Японска империя

[Hatshepsut]

Японска империя

Източник: https://istorianasveta.eu/

Както през ранното средновековие, назовано в японската историография епохи на Нара и Хейан, включваща времето от VII до XII в., тъй и зрялото, класическото средновековие, епохите на Камакура и Муромати (XIII — XVI в.) японската етническа общност запазила своята самостоятелност. За разлика от китайци и индуси, които претърпели драмата на монголското иго, японците успели да оцелеят, понеже монголците се опитали да нахлуят в Япония на два пъти по море и претърпели провал. Единствени те, монголците, се помъчили през XIII в. да покорят островната държава, но без да постигнат реален успех. Поради това Япония спада към малкото държави на Земята, които не познали трагедията на чуждо господство и не изпитали потребността да го отхвърлят. В замяна на това обаче страната била разтърсвана от вътрешни войни, който забавяли нейното социално-икономическо и обществено-политическо развитие. Това била общо взето изолирана от международните конфликти страна, една от малкото в средновековния свят с подобно географско разположение.



ИЗВОРИ


В общата медиевистика на Европа изучаването на изворите за средновековна Япония, тяхното привеждане в известност, започнало сравнително късно, през 50-те години на XIX в., когато се формирало японознанието като комплексна интердисциплинарна наука за изследване цялостния живот на японското общество, респективно история, икономика, политика, право, религия, етнология, култура. В самата Япония това било време на ликвидиране на феодалната система и образуване на централизирана модерна държава, период на обновление (Медзи исин), а на европейския континент японознанието изграждало своите основи и се превръщало в световна наука, придобиваща гражданственост в различните страни на света.

Първите опити за изучаването на средновековното японско общество обаче датират още към XVI — XVII в.

Португалски мисионери, пристигнали тук с цел да разпространяват католическото вероизповедание, се заели с приобщаването на японците към учението на Христос. Те започнали да подготвят и отпечатват различни справочници, които разкривали пред чужденците духовните качества на японеца, неговото минало и настояще. През 1591 г. М. Барету оповестил учебник по японски език, а 1595 г. излязъл първият латинско-португалско-японски речник. През 1604 г. Ж. Родригиш съставил граматика на японския език. Многобройните проповедници водели дневници, записки, изучавали старинни ръкописи. Въз основа на натрупания фактически материал Ф. Ксавие (1506 — 1552) написал обширна „История на Япония“, видяла бял свят едва 1754 г.

В отделните страни на Европа, а също така и в самата Япония се появили специализирани научни институти, които пристъпили към конкретно изучаване на средновековната епоха в страната. Германският учен К. Флоренц (1865 — 1939) основал специализирана германска школа за разработване проблемите на Япония. В Англия още преди това В. Чембърлейн (1850 — 1935) създал английска японоведска школа, която отбелязала значителни постижения. През 1873 г. в Токио, следвайки английския научен модел, възникнало „Германско общество за изучаване природата и народите на Източна Азия“. Не останала назад и френската историография. Историкът, специалист по миналото на Япония, А. Р. Мазелер подготвил 8-томна история под наслов „Япония. История и цивилизация“, Париж, 1907 — 1923 г. Това е много интересно проучване, изградено върху разнородна фактологична документация. Американецът У. Грифис (1843 — 1929), който положил началото на японистиката в САЩ, отпечатал двутомник по история на Япония, Ню Йорк, 1876.

В самата Япония издаването на документални материали протича с непознати за европейските мащаби критерии. Един от многотомните сборници с документи е озаглавен „Кими сикимоку“ и включва дневници, описания, материали, подготвени от група монаси. В български превод заглавието на кодекса гласи „Кодекс на годините на Каму“ (1334 — 1338). Задачата му като „Политическа програма на шогуната Асикага“ била да ликвидира възникналите смутове и да укрепи централната власт. През 1569 г. към основния текст били направени редица допълнения, в резултат от което документите достигнали 530 тома. Фактически в това многотомно издание са включени всички автори от най-древни времена до XVIII в.

В труда на японския изследовател Рай Санъе „История на Япония“ се проследява времето от XII до XVII в. в 22 тома, като се включват различни документи.

Най-добрите издания на извори в Япония са подготвени и реализирани през XX в. и носят отпечатъка на високо професионално майсторство. През периода от 1901 до 1961 г. в Токио излизат от печат 124 тома Извори под общото заглавие „Древни документи на Япония“. Все по същото време в Токио са отпечатани „Материали по история на Япония“ в 228 тома. След това от 1929 до 1966 г. пак там са издадени в 124 тома „Събрания на книги по отечествена история“, а от 1952 до 1960 г. и „Древни анали на Япония“ в 24 тома. Разбира се, всички тези единици обхващат цялото изворово богатство на страната и надхвърлят хронологичните рамки на средновековната епоха. Цитирането им има за цел само да подскаже мащабите на издателската дейност.



НАЙ-ОБЩА ИСТОРИЧЕСКА ОБСТАНОВКА


Не само в предишния период, но и в новите условия върху историята на Япония огромно влияние продължило да упражнява особеното географско положение на страната. Климатът бил сравнително суров. Планините, които заемали значителна част от пределите на страната, не били удобни за живот. Земетресенията разтърсвали островите и оказвали голямо влияние върху характерологичните особености на хората, върху техния темперамент. Колкото и невероятно да изглежда, тайфуните, които връхлитали градовете и селищата, не предизвиквали фатализъм, социална безизходица, а готовност за възстановяване на нанесените щети, оптимизъм.

Приема се, че феодалният строй бил изграден през XI — XII в. Феодалното имение (сеен) било освободено  от всякакви налози и представлявало неотнемаема частна собственост, могло да се предава по наследство. Селяните като мнозинството от населението се делели на няколко основни групи. Една част от тях, компактната, били държавни селяни и се подчинявали директно на императора. Друга категория се намирали в различни форми на зависимост. Трета част били безправни и земевладелците фактически ги прикрепяли към земята.  Аристокрацията в Япония образувала няколко класа. Най-едрите собственици, наричани хонке, били фактически сеньори. Втората група образували васалите, които се назовавали реке, те изпълнявали определени задължения спрямо своите господари. Аристократите хонке, от една страна, и реке, от друга, притежавали на разположение отряди самураи.

Характерна особеност на политическия строй на обществото в Япония било неговото типологично многообразие, обусловено в крайна сметка от географската и социално-икономическата обстановка. Върховният собственик на земята бил императорът, Микадо, който се считал за абсолютен владетел. Под негово върховно ръководство се намирали управителите на областите, губернаторите.

Постепенно централизираната власт на императора загубила влияние, нараснала ролята на най-силния земевладелец в империята, шогуна, който бил обявен за върховен владетел. Началото на шогуната се отнася към 1192 г. През тази година магнатът на областта Канто, Минамото Йоритамо, разгромил своите противници с активната подкрепа на самураите. Той влязъл в столицата Киото. След това оставил императора от династията Тайра в неговия дворец, а сам той се завърнал в замъка си в Камакура. Императорът утвърдил Минамото в чин „велик пълководец, покоряващ варварите“ („сейи тейсешогун“, съкратено „шогун“). Започнал нов етап в политическата история на Японската империя. На власт застанала военната аристокрация. Камакура, където живеел шогунът, се превърнал в политически център на Япония. Сам императорът запазил своя титул и изпълнявал функции на главен жрец на шинтоистката религия.

Шогунът Минамото Йоритомо изградил нов държавен апарат. В управлението функционирали две паралелни институции, доминирала обаче военнофеодалната власт, шогунът Минамото Йоритомо се превърнал във върховен главнокомандващ армията.

Шогунът Минамото Йоритомо

След XIV в. в Япония нараснало едрото княжеско земевладение. Настъпило подобряване на обработването на земята. Усъвършенствали се иригационните съоръжения, което довело до отглеждането на две реколти годишно. Страната се развивала успешно. През 1267 и 1268 г. монголите изпратили в Япония пратеничество с категорично искане императорът да признае васалната си покорност. Владетелят на страната Токимуна Ходзьо отказал да се подчини. В отговор на отправената заплаха той се разпоредил да бъдат подобрени отбранителните съоръжения по крайбрежието. Монголците направили опит да проникнат в страната през 1274 г., когато техният флот в състав около 30 000 души покорил островите Цушима и Ики и достигнал пристанището Имацу. Страхотният тайфун, който се появил, потопил монголската флота. Загинал и главнокомандващият флота Лю. Това провалило експедицията за покоряването на Япония. Нов опит да завладеят империята направили монголците през 1281 г., когато вече цели два флота се насочили към островната държава: 40 000 армия от Корея и 100 000-на от Китай. Японците оказвали съпротива в Северен Кюсю. Нов тайфун помел флотата на монголите и ликвидирал заплахата.

Настъпил периодът на изострени противоречия между магнатите. През 1333 г. Камакура паднала, а 1335 г. Т. Асикага се обявил за шогун. Император Годайо, успял да се закрепи на трона, но впоследствие претърпял поражение и основал южната династия. Асикага се утвърдил в Киото, където била основана северната династия. След като южната династия капитулирала през 1392 г., управлението на Асикага било признато за законно. Неговата династия властвала до 1573 г.

През 1441 — 1485 г. избухнали поредица селски въстания, организирани от недоволни и подложени на преследване будистки секти. Бунтовниците се борели за подобряване на положението си.


САМУРАЙСТВО: СТРУКТУРА И ИДЕОЛОГИЯ


Самурайството се оформило като относително самостоятелно съсловие, неразделно свързано с аристокрацията. Изграждането му било реализирано върху базата на едрите поземлени собственици в най-тясна връзка с обективния процес на общественото развитие на задълбочаването на социалните противоречия. Самураите били организирани на военни начала: в големи групи (наричани дан) и в по-малки отряди — то. Организационните структури обхващали родственици, възглавявани от авторитетен семеен клан.

Ценностната система на самураите включвала вярност към господаря, мъжество, скромност, самопожертвувателност. Ръководителите на будизма поставяли на първо място изпълняването на дълга, а не робуването на чувствата.

Нравствеността на самурая намерила отражение в две големи литературни произведения: едното „Повест за дома Тайра“, другото — „Повест за великия свят“. Конфликтите между Тайра и Минамото са обрисувани в „Повест за дома Тайра“. Борбите между аристокрацията от западна и източна Япония, жестокостта, проявявана в стремежа към властта, са показани в „Повест за великия свят“.

В най-голяма степен идеологията на самурая намерил израз в наръчника „Път на воѝна“, произведение, изградено върху началата на будизма, по-специално върху учението за предопределението, кармата, за нетрайността на земния живот, за тленността. „Път на воѝна“ издига пред самурая идеите за патриотизма, за самоконтрола и самообладанието, за съсредоточаването. Акцентира се върху медитацията, достигането на небитие пред смъртната опасност. В „Път на воѝна" се разработва конфуцианският принцип за верността към дълга, за послушанието пред господаря. Популяризира се идеята за моралното усъвършенстване.

Самураят бил длъжен да даде три обета. Първият включвал пълната забрава на своето семейство: жена, деца, а така също и личния си живот. Освен това азбучно задължение на самурая било незабавното самоубийство при смъртта на господаря: разпарянето на корема, сепуко. Оспорването на първенството в боя било много важно задължение на самурая.



ГРАДОВЕ


Занаятите и търговията в империята се развивали заедно с развитието на градовете, които се появили сравнително рано. През XIII в. броят на градските средища се увеличил. В градовете Нара, Киото, Камакура занаятите били свързани с ръчния труд. Занаятчийските цехове възникнали през XII — XIII в. Десетина-петнадесет майстори, калфи и чираци образували корпорация. Укрепването на търговията предизвикало появата на гилдии.

Историците на Япония разделят градовете на четири групи в зависимост от местата, където възникнали. Към първата група отнасят градовете, които се появили около храмовете и манастирите на будистките институции — Нара, Хейан и др. Втора група се зародили край основните пътища и кръстопътища — Оцу и др. Една трета категория възникнала около замъците на магнатите — Нагоя, а такива градове като Хього и Сакаи се оформили на пристанища и се превърнали в пристанищни центрове.

По редица причини отначало занаятчията сам реализирал стоката си на пазара, поради което търговецът като социална фигура се появил по-късно. В началото на градовете от неговото участие все още не се усещала обективна потребност.

Броят на градовете нараствал заедно с подема на икономическия живот. През периода XII — XIV в. градовете достигнали 40, през XV в. нараснали на 60, а в края на XVI в. те достигнали внушителната цифра 269. По броя на своите жители и по архитектурното си устройство се откроявали градовете Хиого (по-късно Кобе), Нанива (бъдещата Осака), Хаката (Фукуока), Цуруга и др.

В Японската империя числото на свободните градове било общо взето незначително. Това се дължало на организираната сила на централната власт и на магнатите, които не отстъпвали от завоюваните икономически позиции. При все това, свое самоуправление извоювал пристанищният град Сакаи, а също и градовете Хаката и Мацуяма.

В хода на развитието и усъвършенстването на обществените отношения градовете се специализирали в производството на копринени тъкани, хартия и др. Текстилната промишленост се развивала в Сакаи, Киото, Хаката, Ямагути, а производството на хартия процъфтяло в множество стопански средища, особено след като през XV в. производството на хартия било зависимо от Корея. Рудодобивното дело се развило на остров Садо, Битю, Бунго, Сацума, Веси. Добивало се злато, сребро, мед. Успехи били постигнати в ковачеството, по-специално в производството на мечове. Голямо майсторство постигнали японските производители при изготвянето на лакове и порцелан. Изяществото на тъканите и качеството на хартията предизвиквали естетическа наслада.

Подемът в занаятчийската дейност постепенно довел до появата на панаирите. В началото те се провеждали ежемесечно, но по-късно, през XIV — XV в. броят им достигнал до 6 пъти месечно.

Възникнало и лихварството. Постоянните пазари се увеличили и към края на XV в. техният брой достигнал 60.


ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО


В държавното управление на Япония по онова време се очертали два основни периода, всеки от които придобил специфични особености, обусловени от характера на политическата система. Единият обхванал IX — XII в., другият протекъл след XII и достигнал до края на развитото средновековие, респективно до XVI в. През първия период властта била съсредоточена в аристократичната фамилия Фудзивара, образуваща голямо семейство, което притежавало обширни наследствени имения и разполагало с най-важните длъжности в системата на държавния апарат — регентската и канцеларската. В редица отношения Фудзивара проявявал подчинение спрямо императора, който се принуждавал да търпи самовластието на големия и силен магнат.

Когато Минамото поел управлението като шогун, направил сериозен опит да спре децентралистичните тенденции, но дворецът на императора фактически се превърнал в център на опозицията. Възникнали конфликти. Императорът запазил титлите, които притежавал, отдавали му се необходимите почести, но самият той, а така също и приближението от семейството и роднините му правели многократни опити да възстановят загубената по същество реална политическа власт. За тази цел от 1221 г. императорът трябвало да се представя в императорската резиденция. Но от XIII в. шогунът увеличил правомощията си като владетел. Императорът продължавал да се счита „тено“ („небесният“), но вече шогунът диктувал положението. Преди всичко шогунът утвърждавал избирането на императора, регулирал въпроса за престолонаследието, назначавал служителите в двореца.

Настъпили промени и в структурата на държавния апарат. Нараснало значението на самураите, на военното съсловие. Правителството (бакуфу) обхващало три основни ведомства, значението на които се увеличило. Едното командвало армията, другото — управлението на икономиката, а третото се занимавало с въпросите на култа.

Начело на провинциите били назначени военни губернатори, протектори (сюго), които упражнявали контрол върху изпълняването на разпоредбите на централния апарат. В техни ръце се намирало управлението, командването на местните гарнизони. Били отговорни за ефективното реализиране на съдебната и изпълнителната власт. Освен това военните губернатори командвали полицията. Тяхно първостепенно задължение било да предотвратяват всякакви опити за бунт. Имали за задача да наблюдават настроенията на земевладелците, тяхната дейност.

Установената система на управление, изградена на военни начала, била общо взето ефективна и гарантирала сигурността на шогуна и неговата власт. За смазване на опозиционните прояви сред магнатите била сформирана колегия на правителствени докладчици в състав от 10 души, които били доверени лица на шогуна.

В началото на XIV в. обстановката се променила. Централната власт отслабнала. Шогунът изпаднал във васална зависимост от императора на Китай. Правото за назначаването на японска императори било присвоено от Китай. Управленските функции на шогуна намалели и отслабнали.


РЕЛИГИОЗЕН ЖИВОТ


В Японската империя будизмът продължавал да изпълнява задачите си на основно вероизповедание. Нови будистки секти — дзен, дзьодо и нитирен възникнали през XII — XIII в. и намерили широк прием сред населението на островите. При тези религиозни общности съзерцанието като самовглъбяване се осъзнавало като средство за достигане на истината. Интуицията също така била на особена почит, тя се използвала за възприемането на обективната действителност. Срещу формализма в познанието сектантите предпочитали аскетичното изтощаване на тялото, простотата в отношенията между членовете на общността и в начина на живот, в бита.

Понеже сектата дзен учела, че войната трябвало да се превърне в съдържание и смисъл на живота на всеки благороден мъж, тя съответствала на нравствеността на самураите, на войнствената част от аристокрацията. Това улеснило превръщането на сектата дзен в официално изповедание на онази част от японската аристокрация, която управлявала страната. В края на XVI в. най-активната част на сектата дзен — сото, обединявала 8 млн. следовници, главно самураи, и разполагала с 13 000 храма и манастира. При продължителните богослужения дзенските свещеници използвали чайните церемонии за укрепване на телата и за поддържане на бодростта. Свещениците призовавали своите привърженици да се откъсват от грижите за света и да се отдадат на самовглъбение и съзерцание.

