"Бойцитѣ противъ фашизма" - власть и привилегии

[Hatshepsut]

"Бойците против фашизма" - власт и привилегии

Когато в края на Втората световна война комунистическите партии идват на власт с помощта на съветското оръжие в Източна Европа, заявеното им намерение е да създадат общество на равенство. Но между новите елити и "масите" много скоро се очертават сериозни различия. В българския случай това се подсилва и заради безпрецедентната жестокост в разправата с представителите на предишния политически режим и светкавичното въвеждане на системата от привилегии на новите управляващи. Утвърждаването на комунистическия режим променя биографиите на "бойците срещу фашизма", станали по-късно "активни борци срещу фашизма и капитализма" – превърнали се в привилегирована класа.


Бившите партизани и системата на привилегии


Формирането на партийно-бюрократична прослойка от средите на бившите партизани започва веднага след преврата на 9 септември. Партизанското движение 1941-44 г. е инспирирано, а и в голяма степен ръководено от съветски функционери. Част от партизанските акции имат характер на лични и политически отмъщения, други са свързани със снабдяване с храна и оръжие, има и няколко саботажни акции.


Дискусиите за броя на партизаните продължават. Затрудненията идват и от факта, че голяма част от тях се включват в движението малко преди преврата на 9 септември. Например сред 103 партизани от гр. Якоруда в нелегалност от 1943 г. са само 7, 13 души се включват в отряда на 20 април 1944 г., 13 - през май, 12 – през юли, и още 23 – през август 1944 г. Седмица преди преврата към отряда се присъединяват още 36. Всички тези хора и техните семейства след това се ползват от привилегиите, произтичащи от статута "боец срещу фашизма" и "активен борец срещу фашизма". На обсъжданията по време на учредителната конференция на Съюза на народните партизани на 8 юли 1945 г. ген. Благой Иванов посочва: "Съпротивителното движение в България: партизани, военни групи, ятаци, до 9 септември са били 21 700, от които живи партизани са 5-6000 души, а всички партизани са били около 7000 души.".

Междувременно веднага след преврата започва чистка в армията. Според доклад на полк. Георги Дамянов до Георги Димитров от ноември 1944 г. арестувани са 746 офицери, а офицерски чин са получили 720 партизани, повечето без военна подготовка и дори без средно образование.


Сред стотиците "народни партизани", които получават високи военни чинове, е и Тодор Живков, удостоен с чин полковник още през септември 1944 г. На 10 септември органите на полицията са закрити, създадена е "Народна милиция", чийто състав също се формира най-вече от партизани или заявили се като близки към партизанското движение.


Механизмите на привилегироването се задействат почти веднага след установяването на новата власт. Само месец след преврата (12.10.1944 г.) влиза в сила Наредбата-закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма, който предвижда финансова помощ, възстановяване и ремонт на жилищата на пострадалите. Това е само началото на поредица от подобни мерки...


Пенсионната система също много бързо става част от организиращата се система за привилегии. Народна пенсия понякога се отпуска с обикновена бележка, написана от по-известен партизанин – а в архива на Съюза на бойците се съхраняват стотици, подписвани 1945–1949 от хора като Славчо Трънски, Митка Гръбчева, Добри Джуров, Тодор Живков. Такава бележка е достатъчно доказателство за признаване на статут на "пострадал", а малко по-късно – и на статут на "боец срещу фашизма" с произтичащите от това възможности.


"Подписаният Владимир, Хр. Калайджиев (Коцето), бивш полит. комисар на чета Бачо Киро' на отряда ,Чавдар', впоследствие на III батальон при бригадата ,Чавдар' и на IV Народноосвободителна бригада, удостоверявам, че другарят Владимир Георгиев Цойков беше партизанин в отряд ,Чавдар' от 04.04 до 25.04.1944 г., когато биде освободен от ръководството на отряда поради недобро здравословно състояние. София, 25.08.1947 г. " /ЦДА, ф.359Б, оп.1, а.е.141, л.179./


Съюзът на народните партизани и Съюзът на бойците против фашизма
– организиране на привилегиите


На 8 юли 1945 г. в София се провежда Първата национална конференция на бившите партизани. Водещ на заседанията е полковник Тодор Живков.


