Ученички отъ Петричъ намѣриха български генъ въ Италия

[Hatshepsut]

Италианските селища и местности, за които се твърди, че имат български произход, са поне стотина на брой: Болгаре - до Бергамо, Болгер- до Терни, Болгери - до Ливорно, Булгариа ди Чезена - до Форли, Булгарограсо - до Комо...
Но най-истинското - и като название, и като история от тях е като че ли Челле ди Булгериа, на 100 км. от Салерно. Името означава Килии от България.
До селото, разположено в южната област Кампания, се стига след едночасово пътуване с кола от град Салерно. Виещ се планински път ви отвежда до долината Мингардо, която се намира в подножието на връх Булгериа. Панорамата е великолепна.
Оприличаван на излегнал се лъв, високият 1225 метра връх докосва с южния си склон Средиземно море.
До тези южни земи прабългарите пристигат през IX век от намиращото се по на север херцогство Беневенто, където се били установили два века по-рано. Челле ди Булгериа носи името си от 1861. До тогава е било квартал на селището Рока Глориоза.
Повечето от 2000-те жители на Челле ди Булгериа не познават историята на местността.
Създадената преди десетина години културна асоциация се опитва да пробуди историческото съзнание. Някои от участниците в нея още помнят участието си в младежките си години в местната музикална банда „И булгари" (българите).
Челле ди Булгериа смята себе си за съвременно село, тъй като основаването му се дължи на заселването около монасите, дошли тук през Средновековието. Самото име Челле (килии) напомня за монашество, а Булгериа се свързва с близкия връх, който пък е наследил името си от прабългарите
С разкриването на българските корени през 1986 се заема дон Пепино Каталдо, завеждащ по онова време Семинарията на близкото селище Поликастро Бусентино.
Дон Пепино идва по тези земи още през 1964 след ръкополагането му за свещеник. Сред многото задачи, с които трябва да се заеме в ролята си на епископски секретар, е и тази да проучи местната история.
В своето изследване, за което използва над 50 източника, дон Пепино описва подробно различните етапи в емиграцията на българите на Апенините.
Първото преселение е през 452, когато като съюзници на хуните българите отиват във Фриули, Северна Италия. След като биват отблъснати обаче, се връщат по долното течение на Дунав.
Втората и третата вълна на българите са през VI век. Тогава българите пристигат в Италия като част от византийската войска, която дебаркира в Сицилия.
Едва при четвъртото емигриране през VII век прабългарите оставят по-трайни следи.
Както пише в изследването си за тях Винченцо д'Амико, през 667 в Италия влиза мирно синът на Кубрат - Алцек, който преди това се е разделил с братята си, сред които е и Аспарух.
Алцек и неговите хора искат да останат на територията , управлявана от Лонгобардите. Намеренията им обаче са попарени от тогавашния крал Гримоалдо, който отпраща българите в Беневенто, Южна Италия.
Там ги посреща дружелюбно Ромуалдо, син на Гримоалдо, който им дава земи за заселване, по онова време безлюдни - в Сепино, Бояно, Изерния.
Така прабългарите, от една страна получават помощ, а от друга, се превръщат в хората, които ще разработят неразораните полета на Юга, и по-точно Пестум, Палинуро, Поликастро Бусентино.
Своеобразната благотворителност дава импулс за развитието на земеделието и овцевъдството по тези земи, които по онова време са били единствено места за лов.
Петото и шестото заселване на прабългарите са пряко свързани с долината Мингардо и околностите.
Така постепенно, както пише изследователят Джузепе Антонини, „изменяйки език, навици и религия, българите стават италианци".
Според Антонини към 830 прабългарите биват изгонени от първоначално населените от тях места, след което се насочват към планинското възвишение, на което по-късно ще дадат името си.
Изследователят Пероне-Капано пише, че „отчаянието на тези българи номади" било толкова голямо от преследванията заради вътрешните войни в Беневенто и Салерно и заради набезите на маврите, че се принудили да поискат убежище при гръцко-италианските монаси. Те обитавали пещери и отшелнически места в Южна Италия.
В „Анали на Италия" Антонио Муратори пише, че през 940 свети Нило да Росано, на път за манастира до Чентола бил взет за българин - заради расото си, бастуна и лисичата кожа, с която бил наметнат.
Това доказва, че българите били познати и със специфичните си дрехи.
Но защо прабългарите се установяват именно в долината Мингардо, в подножието на Булгериа?
Предполага се, че мотивите за това са номадският начин на живот, който водят, както и фактът, че са можели да служат като наемници на местните крале и принцове.
Благоприятен бил и местният климат, както и гостоприемството на монасите. Освен всичко друго, зоната се смятала и за удобно прикритие от набезите на морските пирати.
Около пещерите в подножието на планината прабългарите намират не само убежище. Там те създават и потомства, с които поставят началото на селища, съществуващи и до днес - Сан Северино, Сан Костантино...
Като познавачи на строителния занаят те възстановяват и старинни центрове като този в Рока Глориоза, замъка в Чентола.... Или, както отбелязват историците, праотците ни идват в Италия не само за да населят земите й, а и за да внесат културата си по безлюдните територии.
Свидетелство за това са поясите от квадратни и масивни стени, оставени от наследниците на Алцек.
И до днес най-почитаните светци по тези места са свети Никола, света София и свети Йоан Предтеча.
Смесвайки се с други европейски народи - италийци, гърци и германи, българите оставят на днешния италиански народ много неща, пише Винченцо д'мико.
Смята се, че прабългарите, населявали Италия, стоят в произхода на много от фамилните имена на Апенините, които имат в корена си „булгаро" - българин.
Въпреки че в днешна Южна Италия тези фамили са рядкост, това съвсем не е така за богатата северна част на страната.
В телефонните указатели на Милано и Торино например има поне десетина души с фамилното име Булгаро и близо 30-ина с фамилията Булгари, по подобие на световноизвестния бижутер.
Семействата с фамилни имена Булгаре, Булгарело, Булгарини, Булгарино, Булгарон са поне 200 на брой.