Друга популярна секта била сектата монтосю, свързана също така с будизма. Тя обединявала към половин милион души членове. Сектата, обявила се през XIII в. в „истинска секта на праведната земя“, била организирана от Синран (1173 — 1262). Синран проповядвал, че върховният идеал на всеки вярващ — спасението на душата след смъртта, може да се постигне с помощта на Буда Амада. Това налагало всеки вярващ да повтаря възклицанието; „Благословен да бъде Амада-Буда!“.

Между селяните получила разпространение сектата ико, която издигала за идеал самоуправлението на селските общини. Проповедниците на сектата образували голяма стегната военизирана групировка с многобройни последователи, разпръснати в цели села на югозапад от Хонсю. Последователите на сектата ико, организирани от своите свещеници, противостояла на бойните отряди на магнатите и на армията на императора. Масовизирането на сектата я превърнало в голяма обществена сила, фактор в политическия живот на Японската империя. Свещениците, бонзите, през XV в. организирали известните религиозни бунтове на ико-ики. Бонзите призовавали селяните да не плащат данъци на храмовете, да разделят земята на земевладелците и да установяват социално равенство. В края на XVI в. сектата ико променила своето учение и преминала на страната на аристокрацията.

Следващата будистка секта - нитирен — била оформена в резултат от дейността на Нитирен Сьонин (1222 — 1282). Нейните последователи придобили войнствен характер. Бонзата Нитирен проповядвал отричане на познанието и пълно отдаване на будизма, притежаващ единствен ключа на Познаването на природната действителност. Сектата поддържала, че спасение могло да се постигне при непрекъснатото повтаряне на формулата „Да почитаме сутра лотоса на тайнствения закон!“. Нитирен апелирал за обединяването на всички самураи, занаятчии и търговци в сектата. Той отхвърлял останалите будистки изповедания като неверни и несъстоятелни.

Появата на различните секти в будизма била свързана с естественото развитие на обществените отношения. Тяхната дейност идвала в отговор на разложението, което настъпвало в обществото и представлявало опит за обновяване на религията.

[Hatshepsut]

 
ЯПОНСКА КУЛТУРА
 

Тя достигнала несъмнени постижения през X — XI в. Слоговата писменост, кана, се наложила окончателно през XI в. Това дало тласък върху развоя на националната писменост. Китайската йероглифна писменост постепенно била заменена с японска. Стиховете на поетите от IX — X в. били събрани в антологията „Кокинсю“, оповестена през 925 г.

През XII — XIII в. се развило книгопечатането. Излезли епопеите „Хайке-моногатари“ („Повест за Тайра“) и „Тайхейки“ („Повест за великия свят“). „Повест за Тайра“ прославя борбите между Тайра и Минамото при образуването на шогуната. „Повест за великия свят“ обрисува конфликтите между феодалите през XIV в. Това са творби, възпроизвеждащи народни предания.

Основен мотив в японската художествена литература е победата в междуособиците, разтърсващи феодалното общество. В различните „Записки за войните“ намерили отражение настроенията, обхванали феодалната аристокрация в хода на победите, които завоювали над метежниците. Друг основен дял в литературата заели преживяванията на будистките монаси. В тази насока типична форма на повествование били „Записки от килията“. В едно интересно произведение „Огледало на Изтока“ се претворява миналото на Япония. Китабатаке Тикафуса завършил през 1339 г. „История на правилното наследяване на Божествените монарси“. Това е произведение, в което се обосновава законният характер на императорската власт, обявена за единствено легитимната.

Идеята за превъзходството на древността над съвременния живот намерила израз в „Записки от скука“. Това е произведение, доказващо правотата на аскетическия начин на живот, тленността на съществуващото.

В Япония просветното дело получило широка популярност през XIII — XVI в. Открити били множество школи: граждански и религиозни. При будистките пагоди били основани школи за деца. В тях обучението се провеждало в съответствие с принципите на будизма.

През 1270 г. в гр. Йокохама, при будистката пагода Сьомьодзи възникнала библиотека. В нея били събрани голям брой книги и ръкописи, написани на японски и китайски език. Голям просветен център станала библиотеката след като правителството я разширило и усъвършенствало. Школата Асикага също така била достроена и превърната в първостепенно средище на образователното дело в Япония.

В развитието на образователното дело били извършени поредица промени с идването на европейците, които включили в учебните програми нови предмети. Започнало изучаването на география, на корабоплаване. От холандците били възприети знания по медицина.

В училищата подрастващите получавали подготовка по военно дело. Основани били специални школи по фехтовка. Преподавали се сръчности и знания за подготовка на самураи.

Японската архитектура се развивала с динамични темпове. Модел за построяване жилища на аристократи и самураи станали дворците на императора. Освен това положително въздействие оказвала архитектурната строителна школа в Китай, създадена при управлението на династията Сун. Но се наложил японският стил „синден-дзукури“. При него характерно било изграждането на просторна зала павилион. Стълбите били строени от необработено дърво. От двете страни на стълбите отвеждали галерии, които свързвали основата на сградата.

Изумително постижение на японската архитектурна школа е императорският дворец Дайдари в Хейан, построен 794 — 805 г. Системата на строителство стил „синден“ била прилагана в храмовото строителство. През 1052 — 1053 г. храмът Хоодо, изграден към 1000 г. бил реконструиран. През 1397 г. бил завършен прочутият „Златен павилион“ в Киото, оценяван като едно от най-големите постижения на строителството като изкуство. В тази поредица влиза и „Сребърният павилион“ Гинкако. При строителството на сградите се взимало под внимание състоянието на ландшафта. Специално „Сребърният павилион“ представлява двуетажна сграда, издигната в разкошна градина, ансамбъл, реализиран от архитекта Мусо Кокуси, будистки свещеник.

На сградите с култово предназначение се отделяло голямо внимание. Започнало строителството на специални помещения. Монаси от сектата дзен създали в храма Рюандзи в Киото „градина на камъните“. Самата градина символизирала състоянието на човек, отдаден на философско самовглъбяване, отречен от света. Започнало строителството на сгради за специални ритуали. През XIV    в. будисткият свещеник Сюкю се заел с изграждането на помещения за пиене на чай, придружено със специален ритуал. Ритуалът бил въведен в цяла Япония.

Скулптурна композиция от Ункей

Скулптурата навлязла в период на възход след като започнало масовото изобразяване на Буда и божествата на японския пантеон. Скулптурната фигура на седящия Буда в Камакура била отлята през 1352 г. Скулпторите Кайкей, Канкей и Ункей, подпомагани от 16 майстори, подготвили осемметрови дървени изображения на двамата пазители на Буда Нио и Конгорикиши в храма Тодай-джи.

Усъвършенствало се приложното изкуство. Подобрения били внесени в техниката на лакиране, на гравюрите. Специално внимание се отделяло на металните предмети, на мечовете, на тяхното орнаментиране. Много големи успехи били постигнати при изготвянето на порцелан и различните видове керамика.

Най-големи представители на изобразителното изкуство били Фудзивара, Нобудзана, Кейон, Сушафта. В изкуството навлезли дългите вертикални картини, снабдявани с пояснителни текстове. Обогатявала се живописта, пейзажът. Едно голямо постижение е свитъкът „Хижа на отшелник при планински ручей“. Впечатлява внушителната картина „500 ученици на Буда“.

Школата „Кано“, която била създадена в края на XV    в, от Кано Масанобу си поставила за цел да възпроизвежда всички детайли на природната даденост. Особено внимание се отделяло на декоративните особености. Монохромната живопис с туш разкрила своите големи естетически възможности в творческото дело на художниците Сесю, Дзосецю, Сюбун и др., които използвали линията и тушовата покривка. Най-характерен модел на групата била творбата „Буря“.

Много голям напредък бил постигнат в музиката. Обогатили се трудовите песни, прославящи земеделския труд, засяването и прибирането на ориза. Особена прелест придобили песните, изпълнявани с акомпанимент на флейта и барабан. В семейните празненства нашироко навлезли ритуални и фолклорни песни. Специални песнопения възникнали при дворцовия церемониал и при богослужението на шинтоистките свещеници.

Епическите песни, които били създадени, образували друг важен цикъл на народното творчество. Под акомпанимента на лютня слепи певци изпълнявали в речитатив „Сказание за Тайра“, забележително поетическо произведение. Основен мотив в песните бил героизмът на борците, паднали във войните. От музикалните инструменти, които отразяват спецификата на музикалното изкуство на Япония широко разпространение получила триструнната арфа, превърнала се в популярен народен инструмент.

Япония пред прага на Новото време
 

В Япония, най-младата средновековна държава в Далечния изток, късносредновековният период  започнал едва в началото на XVII, и приключил към средата на XIX в. Част от историците не приемат, че тя притежавала действително феодално социално управление, други поддържат, че била типично феодална държава. Научните проучвания показват, че към втората половина на XVII в. феодализмът започнал ускорено да запада. До средата на XIX в. процесите протичали сравнително бавно. Победата на революцията Мейджи от 1868 г. засилила процесите; шогунатът бил ликвидиран, а в императорската столица управлението било поето от правителство, свързано с новата епоха.

В историографията на европейските страни този период от миналото на страната обикновено се нарича „Късно средновековие“, но в японската научна литература го назовават: „Близка епоха“, „Епоха на Токугава“, „Епоха Едо“. В най-новите проучвания се акцентира върху единството на обществените явления, но се подценяват конфликтите, изпълващи историческия процес.

 

ВСЕОБЩИ ТЕНДЕНЦИИ В ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ
 

Шогунатът Токугава (1603–1867), третата поред военнофеодална династия на страната, регламентирал правата и задълженията на четирите съсловия, оформили се още през XVI в. — воини, селяни, занаятчии и търговци. Що се отнася до висшето съсловие на феодалите, то било едва 7,5 % от цялото население. Според размерите на годишния доход, който получавало, то се обособило в няколко категории. Най-едрите феодали собственици били едва 250. Те били длъжни да изградят шогунското селище Едо (Токио) и да живеят една година непрекъснато в него. Разполагали с наследствени имения. Фамилията на феодала нямала право да напуска шогунското имение в Едо, а когато това се налагало, било съпроводено с разорителен церемониал. Самостоятелна група образували васалите.

Наред с посочените 4 групи население, били обособени още 3 групи. Една от тях, най-важната, образувала обкръжението на императорския дворец, друга — служителите на религиозния култ, духовенството на шинтоистката и будистката общност, а третата — париите била не само най-обезправена, но и най-презирана социална група.

Аристокрацията, която живеела при двореца, била поставена „над всички съсловия“. Взети били мерки тя да бъде изолирана от враждебни групировки и коалиции, насочени срещу шогуната. Върховният ръководител на страната, императорът, бил сакрализиран. Той бил смятан за непосредствен, пряк потомък на боговете. В традиционната религия на японците (шинтоизма) в негова чест имало разработен пищен култ, съпроводен с най-тържествен церемониал. В новата обстановка обаче императорът разполагал с ограничени права и му били предоставени само ритуални символични функции. Управлението на Япония се упражнявало от шогуна. Де юре шогунът бил обявен за верен поданик на императора, но де факто той разполагал с цялата реална власт. Правителството на шогуната станало орган на феодалната аристокрация. Самите шогуни били от родовете Минамото (1192–1333), Асикага (1335–1573), Токугава (1603–1867) и, опрени на едрите си поземлени имения, държали в ръцете си не само икономическата, но и огромна политическа власт. Правителството на шогуните, наричано „бакуфу“ („полска квартира“), отначало включвало 3 ведомства: стопанско, военно и религиозно, но разполагало с огромен щат от съветници с различни правомощия.

При управлението на династията Токугава се формирала военната прослойка на самураите  — сложна, разнородна по състав, но привилегирована феодална групировка. Компактната група на самураите, т.нар. хатамото, били привилегировани васали на князете. Из средите на самураите се формирала част от интелигенцията. Някои от тях не разполагали с лична земя и получавали храна, по-специално ориз, от своя сеньор. Приетият кодекс на самурая уреждал въпроса с неговите права и задължения. Самураят бил длъжен да бъде верен на своя сеньор. Той можел да убие безнаказано всеки парий, проявил незачитане спрямо феодалния господар. Немалка група от самураите придобили поземлени имения и влезли в състава на едрата поземлена феодална аристокрация. Основното задължение на самурая било да изпълнява бойни задачи. Из тези среди бил кооптиран офицерският състав в армията и във военноморски флот, както и чиновническият апарат от различен ранг.

Японско село от периода Едо

За запазване на съществуващата социална структура бил създаден системен полицейски контрол, който следял не само проявите, но и помислите на поданиците. Контролът — явен и таен, бил осъществяван в неподозирани размери. Особено внимание се отделяло на селското население, което било разделено на групи за наблюдение. Ако старейшините в селата не донасяли първи на властите за възникващи закононарушения, подлежали на сурови наказание Целият живот на селяните бил регламентиран, включително и размерите на жилищната площ, формата на дрехите, съдържанието на храната, начинът на живот, битът, празненствата, поведението на личността в работата, семейството, обществото. С изключение на воините, никой нямал право да носи оръжие. Натуралната рента обхващала 80 % от добитата продукция. Закрепостяването на селянина към земята взело най-сурови форми. Под най-строг контрол бил поставен и животът на занаятчиите. Социалният статус на търговеца наподобявал този на селянина. Той зависел напълно от феодалния господар при снабдяването със суровини, при определяне на качеството на произведената продукция, при нейната реализация на пазара. Свое място в социалната йерархия заемали лихварите, обусловено от размера на богатството, което били натрупали.

Изключително сериозен проблем създавала изолацията на Япония от чуждестранните държави. Със смъртно наказание били заплашени чужденците, пристигащи в страната, изповядващите християнството, излизащите зад граница японци. В историографията този факт намира най-различни обяснения. Част от историците виждат в него егоистичното желание на управниците да се съсредоточат в себе си, други търсят отговора в страха им да не загубят националната си независимост и да предпазят страната от разграбване от колонизаторите. Има автори, които оценяват положително разбиването на затворените врати на страната в средата на XIX в. за Америка и Европа. Приема се, че изолацията на Япония от останалия свят в продължение на 230 години я довела до откъсване от благата на световната цивилизация. Това разбиране не е лишено от основания.


ГЕНЕЗИС НА ЦЕНТРАЛИЗИРАНАТА ДЪРЖАВА


Опитът на император Годайго (1318–1339) да ликвидира шогуна Минамото, пълководец от неговата армия, завършил безуспешно. Върховният владетел претърпял поражение, бил заловен и изпратен на заточение на остров Оки. Не минало много време и през 1333 г. императорът възстановил властта си, шогунът Минамото бил премахнат, а заедно с него и системата на управление. В новата обстановка император Годайго въвел абсолютизма като форма на ръководство на държавата, но съществуващите конфликти между аристокрацията и самураите продължили да бушуват. През 1335 г. Асикага Такаудзи (1305–1358), военачалник при един от управниците на Япония, организирал бунт и образувал втория шогунат в страната. Шогунатът приел неговото име — Асикага, но бил наричан и Муромати, както се именувал един от кварталите на Киото. Възглавил военното правителство, което поело властта, Асикага се провъзгласил за шогун. Следващата 1336 г. император Годайго избягал от Киото, но оставил за свой заместник на престола един от принцовете. В Йосино побягналият венценосец поставил началото на Южния двор. Начело на Северния двор Асикага поставил за император Комьо. По такъв начин в Япония било установено двуцарствие, просъществувало до 1392 г. През тази година двете династии се обединили и образували една политическа общност със столица Киото.

Япония обаче продължила да бъде разединена и да се разтърсва от противоречия и конфликти. Бушувала гражданска война. Двете династии, макар формално обединени, продължили да враждуват помежду си. В основата на противоречията били все още неразпределените земи в страната. Силните семейни кланове Сиба, Xасокава, Хатакеяма доминирали в цялостния живот на обществото и определяли позицията на правителството. Формално шогунатът Асикага продължил да държи в ръцете си органите на управлението. Династията Асикага поела властта, а страната изживяла известен период на криза, докато се стабилизира и ликвидира децентралистичните елементи. Това станало в началото на XV в. Още при шогуна Йосимица (1368–1394) императорът на Южната част се от казал от престола в негова полза. Шогунът поел управлението на цялата държава. Следващият шогун Есимоти (1394–1423) установил системата на абсолютизма, следвана повече или по-малко успешно от неговите приемници Йосикадзу (1423–1425), Йосинори (1429-1441) и др.

Ода Нобунага

В цялостния ход на промените определено значение имала дейността на пълководеца Ода Нобунага (1534–1582), владетел на малко княжество в централната територия на остров Хонсю, което наследил от баща си. Присъединил последователно провинцията Овари, през 1560 г. разбил армията на княз Йосимото Имагава и включил неговото владение към своето. След като през 1567 г. преместил резиденцията си в замъка Гифу, провинция Моно, където се укрепил, той влязъл победоносно в град Киото, официалната столица на Япония. Това станало през 1568 г. В сраженията, които водил (1570–1573) с князете Асакура и Асаи, той разбил войските им. През различни периоди воювал с князете Текеда (1570–1582), Уесуги (1572–1582), Мори (1577–1582). Междувременно през 1573 ликвидирал последния представител на фамилията Асикага. Това укрепило изключително много неговото икономическо положение и политическа мощ.

Придобил огромна власт, Ода Нобунага преместил резиденцията си от замъка Гифу в замъка Адзути и го превърнал в център на политическия живот. Без да си присвоява титлата шогун, той обединил през 1582 г. цялата страна. В същото време провел редица реформи, с които укрепил още повече държавната администрация и централната власт. Въвел кадастър за земите, единна парична система, взел мерки за изграждане на пътна мрежа. Ода Нобунага бил убит в храма Ханодзи от човек, изпратен от политическия му противник Мицухиде Акети. Така приключил един от етапите на обединяването на Япония.
 

