината. Възбунтува се и премина в дело. На дързостта с дързост се отговори, на силата със сила, на лъжата с истина, свежа и топла, извираща направо от буйните сърца на тия млади патриоти. Борбата първоначално не бе идеологи­ческа. На червената доктрина не се противопостави друга. Тук действуваха повече сърцето, съвестта, инстинктът. Целта бе велика и ясна – България. Велика бе и победата. За две години българският национализъм възтържествува в средните училища. Бащи и майки се радваха на успеха на своите синове. Радваха се и други, но свито, тъпо, без ентусиазъм. Властта, и тя се опита да се усмихне, но предпазливо, и предпочете не­утралитет. Така младите победители се указаха сами на полето на българската национална чест, пострадали от борбата, без съчувствията, които те очакваха, и които напълно бяха заслужили. Само войската им отговаряше с цялата топлота и сърдечност на войнишката душа. Духът им, обаче, не падна. Напротив, вярата, че е намерен истинския път към храма на националното служене, укрепи волята на тия младежи. Заедно с това израсна у тях и едно политическо самочувствие, като естествена реакция срещу общественото безразличие, с което бе посрещнат техния подвиг. Те започнаха да виждат своята политическа роля вече по-обширна и дълга си към България – по-голям. И грижата за вън – за нашата загиваща стара общественост – започна да сбръчква младите чела на тия прекрасни юноши. Старите политически идеали бяха осквернени, и старото политическо устройство – без престиж. ,,На българския народ трябват нови – вярваха възмъжалите вече борци на ИЗГРЯВАЩИЯ български поли­тически национализъм – и пак ние сме призваните да му ги дадем".
Опитаха се.
Бодрите и смели идеи на националните революции, които заливаха Средна и Южна Европа, бяха първите проблясъци на надежди сред политическата тъмнина, в която бе изпаднала нашата общественост. Вече на Запад има нещо ново. То увлича, обединява и твори. Старите знамена на класовия и партиен егоизъм бяха смъкнати и остана ди се развява само националното – знамето и на новите политически идеали: ТРУД И ОБЩЕСТВЕН ИНТЕРЕС. Ентусиазмът на младите растеше, но и реакцията не закъсня. Възнегодува старото, което се виждаше заплашено, а властта недоверяваше, както винаги, когато се появява новото в обществените борби. И се съюзиха те тъкмо срещу ония млади сили, които нацията бе родила, за да осигури своето бъдеще и своята вечност. Никой не потърси тия сили с доверие и то­плина. Само 19 май поиска да изкористи техния идеализъм за целите на своето престъпление, ала младите български легионери отхвърлиха с презрение нечистата ръка, която им се протягаше, и се наредиха като щит пред заплашения трон на българските царе. Едно дви­жение, което извираше из широката гръд на народната снага, и което израсна в мъките и страданията на една тежка борба, не можеше да бъде подкупено дори и от патоса на една фалшива революция, за каквато искаше да мине бунтът на 19 май.
Пътят на Българските Национални Легиони бе вече ясно очертан. И закрачиха те по него към високия връх, гдето блестеше от надежди и упования българ­ското национално величие. А отстрани старата общественост кривеше лице, измъчвано от завист, недоверие и злоба. И властта не бе по-благосклонна. И тя се лу­таше между търпимостта и недоверието, вместо другаде да потърси своя дълг по отношение на това младо обновително движение.
И не само с недоверие. Издигат се сега и обви­нения за престъпления, и то спрямо кого? Спрямо Царя – спрямо националния кумир на легионерите, защитата на когото съставя една от най-светлите страници на тяхната млада история. Искали били легионе­рите да ограничат прерогативите на Държавния глава – една неистина, която най-категорично бе опровергана. Ала тормозът не спира. Нас сега ни заяда едно листче, предназначено уж за възпитание на държавно-организираната училищна младеж, което не престава нито в един брой от своето богато издание, да повтаря до втръсване едно и също запитване: ,,Като не са легионерите за ограничаване прерогативите на Царя, да кажат признават ли го те за водач? Защо мълчат - нека кажат!"
Не са кавали до сега това, защото легионерите смятат за недостойно да се хванат за една полемика, която рискува да снеме свещеното и неприкосновено име на Царя на българите от височините на националното достойнство до подозрителните низини на ежедневието. И още за това, че не са в добри отношения с цен­зурата. Но, ето сега тук имаме една възможност да сторим това, да защитим нашата чест – право, което никой закон не може да ни отнеме – и да успокоим, заедно с това, ревността на неуморимия запитвач от това вестниче.
Чуйте тогава:
,,След като за нас Царят на българите е носител на държавния суверенитет, както гласи третата точка от нашите Идейни Начала, ТОЙ ЗА НАС Е И НАЦИОНАЛЕН ВОДАЧ, А ОЩЕ И ДЪРЖАВЕН ВОДАЧ". И не само за нас легионерите, а за целия български народ. За нас тронът на българските царе е исто­рическа и национална светиня, която няма да допуснем никому да я разделя между народа. Царят на бълга­рите принадлежи на всички българи, както и длъжно­стите и упованията към Него са общи за всички ни. И за никаква цена няма да позволим някому да Го свои за лични цели и да Го смъква за лична изгода низко долу, до стъпалото на един партиен шеф, както искат да сторят това нашите бюджетни монархисти.
Толкова по това обвинение,
Друго едно, което по своето коварство няма равно на себе си, е обвинението, че легионерите и, по-точно, генерал Луков, дали обещание на нашите съюзници и НАСТОЯВАЛИ да се изпратят 10 дивизии на Из­точния фронт в Съветска Русия. Разпространението на това обвинение има най-съвършена организация. Като по даден сигнал, то достигна за по-малко от две седмици и до най-затънтените селища в пределите на обединеното ни Царство.
Използувайки още веднъж случая да защитя нашата чест, заявявам:
,,НИКОЙ, НИКОГА, НИТО АЗ, НИТО КОЙ ДА Е ЛЕГИОНЕР, НЕ Е ПРЕГОВАРЯЛ С КОГОТО И ДА БИЛО, И НЕ Е ПРАВИЛ НИКАКВИ ОБЕЩАНИЯ.
ЗА БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЛЕГИОНИ САМО ОТГОВОРНОТО БЪЛГАРСКО ПРАВИТЕЛСТВО МОЖЕ ДА ВОДИ ПРЕГОВОРИ С ЧУЖБИНА И С НАШИТЕ СЪЮЗ­НИЦИ; И САМО ТО МОЖЕ ДА ПОЕМА АНГАЖИМЕНТИ И ДА ПРАВИ ОБЕЩАНИЯ. ТОЗИ, КОЙТО ЗАД ГЪРБА НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ВОДИ ПРЕГОВОРИ С ЧУЖДЕНЦИ ИЛИ ПРАВИ ОБЕЩАНИЯ Е, ЗА БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ЛЕГИОНИ, НАЙ-ДОЛЕН ПРЕДАТЕЛ. БЪЛ­ГАРСКАТА ВОЙСКА ЩЕ БЪДЕ УПОТРЕБЕНА ТОГАВА, КОГАТО БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО РЕШИ И ТО ТАМ, ГДЕТО БЪЛГАРСКОТО КОМАНДУВАНЕ ОПРЕДЕЛИ".
Но ние въставаме едновременно срещу всички ония предателски агитации, които убиват борческия дух на народа и разслабват неговата съпротивителна сила. Роптаем и въставаме срещу онова лекомислено и несе­риозно отнасяне към войната, което може да ни доведе до разочарования и изненади, с непоправими последици.
Другари,
За третото обвинение е избрана една много стара и много изтъркана форма, а именно: ,,като се разделят легионерите от водачите им, справяме се без остатък и с тях". Ето интимната подбуда на всички ония благонамерени декларации, повтаряни до скука, че в същност, легионерите били добри националисти, но вода­чите им били користолюбиви, като използували идеализма на младите, за своите политически амбиции.
Аз, другари, поддържам, че тази клевета е едно подражание и неможе да претендира за никаква оригиналност. Тъй например действуваха в блажената оная ера на Интегрална Югославия, сръбският Генерален щаб и сръбското правителство спрямо българския народ, когато, заради целите на тяхната великосръбска идея, трябваше да го омаломощят и обезвредят. ,,Народ е добър, казваха те, али интелигенция е покварена". Целта е ясна тука, колкото са ясни и целите, които клеветата за користолюбието на легионните водачи преследва.
Да защитя сега и своята лична чест.
Направи се твърде много, предумишлено, с добър разчет и техника, за да се разпространи, чрез писма и устно от ухо-на-ухо, клеветата, че генерал Луков участвувал в много, и то еврейски, предприятия, и че той е едва ли не най-богатият човек в страната.
Е, добре, чуйте още една и последна декларация:
,,ЗАЯВЯВАМ НА ВСИЧКИ, ЧЕ НЕ УЧАСТВУВАМ В НИКОЕ, НЕ САМО ЕВРЕЙСКО, НО И В КАКВОТО ДА БИЛО ДРУГО ПРЕДПРИЯТИЕ, НИТО С ЕДИН ЛЕВ, НИТО С ЕДНА АКЦИЯ, И ТО НЕ САМО АЗ, НО И МОЯТА ЖЕНА, МОЕТО ДЕТЕ, МАЙКА МИ, БРАТ МИ И СЕСТРИТЕ МИ. ТОВА Е ТО НАШЕТО СЕМЕЙСТВО."
А, колкото се отнася до богатството ми, което не дава мира на моите клеветници, чуйте още и това:
,,АЗ СЪМ СИН НА БЕДНИ РОДИТЕЛИ И В ЖИ­ВОТА СИ СЪМ БИЛ САМО ОФИЦЕР. ВСИЧКИ ЗНАЯТ КАКВО МОЖЕ ДА СПЕСТИ ЕДИН ОФИЦЕР ОТ СЛУЖ­БАТА СА. А ТОВА НАЙ-ДОБРЕ ЗНАЯТ НАЙ-МАЛКО СТОТИНАТА ПРОКУРОРИ И ХИЛЯДАТА ФИНАНСОВИ АГЕНТИ, С КОИТО РАЗПОЛАГА ДНЕС ДЪРЖАВАТА. ЗАЩО СТОЯТ ТЕ, ЧЕ НЕ ПРЕДПРИЕМАТ ЕДНА РЕВИЗИЯ НА МОЕТО БОГАТСТВО? ОТ КАКВО СЕ БОЯТ? ДА НЕ МИСЛЯТ, ЧЕ АЗ ЩЕ ИСКАМ ДА ПРОВЕРЯТ БОГАТСТВАТА И ДРУГИМУ? НЕ. ЗАЯВЯВАМ ИМ, ЧЕ НЯМА ДА СТОРЯ ТОВА. НЕКА БЪДАТ СМЕЛИ И ДА НЕ СЕ БОЯТ ОТ НИЩО!"
Тази е тя цялата истина по приписваното ми користолюбие. Тази е истината и по користолюбието, в което се обвиняват легионерските водачи!
Ето всичко, каквото можем да кажем на нашите противници.
И още нещо. Да ги посъветваме по-малко да залагат на клеветата, защото, от както свят светува, правото да тържествува е принадлежало само на истината!
И, нека признаем, че все пак една корист запазваме за себе си:
- ,,ДА СЕ ЧУВСТВУВАМЕ ДОСТОЙНИ БЪЛГАРИ И
- ПРАВОТО ДА УМРЕМ ЗА ОТЕЧЕСТВОТО СИ!"
Публ. в Две речи, произнесени от генерал Хр. Луков на 8 декември 1942 година в Студентската трапеза ,,Оборище" по случай патронния празник на Софийския университет ,,Св. Климент Охридски". София. Печатница ,,Българска нация", 1942, 16 с.