/ Виолина Христова, ProntoSofia.com/

http://news.ibox.bg/news/id_225392548

[Hatshepsut]

Три ученички от Петрич намериха български ген в италианската област Молизе. 11-класничките Ваня Сухарова, Кристина Сарабеева и Стойна Георгиева и учителките им Василка Балтаджиева и Малина Балтова научили за прабългарските корени на живеещите в малкото градче Йелзи не от кого да е, а от автора на три книги за разселването на прабългарите - професор Винченцо Д'Амиго. “Срещата ни с учения беше една от най-впечатляващите през тези незабравими дни в Италия. Ще го помним цял живот”, споделят момичетата. В град Аньоне пратениците на петричкото СОУ „Антон Попов” върнаха визитата на два пъти гостувалите им в Петрич ученици от три италиански и едно малтийско училище, с които си партнират по проекта „Преподаването на история в европейска перспектива”. “Целта на проекта е да уеднакви различните гледни точки на различните народи към историческите събития”, поясниха учителките Балтаджиева и Балтова. На срещата в Аньоне, разделени на групи, представителите на италианските и българското петричко училище обсъдили Балканските и Първата световна война и Средновековието. На обобщителния семинар домакините извадили свалена от интернет българска история на английски език и се опитали да поставят натясно българските момичета, но нашенките ги шашнали със знанията си. Освен че носели купчина документи, които събрали с помощта на петричкия музей, те имали и готова презентация. И толкова впечатлили партньорите си по проекта, че те предложили заключителната среща догодина да направят в Петрич. А офертите, които изпратили на петричките власти и бизнеса чрез тях от местата, които посетили в област Молизе, завършват с едно и също пожелание: ”Сигурни сме, че ще се видим отново в България!”, казаха за „Вяра” трите момичета.
Офертите са наистина сериозни. Първата е „Харта за взаимно споразумение”, подписана от управата на музея на камбаните в Аньоне и фабриката, която лее камбани по поръчки от цял свят. Втората представлява предложение за споразумение с нашия бизнес от собственика на фабриката за сирена, а в третата градоначалникът на Йелзи изразява желание за партньорство с български колеги. Има и много други от младежки и други състави, които искат да си партнират с наши, уточниха преподавателките Балтаджиева и Балтова.
Коста ДИНОВ, в-к ВЯРА

