Китайска империя

Hatshepsut · 01 Сеп 2019, 13:55:33

Китайска империя

Автор: Йордан Николов

Източник: https://istorianasveta.eu/

Китайската държава била една от онези големи, водещи обществени институции в Азия, които преминали от стария към средновековния свят с общо взето запазени структури на управление, с оцеляла култура и цивилизация, надмогнали разорителните набези на варварите. Възглавявана от династията Цзин (265 — 420), империята наследила и продължила първата историческа държава Шан-Ин начело с едноименна монархическа фамилия със столица Ин, възникнала върху териториите на древен Китай през XVI в. пр. Р. Хр., завещала най-старите писмени извори — йероглифната писменост. Ранносредновековната Китайска империя в най-голяма степен приложила принципа за континюитета, за приемствеността във всички основни сфери на обществения живот: политическата, административната, социалната, етническата, религиозната, културната. Дворцовият преврат през 9-тата година на сановника Ван Ман, който убил малолетния император и заел престола, преустановил управлението на династията Хан (206 — 9) и поставил началото на новата династия Цзин. Той по същество сменил само династията, но запазил имперската форма на управление.

В самото название „Китай“ („Чжунго“), което на български език означава „централна“ или „срединна“ държава, китайците вложили разбирането си за своята родина като център на света. В термините „небесни висини“, „граници на четирите морета“ теоретиците на ранната монархия включвали не само земите в границите на страната си, но и всички пространства, населени с некитайци, които в бъдеще трябвало да бъдат присъединени към Китай, за да са управлявани от китайския владетел, почитан като „син на Небето“. Това разбиране, мотивирано в учението на древнокитайския философ Конфуций (551 — 479), било издигнато в официална платформа, в стратегия на външната политика на китайските императори, в идеал за постигане.

Етническо развитие

По етническа принадлежност китайците спадат към сино-тибетската група, която е една от най-многолюдните етнически групи в Източна Азия, където етнолингвистичната класификация установява пет големи езикови семейства: първо — алтайско, второ — сино-тибетско, трето — австронезийско, четвърто — тайско и пето — австроазиатско. Алтайското семейство обхваща тюркската, монголската и тунгусо-манджурската група, австронезийската — групата гаошан, австроазиатската — мяо и яо, тайската — групите шан и чжуан.

Що се отнася до сино-тибетската група, тя се подразделя на два езикови дяла: китайски и тибетско-бирмански. В китайския влизат говорещите китайски език с неговите многобройни диалекти. В тибетско-бирманския дял се включват тибетци и различните етнически общности, които населяват югозападните територии на Китай — ицзу, бай, туцзя, хани, лису, наси. Приема се, че днес в Югозападен Китай живеят около 30 народности, а само в провинцията Юннан — 25 народности.

В качеството си на устойчива съвкупност от хора с установени особености на езика, културата и душевността, с оформено съзнание за единство, с изградено самосъзнание, фиксирано със специфичен етноним в хода на историческото развитие се обособявал китайският етнос. В ранносредновековната епоха той продължавал да се усъвършенства като етнополитически организъм с относително самостоятелен начин на живот, бит, териториално-политическо единство, сключване на моногамни бракове и пр. Продължителният процес на създаване на етноса, чието самоназвание било „хуася“, в основни линии завършил през началото на първото хилядолетие от н. е. Централизираните империи Цзин и Хан създали необходимите условия за консолидирането на китайската етническа общност.

Тласък за по-нататъшното развитие на етнообразуването дали демографските процеси през III — VI в., влезли в историята под названието „източноазиатско преселение на народите“. Огромни маси в Източна Азия, които започнали да се разселват, разширили етническите си връзки. В Северен Китай възникнали редица „варварски“ държави, които започнали да се диференцират. Северните китайци се разграничили от южните. Върху китайците от север голямо влияние оказали съседните скитнически племена, докато южните китайци задълбочавали традициите на местното население. В резултат от настъпилите промени започнало формирането на редица етнически групи. Между тях се откроявала групата „нанман“, от която по-късно се обособили народите мяо-яо, и ляо, предци на една част от тайските народи.

С други думи, коренното китайско население се смесило с варварските племена, които нахлули в пределите на Китай, образували свои държави и постепенно се китаизирали. Това се вижда особено ясно от примера с империята на Ранен Цин и на Северен Вей. Включването на некитайски етнически групи в народностната структура на Китай не могло да не окаже влияние и върху разцвета на китайската култура, върху начина на живот. Както могло и да се очаква, промените засегнали езика, материалната култура, духовния живот, самосъзнанието.

Зараждането на феодалните отношения в Китай бележи един от най-важните етапи в историята на човешкото общество. Началото му поставило разрушаването на империята Хан през 220 г. В началото на новата епоха Ханската империя, разпростряла се в земите на Китай, била най-мощната държава в древния свят. Наред с царството на Сасанидите в Иран и Кушанската държава в Индустан Китайската империя достигнала своите върхове на икономически разцвет и политическо могъщество в Азия. Тя просъществувала повече от четири столетия. В пределите на Ханската държава, простиращи се от Великата стена до бреговете на Южното Китайско море, живеели повече от 50 милиона души, които били разселени неравномерно. Най-гъсто били населени териториите около Чанъан (Сиан) и Лоян, древните столици на Китай.

Сравнявана от някои историци с Римската империя, Ханската държава била значително социално образувание, оказало силно въздействие върху социално-икономическото и обществено-политическото развитие на средновековието. Основания за сравняване дават такива индикатори като броя на населението, мащабите на границите, степента на политическата централизация, равнището на културата, цивилизацията и др.

РАННО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Разрушаването на империята Хан през 220 г. от въстанията на селяните и робите в края на II и началото на III в. отбелязало края на стария свят и настъпването на новата средновековна епоха. Зараждането на феодалните обществени отношения било свързано с кризата на робовладелската система в Ханската държава и с разлагането на родовообщинния строй сред племената, обитаващи северните райони на могъщата империя. Териториите, управлявани от династията Хан, обхващали огромни земи, сред които се оформили развити центрове. По долините на реките Хуанхъ, Янцзъ и др. разцъфтявало земеделието и скотовъдството. В подем било селското стопанство и в земите, които влизали в пределите на днешните провинции на Китай — Сичуан, Шандун и др.

По течението на големите реки поливното земеделие давало обилна селскостопанска продукция. Зърнените и бобови култури раждали богат урожай. Широко разпространено било отглеждането на просо и ориз. Нараснало производството на чай. Масовото разпространение на черниците осигурявало основата за разрастване на коприненото производство. Китайците сеели и коноп. Още през 105 г. била изобретена хартията, която била произвеждана от дървесинна кора, коноп, коприна и други материали.

Увеличило се производството на промишлени стоки. Добивът на сол нараснал неимоверно. В тясна връзка с изготвянето на металически оръдия на труда се повишила продукцията на желязо, сребро, мед, олово и др. Голям прием по пазарите получили китайските предмети на бита и особено огледалата, полирани по своеобразен начин. В подем навлязло керамичното производство. Умножило се изготвянето на фарфорови изделия. Китайците, които открили хартията, държали в ръцете си монопола за нейното производство. Хартиеното производство довело до появата на книгопечатането, започнало тук още през VII в. Оформила се ксилографията, специфичен начин за печатане чрез изрязване на текста върху дървена плоча. Усъвършенствали се изделията от лак и бамбук.

Нашествие на номадските племена

Великото преселение на народите в Източна Азия протекло през III — VI в., когато от Китай до границите на Римската империя били извършени дълбоки демографски промени. Преселили се южните хуни, муюните, сянбийците, племената ди, тога, цян, цзе, тибетци и др., които се настанили в необятната Среднокитайска равнина. В тези земи, върху които възникнала и се формирала древнокитайската етническа общност, се зародили редица варварски държави.

Основен поминък на южните групи от районите Шанси и вътрешна Монголия било скотовъдството, намерило широко разпространение и значителен подем. Тласък върху процеса на класообразуването сред тях дали такива фактори като разложението на родовия строй и разпадането на аристокрацията на петте хунски племена, която имала наследствена власт и характерните особености на източни царства. Царете се свързвали с дома на императора и взимали за жени принцеси от властващата династия. Първородните синове на царете се възпитавали в двореца на императора.

Представителите на аристокрацията, включени в състава на императорското обкръжение, постепенно съсредоточили в ръцете си големи богатства. Имуществата им нараствали в резултат от продажбата на роби, от грабежите по време на войни, експлоатацията на населението, търговската дейност и пр. Мнозина от вождовете на хуните оказвали подкрепа на китайските императори, като се сражавали под техните знамена, пазели границите и пр.

Възползвайки се от противоречията, които разтърсили Китайската империя, от отслабването на страната и пр. хунските вождове започнали да се месят активно във вътрешния живот. При една от междуособиците владетелят от династията Цзин не успял да защити интересите на империята. Хуните завладели редица провинции в самия център на Китай: през 311 г. покорили Лоян, а в 316 г. — Чанъан. В страната нахлули и многобройни други номадски племена, намиращи се на различна степен на социално-икономическо развитие. Една част от тях били в етапа на родовия строй, друга част навлизали в периода на неговото разложение и образуването на класи. Населението, което живеело при родовия строй, избирало своите вождове, които не разполагали с наследствена власт. Жените притежавали големи права. Що се отнася до втората група социални общности, сред тях вече имало роби, съществувала оформена аристокрация.

В процеса на своето утвърждаване аристокрацията се свързала с аристокрацията на Китай, с нейните търговци и чиновници и започнала да обслужва интересите на империята, да спомага за разширяване сферите на китайското влияние. В това отношение особено активна роля започнала да играе аристокрацията на племето сянби, разположено в североизточните земи.

В тежките борби с хуните китайците прибягнали до подкрепата на сянбийците, които през III в. образували племенни съюзи. Племенният съюз на муюните, разположен в Южна Манджурия, извоювал сравнително стабилни позиции. Важна роля играел и съюзът на племената тоба във вътрешна Монголия и Ордоса. В Хубей муюните водили продължителни войни с хуните. Установявайки тесни връзки с китайците, които ги подкрепяли, те изградили царството Ян, превърнало се в значителна политическа сила.

Привличани от богатствата на империята, в нейните земи продължавали да нахлуват различни други племена. В Хансу, Шанси, Нинся се настанили тибетци и образували силна държава — Цин, чиято мощ непрекъснато нараствала. След като разгромили муюните, тибетците, предвождани от Фу Цзян, нахлули в пределите на Китай и разбили имперската армия при р. Янцзъ. Положението станало критично. През 383 г. военните сили на Южното царство, прилагайки принципите на древното китайско военно изкуство, унищожили армията на Фу Цзян. След това царството не могло да се възстанови и преустановило своето съществуване.

Не по-различно било положението и на другите държавни обединения, създадени от завоевателите в Северен Китай. Характеризиращи се с неустойчивост, лишени от солидна социална база, те се разпаднали. В продължение на около 100 години Северен Китай достигнал високи върхове в развитието на икономическия живот и културата, макар в същото време там да бушувала взаимоунищожителна война между коренното население и варварите. Коренното население било подложено на изтребление и унищожение.

Новото нашествие на сянбийските племена, което било грандиозно по размери, поставило край на войната, отразила се катастрофално върху живота на китайското население. Сянбийският вожд Тоба Гуй през 386 г. бил провъзгласен за император. Многовековният опит на китайците при изграждането на държавния апарат бил използван нашироко при формирането на новата империя. В историята на Северен Китай се утвърдила династията Вей.

Южни и Северни държави

В хода на нахлуванията на варварските племена настъпили сериозни различия в икономическия облик на Северен Китай, от една страна, и на Южен Китай, от друга. Поради разрушенията в северните райони, причинени от варварите, огромни маси започнали да се разселват. Настъпил упадък. Градовете се разрушавали, селата обезлюдявали. Нивите обрасли с бурени и плевели. Аристокрацията заграбвала земята. През 485 г. с императорски указ бил установен нов порядък. Нарастването на едрото земевладение било ограничено.

В процеса на феодализацията се сблъскали две тенденции: формирането на държавната собственост върху земята срещнало противодействието на едрите феодални родове, които искали да закрепят своите имения. Мъжете и жените придобили правото да притежават земи — мъжете повече, жените по-малко. Изграждала се крупната собственост. Земите на императора, на тобийската аристокрация, на манастирите били обработвани от роби и полузаробени хора, както и от различни категории полузависими селяни. Централизацията на империята била укрепвана от формиралата се едрофеодална собственост върху земята. Административната система на управление била изграждана по стария китайски модел.

В ранния период от прогреса на империята владетелите от тобийската аристокрация се сблъскали с манастирите, които непрекъснато увеличавали поземлените си владения. Манастирите, които към VI в. наброявали повече от 50 000, станали едри владетели, разполагайки със зависимото население.

Hatshepsut · 01 Сеп 2019, 13:58:42

Обединение на Китай

Янцзин - основателят на династия Суй

През 589 г. Янцзин, основателят на императорската династия Суй (581 — 617) подчинил Северен и Южен Китай. Това бил първият сериозен опит за обединение на цялата страна. При управлението на императорите от Суйската династия били извършени дълбоки промени в историята на империята. Иригационната система била възстановена и разширена, поради което настъпил подем в селското стопанство. Наследникът на император Янцзин, Ян Хуан (Ян-ди) се разпоредил да бъде изкопан около 1000 км. канал, свързващ древните реки Хуанхъ и Янцзъ. При изкопаването на канала, представляващ огромно за онова време напоително съоръжение, се включили около 1 милион души селяни от всички провинции на империята.

При онези условия обединението на Китай, проведено от двамата императори, било нестабилно и нетрайно. Административната власт поради своята слабост не била в състояние да управлява страната. Сериозни поражения нанесли набезите на тюркските племена. Императорската администрация, която не могла да заздрави централното управление, провеждала завоевателна политика. Безуспешни се оказали усилията на династията Суй да завладее Корея.

При все това Суйската династия изменила коренно хода на китайската история. Наложили се централистичните тенденции. Противоречията между различните социални сили заглъхнали. Преодоляването на междуособиците дало тласък на икономическия прогрес, свързан неизбежно с известен подем в областта на културата. Монополът върху производството на вино и сол бил премахнат. Императорът намалил данъците. Създал нова монетна система. Унифицирали се мерките и теглилките. В селското стопанство били разширени обработваемите площи. При двореца на императора, последовател на учението на Конфуций, били привлечени различни учени. Изграден бил специален институт на изпитите. Получаването на феодална степен могло да се осъществи едва след успешно полагане на изпит. За да влязат в административния апарат, чиновниците преминавали през изпитна комисия.

Новата обществена система била оформена по образеца на старата империя Хан. Създадена била известна приемственост, спомогнала за обогатяване на китайската култура чрез постигане на известен синтез.

Империя Тан (618 — 907)

Страната била разтърсена от остри политически противоречия. През 618 — 619 г. Ли Юан (Гаоцзу), военен наместник от гр. Тайюан, разгромил своите съперници и се наложил като най-могъщ владетел, който смазал движението на различни социални сили. Ли Юан взел властта в ръцете си и поставил началото на династията Тан, властвала от 618 до 907 г. (около 300 г.). Град Чанъан, днешният Сиан, бил провъзгласен за столица и наброявал повече от 1 милион население. За втора столица бил избран гр. Лоян, значителен занаятчийски и търговски център.

Императорите от династията Тан успели да обединят страната. Великата китайска стена била достроена и укрепена. Те провеждали активна външна политика. Границите на държавата били разширени. Източнотюркският каганат паднал под ударите на империята. В Шанюй възникнало военно наместничество. Предприето било настъпление и срещу Западнотюркския каганат, разгромен през 679 година.

Наследникът на Ли Юан — Ли Шимин (Тайцзун) (623 — 649) бил много силен владетел, който разширил още повече границите на Китай и оформил монархическата система. Изградено било централизирано управление. Създадени били 6 ведомствени палати (министерства): 1. на чиновете, 2. на лозите, 3. на военното дело, 4. на углавния съд, 5. на обществените дела и 6. на церемониите. Начело на големите области били назначени губернатори.

Под въздействието на Танската династия се доизграждала феодалната поземлена система. Селяните, които владеели парцелите земя, били облагани с натурални данъци, а занаятчиите плащали с изделия, които сами изработвали.

При Танската империя жените били лишени от правото на парцел земя. Изключение се допускали само за вдовиците. Право на земя придобили и робите, които получавали по половин парцел. При облагане на населението с данъци поданиците били разлени на 5 групи: 1) от раждането до 4 години, 2) от 4 до 16 години, 3) от 16 до 21 години, 4) от 21 до 60 години и 5) от 60 нататък. В случай, че в едно семейство имало четири възрастови групи, били облагани с данъци само две групи, ако семейството включвало 3 групи, облаган бил само един човек. Освободените от данъци се лишавали от правото да получат парцел земя.

Натуралната рента била основна форма на експлоатация, предшествана от отработъчната рента. В отделни случаи се въвеждала и парична рента. В сравнение с данъците при династията Суй империята Тан налагала по-ниски данъци. Отработваната рента била намалена от 30 на 20 дни годишно. Натуралните данъци били запазени: продължавали да се внасят зърно, ленено платно, памук. Населението, което не произвеждало селскостопанска продукция, се издържало с определено количество сребро. Скотовъдците се отчитали с овни.

При Танската империя процесът на изграждането на феодалните обществени отношения завършил окончателно. Непосредствените производители, селяните, изпаднали в зависимост от аристокрацията. Този сложен процес протекъл от VII до VIII в. Селяните били облагани с феодална рента: отработена, натурална и парична. Правото на общината да владее земята било отнето. Органите на общината се включили във фискалния апарат на феодалната Китайска държава.

Като стопанисвало държавната поземлена собственост, селското земевладение развивало икономиката и създавало условия за увеличаване на селскостопанската продукция. Макар и по-рядко, феодалите земевладелци използвали труда на роби.

Развитие на градовете

При двете династии — Суйската и Танската, в Китай се развивали и градовете. Наистина нашествията на варварите през IV-V в. превърнали градовете в развалини. Сринати били със земята и двете древни китайски столици — Чанъан и Лоян. През VI в. започнало възраждането на градския живот. Било под формата на погранични градове-крепости, било като центрове на занаятчийска и търговска дейност, Чанъан, Лоян и Таюан, трите стари китайски столици, били възстановени. В тях били изградени великолепни дворци, храмове, паркове, езера.

Чанъан се превърнал в най-многолюдния град през средновековието. В него живеел императорът. Около двореца му се издигали домовете на представителите на феодалната аристокрация. В покрайнините се настанявали градските плебеи — занаятчии, дребни търговци и др. В столицата се заселвали чужденци, пристигнали тук от страните на Близкия и Средния Изток. Възникнали множество будистки, зороастрийски и други светилища. Били издигнати и християнски храмове — манихейски, несториански и др.

По крайбрежието на Великия канал в началото на VII в. разцъфтял гр. Ханчжоу. Възникнали и други крупни градски центрове — Ченду, Чанчжоу, Сучжоу. Пристанищните градове Цюанчжоу, Гуанчжоу, Учан и други били разширени и благоустроени.

В градовете се разраснала занаятчийската дейност. В Янчжоу се строели кораби, в Цзянси се изработвали фарфорови и керамични изделия, а в Ченду — копринени тъкани. В градовете били обработвани метали, златни и сребърни украшения. Дялани били камъни за украса на дворци и храмове. Изграждани били жилищни помещения. Произвеждали се сиропи от захарна тръстика.

Малката работилница била основно звено за функциониране на занаятчийското производство. Тя служела не само за изготвяне на продукцията, но и за нейната разпродажба. Обикновено занаятчията работел по поръчка. Стоките, които произвеждал в повече, той разменял на пазарите и панаирите. Наред с малките работилници възниквали и по-големи, в които били съсредоточени значителен брой занаятчии, управлявани от едри собственици.

През VII в. в китайските градове възникнали цехови организации, които се оформили окончателно през следващите столетия. Създадени били писани устави на цеховете. Ръководителите им — старейшини, ханове и др., пазели секретите на занаятчийския отрасъл, упражнявали контрол върху цените, върху процеса на производството, приемане на ученици и пр.

В градската промишленост важна роля започнало да играе оръжейното производство, наложило се през VII — VIII в. Усъвършенствало се копаенето на руда и топенето на метали. Обособили се тъкачески работилници, монетни дворове. Свое място заели и печатарските работилници, в които се отпечатвали книги още през ранното средновековие.

Развила се и търговията. Тласък върху нейния подем дало корабоплаването по р. Янцзъ и Великия канал, по другите реки, както и развитието на сухопътните съобщения. Най-голям пазар имало в столицата — Чанъан, а след нея в Янчжоу. Пазари се откривали и в останалите градове на страната. Функционирането им протичало под непосредствения контрол на държавните чиновници. Появили се и панаири, организирани периодично.

За разлика от Западна Европа в Китай градовете се намирали под контрола на държавната бюрокрация, която регламентирала живота на гражданите.

Упадък на империята Тан

Въпреки че продължавала да запазва политическите си позиции в Азия, през VIII в. империята Тан навлязла в период на криза. Нейната външна търговия продължавала да играе голяма икономическа роля в отношенията ѝ с редица страни като Арабския халифат, Виетнам, Сиам и др., но положението коренно се изменило. За Китайската империя настъпили тежки дни, породени от неурожайни години, глад, епидемии, смъртност.

Селяните се задъхвали от нарастващите феодални повинности. В резултат от масовите епидемии населението намалявало. Това се отразявало катастрофално върху състоянието на държавната хазна, останала празна. Наложило се да бъде реформирана съществуващата система за набиране на данъци и налози. Започнали да се облагат с данъци и едрите земевладелци, които се задължавали да плащат повинностите на зависимите от тях неплатежоспособни селяни. Това довело до изостряне на противоречията, до задълбочаване на кризата.

През 785 г. избухнало въстание на Ан Лy-шан, главнокомандващ императорската армия. Застанал начело на 120 000 армия, Ан Лу-шан завладял Чанъан и Лоян и принудил императора да се спасява с бягство. Опрян на помощта на наемници варвари, главно уйгури, през 787 г. императорът смазал въстанието. В Южен Китай пламнало ново въстание, възглавявано от представители на феодалната аристокрация. Императорът, чиято власт била застрашена, положил неимоверни усилия, за да го потуши.

През 875 — 884 г. се разразило ново масово вълнение на селяните под водачеството на Хуанчао, бивш дребен търговец на Шандун и Хубей. То обхванало Централен Китай и достигнало провинция Хенан. Под знамената на бунтовниците се стекли към 100 000 недоволни селяни. Това била истинска селска война. Хуан Чао преминал през Южен Китай и завладял Хуанчжоу, голямо пристанище на Южно Китайско море. Разразила се епидемия във войската. Това принудило въстаническата армия да се оттегли на Север.

Макар да били нанесени известни поражения върху тях, революционният дух на бунтовниците не преставал да пламти. През 880 г. армията на недоволните вече наброявала около 250 000 — 300 000 души. Под ръководството на своя предводител тя навлязла в Лоян, завладяла и Чанъан. Заел престола, Хуанчао се провъзгласил за „селски император“, като приел ново име „Да Ци“. Селският император възложил на своя пръв министър да заяви пред населението: „Да Ци не иска нищо друго, освен благоденствието на простия народ“. Този владетел управлявал в продължение на две години и половина.

С подкрепата на варварските орди на уйгури, тангути и други племена през 884 г. императорът Ли Ши-мин влязъл в столицата и възстановил своята власт. За да се спаси, Хуанчао избягал и пристигнал в провинция Хенан, където се самоубил. Уйгурите, тангутите и другите нашественици подложили градовете и селата на разграбване. Въстаналите селяни били избити по най-безмилостен начин.

Владетелите на Танската династия, чиято единствена опора оставала феодалната аристокрация, обаче били обречени. По време на сраженията селяните до голяма степен подкопали стабилитета на аристокрацията, а императорската фамилия се оказала изолирана. През време на своето управление династията успяла да смаже въстанията, които избухвали едно след друго, но не могла да промени хода на историческото развитие. Племето кидани сложило ръка на Северен Китай, Манджурия и част от Монголия, а владетелят не могъл да окаже съпротива и да предотврати разцеплението. Създадена била новата държава Ляо, издигнала за своя столица Янцзин, наречен по-късно Пекин.

Краят на Танската империя настъпил през 907 г., когато могъщата някога държава се разпаднала окончателно. Настъпила пълна политическа раздробеност в страната. През средата на X в. положението се променило. Децентралистичните тенденции се преустановили. Започнал период на стопански подем. Възникнали условия за обединяване на страната. Начело на обединителните процеси застанала династията Сун (960 — 1279 г.), основана от Чжао Хуан, способен военачалник, завоювал много победи над киданите.

Hatshepsut · 01 Сеп 2019, 14:06:33

Империя Сун (960 — 1279)

Чжао Хан-ин - основател на династия Сун

При управлението на династията Сун, основана от Чжао Хуан-ин, продължила тенденцията на разпадането и отделянето на самостоятелни държавици, отцепили се от централната власт. Една част от провинциите на Танската империя отхвърлили управлението на династията Сун и обявили своята независимост. С нова сила пламнали враждите с Виетнам, с различните племена — кидани, уйгури, такгути. Войните били тежки: племената не признавали господството на Китай. В края на краищата те били принудени да се подчинят на империята.