Една от основните теми е за "партизанския стаж". Варненският делегат Демир Борачев предлага да бъдат признавани за партизани присъединилите се към движението до 15 август 1944 г. "В нашия край – посочва той – след 1 септември който е влязъл в партизанското движение, не го признаваме, защото след 1 септември дойдоха много". Предлага се и датата 5 септември (Благой Иванов), а ген. Борис Копчев иска "да се приеме 7 септември, когато Съветската армия влиза и при съмнения, да се правят проверки." Интересна е и аргументацията на полк. Тодор Живков: "8–10 септември да бъде, защото след обявяване война на България от страна на СССР ставаше ясно, че при това положение повече няма да устоим и другарите, които се колебаеха преди това да излязат, тогава можеха много по-лесно да се притекат на помощ на партизанските отряди". Малко след това Живков прекратява разискванията и предлага за гласуване датата 07.09.1944 г., да влезе в устава на Съюза на народните партизани.


Важна част от обсъжданията е въпросът за подпомагането и за подобряване на материалното положение на членовете на съюза. Според изложението на ген. Бл. Иванов вече са отпуснати пари на семейства на убити партизани – първоначално по 30 000 лв. на семейство, а малко по късно "извоюват" по 50–80 000 лв. Той продължава: "Отпочнахме борба за подпомагане живите партизани, които понесоха най-големи щети в борбата срещу фашизма – на ергените по 10 000, на женените – по 20 000 лв". Истинският натиск за финансиране на подпомагането на "народните партизани" по приетото вече законодателство продължава след формалното организиране на съюза.


Започва и изграждането на околийските и местните дружества с цел да "да се грижат за материалното и морално задоволяване на бойците". Само за втората половина на 1946 г. са учредени 3 472 дружества с 162 592 членове. Стряскащото число (при 5–6 000 партизани) идва от там, че междувременно, без да е свикан конгрес за промяна на устава на Съюза, започва приемането на "всички участници в нелегалната дейност комунистическата партия през 1923-1944 г., включително и на ятаци, и на участници в "Отечествената война". Това става по инструкции на Георги Димитров, за да се покаже по-широка "социална база на революцията и да се превърне съюзът в "мощна антифашистка организация – опора на народната власт".


През есента на 1947 г. Централен инициативен комитет от Съюза на българските народни партизани подготвя официалната му реорганизация. На 26–28 октомври 1947 г. се провежда учредителен конгрес на Съюза на бойците против фашизма (СБПФ) – като приемна институция на съюза на партизаните.


Още във встъпителния доклад, представен от ген. Боян Българанов, се посочва, че по Наредбата-закон за подпомагане на бойците от ноември 1944 г. до август 1947 г. са изплатени 751 659 000 лв. От създаването на Съюза на народните партизани до доклада на Българанов "съюзът е съдействал за отпускането на 1 000 пенсии, за възстановяването на 560 опожарени жилища и жилищни сгради, за отпускане на помощи на 5 781 пострадали семейства, за изпращането на 500 сираци на загинали другари в пансиони и общежития, за изпращането на около 800 другари на лечение в санаториуми и болници и около 4 500 в почивни домове и за настаняването на работа на над 500 бойци". Според докладчика обаче: "Все още няма достатъчно грижа. За в бъдеще важна задача ... подпомагане на пострадалите бойци и техните семейства и да може всеки активен борец против фашизма да бъде издигнат и направен годен да заеме туй място в нашия живот, което той напълно е заслужил със своята минала борба."

Тук трябва да се спомене, че докато съществува парламентарна опозиция, гласуването в Народното събрание на сумите за подпомагане на бойците среща остра съпротива. Емблематичен е случаят с депутата от БЗНС в 26 ОНС и в 6 ВНС Елисавета поп Антонова (подигравателно наричана "Зелената попадия") при обсъждането на държавния бюджет за 1947 г. Тя подлага на критика заложените над 900 000 000 лв. за подпомагане на "пострадалите от фашизма". След критичната й реч, буквално е смъкната от трибуната и бита от депутатките–комунистки. Няколко месеца по-късно, в навечерието на Великден на 1947 г. Елисавета поп Антонова е нападната от организирана група комунистически активисти в църквата "Св. Богородица" в Габрово и е пребита почти до смърт. След разтурянето на опозицията е въдворена в лагера "Босна".