[Hatshepsut]

Над 5 - 6 милиона потомци на Алцековите българи живеят днес в Италия

Един от тях – младият оперен певец Стефано Тандзило – гостува в България

На снимката - Стефано Тандзило и другите млади оперни певци

През есента българската публика имаше уникалната възможност да преживее емоцията, наречена „Белканто – наследството на Лучано Павароти”. Най-красивите млади гласове на Италия гостуваха в шест български града. Става въпрос за оперните певци Стефано Тандзило, Андреа Заупа, Десире Капалдо и Сара Капелинимаджоре. Един любопитен детайл, при гостуването си в „Шоуто на Слави“ един от четиримата – Стефано Тандзило – призна, че негови предци са били българи. За какво става дума? Най-вероятно за съвременните потомци на Алцековите българи, заселили се в северната част на Апенинския полуостров. И още - през 1942 година италианският историк проф. Винченцо д'Амико съобщава, че повече от 700 селища на Апенините са основани от прабългари, които въщност би трябвало да наричаме древните българи.  Според него, близо 3 милиона италианци са техни потомци. В труда си "Протобългарите в Италия" той се позовава на редица стари документи, говорещи за присъствието им на Апенините през вековете.

Според италианския историк, българите за първи път донасят и започват да отглеждат ориз в Италия. Те донасят и други непознати дотогава на полуострова земеделски практики. Което значи, че още тогава са били не само конен народ, но и отлични стопани, когато са в мир. Много от българските обичаи, останали от езичеството, се срещат и в някои области на Италия. Става дума за лазаруването и нестинарството. В Италия такива обичаи се срещат в провинциите Молизе и Абруци. В областта Сан Андрея ди Конца, Авелино, и днес в последната събота на май девойките играят танци като тези на лазарките.

Винченцо д'Амико стига до извода, че в средата на ХХ век в Северна Италия могат да се преброят над 700 населени места в Италия, малки и големи, с български произход на населението им. Историкът изчислява, че в тях по това време са живеели около 1 400 000 души. Но като се вземат предвид и разпръснатите по други селища, цифрата нараства до 3 000 000. А тези изчисления са правени преди 75 години. За три поколения можем да приемем, че нашите братовчеди в Италия вече наброяват 5-6 милиона.

https://voice-bg.com/glasut-na-bulgaria-daidjest/29-glasat-na-bulgaria/2215-potomci_na_alcek.html

[Hatshepsut]

Прабългари в Италия

Селото се казва Челе ди Булгерия. На италиански се изписва Celle di Bulgheria. Името не е случайно. Планината наоколо се казва Булгария от векове, вероятно от 1400 години насам. За пръв път е документирано в стари карти от 13 век, че името на планината е България. Мястото е на около 400 километра на юг от Рим, и на около 80 км южно от Салерно.От Рим до Салерно се стига за около 3 часа по магистралите. Първите около 200 км се минават сутрин на хладно, след това южното слънце те загрява. Пътят минава край Неапол. Встрани от магистралата се издига заснеженият планински връх на вулкана Везувий. След Салерно няма магистрала до Челе ди Булгерия, пътят започва да се вие в едни зашеметяващи планини.Южна Италия очарова и през зимата, и през лятото. Българинът не е свикнал с такава зеленина зимно време. Температурите рядко падат под нулата. Редуват се маслинови и портокалови градини. В магазинчетата край пътя се продават мандарини с едни свежи листенца и клончета, личи си, че са току-що откъснати.