При управлението на Сунската династия международните връзки на Китай укрепнали. Разширили се търговските взаимоотношения на страната. Разцъфтяла търговията с Индокитай, Индия, Корея, Индонезия, Япония. Китай поддържал търговски връзки с Византийската империя. Китайските търговци изнасяли металически изделия, копринени тъкани, хартия, порцелан и др., а внасяли слонова кост, подправки, лекарствени растения. Оживила се и вътрешната търговия. Това се потвърждава от активните парично-стокови отношения. Били сечени монети от мед и желязо. Започнало производството и на книжни пари.

За преодоляване на назряващите противоречия в китайското общество били проведени редица реформи. През времето от 1069 до 1074 г. императорският министър Ван Ан-ши (1021 — 1086) преустроил финансите и икономиката на страната. Аристокрацията била задължена да плаща данъци. Натуралните данъци, с които се облагали селяните, били заменени с парични. Създадени били държавни хамбари за снабдяване на населението с храни при неплодородни години. За ликвидиране на злоупотребите императорът се разпоредил да бъде извършено ново измерване на земята. Посредством създаването на държавна лихва се ограничавало лихварството. Въведена била всеобща военна служба, която изместила наемната армия.

Реформите, които извършил Ван Ан-ши, облекчили положението на селяните, но накърнило интересите на феодалите и чиновническо-бюрократичния апарат. През 1075 г. организираната опозиция на аристокрацията го обявила за държавно опасен и свалила Ван Ан-ши от власт.

Положението на императора обаче не се стабилизирало. През 1126 г. северните племена нападнали Китай. Столица станал гр. Ханджоу. През 1141 г. нова китайска държава, изградена в Манджурия, откъснала Северен Китай. В границите на държавата останал само Южен Китай. Разцеплението се задълбочавало. Кризата станала необратима.

В териториите, управлявани от Сунската династия, зреело недоволство, социалните противоречия се изостряли. През времето от 1127 до 1132 г. в Южен Китай пламнали 93 въстания, обхванали най-широки слоеве от населението. През 1279 г. Южен Китай паднал под ударите на монголите на Кубилай, внук на Чингис хан. Възникнала могъща Монголска империя. В нея била включена и Китайската империя.

Държавен строй

Държавен чиновник I-ви ранг в епохата Тан

През раннофеодалния период в Китай се оформила държавната поземлена собственост, която се утвърдила окончателно като господстваща. През 280 г. била приета цялостна система за ползване на земята, обявена за държавна собственост. Поземлените владения, предоставяни от държавата за обработване, били два вида. Единият вид земя, предоставян на всеки мъж за собствено ползване, възлизал на 70 му, другият вид обхващал 50 му и цялата продукция отивала в полза на господаря. Всеки селянин бил задължен да внася в държавната хазна определено количество коприна и да изпълнява трудови задължения. Тази система започнала да се прилага през V в., а през VI — VII в. била въведена в границите на цялата страна.

През VII — VIII в. в резултат от развитието на градовете, на парично-стоковите отношения установената държавна поземлена собственост, свързана с господството на натуралното стопанство, била подкопана и загубила социална база. Нараствало и се утвърждавало феодалното поземлено имение. През 780 г. било узаконено ликвидирането на държавната поземлена собственост и изграждането на собствеността на отделните господари. Размерите на земевладението били неограничени, поради което нараствали непрекъснато.

В структурата на господстващата аристокрация влизали две основни съсловия: едното от лица с титли и служебни чинове, обединяващо военните, а другото от граждански лица. С по-нататъшното развитие на обществените отношения диференциацията във феодалната аристокрация била усложнена. Най-високо в обществената пирамида стоял императорът, а след него се нареждали родствениците му. Особен дял заемало чиновничеството, след което идвали притежателите на научни степени и права на държавни служители (шенши). Съставът на управляващата върхушка завършвал с феодалните собственици и селските богаташи.

Компактната, най-многолюдната и угнетената част от населението образували селяните. До възникването на частната поземлена собственост те обработвали държавни парцели земя, срещу която изпълнявали определени повинности. Една част от тях живеели в свои домове, друга част — в именията на собствениците на земята, която обработвали. В процеса на изграждането на частната феодална собственост, свързана с разоряването на населението, се оформила групата на селяните арендатори, изпаднали в тежка непосилна зависимост. Срещу парцелите земя, които получавали за обработка, селяните-арендатори давали на господаря 50% от получената селскостопанска продукция. Постепенно основната част от селското население било превърнато в арендатори, изполичари и пр. В основни линии класата на феодално зависимите селяни била оформена през времето от VII до XIII в.

При утвърждаването на феодалните отношения в Китай окончателно се формирала държавната организация, носеща редица особености на старата монархия. По своето социално съдържание новата Китайска ранносредновековна държава придобила чертите на типична източна деспотия. Върховен сюзерен била държавата, олицетворявана от императора, притежаващ неограничена власт, предавана по наследство на първородния му син. В случай, че синът на императора бил малолетен, властта се упражнявала от регентство.

В Китай съгласно старите традиции императорът бил обявен за „Син на небето“ (тянцзи) и го обожествявали. Етикетът задължавал всички присъстващи да му се кланят трикратно и да му правят 9 поклона до земята. След ликвидирането на държавната поземлена система ролята на императора намаляла. Нараснало значението на областните управители, разполагащи с грамадни поземлени имения. Настъпил период, когато някои императори се превърнали в оръдия на провинциалните магнати.

Китайците изградили административната система на държавния апарат. Ако през първите столетия императорската власт се осъществявала еднолично от цзяйсян, то при династията Тан (618 — 907) висш орган на управление станали три палати (шен), като най-голяма роля играела Палатата на държавните дела, чийто ръководител управлявал държавните органи.

Законите и главно императорските разпоредби били основен източник на правото. При династията Суй били издадени поредица закони. Танската династия също така оповестила сборници със закони за регулиране на обществените отношения.

Религиозна панорама

Конфуций

Сложната историческа обстановка в Китай дала отражение върху съществуващата религиозна картина. В живота на страната били разпространени главно три религиозни учения: конфуцианството, даоизъм и будизъм. Това създало условия за възникването на известен синкретизъм, взаимосвързаност и взаимодействие между отделните религиозни течения.

В новата обстановка конфуцианството, официалното учение в Китай, продължило да играе значителна роля. Както е известно, родоначалник на това философско-етично учение бил крупният мислител Кунцзи, известен в Европа с латинизираното име Конфуций (551 — 479 г. пр. Хр.). Конфуций бил чиновник в княжество Лy, понастоящем провинция Шандун, и се занимавал с преподавателска дейност. Възпитал голям брой ученици. За учението му се съди не по собствените му съчинения (той не оставил трудове), а по записките, които водели учениците му върху лекциите, изнасяни от него. По тази причина в учението му се срещат редица противоречия.

Основен извор за учението на Конфуций са класическите произведения „Петокнижие“ („У-дзин“) и „Четверокнижие“ („Си-шу“). Една част от книгите, включени в тях, имат религиозен, а друга — граждански характер. В „Петокнижие“, обявено за основен канон на конфуцианството, влизат следните творби: „Книга на промените“ („И-дзин“), „Древна история“ („Шу-дзин“), „Книга с песнопения“ („Шъ-дзин“), „Книга на церемониите“ („Ли-дзи“) и „Книга на пролетта и есента“ („Чун-цю“).

Съдържанието на изброените творби е разнородно. „Книга на промените“ е сборник с магически формули и заклинания. „Древна история“ обхваща живота и дейността на легендарните императори, „Книга с песнопения“ съдържа древна поезия с религиозен характер, респективно с митологично и космологично съдържание, химни, употребявани в богослужението и жертвоприношенията. „Книга на церемониите“ е специфичен наръчник за обреди, а „Книга на пролетта и есента“ е своеобразна история, хроника на едно китайско княжество и е със светско съдържание.

„Четверокнижие“ обхваща следните съчинения: „Великото учение“ („Да-сюе“), „Книга за средата“ („Джун-юн“). Третата книга „Лун-юй“ обхваща мисли и афоризми на Конфуций и учениците му, а „Мен-Дзъ“ — концепции на един от следовниците на Конфуций — Мен Дзъ.

В произведенията на конфуцианската класика доминират нравствени и политически концепции. Това се обяснява главно с обстоятелството, че Конфуций се занимавал преди всичко и главно с практически проблеми, с живота на личността и с правилата за поведението. Концепциите на този реформатор са призвани да служат за управление на държавата, за обществения ред, за регулиране на отношенията в семейството и бита. Това дава основание на някои да мислят, че конфуцианството не било религия, а философска система или нравствено-етичен кодекс.

Внимателният критичен анализ на конфуцианството дава достатъчно убедителни основания да се заключи, че това е специфична религиозна система, в която съществуват както религиозни, тъй и нерелигиозни, граждански концепции. В „Петокнижие“ и „Четверокнижие“ се срещат религиозни есхатологични схващания, възгледи за отвъдното, за свръхестественото, за духове и пр. Конфуций бил скромен религиозен мъдрец, който спазвал религиозните обреди, изповядвал религиозни убеждения. Като починал, той бил провъзгласен за светец. В негова прослава започнали да издигат и храмове. В Китай функционират около 1500 храма в негова чест.

През 627 г. с указ било въведено принасянето на задължителни жертвоприношения на Конфуций. Конфуцианството било обявено за държавна религия през III в.

Когато запитали Конфуций „Що е знание?“, той отговорил: „Да вложим всичките си сили за извършване на онова, което е справедливо и прилично за човека, ди почитаме духовете и гениите и да се държим на почетно разстояние от тях — ето какво е знание“.

В същото време Конфуций призовавал да се спазват старинните обреди, които обявил за основа на живота. „Ако не се спазват установените обреди — заявил той — или се отменят, всичко ще се обърка и ще възникнат безредици. Унищожете брачните обреди — няма да има съпрузи (в истинското значение на тази дума) и ще настъпи разврат с всичките му престъпления..., унищожете погребалните обреди и жертвоприношенията и децата няма да се грижат за починалите си родители, пък и на живите ще престанат да служат; унищожете обреда „пин-дзин“ — ще изчезне разликата между царя и чиновниците, местните князе ще своеволничат, ще възникнат потисничество и насилие“.

По същество конфуцианството станало идеологическа платформа на патриархалната монархия. В една от свещените книги на системата — „Джун-юн“, животът е подчинен на пет основни принципа, „пет отношения“. Конкретно това са отношенията между императора и чиновниците, родителите и децата, мъжа и жената, по-големите братя и по-малките, между приятелите. Спазването на йерархическите отношения било много важно, първостепенно изискване.

Изпит за държавни служители в епохата Сун

Държавните изпити за получаване на съответна длъжност в административния апарат били задължително условие, без което не могло да се мине. Подготовката за държавния изпит включвала съвършено овладяване на свещените книги на конфуцианството. Императорът бил задължен да управлява чрез много образовани чиновници, свързани с конфуцианството.

По същество конфуцианството отразявало интересите на феодалната бюрокрация, нейните усилия да запази своето привилегировано положение в условията на изострящите се социални конфликти. Основната задача на конфуцианството била да възпитава селяните и занаятчиите в уважение спрямо установените обществени отношения, изградени върху закона „жен“, изпратен от небето. Изпълняването на закона „жен“ изисквало да бъдат зачитани т.нар. „ли“, норми на общественото поведение, обреди, правила, нравственост. Разделението на обществото на висши и низши съсловия било определено от небето.

Конфуцианството утвърждавало властта на благородните, тяхното господство над зависимото и подчинено население. За разлика от останалите религии конфуцианството нямало жреческо съсловие. Основно съдържание на култа било спазването на почитта към предците. Всяко семейство, всеки род изграждал свой храм, в който били разположени съответните реликви, пред които се извършвали жертвоприношения.

През VII в. била извършена нова кодификация на конфуцианството. Известните „Пет книги в правилно съдържание“ на Кун Ин-да (поч. 648 г.) били превърнати в задължителен канон на конфуцианството. Това били концепции за света, природата, човека, държавата и обществото.

Наред с конфуцианството в ранносредновековен Китай бил разпространен и даоизмът, специфично философско учение, свързано с Лao-цзи, съвременник на Конфуций. За разлика от Конфуций, чийто живот и дело са засвидетелствани в историческите извори, за Лао-цзи няма запазени достоверни сведения. Предполага се, че е живял в началото на VI в. пр. Хр. и е бил пазител на архивите при двореца на княза. Наричал се Ли Бо-ян, но приел почетното название „Лао-цзи“ („Старият учител"). Учението му е изложено в проповедите, които произнасял, издадени в обработен вид не по-рано от IV в. пр. Хр. под заглавие „Книга за Дао“ („Дао Дедзън“).

Лао-цзи

Философията на Лао-цзи, разгърната в „Книга за Дао“, както поддържат някои съвременни китайски изследователи, съдържа елементи на рационализъм и притежава диалектически характер. Основна идея в неговото учение е идеята „дао“, на китайски „път“, „метод“, „принцип“, „начин на живот“. Европейски учени, които оценяват философските концепции на източните мъдреци с мащабите на класическата гръко-римска древност, сравняват идеята „дао“ с гръцкото понятие „логос“, гностически термин, означаващ „всеобщ закон“, „основа на света“, а в концепциите на Филон Александрийски — съвкупност от Платоновски идеи, божествен разум, посредник между Бога и хората.

Философската концепция на Лao-цзи има повече или по-малко диалектически характер. Това се потвърждава от редица основни постановки в „Книга за Дао“. „Всичко — казва се в „Тао-текинг или Писание за нравствеността“ — е произлязло от битието и небитието; от възможното и невъзможното — изпълнението; от дългото и късото — формата; високите гласове заедно с ниските правят хармонията; предшестващото подчинява следващото“. Това ясно разбиране за фундаменталните проблеми на природното и общественото битие говори само по себе си.

Диалектическите принципи лежат в основата и на следната постановка: „От несъвършеното произлиза това, към което се стремим“. Показателно е разбирането, според което: „От кривото произтича правото, от задълбоченото — гладкото, от старото — новото“.

Лао-цзи оценявал противоположностите като моментен акт, след който настъпвало помирение. „Когато човек стигне до бездействие — поддържал философът — тогава липсва онова, което не е направено“. По-нататък обяснява, че „Който обича народа и го управлява, трябва да бъде бездеен“. По такъв начин той стига до квиетизъм, до благочестиво безделие.

Лао-цзи бил противник на познанието и издигнал за идеал незнанието и бездействието. „Който не е обременен от никакви знания, — казвал той — никога няма да боледува“. Според него знанието било зло, затова „светият мъж“, който управлява страната, „се старае мъдрите да не посмеят да направят нищо. Когато всички станат бездейни, ще има на земята пълно спокойствие“.

Лао-цзи обявявал за главна добродетел въздържанието. „Въздържанието — казвал той — е първата степен на добродетелта, която е и начало на нравствено съвършенство“.

Върху основата на философската концепция на Лао-цзи през II в. се оформил даоизмът, основан от Чжан Лин. Новата религия възприела редица елементи от традиционната религия и по-специално анимизмът, култа към небето, почитането на светците. Даосизмът нашироко използвал старите герои и мъдреци, както и култа към Лao-цзи, Хуанди и др. Изграденият пантеон имал степени, йерархия. Божествата притежавали човешки качества. На почит било спортуването. Даоистите практикували система на дишане и различни физически упражнения.

При изграждане структурата на даоистката църква била използвана системата на будизма. Възникнали много манастири. Върховният жрец се занимавал с изпълнение на религиозните обреди. Бил предсказател и магьосник.

В усилията си да привлекат повече последователи от всички слоеве на народа в Китай теолозите на даоизма оформили в него две основни течения. Едното, аристократичното, било насочено към представителите на интелектуалния елит, а другото, простонародното, към широките слоеве от населението, което не притежавало висока култура.

Влиянието на даоизма нараствало. Опитите на неговите ръководители да го превърнат в държавна религия не успели, но династията Тан започнала да търси началото си в Лао-цзи, основателя на даоизма.

Будизмът, една от големите религии на Изтока, започнал да настъпва в Китай от Индия и Централна Азия още през I — II в., разпространяван от монаси. Проповедниците на новата религия проявявали изключителна активност и започнали да привличат в своите общини голям брой последователи. Възникнало многобройно китайско монашество, привлечено от идеалите на Буда. За успеха на будистката проповед може да се съди по нарастването на будистките храмове и манастири: през III — IV в. в околностите на Лоян и Чанъан, старите столици на Китай — били основани към 180 пагоди и манастири. Вече през 530 г. броят на храмовете нараснал на 30 хиляди, а на монасите — на около 2 млн. души. В началото на VI в. в империята Лян будизмът бил обявен за държавна религия.

Будистките проповедници не предлагали на вярващите платформа за социална справедливост, но обяснявали тежестите на живота като възмездие за извършени в миналото грехове. Предпоставката за успехите на тази религия трябва да бъде търсена и откривана в обещанията за лично спасение. Проповядвайки идеята за равенство между хората и за всеобщия характер на страданията, будизмът приобщавал около своите идеи различните слоеве от населението. Привличал последователи и чрез благотворителната дейност, развивана от монасите. Празненствата на пагодите и манастирите се превръщали в празненства на населението.

Hatshepsut · 01 Сеп 2019, 14:12:15

Културен живот

През ранното средновековие културата на Китай достигнала висока степен на развитие. Нашествията на варварите, макар да разрушили множество паметници на материалната и духовната култура, не могли да нарушат приемствеността в развитието на духовния живот, който продължил да се развива. На мястото на опожарените училища били изградени нови.

Китайците от раннофеодалната епоха били наследници на богата култура. В областта на строителството, скулптурата, архитектурата, живописта и художественото занаятчийство те възприели върховите постижения, блестящите образци, които вълнуват и днес. В процеса на историческото развитие през второто хилядолетие възникнала единна йероглифна система на писмеността, която изразявала най-тънките нюанси на мисълта, най-сложните преживявания на душата.

Средновековното културно творчество заменило старата култура и разцъфтяло в новите условия, било свързано стилистично с него. За разлика от редица други страни преходът към средновековието в Китай бил свързан не с отрицание на вече достигнатото, а с възприемане и преосмисляне, с продължение на вече завоюваното. И точно това спомогнало за осъществяване приемствеността в културното развитие, както и за по-нататъшното обогатяване на материалните ценности.

В тясна връзка с развитието на будизма се зародила потребността от монументални форми в архитектурата и скулптурата. Пристъпило се към изграждането на величествените строителни ансамбли. През V в. бил построен пещерния храм „Юнган“ в провинция Шанси. Колосалната статуя на Буда при този храм е нещо импозантно. Впечатлява и пагодата „Сунюеси“, построена през 520 г. в Хенан. В началото на VI в. бил изграден великолепният пещерен храм „Цянфодун“, поразяващ със своето изящество.

При Танската династия се оформил окончателно китайският архитектурен стил. Строежите напомняли грандиозни дървени стълбове. Такъв характер има пагодата „Даянта“ в Сиан (652 — 704 г.), желязната пагода в Кайфин (1041 — 1044), пагодата „Шицзята“ в Шанси от 1056 г. и др.

Свои върхове има проникването на гражданските сюжети във фреските, в изобразяването на народния живот. Това се потвърждава от фресковата живопис на У Дао-цзи, на Ян Ли-бен, на Чжоу Фан и др. При династията Сун Чжао Цзи създал „Дивите гъски“, а Ту Хун-чжун — „Нощно пиршество у знатен велможа“.

Китайците направили редица открития, които имали важно значение не само за възхода на китайската култура, но и за разцвета на световната цивилизация. Откривайки хартията, те първи започнали още през V-VI в. да печатат книги, макар и по примитивен начин (чрез изрязване на книжния текст върху дървена дъска, върху която поставяли хартията). Те печатали и върху копринен плат. През VIII в. започнало издаването на правителствен вестник „Столичен вестник“, достигнал до началото на XIX в.

На тях принадлежи откриването на барута и компаса през IX — X в. През XIII в. китайците започнали да използват примитивно ракетно оръжие, което преминало в страните на исляма, а след това в Европа.

През VIII в. в Ханлин била създадена първата Академия на науките в света, функционираща като държавна институция. Китайският изследовател Ду Ю (755 — 812) обнародвал съчинението „Тун-дян“, считано за първата енциклопедия в света. Възникнали висши учебни заведения, в които се обучавали дейците на науката, културата и на администрацията. Основани били библиотеки, съхраняващи стотици хиляди ръкописи. Развивала се калиграфията, прочут майстор на която бил Ван Сичжи (307 — 365).

След обединяването на страната учените насочили вниманието си към изучаване тайните на природата. Като търсели за императора еликсира на безсмъртието, китайските алхимици провеждали редица опити, превърнали експеримента в постоянен метод на изследване. Проучени били свойствата на множество метали и минерали. Усъвършенствана била медицината. Лекари откривали целебните свойства на растенията и започнали да лекуват болните с билки. Наред с научните знания били използвани вълшебствата и магията.

Развивала се и астрономията. Наблюдавано било движението на звездите, смяната на годишните времена. Съставяни били хороскопи, за да се предсказват различни събития. През VIII в. будисткият монах И Хан разработил множество проблеми на астрономията.

В резултат от наблюденията на небето бил уточняван броят на звездите. В „Ханска история“ на Бан Гу са изброени названията на 118 съзвездия (783 звезди). В изследванията на астронома Чжан Хен съзвездията достигат 124, а звездите 2500. Още през I в. до н. е. китайски учени установили, че периодът на завъртването на Дървената звезда (Юпитер) възлиза на 11.92 години. Тези резултати съвпадат с най-новите наблюдения на съвременните астрономи.

Математиката, достигнала сериозни успехи още през II в. до н.е., продължавала да се обогатява. Постиженията на китайците в тази област на познанието били обобщени в прочутия трактат „Математика в девет книги“, където са систематизирани основни математически знания. Китайците изчислили, че годината обхваща 365.25 дни. През III в. те въвели десетични дроби при изчисленията.

Много сериозни успехи отбелязала историята, чието развитие протичало под контрола на държавата. По модела на „Исторически записки“ на Съм Цян били издадени 13 исторически съчинения, обхващащи времето от I до началото на VII в. Фан Е съставил „Късна история на Хан“. Били събирани и систематизирани данни за събития и лица. Всяка нова династия доработвала и издавала истории за управлението на своите предшественици. Ли Ши-мин сътворил „История на династията Цзин“. В своя труд „Проникновението в историята“, издаден в 710 г., Лю Чжицзи поставил началото на критичното изучаване на историческите изследвания.

Много важно е да се подчертае, че в предмета на историята китайците включвали икономическия живот, държавното управление, въстанията, войните, стихийните бедствия, космическите явления, близките и далечни страни, културните отношения, етничното развитие, календарните събития и пр. Това означава, че те имали дълбоко разбиране за социалните процеси и явления, за историята като наука.

Поклонническите експедиции на монасите тласнали напред развитието на географията. След като пътувал в Индия през 399 — 415 г., монахът Фа Сян завършил „Записки за будистките царства“. Друг монах, Сюан Цзан (602 — 664), подготвил „Записки за западните страни през периода на великата династия Тан“, отразяващи пътуването му в Средна Азия и Северна Индия. Пътешествието си от Гуанчжоу до бреговете на Суматра, а след това през Бенгалския залив до Индия монахът И Цзин пресъздал в „Повествование за плавания по южните морета и за вътрешния закон“.

Свое място заела в системата на хуманитарните науки и философията. В трактата си „За унищожаването на душата“ философът Фан Чжен (ок. 450 — 515) подлагал на критика учението на будизма за безсмъртието на душата и задгробния живот. Този учен обосновал теорията за зависимостта на душата от тялото. Срещу разпространението на материалистическите идеи във философията се борели монасите на различните религиозни направления — будизма, даоизма, конфуцианството и др.

Много голяма активност проявили китайските писатели и поети, създали огромно творчество. Поетът Ли Бо (701 — 762) написал 30 тома произведения, в които отразил живота, природата и обществената действителност при Танската династия. В основата на творбите му лежали принципите на диалектиката в тяхната епикурейска форма. Ду Фу (712 — 770) разработвал мотиви от митологията и героичния епос. Произведенията на Бо Цзюй (772 — 846), живял след Танските императори, отразявали красотата на човека и били проникнати с хуманистичен патос.

Предговор към стихосбирка от епохата Тан

В крайна сметка за културния разцвет на ранносредновековния Китай допринесло и възходящото стопанско развитие на страната, достигнало върховете си в селското стопанство, промишлеността и занаятите. Културата отразявала естествения възход и великолепието на хуманистичната мисъл, така характерна за китайския дух.

РАЗВИТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

През втория основен период на своята динамична и съдържателна история най-голямата държава в тогавашния свят, китайската, изживяла тежки драматични изпитания. Това било време на дълбоки изменения в социално-икономическия живот, на големи сътресения в политическата система. В обстановка на нестабилност, на коренни преобразувания, на чуждестранни нашествия китайската цивилизация отстоявала своята самостоятелност и моделирала неповторимия си облик.

Поради многообразието на протичащите социални процеси, поради сложността на събитията, които изживяла Китайската империя, тя трудно може да бъде оценявана с мащабите и критериите на европейската медиевистика. Това бил един изключително сложен, неуловим свят на конфликти, на стълкновения, но и на единство. С известни уговорки началото на новия етап може да се свърже се управлението на династията Тан (618 — 907), а краят — с афганистанската династия Лоди (1451-1526).

Маркирани в най-общи очертания, основните събития започнали след загасването на Селската война (874 — 883), подкопала властта на династията. Политическата разпокъсаност се задълбочила и изострила. Половинвековната „Епоха на петте династии и десетте царства“ (907 — 959) увеличила различията между Юга и Севера. В Северен Китай пълководци и аристократи били обхванати от властогонски амбиции и постоянно враждували помежду си. В Североизточните територии връхлетели кидани, номадска племенна група, обитаваща Манджурия. Възползвайки се от съществуващото безвластие, предводителят на киданите Абаоцзи (Амбагян) се провъзгласил на император. В диоцеза на новата империя били включени 16 административни единици, окръзи. Понеже не могъл да окаже необходимата съпротива, императорът в Хайфин се видял принуден да признае васалната си зависимост от император Абаоцзи. През 946 г. киданите влезли в столицата Хайфин, но се оттеглили в северен Китай, където се чувствали по-сигурно.

Десетте царства били образувани още при Танската династия, в Централен и Южен Китай. Те смогвали за запазят своята независимост и да стабилизират обстановката. Не било преустановено производството в селското стопанство и занаятите, продължили да се осъществяват търговските връзки. Ако и да била разпокъсана, държавността на Южен Китай пазела съзнанието и самосъзнанието на китайците. Аграрната система се развивала, занаятите процъфтявали. Династията Чжао (951 — 960) проявила стремеж да заздрави администрацията, да нормализира селското стопанство, за заздрави дисциплината в армията.

Увеличавал се жизненият потенциал на китайците, възпроизводството на населението протичало в небивали темпове. Според държавна преписка на Китай за 755 г. броят на селяните, подлежащи на данъчно облагане, възлизал на около 53 млн. Това на практика означава, че по количеството на своето население Китайската империя продължавала да държи палмата на първенството.

Империя Сун (960 — 1279)

Киданската държава на Абаоцзи, приел през 947 названието Ляо, не могла да разчита на траен успех, господството на завоевателите предизвикало масово недоволство. Въстанията, които избухнали, принудили киданите да напуснат една след друга покорените територии и да се приберат в северните провинции Шанси и Хубей. Започнало укрепването на китайската държавност. В резултат от настъпателните освободителни операции, които провел, император Чай Жуан съумял за обедини огромни територии на страната. Успешно протичали консолидационните тенденции в живота на китайската етническа общност. Неочакваната смърт на императора по време на един поход против киданите осигурила възможности Чжао Куан-ин, началник на придворната стража, да заеме овакантения престол. През 960 г. той успял да смаже претендентите за императорската корона и да поеме съдбините на Китай в свои ръце.

Чжао Куан-ин се провъзгласил за император (960 — 976). Заел трона на империята, той станал родоначалник на новата династия Сун (960 — 1279). В началото столица бил Хайфин, а след 1127 г. — Ханчжоу. Новият император пристъпил към укрепването на централната власт и към ликвидиране на опустошенията, нанесени от чуждоземното господство. Той увеличил правомощията на държавните чиновници. Органите на финансите и съда получили най-строга регламентация на своите права и задължения. Въведена била наемна армия. Императорската гвардия била увеличена неимоверно: нейният личен състав достигнал две трети от цялата войска.

Министър Ван Анши

За решаване на проблемите императорският министър Ван Анши (1021 — 1086) провел през периода от 1068 до 1075 г. поредица реформи в областта на финансите, данъчното облагане, имуществото и пр. Данъците били разпределени равномерно. Селяните се освобождавали от ангария, която била заменена с паричен откуп. Поземлените имения били наново измерени, за да се ликвидират злоупотребите. Изградена била мрежа от държавни хамбари, от които се раздавало зърно на гладуващите. Държавната банка, която била създадена, имала за задача да предоставя на нуждаещите се заеми с ниски лихви. Предвиждало се да бъде въведена всеобща военна служба. Селското опълчение било превърнато в основен род армия. Всеки три семейства трябвало да осигурят по един пехотинец, а всеки десет домакинства — по един кавалерист.

„Новите закони“ предвиждали също така и промяна държавното устройство. Реформата на Ван Анши облекчавала положението на широките слоеве от населението, но накърнявала интересите на аристокрацията и бюрокрацията. По тази причина на два пъти — единият през 1074, другият през 1076 г. — магнатите искали оставката на законодателя. Втория път, 1076 г., Ван Анши действително бил свален от министерския пост, обвинили го, че представлява опасност за държавата. Аристокрацията била достатъчно силна и успяла да се справи с този, който дръзнал да засегне нейните права и привилегии. Освен това реформите му нямали достатъчно подкрепа сред останалите слоеве от населението.

Междувременно нападенията на киданите били възобновени. В безсилието си да се справи с тях, империята се принудила да им плаща данък, контрибуции. В края на X и началото на XI в. държавата на тангутите Западна Ся (982 — 1227) предприемала системни нападения върху северозападните граници на Китай. Сунската династия отстъпвала пред напора на завоевателите. Столицата на империята била пренесена от Хайфин в Ханчжоу. През 1127 г. императорът успял да задържи само Южен Китай, а 1141 г. Северен Китай бил присъединен към друга китайска държава с център Манджурия. В империя Сун настъпили и вътрешни безредици. Само от 1127 до 1132 г. избухнали 93 въстания. Обезсилена, империя Сун успяла да просъществува до 1279 г., когато паднала под ударите на монголо-татарите на хан Хубилай.

Китай под монголско иго (1271 — 1368)

Монголските племена, предвождани от двама свои големи владетели — Чингис хан (1206 — 1227) и Хубилай (1259 — 1294), в продължение на около 70 години провеждали завоевателни походи, за да покорят Китайската империя. Началото на монголските набези поставил Чингис хан, който завладял Сибир и насочил своите орди към Китай. Обект на походите от 1205, 1207 и 1209 г. станала държавата Западна Ся, която паднала под неговите удари и владетелят на тангутите признал васалната си зависимост. Под предводителството на Чингис хан през 1211 г. тангутите се включили в овладяването на чжур-чжунската империя Цзин. Завладявайки Пекин през 1215 г., монголите го подложили на разграбване и опожаряване. Разрушени били и други 90 града. Макар да установил съюзни отношения с владетеля на Западна Ся, през 1217 г. Чингис хан нападнал неговите територии и ги разграбил.

Третият син на Чингис хан, Угедей (1229 — 1241), избран за велик хан след неговата смърт от народния хурал, продължил завоевателната политика на баща си. В изпълнение решенето на хурала да бъде подчинен Северен Китай, Угедей заедно с брат си Толуем през 1231 г. нахлули в Северен Китай. Походът обаче бил общо взето безрезултатен. През 1234 г. под ударите на монголите паднал Северен Китай. През 1235 г. ордите на Угедей връхлетели в Южносунската империя, но се сблъскали с организираната съпротива на армията и населението. Китайците бранели земите на дедите си. Близо половин столетие продължила борбата между завоеватели и завоювани.

Хан Хубилай

През 1271 г. следващият върховен владетел на монголите, Хубилай, поставил началото на нова династия, наречена Юан (1271 — 1368), властвала както в Китай, тъй и в Монголия. След като превзели през 1278 г. столичния град Ханчжоу, монголите продължили настъплението и 1279 г. завладели основните територии на страната. Паднала династията Сун. Град Пекин бил превърнат в столица, наречена Ханбалък.

Борбата обаче продължила. Популярен предводител на последните подразделения на китайците, сражавали се до последна капка кръв, станал пълководецът Вен Тян-сян (1236 — 1282). Възглавил отряд доброволци, които въоръжил със собствени средства, той успял за прогони монголите от провинция Цзянси и да я освободи. Съотношението на силите обаче било неравностойно. Подкрепяни от китайски аристократи колаборационисти, монголците успели да сломят доброволците, оказващи съпротива. Сам Вен Тян-сян паднал в плен. В продължение на три години лежал в затвора. След като отказал да служи на Хубилай, бил екзекутиран в центъра на Пекин.

Последните части на китайската армия, несклонили глава, били разгромени през 1280 г. Настъпил период на монголско владичество в Китай. Покоряването на великата империя представлявало катастрофа за цялостния живот на обществото: стопански, политически, духовно-културен. Преустановено било закономерното възходящо развитие на Китайската империя, висша форма на държавна организация в средновековния свят. Монголското иго, донесло със себе си огромни разрушения в селищната система, в аграрния живот и гражданската икономика. Прирастът на населението бил нарушен: в сравнение с началото на XIII в. през тридесетте години съставът на населението намалял десет пъти. Това било истинска народностна катастрофа. Много разрушени градове и селища просто обезлюдели.

В завладените територии на Китай още Угедей въвел нова система на управление. Фиксирано било плащането на налози, такси и данъци. Хубилай започнал да управлява с укази. Монголският хан съумял да се опре на китайската аристокрация, която го подкрепяла. Традиционната бюрократична система била запазена, понеже монголите не могли да се справят сами със спецификата на администрацията. В управленската система влизали четири категории служители: привилегировани, кооптирани от монголи, „чужденци“, китайци от севера, и на четвърто място — китайци от юга. Установеното деление, проведено върху принципа на народностната дискриминация, било узаконено.

Крепител на династията Юан, нейна военна опора била монголската армия, в която започнали да привличат и китайци, изпълняващи допълнителни задачи: пренасяли багаж, вършели трудоемка работа при обсадата на крепости, копаели военни изкопи. Дискриминацията, въведена от монголите, обаче не могла да ги предпази от влиянието на по-цивилизованата китайска народност. Намиращи се на по-ниска, номадска степен на развитие, завоевателите били принудени за приемат китайския език, китайската писменост. Монголите се примирили с установената административна система на управление. През периода 1351 — 1368 г. Монголската империя, „Държавата на великите ханове“, била разделена на четири части — Монголия, Манджурия, Китай и Тибет.

Политиката на покровителство на чужденците осигурило възможността в държавния апарат да навлязат множество чужденци, включително и европейци. В продължение на 17 години при Хубилай изпълнявал функциите на съветник италианецът Марко Поло (1251 — 1323). При двореца на хана служел Джовани Монте Корвино, делегат на римския папа, който пристигнал в Китай 1294 г. и останал до края на живота си. Тук прекарал от 1318 до 1325 г. Одорико ди Пардероне (1286 — 1331), католически мисионер, пътешественик от италиански произход.

Като търговци, дипломати, проповедници, лихвари, пътешественици в Китай проникнали множество чужденци. Нахлули и не малко авантюристи. Търговци от ирански, арабски, индийски и др. произход провеждали различни сделки: изнасяли желязо, мед, коприна, порцелан, чай. Увеличаването на чуждестранните търговци накърнявало интересите на китайците, които започнали да негодуват. Недоволствали не само търговци, но и представители на други съсловия на китайското общество: занаятчии, селяни, аристократи. Противоречията между монголи и китайци се задълбочили и изострили. Много била недоволна традиционната китайска бюрокрация. От феодалния гнет в една или друга степен страдало цялото население.

С една реч, системата на управление, установена от завоевателите монголи, предизвикала масово желание за ликвидиране на съществуващия гнет, от който изнемогвало китайското население. Възникнали заговори, бунтове, въстания с освободителен характер. През 1351 г. в провинциите Хънан и Шандун пламнало въстание на „Червените тюрбани“, организирано от мощен съюз „Белият лотос“. Бунтовниците създали заплаха за столицата Пекин. Освободителното движение извикало на живот отряди бунтари, образуващи цяла армия. Между реките Хуанхъ и Хуайхе начело на бунтовниците застанал Лю Футан, ръководител на тайното общество „Белият лотос“. Хан Шантун и други предводители възглавили останалите отряди. Сюй Шоухуей и Мин Юйчжен застанали начело на въстаниците в Хубей и Анхой. Чжан Шичен и Фан Гочжан повели борците за свобода по долното течение на р. Янцзъ и югоизточното крайбрежие.

Към армията на Го Цзисин през 1352 г. се присъединили отрядите на Чжу Юанчжан, който след смъртта на Го Цзисин (1355) застанал начело на многолюдната армия. Движеща сила на освободителното движение били селяни и граждани. През 1363 г. Чжу Юанчжан постепенно се налагал като всепризнат ръководител. Неговите пълководчески и организаторски способности го поставили на челно място. Под негово командване през 1363 — 1365 г. армията на монголите търпяла поражение след поражение. През 1367 г. завоевателите били изтласкани от земите на Китай, а следващата 1368 г. Чжу Юанчжан бил провъзгласен за император на свободен Китай. Приел името Хун ву, той застанал начело на управлението (1368 — 1369). Чжу Юанчжан станал родоначалник на династията Мин.

Hatshepsut · 01 Сеп 2019, 14:17:29

Династия Мин

Чжу Юанчжан - първият император от династия Мин

Победата на освободителното движение начело с Чжу Юанчжан поставило началото на нова епоха в историята на Китай, епохата на възстановяване на разрухата, на съзиданието и творчеството. С първите си укази новият император ликвидирал най-суровите форми на гнет и потисничество, установени от монголците. Робите били освободени, забранявала се търговията с роби. Тежките данъчни задължения се погасявали. Земите на монголските аристократи, напуснали страната, били конфискувани. Положението на различните слоеве от населението по пътя на законовата разпоредба се подобрявало. Отначало за столица бил избран гр. Нанкин, но не след дълго столицата била пренесена в Даду, преименуван в Пекин.

В усилията си да укрепи материалните основи на обществото императорът провел цялостен контрол върху собствеността на земите в страната. През 1393 г. той се разпоредил за бъдат записани в регистрите на общината конкретни данни за количеството на притежаваната земя, за разположението на поземлените участъци и пр. Проведената регистрация послужила за облагането на собствениците със съответни адекватни данъци и такси. За да укрепи положението на дарените собственици, императорът въвел система на раздаване на условни поземлени владения, доходите от които преминавали във фиска, а не се събирали от непосредствените притежатели. Понеже аристокрацията не била доволна от извършената реформа, наложила по-късно през XV в. да се извърши ново преразпределение на собствеността върху земята. Поземленият фонд в страната бил разделен на две групи: на гражданска и държавна. В държавната земя били обхванати 1/6 от всички земи, които били предоставяни на титулуваната аристокрация, а също така и на длъжностните лица. Така едрите поземлени собственици придобивали нови права и привилегии.

Династията Мин укрепила своето материално положение. В тясна връзка с нарастването на едрото земевладение император Чжу Юанчжан присвоил огромни парцели обработваема земя, а също така и пасбища, прикрепени към императорския двор. Сам той имал повече от 20 синове-наследници, които станали едри поземлени собственици и заемали висши ръководни функции в държавния апарат. Императорът успял да ограничи влиянието на едрата поземлена аристокрация: една част, опозиционно ориентираната, ликвидирал физически, друга лишил от собственост. Така опора на своето управление той създал в лицето на по-дребните собственици, които дарил с нови имения. Общините станали реален фактор в управлението на империята.

Прогонените монголски властници обаче не се отказали от намерението си да възстановят своите загубени позиции в Китай. През 1372 г. те организирали завоевателен поход в Китай, но били отблъснати. Нови опити продължили да правят те дори до 1387 г., но империята успяла да заздрави своите граници. Укрепнала във вътрешнополитическо отношение, династията Мин преминала в настъпление. Провеждайки завоевателни походи, империята достигнала на север Великата китайска стена, която послужила за граница, а на югоизток обхванала Съчуан и Юнан. Североизточните предели заемали полуостров Ляодун и долното течение на р. Ляохе. През 1406 — 1407 г. армията на императора завладяла Виетнам, но 1428 г. съпротивата на виетнамците принудила Китай да изтегли войските си.

Китайската империя, управлявана от династията Мин, решила да установи дипломатически отношения с близки и далечни страни. В края на XIV и първата четвърт на XV в. специални военно-политически експедиции посетили Манджурия, Централна Азия и отвъдморските държави. Китайският флот предприел далечни плавания. Под командата на Чжен Хе китайски кораби многократно порили водите на Южните морета. През времето от 1405 до 1433 г. военноморският флот на Китай преминал по бреговете на Югоизточна Азия, продължил край Индия, Арабия и достигнал Източна Африка.

Дипломатическите мисии при управлението на Юнлъ и Сюандъ от династия Мин (1402 - 1435)

Били организирани и военни нападателни акции за разширяване на границите. През 1410 г. империята провела победоносен поход в Монголия, но следващите експедиции от 1421 — 1422 г. се оказали безрезултатни. Когато през 1449 г. китайската армия настъпила отново, западните монголи, ойратите, разбили нейните подразделения при Туму. Предприели настъпление, монголите пленили китайския император и столицата Пекин била обсадена.

В края на XIV и първата половина на XV в. започнало строителството на нови иригационни системи за напояване. Предприети били големи градостроителни операции. Китайската империя възстановявала миналото си величие.

Подем на градовете

Действително монголското иго дало неблагоприятно отражение върху нормалния ритъм на градовете и занаятчийската дейност, но след освобождението на Китай градовете общо взето успели да навлязат в период на подем. Процесът на възход през VII — VIII в., когато традиционните градски центрове се оживили и възникнали множество нови градове като центрове на занаяти и търговия, продължил и при новата обстановка. Образец на градостроителство станали столиците Чанъан, Лоян, Ханчжоу, а след това Пекин. По размери и великолепие те предизвиквали възторга на съвременниците.

Ваза от керамогранит, династия Мин

Специализацията и диференциацията на производството продължила. Предачеството и тъкачеството се развивало в Динчжоу (Хубей), в района на Ханчжоу (Цзян-су — Чженцзян), в Ченду (Съчуан). Кораби се строели в Янчжоу, а Цзянси не преставал да се налага като средище на керамичното производство. Забележителен производител на хартия си оставал Ченду.

Нов подем в занаятчийството и търговията настъпил през времето от XI до XIII в. Нараснал добивът на метали. В тясна връзка с металообработването се увеличило производството на тъкани, специално на копринени платове. По-големи естетически изисквания били поставени пред производителите на порцеланови изделия. Строителството на кораби също така било подобрено с оглед на по-далечни плавания.

Самите градове започнали да нарастват. Изследователите установяват, че в южните градове на Китай населението се увеличило с над 10 процента. Над един милион жители наброявали градовете Хайфин, Чанш, Ханчжоу, Фучжоу, Цюанчжоу. Настъпили положителни изменения и в търговската дейност. Външната търговия преминала в ръцете на големи търговски компании.

Състояние на религиите

Китай се превърнал в средище на различи религиозни общества. Наред с будизма получили разпространение зороастризъм, християнски ереси като манихейство и несторианство, ислям. Към X в. влиянието на будизма намаляло. При Сунската династия конфуцианството се превърнало в официална идеология, разпространена сред най-широки слоеве от населението.

В новата обстановка конфуцианството, възприемайки постиженията на китайската философска мисъл, започнало да се реформира, поради което получило названието неоконфуцианство. Негови видни теоретици били Чжоу Дун (1017 — 1073), Чжан Цзай (1020 — 1078), Чен Хао (1032 — 1085), Чен И (1093 — 1177) и др. Това били крупни представители на теологичната и философската мисъл, които привели учението на Конфуций в съответствие с обективните потребности на новата епоха, в която навлязла Китайската империя. В съответствие с будизма мислителите включили в понятийния апарат и във философското съдържание на неоконфуцианството категорията „ли“, универсален закон. Въвели и редица други понятия, които приближили конфуцианството до общественото устройство на империята. Това улеснило неговото масовизиране.

Разцвет на културата

През това време китайската култура достигнала небивал разцвет. Люлка на нейното развитие станали столиците Чанъан и Лоян, Хайфин и Ханчжоу, Нанцзин и Пекин. Останалите големи градове на империята също така давали своя принос.

В империята били концентрирани необятни количества материални и духовни ценности. Първо място по значимост в развоя на средновековната цивилизация не само в Китай, но и в целия свят заели три открития, дело на китайското общество: откриването на барута, въвеждането на магнитния компас и печатният шрифт. Още през XI в. печатът се превърнал в мощно средство за разпространението на знания в различни области на общественото съзнание.

Люлка на научната мисъл, както и в другите страни на света, тъй и в Китай станали университетите, лицеите, школите, библиотеките и музеите. Голям център на научната мисъл била Генералната академия (Палатата на учените) при императорския двор. Астрономическата обсерватория в Нанцзин, открита през 1385 г., също така обогатявала комплекса на познанието.

Подем отбелязали хуманитарните науки — историята, философията, правото и др. Като се започне още от империите Тан и Сун и се върви през следващите столетия, историческата наука се обогатявала. Били сътворени повече от 2200 научни произведения, в които се разработвали проблеми на миналото и текущия живот в Китайската империя. Голяма, многотомна история на Китай била написана през периода 1066 — 1084 г. от специализирана група учени под ръководството на известния историк Съма Хуан. В нея се описвали събития от IV до X в. Лю Чжи-цзи поставил началото на критичното направление в историческата наука, а след него тази линия била продължена и утвърдена от Оуян Сю, Су Ши и др.

Философската и социологическата мисъл също така постигнали значителни успехи. В трактата си „Обяснение към схемата на Великия предел“ Чжоу Дун (1017 — 1073) анализира концепцията за безкрайното и безкрайността и я определя като „Велик предел“. Според заключенията на този философ безкрайното предизвиква покой и движение, които се намират във взаимодействие. При обосновката на своите заключения Чжоу Дун следва онтологичните и космологичните възгледи на Конфуций. Оползотворява и определени становища на ранния даоизъм. Неоконфуцианството намерило своя голям теоретик в лицето на Чжу Си (1130 — 1200), родоначалник на специално направление във философската мисъл, което носи неговото име: чжусианство.

Оформило се направление на учените енциклопедисти, които подготвили обобщаващи трудове по основни клонове на хуманитарните и природните науки. Чжен Цяо (1104 — 1162) написал „Исторически кодекс“, Ма Дуан-лин (1250 — 1325) — „Систематически кодекс на писмените паметници и съждения“. „Голяма енциклопедия Юнле“ се появила в началото на XV в. Създадените по това време трудове във всички клонове на науките наброявали около 23 000 тома, една огромна за онова време цифра.

Китайската култура отбелязала голям успех с усъвършенстването на поезията. Нов етап в развоя на стихосложението оформили творците Оуян Сю (1007 — 1072), Су Ши (1036 — 1101), Хуан Тинцзян (1045 — 1101). Цялото поетическо дело на стихотворците от периода на Танската и Сунската династия достигнало над 50 000 стихотворения, образуващи огромна антология на поезията.

Литературата разширила своето съдържание чрез възникването на историческия роман, чието начало поставил Ши Най-ан (1296 — 1370) с произведението си „Речни заливи“, пресъздаващо събитията от периода на династията Сун. Писателят Ло Хуан-чжун (ок. 1330 — ок. 1400) написал „Трицарствие“. В романа си разработил тематика, свързана с борбата за свобода и социална справедливост, разпалвайки патриотични мисли и чувства.

Изобразителното изкуство се развивало и обогатявало. Един талантлив творец от ранга на теоретика художник Го Си (1020 — 1090) дал нови насоки не само в теорията на живописта, но и в изобразяването на природата, по-специално той дал блестящи образци на пейзажната живопис. Върху платна от коприна и върху хартия се появили блестящи произведения, изобразяващи света с неговата безкрайност, сурова строгост и величие. В тази насока великолепни картини, графики и др. оставили пейзажистите от Северен Сун (960 — 1127) Го Си, Фан Куан, Ми Фей, Ли Чен. Много нови мотиви претворили в творбите си пейзажистите от Южен Сун (1127 — 1279) Ли Тан, Ли Ди, Ма Юан. Декоративно-приложното изкуство също така имало своите постижения. Орнаментите на порцелан притежават неостаряваща свежест.

Много ценности били създадени в областта на архитектурата. Комплексите дворци и паркове, които се превръщат в неразделна част от градската панорама на Китай. Върхово постижение на архитектурния гений представлява ансамбълът „Забраненият град“ в Пекин. Своите непостижими върхове достигнала култовата архитектура. Храмът Циняндян от ансамбъла „Храмът на небето“ в Пекин е нещо изумително като идея и реализация. Това се отнася и за Кулата на гробницата Чанлил в ансамбъла Шисалин до Пекин.

Подвижният наборен шрифт, приписван на Би Ше-ну, създаден през 1041 — 1048 г., дал тласък върху появата на книжнината. Напредъкът в техниката на книгопечатането породил илюстративната гравюра.