https://www.sitebulgarizaedno.com/

[Hatshepsut]

Легионерски позив: Български народе, стани на борба

Настоящият текст представлява позив към българския народ, разпространяван в брошура от легионерите веднага след подлото убийство на ген. Христо Луков

Водачът Генерал Христо Луков падна убит. Той бе прострелян от ръката на български изчадия на прага на собствения си дом.

В недрата на твоята страна е свил гнездо пъклен сатанизъм. Той кощунства с твоите светини. Той не търпи големите български сърца.

Твоят горд борчески дух е отречен. Доблестта е погазена. Водаческата личност –  низвергната. В земята на твоите деди се насаждат отровните плевели на подлостта, измяната, пораженството и користта.

Каква беше вината на призвания национален пастир генерал Луков? Тази ли, че изниза живота си във вярна служба на родината? Тази ли, че в две войни се сражава рицарски за отечеството? Тази ли, че остана до край верен на клетвата пред Царя и България? Тази ли, че възроди войската и я пазеше като зеницата на очите си, чиста от политически авантюри? Или най-сетне това, че се обрякоха да го следват Българските Национални Легиони? Грях ли бе тяхната борба за национално величие и народно благоденствие?

Не туптят ли в техните редици най-чистите и възторжени сърца? 

Куршумите, които пронизаха великото сърце на Генерал Луков убиха ли и твоята национална съвест? Навеки ли занемяха твоите уста?

Злодеите — убийци и техните ятаци разчитат на забравата: "Всяко чудо за три дни". Ще оставиш ли да тържествува тяхното дело?

Български народе, ти не ще простиш за гнусното покушение върху твоя Велик Син.

Българската войска не ще се помири с посегателството над родения български полководец.

Пламенните легионерски сърца, понесли стоически кървавата жертва на своя Водач, ще замрат ли пред гроба му в сълзи на униние?