Селото Рока Глориоса, също основано от българи.

Едно нещо впечатлява българина непрекъснато, където и да пътува из Италия – и в Тоскана, и в Южна Италия, и навсякъде се виждат села и градове, кацнали на върха на хълм, връх, хребет. Има стари градове и села,

разположени като шапка върху някой връх

с конусовидна форма. Тук историята през вековете назад така е подредила нещата. Села и градове, построени на високото, със или без крепостни стени, но да може да се бранят от по-изгодна позиция при нападение. По българските земи е по-различно – села и градчета са разположени в долини и котловини, край реката.

На 20-ина минути преди да стигнем селото с името на България, на едни ливади край пътя се виждат дебели маслинови дървета. Моят водач и шофьор, 35-годишен тосканец, актьор с няколко други професии, сочи натам – “Сигурно са на 200 години”. Никой не знае, може и на 300-400 да са. Дънерите им са дебели над метър.

Преди селото Челе ди Булгерия минаваме през съседното, на около 2 километра, където на площада прави впечатление табелата “Св. София”. Тя сочи пътя към близка църква на хълма отгоре. Оказва се, че няма връзка с името на българската столица София, но все пак подсилва впечатлението…

Челе ди Булгария в превод означава нещо като килиите в България. Става дума за планината България в Югозападна Италия. Името в началото на миналия век е било Челе Булгерия – “килиите на българите”. Тук са се заселили прабългари още в 5-6-и век, заживели в планината в някакви издълбани килии като пещери и оттам идва името. Има и друга версия за превода на името – идва от древна дума celis, което означава седя, място за сядане, селище.

Навремето Мусолини, като националист, обаче добавил едно “Де” пред Булгерия. Не може да има село ей така с името България в Италия, то трябва да показва, че е от този район – планината Булгария.

Селото се е превърнало в атракция за днешните българи. За него е писано малко, но се разчува и пътуващи из Италия нашенци прескачат да го разгледат. Тук за пръв път идва българският посланик Райко Николов през 86-а година. Миналата година за последно е идвал сегашният посланик Марин Райков, неговият син. Той довел и Бойко Василев от БНТ, който направил репортаж в “Панорама”. И така се чуло повече за селото.

Село, село, ама прилича на градче

Каменни къщи, каменни стъпала, плочници, спретнати дворове с каменни огради. Тук там от дворовете се обаждат кокошки, като в българско село. Но в градините зреят портокали и лимони, съвсем не като в българско село. Къщите са на наклон, над селото се издига хребет от планината Булгария, от другата страна на километър-два се издигат други хребети. На един конусовиден връх в далечината е кацнало друго село. Казва се Рока Глориоса и се оказва, че също е основано от прабългари.

Портокали капят в двор в Челе ди Булгерия.

Каква е тази история? Странно, но е истина. Описана е тук там, без да е изследвана достатъчно. Няма точни данни, но преди и по време на основаването на българската държава, през 5-и, 6-и и 7-и век прабългарски войници, в някои случаи цяла армия по десетина хиляди души, тръгвали от Волжка България в походи на Запад. И там се разпилявали. Като войници били наемани от готите или от византийците. Някои воювали на страната на едните, други – на другите. И, както си му е редът в онова време, на войниците работодателите се отплащали със земя. Вероятно някой е платил на някакви прабългари със земя в този район, те заживели тук, полека лека направили села. От прабългарите днес са останали само имената на местности и села.

Площадчето на днешното село има всички атрибути на българско село – черква, паметниче на загиналите в Първата световна война. Но някак е различно. Има паркинг за коли, пейки, боклуджийски кошчета, някак градски изглежда. Някои дори го наричат градче. Заедно със съседното село или по-скоро махала, двете образуват една община, общо с 1600 жители. Това е район на Италия, от който в края на 19-и и началото на 20-и век се е изселило половината население. И сега много емигранти от Северна и Южна Америка идват по този край да си търсят корените, родните села на дядовците и бабите си.