Hatshepsut · 01 Сеп 2019, 14:21:34

МЕЖДУ СРЕДНОВЕКОВИЕТО И НОВОТО ВРЕМЕ

В съществуващата научна литература е прокарано разбирането, че развитите феодални отношения в Китай обхващат времето от VIII до XVI в., а късният феодализъм продължил от началото на XVII до 30-те години на XIX в. От 40-те години на XIX в. до самото начало на XX в. започнали да се изграждат нови капиталистически отношения, но при запазване на старите феодални порядки.

Независимо от това, дали приемаме или отхвърляме съществуването на феодализъм и феодални отношения в Китай, не можем да отречем, че прокараната периодизация, застъпена в най-новата историопис, не е лишена от фактологични основания. В нея са отчетени конкретните особености на господстващите порядки, забавените темпове на еволюция, изостаналостта на страната от обществения напредък в света, стагнацията на стопанството и на обществото, които много трудно могат да бъдат отречени.

В политическия живот на необятната държава се наложили две династии, които управлявали с различен успех. Едната била династията Мин (1368–1644), другата — Манджурската Цин (1644–1911). Династията Мин, сменила монголската фамилия Юан (1271–1368), управлявала страната в мащабите на съвременните огромни територии, включително и южната част Дунбай. Характерна особеност на китайската държава по онова време била наложената централизирана система на управление, прокарана в най-сурови форми. По своята същност властта на императора придобила чертите на абсолютизма, той налагал личен контрол върху административния апарат, по-специално върху цялата изпълнителна власт, както и върху законодателната и съдебната дейност. Столица на Китай бил гр. Интян (Нанкин), утвърдил се като процъфтяващ център на стопанския, политическия и културния живот. Разположен в долното течение на р. Янцзъ, в една от най-плодородните, най-богатите и развити територии, градът продължавал да се налага в живота на страната като водещо духовно и политическо средище. Централният апарат на администрацията се изграждал в съответствие с китайските средновековни традиции, но били запазени и някои елементи на Монголската династия — фамилия Юан. Това се отнася на първо място до опита на монголците в организацията на армията, на военното дело, превърнато в изкуство. Император Чен-цзун (1402–1424) продължил да провежда започнатата от неговите предходници политика на централизация на държавата. Той организирал поредица от настъпателни операции срещу монголските ханове и продължил настъплението си в Югоизточна Азия.

Следващите владетели на династията Мин, по-специално императорите Чжу Цичжен (1436–1449), Цзин-ди (1450–1457), Ин-цзун (1457-1464), Сян-цзун (1465-1487), Сяо-цзун (1488-1505), У-цзун (1506–1581) , макар и да имали нееднакви възможности като държавници, общо взето проявявали стремеж да възстановят пораженията, нанесени от чуждото управление. В същото време полагали усилия да подобрят материалното положение на населението чрез развитие на селското стопанство и занаятчийското производство. Съществуващата корупция при събирането на данъците и налозите наложила да бъдат създадени механизми за упражняване на контрол върху данъчните списъци, които били одобрени. Оповестени били императорските декрети за опрощаването на невнесени данъци от осиромашели селяни, които дълго време не могли да се издължат към държавния фиск. Поземлените имения на аристократите от чужд произход започнали да се конфискуват и да се прехвърлят на китайци, които ставали едри собственици, свързани с централното управление, с императорската власт. Броят на селяните, изпадали в зависимост от държавата, било поради невнесени данъци, било поради получени земи, се увеличил.

Наред с гр. Нанкин през 1421 г. за столица бил избран гр. Пекин, освободен от властта на монголите през 1368 г. Новата резиденция била наречена Вейцзин — „Северна столица“. По това време Нанкин отстъпил на заден план и Пекин се наложил като „главна столица“. Градът се разраснал и в структурата му ясно се обособили две главни части. Едната включвала вътрешния град Нейчен, а другата — външния град Вайчен. Във вътрешната част се намирал „Императорският град“, а във външната — новите строежи, издигнати от гражданството, което се заселило в новата столица.

При император Чен-цзун, който превърнал Пекин в столица на Китай били издигнати разкошни дворцови комплекси. Строителството достигнало непознати дотогава размери. Иригационните системи били разширени, подобрени и усъвършенствани. Това дало тласък на селското стопанство, което увеличило своята продукция. Едрите земевладелци се замогнали и започнали да упражняват по-силно влияние върху политическия живот на страната.

Криза в управлението на династията Мин

Император Шен-цзун

Китайската империя навлязла в дълбока криза още в края на XVI в. и в началото на XVII в. Тя била свързана с управлението на императорите Му-цзун (1567–1572), Шен-цзун (1573–1620), Си-цзун (1621–1627). Симптомите на стагнация се проявявали най-вече в деградацията на управляващата династия, в задълбочаващата се корупция сред държавните чиновници, които събирали данъците, в произволите на управляващите, в растящите данъци, които смазвали населението. Постоянните бунтове и въстания на селяни и занаятчии не довели до промяна на политиката на управниците. Те не взели под внимание петициите и докладите, изпращани до императора от учени и чиновници за промяна на законодателството, за ликвидиране на вилнеещата корупция, превърнала се в социално бедствие.

Протестите на различните слоеве от населението не стреснали властниците, а им дали повод да смажат проявите на недоволство, да засилят диктатурата и терора.

Някои от императорите се опитали да проведат частични реформи. Император Чжен Цзюй-чжен направил някои промени, но след смъртта му били заменени с още по-тежки данъчни тегоби от неговите наследници. Това предизвикало създаването на политическа партия, организирана при Конфуцианската академия в Дунлин. Партията била свързана с търговско-предприемаческите среди. Новосформираната група предлагала да бъдат създадени условия за подпомагане на занаятчийската дейност, за укрепване на манифактурата, за улесняване дейността на търговците. Новият император Гуан Цзун (Чжу Чан-ло), който заел престола през 1620 г., се вслушал в исканията, оценил ги като справедливи и се разпоредил да бъдат проведени реформи. Противниците на промените обаче след няколко месеца организирали преврат и го отровили. През 1624 г. центърът на протестите, създаден в академията в Дунлин, бил смазан най-жестоко.

Положението в страната се влошавало все повече и повече. В началото на XVII в. протестите срещу централната власт зачестили. Манджурските племена в басейна на Сунгари се обединили за борба срещу императорската власт. През 1625 г. нахлули в Мукден, завладели го и покорили полуостров Ляодун. Династията Мин не била в състояние да окаже съпротива.

Селско въстание

В Китайската империя при ранното управление на династия Мин най-тежко било положението на селяните, които страдали не само от войните, водени от държавата, но и от данъчната система, която ги разорявала, от стихийните бедствия и неплодородните години, от болести, глад и пр. Вътрешните междуфеодални конфликти се отразявали неблагоприятно върху техния живот. Стремежите на отделните императори да заграбват земите на селяните пораждали силно недоволство, прерастващо в бунтове. При управлението на император У-цзун в началото на XVI в. вълната на недоволството заляла различните райони на огромната държава. През 1507–1509–1512 г. избухнало въстание в провинциите Хубей и Хунан, което обхванало и други райони. В областта на Пекин начело на селяните застанали двамата братя Лю — единият Лю Шести, другият Лю Седми, а наред с тях и Ян Ху, подпомагани от други водачи. Селяните не били съгласни с практиката на императора да превръща в своя собственост най-хубавите земи. Броят на императорските имения надминавал 300 и се увеличавал все повече. Това принудило засегнатите селяни да защитават своите накърнени права. Нарастващата армия на разгневените труженици от селата шествала в пределите на Шандун, Шанси, Хенани, Анхуей, Цзянсу. В техни ръце паднали множество градове, включително и Нанкин, след което те обградили столицата Пекин. През 1512 г. обезпокоеният император У-цзун, призовал гвардията, а наред с нея и армията от пограничните области и разгромил безмилостно отрядите на въстаналите селяци.

Борбата на недоволните продължила при следващия император Ши-цзун. През 1522–1523 г., 1533–1535 г. бунтове заляли провинциите Хебе, Шандун, а през 1566 г. недоволството вдигнало на крак рударите в Цзянси и Чженцзян. Произволите на данъчните чиновници предизвиквали вълнения от 1596 до 1626 г. Бунтовете припламвали периодично, но били безмилостно смазвани.

Външна политика на династията Мин

Китайската империя поддържала разнообразни дипломатически, стопански, търговски и други връзки с близки и по-далечни страни на Изтока. Взаимоотношенията били два вида: мирни, т.е. дипломатически, и враждебни, които протичали под знака на войната.

При управлението на Даян-хан Монголия провеждала системна политика на агресия срещу северните граници на Китайската империя. Провинциите Хубей, Шанси и Гансу постоянно били разграбвани и опустошавани от монголските орди. Често монголците нахлували и по-дълбоко във вътрешността на Китай. Едва през 1570 г. между император Му-цзун (1567–1572) и Алтан-хан бил подписан мирен договор, по силата на който в свободните земи между двете империи се откривали пазари. Такива започнали да се провеждат и в пограничните територии, където търговците на двете страни разменяли коне, копринени тъкани и пр.

Китайската империя била нападана и от японски корсари. Приморските области на Китай Чженцзян и Фунцзян били разграбени през 1549 г. от флота на Япония. Град Янцзи бил разорен. Не бил пощаден и гр. Нанкин, южната столица на империята. Едва през 1567 г. китайската армия разгромила корсарите. Опустошителните акции на японците били преустановени.

Гибел на империята Мин

Последните представители на династията Мин деградирали окончателно като владетели. Управлението на голямата държава било заграбено от едрите собственици. Потъпкани били началата на многовековната китайска етикеция, на дворцовия церемониал. Погазени били завоеванията на цивилизацията. Мнозина от членовете на аристократичните фамилии, за да се спасят, избягали при двора на манджурския владетел. Разрухата, обхванала империята, се разразила в разорителна селска война, която сложила край на държавата. Избухването на войната било импулсирано от големия масов глад, обхванал страната през 1628 г. Началото ѝ дали бунтовете в провинциите Шенси и Шанси, традиционни средища на въстания през отминалите столетия. Бурята на борбата се разпростряла в Централен Китай, обхванала пространствата между реките Хуанхъ и Янцзъ, но достигнала най-голям размах в провинциите Хенан, Хубей, Анхой, Шандун, Съчуан. Организираните отряди на въстаниците били многобройни — те включвали от 10 000 до 20 000 бойци, готови да умрат, но да победят в схватката. Недостатъчно организирани, лишени от постоянна връзка помежду си, през втората половина на 30-те години бунтовниците започнали да търпят сериозни поражения и съпротивата постепенно загаснала. Настъпващите бойни подразделения на императорските армии унищожавали един след друг и без това омаломощените отряди на въстаниците. През 1641 г., когато манджурците нахлули в Китай и императорската армия трябвало да води сражения с тях, въстанието отново се разгоряло. Под ръководството на селския ковач Ли Цзи-чен били освободени огромни територии. Под негов контрол попаднали земите от Монголия до Поморието. Той ликвидирал администрацията на империята в завладените територии в басейна на реките Хуанхъ и Янцзъ. В бившата столица на Китай гр. Сиан (Чанъан) установил своята резиденция и се провъзгласил за император (1647–1662). Набрал неимоверна мощ, селският император продължил да напредва. Столицата на законния император, Пекин, била застрашена. Последният император на династията Мин Тан-ван (1645–1646), изплашен от настъпващата катастрофа, се самоубил. Пекин паднал.

Победителят в борбата Ли Цзи-чен организирал безмилостно изтребление не само на членовете на управляващата фамилия Мин, но и на целия върховен бюрократичен апарат. Основната част на властващата аристокрация била поголовно избита. Малка група успяла да избяга при манджурците. Новият император се задържал на власт малко повече от месец — в Пекин той управлявал 42 дни — и бил принуден да се спасява от организираното настъпление на свалената от власт китайска феодална аристокрация, която получила подкрепа от манджурския владетел. В организираното нападение активно се включил генералът на сваления китайски император У Сан-гуй. Под командата на манджурския принц Дурган, регент на малолетния император на Манджурия, в Китай нахлула многобройна манджурска армия, заедно с подразделенията на генерал У Сан-гуй. Срещу настъпващите войски се отправил император Ли Цзи-чен, чиято армия била от 200 000 души. При ожесточеното сражение близо до Пекин селският император претърпял поражение и за да се спаси избягал в провинция Шанси. Там отново организирал разпръснатата си войска.

В сражение, проведено през 1645 г. с отряд на феодалите, Ли Цзи-чен бил убит. Това събитие предопределило изхода от изтребителния конфликт.

Китай под властта на Манджурия

Манджурският вожд Абахай - основател на династия Цин

С подкрепата на манджурците китайските аристократи смазали Селската война, която някои историци основателно определят като гражданска (1628 - 1644). В пламъците на войната била избита основната част на китайската феодална аристокрация, участвала в управлението на страната. Ликвидиран бил апаратът на администрацията, разрушена била съществуващата бюрократична система. Князете на Южна и Централна Манджурия, отхвърлили васалната си зависимост от Китай и присъединили към своята империя полуостров Ляодун, както и Южна Монголия, завладяна преди това от Китай. Манджурският вожд Абахай (1626–1643) се обявил през 1636 г. за император на завладените територии. Абахай поставил началото на династията Цин (1644–1911). На 6 юни 1644 г. паднал Пекин. За император бил провъзгласен синът на Абахай. В столицата нахлули манджурските войски заедно с армията на китайския генерал У Сан-гуй. Покоряването на Китай не приключило с падането на столицата. Извън контрола на завоевателите останали множество територии, които предстояло да бъдат подчинени.

В следващата 1645 г., след отчаяна съпротива, се предали Янчжоу и Нанкин. По-нататък обект за завладяване станали южните провинции на страната. Китайското население в провинциите Съчуан, Гуанси, Чженцзян, Фунцзян, Шенси и Гансу обаче се вдигало на борба и оказвало мъжествена съпротива. Едва към края на 40-те години на XVII в. нашествениците успели да наложат своята власт.

В източните приморски провинции искрата на съпротивата загаснала през 1662 г., когато било задушено последното въстание.

Съпротивата на китайците продължила и след като били победени. Традициите на Селската война не били загаснали, но националните противоречия — както пишат китайски историци — изпъкнали на преден план и обусловили трагедията на погрома и победата на победителите. Тази концепция отстоява съвременният китайски историк Ли Сюн в монографията си „История на династиите Мин и Цин“, издадена в Пекин през 1957 г. Друг автор, Лю Данян, пък приема, че манджурската нация била една от националностите в Китай, макар и икономически по-изостанала.

Мощната единна държава на манджурската династия Цин се оценява като позитивен фактор, противостоящ на европейските колонизатори. Лю Данян разглежда борбите през ранния период на управлението на династия Цин като конфликт между проманджурската и антиманджурската групировки на феодалите. Друга голяма група китайски историци обаче поддържа, че антицинското съпротивително движение трябва да се разглежда и оценява като народна борба срещу чуждестранния гнет и потисничество. Според Жун Гохан селяните, които се вдигали на борба, осъзнавали достатъчно добре националния характер на движението. Юан Ляни намира, че съпротивата в Южен Китай изразявала интересите не толкова на класата на феодалите, колкото на цялата нация.

Новата манджурска власт редуцирала заварената управленска администрация. Данъците, въведени от династия Мин през последните две десетилетия, били премахнати. Старите феодални порядки били запазени. Военно-племенното устройство на манджурците, което било пренесено механично в Китай, влизало в противоречие със сравнително по-високата степен на обществен ред в Китай, поради което обективно се забавяло историческото развитие на страната. Манджурците заели всички висши ръководни постове, китайците били отстранени от административния апарат. Установен бил режим на контрол в цялостния живот на обществото. Всяка съпротива срещу новата манджурска власт била сурово санкционирана и обикновено се наказвала със смърт. В ръцете на властващата манджурска аристокрация влезли по-голямата част от обработваемите земи. Манджурската армия изпълнявала функциите на държавна полиция. Китай бил откъснат от традиционните контакти със своите съседи и обхванат в цялостната деспотична политическа система на завоевателите.

Манджурските императори се отнасяли не само с недоверие, но и с незачитане и пренебрежение спрямо китайското население, подлагали го на политическо безправие и дискриминация. Пленените по време на войната китайци били продавани като роби. Китайците били задължени да носят дълги коси. Тежкото положение, в което били поставени селяните и гражданите на страната, пораждало мощен протест и силно недоволство. Неведнъж китайците организирали многолюдни въстания. Населението по двата бряга на Янцзъ вдигнало въстание, организирана била 200-хилядна армия, командвана от Ли Го, който оказвал съпротива на манджурите в продължение на години. Въстаниците освободили провинциите Гуанчжоу, Съчуан, Шенси, Гуанси, Гансу, Хунани, откъдето нашествениците били прогонени. Манджурският император не могъл да задържи под своя власт повече от 10 провинции. Избити били до крак гражданите на Нанчан. Изклани били повече от 100 000 жители на Гуанчжоу. Поголовно били изтребвани жителите на селищата, които проявявали непокорство спрямо властите, а участниците в бунтове и въстания били масово избивани. Китайското население от градовете и селата било подложено на издевателства и терор. Между манджурци и китайци браковете били забранени. В продължение на около 268 години — от 30 октомври 1644 г. до 12 февруари 1912 г. — династията Цин властвала в Китай. За утвърждаването на своето управление императорът използвал влиянието на религията. Манджурският император поканил през 1652 г. петия поред Далай-лама и му поставил задачата да изпълни политическа мисия сред ламистите от монголското княжество на княз Халхи. Далай-лама подкрепил династията Цин при смазването на въстанието срещу манджурците, което избухнало през 1654 г.

В началото на своето управление династията Цин се нуждаела от подкрепата на европейските търговски мисии, които пристигали в Китай. Поради това тя допуснала търговците на Холандия, Португалия, Англия, Франция и Русия в градовете на империята. Членовете на Източноиндийската компания, по-специално нейните английски, холандски и френски подразделения получили различни привилегии при провеждането на своите търговски операции. По-късно династията Цин престанала да се нуждае от съдействието на европейските държави и започнала да създава пречки на техните търговски представители. През 1757 г. правителството издало разпореждане за затварянето на всички пристанища за корабите на чуждите държави, за да се ограничи чуждестранното влияние и да се преустанови вноса на стоки от Европа. Само в Кантон (Гуанчжоу) могли да акостират чуждестранни кораби. Едва през средата на XIX в. тази забрана била отменена.

Hatshepsut · 01 Сеп 2019, 14:25:24

Подем на градовете

"Забраненият град"

Процесът на урбанизацията в Китай, настъпил в резултат на миграция на населението от селата към градовете и предизвикан от разделението на труда и от възхода на научно-техническата революция, в този период продължил с нови темпове. В началото на XVI в. Нанкин имал около 1 млн. жители, Сучжоу — 650 000 души. Появили се множество паланки (чжен), които се превърнали в търговско-промишлени центрове. При династията Мин била въведена практиката на симетрично изграждане на градовете, планирането на огромни дворцови и храмови комплекси. Това се вижда най-добре в Пекин и Нанкин.

През XVI–XVII в. настъпили промени в занаятчийската и търговската дейност. Най-големите градове на Китай — Нанкин, Пекин, Ханчжоу, Сучжоу, Сунцзян, Гуанчжоу, Ченду, известни със своите занаяти още в древни времена, продължили да процъфтяват. Изградени били много нови градове като Цзиндечжен, Фошан, Шанхай, Чунцин и др., разположени в средища, където имало рудници за желязо, сребро, злато, каолин; увеличил се броят на гражданите. В Пекин се оформили около 132 различни занаятчийски специалности. Около 550 цеха развивали дейност в Сучжоу. В провинциите на Централен и Южен Китай, по течението на р. Янцзъ израснали и укрепнали най-развитите градски средища на империята.

Напредъкът в техниката се отразил благотворно, повишили се както производителността на труда, така и качеството на произвежданите стоки. В Сунцзян, Шанхай, Фучжоу се произвеждали прекрасни копринени тъкани и порцелан. Районът на Гуандун се усъвършенствал в обработването на желязо. Изработката на порцелан и керамични изделия била съсредоточена в Цзянси. Прочут с добри памучни тъкани бил Сунцзян. Остров Тайван се превърнал в център за производство на изделия от захар и камфор. Изработката на бои най-добре била организирана в Ухуд. Като железарски център израснал Фошан. Каменни въглища се копаели в Хебе, Цзянсу, Шанси. Китай се славел с производството на кораби.

От XVI в. насетне в най-развитите провинции на Китай възникнали манифактурите — разпръснати и централизирани. При първите се раздавали материали за работа по домовете. Така постъпвали в провинция Чжецзян. Появила се и централизираната манифактуpa. При производството на коприна в Сучжоу, Нанкин и Ханчжоу били създадени частни работилници, в които упражнявали своите занаяти по трима-четирима работници. В процеса на производството било осъществено разделение на труда. В множество работилници занаятчиите разпределяли работата помежду си в зависимост от характера на труда. Едни занаятчии боядисвали плата, други го гладели и излъсквали.

Китайските изделия намирали добър прием на международните пазари: в Азия, Европа и Африка. Търговци изнасяли коприна, порцелан, лак, произведения от кост, метал, дърво. Много голям интерес към продуктите на китайските занаятчии се проявявал в Япония, Монголия, Русия, Корея, държавите на Югоизточна Азия. В Китай били оформени специализирани пазари за продажба на памук, коприна, памучни и копринени тъкани, захар, ориз, хартия, метални изделия.

Аграрни отношения

Традиционна селскостопанска страна, Китай разкривал простор за развитието на земеделието, а също и на животновъдството. Наред със старите примитивни оръдия на труда се появили по-усъвършенствани рала, брани, сеялки, каменни бухалки за очукване на зърното. Внесени били подобрения при иригационните съоръжения. Получили разпространение хидравличните колела за повдигане на водата, водопроводи от бамбукови тръби. Създадени били разнообразни приспособления за механизирано поливане на растенията и овошките.

Китайските селяни разширявали обработваните площи, усвоявали нови целинни земи, планински скатове, отводнявали заблатени пространства. Те започнали да подобряват качеството на почвата чрез прочистване и култивация. Въвели по-дълбока оран. Увеличили площите на някои технически култури. Памукът изместил конопа. Умножили черничевите дървета, използвани при отглеждането на буби за коприна. Обърнато било по-голямо внимание върху засяването на захарна тръстика, тютюн, чай, индиго.

Религиозен живот

В живота на населението в Китай продължили да битуват основните традиционни изповедания: конфуцианство, даоизъм, будизъм, мюсюлманство и др. Официалната религия на китайците — конфуцианството се ползвала с привилегията на държавна религия. При управлението на чуждите династии — Юан и Цин влиянието на чиновничеството, свързано с неоконфуцианството, нараснало.

В общата структура на религиозните общности даоизмът и будизмът нямали широко въздействие в обществения живот, но продължили да се спазват. За разлика от конфуцианството, тези две конфесии засилвали влиянието си в кризисни периоди, особено при манджурското господство. Възникнали различни тайни общества, изразяващи опозиционни настроения. В края на XVII в. се появило обществото „Триада“, поставило си за цел да освободи Китай от завоевателите. Възродено било и старото общество „Белият лотос“. Двете религиозни организации работели в северните провинции на Китай и имали значителен брой привърженици. Поради антиправителствената си ориентация, тези тайни организации били безмилостно преследвани от манджурците, а техните последователи избивани.

През XVI в. в Североизточен Китай продължили да развиват дейност ислямски религиозни деноминации, проникнали още по времето на арабската инвазия. Те обединявали милиони последователи и играели активна роля в обществените отношения.

Културен живот

При династията Мин знанията в областта на хуманитарните, природните и техническите науки, както и в архитектурата не само се обогатили, но и се развили. Създадени били значителен брой научни произведения, художествена литература. Единадесетте издателства в Пекин обнародвали разнообразни теологически трактати. В известната Конфуцианска академия в Дунлин били обединени забележителни учени: историци, философи, прависти, литератори, които развивали обществознанието и подлагали на критика социалните неправди, злоупотребите на бюрокрацията и чиновниците.

Неоконфуцианството, което укрепнало, импулсирало обогатяването на различните клонове на хуманитарните науки. В началото на XVII в. бил подготвен цялостен речник на йероглифната словесност „Канси цзидян“ с енциклопедичен облик. Създаден бил и римуван речник „Пей вен юн фу“. Това спомогнало за преодоляването на разноезичието, за унифицирането на китайския език. Още в края на XV в. и в началото на XVI в. философът Ван Янмин (1472–1529) анализирал тезиса на Конфуций за вродеността на знанията и мотивирал неговия всеобщ абсолютен характер. За корен на всичко съществуващо този философ провъзгласил принципа „Ли“. Друг философ Ван Чуаншан (1619–1692) интерпретирал схващането на древния философ Мо-цзи (V–IV в. пр. Р.Хр.) за еволюцията на човека от неговото животинско състояние до организирането му в държавна институция.