[Hatshepsut]

 
ЦЕНТРАЛИЗИРАНА ЯПОНСКА ДЪРЖАВА

Обективният процес на възстановяване на единната японска държава бил направляван от редица държавни дейци, пълководци, които се стремели да преодолеят политическата разпокъсаност на страната. Това било трудно и мъчително, защото японският архипелаг бил раздробен на около 150 княжества, които враждували помежду си. Мощен тласък на консолидацията дал шогунът Тойотоми Хидейоши (1536–1598), селянин по произход, пълководец, включил се като помощник на Ода Нобунага в многобройните му войни за обединяване и укрепване на японската държава.

Шогунът Тойотоми Хидейоши

След като противниците на централизацията убили големия държавник, Хидейоши станал канцлер и продължил делото му на обединител. За тази цел той решил да проведе редица реформи. Една от тях се изразявала във възстановяване на крепостничеството. Описвани били обработваемите земи и било забранено на селяните, включени в поземления регистър, да се преселват на друго място. С друго решение Т. Хидейоши отнел от селяните лъкове, стрели, мечове и друго хладно оръжие. Владетелят основал град Осака, който се развил като голям пристанищен център. Водил неуспешни завоевателни войни срещу Корея и Китай (1592 — 1598). Намеренията му да разшири границите на Япония останали неосъществени. През 1592 г. възглавил 140-хилядна армия и завладял град Сеул, столицата на Корея, както и значителна част от страната. Китай се включил във войната в защита на Корея и настъплението на японците било спряно. След като през 1596 г. армията на Т. Хидейоши претърпяла поражение при р. Ялу, изходът от конфликта бил предрешен. При подготовката на нова офанзива през 1598 г. шогунът на Япония неочаквано починал. Войната не спряла, но успехи не могли да се постигнат.

След смъртта на Т. Хидейоши през 1598 г. властта завзел политическият му противник Иеясу Токугава (1598–1605), владетел на провинция Канто. В качеството си на един от пълководците на О. Нобунага и на X. Тойотоми той участвал в мъчителните борби за укрепване централизацията на японската държава. Това му помогнало да натрупа опит в управлението и да застане начело на феодалната аристокрация, която воювала против сепаратизма и за консолидация на патриотичните сили. През 1603 г., след като императорът му присъдил титлата шогун, той поел управлението, но през 1605 г. отстъпил на сина си Хидетада управлението, макар да си запазил властта. Годината 1603 станала основополагаща. Шогунатът се оформил като своеобразна военнофеодална институция. Въведена била военнофеодална диктатура. Всяка съпротива била смазвана най-жестоко от военно-полицейския апарат, превърнат в могъщ ударен юмрук на новата власт.

В началото на обединителния процес обаче се извисява фигурата на Иемицу Токугава (1623–1651), третият поред шогун от едноименната династия. Като държавник той повел борба за смазване на своеволията на феодалите и за укрепване на централната власт. Много усилия положил И. Токугава за потушаване на въстанието на Симебара недалеч от Нагасаки през 1637–1638 г., вдигнато от селяните-християни. Към тях се присъединили градски занаятчии и лодкари, но 100-хилядната правителствена армия ги смазала. За да обезсили политическите си противници, Иемицу Токугава конфискувал имуществата им, а феодалите задължил да прекарват по една година при двореца на шогуна в Едо и по една година в своите имения, като оставят за заложници членове на семейството си. В Япония той допущал само холандци, китайци и корейци — на останалите чужденци забранявал да влизат в островната държава, а на японците изобщо не разрешавал да пътуват в чужбина. През 1633, 1636, 1638 и 1639 г. издал укази за затваряне на страната. В резултат на цялостната му дейност централизацията на японската държава напреднала и укрепнала.

През 1639 г. И. Токугава обнародвал кодекс от закони — конституция на японското феодално общество, според който представителите на аристокрацията и самураите били привилегировани, а обществото се обособявало в четири групи: първата — военни, втората — земеделци, третата — занаятчии, четвъртата — търговци. Групите имали точно определени привилегии, права и задължения. Показателно е например, че четирите съсловия имали право да носят дрехи от памучен плат, но им било забранено да се обличат с копринени дрехи и да се хранят с ориз, оценяван като храна, предназначена за аристокрацията. Цялата власт била предоставена на шогуна, обитаващ резиденцията в Едо, докато императорът живеел в двореца си в Киото. Управлението шогунът осъществявал с подкрепата на полицията. Многобройната полиция, тайна и публична, контролирала цялото общество: не само селяните и занаятчиите, но и аристокрацията.

Резиденцията в Едо

При тази система на управление селяните, които били 80 % от населението, обеднявали, недоволството им от многото данъци и налози нараствало. На фона на разкоша и разхищенията на аристокрацията в градовете, мизерията в селата контрастирала и засилвала ропота и негодуванието. Засилили се опитите за възстановяване на императорската власт, която изглеждала по-приемлива и демократична за населението.

В системата на шогуната императорът запазвал до голяма степен представителни ритуални функции. Фактически той бил изолиран от управлението на страната и имал влияние главно в областта на религията. От и в името на бога той санкционирал разпорежданията и законите на шогуната, но с реална власт не разполагал. Номинално той владеел земята, но с нея се разпореждал шогунът, който се превърнал във върховен владетел на Япония. В решенията на шогуна се реализирала приемствеността в управлението. Това намерило израз в известната фраза, изразяваща фактическото положение: „Нобунага замеси тестото, Хидейоши изпече баницата, а Иеясу я изяде“.

Шогуните намирали социална опора в оформеното мощно военно съсловие, възглавявано от съответния диктатор, разполагащ с 1/4 от територията на Япония. Династията Токугава, победила в бушуващата повече от 250 години междуособна борба, успяла да обедини княжествата в единна силна централизирана държава.

При управлението на шогуните от династията Токугава органите на държавната власт на висше, средно и нисше равнище укрепнали и засилили своята административна оперативност. Княжествата, традиционна форма на управленска организация, запазили своето вътрешно съдържание като административни и стопански средища. Докато през 1614 г. те били 200, през 1732 г. достигнали 262, а през 1813 г. — 258. В княжествата бил наложен най-строг контрол. Огромният брой замъци, превърнали се в крепости на феодален сепаратизъм, бил значително намален. По такъв начин била гарантирана социалната стабилност в обществото. В миналото правна регламентация получили само две социални групи — на воините, от една страна, и на народа, от друга. В новите условия на живот законов обществен статус придобили воините, селяните, занаятчиите и търговците. Това узаконяване на съществуващите социални групи имало голямо значение за по-нататъшния възход на социално-икономическия и обществено-политическия живот. Военното съсловие, поради милитаризирания характер на Япония, имало йерархическа структура. Най-високо в йерархическата пирамида бил шогунът, след него идвали „вътрешните князе“ (тадзама), огромната маса феодали и такива, които не били преминали през фазата на васалитета. В структурата на военното съсловие особено важно място започнали да заемат самураите, една част от които били на служба при правителството, друга — при отделните княз. Те представлявали около 6–7 % от цялото население. Самураите били групирани в градовете, а също и в резиденциите на князете.

Шогуните не били само върховни владетели на Япония, но администратори и военни професионалисти. Между тях се срещали интелектуалци, покровители на науката и културата (меценати). Наследникът на княжество Мито — княз Мицокуни Токугава (1628–1700) привлякъл в двореца си група историци и организирал подготвянето на специализиран труд по история на Япония, единствен по рода си в историографията на страната. Произведението било завършено окончателно през 1720 г. под името „Дайнихон си“. С неговата поява било поставено началото на самостоятелно направление в хуманитаристиката, известно като „Школа на Мито“. В „Дайнихон си“ шогунатът се подлагал на критика заради узурпацията на властта, отстоявала се тезата за божествения произход императорската институция. По такъв начин школата на Мито формирала самостоятелно опозиционно политическо течение, насочено против шогуната. Привърженик на традицията, княз Мито извършил промяна на религията в своето княжество: разрушил  будистките храмове и наложил шинтоизма като официално религиозно изповедание.

Като голям меценат се наложил друг владетел — шогунът Цунайоси Токугава (1646–1709), който финансирал развитието на науката, изкуството и културата. Той бил член на една от сектите на будизма и установил сурови наказания за онези, които убивали животни и птици. Улеснил изграждането на дворци и храмове, отличаващи се с великолепие и изящество. Осмият шогун Йони Токугава (1716–1745) ограничил разхищенията на държавния апарат, дал простор на развитието на селското стопанство, съживил изграждането на иригационни системи. Той забранил да се изнасят от Япония произведения на изкуството и науката, но разрешил вноса на европейски технически книги.


СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ


В страната на изгряващо слънце през късносредновековния период производителните сили се развивали с нарастващи темпове. През XII в. населението наброявало 10 млн., през XVI в. то вече било 16–17 млн., за да стигне през XVII в. 25–26 млн. Това било обусловено до голяма степен от нарастващия материален стабилитет на островната империя. Много бързо се увеличили и площите на обработваема земя. През XII в. те били 920 000 тьо (1тьо е равен на около 1 ар) през XIV в. нараснали на 940 000 тьо, а в края на XVI в. достигнали 1 600 000 тьо.

Закономерно нарастващата площ на култивираните селскостопански земи, които след обединяването на страната се увеличили още повече, била естествен резултат от цялостното развитие на социално-икономическите и обществено-политическите отношения. Териториите, напоявани с крачно водно колело, се разраснали. Броят на изградените водни хранилища се умножил. От най-добре обработваните земи селяните прибирали по три реколти.

Настъпили промени и във формата на собственост. Губела почва традиционната дребна частна собственост, изтласквана и ограничавана от едрите феодални латифундии. Земята принадлежала на императора, но няколко едри феодали фактически започнали да разполагат с нея и я разпределяли между средните и дребни феодали, воини-самураи. Манастирите и храмовете на шинтоизма и будизма имали огромни площи земя, обработвана от селяните.

От втората половина на XV в. насетне в Япония намерили прием нови селскостопански култури: памук, картофи, захарна тръстика. Продължило отглеждането на ориз, пшеница, ечемик, чай, цитрусови растения, различни видове овошки.

Японските градове — и старите, съществуващи в предишните столетия, и новите, които възникнали, наподобявали средновековните градове в Европа. Старият град Сакаи на остров Хонсю бил наричан от европейските мисионери „Венеция на Япония“. Управлявал го Съвет от 36 членове, избирани сред най-богатите граждани. Градът разполагал с войска. В него се развивала оживена занаятчийска дейност. Търговците му поддържали връзки с Китай и редица други страни на Изтока, а по-късно и с тези на Запада. Новите градове Хирадо, Нагасаки, Киото, Камакура, Нара, Осака, Хаката, Цуруга и др. се превърнали в занаятчийски и търговски центрове, в които кипял духовен живот. Според изчисленията на специалистите в Япония през XIV в. имало 40 града, през XV в. — 85, в края на XVI в. — 269. Нарастването на техния брой свидетелства за бурен растеж на производителните сили.

Една част от градовете, най-развитите, се специализирали в отделни области на занаятчийското производство: железообработване, текстил, добив и обработка на злато, сребро, мед. Средища на копринени и памучни тъкани станали развитите градове Киото, Сакаи, Хаката, Ямагути. Рудодобивът процъфтявал в Хонсю, Бунго, Сацума. Произвеждали се мечове, търсени по източните пазари, огнестрелно оръжие, порцелан, лак, ювелирни изделия, хартия, грънчарски произведения.

Превръщането на градовете в занаятчийски и търговски центрове било съпроводено с появата на пазари. Външнотърговската дейност се оживила с непознати дотогава темпове и мащаби.
 

ЕВРОПЕЙЦИТЕ И ЯПОНИЯ


Привлечени от сведенията на Марко Поло за несметните богатства на Япония, тук започнали да пристигат европейци от различни националности още през 40-те години на XVI в. През 1542 г. португалски моряци претърпели корабокрушение и попаднали на остров Танегасима, разположен южно от Кюсю. Японците ги посрещнали радушно. Местните жители разглеждали с огромен интерес мускета на борда на кораба. На следващата година пристигнал португалецът йезуит Мендиш Пинту. Той посетил провинция Бунго. Мисионерът подписал с местния княз Отомо договор за ежегодно доставяне на острова на португалски стоки: сукно, копринени тъкани, оръжие, барут, злато, сребро. Голям интерес предизвикало огнестрелното оръжие, нещо ново за островната държава.

Португалски кораб

През август 1549 г. в Япония пристигнала делегация на Ордена йезуитите в състав Франциск Ксавие, Коме де Торес и Ж. Фернандес, посрещнати в столицата на княжество Сацума гр. Кагосима. В Япония Ксавие останал две години, след което с група японци отпътувал за Лисабон, а после за Рим. Пристанищният гр Нагасаки станал опорен пункт на християнските религиозни мисии, развили огромна дейност.

Европейци в Япония

През 1580 г. било поставено началото на търговските контакти с Испания, през 1609 г. — с Холандия, а през 1613 г. — с Англия. Продължавали икономическите връзки и взаимоотношения с Тайван, Филипините, Тайланд, Малайския полуостров, остров Бор и останалите страни на Югоизточна Азия. Разривът между Япония и империя Мин през 1549 г. разкрил широки възможности за оживени търговски контакти с Португалия, Испания, Холандия, Англия. Европейските търговци внасяли огнестрелно оръжие за армията. Католическите мисионери активизирали дейността си. Толерантни и гостоприемни в началото, японците се стъписали пред агресивността и безцеремонността на европейците. Сериозно безпокойство предизвикало обстоятелството, че католическите проповедници подкопавали устоите на официалната за Япония религия - шинтоизма. Пламналото през 1637–1638 г. въстание в Симабара (5 месеца 30 000 селяни се сражавали с правителствените войски) било подкрепено от мисионерите и от флота на Холандия. Правителството издало укази (1612, 1613, 1618 г.) срещу дейността на християнските мисии. През 1638 г. шогунът Токугава забранил на японците да напускат страната си, а на мисионерите и търговците от Испания и Португалия наредил да напуснат Япония. Това се отнасяло и за всички чужденци с изключение на холандците, установили се в Нагасаки. Разпореждането, възобновявано многократно, останало валидно до 1853 г. Това крайно решение било продиктувано и по фискални причини. Чрез него се предотвратявало изнасянето на злато и скъпоценни камъни, ликвидирала се конкуренцията от страна на чуждестранните търговци спрямо местната занаятчийска промишленост. Най-важното съображение на шогуна било от политическо естество. Владетелите искали да се избавят от влиянието на чужденците, които формирали отрицателни настроения у населението срещу официалната власт.

След смазването на въстанието на остров Кюсю през 1637 г. правителството стабилизирало положението, възстановило реда. Книгите, в които се давала информация за Европа, били изгаряни. Служителите на култа се натоварвали да следят настроението на вярващите. При все това отрицателните последици от изолацията на Япония от Европа били повече от положителните. Преустановяването на оживените търговски връзки предизвикало остра криза в стопанските отношения, в начина на живот. Запазили се най-консервативните форми на феодалните порядки. Япония изостанала от развитието на световната цивилизация, от постиженията на науката и техниката. Установен бил деспотичен режим, смазващ всяка свободна мисъл и дело. Населението изнемогвало под тежестта на недоимъка, мизерията и данъчните тегоби.

Макар и с бавни темпове, развитието на Япония продължило. Връзките с Китай били възстановени. Развивало се производството на памучни тъкани, хартия, порцелан. Усъвършенствала се продукцията на манифактурното производство. Нараснал търговският капитал. Парично-стоковите отношения не признавали прегради.
 

[Hatshepsut]

 
РЕЛИГИОЗНИ ИНСТИТУЦИИ

Религиозният живот в Япония по онова време бил сравнително пъстър и разнообразен. Шинтоизмът — традиционната религия на японците — бил свързан с развития култ към императора Микадо, обявен за свещена личност, за пряк потомък на богинята Аматерасу, създателка на Япония. Когато начело на политическия живот стояла династията Токугава, официална религия станал будизмът. През 1614 г. със специален указ било забранено християнството като „враг на държавата“, като „дяволско и разрушително учение“. Конфуцианството също имало своите последователи.

Във феодална Япония абсолютистичната монархия обявила за официална религия неоконфуцианството, пренесено от Китай през XIV в. Разпространили го монаси от Дзенбудистката групировка. В условията  на промените при династията Токугава неоконфуцианството било модифицирано до степен да съответства максимално на политическата система на японския абсолютизъм. Този абсолютизъм се съдържал в принципа „вярност до гроб и готовност да умреш за идеите на господаря“.

Ямадзаки Ансаи

Бележит проповедник на конфуцианството бил Ямадзаки Ансаи (1618–1682), който като послушник живеел в будистки манастир. Там проявил непослушание и възникнала опасност игуменът да го прогони от братството. След разговор игуменът го пощадил. Ансаи възмъжал, овладял основите на будизма и приел монашеството; проучил основно произведенията на Конфуций (552/551–479) на Менцзи (IV—III в. пр. Хр.), направил опит да съчетае конфуцианството с принципите на шинтоизма и патриотичната етика на самурайството. Така той синхронизирал неоконфуцианството с шинтоизма и ги превърнал в привлекателна религиозна система, украсена с богати церемонии и ритуали.