Не, никога.

Би било измяна пред свещената борба на българското през вековете. 

Би било падение пред жертвата на Великия Българин.

Сметката на злодеите ще излезе крива. Изстрелите пред, скромната генералска къща на улица Артилерийска, ведно с писъците на осиротялата девойка, отекнаха по цялата българска земя. Те свързаха истинските български сърца в свещена клетва. 

Като да бе осиротяла и сама България...

Но само за миг: пронизаният безжизнен труп на водача – генерал засия с ново величие, излъчи нова сила. Вледенената му десница призова отново повелително на борба.

Неговата смъртна жертва вдигна завесата на трагичната българска участ. Равнодушните се стреснаха, колебливите повярваха, сърцатите се заклеха за борба.

Изтръпнаха всички, които вярваха в националната звезда на България. С кръв се наляха сърцата на легионерите! Юмруци се свиха. Ала надделя заветът на националния водач за самообладание и национална дисциплина.

Едно ново еднофронтство на вътрешните български врагове излезе на показ. Този единен фронт е широк и могъщ ала по-могъща е националната воля у българския народ. По-непримирима е борческата мощ на легионерското движение.

,,Кой го уби?"

,,Защо го убиха?"

,,Какво предстои?"

Ние питаме сега на свой ред:

Кой собствено задава анонимно тези въпроси? Тези ли, които до вчера се надпреварваха да тровят сърцето на доблестния български воин с жлъчката на злобата, хулата и клеветата?

Кой се осмелява да рони крокодилски сълзи над гроба на големия български син? Тези ли които до вчера търсеха да го удавят в капка вода?

Кой се е сетил днес, че той бил най-необходим за България и във времена като днешните и кой съжалява сега за загубата на големия българин? Тези ли, които до вчера го отричаха и обявяваха за най-опасен враг на държавата, трона и националното единство?

Кое платено перо и кой печатен парцал се надхитрят сега да го венцехвалят? Тези ли, които до вчера бързаха да се отличат пред своите вдъхновители, като се заливаха с най-долните клевети и закани?

Кой дръзва след неговата смърт да призовава последователите му на обединение около един режим на безначалие и разложение? Тези ли, които до сетното му издихание го държаха вън от законите?

Ние питаме: Защо и кому е нужен този парад на лицемерието, лукавството и безчестието?

Да не би някой да търси успокоение за гузната си съвест?

Дали някой не протяга да обсеби неговото морално наследство?

Ние само питаме? Знаем, че няма да получим отговор. Съвестта на онези, които би трябвало да отговарят, е отдавна онемяла. Те могат да отговарят само още с терор.

Кой наистина го уби?

Убиха го наемниците на сатанизма, насаждан и поддържан от масоните в страната ни.

Защо го убиха?

Убиха го, защото бяха слаби да му се противопоставят. Убиха го, защото се страхуваха от праведната му българска десница. Убиха го, защото искаха да очистят пътя на пъклените си замисли.

Какво предстои?

Клеветна борба до смърт или победа.

Не капитулация пред капищата на интелектуалните подбудители на злодеянието. Не разграбване на легионерските кадри от ренегати.

Легионери,

Българи,

Маските са смъкнати. Презрете изчадията — братоубийци и техните съучастници — близки и далечни, преки или косвени.

Да останем верни на заветите на падналия Водач. Ние носим неотменим дълг да осъществим неговото пророчество:

,,Откакто свят светува, правото да тържествува е принадлежало само на истината."

Той умря, но над гроба му засияха неугасимо много истини:

Истината за величието на един български голям Водач, срещу когото клеветата остана безсилна, та стана нужда от куршум.

Истината, че водачът — генерал е бил призван да гради националната съдба, та враговете на българското величие трябваше да го премахнат от пътя си.

Истината, че генерал Христо Луков запечата навеки с кръвта си великия завет към легионерите и към всички българи: 

,,Една корист запазваме за себе си: да се чувстваме достойни българи и правото да умрем за отечеството си". Увенчан с ореола на този завет, генерал Луков влиза в българската история.

Погребано е само тялото, духът му остана. Той ще живее, за да твори и довърши делото. Мъртъв генерал Луков се издига днес по-страшен за враговете, отколкото приживе. Зад светлата му сянка се тълпят и маршируват легиони. С всеки изминат ден техните редици се множат и сгъстяват. Възпламенени от неговата жертва, легиони български сърца, млади и стари, селяни и граждани, цивилни и военни, ще вървят по неговия път и ще останат верни на дълга си.