При управлението на династията Мин историците започнали да пресъздават критично миналото на Китай. Създадена била специална школа за изучаване на историята. Учени от категорията на Ван Ситун, Цюан Цзу-ван разработили теорията на историческата наука. Чжан Сюе-чен създал съчинението си „Общият смисъл на литературата и историята“. Печатали се хроники, мемоари, записки. Хуан Цзун-си (1609–1695) подготвил забележителния труд „Записки за просветата на варварите и очакването на идеалния владетел“. В своето творение историкът пише, че в древността народът се считал господар, а владетелят — гост в страната. В миналото народът обичал своя господар-владетел, а сега гледал на него като на разбойник и грабител. Затова — заключавал авторът — свалянето на глупавия владетел е справедливо дело. Хуан Цзун-си не отхвърлял монархическата форма на управление, но пледирал за преустройство на обществото в съответствие с принципите на ранното конфуцианство. Последовател на този историк бил философът Тан Чжен (1630–1704), автор на „Тайна книга“, в която осъждал императорската власт по времето на династията Цин. „Всички господари и князе, управляващи Поднебесието по времето на Цин, — пише философът — са разбойници. Те убиват хората и заграбват техните запаси от храна и дрехи... Когато пълководец убива хора, по същество това не прави той, а Синът на Небето. Ако владетелят на Поднебесието погубва стотици хора без всякаква причина, то това е престъпление.“ Философът Гу-Ян-у (1613–1682) също разработва проблеми на държавното управление, следвайки този дух на оценка на събитията. Според него основна причина за падането на династията Мин е излишната концентрация на власт в ръцете на правителството и ограничаване правомощията на чиновниците.

Във философската област творили цяла поредица от блестящи мислители като Ван Янмин (1472–1528), Ван Фу-чжи (1619–1692), включил се в борбата против манджурците, Дай Чжен (1723–1777), автор на бележит трактат „За природата на доброто“, Ли Жу-чжен (1763–1830), оставил блестящата творба „Цветя в огледало“, роман, демаскиращ нравствената деградация на китайското общество.

Литературата достигнала небивал възход. Обогатили се драматургията, прозата, поезията. Във великолепната новела, „Животопис на лютниста Тана“ писателят Ван Ю-дин пресъздава старинни предания, разкази и случки. В друго свое творение „Записки за верния тигър“ той предава една полулегендарна история за дървар, който попаднал в лапите на звяра, но бил спасен от него като по чудо. Тан Сян-цзу (1550–1617) подготвил „Пионова беседка“, творба за древните начала на човешкото общество. В романа „Пътешествие на Запад“ У Чен-ен (1500–1582) предава легендарни разкази за пътешествие до Индия на будисткия поклонник Сюан Цзан. На учения Ваш Ши-чжен (1526–1593) се приписва романът „Слива в златна ваза“, пресъздаващ подробности от материалния и духовния живот на обществото.

Драматургията достигнала своите върхове в творенията „Лютня“, „Лунна беседка“, „Сказание за белия заек“. Създадени били поредица от великолепни романи „Трицарствие“, „Речни фабрики“ и др. Поезията била обогатена с творенията на Чен-Цзи-лун (1608–1647), Чжан Хуан-ян (1620–1664), Цян Цян-и (1582–1664), пресъздаваща мотиви от обществения живот, любовта, борбата против чуждоземните завоеватели, любовта към родината.

В период на подем навлязла и техниката. През 1637 г. било обнародвано забележителното съчинение „За продуктите, създадени от Небето и добивани с труд“, подготвено от големия учен Сун Инсин. Това е енциклопедичен справочник по проблемите на техниката. Медикът Ли Шичжен (1518–1593) написал „Общ преглед на дърветата и тревите“, описание на 1900 лекарствени средства. „Селскостопанска енциклопедия“ издал ученият естествоизпитател Сюй Гуан-ци.

Много успехи отбелязали архитектурата, живописта, приложното изкуство. Великолепните дворци, триумфални врати, обществени сгради, храмове, жилищни домове, запазени дори до днес, показват високата школа на китайските архитекти и строители. Изящният стил, сменил строгостта и монументалността на традиционното сградостроителство, отразявал една по-висока степен на естетическо виждане и подход към света. Този начин на строителство бил реализиран при градежа на „Града на императорските дворци“ в Пекин и на неостаряващия великолепен „Храм на небето“.

Панорамен изглед към "Забраненият град" в Пекин

Живописта намерила своите най-изявени творци в лицето на художниците Люи Цзи, Бян Вен-цзи. Книгите, които излизали, се илюстрирали с гравюри. Китайските художници били най-добри в света в създаването на многоцветни гравюри върху дърво и книги.

Новостите в приложното изкуство се използвали при украсата на порцеланови изделия, при обработването на лака и пр.

Критичният преглед на явленията и процесите, на фактите, систематизирани и анализирани от общата медиевистика, налагат недвусмислено заключението, че Китай излизал необикновено флегматично, тромаво, в продължение на столетия от своето Средновековие и навлизал изключително трудно и забавено в Новата си история. Това било предопределено от характера на китайската политическа система — абсолютизма и деспотизма на императорската институция, консервираните обществени отношения, запазените форми на земевладение. Ако посочените обстоятелства били характерни за управлението на династията Мин, още по-очевидни били те при господството на манджурската династия Цин.

Императорите от рода Цин бранели старите, запазени от векове традиции и порядки, защитавали ги и системно се противопоставяли на новите капиталистически отношения в икономиката, в политиката и в духовнокултурния живот.

Може да се спори относно уникалния характер и неповторимите особености на китайския феодализъм като нещо, което не се среща никъде по света. Не може да се отрече достатъчно аргументирано и убедително, че господстващите в него социални отношения, в края на краищата, при всички условности и уговорки имали по същество феодално съдържание. В Китай съществували васални взаимоотношения и връзки, обусловени от конкретните исторически условия, от неповторимия начин на живот. Земевладението, формите на стопанисване, зависимостта на селянина от господаря носели спецификата на източната деспотична система.

Hatshepsut · 14 Ное 2022, 14:25:47

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Мария Арабаджиева "История на Древен Китай":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6291

Hatshepsut · 10 Дек 2023, 21:58:37

Китайска кухня

Китайската кухня широко се смята за една от най-богатите и разнообразни кухни и наследства в света. Тя произлиза от различни райони на Китай и е разпространена широко в много други части на света – от Източна Азия до Северна Америка, Австралазия и Европа.

Обзор

Едно ястие в китайската култура обикновено се разглежда като съставено от две или повече основни съставки: (1) въглехидратен източник на нишесте, наричан 主食 на китайски език, (zhǔshí Пинин, букв. „основна храна“) – обикновено ориз, фиде или мантау (кръгли хлебчета, приготвени на пара) и (2) придружаващи ястия от зеленчуци, месо, риба или други елементи, наричани 菜 (cài Пинин, букв. „зеленчук“) в китайския език. Тази културна концептуализация донякъде е в контраст с кухните на Северна Европа и САЩ, където месото или животинските белтъчини обикновено се смятат за основно ястие, и, както е в повечето средиземноморски кухни, се базират обикновено на житни съставки като макаронени изделия или кускус.

Пържен ориз

Оризът е незаменима част от повечето китайски ястия. Въпреки това, в много части на Китай, особено в Северен Китай преобладават житните храни като фиде и хлебчета, приготвени на пàра (mantou 饅頭) за разлика от Южен Китай, където преобладава използването на ориз. Независимо от важността на ориза в китайската кухня, в крайно формална обстановка може да се окаже, че въобще не се сервира ориз. В такъв случай ориз се предлага едва когато не останат никакви други ястия или като символично ястие на края. Супа обикновено се сервира в началото и на края в Южен Китай.

Китайски пръчици за хранене

Пръчиците за хранене са основен прибор за хранене за твърди храни в китайската култура, а супите и другите течности се ядат с широка лъжица с плоско дъно, традиционно изработена от керамика. Отчита се, че дървените пръчици за хранене губят превъзходството си поради дефицити в дърводобива в Китай и Източна Азия. Много китайски заведения за хранене обмислят преминаване към по-екологични прибори за хранене като пластмасови или бамбукови пръчици. По-скъпи материали, използвани в миналото са слонова кост и сребро. От друга страна, пръчиците за еднократна употреба, направени от дърво или бамбук не са заменили тези за многократна употреба в малките ресторанти.

В повечето ястия в китайската кухня храната се приготвя на хапки (непр. зеленчуците, месото, тофуто), готови за вземане и консумация. В миналото китайската култура е разглеждала използването на нож и вилица на масата за варварско поради това, че тези прибори се смятат за оръжия. Освен това, смятало се е за нелюбезно да се карат гостите да си правят труда да режат храната си. Рибата обикновено се готви и сервира цяла, като ядящите откъсват парченца от нея с пръчиците за хранене, за разлика от други кухни, където рибата първо се филетира. Това е защото е желателно рибата да се сервира възможно най-прясна. В ресторантите сервитьорите често използват две лъжици, за да раздели рибата на порции на масата.

В китайската кухня всеки отделен хранещ се получава собствена паничка с ориз, а останалите ястия се сервират в общи съдове и се използват от всички седящи на масата заедно. Всеки хранещ се взема храна от общите съдове на хапки с пръчиците си за хранене. Това е в контраст със западния начин на хранене, при който всичко се сипва отделно в началото. За много не-китайци е неудобно това, че личните прибори се потапят в общите съдове. За тази цел се използват допълнителни лъжици или пръчици за сервиране (竹筷, букв. „общи пръчици“). В райони с увеличено западно влияние като Хонконг хранещите се получават всеки по една тежка метална лъжица за тази цел. Избраната храна се яде с ориз заедно или чрез редуване.

Вегетарианството не е необичайно в Китай, въпреки че, както и на Запад, то се практикува от относително малка част от населението. Китайският вегетарианец не яде много тофу, както е стереотипното впечатление на Запад. Повечето китайски вегетарианци са будисти. Некитайците, хранещи се с китайски ястия, ще забележат, че голям брой популярни зеленчукови ястия всъщност съдържат месо (обикновено свинско), тъй като по традиция парченца месо се използват за овкусяване на ястията. Китайската будистка кухня има много истински вегетариански ястия, които не съдържат месо.

В края на една формална вечеря обикновено се сервира сладко ястие като нарязани плодове или сладка супа (糖水, букв. „захарна вода“), която се сервира топла.

В традиционната китайска култура студените напитки се смятат за вредни за храносмилането на гореща храна, така че елементи като ледено студена вода или безалкохолни напитки не се сервират по време на ядене. Освен супа, ако други напитки се сервират, те най-вероятно ще бъдат горещ чай или гореща вода. Смята се, че чаят подпомага храносмилането на мазни храни. Независимо от този обичай в наше време бирата и безалкохолните напитки са популярна добавка към храната. Популярна комбинация в много малки ресторанти в части от Китай е горещо ястие със студена бира – комбинация, наричана 冷淡杯 (Pinyin буквално „топла и безвкусна чаша“, въпреки силните подправки), което е в противоречие с това, което би посъветвала традиционната мъдрост.

Често китайската храна извън Китай може да бъде автентична или адаптирана за местните вкусове или дори нещо съвсем новоизмислено. Например чап чой не се сервира в китайските ресторанти в Китай.

Чап чой е китайско ястие, чието име буквално означава „смесени зеленчуци“. То често съдържа меса (пиле, говеждо, скариди или свинско), но зеленчуците са основната му съставка. Използват се различни зелнчуци като пак сой, китайско зеле, бобени кълнове, зеле и целина. Приготвя се бързо на силен огън и се поднася в сгъстен с нишесте сос. Сервира се обикновено с ориз, но може да се сервира и с пържено фиде.

Уок

Пържене на зеленчуци в традиционен китайски тиган – уок

Уок (на кантонски: 鑊) е многофункционален съд за готвене със закръглено дъно, произлизащ от Китай. Това е един от най-разпространените прибори за готвене в Китай, а подобни съдове се намират и в други части на Източна, Южна и Югоизточна Азия.

Уоковете се използват в редица различни китайски техники на готвене: пържене, дълбоко пържене, задушаване, варене, приготвяне на супа, пушене и печене на ядки. Готвенето се извършва с дълги прибори като шпатула или черпак. Дългите им дръжки позволяват на готвача да готви храната, без риск да изгори ръцете си.

Най-отличителната черта на уока е формата му. Класическите уокове имат кръгло дъно. В западните страни се намират и уокове с плоско дъно, което ги прави по-сходни с тиганите за дълбоко пържене. Плоското дъно позволява уокът да се използва върху електрическа печка, докато закръгленият уок не би имал пълен контакт с нагревателния елемент на печката. Уокът с кръгло дъно позволява на традиционната кръгла шпатула или черпак да загребва всичката храна на дъното му и да се подхвърля лесно. Същото начинание би било трудно с плоско дъно. С традиционна печка за уок, кръглото дъно на съда може да се загрее повече, което улеснява пърженето чрез разбъркване.

Диаметърът на повечето уокове е между 30 и 36 cm, понякога и повече. Уоковете с диаметър 36 cm (подходящи за семейство от 3–4 души) са най-разпространени, но домашни уокове съществуват в размери от 20 cm до 91 cm. Малките уокове обикновено се използват за бързо готвене, докато по-големите се използват в ресторанти или общи кухни за готвене ориз или супа.

Най-често уоковете се правят от въглеродна стомана или чугун. Макар последният материал да се използва най-широко в миналото, готвачите днес като цяло са раздвоени между това кой от двата материала е по-подходящ.

Основното предимство на уока е извитата и вдлъбнатата му форма. Тя създава малка нагорещена област на дъното, което позволява част от храната да се обработва под голямата температура, докато се използва относително малко гориво. Големите наклонени страни улесняват готвачите при изпълнение на техники на подхвърляне, като се постига по-малко разливане и по-голяма безопасност. Извитите страни също позволяват на човек да готви, без да се налага да „гони храната сред тигана“, тъй като съставките с размер на хапки или ситно нарязани съставки обикновено се връщат обратно в центъра на уока, когато са разбъркат. Извивката също осигурява по-голяма използваема повърхност за готвене.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Китайска кухня

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чап чой

https://bg.wikipedia.org/wiki/Уок

Чап чой

Характеристика

Китайските ястия се приготвят винаги от толкова малки късчета, че да могат да се вземат с пръчиците. Супата се яде с порцеланови лъжички с къси дръжки, в малки порцеланови купички и то като последно блюдо или вечеря. Китайците обядват много продължително – те влагат в обяда и чувство, и разум. Като първо се поднася неизменният чай, в купички без дръжки, без мляко и захар, винаги зелен чай, а не черен, който в Китай се нарича червен. А след това следват блюда със студени предястия. Малки парченца дроб, месо, риба, птиче месо, краставици, домати, зеле. После идва ред на ястията, които трябва да се възприемат сериозно. Всеки гост получава паничка ориз. Ястията се сервират или в големи блюда на масата, като всеки посяга с пръчиците си, или в малки купички за всекиго поотделно. При празничен обяд, например, тридесет или четиридесет блюда съвсем не са рядкост. Към него се поднасят горещо оризово вино или маотай (вид силна ракия). И накрая супата. И след това отново чай.

Райони - съществуват 14 областни кухни. Сега с най-голяма популярност у нас се ползват съчуанската, гуандунската, шандунската, дзянсуската, хунанската кухня, всяка от които има свои специфични начини на готвене, регулиране на огъня и употреба на подправки.

По непълни данни, днес в цялата страна съществуват повече от 5000 известни блюда, а ако към тях добавим и обикновените домашни блюда, те стават безброй. Гуанджоуската кухня предизвиква възхищение с прекрасните си вкусови качества, разнообразието на менюто и външната красота на ястията.

В съчуанската кухня особено внимание се обръща на подправките. Именно на това се дължи нейната слава: Всяко ястие – единствено по рода си; сто ястия -сто вкуса. В много съчуански ястия се слагат люти чушки, бял пипер, див пипер, джинджифил, лютиво пюре от бакла, които придават на храната лютивост, особен вкус и аромат. Техните особености са толкова ярки, че е достатъчно само да се опита храната, за да се разпознае съчуанското ястие. Съчуанските ястия са познати на цялата страна -например свинско на лентички с вкус на риба, пилешко на лентички със странен вкус, пилешки кубчета с фъстъци, пържена каракуда, супа от бели дървесни гъби.

Шандунската кухня е лека и апетитна. Тя е много известна със своите супи – прозрачни и млечно бели. Един вид от тях се приготвя с гнезда на салангани. Това е прочутата супа от лястовичи гнезда, която се смята за голям деликатес и на банкети често е първото главно блюдо Шандунската кухня е известна със своите ястия, приготвени от даровете на морето – различни видове риби, миди, стриди и скариди.

В гуандунската кухня изключително важно е храната да бъде прясна и от млади продукти. Затова в нея много ястия се приготвят много бързо, липсват дългите обварявания или продължителното печене, така характерни за северните блюда. Липсват и продължителните обработки на продуктите с подправки, които определят облика на западните блюда. Храните са пресни, крехки, с нежен вкус, пикантни. Това личи например в един от гуандунските специалитети – печено прасенце-сукалче. Той се приготвя от прасенце с тегло около шест килограма. Изчистеното прасенце се намазва отвътре с ферментирало соево сирене, соев сос, сусамово пюре, счукан чесън, захар и алкохолна напитка Пече се на шиш върху огън от дървени въглища, докато получи златисторозов цвят, а кожата му получи блясък като лакирана. Отначало на гърба му се изрязва кожицата, нарязва се на 12 парчета, които отново се връщат върху останалото месо, като се запазва цялостният вид на прасенцето. Когато се сервира, отначало се изяжда само тази кожичка, която буквално се топи в устата. Някои от нейните ястия са изключително известни, като задушените перки на акула, кристалното свинско, няколко вида рибени чорби.

Китайската кухня обръща много голямо внимание на цвета, аромата, вкуса и външния вид на ястията. Кулинарното изкуство изисква да се обръща особено внимание на подбора на продуктите, нарязването и гарнирането, силата на огъня и техниката на приготвяне.

Подборът на продуктите е много важен -за всяко ястие се изискват определени продукти. Например, за ханджоуското ястие сихуска риба в оцет, може да се използва само един вид риба от езерото Сиху.
още от древността в Китай се придава голямо значение на нарязването на суровите продукти. Продуктите се нарязват по най-разнообразни начини на лентички, на кубчета, на хапки. От тях може да се оформят ветрила, пшенични класове, хризантеми, феникс и др. Върху тях може да се изрежат йероглифи като фу (щастие), шоу (дълголетие) и др. Някои ястия са истински произведения на изкуството.
силата на огъня също е много важна. Още преди две хиляди години прадедите на китайците са смятали, че решаващ фактор в кулинарията е силата на огъня. Огънят може да бъде много силен, силен, умерен и слаб отделните видове продукти се приготвят на различни видове огън.
техниката на приготвяне, в китайската кухня са известни повече от 30 начина за приготвяне на храната: запържване, пържене и дълбоко пържене, варене, пушене, изкисване, осоляване, печене и т.н. Сред тях е и печенето в глина. Една легенда разказва, че преди много години един просяк успял да улови едно пиле. Но под ръка нямал нито тенджера, нито печка. Тогава той намазал отвсякъде пилето с глина и го опекъл на огъня, който запалил. После смъкнал глината, а тя се отделила заедно с перушината, която била полепнала по нея. Много хора се събрали да погледат, привлечени от вкусния аромат. После този начин на приготвяне на пиле бил въведен и в ресторантите, като там обаче добавили и някои подправки. Постепенно пиле по просешки с е превърнало в популярно ястие.
Предпочитаните меса са свинско, говеждо, риба, морски дар- калмари, скариди, стриди. Оризът е основен продукт и често заменя хляба. Консумират се различни зеленчуци – моркови, домати, патладжани, краставици, лук, зеле, аспержи, както и много кълнове от соя, леторасти бамбук, морско зеле (ламинария-много йод) и водорасли, специални гъби сред които шейтаки и рейши, бялата дървесна гъба и др. Масово се използва соята – тофу (соево сирене), соев сос, соево мляко и др. Особено място в китайската кухня заемат закуските. Известни са повече от сто вида закуски и те се продават и по улиците. Необходими са повече от 10 дена, за да може човек да опита всяка от тях. Пелмените са любимо ястие на северняците. За малките сладкиши от кестеново брашно, приготвяни по рецепта на Цинската династия, се разказва интересна история. През 1900 г. Пекин бил нападнат от обединените войски на 8 държави. Спасявайки се чрез бягство в град Сиан, цинската императрица-майка Цъси била така изгладняла, че с апетит яла парени хлебчета от царевично брашно – основната храна на местните бедняци. Хлебчетата толкова й се харесали, че след като се върнала в Пекин, заповядала на готвачите в императорската кухня за приготвят такива хлебчета. За да й угодят, готвачите приготвяли малки хлебчета от ситно смляно кестеново брашно.

Основни подправки и ароматизатори в китайската кухня

Соев сос и соева паста- от векове китайците ценят соевата паста заради вкусовите й качества и антитоксичното й действие. Соевата паста се приготвя от ферментирали соеви зърна. Още през 7-ми век тази технология е пренесена в Япония и Корея. При постепенното й усъвършенстване се получава соевият сос – гъста течност, приготвена от соеви зърна и сол, или от ферментирало соево брашно. Видовете сос са различни тъмни или светли, солени или сладки и придават на ястията специфичен цвят и аромат. Днес соевият сос е преминал границите на Китай и се използва в цял свят.

Джинджифил- корените на тропическото растение джинджифил са с остър, специфичен аромат и парещ вкус. След соевия сос, това е най-употребяваната подправка в китайската кухня. Използва се пресен или изсушен, а също така и на прах.

Звезден анасон- семената на това растение със силно сладникав вкус и аромат и форма на звезда се използват главно при ястия с месо и при мариноване.

Канела- изсушената кора от стеблото на тропическото кафяво дърво се използва на парчета или стрита на прах. Канелата придава на ястията особено пикантен, сладникав вкус.

Карамфил- цветните пъпки на карамфиловото дърво са една предпочитана ароматна подправка.

http://kulinari.net/

Hatshepsut · 11 Дек 2023, 21:38:55

Китайски език и писменост

Първата песен от „Шъдзин“, написана на ръка от император Цянлун с илюстрация

Китайският език (汉语/漢語, пинин: Hànyǔ; 中文, Huáyǔ или 中文, Zhōngwén) може да бъде разглеждан като отделен език, но също и като езиково семейство, тъй като представлява съвкупност от местните езици, говорени от китайската етническа група хан. Той е един от езиците, формиращи Сино-тибетското езиково семейство. Различните варианти (още известни като диалекти) на китайския са роден език за около една шеста от населението на света, тоест повече от един милиард души.

В лингвистичен аспект въпросът дали разновидностите на китайския са „езици“, или „диалекти“ е спорен. Като езиково семейство китайският език включва близо 1,2 милиарда души; само китайския мандарин включва около 851 милиона местни говорещи, с което превъзхожда числено който и да било друг език в света.

Говоримият китайски език се отличава с високо ниво на вътрешно разнообразие, макар че всички говорими разновидности са тонални и аналитични. Основните регионални езикови групи са на брой между шест и дванадесет (в зависимост от схемата на класификация), от които най-многочислена е групата мандарин (885 милиона), следвана от групата ву (90 милиона), мин (70 милиона) и кантонски (70 милиона). Разликата между повечето от тези групи е по-голяма, отколкото дори между отделните индоевропейски езици, въпреки че някои като диалектите сианг и югозападен мандарин, имат общи изрази и до някаква степен са взаимно разбираеми.

Китайският е класифициран като макроезик с тринадесет под-езика в ISO 639 – 3, въпреки че въпросът как трябва да се определят китайските езикови разновидности – като много „езици“ или като „диалекти“ на един-единствен език – все още не е напълно уточнен.

Общоприетата форма на говоримия китайски е стандартният мандарин „普通话/普通話 (пинин: pǔtōnghùa); 国语/國語 (пинин: gúoyǔ)“, чиято основа е пекинският диалект. Стандартният мандарин е официален език в Китайската народна република (КНР), Тайван, както и един от четирите официални езика на Сингапур.

Китайският, тоест де факто стандартният мандарин, е един от шестте официални езика в Обединените нации.

Сред останалите разновидности стандартният кантонски е широко разпространен и влиятелен в различни отвъдморски общности и остава един от официалните езици в Хонконг (заедно с английския език) и в Макао (заедно с португалския). Мин нан, част от китайската езикова група мин, е широко разпространен в Южен Фудзян, в Тайван (където е познат като тайвански или хокло) и в югоизточна Азия (преобладава в Сингапур, Малайзия и Филипините и там е познат като хоккиен).

Класификация

Повечето езиковеди отнасят всички разновидности на китайски като част от китайско-тибетското езиково семейство, заедно с бирманския, тибетските и много други езици, говорени в Хималаите и Югоизточна Азия. Макар тази връзка да е предложена за пръв път в началото на XIX век и днес да е широко приета, реконструкцията на китайско-тибетското семейство е много по-слабо разработена от тази на други езикови семейства, като индоевропейското и австроазиатското. Трудностите са свързани с голямото разнообразие на езиците, отсъствието на словоизменение в много от тях и ефектите на междуезиковите контакти. Освен това много от по-малките езици се говорят в труднодостъпни планински области, нерядко и в чувствителни гранични зони. Без надеждна реконструкция на протокитайско-тибетския език структурата на цялото семейство остава неясна. На най-високото ниво често се приема разделяне на семейството на китайски и тибето-бирмански езици, но то не е достатъчно убедително демонстрирано.