На учредителния конгрес на Съюза на бойците се прокарва и втората важна линия, по която ще се работи организирано - увековечаването на паметта на загиналите герои и събирането на възпоменания ("да се събере суров материал, необходим за написването на нашата героическа борческа история").


Според устава на Съюза на бойците против фашизма, се дефинират изискванията за членство на различните категории "бойци": партизани през периода 1923–1944 г; бойци срещу Деветоюнския преврат от 1923 г.; въстаници от Септемврийското въстание от 1923 г.; интербригадисти; участници в бойни групи в периода 1941–1944 г.; въстаници и военнослужещи, взели участие в "Деветосептемврийското въстание" от 1944 г.; бойци от "отечествената война" от 1944–1945 г.; ятаци и помагачи на партизаните; затворници и концлагеристи, политемигранти и нелегални дейци, пострадали в борбата против фашизма и др.


Към месец август 1949 г. СБПФ има 3707 дружества в градове и селата с 158 032 членове. В сравнение с 1947 г. са с 20 000 по-малко – след проверки и чистки на "врагове с партиен билет".


"Народният полковник" Тодор Живков и Съюзът на бойците против фашизма


Представяният след преврата на 9 септември 1944 г. като сътрудник на Първа Софийска въстаническа оперативна зона и пълномощник на Окръжния комитет на БРП(к) и произведен в чин полковник, Тодор Живков играе ключова роля в Съюза българските народни партизани и в Съюза на бойците против фашизма. Подобно и на други партийни функционери, именно там той успява да очертае контурите на борческата си биография и да катализира партийно-политическата си кариера.


Показателна е ситуацията на Учредителния конгрес на съюза от есента на 1947 г., когато отново той ръководи заседанията. Възторжено-патетично се представят кандидатите: "верния и последователен ученик на Димитров и секретар на славната БРП /к/ другаря Вълко Червенков; героинята и ръководителката на нашата съпротива, гордостта на нашия народ и българските жени, главния секретар на НК на ОФ другарката Цола Драгойчева; славния народен генерал Добри Терпешев; славния партизански командир Денчо Знеполски" и пр. Сред по-семпло представените е и "народният полковник Тодор Живков". В началото на втория ден на конгреса Живков е въведен в протокола като "участника в съпротивата в Софийска област", а само няколко часа по-късно, когато се представят предложенията за членове на ЦК на СБПФ, той вече е "председателствуващият нашия конгрес, стар известен партизанин от ,Чавдар' – Тодор Живков".


Макар да е и организационен секретар на областния комитет на БРП(к) в София, Т. Живков, е много активен и в съюза и особено като председател на т.нар. партизанска комисия – той е избран за "отговорник за уреждане материалните нужди на бойците партизани, членове на бойни групи, ятаци и помагачи". В архивния фонд на съюза стотици документи за ходатайство за признаване на "звание" партизанин или ятак носят неговия подпис.


Т. Живков е този, който предлага още през 1945 г. "борците за свободата да напишат свои спомени и впечатления от партизанския си живот, с което ще се подготвят материали за написване история на партизанското движение у нас; от отделните отряди, бригади и зони да се съберат партизанските песни, легенди; да се организират музеи или отделни при съществуващите музеи, в които да се съхраняват партизански вещи и документи, а творческите работници – произведения (разкази, драми, маршове, песни) с партизански сюжети".


През януари 1948 г. Тодор Живков вече е първи секретар на Градския комитет на БРП (к) в София, а от март – и председател и на ГК на ОФ в София. Делегат е на Петия конгрес на БКП и е избран за член на ЦК на БКП. Постепенно и подобно на други от ръководството на съюза, "намаляват възможностите му за пълноценно участие в съюзния живот и най-вече като член на партизанската комисия". Към 1950 г., когато Живков става секретар на Политбюро на ЦК на БКП, той вече е слабо ангажиран в съюза.


Краят на "бойците" и перспективата на "борците"


След 1947–1948 г. голяма част от функциите на СБПФ се поемат директно от БКП, от министерства и "обществени организации". Съюзът все повече се ангажира с мемориални функции (изграждане на партизански паметници, събиране на партизански спомени, подготовката на "Изложбата на съпротивата" и др.) и с мобилизиране на членовете му по линия на "комунистическата бдителност".