Питаме на площада знаят ли защо така се нарича селото. Мъж на средна възраст веднага ни отпраща към доктор Карели, който бил и историк и описал историята на селото. “Той ще ви разкаже всичко”, казва човекът.

По пътя към къщата му сядаме в местния ресторант. Просторен, чист, малко прилича на българска механа. Двама пенсионери играят на една маса някаква игра, едно дете ги гледа. Няма никой, освен нас – български журналист, българка, живееща в Рим и приятелят й тосканец.

Кръчмарката се казва Мария, веднага се разтапя от любезност, като разбира, че има българи. Отива някъде и носи една картичка на храма “Св. Александър Невски” – изпратили й я двама българи, минали оттук, и те обядвали в кръчмата като нас.

Кръчмарката Мария показва картичка от София, която й изпратили двама българи, минали оттук преди година. Снимка: Иван Бакалов

Менюто изненадва. Поръчваме три вида паста, кръчмарката ги носи, изглеждат прекрасно, като за снимка. Двамата ми спътници ахват. Познават менютата на римските ресторанти и казват, че такива пасти, правени на място от прясно тесто, се сервират само в отбрани скъпи заведения в Рим. И другите ястия освен пастите оставят впечатление за скъп ресторант. А съвсем не е.

В съседна градина няколко дръвчета са отрупани с портокали. Кой знае защо никой не ги бере и те са накапали на тревата отдолу като в живописна картина. Някак особено е да чуеш как глухо портокалите тупат по земята.

Къщата на доктор Карели

е солиден каменен дом, с масивна врата. Докторът отваря лично, въвежда ни в един хол и веднага се впуска да разказва историята на селото. Д-р Паскуале Карели е пенсионер, вече не работи. Издал е няколко книги, една историческа, автор е и на пиеси, някои играни в театри във Флоренция.

Проучвал дълго историята на родния си край, проучвал подробно и откъде идва името Булгария. И отпраща още към 5-и век, тогава се появили прабългари по тези места. Но после споменава хан Алцек, по възрастен брат на хан Аспарух, син на Кубрат. Горе-долу по времето когато е основана България, той тръгнал с 10-хилядна войска на Запад, стигнал Северна Италия, и после следите се губят. Според някои източници стигнал точно до тези места на юг и се заселил тук. Според други не той, а негови войници се заселили тук. Но това става вече в 7-и век, преди Аспарух да основе българската държава. Откъде тогава има данни за прабългари от 5-и и 6-и век по тези места, не става ясно.

Д-р Паскуале Карели.

И изобщо връзката с България на хората тук е само в името. Самият хан Аспарух идва по сегашните български земи с армия от 10 хил. до 30 хил. души, в най-смелото предположение – до 100 хил. души. Няма точни данни. И прабългарите се разтварят сред население от около 1,5 млн. траки, славяни и всякакви, населили тези места. Последно различни генетични изследвания на БАН и др. потвърждават историческите факти. В гените на българите има около 5-10% от т. нар. конни народи, към които принадлежат прабългарите. Около една трета има славянски гени и една трета тракийски. Но прабългарите са дошли с армия и военна организация и са донесли ноу-хауто за държава. Сключвайки договор с Византия, Аспарух основава държава, която граничи с византийската империята от север.

А част от волжските българи са стигнали и до планините край селото Челе де Булгерия. Доктор Карели казва, че разговарял преди много години със стар пастир по тези места, който му показвал пещери нагоре в планината и останки от нещо като крепост горе на хребета. Там се криели българите, разказал преданието старият пастир. Колко е останало от тези прабългари в следващите години, никой не знае. Но името останало. На тях кръстили планината.