За свързването на неоконфуцианството с практическите нужди на японското общество дали своя принос, освен Ямадзаки Ансаи, Кумадзава Бандзан (1619–1691), Ямага Сако (1622–1685) и др. При изучаване на конфуцианския канон и теоретичното учение на школата Чжу Си (1130–1200), философ, учен енциклопедист, К. Бандзан осъзнал необходимостта от цялостно реформиране на Япония — стопанско, политическо, административно. Своите възгледи споделил в писмо до шогуна. Писмото дало основания на владетеля да заключи, че подателят е свободомислещ и следователно опасен за обществото, затова наредил да го арестуват и пратят в затвора. Ямаго Сако, другият реформатор, бил военен, преподавал на самураите, но също се занимавал с изучаване на теологически трактати и по свой път стигнал до мисълта за превъзходството на японския дух и за необходимостта от подчиняване на феодалния господар. Схващанията си споделял със самураи. Макар по-късно шогунът да ги възприел, в началото те го смутили и авторът им престоял тъмница 10 години.

Друга религия в Япония бил будизмът. В условията на кризата будистките бондзи загубили влияние по много причини. Една тях се крие в обстоятелството, че правителството престанало да подкрепя материално будистката общност. Ода Нобунага и Т. Xидейоши подкопали и сринали финансовата мощ на организацията. Д. Сенс пише, че „причината за внезапния упадък на будизма е труднообяснима", макар авторът да се досеща, че в периода на кризата бондзите погазили принципите на будизма, като се превърнали в полицаи, бранещи шогуната. Поради тази причина населението не обичало бондзите, а „образованите хора се отнасяли към тях с презрение“. Според друг автор будистката философия била продукт на друга епоха и в новата обстановка вече не можела да бъде „съзидателна сила“.

При управлението на Иеясу Токугава били отменени забраните за контакти със Запада и търговските отношения се възстановили. Оживила се и проповедническата дейност на различни мисии, като особена активност проявили францисканци, доминиканци, августинци, йезуити. Нагасаки станал център на католиците и си извоювал славата на Рим на Далечния изток. Точният брой на християните никой не посочва. Според едни те били 200 000, според други — 2 млн.  За страна с население около 26 млн. това са внушителни цифри. Мерките, взети срещу разпространението на християнството, като че ли не оказали особено влияние върху организацията на църквата.

 

КУЛТУРЕН ЖИВОТ
 

Сравнително тежките условия на живот — междуособици, изтребителни войни, повече от два века изолация на страната от света — забавили развитието на културата. При все това под влияние на връзките с Китай и на многовековните традиции духовнокултурният процес напредвал, създавали се ценности на науката и изкуството.

В цялостния развой на японската култура трите столетия — XVI, XVII и XVIII в. — били епоха на единство и конфликти между обективното и субективното, материалното и духовното, гражданското и теологичното начало. Ако през XVI в. доминирала теологията, след XVII в. се забелязва секуларизация на мисълта и науката. Налице били качествено нови явления в различните области на хуманитарните и природните науки. По онова време се развиват основните клонове на обществознанието. Творили историци, философи, теолози, поети, писатели, художници и архитекти.

Характерна особеност на духовния живот била появата на различни школи, обединяващи интелектуалци с различен профил. Наред с известната „Историческа школа“ в Мито Мицукуни, създала „Голямата история на Япония“ („Данихонци“), основана била школата „Отечествени учени“ начело с Када Адзумамаро (1669–1736). В съответствие с вековните традиции на Япония членовете на школата подлагат на критичен анализ опитите да се идеализира Китай в древната и средновековната история на японския народ и да с подценяват мястото и ролята на собствената им страна. В това отношение се утвърждавало значението на японския език, на японската народност, религия, държава, форма на управление. Историческата школа се борила против инвазията на европейските мисионери и търговци.

В страната се извършило преразпределение на научните и културните центрове. От Киото, където се намирал дворецът на императора, културните средища се преместили в Едо и Осака, които станали важни центрове на стопанския живот, на науката и обществените отношения. В тях били открити печатници с подвижен шрифт. В началото на XVII в. били отпечатани 757 книги с разнообразна тематика: историческа, философска, етическа, теологическа... Появило се известното Петокнижие на конфуцианския канон - „Книга на промените“. Формирала се японска школа на енциклопедистите. През 1715 г. Араи Хакусеки (1657–1725) обнародвал „Забележки за страните на Запада“ — труд, в който се проследява стопанското, политическото и правното състояние на различни страни по света. Отбелязала възход и географията: била съставена „Обща карта на всички страни“, снабдена с обяснения в „Картини от живота на 40 страни“.

Открити били учебни заведения за подготовка на специалисти на висше, средно и нисше равнище. Учредени били университети в Осака и Едо. Изучавали се философия, история, литература. Предмет на обучение било и конфуцианството. Съществувало обучение по военно изкуство и фехтовка, подготвяли се духовници. Била основана библиотеката Сьококан — съкровищница на японската книжнина.

Математикът Секи Такакадзу (1623–1708) е известен с разработките си в областта на алгебрата, диференциалните и интегралните уравнения, автор е и на забележителното проучване „Закони на окръжността“, получило висока оценка от специалистите през следващите столетия. Хаяси Радзан (1583–1659) създал ботаническа градина. Ино Дзякусуй (1655–1715) съставил енциклопедия на флората и фауната на Япония. В Едо била построена астрономическа обсерватория.

Поради фундаменталния си характер и значение се развила и историческата наука: пишели се хроники, специализирани съчинения по история. През 1638 г. будисткият свещеник Тьосанъи Ринъан издал „Беседи в храма Кийомидзу“, в която под формата на диалог се сблъскват будистки и конфуциански схващания, конфронтират се рационализмът и фидеизмът. В хрониките се анализират проблеми от гражданската история. „Записки за Нобунага“ (1611) пресъздават живота и дейността на Ода Нобунага. Подвизите на Тойотоми Хидейоши са описани в „Записки за Хидейоши“ (1626). Историкът Мотоори Норинага (1730–1801) написал „Коментари към „Кодзики“ — едно от най-солидните изследвания в японската историография. Камо Мабути (1697–1769) подложил на критика възгледите на китайски историци за миналото на Япония.

Философите Каибара Екикен (1630–1714), Муро Кюсо (1658–1734), Ито Дзинсай (1627–1705) дали насоки на хуманитарните науки, обосновали граждански тенденции в политологията, етиката, обществознанието. Възгледите, защитени в техните трудове, оказали благотворно влияние върху развитието на японската народностна наука.

Художествената литература (проза и поезия) достигнала забележителни висоти в творбите на Ихара Сайкаку и на Мацунага Тейтоку, на Китамура Кигин и Камидзима Оницура, на Мацуо Басьо. И. Сайкаку поставил началото на специфични повести — нов жанр в японската литература. Основна тема в неговото творчество е любовта. Правото на мъжа и на жената да следват зова на сърцето според автора е свещено. Освен в романа „Мъж“ и повестта „Жена“ тази вечна тема е засегната и в сборника разкази „Пет жени, предали се на любовта“ (1686). В „Записки за предаване на войнското изкуство“ (1687) и в „Повести за дълга на самурая“ писателят пресъздава събития от миналото и извайва образа на рицаря-воин. Сюжети с рицарски подвизи са разработени и във „Вечната съкровищница на Япония“ (1688) и в „Заветни мисли за това, как най-добре да се живее на света“ (1692).

В стихове Мацунага Тейтоку възпява природата. Неговият ученик Китамура Кигин, поет и филолог, е автор на сатирични съчинения. Мацуо Басьо в тристишия разкрива душата си и пресъздава картини от природата, възпява величието на човешката личност. Изпод перото му излизат знаменитите дневници за пътешествия „Странстване по Касима“ (1687), „Странстване по Сарасина“ (1688), „По тропиците на Севера“ (1689).

Театър Кабуки

Откритият през 1603 г. театър „Кабуки“ дал живот на редица драми и комедии. Тикамацу Мондзаемона (1653–1724) е автор на множество пиеси на съвременни и исторически теми, сред които особено се открояват „Наследници на братята Сага“ (1683), „Победоносният Кагекийо“ (1685), „Самоубийството на влюбените Сонедзаки“ (1703). Връх в творчеството му е „Самоубийство на Острова на небесните мрежи“ (1720).

Изобразителното изкуство процъфтяло през XVII и XVIII в. Художниците били групирани в няколко школи: „Школа Ямато, „Школа на импресионистите", „Школа Маруяма Сидзьо“... Дълбоки следи в културната история на Япония оставили Хонами Коецу, Товаря Сотацу, Огата Карин от „Школа Ямато“.

Силен тласък в развитието на архитектурата дало строителството на дворци, храмове, манастири. Забележителен е дворцовият ансамбъл Кацура при Киото (около 1620–1658), манастирът Мьокиан в Киото (1582), замъкът в Осака (1583), замъкът в околностите на Кобе (1580), дворецът-замък Нидзьо в Киото (1602). Доминирали замъците — типични средновековни сгради, отразяващи икономическата мощ на феодалната аристокрация. Градели ги по модела на европейските отбранителни съоръжения. Чайните павилиони станали характерна подробност от градския ландшафт.

В късносредновековна Япония по време на шогуната била създадена уникална абсолютистична монархическа система, една от най-ярките форми на феодализма. Преодолявайки сепаратизма на феодалните князе, шогунът запазил императора като символ на традицията, а сам поел реалната власт и създал силна централистична система на управление. За това свидетелства тогавашното законодателство: Правният кодекс от 1639 г., „Указ от 100 статии“ (1742). Те определяли пълномощията на шогуна, васалните отношения, уреждали фискалната практика, наказателната и пр. Градовете Едо, Киото, Осака и други центрове на феодалните княжества имали население от 360 000 до 500 000. Занаятчийството достигнало високо равнище. Селското стопанство се модернизирало с отглеждането и на технически култури: наред с традиционните фасул, моркови, тикви, дини, спанак, за промишлени цели се садели тютюн, памук и захарна тръстика, произвеждало се за пазара, развивали се парично-стоковите отношения.

За разлика от Европа, а до голяма степен и от останалите страни на средновековния Изток, в Япония феодализмът не пораждал разединение, а консолидация благодарение на нарастващата икономическа мощ на шогуната. Той черпел сили от спецификата на японския феодализъм и пазел своята самобитност от инвазията на колонизаторите. Срещу сепаратизма на князете се изправила крепнещата мощ на градовете, заинтересовани от формирането на единен национален пазар и подкрепящи интегративната политическа стратегия на шогуната. Князете, предизвикващи разделение, обаче не били ликвидирани — била им дадена възможност да приведат икономическата си база в съответствие със законите и закономерностите на пазара. Пренастройването им протекло не като противодействие, а в съгласие с настъпващите промени и с особеностите на японския феодализъм.

Страната на изгряващото слънце съумяла да създаде уникална система на обществено устройство и управление. Повече или по-малко последователно провежданата политика на изолация на страната от Европа, продължила над две столетия, забавяла развитието на социалните отношения. Военнофеодалната аристокрация, съчетаваща икономическата си мощ с политическата власт, управлявала страната така, че да улесни функционирането на политическата система на феодализма. Владенията на династията Токугава били огромни: от всичко 68 провинции тя владеела 47. По такъв начин върховният владетел, сюзеренът, бил най-големият поземлен собственик, феодал земевладелец. Своята власт той реализирал, като се опирал на три родствени княжески фамилии: Кии, Мито и Овари. Същевременно императорът, Микадо, имал само религиозни функции. Формално той бил собственик на цялата земя в Япония, но шогунът раздавал поземлени участъци на васалите.

В историографията концепции за японския феодализъм имат немски, канадски, японски, руски  изследователи. Това означава, че проблемът предизвиква, широк научен интерес, мотивацията за който трудно може да бъде оспорена.

[Hatshepsut]

Самураите: Мистични воини, за които не знаем достатъчно

Накано Такеко – легендарната жена самурай

Макар че всички знаят за самурайския кодекс, тези войни са оставили много повече след 600 години служба

Самураите са един от най-популярните и разпознаваеми видове воини от историята. Безброй книги, филми и телевизионни предавания са създадени около стотиците истории, които се въртят около древните японски воини. Макар че всички знаят за самурайския кодекс, мечовете и доспехите, в тази класа воини, служили като защитници на Япония в продължение на повече от 600 години, се е случвало много повече.

Във видеоклиповете на съвременни фехтовачи, които тестват ефективността на нов меч, обикновено се вижда как те секат бамбукови стълбове или нещо подобно. Но не така са го правили през епохата на самураите.

Самураите обикновено са тествали новите си играчки върху трупове, а понякога дори върху затворени престъпници. Тази практика се наричала тамешигири, което в превод означава "тест с рязане".

Самураите винаги носели със себе си чифт мечове, известни като дайшо. Самураите са били единствената класа в Япония, на която е било позволено да носи дайшо.

По-малкият от тях, наречен вакидзаши, се използвал само за две неща: за обезглавяване на врагове, победени в битка, и за сепуку - акт на почетно отнемане на собствения живот.

Въпреки че повечето хора смятат, че самураите са предимно мъжка група бойци, съществувала и група, наречена онна-бугейша, която се състояла изцяло от жени-войни.

Онна-бугейша са били също толкова страшни и уважавани, колкото и техните колеги мъже, и са съществували поне от 200 г. насам. Но вместо да носят два меча като самураите, onna-bugeisha избирали naginata, което представлявало по-късо острие в края на ръка с пръчка.

Самураят е бил истински самурай само когато е бил нает от майстор. Ако господарят на самурая умре или по някакъв друг начин прекъсне връзката си с воина, самураят губи социалния си статус и има възможност или да се върне при обикновените хора, или да се скита сам.

Тези, които избирали втория път, били наричани ронини. Макар че популярните филми, романи и комикси са романтизирали този термин, истинските ронини са приличали повече на бездомни скитници, отколкото на благородни скитници

Освен самураите имало и друга група воини, известни като сохей. Сохей заемали самостоятелна социална класа и не се подчинявали на никого, дори на императора.

Сохей били монаси-воини, натоварени със задачата да действат като модератори (насилствени или не) между двете секти на будизма, които се развивали през X век.

Чаените церемонии били много сериозен въпрос в самурайските среди. Чайните церемонии, известни като chanoyu, обикновено се практикували след завръщането на самураите от дълго пътуване или тежка битка.

За самураите умственото и духовното състояние вървяло ръка за ръка с физическата сила, а чаените церемонии имали за цел да създадат атмосфера на подмладяване за уморените воини.

Широкото разпространение на мира в Япония означавало лошa последица за самурайската класа. Когато по време на периода Токагава сраженията престават, някои самураи изразяват натрупаната си енергия по интересни начини.

Една група, станала известна като кабукимоно, което приблизително означава "луд", придобила навика да се представя по нетрадиционен и понякога противоречив начин, като дори носела грим на гейша, къси кимона и нетрадиционни цветове.

Някои от кабукимоно се организирали в улични банди, тъй като самураите ставали все по-отживелица. Обикновено се смята, че бандите кабукимоно са предшественици на съвременните банди якудза.

Друга улична банда на бивши самураи, която се развива през същия период, са киокаку, или "уличните рицари". Но те са спазвали повече морални норми от кабукимоно и обикновено са защитавали обществото от други банди. Те лесно се разпознавали по изключително дългите мечове, които носели.

Една от най-мрачните практики на древните самураи е била известна като tsujigiri, което приблизително се превежда като "убийство край пътя". В съответствие с името си, tsujigiri се състои в това, че самураите се промъкват до невинни цивилни на пътя и ги убиват.

Докато сепуку е доста разпространено понятие, съпътстващата го практика на почтено отнемане на собствения живот, известна като джигай, не е толкова известна.

Джигай е друга форма на почтено самоунищожение, но е запазена само за съпругите на самураите. Джигай е изисквал жената да си пререже гърлото (а не корема, както е при сепуку) и обикновено се е практикувал само в тандем с партньора самурай.

Макар че сред самураите имало някои варварски традиции, те изпреварвали времето си и в други отношения. Едно от тези неща е широко разпространеното приемане на хомосексуалността.

Често срещано явление било чираците да имат сексуални отношения със своите майстори. Една книга от периода Едо, наречена "Голямото огледало на мъжката любов", документира много от тези връзки.

Документи от епохата разказват, че Ясуке е пристигнал в Япония през 1579 г. Документите са разпокъсани, но знаем, че Ясуке става самурай и е нает от Ода Набунага (на снимката), влиятелен феодал по онова време, и служи на Набунага до смъртта му.

Откакто огнестрелните оръжия са въведени в Япония през XVI в., пушките са основна част от арсенала на всеки самурай.

В разрез с типичния архетип на самураите е и фактът, че повечето от тях са били ниски и яки хора. Докато другите воини по света по това време, като английските рицари, са били високи и са достигали средно над 6 фута (182 см) височина, средният самурай не е седял чак толкова високо.

Проучванията показват, че средният самурай е бил висок малко над 160 см. Доспехите, които са носели, със сигурност са компенсирали ниския им ръст с 40 фунта (18 кг).

https://www.vesti.bg/lyubopitno/te-unishtozhavaha-i-paziha-nad-600-godini-6154065

[Hatshepsut]

Национално знаме на Япония


Знаме на Япония (от 1999г.)

Националното знаме на Япония, познато още като „слънчев флаг“ (на японски: 日章旗) или „Хиномару“ („слънчев диск“, на японски: 日の丸), е бяло с голям червен кръг в средата – символизиращ изгряващото слънце.

Легендите разказват, че произхода му лежи още от времето на монголските нашествия в Япония през 13 век, когато будисткият свещеник Ничирен предлага флагът със слънчевия диск на императора, за когото се е смятало, че е потомък на слънчевата богиня Аматерасу.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национално знаме на Япония


Знамето започва да се счита за държавно в епохата на националното възраждане след 1868 г.

Знамето е със съотношение на страните 2:3 и е държавно и гражданско знаме на Япония, както и държавен и граждански вимпел.