През юни 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП излиза с решение за преустройството на някои масови организации. Според това решение СБПФ запазва характера на "боева организация на Отечествения фронт". Дейността му се насочва към "изграждането и укрепването на групите за съдействие на органите на властта, за поддържане на бдителност сред населението към народните врагове и за увековечаване на паметта на загиналите в борбата срещу фашизма".


През 1959 г. ЦК на БКП създава Комитет на активните борци против фашизма и капитализма (КАБПФК). Целта е възраждането на системата за обществени привилегии за признатите за активни борци и техните наследници, които се превръщат във важна опора за позицията на диктатора Тодор Живков начело на тоталитарния режим.


Този тип социално инженерство на тоталитарния режим, започнало веднага след преврата на 9 септември 1944 г., съживява и легитимира предмодерни родово-землячески лоялности и партийно-клиентелистки манталитет. С течение на времето групата на "активните борци" непрекъснато се разширява, а привилегиите се умножават, като заедно с това мемоарната литература преувеличава и митологизира партизанската антифашистка съпротива.

https://www.dnevnik.bg/analizi/2019/09/07/3946589_boicite_protiv_fashizma_-_vlast_i_privilegii/

[Hatshepsut]

КАК БЕ РАЗВЕНЧАН МИТЪТ ЗА МИТКО ПАЛАУЗОВ

Митко Палаузов не е бил герой, а жертва на нелеп инцидент и безотговорни родители


__________________________________________________

Легендарното партизанче Митко Палаузов, обявено за икона по времето на социализма е жертва на нелеп инцидент, а разказите за неговите подвизи нямат нищо общо с действителността.
Истината е, че баща му Трифон Палаузов е използвал невръстния си син още от съвсем малък да го пази от властта. А дете, поставено като мишена от родителите си, не е герой, а може да бъде само жертва, казвал след години и по-малкият му брат.

Митко Палаузов е роден на 8 ноември 1930 г. в с. Енев рът, Севлиевско. Малко след раждането му, родителите му Ганка и Трифон Палаузови, се преместили да живеят отначало в Севлиево, а през 1936 г. - в Габрово. Таткото на Митко Палаузов - Трифон е останал без работа и лесно е примамен от червената идея. От глупост ли, от що ли, решава класово да осъзнае и детето си. Праща го да разнася позиви, кара го да пази отвън на тайни срещи. Разбира се, едно дете не може да осъзнава, камо ли само да взема решенията в живота си, то е въвлечено в тази история от родителите си.
Тяхна е и отговорността.

В къщата им се провеждат партийни събрания, заседания на щаба на партизанската чета и РК на БРП (к), в чийто състав влизат и Трифон Палаузов и сестра му Русана. Малкият Митко, макар и 11-годишен, получава важни за едно дете задачи - стои на пост пред къщата по време на заседания, разнася позиви и съобщения за провеждането на партийни и ремсови събрания, за срещи на партизани и ятаци.

Докато Хитлер и Сталин са съюзници, е сравнително по-безопасно, но след навлизането на германската армия в СССР, нещата загрубяват. Но таткото, вместо да дръпне детето и жена си настрана от огъня,
ги вкарва в епицентъра на събитията, извежда ги във въоръжен партизански отряд в гората. Вече 13-годишното дете е подложено на студ, глад, кръв и физическа изнемога.
Мълвата обаче говори и друго - двамата с майката на Митко били пред развод, а Ганка била добре платена работничка в местна текстилна фабрика. Точно преди трагичните събития, Ганка, която била с руса коса и светли очи и минавала за хубавица, си харесала един от съратниците на съпруга си. Затова и тя решила да отиде в гората.
Следвайки партийната тайна, Трифон Палаузов не казва на жена си, че има нареждане да излезе партизанин. Според спомени на местни хора, като го видяла, че приготвя багажа си тя се усъмнила, взела детето и тръгнала в тъмното след него. Дори на Бакойски баир, където била срещата за малко щели да ги разстрелят, защото в тъмното мислели, че води опашка след себе си. Не знаели какво да правят с тях и решили да ги вземат. Все пак е чудно как родители с лека ръка се съгласяват да изложат детето си на смъртна опасност.