Карта от 13-и век на района около селото, на която се вижда надпис Montagna Della Bulgaria – Планината България. Снимка: Иван Бакалов

Докато говори докторът, от съседната стая се показва съпругата му, вижда се и възрастна жена край камина. Докторът обяснява, че това е тъщата му, на 98 години, която изглежда на не повече от 70-75 г. Знае всички телефони наизуст, шета из къщи, казва докторът.

Преди да се появят прабългарите, векове наред в Европа е властвала Римската империя. Тогава земите на днешна България са били част от нея. Римската империя е нещо като Европейския съюз днес, но продължила около 500 години. Армиите са обикаляли от Запад на Изток и от Юг на Север, отвсякъде са взимали войници и

семето им се разнасяло

из пределите на империята. Така се смесвали гените на населението и от днешна Италия, до днешна България има хора с една кръв. Никой не знае с кой римски войник е съгрешила пра-пра-пра баба му през 3-и век, примерно. През 4-и век пък император става Максиминус Трак, който е от българските земи. Като младеж бил пастир някъде около Пазарджик или Монтана, никой не знае. Но го взели в армията, понеже бил едър здравеняк, почти два метра. Той се издигнал като командир, докато един ден оглавил армия и при поредни разправии в сената на Рим армията го издигнала за император. Властвал начело на империята 4 години.

Надпис на тосканска грапа, на който се вижда името на общината Bolgheri.

Доктор Карели ни повежда към другата си къща. Тя е като лятна вила, с басейн и голяма градина. Също масивна къща, с просторен долен етаж, кабинет и библиотека на горния етаж. Там докторът отваря един сборник със стари карти и започва да търси къде е отпечатана карта от 13-и век, в която се вижда надписът Булгария върху планините наоколо. Намира картата и ни я посочва. Сочи ни и селото Рока Глориоса на връх в планинските хребети в далечината срещу градината и обяснява, че и то е основано от прабългари. Според д-р Карели общо около 100 наименования на местности, села и др. в Италия имат в корена си “България”, “българи”. Убеждавам се в това дни по-късно в Тоскана, когато виждам на етикета на една грапа името община “Болгери”.

Тръгваме от Челе де Булгерия обратно към Рим по здрач. Планинските хребети по пътя се издигат величествено на фона на тъмното небе, без да знаят, че носят името на България.

http://www.bgspomen.com/2017/04/blog-post_17.html

[Hatshepsut]

Град Болгери – български следи в сърцето на виното в Тоскана

Тоскана отдавна е синоним на вино и наслада от живота, но в един град-музей на виното са издигнали нещата на съвсем друго ниво, а за разкош, мястото има и вековна българска следа.

В Града на виното – Болгери, малко населено място в Кастането Кардучи, Тоскана,  дължaщо името си на военен лагер, който разположили тук група прабългари, времето сякаш е спряло. Градчето се намира на 120 км от Флоренция, и е дом на Сасикая, Орнелая, Гратамако и други изкискани вина, които са придобили легендарен статут.

Предизвикателство е в страна като Италия да намериш не само познато българско име, град дори с родни корени, но и да крачиш по стъпките на древните български предци на полуострова. А те никак не са малко – десетки градчета, местности, реки и дори планина, носят в имената си следите от тези, които са им ги дали преди векове. Булгарогроссо (провинция Комо), Болгери (Ливорно), Болгаре (Бергамо), Боргаро Торинезе (Торино), Болгарелло (Павия), Булгериа (Чезена), река Булгано, планина Монти Булгерия и община Челле ди Булгерия (южна Италия).

Пътят до Болгери в Тоскана задължително минава през Пиза (а кулата й е една от задължителните туристически дестинации). А самото малко градче Болгери е на 60 км от Пиза, на брега на Тиренско море. Сред типичния пейзаж с полетя с лозя на Тоскана, на хълм, потънал в зеленина, в Болгери сякаш времето е спряло. Старият средновековен град е запазил оригиналната си структура, а тишината, спокойствието и бавните обороти, с които тече животът на обитателите му, е като в нашите балкански градчета. И заниманията на жителите му не са по-различни – основният поминък са лозарството и винопроизводството, а от местните изби излизат познати в цяла Италия вина. Оказва се, че повечето жители на градчето не знаят откъде идва името му. Единствено в магазинчетата с туристически сувенири с готовност разказват каква е етимологията на Болгери.