В този величав марш движението на българското национално възраждане и след падането на водача остана в сигурни ръце. Ако трябва и те да споделят съдбата на генерала — водач, ще дойдат нови да ги заместят. И все така, до крайната победа над силите на мрака, сковали днес родината ни. Български народе, пробуди се. Тръгни под знамето на българските национални легиони, което развя падналия твой генерал. То е знаме на обществената нравственост, на националната и социална правда, на народното благополучие и националното величие.

СБНЛ стои на поста си по-непоколебимо от всякога. Той е неуязвим от никакви съблазни и за никакви разколи. Онези, които след убийството на водача се домогват да мародерстват, ще останат гладни. 

Сега фронтовете са ясно очертани. Няма истински легионер, който да не носи днес в душата си причастието от кървавата жертва на генерала — водач. Няма истински българин, който да не жали за падналия генерал.  Ние ще крачим из неговия път, готови за саможертва.

С това съзнание, ние сме неустрашими. Ако ни отправят куршуми, ще ги посрещнем като него, с открити гърди и гордо чело, уверени, че след нас идат легиони. Те ще доведат делото до край.

Наша ще бъде славата, ако и победата да минава през неизкупими жертви. На предателите и убийците ще остане позорът, ако и днес да злорадстват пред гроба на нашия водач.

На борба за България!

https://www.lukovmarsh.info/

[Hatshepsut]

Апология на ножа от ген. Христо Луков

Кое е най-българското оръжие? Ген. Луков дава еднозначен отговор, че това е ножът, с чиято помощ българите са извоювали легендарните си победи при Одрин и Тутракан. Това той прави в статия публикувана по случай празника на храбростта:

АПОЛОГИЯ НА НОЖА

Генерал Хр. Луков, който е днес военен министър, е известен като голям и признат артилерист. Известно е съревнованието между разните родове оръжие и нерядките препирни, кое оръжие е най-ефективно и най-важно в боя. Артилериста генерал Хр. Луков идва да ни каже със статията, която тук непосредствено след тия редове даваме, че ножът е решаващото бойно оръжие.

И понеже го казва той, не може да не е вярно. Още повече, от събитията и в Испания, и другаде, се вижда ясно, че във войната живата сила е последният и решаващ фактор, което значи: войната се решава в края на краищата гърди срещу гърди и, следователно, последното и решаващо оръжие е ножът, а ножът символизира самият дух на бойците.

Генерал-майор ХР. ЛУКОВ, м-р на вайната
ДЕН НА ХРАБРОСТТА

Нашата храбра войска започна своя живот под силното влияние на свежата догматика на суворовския начин за воюване, дето презрението към смъртта, храбростта и личното водачество служеха като основни камъни на стройната тактическа сграда на Суворов. Вдъхновените проповеди на Драгомирово, който осмя куршума, като оръжия на простака, окончателно установиха у нас доктрината на ножа, която не можа да бъде изместена, въпреки доброжелателните усилия на повлияният от първото появяване на картечницата наши и чужди военни писатели.

Ножът стана победният фетиш на българската войска. Не му еднакво се кланяха и редникът, и генералът. Той бе оста на маньовъра и ключът на победата. В него бяха упованията почти на цялото командване.
И, за добра чест на нашата храбра войска, добре, че бе така.
Ето как ,,устремът" стана основен и решителен двигател на боя, и характерен белег на всички победи на нашата много воювала войска.
И днес някои ни сочат огромното развитие на военната техника като важно и съдбоносно указване, а за да се откажем от всепобедния ,,устрем", на който нито Одрин, нито Тутракан можаха да устоят и да захвърлим ,,ножа", като вече много стара отживелица.

Не. Ние и сега ще упорстваме, не от консерватизъм и ретроградство, а защото сме уверени, че въпреки смайващите завоювания на военната техника, победният стимул ще бъде и ще остане само духът и желанието да се отиде до удар с нож – гърди в гърди.

Ние здраво ще се държим за свещените завети на многобройните и доблестни учители на българската войска, които на дело и с кръвта си доказаха правотата на своето учение, и няма да ги напуснем. Ние не ще сменим вярата си в стария и изпитан ключ на победата с най-смъртоносното оръжие, което днешната техника ни предлага.

Ние ще използваме това ново оръжие. Доказали сме, че бързо привикваме към него и бързо се научаваме да го употребяваме. Но ще го използваме само като средство за засилване на устрема и за подготвяне условията за приложение на ножа.

Това е нашата национална тактика. Здравият инстинкт на нашето жилаво и много препопатило племе ни я подсказва.
Ето защо народ и войска с такова увличение празнува деня на храбростта.
Поклон пред храбростта!

https://www.lukovmarsh.info/