История

Произходът на знамето не е напълно известен, но се смята, че изгряващото слънце се счита за един от държавните символи в страната от 7 век. И така, през 607 г. кореспонденцията на императора на Япония с тогавашния император на Китай Суи Янг-ди започва с фразата „от императора на Страната на изгряващото слънце“. Това име на Япония е оцеляло до днес и е най-известното от прякорите на страната. Освен това в известната история от XII век „За къщата на Тайра“ се споменава, че много самураи изобразяват изгряващото слънце на своите ветрила. Известна е и следната легенда за появата на знамето: знамето е подарено на шогуна от будисткия монах Ничирен като знаме за борба срещу монголското нашествие през 13 век. И накрая, това знаме е част от символиката на японският императорски дом, тъй като според друга легенда води началото си от богинята Аматерасу, която се смята за основател на императорското семейство в страната.

Едно от най-старите копия на хиномару се намира в крепостта Умпо-джи в префектура Яманаши. Според легендата е дадено от император Го-Рьозей на лидера на клана Минамото, Минамото но Йошимицу. Смята се, че това знаме е било съхранявано повече от 1000 години като реликва от клана Такеда, потвърдено е, че тази реликва определено е по-стара от 16 век.

Самите модерни знамена се появяват в Япония по времето на периода Сенгоку през 16 век. Всеки даймио е имал свой собствен флаг и те са били използвани предимно в битка. Традиционно това са така наречените камони - правоъгълни знамена със семейни гербове на кланове, въпреки че се случва бащи, синове или просто близки роднини да участват в битки под различни знамена. Традиционно те са били носени на раменете на самураите.

Знамето на Япония от 1870 до 1999г. Пропорция 7:10

В началото на 1854 г., по време на управлението на шогуната Токугава, хиномару се появява на японски кораби с цел идентификация. Преди това различни видове хиномару са били използвани на кораби, търгуващи с Русия и Съединените щати. През 1870 г. Хиномару става официално знаме на търговския флот на страната и първото национално знаме на японската държава, оставайки такова до 1885 г.

 Заедно с Хиномару, химнът на Кимигайо и императорският печат също започват да се използват като национални символи. През 1885 г. всички закони, които не са публикувани в Държавен вестник, са отменени, което де юре премахва използването на хиномару като национален флаг, въпреки че той продължава да се счита де факто за такъв, тъй като по време на възраждането, други закони не са приети.

С опитите на японското правителство да разшири империята, нараснало и използването на знамето като национален символ. То се издига като основно знаме на страната на всички тържества по случай победата на страната в Първата китайско-японска и руско-японската война. То също се появява и в пропагандата; в един от филмите от 1934 г. всички европейски знамена са изобразени като несъвършени или просто дефектни в сравнение с "идеалните" във всяко отношение японски знамена.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Японии

Знаме на Изгряващото слънце


Флаг на императорската армия (1870-1945)

Знамето на изгряващото слънце (旭日旗 Kyokujitsu-ki) е военното знаме на Япония. Това знаме е използвано като символ на пожелание за успех, а като военно знаме е използвано за първи път в края на периода Едо (от 1854 г.). На 27 януари 1870 г. то е прието за национален флаг като част от политиката, провеждана през периода Мейджи. Днес знамето продължава да се използва от японския флот и, в модифицирана форма, от силите за самоотбрана на Япония, а изображението му се появява периодично върху редица продукти и рекламни плакати. Въпреки това, поради факта, че по време на Втората световна война знамето е използвано от японските войски по време на завладяването и окупацията на страните от Югоизточна Азия, в Южна Корея и Китай то се смята за символ на японския милитаризъм и империализъм и използването му се смята за обидно, понякога се сравнява с възприемането на свастиката в западния свят.

Външен вид

Знамето прилича на съвременното знаме на Япония, тъй като има червен кръг, разположен близо до центъра на плата, но се различава по наличието на слънчеви лъчи (обикновено 16), които са предназначени да отразяват съответствието на едно от имената на Япония - "Страната на изгряващото слънце". Японската имперска армия започва да използва това знаме през 1870 г. Императорската японска армия и Императорският японски флот имат различни версии на знамето: на военноморското знаме кръгът е разположен по-близо до лявата страна, докато на версията на сухопътната армия (включително знамената на полковете) той е разположен в центъра. Военноморската версия на знамето е приета през 1889 г. Използвана е от флота от този момент до края на Втората световна война. След поражението на Япония през август 1945 г. армията и флотът са разпуснати и знамето изчезва от употреба. Въпреки това, когато през 1954 г. са създадени Силите за самоотбрана на страната, той е приет отново; военноморските сили за самоотбрана използват варианта с шестнадесет лъча, докато сухопътните сили за самоотбрана използват осем.

Военноморски флаг на Япония (1889-1945, от 1954 досега)

Възприятие

Използването на знамето се счита за обидно в страни, които някога са били жертва на японска агресия, включително Южна Корея и Китай, където се смята за символ на японския милитаризъм. По време на Олимпийските игри през 2008 г. японските фенове бяха предупредени, че използването на това знаме може да доведе до проблеми и конфликти с китайците. В самата Япония това знаме понякога се използва на спортни събития и на протести от някои крайнодесни групи. Изображението на знамето се намира и върху етикетите на някои продукти и е емблема на вестник Asahi Shimbun.

https://ru.wikipedia.org/wiki/Флаг Восходящего Солнца

[Hatshepsut]

Императорски печат на Япония


Императорският печат на Япония, утвърден през 1183г.

Императорският печат на Япония е официален символ на японския император и фактически герб на страната. Той представлява златна хризантема с 16 венчелистчета, подредени в кръг, а под тях още един кръг от 16 венчелистчета, видими в пространството между първите.

Императорският печат се използва от членовете на японското императорско семейство от векове. Според Конституцията Мейджи, никой освен императора на Япония няма право да го използва. Поради наложената забрана всеки от членовете на императорското семейство използва леко променена версия на този печат, практика, която се е запазила до наши дни. В шинтоистките храмове или показвали императорския печат, или използвали част от него в собствените си емблеми (мун).

В наши дни повечето членове на императорското семейство използват лични печати с 14 венчелистчета, докато оригиналните 16 са част от императорския печат, използван от членовете на Диетата (парламента) в официални документи, дипломатически учреждения, паспорти, документи на императорското семейство и прочее.

Японски паспорт

Въпреки че този печат се използва от векове в Япония, все още няма прокаран официален закон, който да установява съществуването на официален герб или държавен символ на страната. Това не пречи хризантемата с 16 венчелистчета да бъде задължителна част от всички японски паспорти, японската конституция и множество други документи. В японския наказателен кодекс все още съществува § 154, където е указано фактическото положение, гласящо, че всеки, подправил документи с недостоверен императорски печат, може да бъде осъден на доживотен затвор.

Тронът на японския император

https://bg.wikipedia.org/wiki/Императорски печат на Япония

[Hatshepsut]

Химн на Япония


Ноти и текст на химна

„Кимигайо“ (на японски: 君が代) е националният химн на Япония от 1868 насам. Той също така е един от най-кратките национални химни.

Текстът на „Кимигайо“ първо се повява като анонимно стихотворение в сборника от X – XI век „Кокин Вакасю“. По-късно стихотворението е публикувано в различни антологии до епохата Мейджи.

През 1869 г. британският диригент на военен оркестър, Джон Уилям Фентън, предлага да се създаде държавен химн на Япония и сам написва музиката за него. Първият вариант на химна не придобива популярност и не се използва след 1876 г.

През 1880 г., комисия на императорския двор избира нов вариант на мелодията на химна, написана под ръководството на придворния музикант Хиромори Хаяси от неговите ученици Йосисои Оку и Акимори Хаяси. Немският музикант Франц фон Екерт променя музиката, в съответствие с европейското звучене. Тази версия на химна за пръв път е изпълнена на рождения ден на император Мейджи през 1880 г.

Химнът на Япония се изпълнява по време на всички официални процедури, в армията, по време на спортни състезания (на турнирите по сумо – преди церемонията на награждаване).

Текст на химна:

きみが代よは
千ち代よに八や千ち代よに
細さゞれ石いしの
巌いわおとなりて
苔こけの産むすまで

Kimi ga yo wa
Chiyo ni,
Yachiyo ni
Sazare ishi no,
Iwao to narite,
Koke no musu made.

Превод на английски:

May your reign,
Continue for a thousand,
Eight thousand generations,
Until tiny pebbles
Grow into massive boulders,
Covered in moss.

Превод на български:

Нека твоето царуване
продължи за хиляда,
осем хиляди поколения,
докато камъчетата пoраснат в скали,
покрити с мъх

Има поверие, че камъчетата Сазаре-Иши могат да пораснат и да станат големи скали. Снимка от гр.Киото

Kimigayo 君が代 | National Anthem of Japan

https://bg.wikipedia.org/wiki/Химн на Япония

https://ru.wikipedia.org/wiki/Гимн Японии

[Лина]

Писменост

      В Япония на практика се използват едновременно няколко вида силабографски системи или различни компоненти на писменост. Основните два от тях се наричат катакана и хирагана, но все още успоредно използвана и преплетена с тях, макар и със затихващи функции на много от знаците, се използва и канджи.
В исторически план японската писменост като цяло възниква в един по-късен период след китайската и това я прави в известна степен зависима и повлияна от нея. Тъй като по време на създаването на китайските йероглифи японците на са имали свои знаци и писменост, те били изправени пред необходимостта да използват определени синоглифи привнесени от монаси или пък възприети в редките периоди на добри дипломатически отношения между двете държави. Разбира се, навлезли веднъж в японския език и отразявайки спецификата на неговата фонетична система, тези синоглифи били променяни и модифицирани и в различни области имали съвсем различни съответствия и употреба. Именно те представляват писмената система канджи.
При силабографските писмености от голямо значение е колко и кои са гласните звуци в един език и какви са видовете срички, които се образуват с тяхно участие. В японската фонетична система има силно ограничен брой възможни срички и това позволява използването на силабографска система. Под влиянието на други езици обаче навлизат нови неприсъстващи в японската фонетична система гласни фонеми, консонанти и срички -  в такива случаи се използва катакана.
Смята се, че японската писменост е най – сложната графична система, която се използва днес в света. В действителност в миналото в продължение на векове една и съща японска дума е можело да бъде изписвана по много начини посредством само катакана преди да се въведе бавно и постепенно графична унификация. Въпреки сложността и спецификите при употребата им, обобщено ролята и приложението на системите хирагана, катакана и канджа може да се представи по следния начин.
          Хирагана се използва главно за обозначаване на граматични компоненти в японския език – окончания за определяна на глаголно време, частици и др. Чрез тази система се изписват типични японски думи, които не изискват посредничеството на системата канджи. Знаците произхождат от синоглифи, навлезли през осми век сл.Хр., обвързани постепенно с японската фонетична система. Хирагана съдържа символи за 46 срички от съвременния японски език. Ортографията на хирагана е официално въведена и унифицирана през 1946г.
        Употребата на графичната система катакана се налага за изписване на чужди за японския език думи, географски понятия, чуджи имена. В много случаи това се изисква за обозначаване на фонеми, които липсват в японския език като [v].
        Канджи предхожда хирагана и катакана и произхожда от видоизменени и опростени китайски йероглифи. Взаимстван като логограф знакът може да обозначава една или дори няколко думи. Канджи знаците могат да имат в някои случаи и функция на словообразуващи фонеми. От друга страна неизбежното опростяване на йероглифите в    японската и в китайската писменост протичат по разлияни механизми, закономености и тенденции и по тази причина японците трудно разчитат опростени китайски йероглифи. Дори в рамките на японската писменост един йероглиф може да бъде прочетен по различен начин като различни срички. Ето защо тук от значение е контекстът и условието като част от коя точно дума се използва съответния йероглиф като силабограма. Именно за да бъдат избегнати объркване и двусмисленост, в такива случаи се налага и употребата на хирагана знак след канджа знак, за да бъде определено точно предвидено произношение, което се нарича фуригана.
    В действителност произношението на канджи знаците е амбивалентно. Те могат да бъдат прочетени чрез тъй нареченото псевдокитайско произношение или чрез японско произношение. Когато дадена дума в японския език е написана чрез два канджи знака, се прочита чрез псевдокитайско произношение, а употребата на хирагана знак след канджи знак изисква прочитане с япоснаки акцент. Чрез другите две системи се постига определено опростяване на писмеността, но канджи все още се използва. Текстове без канджи знаци има малко, това са детски книжки, софтуери за компютри, телефони и видеоигри. Иначе почти във всяко написано изречение се употребяват канджи и кана (обобщено наименование на двете сричкови системи катакана и хирагана). Има дори случаи, при които за изписване на една дума се използват канджи знак, хирагана знак и катакана знак.
    Установено е че към 2010г. от малките ученици в началния и основен курс на японските училища се изисква да научат 2 136 канджи знака. Общия брой на канджи знаците е над 50 000. Катакана и хирагана съдържат еднакъв брой знаци, всяка по 46 основни силабограми. Има и различителни знаци във всяка от тях, с които общия брой на всички символи във всяка  става 71. Така с едно две изключения всяка мора (конкретна сричка от японската фонетична система) е представена чрез един знак в хирагана и с друг знак от системата катакана.

[Hatshepsut]

Айну – коренното население на Япония, притежаващо европеидни черти

Япония е безспорно едно от най-интересните места в Източна Азия. Страната на изгряващото слънце е разположена върху няколко големи и стотици по-малки острови. Тъй като японците живеят в продължение на много години в почти пълна изолация, техните култура, архитектура и изкуство са уникални и лесно разпознаваеми дори за обикновените хора. Населението на страната също има своите характерни особености. Обикновено японците са сравнително ниски, очите им са дръпнати, а телата им са доста слабо окосмени.

Народът айну – коренните жители на Япония

В най-северните части на страната, на остров Хокайдо, живее една малка етническа общност, която привидно няма нищо общо с останалите жители на архипелага. Името на тази общност е айни (наричани още айну, ебису, емису или Едзо – по старото име на остров Хокайдо). Те носят дрехи, украсени с животински кожи, имат широки очи, които при някои представители са сини или зелени, тъмнокестеняви чупливи коси и изключително бяла кожа. Мъжете от племето айну изпъкват с дългите си бради, каквито японците от южните острови не могат да си пуснат по чисто физиологични причини.

Човек би предположил, че странният етнос, който изглежда доста не на място сред народите от Далечния изток, е съставен от потомци на европейски колонисти. Оказва се обаче, че айну пристигат в Северна Япония преди самите японци. Генетично изследване показва, че обитателите на Хокайдо имат сходство с отдавна изчезналите ловци от неолитната култура Джомон, която е доминиращата в региона народност до 3-ти век след Христа. Самите айну пазят легенда, в която се разказва, че техните прадеди са живели стотици години на островите, след което от океана пристигнали Децата на слънцето (така те наричат останалите японци).

Днес повечето айну говорят на японски, но само допреди няколко десетки години хиляди души са говорили на отделен език, който няма нищо общо с японския, както и с която и да е реч по света. Това е резултат от факта, че етносът е част от изчезнала под вълните на времето култура. Подобен „езиков остров“ има и в Европа – баските от западните Пиренеи говорят на реч, която няма нищо общо с останалите езици и наречия.

Интересна е и изповядваната от айну религия. Коренните жители на Хокайдо вярват в духовете на природата. Те смятат, че всеки вид животно е аватар на един от боговете. Символ на върховния им бог е мечката. Един от техните древни ритуали е отглеждането на мече в селото, към което се отнасят като към дете. След като горският обитател порасне, бива принасян в жертва на духовете на природата.

Айну били ловци-риболовци, събирачи на плодове, гъби и корени. Живеели в пълна хармония с природата. Къщите се строяли близо до водоем, Дрехите се изработвали от животинска кожа, обувките от рибена или животинска кожа, от тъкани, добити от дървесна кора или от коприва.

Произход на племето айни

Дълги години произходът на странното племе остава пълна мистерия. Това се дължи на факта, че японското правителство се опитва да заличи културата на айну в продължение на над 100 години. Всъщност етносът е официално признат за коренното население на Япония едва през 2019 година. През десетилетията на асимилация представителите на необикновения народ губят почти изцяло своите бит, култура и език. Властите им забранявали да говорят езика си, да практикуват своите ритуали и да запазят културата си. Много дълъг период от време хората, принадлежащи към този етнос, са дискриминирани и асимилирани. Именно затова днес самоопределящите се като айну хора са едва 25 000, а едноименният език се говори като майчин от едва 15 души, които до един са на преклонна възраст.

Айну са коренното население, обитаващо остров Хокайдо, североизточната част на о. Хоншу, Курилските острови, о. Сахалин и полуостров Камчатка. Едни от последните проучвания сочат, че айну произлизат от културите Епи-Джомон (Epi-Jоmon) от Хокайдо и Охотск (Okhotsk). 

Изследването на идентифицираните хаплогрупи* и хаплотипове*, принадлежащи на хора от Охотския археологически период, показва, че съществува тясна генетична връзка между тях и други североизточни азиатски популации. Установена е хаплогрупа Y1 и народите, които я носят у себе си, населяват най-вече Северна Азия и Сибир. Същата хаплогрупа се открива и в ДНК на айну на Хокайдо, макар и в по-малък процент.

На база анализ на намерени артефакти от Охотската култура, свързани с ритуал за изпращане на мечка, характерен и за айну, археолози правят извода, че народът на Охотск се е слял с този на Сацумон (преки потомци на Джомон на Хокайдо), което от своя страна предизвиква появата на културата и народа на Айну. Археологическият период Джомон от японската история датира от 14 000 до 300 г. пр. н. е., а Охотският - през последната половина на първото хилядолетие и началото на второто по земите на Сахалин, Хокайдо и Курилските острови.