Хипотезите върху произхода на Болгери и върху неговото население са много – някои го свързват с един хипотетичен граф Болгарио, а други с известен българин, съдебен заседател и защитник на човешките права от Средновековието. Много българи навлизат в Италия като съюзници и помощници на Лангобардите още през 568 г. с Албоино, крал на хората с “дълги бради”, търсейки хубавата страна за заселване, и осъществяват това с Гримоалдо и други крале и дукове на лангобардите. Факт е, че съществуват и други населени места със същия произход и всички те са в районите на разселване на лангобардите: Булгарогроссо (провинция Комо), Болгаре (Бергамо), Боргаро Торинезе (Торино), Болгарелло (Павия, столицата на Лангобардското кралство).

Според историческите данни, през VI в. българи се появяват в Италия, когато те нахлуват на полуострова с лангобардите. За това пише в историята на Лангобардия Паоло Варнефридо, които посочва, че са дошли в 568 г. в съюз и под началството на лангобардския крал Албоин. Специалистите цитират и бележка на папа Григорий Велики, в която е записано, че “блаженният Пиетро Булгаро, свещенник българин от латински ритуал, умрял в 605 г. като кардинал в Рим, е бил роден в 560 г.”

Освен заселилите се с лангобардите българи, по-късно в Италия идва нова вълна с най-малкия кубратов син Алцек, който се установява в Беневентското херцогство, основно в областта Молизе, североизточно от Неапол. Изследователите признават, че трудно може да се определи кои селища са свързани с българите, пристигнали с Албоин и с дошлите по-късно с Алцек. Те, обаче, оставят името си в десетките географски наименования, но и в италиански фамилии.

Италианецът д-р Винченце Д'Амико, който през 1942 г. публикува труда си “Българите, живеещи в Италия през късното средновековие” пише в заключението си: “От една обща сметка можем да преброим над 700 населени места в Италия, малки и големи, с български произход, при среден брой на жителите с около 2000 души за всяко селище. Така получаваме всичко 1 400 000. Но като вземем в предвид разпръснатите по други селища, се приближаваме до числото 3 000 000”.

http://www.nationalgeographic.bg/?cid=120&article=9357

[Hatshepsut]

Годишен български събор в Челе ди Булгерия

[Hatshepsut]

В Челе ди Булгерия посрещнаха пролетта с мартеници пред паметника на хан Алцек

Ученици в италианското градче Челе ди Булгерия отпразнуваха наближаването на пролетта по стар български обичай. На 1 март, децата  рецитираха стихотворения на български, пяха български песни и си размениха мартенички. Накрая, заедно с тяхната учителка по български език Даниела Шопова, малчуганите си направиха празнични снимки пред паметника на хан Алцек в центъра на градчето, за да отдадат почит на далечните си прабългарски корени. Към тях се присъединиха и общински служители.



Проявата, според Джино Марота -  кмет на Челе ди Булгерия, е начин на местната общност да поддържа жива връзката си с България. В момента, въпреки пандемията с коронавирус, в училищата на италианската община се преподава официално български език като свободно избираем предмет. Проектът е подкрепен от българското Министерство на културата и обхваща близо 100 деца.

Преди близо  5 години Челе ди Булгерия се побратими с втората българска столица Велики Преслав. Оттогава двете общини поддържат активни контакти и работят по общи образователни проекти. Сега италианската община се готви да се побратими и с град Болгар в Русия, който също е основан от прабългарите.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101430216/v-chele-di-bulgeria-posreshtnaha-proletta-s-martenici-pred-pametnika-na-han-alcek

[Hatshepsut]

Прегръдката на Алцек



Челе ди Булгерия и статуята на Алцек (документално филмче)