Специалистите обясняват странния факт с общото въодушевление и погрешно подадената информация от ръководството на комунистическата партия.
"Безсмислието на излизането като нелегални на обикновени хора, жени и деца, които не знаят срещу какво, а и за какво се борят, има обяснение - казва военният историк доц. д-р Георги Кокеров пред "168 часа". - През есента на 1943 г., през септември - октомври, на много места комунистите правят мобилизация. Изкарват много хора, като им подават погрешна информация, че ще завладеят своя територия, на която ще създадат комунистически ред. Не е могла да мине навсякъде тази парола, но например от села като Сухозем излизат десетки и стават нелегални.
Точно в създалата се еуфория е излязло и това 13-годишно дете с майка си. Какво са правили - ами просто са се скрили в една землянка.
След Балванската битка, която е на 29-30 март 1944 г., полицията разкрива скривалището на нелегалните и на 1 април 1944 г. го унищожава с гранати. Разбира се, без да знае кой се крие вътре."

По негово мнение разказите за епохални битки с роти войска и жандармерия също няма как да са достоверни.
"Нито малкият Митко, нито майка му Ганка са участвали в битка и изобщо не са били близо до Балван. Интересното е, че там основните жертви са дадени в схватка с един самолет. Преди да се изтеглят, на едно открито място, самолетът минава на няколко пъти и разстрелва много от нелегалните.

Освен това приказките за стрелби с картечници, които се разказват по-късно, не са верни, защото по това време са действали полицейски части, въоръжени само с карабини. Нелегалните също имат мизерно оръжие - карабини и пищови с по 5-6 патрона" - обяснява още историкът.
"Слушал съм от хора, близки до Трифон Палаузов, че не е обичал да си спомня за детайлите от тази изкуствено героизирана история.
Виждал съм и сестра му Русана Палаузова, която живееше в Горна Оряховица и е идвала да ни разказва спомените си.
След девети септември Трифон Палаузов създава ново семейство и си спомням, че имаше син, който също се казваше Димитър." "168 часа" опита да се свърже с брата на партизанчето от втория брак, но се оказа, че той е починал преди няколко години. Всъщност интересен е и фактът, че приживе той развенчава мита за най-малкия партизанин на България.
В телевизионно интервю той признава: "Тогава такава беше пропагандата. На тогавашната власт трябваха герои. Баща ми Трифон трудно преживяваше това. Последните години избяга от Габрово. Той се махна оттук, защото по никакъв начин не се разбираше с властта, но нямаше и какво да му направят, тъй като синът му е национален герой, а той самият партизанин. И затова го търпяха до последно.

През последните пет години отиде в рожденото си село, построи си една вила и в Габрово идваше отвреме навреме", споделя вторият син на Трифон Палаузов.
Разказва и истината около трагедията с брат си Митко Палаузов. "Когато жандармерията разбира, че баща ми - партизанинът Трифон Палаузов, е в Балкана, започват да малтретират съпругата и сина му.

Привикват ги в полицията, почват побоища. Баща ми се вижда в чудо и взема и ги вдига в Балкана. Около седмица са стояли там с отряда докато ги прехвърлят в землянката-болница да стоят при болните партизани. При битката при Балван трима човека само са знаели къде < тази землянка-болница - един студент по медицина, който всъщност е бил докторът на партизаните, баща ми и командирът на отряда. Пленяват доктора, измъчват го много жестоко и той казва къде е землянката - на Осеникова поляна. Жандармерията се вдига, обгражда мястото, хвърля бомби. След два дни баща ми ги намира всичките, които са били в землянката, накъсани на парчета и оставени така. Това е цялата истина. Никой не може да каже, че едно дете на 13 години може да бъде партийно ориентирано.
Толкова чудесии се изписаха през годините!
Всичко се цензурираше.
Трябваха им герои - намериха си герои.

И баща ми беше против това и затова властта не го долюбваше. Фактът, че аз никога не съм бил партиен член, трябва достатъчно да говори. Но една камара драскачи си изкарваше хляба от тая работа", възмущавал се Митко Палаузов-младши.
Бащата е съсипан, но идва 9.09.1944 г. и на новата власт и трябват герои, а какъв по-подходящ от невръстния Митко Палаузов. Първи за случая се сеща писателят Марко Марчевски. Той е опитен в идеологическата пропаганда, защото още преди войната дълго време е живял в Съветска Русия и добре знае каква стойност имат образи като Павлик Морозов и Александър Матросов за тоталитарния режим.
През 1951 г. именно той пише първия героичен епос за Митко Палаузов. Книгата става задължително училищно четиво и претърпява цели осем издания.