В наши дни белезите от дискриминационата и асимилационна политика, която са провеждали японските власти спрямо айну, са почти непреодолими и дълбоки. Но с официалното им признаване за коренно население постепенно интересни факти от тяхната култура и бит стават популярни сред японците. Реставрират се техни селища, създават се музеи, потомци на айну искат да се върнат към своите корени, ресторанти предлагат традиционни менюта. Макар все още да не могат да разчитат на пълноценното признаване на правата им, айну се опитват да се впишат и да заявят себе си в съвременното японско общество.

* хаплотип - термин от популационната генетика, означава група от алели в организъм, която се наследява от единия родител.

* хаплогрупа - термин от същата наука, означава група от подобни хаплотипове, които споделят общ прародител с мутация на полиморфизъм с един нуклеотид.

https://history.framar.bg/


Европейците, които пристигнали на Японските острови през 17-и век, били учудени от външния вид на част от жителите, населяващи предимно северните части на архипелага. За разлика от обичайния вид на хората от монголоидната раса, със смугла кожа, епикантус (кожна гънка на очите) и рядко окосмяване на лицето, необичайното малцинство имало светла кожа, по-висок ръст, гъсти коси, а мъжете носили огромни бради и мустаци, които повдигали със специални пръчици по време на хранене. Очите на някои от тези хора били сиви или сини. Лицата им имали австралоидни и европеидни черти. Този загадачен народ се нарича айни (айну, айнами). Думата "айну" значи "човек ". Японците ги наричат още ебису, емису и Едзо (последното е старо име на остров Хоккайдо), а през средновековието – и варварите от Север.

Знае се, че около 13-и век пр.н.е., айните са се появили на Японските острови и са създали неолитната култура Джомон, за което свидетелстват археологически разкопки и някои топоними (наименования на местности). В тази епоха айните са населявали всички Японски острови – от Рюкю да Хокайдо, както и южната половина на остров Сахалин, Курилските острови и южната третина на полуостров Камчатка.    Произходът на айну е неясен и за него има три основни хипотези:  - Айните са родственици на европеидите (кавказката раса), според някои имат далечна родствена връзка с фините във Финландия;   - Айните са родственици на австронезийците и са дошли на Японските острови от юг, от Тихоокеанските острови и Австралия. Тази теория донякъде е оборена, защото културата на айните в Япония се е оказала много по-древна от тази на австронезийците в Индонезия, но все пак айните може наистина да са дошли от юг (спрямо Япония), тъй като в последно време са се появили определени лингвистични, генетични и етнографски данни, че айните може да са далечни родственици на народа мяо-яо, живеещ в Южен Китай и Юго-източна Азия.    - Айните са родствени със сибирските народи и са заселили Японските острови от Сибир.

Около началото на новата ера на Японските острови вече са се установили и други народностни групи, а около трети-четвърти век от н.е. започват постоянни борби между айните и японците, които продължават около 500 години. Счита се, че японските военни отряди, които охранявали северната граница на страната от айните са взаимствали много от бойните традиции на айните и в последствие са оформили това, което после се нарича "самурайство". Самурайската култура и техника на водене на бой носят в себе си много айнски елементи, а някои самурайски кланове произхождат от айните.

   Постепенно айните са изтласкани на север и към 15-и век са населявали главно остров Хокайдо (тогава наричан Едзо). В средата на 15-и век японците настъпват и на този остров. До края на 18-и век айните вдигат редица въстания и водят упорите борба за териториите и традициите си. Пред 19-и век японците преразглеждат политиката си спрямо айните, спират жестоките репресии, но поставят началото на културната асимилация, като забраняват традиционните обичаи на айните и налагат японската култура и език. 

Айни в традиционни костюми през 1904 г.

Айните на островите, които били владение на Русия (Сахалин и Курилските острови), били подложени на по-мека форма на асимилация. Въпреки разпространението на руския език и православието, айните можели да запазят традиционния си начин на живот. След руско-японската война в началото на 20-и век, тези острови обаче минават в японско владение. Всички айни стават японски граждани и им се налагат японски имена. След Втората световна война айните са репатрирани като японски граждани в Япония и това довело до почти пълната им асимилация. Чак в 1997 г. е приет закон за опазване на културата на айну, но без да се признава народността. Едва през 2008 г. айну са признати в Япония като местен народ със собствени език, религия и култура.    Айнският език се приема от съвременните лингвисти като изолиран. Той не прилича на нито един език от Далечния изток, Юго-източна Азия и Тихия океан и е съвсем различен от японския. В наши дни айните считат за роден език японския или руския. Айнският на практика може да се счита за мъртъв език, защото през 1996 г. е имало само 15 души, които са го говорели гладко, а последният айни, говорещ диалекта Сакхалин, е умрял през 1994 г. През 2006 г. от 3000 айни само 200 са владеели айнски в някаква степен. Счита се, че езикът няма писменост, въпреки, че в епохата Джомон е възможно да е имало някакви писмени знаци. Днес за записване на айнски език се използва латиница или катакана. Айните имат богато устно творчество – митология, легенди, песни, даже епически поеми и сказания.

   Айните основно са се занимавали с лов, риболов и събиране на растителни храни. В течение на времето някои са започнали да се занимават и със земеделие. Националното облекло на айну е халат с ярки цветни геометрични мотиви. Някога материята за тези дрехи се е тъкала от влакна на лико и коприва, сега се ползват промишлено произведени платове, украсени с богата бродерия. Почни всяко село на айните си има свой специален модел бродерия. Ако срещнете айну в национално облекло, по шевиците може да се определи от кое село са. Освен това шевиците на мъжките и женските дрехи са различни. Мъж никога няма да облече дреха с "женска" бродерия и обратно. Връхните дрехи айните изработвали от кожи – в заисимост от региона – кучешки или еленски. В къщите им няма маси и столове, а сядат на пода върху рогозки.    Съдът при айните се състоял от няколко човека от общността. Смъртно наказание и затвор не се практикували, считало се, че боят е достатъчен като наказание. Само при убийство отрязвали ушите и носа на престъпника.    Младите били свободни да си избират съпруг/а, въпреки, че било добре да получат одобрението на родителите си. Ако това станело, младоженецът напускал семейството си и се пренасял при роднините на жена си. Жените запазвали имената си след сватбата.   Много голямо внимание се бръщало на възпитанието на децата. Те се учели на почит към възрастните и на различни умения според възрастта и пола си. Айните не давали име на децата си веднага след раждането, а от първата до десетата година, даже по-късно. Името отразявало отличителни черти или свойства на характера на детето. 

Айните практикували анимистична религия. В нея централно място заемали култовете към мечката и орела, затова на лова на мечки се отдавало особено значение. До края на 19-и век, когато било забранено от японците, се практикувало религиозно жертвоприношение на мечка. За празника специално се залавяло и отглеждало малко мече. Стопанинът на дома, който организирал мечешкия празник, канел колкото се можело повече гости. След убийството на мечката, главата й поставяли на източния прозорец на къщата (сакрално място в дома на айните), тъй като вярвали, че в главата на мечката обитава нейният дух. Всеки присъстващ на церемонията бил длъжен да пие от кръвта на мечката от специална чаша, която се предавала в кръг между гостите, което символизирало разделението на силата на мечката между присъстващите и подчертавало съпричастността им към ритуала пред боговете.   

До края на 19-и век айните отказвали да ги фотографират или рисуват, защото вярвали, че фотографията и рисунките, особено ако на тях са голи или с малко дрехи, отнемат част от живота на човека, изобразен на снимката или рисунката. В наши дни това суеверие вече е изживяно.    Съгласно традиционните представи на айните, змиите са едни от животните олицетворяващи злото. Айните не убиват змии, тъй като смятат, че след като бъде убита, злият дух от змията се вселява в човека, който я е убил. Също така вярват, че ако змия се натъкне на спящ човек, ще му влезе в устата и ще започне да контролира разума му, в резултат на което човекът ще се побърка.

  След определена възраст мъжете спират да се бръснат. Мъжете и жените подрязват отпред косата си на нивото на раменете, а отзад й придават форма на полукръг. 

Днес традиционната религия на айните практически е изчезнала, практикува се само церемониално поклонение пред мечките и то повече като атракция за туристите. На остров Хокайдо навсякъде се продават малки дървени фигурки на мечки. По всеобщо мнение обаче умението да се изрязват фигурки на мечки от дърво е дошло в Япония от Швейцария през 20-е години на 20-и век, а после се разпространило сред айните, сред които в по-стари времена е имало табу да се правят мечешки фигурки. 

Съвременните айни, които имат изцяло или наполовина произход от тази народност са едва 25-50 000 (според някои данни 70 000). Малко повече от половината от тях живеят в Япония, а останалите - в Русия – на Курилите, полуостров Камчатка, Сахалинска и Хабаровска област. Счита се обаче, че още 150-200 000 японци са с частичен айни произход. В Русия след 2002 г. не е останал нито един чист айну. 

Съвременна снимка на старейшина айну от остров Хокайдо


Млад мъж с айно произход на Курилските острови

https://zahariada.blog.bg/history/2020/03/07/sineokite-iaponci-zagadychnite-aini.1699576

[Panzerfaust]

Айните вероятно са австралоиди, но с много светъл цвят на кожата. Културата им е много примитивна, типична за австралоидите и папуасите.

[Hatshepsut]

Японска кухня


Японска трапеза

Японската кухня обхваща регионалните и традиционните храни на Япония, които се развиват през вековете на социални и икономически промени. Традиционната кухня на Япония (和 食) се основава на ориз с мисо супа и други ястия; има акцент върху сезонните съставки. Ястията често се състоят от риба, кисели краставички и зеленчуци, приготвени в бульон. Морските храни са често срещани, обикновено на скара, но също така сервират сурово като сашими или суши. Морските храни и зеленчуците са пържени в масло, като темпурата. Освен ориз, включват юфка, като soba и udon. Япония също има много ситни ястия като рибни продукти в бульон, наречен Oden, или говеждо месо в sukiyaki и nikujaga.

Ястия, вдъхновени от чужда храна – по-специално китайска храна като рамен, пържени кнедли и гьоза, както и храни като спагети, къри и хамбургери, са приети във варианти за японски вкусове и съставки. Исторически, японците избягват месото, но с модернизацията на Япония през 1880 г., месни ястия като тонкасу и якинику са станали често срещани. Японската кухня, особено суши, е станала популярна в целия свят.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Японска кухня

Традиционна японска закуска

Японската кухня е известна със своята красота и възхитителни фини вкусове. Традиционната японска кухня винаги успява да изглежда като произведение на изкуството, тъй като се основава на уашоку. Освен това е и невероятно здравословно, което се смята за причината, поради която японците живеят дълъг живот.

Японската кухня (和 食, washoku) предлага изобилие от гастрономически изкушения с безгранично разнообразие от регионални и сезонни ястия. Ресторантите в Япония варират от мобилни щандове за храна до вековни риотеи, места за пиене с атмосфера, сезонно издигнати тераси над реки, евтини вериги магазини и уникални тематични ресторантчета. Много ресторанти са специализирани в един вид ястия, докато други предлагат разнообразни такива.

Уашоку или традиционната японска кухня се основава на местни, чисти и свежи съставки. Оризът, рибата, зеленчуците и дивите растения се приготвят точно, често според строги правила. Вкусовете обикновено са меки, понякога доста силни, а понякога и доста странни за западното небце. Тази експлозия гарантира, че японската кухня продължава да очарова, както у нас, така и в чужбина.

Японският готвач е прецизен и търпелив. Той често приготвя едно и също ястие година след година, в резултат на което японската кухня като цяло се усъвършенства постоянно. През вековете японците са изградили страхотна кулинарна традиция. Тази традиция е призната от ЮНЕСКО през 2013 г., когато е добавена към списъка на нематериалното („живо“) културно наследство. Японските ресторанти също са суперспециализирани. Противно на това, с което сме свикнали на Запад, в повечето японски ресторанти няма да намерите богат избор от различни ястия.

Трапеза Кайсеки

Външни влияния- В продължение на векове Япония беше „затворена държава“ (сакоку), прдпазена от външни влияния. На чужденците не беше позволено да влизат в страната, а на японците не беше позволено да се впускат случайни пътешествия в чужбина. Контактът беше разрешен само в няколко пристанищни града. Японската кухня остава чиста и автентична дълго време, докато японците не влязат в контакт с португалски и холандски търговци, които например не ядат месо. В крайна сметка, японците приеха много западни ястия и методи за приготвяне, включително пържене, използване на тесто (темпура) и галета (тонкацу), юфка (якисоба) и супа с нудъли (рамен).

Типични съставки- Японската кухня не би била японска кухня без три важни компонента: ориз, соя и течни подправки.

Ориз

Оризът е основата на всяко хранене в Япония. Японците го обичат и го ядат в много форми, от онигири до мочи (оризови топки и еластични топчета от тесто). Японския ориз е с къси зърна, който е твърд и леко лепкав след готвене. Трябва да се изплакне добре няколко пъти и след това да се накисне. Готвачите не са на едно мнение коя от тези две стъпки е най-важна, така че е най-добре да вземете и двете на сериозно! След готвене оризът трябва да престои, за да се изпари водата за по-малко от петнадесет минути. За да направят шари (суши ориз), готвачите го приготвят в даши бульон. Колкото по-бързо се охлажда оризът и оцетът се абсорбира, толкова по-лъскави са зърната му.

Соя

Има много начини, по които соята се използва в японската кухня. Напълно чиста, млада и свежа от растението като едамаме например или ферментирал като натто, соев сос или мисо. Тофу се приготвя от подквасено соево мляко, което след това може да бъде приготвено на скара, пържено и да се използва като капаче върху запеканките.
Японската кухня всъщност не включва сосове, каквито ги познаваме, но използва много течни аромати.

Сашими

Shoyu (соев сос) е най-известният. Този сос, приготвен от соя от добро качество, печена натрошена пшеница, морска сол и изворна вода, се използва в малки количества – никога прекалено много, което би било твърде доминиращо – за добавяне на умами.

Оризовият оцет е от съществено значение за приготвянето на ориз за суши и често се смесва с други подправки, за да се направят сосове за потапяне, дресинг или консервиране на течности.

Саке и мирин са оризови вина, а миринът е по-сладък от сакето. И двете вина съществуват в различни форми. Някои могат да се използват за пиене, а други се използват за готвене.

Суши

Сушизу (суши оцет, известен също като awasezu) е смес от оризов оцет, захар, сол и мирин или саке.

Даши е японски бульон. Той формира основата за много ястия, от мисо супа до такаяки. Даши се прави от комбу (водорасли), кацуобуши (люспи от паламуд) и понякога нибоши (сушени сардини). Резултатът е бульон, пълен с умами, който дава вкусна основа за супи, сосове, ориз и тесто.

Соба

Японски етикет за хранене- Японците обикновено се хранят на ниски маси и седят на възглавници на пода. По време на официалните ястия човек седи в коленичило положение, докато в неформална обстановка седи с кръстосани крака (мъже) или с двата крака на една страна (жени).

Почетният гост или главата на семейството седи на почетното място на точка, най-отдалечена от входа.

В ресторантите ще ви дадат гореща кърпа, с която да си почистите ръцете. Не използвайте кърпата на лицето си.

Почетният гост, главата на семейството или сервитьорът посочва, често с думата „itadakimasu“, че може да се приготвя храната.

В Япония почти всичко е с размер на хапка и следователно целта е да поставите храната в устата си на един дъх, вместо да хапете парче суши наполовина.
Всичко се яде с клечки, дори супата. Всички „твърди“ съставки се ядат с клечки, а останалите отпивате.

Да сръбнете е добре, защото тогава въздухът се смесва с храната и има по-добър вкус (или поне това е историята…)

Дайфуку

За начинаещи- Ако не сте запознати с японската кухня, опитайте следното меню, за да разберете какво предлага страната:

Предястие

Едамаме – тези млади соеви зърна с вкус на ядки, изядени директно от кората, са чисти и здрави.

Супа

Мисо супа – тази лека супа на основата на ферментирал фасул и бульон от морски водорасли подпомага храносмилането и е идеалното предястие.

Основно ястие- Суши – Отдайте се на множество суши ястия, от вегетариански маки до нигири, направени от прясна сурова риба и гункан или суши лодки с рибни яйца.

Якитори

Десерт- Мочи сладолед – това специално ястие е незабравимо, състоящо се от лъжички за сладолед, облечен в тесто, направено от лепкав ориз.

Кацудон

Като се има предвид всичко казано до тук, не е чудно защо японската кухня е обичана по целия свят. Има обаче толкова много други качества в нея, които продължават да печелят фенове. Кои са те?

Ето някои от тях, които със сигурност ще ви заинтригуват.

1. Различните цветове са задължителни за японската кухня

Цветната японска храна всъщност се корени в културата на страната. Преобладаването на пет цвята в традиционната кухня е както за визуална привлекателност, така и за възбуждане на апетита. Цветовете, които трябва да присъстват, са черно, зелено, червено, бяло и жълто.

Числото 5 е наистина важно в традиционната японска култура и кухня. Има пет набора от правила от по пет елемента, които трябва да се спазват, за да се приготви отлично, балансирано и здравословно японско ястие. Храната трябва да включва 5-те цвята, споменати по-горе, и да бъде приятна за всички 5 сетива. 5-те метода за готвене включват сурови, задушени, пържени, приготвени на пара и печени. Има и 5 вкуса, които трябва да се вземат предвид: солен, сладък, кисел, горчив и умами. И накрая, всички японски готвачи или Itamaes трябва да следват 5 нагласи, произтичащи от будистката вяра, когато готвят.

2. Гарнитурите не са предназначени само за разкрасяване на чинията.