История

Повечето езиковеди класифицират всички варианти на съвременния говорим китайски като част от сино-тибетското езиково семейство и смятат, че те произлизат от един общ сино-тибетски праезик. Връзките на китайския с останалите сино-тибетски езици, както и реконструирането на сино-тибетския праезик, са предмет на продължаващи активни изследвания. Основната трудност за тях произтича от факта, че въпреки достатъчните източници за реконструиране на древната китайска фонология, не съществуват писмени източници, които да описват разделянето между сино-тибетския праезик и древния китайски. В допълнение към това много от древните езици, чието разбиране би подпомогнало реконструкцията на сино-тибетския праезик, са много слабо познати. Много от методите, използвани за анализ на произхода на индоевропейските езици от индоевропейския праезик, са неприложими към китайския, поради неговия аналитичен характер.

Периодизацията на развитието на китайския не е утвърдена и е предмет на академични спорове. Една от първите системи е разработена от шведския езиковед Бернхард Карлгрен в началото на 20 век и до наши дни оказва силно влияние върху периодизациите.

Старокитайският език, понякога наричан и архаичен китайски, е езикът от времето на ранната и средната династия Джоу (1122 – 256 година пр.н.е.). Запазените текстове от този период включват надписи на бронзови предмети, поезията на „Шъдзин“, историческите записки на „Шудзин“, както и някои откъси от „Идзин“. Фонетичните елементи, налични в повечето китайски символи, дават известна представа за тяхното старокитайско произношение. Полезни в това отношение е и произнасянето на китайските символи, използвани в японския, виетнамския и корейския. За разлика от съвременния китайски, старокитайският допуска известна възможност за словоизменение. Той използва богата звукова система, в която елементи като аспирацията разграничават отделни съгласни фонеми, но вероятно все още не е тонален.

Среднокитайският език е характерен за периода Нанбейчао и времето на династиите Суй, Тан и Сун (6 – 10 век). Развитието му може да се раздели на ранен период, отразен в речника „Циеюн“ (601), и късен период, отразен в речника „Гуанюн“ (1008). Сведенията за фонологията на среднокитайския са по-надеждни и се основават на различни източници – вариации на съвременните диалекти, речници, чуждоезикови транскрипции, „римувани таблици“, съставяни от древните филолози за обобщаване на фонетичната система. Въпреки това реконструкциите остават несигурни и много учени се отнасят предпазливо към тях.

В продължение на столетия в миналото, до нарастването на европейското влияние през 19 век, китайският език е лингва франка в Източна Азия. До колониалния период официалните документи в Корея и Виетнам се пишат на китайски.

Развитието на говоримите китайски езици от началото на историческата епоха до наши дни е сложно. Повечето китайци, в Съчуан и в широка дъга от Манджурия до Юнан, използват като майчин език различни диалекти на мандарин. Преобладаването на мандарин в Северен Китай се дължи до голяма степен на равнинния релеф на този регион, докато планините и долините в централните и южните части на Китай благоприятстват развитието на езиково многообразие.

До средата на 20 век повечето китайци на юг говорят само своя местен китайски език. Тъй като Нандзин е столица на ранната династия Мин, местният диалект на мандарин става доминиращ поне до последните години на династията Цин. От средата на 17 век династията Цин започва да създава правоговорни академии, които се стремят да наложат правоговорния стандарт на диалекта на столицата Пекин, но те не оказват особено въздействие върху основната част от населението. Говорещите различни от мандарин езици в Южен Китай също продължават да използват езиците си за всички възможни нужди. Пекинският дворцов мандарин се използва само от висшите чиновници и остава слабо разпространен.

Промяна в това положение настъпва едва в средата на 20 век със създаването на система за задължително образование, която си поставя за цел налагането на мандарин. В резултат на това днес мандарин се говори от практически всички младежи и хора на средна възраст както в Китайската народна република, така и в Република Китай (Тайван). В Хонконг кантонският се използва широко при британското управление, а и днес остава официален език в образованието, официалната реч и ежедневието, макар влиянието на мандарин да нараства.

Разпространение на китайските диалекти

Различните китайски езици/диалекти нямат ясно очертани граници, въпреки че мандарин е преобладаващия китайски език на север и югозапад, а останалите се говорят предимно в централен или югоизточен Китай. Често, както в случая на провинция Гуандун, местните жители, принадлежащи към основните разновидности на китайския език, частично се сливат. Подобно на много други области, в тази също е преобладавало лингвистично разнообразие за дълго време. Не винаги е ясно обаче как трябва да бъдат класифицирани диалектите от различните части на Китай. Етнолозите са изброили общо 14 разновидности, но броя варира между седем и седемнадесет, в зависимост от определената схема за класификация. Например, подезика мин често бива делен на северен мин (минбей, фучоу) и южен мин (миннан, сиамън); лингвистите не са установили дали тяхната степен на взаимно разбиране е достатъчно голяма, за да ги разграничат като два отделни езика.

В обобщение, планинските райони на Южен Китай се отличават с по-голямо лингвистично разнообразие от равнинните райони на северен Китай. В някои части на Южен Китай основният градски диалект може да бъде само частично разбираем за близки съседи. Например, Уджоу е на около 120 мили (193 км) от Гуанджоу и диалектът там наподобява стандартния кантонски, който се говори в Гуанджоу, а не този в Тайшан, 60 мили (97 км) на югозапад от Гуанджоу.

Стандартен мандарин и диглосия

Путунхуа, често наричан „мандарин“, е официалния общоприет език, използван в КНР, Тайван и Сингапур. Негова основа е диалекта бейдзин, който се говори в Пекин. Правителството е определило путунхуа да бъде стандартния език за комуникация между членовете на различните езикови китайски групи. Ето защо той се използва в правителствените агенции, в медиите и в училищата.

Както в Китай, така и в Тайван, диглосията е често срещана: за един китаец е обичайно владеенето на два или дори три китайски диалекта плюс стандартния мандарин. Например, освен путунхуа, един жител на Шанхай може да говори шанхайски и ако не е израснал там, местния диалект на родния си край. Един местен жител на Гуанджоу може да говори стандартен кантонски и путунхуа, един жител на Тайван най-вероятно ще говори както тайвански, така и путунхуа. Един жител на Тайван обикновено може да смесва произношенията, фразите и думите от стандартния мандарин и тайванския, но това смесване се счита за обществено допустимо при много различни обстоятелства. В Хонконг стандартният мандарин започва да измества английския и стандартния кантонски, които са официалните езици там.

Език или езиково семейство?

Лингвистите често разглеждат китайския като езиково семейство. Но поради социалнополитическото и културно положение в Китай и поради факта, че всички говорими варианти на езика използват една общоприета писмена система, е прието да се говори за тези обикновено взаимно неразбираеми разновидности като за „Китайския език“. Разнообразието от китайски диалекти се равнява с това на романските езици и дори превъзхожда това на германските и славянските езици.

От чисто описателна гледна точка, „езици“ и „диалекти“ са просто условни групи от сходни идиолекти и това разграничаване не носи практическо значение на лингвистите, които се занимават единствено с техническото описание на различните регионални диалекти. И все пак, идеята за един-единствен език придава важен оттенък на политическата и културната идентичност и обяснява многобройните вълнения, породени от този спорен въпрос. Повечето китайци и китайски лингвисти се отнасят към китайския като към един език и неговите диалектни подразделения, докато други наричат китайския езиково семейство и неговите езикови подразделения.

В китайския език съществува специален термин за неговата унифицирана писмена система, джунгуън (中文), докато най-близкият еквивалент, използван за описване на неговите говорими варианти, е ханиу (漢語/汉语, говорим език (езици) на китайците Хан) – този термин може да бъде преведен или като „език“, или като „езици“, тъй като китайският не притежава граматическо число. Етническите китайци често разглеждат говоримите варианти като един език поради национални причини и защото са получили едно общо културно и езиково наследство. Местните жители Хан, говорещи у, мин, хакка и кантонски, например, могат да разглеждат собственото си лингвистично разнообразие като съвкупност от отделни говорими езици, но китайската раса Хан считат за един – макар и вътрешно много разнороден – етнос. За китайските националисти идеята за китайско езиково семейство поражда внушението, че китайската идентичност е много по-накъсана и разединена, отколкото тя наистина е и като такава тя често бива считана за културно и политически провокативна. Освен това, в Тайван, тя е тясно свързвана с тайванската независимост, чиито поддръжници насърчават местния тайвански миннан.

В КНР и Сингапур, правителството обединява всички подразделения на китайския език (езици), с изключение на стандартния мандарин, под наименованието фангйен („регионални езици“, често превеждано като „диалекти“). Съвременните китайско говорещи от всяка отделна група общуват чрез един официален, общоприет писмен език, въпреки че този модерен писмен стандарт е създаден на основата на мандарин.

Писмен китайски език

Връзката между китайския говорим и писмен език е сложна. Говоримите варианти на езика са се развили до различна степен, а писменият китайски се е изменил много по-малко. Класическата китайска литература се е зародила в периода Пролети-Есени (770 – 476 г. пр. Хр.), въпреки че има открити писмени документи, датиращи от 14 до 11 век преди новата ера.

През последните години на династията Хан обаче, стандартният писмен китайски вече започнал да се различава от тогавашния народен език. До края на 19 век само получилите образование можели да пишат на този формализиран класически китайски език, познат като уънйен, който бил езикът на Конфуций и ранните класици, и който бил много далеч от това, което се говорело повече от две хилядолетия по-късно. По време на династиите Мин и Цин една поредица от романи, написани на езика на народа, започнали да привличат обществения интерес и до 20 век на повечето езикови реформисти било ясно, че литературният писмен стандарт трябва да бъде загърбен. Движението „Четвърти май“ от 1919, начело с Ху Шъ, застанало зад искането за народен идиом; то бавно набирало мощ и в края на 20-те години на 20 век писменият стандарт бил заменен от народен байхуа (白話/白话 báihuà). Днес този стандарт, който е тясно изменен към съвременния диалект мандарин, се използва навсякъде в Китай, в отвъдморските страни и на практика във всички модерни литературни творби.

Китайският правопис фокусира върху китайските йероглифи, хандзъ, които представляват сигли, изписани във въображаеми правоъгълни блокчета, традиционно подредени във вертикални колони, четат се от горе надолу и от ляво надясно. Китайските йероглифи са морфеми, независими от фонетични промени. По такъв начин думите за числото „едно“, yi на мандарин, yat на кантонски и tsit на хоккиен (от мин) се изписват с един и същ йероглиф („一“). Лексиката на различни основни китайски варианти се е изменила, а разговорният писмен китайски започнал често да употребява уникални „диалектни йероглифи“, като 冇 и 係 за кантонски и хакка, които се считат за архаични или неупотребими в стандартния писмен китайски език.

Разговорният писмен кантонски диалект е много популярен в онлайн чат стаите и SMS съобщенията между жителите на Хонг Конг и говорещите кантонски навсякъде другаде по света. Употребата му се счита за силно разговорна и не може да се употребява при никакви официални случаи.

Също така в Хунан, някои жени са пишели на местния си език на Nü Shu, сричкова азбука, произхождаща от китайски йероглифи. Езикът дунган, разглеждан от някои като диалект на мандарин, сега се пише също и на кирилица, а някога бил писан на арабската азбука, въпреки че хората от дунган живеели извън Китай.

Китайски йероглифи

Писменият китайски език си служи с китайски йероглифи (漢字/汉字 пинин: hànzì), които са сигли: всеки символ представлява семема или морфема (смислена частица на езика), както и една сричка; писменият език по този начин може да бъде определен като морфемо-сричково писмо.

Китайските йероглифи са се изменили с времето от най-ранните си форми. Идеята, че всички китайски йероглифи са или пиктограми, или идеограми, е погрешна: повечето йероглифи съдържат фонетични части и са комбинирани с фонетични компоненти и семантични корени. Само най-простите йероглифи, като жън 人 (човек), жъ 日 (слънце), шан 山 (планина), шуей 水 (вода), могат да имат изцяло пиктографски произход. През 100 AD, бележитият учен Сю Шън (許慎, Xǚ Shèn) от династия Хан, класифицирал йероглифите в шест категории, а именно пиктограми, прости идеограми, сложни идеограми, фонетични заемки, фонетични сложни и производни йероглифи. От тях, само 4% са пиктограми, и 80 – 90% са фонетичен комплекс, съставен от семантичен елемент, който носи значение, и фонетичен елемент, който показва произношението. Има около 214 корени, признати в речника Kangxi, които дават семантичното значение.

Съвременните йероглифи са стилизирани съгласно стандартната азбука (楷书/楷書 kǎishū). Много други писмени стилове се използват също и в източноазиатската калиграфия, включително графичен стил (печат) (篆书/篆書 zhuànshū), курсивен шрифт (небрежно писмо)(草书/草書 cǎoshū) и графичен стил (чиновническо писмо) (隶书/隸書 lìshū). Художниците калиграфи могат да пишат както традиционни, така и опростени йероглифи, но повечето предпочитат традиционните.

Понастоящем има две системи за китайски йероглифи. Традиционната система, която все още се използва в Хонг Конг, Тайван и Макао, произлиза от стандартизирани форми, датиращи от времето на династията Хан. Опростената система, е разработена от КНР, континентален Китай, през 1954 с цел повишаване на масовата грамотност. В нея най-сложните традиционни глифове са опростени до няколко чертички, много други до прости caoshu стенографски варианти, с много синонимни йероглифи.

Сингапур, в който има огромна китайска общност, е първата – и за момента единствената – чужда нация, която официално е заимствала опростени йероглифи, въпреки че те на практика са се превърнали в стандарт дори и за по-младите етнически китайци в Малайзия. Интернет предоставя платформа, която може да се използва с алтернативна система, без значение дали е традиционната, или опростената.

Един добре образован китаец в днешно време разпознава приблизително от шест до седем хиляди йероглифа; за да прочетете един вестник от континентален Китай ви са необходими около три хиляди от тях. Правителството на КНР определя грамотността сред работниците като познаване на две хиляди йероглифа, въпреки че тази грамотност може да бъде доста функционална. Един голям пълен речник като Kangxi, съдържа над четиридесет хиляди йероглифа, включително неясни, диалектни и архаични йероглифи; днес от тях се използва само една четвърт.

Граматика

Съвременният китайски език във всичките си вариации е аналитичен език, в който отсъстват спрежение, наклонение и флексия (окончания), а предметът на разговора е по-важен от извършителя на действието. Една от особеностите на китайската граматика е наличието на една-единствена граматическа форма за всяка дума, поради което и пълната липса на глаголни времена, залог, членуване, род и число. За изразяване на синтактичната зависимост на граматическо име в китайския предлозите се поставят след дефиниращата дума, а не както е прието в българския преди. Числото се изразява чрез класификатори, които се променят в зависимост от обекта, който определят.

В стандартния мандарин словоредът не е утвърден и са напълно възможни вариантите:

• подлог-сказуемо-допълнение по подобие на българския език
• подлог-допълнение-сказуемо сходно на турския език

Глаголите в китайски се делят на изразяващи състояние и изразяващи действие, а според вид се делят на свършени и несвършени. Наклонението на глагола се определя чрез модални частици.

Китайската граматика е сходна с използваните в други езици от сино-тибетското езиково семейство граматики и силно се различава от тези на съседни езикови групи. В исторически план китайската граматика е оказала съществено влияние върху развитието на граматическите особености на корейския, японския и виетнамския езици.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Китайски език

Hatshepsut · 18 Яну 2024, 14:33:54

История на Китай

Историята на Китай е обширна, датира от няколко хилядолетия и обхваща широк географски обхват. Започва в ключови речни долини като Жълтата река, Яндзъ и Перлената река, където за първи път възниква класическата китайска цивилизация. Традиционният обектив, през който се разглежда китайската история, е династичният цикъл, като всяка династия допринася за нишка от приемственост, която се простира хиляди години назад. През периода на неолита се появяват ранни общества по тези реки, като културата Ерлитоу и династията Ся са сред най-ранните. Писмеността в Китай датира от приблизително 1250 г. пр. н. е., както се вижда от кости на оракул и бронзови надписи, което прави Китай едно от малкото места, където писмеността е изобретена независимо. Китай за първи път е обединен като имперска държава под управлението на Цин Ши Хуанг през 221 г. пр. н. е., отбелязвайки началото на класическата епоха с династията Хан (206 г. пр. н. е. - 220 г. пр. н. е.). Ерата Хан е важна по няколко причини; тя стандартизира теглилки, мерки и закони в цялата страна. Освен това става свидетел на официалното приемане на конфуцианството, създаването на най-ранните основни текстове и значителен технологичен напредък, който е наравно с Римската империя по това време. През тази епоха Китай също достига някои от най-отдалечените си географски територии. Династията Суй в края на 6 век обединява за кратко Китай преди да отстъпи място на династията Тан (608–907), смятана за друга златна епоха. Периодът Тан е белязан от значителни развития в науката, технологиите, поезията и икономиката. Будизмът и ортодоксалното конфуцианство също са силно влиятелни през това време. Следващата династия Сун (960–1279) представлява върха на китайското космополитно развитие с въвеждането на механичния печат и значителен научен напредък. Епохата Сун също затвърждава интеграцията на конфуцианството и даоизма в неоконфуцианството. До 13-ти век Монголската империя завладява Китай, което води до създаването на династията Юан през 1271 г. Контактът с Европа започва да се увеличава. Династията Минг (1368–1644), която последва, има свои собствени постижения, включително глобални проучвания и проекти за благоустрояване като възстановяването на Големия канал и Великата стена. Династията Цин наследява Мин и отбелязва най-голямата териториална граница на имперски Китай, но също така започва период на конфликт с европейските сили, водещ до Опиумните войни и неравноправни договори. Съвременният Китай излиза от катаклизмите на 20-ти век, като се започне от Синхайската революция от 1911 г., която води до Китайската република. Последва гражданска война между националисти и комунисти, усложнена от нахлуването на Япония. Победата на комунистите през 1949 г. довежда до създаването на Китайската народна република, като Тайван продължава да бъде Република Китай. И двете твърдят, че са законното правителство на Китай. След смъртта на Мао Цзедун икономическите реформи, инициирани от Дън Сяопин, доведоха до бърз икономически растеж. Днес Китай е една от големите икономики в света, а към 2023 г. той стана втората по население държава, изпреварвана само от Индия.

Праистория (10001 BCE - 2070 BCE)

НЕОЛИТНА ЕПОХА НА КИТАЙ

Неолитна епоха на Китай

Епохата на неолита в Китай може да бъде проследена до около 10 000 г. пр.н.е. Една от определящите черти на неолита е земеделието. Селското стопанство в Китай се развива постепенно, като първоначалното опитомяване на няколко вида зърно и животни постепенно се разширява чрез добавянето на много други през следващите хилядолетия. Най-ранните доказателства за култивиран ориз, открити край река Яндзъ, са въглеродно датирани от преди 8000 години. Ранните доказателства за протокитайско отглеждане на просо са датирани с радиоактивен въглерод около 7000 г. пр.н.е. Земеделието е дало началото на културата Jiahu (7000 до 5800 пр.н.е.). В Damaidi в Ningxia са открити 3172 издълбани скали, датиращи от 6000–5000 г. пр. н. е., "включващи 8453 индивидуални герои като слънце, луна, звезди, богове и сцени на лов или паша". Смята се, че тези пиктограми са подобни на най-ранните знаци, за които е потвърдено, че са написани на китайски. Китайската протописменост е съществувала в Jiahu около 7000 г. пр. н. е., Dadiwan от 5800 г. пр. н. е. до 5400 г. пр. н. е., Damaidi около 6000 г. пр. н. е. и Banpo, датираща от 5-то хилядолетие пр. н. е. Със селското стопанство се увеличава населението, способността да се съхранява и преразпределя реколтата и потенциалът да се поддържат специализирани занаятчии и администратори. Културите от средния и късния неолит в централната долина на Жълтата река са известни съответно като култура Янгшао (5000 г. пр. н. е. до 3000 г. пр. н. е.) и култура Лонгшан (3000 г. пр. н. е. до 2000 г. пр. н. е.). През последния период опитомените говеда и овце пристигат от Западна Азия. Пшеницата също пристигна, но остава второстепенна култура.

БРОНЗОВА ЕПОХА НА КИТАЙ

Древните китайци от културата Ерлиту, градско общество от ранната бронзова епоха и археологическа култура, съществувала в долината на Жълтата река от приблизително 1900 до 1500 г. пр.н.е.

Бронзови артефакти са открити в обекта на културата Majiayao (между 3100 и 2700 г. пр.н.е.). Бронзовата епоха е представена и в обекта на културата Долен Сяджиадян (2200–1600 г. пр.н.е.) в североизточен Китай. Смята се, че Sanxingdui, разположен в сегашната провинция Съчуан, е мястото на голям древен град от неизвестна досега култура от бронзовата епоха (между 2000 и 1200 г. пр. н. е.). Мястото е открито за първи път през 1929 г. и след това е открито отново през 1986 г. Китайски археолози са идентифицирали културата Sanxingdui като част от древното кралство Шу, свързвайки артефактите, открити на мястото, с неговите ранни легендарни царе. Черната металургия започва да се появява в края на 6 век в долината Яндзъ. Бронзова томахавка с острие от метеоритно желязо, изкопана близо до град Гаочен в Шъдзяджуан (сега провинция Хъбей), е датирана от 14 век пр.н.е. Култура от желязната епоха на Тибетското плато условно се свързва с културата Джан Джунг, описана в ранните тибетски писания.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-China

Hatshepsut · 19 Яну 2024, 09:11:56

Древен Китай (2071 BCE - 221 BCE)

ДИНАСТИЯ СЯ (2070 BCE - 1600 BCE)

Китайската династия Ся (от около 2070 г. до около 1600 г. пр. н. е.) е най-ранната от Трите династии, описани в древни исторически записи като Записите на Великия историк на Сима Чиан и Бамбуковите летописи. Династията обикновено се смята за митична от западните учени, но в Китай обикновено се свързва с мястото от ранната бронзова епоха в Ерлитоу, което е разкопано в Хенан през 1959 г. Тъй като в Еритоу или на друго съвременно място не е открита писменост, няма начин за да докаже дали династията Ся някога е съществувала. Във всеки случай мястото на Ерлиту има ниво на политическа организация, което не би било несъвместимо с легендите за Ся, записани в по-късни текстове. По-важното е, че мястото Erlitou има най-ранните доказателства за елит, който е провеждал ритуали, използвайки отлети бронзови съдове, които по-късно ще бъдат възприети от Шан и Чжоу.

ДИНАСТИЯ ШАН (1600 BCE - 1046 BCE)

Бронзовата епоха под империята Шан в Китай

Археологически доказателства, като кости от оракул и бронз, както и предадени текстове свидетелстват за историческото съществуване на династията Шан (ок. 1600–1046 г. пр. н. е.). Находки от по-ранния период Шан идват от разкопки в Ерлиганг, в днешен Джънджоу. Находки от по-късния период Шан или Ин са намерени в изобилие в Анянг, в съвременен Хенан, последната от деветте столици на Шан (ок. 1300–1046 г. пр.н.е.). Констатациите в Anyang включват най-ранните писмени сведения за китайците, открити досега: надписи на записи за гадаене в древни китайски писмена върху кости или черупки на животни - "кости на оракул", датиращи от около 1250 г. пр.н.е. Поредица от тридесет и един царе царуват при династията Шан. По време на тяхното управление, според Записите на Великия историк, столицата е премествана шест пъти. Последният (и най-важен) ход е към Ин през около 1300 г. пр.н.е., което довежда до златния век на династията. Терминът династия Ин е бил синоним на династията Шан в историята, въпреки че напоследък се използва за обозначаване конкретно на втората половина на династията Шан. Въпреки че писмените записи, открити в Анянг, потвърждават съществуването на династията Шан, западните учени често се колебаят да свързват селища, които са съвременни на селището Анянг, с династията Шан. Например археологическите открития в Sanxingdui предполагат технологично напреднала цивилизация, културно различна от Anyang. Доказателствата са неубедителни в доказването колко далеч се простира царството Шан от Анянг. Водещата хипотеза е, че Анянг, управляван от същия Шан в официалната история, е съжителствал и е търгувал с множество други културно разнообразни селища в района, който сега се нарича истински Китай.

ДИНАСТИЯ ЧЖОУ (1046 BCE - 256 BCE)

Западен Чжоу, 800 пр.н.е.