Близък до Трифон Палаузов разказвал навремето как Марко Марчевски отишъл в дома на бащата и казал: "Бай Трифоне, ако знаеш колко пари ще спечелим с тая книга за сина ти! Големи тиражи ще има!" При тези думи бай Трифон се изчервил целият и извикал:
"Ти от смъртта на сина ми пари ли ще правиш, бе?!
Вън от тук и да не си стъпил повече в дома ми!"
"Баща ми съди Марко Марчевски, но тогава това нещо не се чу, защото тогава такива неща не се чуваха и не можеха да се чуват. Тези неща аз ги чувах тук, у дома. Но Марко Марчевски почина и всичко се потули и прекрати. После баща ми написа своя книга, вземаха я, цензурираха я, редактираха я, преправиха съдържанието й и я пуснаха от печат от негово име. Тогава баща ми съвсем се отдръпна и реши, че повече няма смисъл да доказва истината за брат ми. Не можеш да се пребориш", разказвал години по-късно Митко Палаузов 2.
Освен книгата, Марчевски пише и пиеса на тази тема. Не остават по-назад и поетите Георги Авгарски, Мария Грубешлиева, Николай Зидаров, пишат възторжени дитирамби посветени на най-малкото партизанче. Специално се композират модерни ,,народни" и естрадни песни посветени на детето герой. През 1964 г. излиза и посветеният на Митко игрален филм ,,Незавършени игри".

Разбира се, образът на партизанчето Митко няма много общо с реалността. Изобразяват го с изпъната партизанска униформа, каскет, наръч гранати и пистолет в ръка. Издигат се паметници, къща музей, мемориал и дори землянка музей. Регулярно се организират вечеринки и чествания. С името ,,Митко Палаузов" се кичат чавдарчета, пионерчета, комсомолци и трудови колективи.
За семейство Палаузови славата е по-скоро лична драма.

Волю-неволю в пропагандната машина се включва и бащата Трифон. Цели генерации ученици от страната се водят под строй в къщата музей и дълги години бившият патизанин и активен борец е принуден отново и отново да разказва историята за гибелта на детето си. В нейния изкривен и романизиран вариант, разбира се.
Съгражданите му го помнят като преждевременно състарен, съсипан човек, който въпреки всички опити така и не успява да се върне към нормалния живот.
"Против съм да се оплюва и крещи срещу всичко свързано с комунизма, макар самият аз да нямам нищо общо с него. Но как може едно 12-13 годишно момче да бъде осъзнато като идеология?!
Абсурдно е подобно мислене.
Това че не са имали детска градина, където да го оставят, не им дава повод да го водят в гората за да го убият, - възмущава се писателят Христо Стоянов пред "168 часа".
-Помня бай Трифон, който беше стар и корав партиен деец. Той беше от оня тип прости комунисти, които наистина мислеха, че ще променят нещата към добро. Всъщност липсата на грамотност правеше някои хора идеалисти. Вярваха и понеже бяха достатъчно неграмотни, не можаха да разберат, какво се крие зад този шизофренизъм.
Няма да забравя как, когато бях малък размахваше златната си халка от втория си брак пред нас като пионерчета и казваше: Тази халка е от зъбите на убитата ми другарка Ганка, която загина заедно с Митко Палаузов. Цялата история е, че след девети септември той отива изравя гроба и вади златните зъби и от тях си прави брачна халка, което си беше доста цинично, особено тогава в очите ми на пионерче".

Още по-потискащо се отразила историята с паметта на злощастното ,,дете партизанин" на втория му син. Той бил нормално момче и родството със комунистическия идол явно много му е тежало. Заради това не станал комсомолец или партиен член и дори отказал бляскава кариера. Пратен е да учи в Морското училище в Бургас, оттам трябва да отиде във Военноморското във Варна, после в Генералщабна академия в СССР.
Дръзкият младеж се разбунтувал, не искал да става военен и започнал работа като таксиметров шофьор, работил като докер и боядисвал комини.
Оказва се, че дори веднъж бащата Трифон стреля по брат му - осквернил къщата музей, защото правел секс в нея.