Японската кухня, била тя традиционна или съвременна, винаги се предлага с прекрасни гарнитури. Може да мислите, че те се добавят просто за подобряване на визуалната привлекателност на ястието, но всъщност те са подобрители на вкуса или почистващи небцето. Всеки компонент в чинията с японска храна е там с причина. Според готвачи от международен суши ресторант, те интегрират сложно проектираните гарнитури, така че следващата ви хапка да е също толкова (или дори по-задоволителна) от предишната. Освен това е важно за готвачите да няма припокриване, особено между фино ароматизираните ястия. Те искат да се насладите напълно на всяко ястие.

3. Приборите за хранене са част от всичко- Когато сервирате японска кухня, внимателно се обръща внимание на избора на чинии и купи. Естетиката е до голяма степен част от японската храна. На всичкото отгоре готвачите придават определен дизайн на съдовете за сервиране на храна. Винаги има замисъл зад техния избор. Изборът на прибори за хранене може да се използва за подобряване на градацията на цвета, а бамбуковите листа в чинията могат да бъдат използвани за изобразяване на произхода на съставките.

4. Всичко за едно ястие е умишлено- Идеята всяко парче храна в чинията ви да играе определена роля не спира с гарнитурите. В допълнение към това, приготвянето на японска храна премахва излишните елементи. Висококвалифицираните суши готвачи не включват нищо, което може да направи яденето неугледно по някакъв начин.

Например: Жилавата кожа на рибата се отстранява, особено ако тя не подобрява вкуса на ястието или не поддържа месото влажно. Малките кости от риба се отстраняват напълно, за да се осигури пълно удоволствие при консумация.
Японската кухня е свързана с лесна консумация, за да направи изживяването възможно най-приятно.

5. Фокусира се върху естествените вкусове- Силните подправки са обичайна практика при приготвянето на японска храна. И все пак по-важно за готвачите е да разкрият естествените вкусове, отколкото да създадат нещо съвсем ново. Поради тази причина дори и при избора на сосове и подправки, има правила, които трябва да се спазват за използването им. Не трябва да се маринова храна с подправки за запазване на автентичния вкус на ястието.

6. Времето е от съществено значение- Ще забележите, че японските готвачи се движат бързо и точно. Това е не само защото точността е заложена в японската култура; това е главно защото те са наясно, че времето може да промени отличното състояние на съставките. Японската кухня подчертава свежестта. Затова е наложително готвачите да работят с времето, за да произведат най-висококачествените ястия за своите консуматори.

7. Сезонността е от голямо значение в японската кухня- Това не само позволява на готвачите да произвеждат най-вкусните версии на определени ястия, но също така им позволява да подчертават вкусовете на дадено място. През сезона съставките предлагат перфектната възможност за трансформиране на местните съставки в изцяло нови и вълнуващи рецепти.

Ясно е, че японската кухня е самостоятелна лига. Това е демонстрация на несравнима страст към занаята. Има голям акцент върху уменията и техниката и дълбоката ангажираност с творчеството, което се стреми да ангажира и зарадва консуматора по всякакъв възможен начин.

https://horecaconsult.net/

[Hatshepsut]

Последният самурай – истинската история


Картина на бунтовническата войска на шогуната Тoкугава - автор Жул Брюнет

Средата на 19 век, Япония – страна в изолация и потисничество. Краят на шогунатът Токугава, военна диктатура управлява страната от 1192 година. Времена на сблъсък между идеите на модерното и традициите, неизбежно довели до последната гражданска война – Бошин (1868-1869 г.).

Токийското пристанище, годината 1853 – американският военноморски командир Матю Пери акостира с флота си от модерни кораби пред погледите на слисаните японци. Време, в което срещата с чужденци е до голяма степен немислима. Това събитие ще принуди страната на изгряващото слънце да започне отварянето си към света.

Скоро след случилото се на пристанището на Токио последва договорът от Канагава, с който САЩ получава достъп до двa от големите японски порта, отваря се първото консулство в Шимода.

Шокът за обществото е голям, разделението сред силните на деня се засилва, неизбежно водейки до сблъсък – от едната страна застават японският император Мейджи, подкрепян от фигури, стремящи се да изведат Япония на пътя на модерния свят и да възстановят властта в ръцете на императора, а от другата е шогунатът Токугава, продължител на военната диктатура на самурай, властваща от 1192 година.

Свидетел и деен участник в тези събития е френският офицер Жул Брюнет, изпратен по молба на шогунат Токугава от Втората френска империя на Наполеон III да окаже помощ в модернизирането на армията им.

Жул Брюнет във военна униформа и самурай в пълна бойна регалия, характерна за периода от средата на 19век

Истинската история на последния самурай

Роден на 2 януари 1838 г. в Белфор, Франция, Жул Брюнет прави   военна кариера – като артилерист, участник в битки по време на войната в Мексико от 1862-1864 г., получава и най-високото френско военно отличие – Орден на почетния легион.

Цел на пребиваването му сред редиците на самураите е да обучи новата войска на шогуната да използва модерно оръжие и на съвременни бойни стратегии срещу императорските  войски.

Първият сблъсък във войната е битката при Тоба-Фусими. В нея се изправят 15 000 души на шогуна Токугава срещу значително по-малобройната петхилядна армия на феодалите Сацума и Чошу, притекли се в подкрепа на императора.

Битката продължава четири дни. Въпреки превъзхождащия им брой, въоръжени основно с мечове и пики, войските на Токугава и Брюнет са разбити. Тази победа ще принуди много от феодалите да  застанат на страната на императора. След сражението Брюнет и адмиралът на шогуната Еномото са принудени да бягат на север в столицата Едо.

След събитията от Тоба-Фусими, френската държава запазва неутралитет в конфликта, а възстановеният император принуждава мисията им да напусне страната. И докато повечето от съгражданите на Брюнет се завръщат в родината си, той избира да остана до Еномото.

Не са напълно ясни мотивите за оставането му при самураите на Токугава. Познавайки историята и характера му, изследователите смятат, че истинската причина е силното впечатление, което са оставили у него военния дух на самураите на Токугава, и усещането, че е негов дълг да остане и да им помогне, независимо от сериозната опасност за него, когато вече няма  защитата на френското правителство.

Скоро след това столицата Едо е предадена от шогуна Йошинобу на императорските сили, подчинявайки се на волята на императора. Градът е предаден мирно, като малки групи военни сили на Токугава продължават да се съпротивляват.

Същата година, командващият силите на шогуната, Еномото Такеаки, отказва да се предаде на императора и се насочва на север, във владенията на клана Аюзу, което се превръща в новото ядро на така наречената Северна коалиция от феодали, присъединили се към останалите водачи от шогуната Токугава. Коалицията продължава самоотвержено да се бори с императорските войски, въпреки липсата на модерно въоръжение, до ноември 1868, когато са напълно победени.

В това време Брюнет и Еномото бягат на северния остров Хокайдо и с останалите лидери на Токугава създават Република Езо, която да продължи борбата срещу японската империя.

Самурай от клана Чошу по време на войната Бошин

Последната битка на самураите

На пристанището на Хакодате се състояла последната голяма битка между двете враждуващи страни – от декември 1868 г. до юни 1869 г. В нея един срещу други се изправят 7000 войници на императора  срещу 3000 бунтовници на Токугава.

Жул Брюне и хората му водят смела борба с превъзхождащия ги числено и технологично противник. Боевете в пристанищния град на Хокайдо Хакодате, продължили половин година, са последният отчаян опит за отпор срещу империята.

След разбиването на силите на Токугава, като високопоставен военен от губещата страна, Брюне е издирван в цяла Япония. И само щастливата случайност, че френският военен кораб Coëtlogon се оказва близко до Япония е шансът му да се спаси от наказание.

Завръщане в родината

Минавайки през Сайгон – по това време под контрол на Франция – Брюне успява да се завърне във Франция.

Въпреки исканията на японското правителство за наказание на Брюне заради подкрепата му за шогуната във войната, историята за пребиваването му в Япония му печели подкрепа сред френското общество. Вместо наказания, скоро след завръщането си в родината, той е върнат в редиците на армията и взима участие във Френско –Пруската война от 18470-1871, в която попада в плен при боевете при Мец. Взима дейно участие в потушаването на Парижката комуна през 1871 година.

В следващите години прави военна кариера, като от офицер достига до генерал, началник-щаб. В този период, приятелят му Еномото Такеави получава своята реабилитация от японския император и се издига до вицеадмирал в японския императорски флот. Скоро след това, използвайки влиянието си, реабилитира Жул Брюне пред императора, като дори го удостояват с ордена на изгряващото слънце.

Жул Брюне издъхва на 12 август 1911, признат за истинския „последен самурай“.

https://faktor.bg/bg/articles/posledniyat-samuray-istinskata-istoriya

[Hatshepsut]

Списък на японските императори

Ще дам само линк към списъка в руската Уикипедия, не виждам смисъл да го копирам, защото в статията е дадена доста подробна информация, включително и портретите на императорите:

https://ru.wikipedia.org/wiki/Список_императоров_Японии

[Hatshepsut]

Токио


Знаме на гр.Токио

Токио (на японски: 東京, Tōkyō, [toːkjoː]) е столицата на Япония. Градът е една от 47-те префектури в страната и център на Голямо Токио, най-големият метрополен регион в света. Токио е седалище на японското правителство и на Императорския дворец. Разположен е в региона Канто в югоизточната част на главния японски остров Хоншу и включва в административните си граници архипелазите Идзу и Бонински острови.

Администрацията на Токио управлява 23 специални района, имащи административен статут на градове, които обхващат територията на града от 1943 година, както и 39 общини в западната част на префектурата и на архипелазите. Населението на специалните райони е над 8 милиона души, а общото население на префектурата надхвърля 13 милиона. Метрополният регион, надхвърлящ границите на префектурата, има население над 35 милиона души и най-голямата агломерация в света не само по население, но по своя брутен вътрешен продукт, надхвърлящ 1,479 трилиона долара (2008, по паритет на покупателната способност). В Токио се намират седалищата на 51 от компаниите във Форчън Глобал 500, повече, отколкото във всеки друг град по света.

Токио е определян като един от трите „командни центъра“ на световната икономика, наред с Ню Йорк и Лондон. Класифициран е като алфа+ глобален град и е поставян на четвърто място сред глобалните градове. През 2012 година изследване на Мърсър и Икономист Интелиджънс Юнит определя Токио като най-скъпия за чужденци град в света. Градът е домакин на Летните олимпийски игри през 1964 година и ще бъде домакин на Лятната олимпиада през 2020 година.

Наименование

Първоначалното наименование на Токио е Едо (江戸), което означава устие. То е променено на Токио (東京 – буквално, „Източна столица“) през 1868 година, когато императорът пренася в града своята резиденция, съгласно традицията столичният град да съдържа в името си думата „столица“ (京). В първите години след преименуването се използва и формата Токеи, изписвана по същия начин, както и Токио, но в наши дни тя вече не се употребява.

Въпреки звуковата прилика, името на предишната японска столица Киото (京都) има друго значение – „Столичен град“.

История

Днешната японска столица възниква като малко рибарско селце на име Едо, разположено в провинция Мусаши. В края на 12 век то става център на владенията на клана Едо, който изгражда първите укрепления около селището. През 1457 година Ота Докан, васал на клана Уесуги, отнема Едо от клана Едо и построява замъка Едо, поради което той е приеман традиционно за основател на Токио.

В края на 1590 година Токугава Иеясу избира Едо за своя резиденция и когато през 1603 година е установен шогунатът на Токугава градът се превръща във фактическа столица на Япония, въпреки че императорът остава в Киото. По време на последвалия период Едо, градът се разраства до един от най-големите градове в света, като през 18 век населението му надхвърля 1 милион души.

През 60-те години на 19 век Реставрацията Мейджи слага край на шогуната Токугава и през 1869 година император Мейджи премества императорския двор в замъка Едо. Така градът, преименуван на Токио, който по това време вече е политическо и културно средище на страната, се превръща и в официална столица. През 1889 година е създадена общината Токио, която през 1943 година е преобразувана в днешната префектура.

Панорамна гледка към Императорския дворец в Токио от Маруноучи

Подобно на други големи японски градове, като Осака, централната част на Токио се развива през първите години на 20 век като около основните железопътни гари се образуват силно застроени квартали, свързани с предградията чрез разположени на повърхността железопътни линии. И до днес автомобилният транспорт играе значително по-малка роля, отколкото в големите американски градове, които са по-разпръснати и разчитат на пътната инфраструктура.

През първата половина на 20 век Токио претърпява две тежки катастрофи, но успешно се възстановява от тях. През 1923 година Голямото земетресение в Канто и последвалият пожар взимат 140 хиляди жертви, а стотици хиляди сгради са унищожени. По време на Втората световна война бомбардировките на Токио през 1944 – 1945 година са почти толкова разрушителни, колкото двете атомни бомби в Хирошима и Нагасаки взети заедно – загиват между 75 и 200 хиляди души, а половината сгради в града са унищожени.

След войната градът е напълно възстановен, а икономиката на страната започва стремително да се възражда, като през 1966 година става втората по големина в света. Новият облик на Токио е демонстриран пред света с провеждането в града на Летните олимпийски игри през 1964 година. През 70-те години се изграждат множество многоетажни сгради, като небостъргача Съншайн 60, както и новото международно летище Нарита.

По това време Токио е залят от вълна от работна сила от селските райони, което води до по-нататъшното развитие на града и нарастването на населението на неговия метрополен район до 11 милиона души. През 80-те години цените на недвижимите имоти бързо нарастват, а Токийското метро и пътническата железопътна мрежа стават едни от най-натоварените в света. Общата рецесия, обхванала Япония през 90-те години, прекъсва бързото развитие на града и води до срив в цените на недвижимите имоти.

Култура

В Токио се намира Националната парламентарна библиотека, най-голямата в страната и една от най-големите в Азия.

Градът има много музеи. В парка Уено са Токийския национален музей, най-големият музей на страната, специализиран в традиционно японско изкуство; Националният музей на западното изкуство и зоологическата градина Уено. Другите музеи включват Националният музей на науките и иновациите в Одайба, Музеят на Едо-Токио в Сумида, отделен от центъра на Токио от река Сумида, Незу арт в Аояма и Националната парламентарна библиотека, Националният архив и Националният музей на модерното изкуство, които са близо до Императорския дворец.

Фестивалът Санджа в Асакуса

Токио има много театри за сценични изкуства. Те включват национални и частни театри за традиционните форми на японската драма (като например но и кабуки), както и за съвременна драма. Симфонични оркестри и други музикални организации изпълняват модерна и традиционна музика. Токио също така е домакин на съвременна японска и международна поп и рок музика на места, вариращи по размери от малки клубове до арени като Нипон Будокан.

В Токио се провеждат много различни фестивали. По-важните събития са Санджа в храма Асакуса и биеналето Канда. Всяка година, през последната събота на месец юли, се провежда фестивал на фойерверки над река Сумида, което привлича над един милион зрители.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Токио

Безкрайният град: Най-големият мегаполис на планетата

Гoлямo Toĸиo oфициaлнo e нaй-гoлямaтa гpaдcĸa aглoмepaция нa Зeмятa. Бpoят нa житeлитe нa япoнcĸия cтoличeн paйoн нaдxвъpля 38 милиoнa дyши - пoвeчe oтĸoлĸoтo e нaceлeниeтo в Πoлшa, Aвcтpaлия или Kaнaдa! Уceщa ли ce пpeнaceлвaнe в Toĸиo и ĸaĸ живeят xopaтa в нaй-гoлeмия мeгaпoлиc в cвeтa?

Heпoзнaтa Япoния

Koгaтo гoвopим зa живoтa в тaĸивa чoвeшĸи cтpyпвaния, в дeйcтвиe влизaт aглoмepaциитe - cлoжни cиcтeми, cъcтoящи ce oт мнoгo ypбaнизиpaни ceлищa, нaй-чecтo гoлям гpaд (cъщинcĸo Toĸиo имa 14 млн. житeли) и пo-мaлĸи caтeлити oт ĸъдeтo в мeтpoпoлиятa вceĸи дeн идвaт дa paбoтят, нa пaзap или пo дpyги зaдaчи милиoни дyши. Πo пoдoбeн нaчин e opгaнизиpaн живoтa и в пoвeчeтo дpyги гoлeми гpaдoвe нa плaнeтaтa.

Гoлямo Toĸиo, ĸoйтo ce cъcтoи oт caмaтa япoнcĸa cтoлицa и няĸoлĸo cъceдни пpилeжaщи жилищни paйoнa, фyнĸциoниpa пo cъщия мoдeл. Meгaпoлиcът гeнepиpa 31% oт БBΠ нa cтpaнaтa (c тpeтaтa нaй-гoлямa иĸoнoмиĸa в cвeтa), c нaceлeниe 28% oт oбщoтo нa Япoния и e нaй-ypбaнизиpaният paйoн в cвeтa.

Имa 2 нaй-чecтo cpeщaни митa зa Toĸиo: гpaдът cтpaдa oт пpeнaceлeнocт и xopaтa тyĸ живeят в мaлĸи cтyдия c плoщ oт 20 ĸвaдpaтни мeтpa. Bcъщнocт гъcтoтaтa нa нaceлeниeтo нa Toĸиo нe e мнoгo пo-виcoĸa oт cpeднaтa зa Eвpoпa (6 xиляди дyши нa 1 ĸв. ĸилoмeтъp). Зa cpaвнeниe, в Mocĸвa, Лoндoн и Maдpид тoзи пoĸaзaтeл e oĸoлo 5,5 xиляди дyши нa 1 ĸв. ĸм.