Династията Чжоу (1046 г. пр. н. е. до приблизително 256 г. пр. н. е.) е най-дълго просъществувалата династия в китайската история, въпреки че нейната власт намалява стабилно през почти осемте века на нейното съществуване. В края на 2-ро хилядолетие пр. н. е. династията Джоу възниква в долината на река Уей в съвременната западна провинция Шанси, където са назначени за западни протектори от Шан. Коалиция, водена от владетеля на Чжоу, цар У, побеждава Шан в битката при Муйе. Те превземат по-голямата част от централната и долната долина на Жълтата река и обвързват своите роднини и съюзници в полунезависими кралства в региона. Няколко от тези държави в крайна сметка станали по-могъщи от царете на Чжоу. Царете на Чжоу се позовават на концепцията за Небесния мандат, за да легитимират управлението си, концепция, която е влиятелна за почти всяка следваща династия. Подобно на Шанди, Небето (тиен) управлява всички останали богове и решава кой да управлява Китай. Смятало се, че владетелят губи мандата на небето, когато се случват много природни бедствия и когато, по-реалистично, суверенът очевидно е изгубил загрижеността си за хората. В отговор царският дом ще бъде свален и ще управлява нов дом, който ще получи Небесния мандат. Чжоу основава две столици Зонгжу (близо до съвременния Сиан) и Ченгжу (Луоян), като се мести редовно между тях. Съюзът Чжоу постепенно се разширява на изток в Шандонг, на югоизток в долината на река Хуай и на юг в долината на река Яндзъ.

ПРОЛЕТЕН И ЕСЕНЕН ПЕРИОД (770 BCE - 476 BCE)

Периодът на пролетта и есента е период в китайската история от приблизително 770 до 476 г. пр. н. е. (или според някои източници до 403 г. пр. н. е.), който съответства грубо на първата половина на периода Източен Чжоу. Името на периода произлиза от Пролетните и есенните анали, хроника на държавата Лу между 722 и 479 г. пр. н. е., която традицията свързва с Конфуций (551–479 г. пр. н. е.). През този период царската власт на Джоу над различните феодални държави ерозира, тъй като все повече князе получават де факто регионална автономия, противопоставяйки се на царския двор в Луоян и водейки войни помежду си. Постепенното разделяне на Джин, една от най-могъщите държави, бележи края на периода на Пролетта и Есента и началото на периода на Воюващите държави.

КОНФУЦИЙ

Конфуций

Конфуций е китайски философ и политик от периода на пролетта и есента, който традиционно се смята за образец на китайските мъдреци. Ученията и философията на Конфуций са в основата на източноазиатската култура и общество, оставайки влиятелни в Китай и Източна Азия и до днес. Конфуций се смята за преподавател на ценностите от по-ранни периоди, които според него са били изоставени по негово време. Неговото философско учение, наречено конфуцианство, набляга на личния и държавен морал, коректността на социалните взаимоотношения, справедливостта, добротата и искреността. Неговите последователи се състезавали с много други школи по време на ерата на Стоте школи на мисълта, само за да бъдат потиснати в полза на легалистите по време на династията Цин. След краха на Цин и победата на Хан над Чу, мислите на Конфуций получават официална санкция в новото правителство. По време на Тан и династията Сун, конфуцианството се развива в система, известна на Запад като неоконфуцианство, а по-късно като ново конфуцианство. Конфуцианството е част от китайската социална тъкан и начин на живот; за конфуцианците ежедневието е арена на религията. Традиционно се смята, че Конфуций е автор или редактор на много от китайските класически текстове, включително всички пет класики, но съвременните учени са предпазливи да приписват конкретни твърдения на самия Конфуций. Афоризми относно неговите учения са събрани в Аналите, но само много години след смъртта му. Принципите на Конфуций имат общо с китайската традиция и вярвания. Със синовна почит той подкрепя силната семейна лоялност, почитта към предците и уважението към по-възрастните от техните деца и към съпрузите от техните съпруги, препоръчвайки семейството като основа за идеално управление. Той изповядва добре известния принцип „Не прави на другите това, което не искаш да ти го правят“ - Златното правило.

ПЕРИОД НА ВОЮВАЩИТЕ ДЪРЖАВИ (475 BCE - 221 BCE)

Периодът на Воюващите държави е епоха в древната китайска история, характеризираща се с войни, както и с бюрократични и военни реформи и консолидация. Той последва пролетния и есенния период и завършва със завоевателните войни на Цин, които водят до анексирането на всички останали държави-претенденти, което в крайна сметка доведе до победата на държавата Цин през 221 г. пр. н. е. като първата обединена китайска империя, известна като династията Цин. Въпреки че различни учени посочват различни дати, вариращи от 481 г. пр. н. е. до 403 г. пр. н. е. като истинско начало на Воюващите царства, изборът на Сима Циан за 475 г. пр. н. е. е най-често цитираният. Епохата на Воюващите държави също се припокрива с втората половина на династията Източна Чжоу, въпреки че китайският суверен, известен като царя на Чжоу, управлява просто като фигурант и служи като фон срещу машинациите на воюващите държави. „Периодът на воюващите държави“ произлиза от името на Записите на воюващите държави, произведение, съставено в началото на династията Хан.

ТАО ТЕ ДЗИН

Лаодзъ

Tao Te Дзин е китайски класически текст, написан около 400 г. пр. н. е. и традиционно приписван на мъдреца Лаодзъ. Обсъждат се авторството на текста и датата на съставяне. Най-старата разкопана част датира от края на 4-ти век пр. н. е., но съвременната наука датира други части от текста като написани или поне компилирани по-късно от най-ранните части на Джуандзъ. Дао Те Дзин, заедно с Джуандзъ, е основен текст както за философския, така и за религиозния даоизъм. Той също така силно повлиява на други школи на китайската философия и религия, включително легализма, конфуцианството и китайския будизъм, който до голяма степен е интерпретиран чрез използването на даоистки думи и концепции, когато първоначално е въведен в Китай. Много творци, включително поети, художници, калиграфи и градинари, са използвали Дао Те Дзин като източник на вдъхновение. Неговото влияние се разпространява широко и това е един от най-превежданите текстове в световната литература.

ЛЕГАЛИЗЪМ

Ако някой има разпоредби, основани на обективни стандарти и критерии и ги прилага към масата от министри, тогава този владетел не може да бъде измамен чрез хитра измама.— Хан Фей

Легализмът или Фаджия е една от шестте класически школи на мисълта в китайската философия. Буквално означаващо „дом на (административни) методи/стандарти“, „школата“ на Фа представлява няколко клона на „хора с методи“, на запад често наричани „реалистични“ държавници, които изиграват основополагащи роли в изграждането на бюрократичната китайска империя. Най-ранната личност на Фаджия може да се счита за Guan Zhong (720–645 пр.н.е.), но след прецедента на Han Feizi (ок. 240 пр.н.е.), фигурите от периода на Воюващите държави са Шен Бухай (400–337 пр.н.е.) и Shang Yang (390 г. –338 пр.н.е.) обикновено се приемат за негови „основатели“. Обикновено смятан за най-великия от всички „легалистки“ текстове, Han Feizi съдържа първите коментари върху Тао Те Дзин в историята. „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ включва както даоистка философия за бездействие и безпристрастност, така и „легалистка“ система от наказания и награди, припомняйки концепциите на политическия философ Хан Фей за власт и тактика. Временно идвайки на явна власт като идеология с възкачването на династията Цин, Първият император на Цин и следващите императори често следват шаблона, зададен от Хан Фей. Въпреки че произходът на китайската административна система не може да бъде проследен до нито едно лице, администраторът Шен Бухай може да е имал повече влияние от всеки друг върху изграждането на системата за заслуги и може да се счита за неин основател, ако не и ценен като рядък предтеча - съвременен пример за абстрактна теория на администрацията. Синологът Herrlee G. Creel вижда в Шен Бухай „семената на изпита за държавна служба“ и може би първия политолог. Загрижен до голяма степен за административни и социално-политически иновации, Shang Yang е водещ реформатор на своето време. Неговите многобройни реформи трансформират периферната държава Цин във военно мощно и силно централизирано царство. Голяма част от „Легализма“ е „развитието на определени идеи“, които стоят зад неговите реформи, което ще помогне да доведе до окончателното завладяване от Цин на другите държави на Китай през 221 г. пр.н.е. Наричайки ги „теоретици на държавата“, синологът Жак Жерне смята, че Фаджия е най-важната интелектуална традиция от четвърти и трети век пр.н.е. Фаджия е пионер в централизиращите мерки и икономическата организация на населението от държавата, които характеризират целия период от Цин до династията Тан; династията Хан поема почти непроменени държавните институции на династията Цин. Легализмът отново става известен през двадесети век, когато реформаторите го възприемат като прецедент за своята опозиция срещу консервативните конфуциански сили. Като ученик Мао Цзедун подкрепя Шан Ян и към края на живота си приветства антиконфуцианската легалистка политика на династията Цин.

ДИНАСТИЯ ЦИН (221 BCE - 206 BCE)

Династията Цин е първата династия на имперски Китай, продължила от 221 до 206 г. пр.н.е. Наречена заради сърцето си в държават Цин (съвременни Гансу и Шанси), династията е основана от Цин Ши Хуанг, първият император на Цин. Силата на държавата Цин е значително увеличена от легалистките реформи на Шан Ян през четвърти век пр.н.е., по време на периода на Воюващите държави. В средата и края на трети век пр. н. е. държавата Цин извършва серия от бързи завоевания, като първо слага край на безсилната династия Чжоу и в крайна сметка завладява останалите шест от Седемте воюващи държави. Нейните 15 години са периода на най-кратката голяма династия в китайската история, състояща се само от двама императори. Въпреки краткото си управление обаче уроците и стратегиите на Цин оформят династията Хан и се превръщат в отправна точка на китайската имперска система, която продължава от 221 г. пр.н.е., с прекъсване, развитие и адаптация, до 1912 г. Цин се стреми да създаде държава, обединена от структурирана централизирана политическа власт и голяма армия, поддържана от стабилна икономика. Централното правителство се насочва към подбиване на аристократите и земевладелците, за да получи пряк административен контрол върху селяните, които съставляват огромното мнозинство от населението и работната сила. Това позволява амбициозни проекти, включващи триста хиляди селяни и затворници, като свързващи крепостни стени по северната граница, в крайна сметка прераснали във Великата китайска стена, и масивна нова национална пътна система, както и Мавзолея на Първия император от династията Цин с размерите на град, охраняван от Теракотената армия в реален размер. Цин въвежда набор от реформи като стандартизирана валута, теглилки, мерки и единна система за писане, които имат за цел да обединят държавата и да насърчат търговията. Освен това армията му използва най-новите оръжия, транспорт и тактики, въпреки че правителството е било жестоко бюрократично. Хан конфуцианците описват легалистичната династия Цин като монолитна тирания, по-специално цитирайки чистката, известна като изгаряне на книги и погребване на учени, въпреки че някои съвременни учени оспорват истинността на тези разкази.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-China

Hatshepsut · 20 Яну 2024, 08:49:35

Китай при прехода към Средновековието

ДИНАСТИЯ ХАН (206 BCE - 220)

Династията Хан (206 пр.н.е. – 220 г. пр.н.е.) е втората императорска династия на Китай. Тя последва династията Цин (221–206 г. пр. н. е.), която обединява враждуващите китайски държави чрез завоевание. Основана е от Liu Bang (известен посмъртно като император Gaozu от Хан). Династията е разделена на два периода: Западна Хан (206 г. пр.н.е. – 9 г. пр.н.е.) и Източна Хан (25–220 г. пр.н.е.), прекъснати за кратко от династията Син (9–23 г. пр.н.е.) на Уанг Манг. Тези наименования произлизат съответно от местоположенията на столиците Chang'an и Luoyang. Третата и последна столица на династията е Xuchang, където дворът се премества през 196 г. по време на период на политически сътресения и гражданска война. Династията Хан управлява в епоха на китайска културна консолидация, политически експерименти, относителен икономически просперитет и зрялост и голям технологичен напредък. Имаше безпрецедентна териториална експанзия и проучване, инициирани от борби с некитайски народи, особено номадските Xiongnu от Евразийската степ. Ханските императори първоначално са били принудени да признаят съперника Сюнну Чанюс за свой равен, но в действителност Хан е бил по-нисък партньор в трибутарен и царски брачен съюз, известен като хекин. Това споразумение е нарушено, когато император У от Хан (управлявал 141–87 г. пр. н. е.) започва серия от военни кампании, които в крайна сметка причиняват разпадането на Федерацията Сюнну и предефинират границите на Китай. Царството Хан е разширено в коридора Хекси на съвременната провинция Гансу, Таримския басейн на съвременния Синдзян, съвременните Юнан и Хайнан, съвременния северен Виетнам, съвременната Северна Корея и южната част на Външна Монголия. Дворът на Хан установява търговски и данъчни отношения с владетели чак на запад като Арсакидите, до чийто двор в Ктесифон в Месопотамия монарсите на Хан изпращат пратеници. Будизмът за първи път навлиза в Китай по време на Хан, разпространен от мисионери от Партия и Кушанската империя в Северна Индия и Централна Азия.

БУДИЗМЪТ ПРИСТИГА В КИТАЙ

Различни легенди разказват за присъствието на будизма на китайска земя в много древни времена. Въпреки че според консенсуса на учените будизмът е дошъл за първи път в Китай през първи век от н. е. по време на династията Хан, чрез мисионери от Индия, не е известно точно кога будизмът е навлязъл в Китай.

ЦАЙ ЛУН ИЗОБРЕТЯВА ХАРТИЯТА

Цай Лун е бил китайски придворен служител на евнух от династията Източна Хан. Той традиционно се смята за изобретател на хартията и съвременния процес на производство на хартия. Въпреки че ранните форми на хартия са съществували от 3-ти век пр. н. е., той заема централно място в историята на хартията поради добавянето на дървесна кора и конопени краища, което води до широкомащабното производство и световното разпространение на хартията.

ТРИТЕ ЦАРСТВА (220-280г.)

Трите царства от 220 до 280 г. от н.е. са тристранното разделение на Китай между династическите държави Цао Уей, Шу Хан и Източен У. Периодът на Трите царства е предшестван от династията Източна Хан и е последван от династията Западен Джин. Краткотрайната държава Ян на полуостров Ляодун, продължила от 237 до 238 г., понякога се смята за "4-то царство". Периодът на Трите царства е един от най-кървавите в китайската история. Технологията напредва значително през този период. Канцлерът на Шу Джуге Лианг изобретил дървения вол, предполага се, че е ранна форма на ръчната количка, и подобрил повтарящия се арбалет. Машинният инженер на Wei Ma Jun се смята от мнозина за равен на своя предшественик Zhang Heng. Той изобретил хидравлично задвижван, механичен куклен театър, предназначен за император Минг от Уей, верижни помпи с квадратни палети за напояване на градини в Луоянг и гениалния дизайн на колесницата, сочеща на юг, немагнитен насочващ компас, управляван от диференциални зъбни колела. Макар и сравнително кратък, този исторически период е силно романтизиран в културите на Китай, Япония, Корея и Виетнам. Той е празнуван и популяризиран в опери, народни истории, романи и в по-нови времена във филми, телевизия и видео игри. Най-известният от тях е романът на Луо Гуанджонг за трите царства, исторически роман от династията Мин, базиран на събития от периода на трите царства. Авторитетният исторически запис от епохата са Записите на Трите царства на Чен Шоу, заедно с по-късните анотации на текста на Пей Сонгжи.

ДИНАСТИЯ ДЖИН (266-420)

Династията Джин е императорска династия на Китай, съществувала от 266 до 420 г. Тя е основана от Сима Ян (император Ву), най-големият син на Сима Джао, който преди това е бил обявен за цар на Дзин. Династията Джин е предшествана от периода на Трите царства и е наследена от Шестнадесетте царства в северен Китай и династията Лиу Сонг в южен Китай. В историята на династията има две основни разделения. Западният Джин (266–316) е установена като наследник на Цао Уей, след като Сима Ян узурпира трона от Цао Хуан. Столицата на Западен Дзин първоначално е била в Луоянг, но по-късно е преместена в Чан'ан (съвременен Сиан, провинция Шанси). През 280 г., след като завладяват Източното У, Западните Джин обединяват отново същински Китай за първи път от края на династията Хан, слагайки край на ерата на Трите царства. Въпреки това, 11 години по-късно в династията избухва поредица от граждански войни, известни като Войната на осемте принца, което я отслабва значително. Впоследствие, през 304 г., династията преживява вълна от бунтове и нашествия от не-хански етноси, наречени Петимата варвари, които продължават да установяват няколко краткотрайни династични държави в северен Китай. Това открива хаотичната и кървава епоха на Шестнадесетте царства в китайската история, в която държавите на север се издигат и падат в бърза последователност, непрекъснато воювайки както помежду си, така и срещу Джин.

ШЕСТНАДЕСЕТТЕ ЦАРСТВА (304-439)

Шестнадесетте царства, по-рядко Шестнадесетте държави, е хаотичен период в китайската история от 304 г. до 439 г., когато политическият ред на северен Китай се разпада на поредица от краткотрайни династични държави. По-голямата част от тези държави са основани от „Петимата варвари“: не-хански народи, които са се заселили в северен и западен Китай през предходните векове и са започнали серия от бунтове и нашествия срещу династията Западен Джин в началото на 4 век. Въпреки това, няколко от държавите са основани от хора от Хан и всички царства - независимо дали са управлявани от Xiongnu, Xianbei, Di, Jie, Qiang, Han или други - приемат династични имена в стил Han. Държавите често воюват както една срещу друга, така и срещу династията Източна Джин, която наследява Западната Джин през 317 г. и управлява Южен Китай. Периодът завършва с обединението на Северен Китай през 439 г. от Северна Вей, династия, основана от клана Сянбей Туоба. Това се случва 19 години след като Източният Дзин приключва през 420 г. и е заменен от династията Лиу Сонг. След обединението на севера от Северен Уей, епохата на Северните и Южните династии в китайската история започва. Терминът „Шестнадесетте царства“ е използван за първи път от историка от VI век Цуи Хонг в Пролетните и есенните летописи на Шестнадесетте царства и се отнася до петте Лян (Предишни, По-късни, Северни, Южни и Западни), четири Ян (Бивши, По-късен, северен и южен), три Цин (Бивш, По-късен и Западен), два Джао (Бивш и По-късен), Ченг Хан и Ся. Cui Hong не брои няколко други царства, които се появяват по това време, включително Ran Wei, Zhai Wei, Chouchi, Duan Qi, Qiao Shu, Huan Chu, Tuyuhun и Западен Ян. Нито пък е включил Северния Уей и неговия предшественик Дай, защото Северният Уей се смята за първата от Северните династии в периода, последвал Шестнадесетте царства. Поради жестоката конкуренция между държавите и вътрешната политическа нестабилност, царствата от тази епоха са предимно краткотрайни. В продължение на седем години от 376 до 383 г. Бившият Цин обединява за кратко Северен Китай, но това приключва, когато Източният Дзин му нанася осакатяващо поражение в битката при река Фей, след което Бившият Цин се разцепва и Северен Китай преживява още по-голяма политическа фрагментация. Падането на династията Западна Джин на фона на възхода на не-ханските режими в северен Китай по време на периода на Шестнадесетте царства прилича на падането на Западната Римска империя на фона на нашествията на хуните и германските племена в Европа, което също се случва през 4-ти до 5-ти век.

БИВШИЯТ ЦИН (351-394)

Бившият Цин, наричан още Фу Чин (351–394) е династична държава на Шестнадесетте царства в китайската история, управлявана от етноса Ди. Основан от Фу Джиен (посмъртно император Дзинмин), който първоначално е служил при династията По-късна Джао, той завършва обединението на северен Китай през 376 г. Неговата столица е Сиан до смъртта на император Сюенджао през 385 г. Въпреки името си, Бившият Цин е бил много по-късен и по-малко могъщ от династията Цин, която е управлявала цял Китай през 3 век пр.н.е. Прилагателната представка "бивш" се използва, за да се разграничи от "Късната династия Цин" (384-417). През 383 г. тежкото поражение на бившия Цин от династията Джин в битката при река Фей насърчава въстанията, разделяйки територията на бившия Цин на две несвързани части след смъртта на Фу Джиен. Един фрагмент, в днешен Тайюан, Шанси скоро е завладян през 386 г. от Сянбей под ръководството на По-късните Ян и Динглинг. Другият се бори в силно намалени територии около границата на днешните Шанси и Гансу до разпадането през 394 г. след години на нашествия от Западен Цин и По-късния Цин. През 327 г. командването на Gaochang е създадено от бившата династия Liang под ръководството на Zhang Gui. След това се случва значително етническо заселване на хан, което означава, че голяма част от населението става хан. През 383 г. генералът Лу Гуанг от Бившия Цин завзема контрола над региона. Всички владетели на Бившия Цин се провъзгласяват за „император“, с изключение на Фу Джиен (357–385), който вместо това претендира за титлата „Небесен цар“ (Тиан Уанг ).

СЕВЕРНА И ЮЖНА ДИНАСТИИ (420-589)

Рисунки на западната стена на гробницата на Xu Xianxiu от династията Северна Ци

Северните и Южните династии са период на политическо разделение в историята на Китай, който продължава от 420 до 589 г., след бурната епоха на Шестнадесетте царства и династията Източна Джин. Понякога се смята за последната част от по-дълъг период, известен като Шестте династии (220–589). Макар и епоха на гражданска война и политически хаос, това е и време на разцвет на изкуствата и културата, напредък в технологиите и разпространение на махаяна будизма и даоизма. През този период се наблюдава мащабна миграция на народа Хан към земите на юг от Яндзъ. Периодът приключва с обединението на цял Китай от император Уен от династията Суй. През този период процесът на китаизиране се ускорява сред неханските етноси на север и сред коренното население на юг. Този процес също е придружен от нарастващата популярност на будизма (въведен в Китай през 1-ви век) както в северен, така и в южен Китай, и даоизма, набиращ влияние, с два основни даоистки канона, написани през този период. През този период се наблюдава забележителен технологичен напредък. Изобретяването на стремето по време на по-ранната династия Джин (266–420) спомага за стимулиране на развитието на тежката кавалерия като боен стандарт. Историците също отбелязват напредък в медицината, астрономията, математиката и картографията. Интелектуалците от периода включват математѝка и астронома Zu Chongzhi (429–500) и астронома Tao Hongjing.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-China

Hatshepsut · 21 Яну 2024, 09:09:14

Китай през ранното Средновековие

ДИНАСТИЯ СУЙ (581 - 618)

Династията Суй е краткотрайна императорска династия на Китай с ключово значение (581-618). Суй обединява Северната и Южната династии, като по този начин слага край на дългия период на разделение след падането на Западната династия Джин и полага основите на много по-дълготрайната династия Тан. Основана от император Уен от Суй, столицата на династията Суй е Чанян (преименуван на Даксинг, модерен Сиан, Шанси) от 581–605 г. и по-късно Луоянг (605–618 г.). Императорите Уен и неговият приемник Ян предприемат различни централизирани реформи, най-вече системата за равни полета, предназначена да намали икономическото неравенство и да подобри селскостопанската производителност; институцията на системата "Пет отдела и Шест съвета" (или), която е предшественик на системата "Три отдела и шест министерства"; и стандартизацията и повторната унификация на монетите. Те също разпространяват и насърчават будизма в цялата империя. Към средата на династията новообединената империя навлиза в златната ера на просперитет с огромен селскостопански излишък, който поддържа бързото нарастване на населението. Трайно наследство от династията Суи е Големия канал. С източната столица Луоянг в центъра на мрежата, тя свързва разположената на запад столица Чанян с икономическите и селскостопански центрове на изток към Дзянгду (сега Янджоу, Дзянсу) и Юханг (сега Хангжу, Джъдзян), и до северната граница близо до съвременен Пекин. След поредица от скъпи и катастрофални военни кампании срещу Когурьо, едно от Трите кралства на Корея, завършили с поражение през 614 г., династията се разпада под поредица от народни бунтове, кулминирали в убийството на император Янг от неговия министър Ювен Хуаджи през 618 г. Династията често се сравнява с по-ранната династия Цин за обединяването на Китай след продължително разделение. Предприети са широкообхватни реформи и строителни проекти за консолидиране на новата обединена държава, с дълготрайни влияния отвъд краткото им династично управление.