"Като че ли той през цялото време искаше да се отърве от опекунството на баща си. Бай Трифон искаше да види в негово лице малкия Митко", спомня си писателят Христо Стоянов.
Като момчета в Габрово те играят заедно. 35 г. по-късно пак се срещат и поддържат връзка до смъртта на Митко.

Той разказва и любопитна случка, която се носи като легенда сред по-старите габровци.
"Бай Трифон построил новата къща до музея на сина си и една нощ чува шум от старата постройка. Той беше и нещо като екскурзовод и имаше ключ. Гледа в антрето, няма никого. Втората стая - никого.
Накрая повдига капака на скривалището, в което са се укривали партизаните и вижда как Митко прави секс с някакво момиче. Изпразва цял пълнител на пищова си в скривалището с викове:
"Ти ли ще петниш името на сина ми, бе!", сякаш другият Митко не е негов син.
Слава богу, не бяха пострадали нито Митко, нито девойчето.

След тази случка му взеха пистолета, нищо, че беше активен борец", разказва писателят.

Изглежда на втория Димитър Палаузов социалистическата пропагандна кампания му е дошла в повече. Умира през 2010 г. от рак на 56- годишна възраст, само 25 дни след като са му поставили диагнозата.

Иван Бутовски
______________________________________________________________
източник : https://www.168chasa.bg/article/4244989

[Hatshepsut]

Проф Вили Лилков: Червената буржоазия беше подготвена да овласти своите наследници още преди дворцовия преврат през 1989 г.


Вили Лилков

Комунистическата номенклатура се създаде чрез привилегии и власт и непрекъснато материално обогатяване

Парите на България бяха изнесени в чужбина, а сега се връщат по различни пътища, но вече като собственост на наследниците на ,,нашите хора"

В ограбването след падането на режима на Живков стоеше номенклатурата на ДС, БКП, Комсомолът  и много криминални типове, казва пред Faktor.bg изследователят

В навечерието на поредната годишнина от комунистическия преврат на 9 септември 1944 година, от печат излиза книгата на проф. Вили Лилков "Наши хора".  За читателите на Faktor.bg изследователят разказва, как се създаде червената буржоазия, как бяха овладени ръководните длъжности в държавата, с какво "нашите хора" заслужиха привилегиите си и защо от техните родове и семейства 45 години се подбираха най-верните кадри на комунистическата власт.

Интервю на Илиана Славова

-Проф. Лилков, какво ще научат за комунистическия режим читателите на новата Ви книга "Наши хора"?

- Книгата е реплика на ,,Бивши хора", която издадохме през 2017 г. с журналиста Христо Христов. Читателите ще научат за парите от Москва за БКП, за организиране на въстания, разбойничество и терор срещу буржоазната държава и за съветската агентура в България преди 9 септември 1944 г. Ще прочетат кой идва след 9 септември 1944 г. на мястото на унищожения буржоазен елит, кой овладява ръководните длъжности в армията, МВР, министерствата и посолствата на НРБ в чужбина, с какво заслужиха привилегиите си активните борци против фашизма и капитализма (АБпФК) и защо от техните родове и семейства 45 години се подбираха най-верните кадри на комунистическата власт. Вероятно интерес ще предизвикат и протоколите от заседанията на Политбюро на ЦК на БКП, които са свидетелство за облагите и предимствата, които върхушката на БКП и членовете на техните семейства получават след 9 септември 1944 г. Ще научат и за финансовия комфорт и храната, която се разнася по домовете на ,,червената буржоазия", за магазините със специално зареждане, за жилищата и тяхното обзавеждане, както и за луксозните им почивки и пътувания. Някои от семействата на ,,правоимащите" получават като подарък от Политбюро на ЦК на БКП луксозни апартаменти заедно с държавно обзавеждане, а УБО заплаща консумативите им до 1989 г.

-Проследихте ли, как се формира червената буржоазия у нас?