Πoĸpaйнинитe нa гpaдa ca cpaвнитeлнo cлaбo нaceлeни. Mлaдитe xopa ce пpeмecтвaт в цeнтъpa, пo-близo дo paбoтaтa, a пo-cтapoтo пoĸoлeниe избиpa пpeдгpaдиятa, ĸъдeтo мoгaт дa имaт coбcтвeн дoм. Toвa, чe ce cтигa дo гpaдa зa няĸoлĸo чaca, изoбщo нe пpитecнявa житeлитe нa cтoличния peгиoн.

Cpeднaтa цeнa нa ĸвaдpaтeн мeтъp e 1,3 милиoнa йeни (oĸoлo 9,3 xиляди дoлapa пpи aĸтyaлния ĸypc). Ипoтeĸитe oбaчe ce издaвaт пpи 0,5-1,2% гoдишнa лиxвa и зa дълъг пepиoд. Πpи нaeмитe cyмитe ca oĸoлo 650 дoлapa нa мeceц в пpeдгpaдиятa и 1,2-1,3 xиляди дoлapa в цeнтъpa.

Зaплaти

Oфициaлнaтa cpeднa зaплaтa в Toĸиo cлeд дaнъци e 375 xиляди йeни или 2 700 дoлapa. Paбoтaтa и paбoтoxoлизмът ca житeйcĸaтa филocoфия нa япoнцитe. Cпopeд мecтнитe тpaдиции cлyжитeлитe винaги cи тpъгвaт oт paбoтa cлeд шeфa. Aĸo лидepът ce зaбaви, цeлият oтдeл или oфиc cъщo ce зaбaвя.

Mлaд cпeциaлиcт пoлyчaвa дo двe тpeти oт cpeднaтa зaплaтa. Cyмaтa ce yвeличaвa нa вceĸи 5 гoдини. Koлĸoтo пo-дългo чoвeĸ cлyжи в eднa opгaнизaция, тoлĸoвa пo-виcoĸa e зaплaтaтa мy, нo тoлĸoвa пo-мaлъĸ e шaнcът дa cи нaмepи paбoтa cъc cъщoтo зaплaщaнe няĸъдe дpyгaдe. C нoвoтo paбoтнo мяcтo пpoфecиoнaлният cтaж и oпит щe бъдe нyлиpaн и щe тpябвa дa зaпoчнeтe вcичĸo oтнaчaлo. Toвa ĸapa чoвeĸ дa дъpжи нa пoзициятa cи и paзвъpзвa pъцeтe нa мeниджъpитe.

Eднa жeнa в Япoния тpябвa дa избepe: paбoтa или ceмeйcтвo. Oбиĸнoвeнo eднoтo изĸлючвa дpyгoтo. Ceмeйнитe дaми нe мoгaт дa paзчитaт нa ĸapиepнo изpacтвaнe и виcoĸи зaплaти.

Tpaнcпopт

Гpaдcĸият тpaнcпopт e дoбpe paзвит в Toĸиo. Униĸaлнocттa нa мecтнoтo мeтpo e, чe ce oпepиpa oт няĸoлĸo чacтни ĸoмпaнии. Cлeдoвaтeлнo, зa дa ce пpexвъpлитe oт eдин ĸлoн в дpyг, тpябвa дa зaĸyпитe нoв билeт.

B cтoлицaтa имa мнoгo пътни възли, имa нaдлeзи нa няĸoлĸo нивa и плaтeни виcoĸocĸopocтни yчacтъци. Taĸa ce избягвaт гoлeми зaдpъcтвaния. Дa пpитeжaвaш ĸoлa в Toĸиo oбaчe e въпpoc нa пpecтиж, a нe нa yдoбcтвo. Maлĸият бpoй и виcoĸaтa цeнa нa пapĸингa пpecлeдвaт вceĸи гoлям гpaд. Bяpнo e, чe e пo-дoбpe oт блъcĸaницaтa в мeтpoтo в чac пиĸ.

Здpaвeoпaзвaнe

B Япoния, ĸaĸтo и в мнoгo дpyги cтpaни, нямa бeзплaтнa мeдицинa лeĸapcтвa. Ho тyĸ тя e мнoгo дoбpe opгaнизиpaнa, нa виcoĸo нивo и пpeĸpacнo oбopyдвaнa. Kaĸвo дa ce ĸaжe пoвeчe, ĸoгaтo япoнцитe живeят cpeднo нaд 84 гoдини! Bъпpeĸи тoвa, oпaшĸитe, цeнaтa нa здpaвнaтa зacтpaxoвĸa, виcoĸaтa цeнa и нeвъзмoжнocттa дa ce ĸyпи лeĸapcтвo бeз peцeптa биxa изглeждaли ĸaтo aд зa житeлитe нa дpyги дъpжaви в cвeтa.

Haпpимep гpижитe зa бpeмeннocттa и paждaнeтo нe ca вĸлючeни в peдoвнaтa здpaвнa зacтpaxoвĸa. Tpябвa дa дoплaтитe oт 300 дo 500 xиляди йeни (2000 -3500 дoлapa). Caмo дeцaтa пoд 15 гoдини и пeнcиoнepитe пoлyчaвaт цeлия нaбop oт бeзплaтни мeдицинcĸи ycлyги.

Ho ĸaтo цялo жизнeният cтaндapт нa япoнцитe и ocoбeнo тoзи нa житeлитe нa cтoличния мeгaпoлиc cъoтвeтcтвa нa мяcтoтo нa cтpaнaтa cpeд нaй-paзвититe нaции в cвeтa.

https://money.bg/travel/bezkrayniyat-grad-nay-golemiyat-megapolis-na-planetata.html

[Hatshepsut]

География на Япония

Япония е държава в Източна Азия, разположена на около 4000 острова в Тихия океан. Площ – 377 972 km². Население на 1 януари 2021 г. – 126,5 млн. души. Столица – град Токио.

Географско положение, граници, големина, брегове

Япония е държава, разположена на острови в Тихия океан, в близост до бреговете на Източна Азия. В състава на страната влизат около 4000 острова, простиращи се от североизток на югозапад почти на 3500 km, като главните острови са: Хоншу 231 100 km², Хокайдо 83 456 km², Кюшу 42 177 km² и Шикоку 18 790 km². Големи инженерни съоръжения (подводни тунели, мостове) способстват за връзките между главните острови. Общата дължина на бреговата линия на страната е 33 287 km. На изток и юг бреговете на Япония се мият от водите на Тихия океан, на запад – от водите на Източнокитайско и Японско море, а на север – от водите на Охотско море. На север протока Лаперуз и на североизток протоците Курилски, Измяна и Руски отделят Япония от руските острови Сахалин и Курилски, а на запад Корейския проток – от полуостров Корея. Бреговете на основните японски острови, обърнати към Японско море и тихоокеанското крайбрежие на остров Хоншу на север от 35° с.ш. са сравнително слабо разчленени и на значително протежение се съпроводени от древни морски тераси. Южното крайбрежие на Хоншу, бреговете на остров Шикоку и Кюшу са изрязани от многочислени заливи, полуострови и протоци с множество малки острови и скали в тях. Тук е разположено Вътрешното Японско море, притежаващо брегова линия с много сложна конфигурация. Най-големите полуострови са: Кии (на остров Кюшу), Осима (на остров Хокайдо) и др. В участъците със скорошно (в геоложки смисъл) потъване на бреговата линия (бреговете на протоците Кии, Бунго и някои други) са развити ингресионни риасови брегове. Южните острови Рюкю са обградени с мощни коралови рифове.

Крайни точки:

• на север – остров Бентедзима, на северозапад от нос Соя, на остров Хокайдо, 45°31'36” с.ш.
• на юг – атол Окинотори, 20°25'22” с.ш.
• на запад – нос Иридзаки, на остров Йонагуни, от о-вите Рюкю, 122°56'02” и.д.
• на изток – остров Минамитори, 153°59'09” и.д.

Релеф

Над 3/4 от територията на Япония е заета от възвишения и планини (предимно ниски и средно високи). Низините (най-голяма – Канто, или Токийска) са разположени на отделни участъци по крайбрежието. На остров Хокайдо основните планини явяващи се продължение на планинските вериги на Сахалин и Курилските острови, се простират от север на юг и от североизток на югозапад. Най-високите върхове са разположени в района на техните пресичания и превишават 2000 m (връх Асахи, 2290 m). В северните части на остров Хоншу се простират 3 успоредни средно високи вериги, разделени от надлъжни долини и котловини. Осово положение заема хребета Оу (2041 m), на запад от него са разположени хребетите Дева (125 m) и Етиго (2176 m), а на изток – хребетите Китаками (1914 m) и Абукума (1193 m). Централните и западните вериги са увенчани с вулкани. В средните части на Хоншу се пресича зоната на разломите Фоса Магна (дължина около 250 km), над която се извисяват редица вулкани, в т.ч. най-високия на Япония – Фуджи (3776 m). В централните части на Хоншу са разположени хребетите Хида (3061 m), Кисо (2956 m), Акаиси (3192 m), върховете на които имат алпийски релеф и голяма част от годината са покрити със сняг. Като цяло в Япония (само но остров Хоншу) се наброяват 16 върха, превишаващи 3000 m. В югозападната част на Хоншу в пределите на тектонско понижение се намира равнината Кинки с разположеното в нея най-голямо японско езеро бива. Това понижение, западно продължение на което е Вътрешното Японско море, разделя две планински вериги – северна (вътрешна), простираща се по по оста на западната част на Хоншу и южна (външна) – на полуостров Кии и островите Шикоку и Кюшу. Максималната височина на остров Шикоку е връх Исидзути (1981 m), а на остров Кюшу – вулкана Кудзю (1788 m). На островите Рюкю преобладават платата и ниските планини.

Климат

Климатът на Япония е мусонен, на север – умерен, в южните части – субтропичен, а на о-вите Рюкю – тропичен. На остров Хокайдо в Сапоро средната януарска температура е -5°С, средната юлска – 22°С, в Кагошима, съответно 6°С и 27°С, а на остров Окинава – 16°с и 28°С.

Зимният мусон духа от континента и като цяло охлажда територията на страната, макар че въздухът доста се нагрява и овлажнява по перифериите на незамръзващите морета. С този мусон са свързани зимния максимум на валежите и многоснежните зими по западните крайбрежия на островите Хоншу и Хокайдо и в хребета Хида. Склоновете на планините, обърнати към Тихия океан, през зимата остават относително сухи. Летният мусон се проявява слабо, в сравнения със зимния и е влажен предимно по югоизточните периферии на японските острови. С него е свързан летния максимум на валежите (бай у – „сливов дъжд“), играещ важна роля за оризопроизводството. Обичайно явление са тайфуните (от 15 до 30 пъти ежегодно), проявяващи се предимно през есента и съпроводени с ураганни ветрове и порои, като често преместват максимума на валежите през този сезон. Като цяло климатът на Япония е влажен (средно около 1800 mm годишно, а по тихоокеанските склонове в южните части на Хоншу, в хребета Хида и в някои райони на островите Шикоку и Кюшу – над 3000 mm годишно). Най-малко количество валежи (800 – 1200 mm годишно) падат в източната част на остров Хокайдо, в някои затворени междупланински котловини и по бреговете на Вътрешното Японско море, всички те обградени от планини, възпрепятстващи нахлуването на влажни въздушни маси.

Води

Япония има гъста речна мрежа, съставена от къси, предимно планински реки, като най-големите са: Синана (367 km), Тоне (322 km), Исикари (268 km), Тесио (256 km), Китаками (249 km), Абукума (239 km), Кисо (229 km), Могами (229 km), Тенрю (213 km), Агано (210 km). Енергийните хидроресурси на страната се оценяват на 52,7 млн. квт. Реките от басейна на Японско море се отличават със зимно-пролетно пълноводие, а тези от басейна на Тихия океан – с лятно пълноводие. Често явление са епизодичните прииждания и наводнения, в резултат от преминаването на тайфуните. Водите на много от тях се използват за напояване, като за целта са изградени хиляди малки и големи водоеми. Равнинните участъци на големите реки са достъпни за плитко газещи речни съдове. Езерата в страната са многочислени и разнообразни по произход. Най-голямо е езерото Бива (670 km²), разположено в тектонска падина. Срещат се още вулканични: Инавасиро (103 km²), Товада, Кушаро и лагунни: Касомигаура (168 km²), Сарома (152 km²).

Почви

На север са разпространени подзолисти и ливадно-блатни почви, в южните части на умерения пояс – кафявите горски почви, а в субтропиците и тропиците – жълтоземните и червеноземните почви. В планините почвите са предимно каменисто-чакълести, често с включена вулканична пепел, а в равнините – окултурените алувиални почви.

Растителност

Над 2/3 от територията на Япония е заета от гори и храсти, като значителна част от горите (над 1/3) са изкуствени насаждения. Запасите от дървесина се оценяват на 1,9 млрд. m³. Иглолистните видове съставляват около 50% от общите запаси и 37% от горската площ. Общо във флората на Япония се наброяват над 700 вида дървета и храсти и около 3000 вида треви. В страната са се съхранили многочислени представители на древната (преди кватернера) флора (папрати, хвощове и др.). Островната изолация на страната е способствала за високия процент ендемити. За японците някои от видовете растения са наситени със символично значение. Например вишневите цветове (сакура) означават краткотрайна красота, докато борът (матцу) е символ на дълголетие.

На остров Хокайдо преобладават иглолистните гори съставени предимно от смърч и ела с гъст бамбуков подлес. Във височина горите се заменят с кедров клек и бреза, тревисто-храстови формации и храстовидна пустош. Горната граница на иглолистните гори се повишава от 500 m в северната част на остров Хокайдо до 1800 – 2000 m на остров Хоншу. В по-южните райони на страната иглолистните гори постепенно се заменят с листопадни широколистни (дъб, бук, клен, местен вид гръцки орех, кестен, ясен, липа и др.). В югозападната част на остров Хокайдо те се срещат от крайбрежието до височина 500 m, а на остров Хоншу – до 1800 m. Долните части от склоновете на планините на остров Хоншу на юг от 38° с.ш. и склоновете на планините на островите Шикоку и Кюшу на височина до 800 m са покрити с вечнозелени субтропични гори, с участието на вечнозелен дъб, магнолия, камфорово дърво, криптомерия, японски кипарис и др., с богат подлес и обилие от лиани. В крайния юг на остров Кюшу и на островите Рюкю на височина до 300 m са разпространени мусонни гори с участие на палми, фикуси, дървовидни папрати, бамбук, орхидеи.

В японската кухня, освен плодове и зърнени храни, се използват и някои видове цветя и листа. Растенията инспирират също така изкуството за подреждане на цветя (икебана), живописта, тъкането на платове, керамика и лакирането. Японците използват растения за приготвяне на лекарства, бои, тъкани, хартия и сечива.

Животински свят

Животинският свят в Япония е уникален. В страната се наброяват 270 вида бозайници, около 800 вида птици, 110 вида влечуги. В моретата, миещи нейните брегове обитават над 600 вида риби и над 1000 вида мекотели. Фауната на страната включва много ендемични и реликтови видове, но като цяло е бедна на видово разнообразие, а формите са видоизменени, вследствие на островната ѝ изолация. Преобладават видовете приспособени за живот в планинските гори. Общи за Хокайдо и Хоншу се явяват животните: вълк, лисица, язовец, енотовидно куче, видра, заек и др., като само на Хокайдо се срещат кафява мечка, самур, хермелин, невестулка. Протока Цугару (Сангарски) служи като граница за много видове, обитаващи на юг (черна мечка, японски макак, антилопа, исполинска саламандра и др.). На юг от протока Тогара е развита тропическа фауна (летящо куче, множество тропически птици и насекоми). Птичият свят на страната е богат: кълвач, дрозд, синигер, лястовица, скорец, тетерев, жерав, щъркел, ястреб, орел, сова, а в крайбрежните райони изобилие от морски птици. Реките на страната са богати на различни видове сладководни риби – шаран, сом, змиорка, минога, като изкуствено се развъждат различни видове пъстърва. Морските риби с промишлено значение са: тихоокеаанска селда, далекоизточна сардина, тон, треска, камбала. Практикува се лов на морски раци, миди, скариди и др.

Природни райони

В зависимост от географското положение, релефа, геоложкия строеж, климата, водите и растителността територията на Япония се поделя на 5 природни района:

• Северна Япония – обхваща голяма част от остров Хокайдо (без полуостров Осима). Това е най-суровия в климатично отношение район на Япония с преобладаване на ниско- и средновисоки планини, умурено студен климат със снежна зима и гъсти иглолистни гори;
• Североизточна Япония – обхваща южната част на остров Хокайдо и северната част на остров Хоншу. Преобладават средновисоките и ниските планини, климатът е умерено топъл, с прохладна зима и резки различия в режима на валежите по противоположните планински склонове. Ниските части на склоновете са заети от широколистни гори, а нагоре следва планинска тайга;
• Централна Япония – обхваща средната, най-висока част на остров Хоншу. Заедно с низините, ниските и средновисоките планини се срещат и участъци с високи хребети (Хида, Кисо, Акаиси, Фуджи). Климатът е субтропичен, в планините – умерен. Равнините са заети предимно с културна растителност, а планините – с широколистни и иглолистни гори. Това е най-усвоения и гъсто населен район на страната;
• Югозападна Япония – обхваща югозападната част на остров Хоншу, остров Шикоку и голяма част от остров Кюшу (без крайната му южна част). Релефът е ниско- и среднопланински, климатът е субтропичен с резки различия в количеството на валежите по югоизточните и северозападните склонове. Те са покрити с вечнозелени планински гори, сменящи се нагоре с широколистни и иглолистни. В равнините са получават по 2 реколти ориз годишно;
• Южна Япония – обхваща южната част на остров Кюшу и островите Рюкю. Преобладават хълмистите и нископланинските райони. Климатът и растителността са тропични, на места субтропични.

https://bg.wikipedia.org/wiki/География на Япония