ДИНАСТИЯ ТАН (618 - 907)

Династията Тан е императорска династия на Китай, управлявала от 618 г. до 907 г. сл. н. е., с междуцарствие между 690 и 705 г. Историците обикновено смятат Тан за връхна точка в китайската цивилизация и златен век на космополитната култура. Територията на Тан, придобита чрез военните кампании на нейните ранни владетели, съперничи на тази на династията Хан. Семейството Lǐ (李) основава династията, завземайки властта по време на упадъка и колапса на империята Суй и откривайки период на прогрес и стабилност през първата половина от управлението на династията. Династията е официално прекъсната през 690–705 г., когато императрица У Зетян завзема трона, провъзгласявайки династията У Джоу и ставайки единствената законна китайска царуваща императрица. Опустошителното въстание Ан Лушан (755–763) разтърсва нацията и довежда до упадъка на централната власт през втората половина на династията. Подобно на предишната династия Суй, Тан поддържа система на държавна служба чрез набиране на учени-чиновници чрез стандартизирани изпити и препоръки за служба. Възходът на регионалните военни управители, известни като jiedushi през 9 век, подкопава този граждански ред. Династията и централното правителство отиват към упадък през втората половина на 9 век; аграрните бунтове довеждат до масова загуба на население и разселване, широко разпространена бедност и по-нататъшна дисфункция на правителството, което в крайна сметка слага край на династията през 907 г. Китайската култура процъфтява и се развива допълнително през епохата Тан. Традиционно се смята за най-голямата епоха за китайската поезия. Двама от най-известните китайски поети, Ли Бай и Ду Фу, принадлежат към тази епоха, допринасяйки с поети като Уанг Уей за монументалните Триста стихотворения на Тан. Много известни художници като Хан Ган, Джан Суан и Джоу Фанг са били активни, докато китайската дворцова музика процъфтява с инструменти като популярната пипа. Учените от Танг са събрали богато разнообразие от историческа литература, както и енциклопедии и географски трудове. Забележителните нововъведения включват разработването на печат на дървени блокове. Будизмът оказва голямо влияние в китайската култура, като местните китайски секти придобиват известност. Въпреки това през 840-те години император Узунг въвежда политики за потискане на будизма, чието влияние впоследствие намалява.

ПЕРИОД НА ПЕТ ДИНАСТИИ И ДЕСЕТ КРАЛСТВА (907-979)

Китайските войски през периода на Петте династии

Периодът на петте династии и десетте кралства, от 907 до 979 г., е епоха на политически катаклизми и разделение в императорския Китай от 10-ти век. Пет държави бързо се сменят една след друга в Централната равнина и повече от дузина едновременни държави са създадени другаде, главно в Южен Китай. Това е продължителен период на множество политически разделения в китайската имперска история. Традиционно се смята, че епохата започва с падането на династията Тан през 907 г. и достига кулминацията си с основаването на династията Сун през 960 г. През следващите 19 години Сонг постепенно покорява останалите държави в Южен Китай, но Ляо династията все още остава в северния Китай (в крайна сметка наследена от династията Джин), а Западната Ся също остава в северозападен Китай. Много държави са били де факто независими кралства много преди 907 г., когато контролът на династията Тан над нейните служители отслабва, но ключовото събитие е признаването им за суверен от чужди сили. След като Тан се разпада, няколко военачалници от Централната равнина се коронясват за императори. През 70-годишния период има почти постоянна война между нововъзникващите кралства и съюзите, които сформират. Всички имали крайната цел да контролират Централната равнина и да се обявят за наследник на Тан. Последният от режимите на Петте династии и Десетте кралства е Северен Хан, който просъществува, докато Сонг не го завладя през 979 г., като по този начин слага край на периода на петте династии. През следващите няколко века, въпреки че Сун контролира голяма част от Южен Китай, те съжителстват заедно с династията Ляо, династията Дзин и различни други режими в северен Китай, докато накрая всички те са обединени под монголската династия Юан.

ДИНАСТИЯ ЛЯО (916-1125)

Китани, ловуващи с хищни птици, 9-10 век

Династията Ляо, известна още като Китанската империя, е императорска династия на Китай, съществувала между 916 и 1125 г., управлявана от клана Йелу на народа Китан. Основана около времето на краха на династията Тан, в най-голямата си степен тя управлява Североизточен Китай, Монголското плато, северната част на Корейския полуостров, южните части на руския Далечен изток и северния край на Северен Китай. Династията има история на териториална експанзия. Най-важните ранни придобивки са Шестнадесетте префектури (включително днешен Пекин и част от Хъбей) чрез подхранване на прокси война, довела до краха на Късната династия Тан (923–936). През 1004 г. династията Ляо предприела имперска експедиция срещу династията Северна Сун. След тежки битки и големи жертви между двете империи, двете страни изработили Договора от Чанюан. Чрез договора династията Ляо принуждава Северната Сун да ги признае за връстници и възвестява ера на мир и стабилност между двете сили, продължила приблизително 120 години. Това е първата държава, която контролира цяла Манджурия. Напрежението между традиционните кидански социални и политически практики и влиянието и обичаите на Хан е определяща черта на династията. Това напрежение довежда до поредица от кризи при наследяването; Императорите на Ляо подкрепят концепцията на Хан за първородство, докато голяма част от останалата част от киданския елит подкрепя традиционния метод на наследяване от най-силния кандидат. В допълнение, приемането на системата Хан и стремежът към реформиране на китанските практики накарала Абаоджи да създаде две паралелни правителства. Северната администрация управлява китанските области, следвайки традиционните кидански практики, докато южната администрация управлява области с голямо некитанско население, възприемайки традиционни правителствени практики на Хан. Династията Ляо е унищожена от джурченската династия Дзин през 1125 г. с залавянето на император Тианзуо от Ляо. Останалите лоялни привърженици на Ляо обаче, водени от Йелю Даши (император Дезонг от Ляо), установяват династията Западен Ляо (Кара Хитай), която управлява части от Централна Азия почти век, преди да бъде завладяна от Монголската империя. Въпреки че културните постижения, свързани с династията Ляо, са значителни и редица различни статуи и други артефакти съществуват в музеи и други колекции, остават големи въпроси относно точния характер и степента на влиянието на културата Ляо върху последващите развития, като например музикалното и театрално изкуство.

ДИНАСТИЯ СОНГ (960-1279)

Династията Сонг е императорска династия на Китай, която започва през 960 г. и продължава до 1279 г. Династията е основана от император Тайдзу от Сонг след узурпирането му на трона на По-късния Джоу, слагайки край на периода Пет династии и Десет кралства. Сонг често влиза в конфликт със съвременните династии Ляо, Западна Ся и Дзин в северен Китай. Династията е разделена на два периода: Северна Сонг и Южна Сонг. По време на Северна Сонг (960–1127), столицата е била в северния град Бианджинг (сега Кайфън) и династията контролира по-голямата част от това, което сега е Източен Китай. Южната Сонг (1127–1279) се отнася за периода след загубата на контрол над северната половина на Сонг от джурченската династия Джин във войните Джин-Сонг. По това време дворът Сун се оттегля на юг от Яндзъ и установява столицата си в Линян (сега Ханджоу). Въпреки че династията Сонг е загубила контрол над традиционните китайски центрове около Жълтата река, Южната империя Сонг има голямо население и продуктивна земеделска земя, поддържайки стабилна икономика. През 1234 г. династията Джин е завладяна от монголите, които поемат контрола над Северен Китай, поддържайки неспокойни отношения с Южна Сун. Технологиите, науката, философията, математиката и инженерството процъфтяват по време на епохата Сонг. Династията Сонг е първата в световната история, която издава банкноти или истински книжни пари и първото китайско правителство, което създава постоянен флот. Тази династия вижда първата записана химическа формула на барута, изобретението на барутни оръжия като огнени стрели, бомби и огнестрелно копие. Също така по нейно време е първото разпознаване на истинския север с помощта на компас и подобрен дизайн на астрономически часовници. Икономически, династията Сонг е несравнима с брутен вътрешен продукт, три пъти по-голям от този на Европа през 12 век. Населението на Китай се удвоява по размер между 10-ти и 11-ти век. Този растеж става възможен благодарение на разширеното отглеждане на ориз, използването на ранно узрял ориз от Югоизточна и Южна Азия и производството на широко разпространени хранителни излишъци. Това драматично увеличение на населението предизвиква икономическа революция в предмодерен Китай. Увеличаването на населението, растежът на градовете и появата на национална икономика довеждат до постепенното оттегляне на централното правителство от прякото участие в икономическите дела. Дребното благородничество поема по-голяма роля в местната администрация и дела. Социалният живот по време на Сонг е оживен. Гражданите се събирали, за да разглеждат и търгуват със скъпоценни произведения на изкуството, населението се смесвало на обществени фестивали и частни клубове, а градовете имаха оживени квартали за забавление. Разпространението на литературата и знанието е подсилено от бързото разрастване на печата с дървени блокове и изобретяването на печата с подвижен шрифт през 11-ти век. Философи като Cheng Yi и Zhu Xi съживяват конфуцианството с нови коментари, вдъхновени от будистките идеали, и наблегнали на нова организация на класическите текстове, които установяват доктрината на неоконфуцианството. Въпреки че изпитите за държавна служба съществуват от династията Суй, те стават много по-видни в периода Сун. Чиновниците, придобили власт чрез имперски изпит, водят до преминаване от военно-аристократичен елит към научно-бюрократичен елит.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-China

Hatshepsut · 22 Яну 2024, 09:16:57

Китай през същинското Средновековие

ДИНАСТИЯ ЗАПАДНА СЯ (1038-1227)

Тангутски воин

Западна Ся или Си Ся, известна още като империята на Тангут, е водена от Тангут имперска династия на Китай, съществувала от 1038 до 1227 г. В своя пик династията управлява над съвременните северозападни китайски провинции Нинся, Гансу , източен Цинхай, северен Шанси, североизточен Синдзян и югозападна Вътрешна Монголия и най-южната Външна Монголия, с размери около 800 000 квадратни километра. Нейната столица е Синцин (модерен Инчуан) до унищожаването му от монголите през 1227 г. Повечето от нейните писмени документи и архитектура са унищожени, така че основателите и историята на империята остават неясни до изследванията през 20-ти век в Китай и на Запад. Западната Ся заема района около коридора Хекси, участък от Пътя на коприната, най-важният търговски път между Северен Китай и Централна Азия. Те постигат значителни постижения в литературата, изкуството, музиката и архитектурата, която се характеризира като „блестяща и искряща“. Тяхната водеща позиция сред другите империи на Ляо, Сонг и Джин се дължи на ефективните им военни организации, които интегрират кавалерия, колесници, стрелба с лък, щитове, артилерия (оръдия, носени на гърба на камили) и амфибийни войски за битка на сушата и вода.

ДИНАСТИЯ ДЖУРЧЕН (1115-1234)

Cai Wenji се завръща в Han, картина от династията Джин

Династията Джурчен продължава от 1115 до 1234 г. като една от последните династии в китайската история, предхождащи монголското завладяване на Китай. Понякога се нарича още „Джурчен династия“ или „Джурчен Джин“, тъй като членовете на управляващия клан Ванян са били от джурченски произход. Дзин възниква от бунта на Тайдзу срещу династията Ляо (916–1125), която владее северен Китай, докато зараждащият се Дзин изтласква Ляо в западните региони, където те стават известни в историографията като Западните Ляо. След побеждаването на Ляо, Джин започва вековна кампания срещу водената от Хан династия Сун (960–1279), която е базирана в Южен Китай. По време на управлението им етническите джурченски императори от династията Джин се адаптират към обичаите на Хан и дори укрепват Великата стена срещу надигащите се монголи. Вътрешно Джин ръководи редица културни постижения, като възраждането на конфуцианството. След като прекарват векове като васали на Джин, монголите нахлуват под командването на Чингис хан през 1211 г. и нанасят катастрофални поражения на армиите на Джин. След многобройни поражения, бунтове, дезертьорство и преврати, те се поддават на монголското завоевание 23 години по-късно през 1234 г.

ДИНАСТИЯ ЮАН (1271-1368)

Кублай хан, основател на династията Юан

Династията Юан е държава-наследник на Монголската империя след нейното разделяне и имперска династия на Китай, създадена от Кублай (император Шизу), лидер на монголския клан Борджигин, продължила от 1271 до 1368 г. В ортодоксалната китайска историография династията Юан следва династията Сун и предшества династията Мин. Въпреки че Чингис хан е бил възцарен с китайската титла император през 1206 г. и Монголската империя е управлявала територии, включително съвременен северен Китай в продължение на десетилетия, едва през 1271 г. Кублай хан официално провъзгласява династията в традиционен китайски стил и завладяването не е завършено до 1279 г., когато династията Южна Сун е победена в битката при Ямен. Неговото царство до този момент е изолирано от другите монголски ханства и контролира по-голямата част от съвременен Китай и околните райони, включително съвременна Монголия. Това е първата династия извън Хан, която управлява цял Китай и продължава до 1368 г., когато династията Мин побеждава силите на Юан. След това победените владетели Чингисиди се оттеглят в Монголското плато и продължават да управляват до поражението си от династията Късен Джин през 1635 г. Държавата им е известна в историографията като династията Северен Юан. След разделянето на Монголската империя династията Юан е ханството, управлявано от наследниците на Мунке Хан. В официалната китайска история династията Юан носи Небесния мандат. В едикта, озаглавен Прокламация на династичното име, Кублай обявява името на новата династия като Велики Юан и претендира за наследяването на предишни китайски династии от Тримата суверени и Петима императори до династията Тан.

ДИНАСТИЯ МИН (1368-1644)

Династията Мин е императорска династия на Китай, управлявала от 1368 до 1644 г. след краха на династията Юан, водена от монголите. Династията Мин е последната "национална" династия в Китай, управлявана от народа Хан, мнозинството от населението в Китай. Въпреки че основната столица Пекин пада през 1644 г. от бунт, воден от Ли Зичън, многобройни режими, управлявани от останките на императорското семейство Минг – наричани общо Южните Минг – оцеляват до 1662 г. Основателят на династията Мин, император Хунву (управлявал 1368–1398), се опитва да създаде общество от самодостатъчни селски общини, организирани в твърда, стабилна система, която да гарантира и поддържа постоянна класа войници за неговата династия: имперската постоянна армия надхвърля един милион войници, а доковете на флота в Нанкин са били най-големите в света. Той също така полага големи усилия да разбие властта на придворните евнуси и свободните магнати, като разпраща многобройните си синове из цял Китай и се опита да напътства тези принцове чрез Huang-Ming Zuxun, набор от публикувани династични инструкции. Това се проваля, когато неговият млад наследник, императорът Jianwen, се опитва да ограничи властта на чичовците си, което предизвика кампанията Jingnan, въстание, което поставя принца на Ян на трона като император Yongle през 1402 г. Императорът Yongle установил Ян като вторична столица и я преименува на Пекин, построява Забранения град и възстановява Големия канал и първенството на императорските изпити при официалните назначения. Той възнаградил своите поддръжници евнуси и ги използвал като противотежест срещу конфуцианските учени-бюрократи. Единият, Джън Хе, води седем големи плавания за изследване на Индийския океан до Арабия и източните брегове на Африка. До 16-ти век обаче разширяването на европейската търговия – макар и ограничена до острови близо до Гуанджоу като Макао – разпространява американските култури, растения и животни в Китай, въвеждайки люти чушки в съчуанската кухня и високопродуктивна царевица и картофи, което намалява глада и стимулира растежа на населението. Растежът на португалската, испанската и холандската търговия създава ново търсене на китайски продукти и предизвиква огромен приток на японско и американско сребро. Това изобилие от монети отново монетизира икономиката на Минг, чиито хартиени пари са претърпели многократна хиперинфлация и вече не им се вярва. Докато традиционните конфуцианци се противопоставят на такава важна роля на търговията и новобогаташите, които тя създава, хетеродоксията, въведена от Уанг Янгмин, позволява по-сговорчиво отношение. Първоначално успешните реформи на Zhang Juzheng се оказали опустошителни, когато забавянето на селското стопанство, причинено от Малката ледникова епоха, се довабя към промените в японската и испанската политика, които бързо прекъсват доставките на сребро, което било необходимо на фермерите, за да могат да плащат данъците си. В комбинация с провали на реколтата, наводнения и епидемия, династията се срива пред лидера на бунтовниците Ли Зичън, който самият е победен малко след това от ръководените от манджурите армии на Осемте знамена на династията Цин.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-China

Hatshepsut · 23 Яну 2024, 09:18:43

Китай през Новото време (1644-1912)

Вдовстващата императрица Cixi (маслена картина от Hubert Vos около 1905 г.

ДИНАСТИЯ ЦИН (1636-1912)

Династията Цин е последната ръководена от Манчу династия в имперската история на Китай. Тя е провъзгласена през 1636 г. в Манджурия, през 1644 г. навлиза в Пекин, разширява управлението си, за да обхване цял Китай, а след това разширява империята във Вътрешна Азия. Династията просъществува до 1912 г. Мултиетническата империя Цин просъществува почти три века и съставя териториалната база за съвременен Китай. Това е най-голямата китайска династия и през 1790 г. четвъртата по големина империя в световната история по отношение на териториален размер. Върхът на славата и могъществото на Цин е достигнат по време на управлението на император Циенлун (1735–1796). Той ръководи десет големи кампании, които разширяват контрола на Цин във Вътрешна Азия и лично ръководи конфуциански културни проекти. След смъртта му династията се сблъсква с промени в световната система, чуждо нашествие, вътрешни бунтове, нарастване на населението, икономически сътресения, корупция в официалните власти и нежеланието на конфуцианските елити да променят нагласите си. С мир и просперитет населението нараства до около 400 милиона, но данъците и държавните приходи са фиксирани на ниски нива, което скоро довежда до фискална криза. След поражението на Китай в Опиумните войни, западните колониални сили принуждават правителството на Цин да подпише „неравноправни договори“, предоставяйки им търговски привилегии, екстериториалност и договорни пристанища под техен контрол. Въстанието на Тайпин (1850–1864) и Дунганското въстание (1862–1877) в Централна Азия довеждат до смъртта на над 20 милиона души от глад, болести и война. Възстановяването на Тунджъ от 1860 г. донесе енергични реформи и въвеждането на чужда военна технология в Движението за самоукрепване. Поражението в Първата китайско-японска война от 1895 г. води до загуба на сюзеренитет над Корея и отстъпване на Тайван на Япония. Амбициозната Стодневна реформа от 1898 г. предлага фундаментална промяна, но вдовстващата императрица Cixi (1835–1908), която е била доминиращият глас в националното правителство повече от три десетилетия, я отменя с преврат. През 1900 г. античуждестранните "боксьори" убиват много китайски християни и чуждестранни мисионери; като отмъщение чуждите сили нахлуват в Китай и налагат наказателно обезщетение заради боксьорите. В отговор правителството инициира безпрецедентни фискални и административни реформи, включително избори, нов правен кодекс и премахване на изпитната система. Сун Ятсен и революционери обсъждат със служители на реформите и конституционни монархисти като Кан Юуей и Лян Цичао за това как да трансформират манджурската империя в модерна китайска нация Хан. След смъртта на император Гуансю и Циси през 1908 г. манджурските консерватори в двора блокират реформите и се отчуждават както от реформаторите, така и от местния елит. Въстанието в Учан на 10 октомври 1911 г. довежда до Синхайската революция. Абдикацията на Пуи, последният император, на 12 февруари 1912 г., тя слага край на династията. През 1917 г. императора е реставриран за кратко в епизод, известен като Манджурската реставрация, който не е международно признат.

ПЪРВАТА ОПИУМНА ВОЙНА (1839-1842)

Бой при Джъндзян

Англо-китайската война, известна също като Опиумната война или Първата опиумна война, е поредица от военни ангажименти, водени между Великобритания и династията Цин между 1839 и 1842 г. Непосредственият проблем е китайското изземване на частни запаси от опиум в Кантон, за да спре забранената търговия с опиум, както и заплахата със смъртно наказание за бъдещи нарушители. Британското правителство настоява за принципите на свободната търговия, равното дипломатическо признаване между нациите и подкрепя исканията на търговците. Британският флот побеждава китайците, използвайки технологично превъзходни кораби и оръжия, а след това британците налагат договор, който предоставя територия на Великобритания и отваря търговия с Китай. Националистите от двадесети век смятат 1839 г. за началото на век на унижение, а много историци я смятат за началото на съвременната китайска история.

ТАЙПИНСКО ВЪСТАНИЕ (1850-1864)

Тайпинско въстание

Въстанието на Тайпин, известно още като Гражданската война на Тайпин или Революцията на Тайпин, е масово въстание и гражданска война, която се води в Китай между ръководената от Манджур династия Цин и небесното кралство Тайпин, водено от Хан, Хака. Продължава от 1850 до 1864 г., въпреки че след падането на Тиендзин (сега Нанкин) последната бунтовническа армия не е унищожена до август 1871 г. След като води най-кървавата гражданска война в световната история, с над 20 милиона убити, установеното правителство Цин печели решително, макар и на висока цена за неговата фискална и политическа структура. Въстанието е командвано от Hong Xiuquan, етнически Hakka (подгрупа Han) и самопровъзгласил се за брат на Исус Христос. Неговите цели са религиозни, националистически и политически по природа; Хонг се стреми към обръщането на народа Хан към синкретичната версия на християнството на Тайпин, за сваляне на династията Цин и трансформация на държавата. Вместо да изместят управляващата класа, тайпините се стремят да обърнат моралния и социален ред на Китай. Тайпините установяват Небесното царство като опозиционна държава със седалище в Тиендзин и поемат контрол над значителна част от Южен Китай, като в крайна сметка се разширяват, за да управляват база от население от близо 30 милиона души. В продължение на повече от десетилетие армиите на Тайпин окупират и воюват в голяма част от средната и долната част на долината Яндзъ, като в крайна сметка това се превръща в пълна гражданска война. Това е най-голямата война в Китай след прехода Мин-Цин, включваща по-голямата част от Централен и Южен Китай. Тя се нарежда като една от най-кървавите войни в човешката история, най-кървавата гражданска война и най-големият конфликт на 19 век.

ВТОРА ОПИУМНА ВОЙНА (1856-1860)

Британците превземат Пекин

Втората опиумна война е война, продължила от 1856 до 1860 г., която изправя Британската империя и Френската империя срещу китайската династия Цин. Това е вторият голям конфликт в Опиумните войни, които се водели за правото да се внася опиум в Китай и довеждат до второ поражение за династията Цин. Това кара много китайски служители да повярват, че конфликтите със западните сили вече не са традиционни войни, а част от надвиснала национална криза. През 1860 г. британски и френски войски дебаркират близо до Пекин и си пробиват път в града. Мирните преговори бързо се провалят и британският върховен комисар в Китай наредил на чуждестранните войски да разграбят и унищожат Императорския летен дворец, комплекс от дворци и градини, в които императорите от династията Цин управлявали държавните дела. По време и след Втората опиумна война правителството на Цин също било принудено да подпише договори с Русия, като Договора от Айгун и Пекинската конвенция (Пекин). В резултат на това Китай отстъпва повече от 1,5 милиона квадратни километра територия на Русия в своя североизток и северозапад. С приключването на войната правителството на Цин успява да се съсредоточи върху противодействието на въстанието на Тайпин и да запази управлението си. Освен всичко друго, Пекинската конвенция отстъпва полуостров Коулун на британците като част от Хонконг.

ПЪРВАТА КИТАЙСКО-ЯПОНСКА ВОЙНА (1894-1895)

Първата китайско-японска война

Първата китайско-японска война (25 юли 1894 г. – 17 април 1895 г.) е конфликт между китайската династия Цин и Японската империя главно за влиянието в Чосон (Корея). След повече от шест месеца непрекъснати успехи на японските сухопътни и военноморски сили и загубата на пристанището Weihaiwei, правителството на Цин поискало мир през февруари 1895 г. Войната демонстрира провала на опитите на династията Цин да модернизира армията си и да отблъсне заплахите за суверенитета си, особено в сравнение с успешната реставрация Мейджи в Япония. За първи път регионалното господство в Източна Азия се измества от Китай към Япония; престижът на династията Цин, заедно с класическата традиция в Китай, претърпяват голям удар. Унизителната загуба на Корея като държава-придатък предизвика безпрецедентен обществен отзвук. В Китай поражението е катализатор за поредица от политически катаклизми, водени от Сун Ятсен и Кан Юуей, кулминирали в Синхайската революция от 1911 г.

БОКСЕРСКИ БУНТ (1899-1901)

Войници боксьори

Бунтът на боксьорите, известен също като Въстанието на боксьорите или движението Йихетуан, е античуждестранно, антиколониално и антихристиянско въстание в Китай между 1899 и 1901 г., към края на династията Цин, от Обществото на праведните и хармонични юмруци (Yìhéquán), известно като „Боксьорите“ на английски, защото много от неговите членове са практикували китайски бойни изкуства, които по това време са били наричани „китайски бокс“. Алиансът на осемте нации, след като първоначално е отхвърлен от китайската имперска армия и боксьорската милиция, довежда 20 000 въоръжени войници в Китай. Те побеждават императорската армия в Тиендзин и пристигат в Пекин на 14 август, облекчавайки петдесет и пет дневната обсада на легациите. Последва ограбване на столицата и околностите, заедно с бързи екзекуции на заподозрените, че са боксьори за възмездие. Протоколът за боксьорите от 7 септември 1901 г. предвижда екзекутиране на правителствени служители, които са подкрепяли боксьорите, разпоредби за разполагане на чуждестранни войски в Пекин и 450 милиона таела сребро - повече от годишните данъчни приходи на правителството - които трябва да бъдат платени като обезщетение през следващите 39 години на осемте участващи нации. Справянето на династията Цин с Боксерското въстание допълнително отслабва техния контрол над Китай и кара династията да направи опити за големи правителствени реформи впоследствие.

https://history-maps.com/bg/story/History-of-China

Български Националистически Форумъ

Китайска империя

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Hatshepsut

Similar topics (5)