- Чрез привилегии и власт и непрекъснато задоволяване на желанието им за материално обогатяване от страна на Тодор Живков. Самият той заявява, че по привилегии активните борци против фашизма и капитализма са може би най-облагодетелствани  от всички бивши социалистически страни. В момент на откровение Живков по време на среща с членове на АБпФК казва: ,,Другари, ние държим в нашата икономика директори без образование само защото са активни борци против фашизма и капитализма. Това го няма никъде в социалистическия лагер и нашите колеги ни се чудят." Д-р Владимир Бонев, който е председател на Комитета на активните борци докладва на Живков, че в резултат на ,,топлите грижи на партията" средната продължителност на живота на активните борци е по-висoка от тази на обикновените граждани.

-На каква документалната основа стъпва книгата?

- Ползвах разсекретените протоколи на Политбюро на ЦК на БКП, които станаха публично достъпни, документи от архивите на бившата Държавна сигурност, монографични трудове, партизански спомени, лични свидетелства на хора, с които се срещам и др. В книгата съм цитирал над 1400 източника и всичко е проверимо!

-Как успява същата тази привилегирована червена класа да заеме ключови позиции  в икономическия живот на страната ни след 1989 г.?

- От промените след 1989 г. се възползваха основно кадрите на ДС и стопанската номенклатура, които държаха в свои ръце от една страна информацията и каналите, от друга – като мениджъри – управлението на предприятията и икономиката. И тъй като бяха близо до информацията и собствеността, успяха да ги трансформират в своя полза. Книгата завършва с една глава, в която се описва как ,,нашите хора" стават банкери и се вижда как се източва банковата система, като подготовката за това започва преди 1989 г., как се създават частните банки, които са окупирани от кадри на БКП, ДС и Комсомола. Как след това тези частни банки, нароили се от държавните банки, източват пари и ги насочват в частни ръце. Как тези пари са изнесени в чужбина и как след време тези пари се връщат по различни пътища в България, вече като собственост на наследниците на ,,нашите хора", и тези наследници ни казват: ,,Добър ден, ние сме новите управляващи."

-Как оценявате позициите и влиянието на хората с червените куфарчета в днешния ден на България? Как се отразява това на политическия живот?

- Всъщност, един тесен сегмент от обществото успя да трансформира собствеността на социалистическата държава и да я вземе в свои ръце. Тук отварям една скоба. Успоредно с тези процеси на ограбване – в основата на които стоеше тази номенклатура, ДС, БКП и Комсомолът – участваха и много криминални типове. Защото в мрежата на ДС бяха попаднали и такива, които тази върхушка използва и влезе в симбиоза с тях. Между другото и преди 9 септември 1944 г. БКП използва много активно криминалния контингент за своите цели и особено в дните след тази дата за убийства и грабежи! Тази симбиоза проникна и в управлението на държавата и днес виждаме, че по нейните върхове непрекъснато избухват скандали, в дъното на които стоят криминални схеми и типове от времето на прехода, както и хора свързани с ДС и бившата номенклатура. Днес на практика виждаме резултата от тези процеси и можем да си направим извод за генезиса на днешните милионери, които управляват икономиката.

-Смятате ли, че след 1989 г. жертвите на комунистическия режим и техните потомци получиха шанс за развитие, какъвто имат произхождащите от комунистическата номенклатура?

- Много от членовете на висшата партийна и стопанска номенклатура и кадрите на ДС бяха ориентирани в бизнеса далече преди дворцовия преврат и шансовете, които демокрацията им даде, особено на свързаните с външното разузнаване и икономиката, са несравнимо по-високи от тези на обикновените хора. За пострадалите от комунизма и техните наследници 10 ноември 1989 г. бе изненада и освобождение и само толкова!

-Можем ли просто да затворим страницата и да забравим, както настояват бившите комунисти, десари и техните наследници?

- Истината за близкото минало трябва да бъде разказана, преди всичко на основата на документи, а не по емоции от младостта и спомени от профсъюзни банкети и почивки. Аз представям документи и който иска – да чете! Сериозните хора ще ги прочетат и осмислят, другите няма да им обърнат внимание. Но задължително страниците трябва да останат отворени, паметта за миналото трябва да бъде жива!

https://faktor.bg/bg/articles/mneniya-intervyu-prof-vili-lilkov-chervenata-burzhoaziya-beshe-podgotvena-da-ovlasti-svoite-naslednitsi-oshte-predi-dvortsoviya-prevrat-prez-1989-g