Българката и нейното мѣсто въ историята на България

[Hatshepsut]

Бележити жени на България

Част 1

Част 2

[Hatshepsut]

Елеонора Българска – забравената царица

Българската княгиня Мария Луиза умира през 1899 г., след като е родила четири деца. За тях княз Фердинанд търси нова грижовна майка. Насочват вниманието му към Елеонора, известна с благородство, милосърдие и скромност. От пристигането си в България, в следващите девет години Елеонора поставя безрезервно своите сестрински заложби в разположение на новото си отечество. Сватбения си подарък от българите в размер на 150 000 лв. тя влага в изграждане на санаториум за гръдноболни деца. Учредява клонове на Българския червен кръст из страната. Посвещава остатъка от живота си на благотворителност и помощ към пострадалите от войните българи. За нея Иван Вазов пише:

„Жена венценосна, сестра милосердна,
Сестра на геройте из боя жестоки,
Царице, ти цяла любов си победна,
Душа изтъкана от чувства високи…”

[Hatshepsut]

Нежната страна на изкуството: Животът на Мара Белчева –  пример за нескончаемата силата на човешката душа

Защо в великденска премяна?
– ми сякаш някой проговори. –
Обръщам се към прага взряна; –
вратата вихъра отвори.
И хладни ме побиха тръпки…
Откак му стъпките умряха, –
по-светли и от думи стъпки –
на прага други не изгряха.

Мара Белчева

(Стихотворението е от стихосбитката „На прага стъпки”)


Тя е фина, елегантна, нежна. Съпруга на Христо Белчев и спътница на Пенчо Славейков. Жена и поетеса, разголваща без свян душата си, дарявайки малка частичка от нея на всеки, който се потопи в стиховете ѝ.

Мара Белчева винаги ще остане в историята на българския културен живот със своята изящна женственост и мекота на перото.

Разгледан в неговата цялост, житейският ѝ път е изпълнен със страдания. Останала вдовица едва на 23 години, след убийството на Христо Белчев, по това време министър в правителството на Стефан Стамболов, нейната приказна любовна история приключва още преди да е започнала.

И въпреки тежестта на загубата, младата тогава жена трябва да се примира със случилото се и да продължи напред.

Пъстрият живот на Мара Белчева започва на 8 септември 1868 г. в Севлиево. Има трима братя – Кръстьо, Ангел и Константин Ангелови. Като единствена сестра, а може би и заради пословичната сила на духа ѝ, в трудни моменти всеки от тях търси опора чрез разговорите с нея. Но поетесата е най-близка с Ангел, с когото редовно си пишат писма.

От малка тя е амбициозна в знанията си и изкарва високи оценки в училище. Продължава образованието си във Виена, където се учи на етикет и поведение, пристойно само за истинска дама. И може би точно тези години на обучение помагат най-много за оформянето на характера на Мара Белчева.

Добрите обноски и интелектът ѝ не остават скрити за мъжката аудитория. През годините тя има връзки с неспокойни и властни мъже, в което случване може да се подчертае липсата на всякаква случайност. Поетесата сякаш има способността да омекоти бурното проявление на будните им натури и да внесе в живота им тишина и хармония. Сред близкия ѝ кръг са Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Димитър Ризов и Кирил Христов.

Друга личност обаче е тази, на която се оповава в един от най-трудните периоди в живота си. Това е Петър Дънов.

Времето, прекарано в Бялото братство, е ценен житейски и духовен път за Мара Белчева. Връзката ѝ с природата и спазването на нейните закони преобръщат една фатална лекарска прогноза и подаряват на поетесата още не малко години живот.

Рядко се среща такава сила на духа, въпреки че меланхолията, апатията и депресиите са преследвали Мара Белчева приживе не веднъж. Губи много от най-близките си хора, никога не успява да създаде семейство и деца, а в последните си години бива излъгана от младеж, който обгрижва с майчина обич.

Връзката ѝ с Пенчо Славейков бележи началото на открития ѝ творчески път. Тогава се осмелява да публикува част от своите стихове, редактирани от самия него. По-късно пише сонети, проза. Талантът ѝ е неуспорим, въпреки че някои литературни критици се опитват да отрежат крилата ѝ. През останалото време се занимава с превод. Знае френски, немски и английски. По време на Междусъюзническата война е милосърдна сестра и учителка. Няколко години е придворна дама в двореца на княз Фердинанд, откъдето си тръгва три години след смъртта на Христо Белчев.

Каквото и да се каже още за живота на Мара Белчева няма да е достатъчно.

Готовността ѝ за саможертва и безрезервна грижа могат да бъдат посочени едновременно като дарба и тежест, която префината ѝ душа едва понася да носи на плещите си. Това в никакъв случай обаче не прави личността на поетесата слаба, а напротив – изгражда у нея устойчивост, сила и способност да се изправя отново, когато животът се опитва да я повали завинаги. Черта, която може да притежава единствено жена, произлизаща от род като този на Мара Белчева.

Женскит образ като пътеводна светлина

По рождение Мара Белчева сякаш притежава онова женско достойнство, което привлича със своята несломимост на характера. Жените в рода ѝ са уважавани по традиция и този безценен пример ѝ дава неподозирана сила.

Влиятелен образ в семейството на Мара Белчева е нейната баба по майчина линия. Родом от Велико Търново, тя олицетворява образа на силната жена – онази, която въпреки житейските трудности успява да се събере и в името на оцеляването да открие начин да съгради нов път от руините на неволите.

Стара мама, както я наричали нейните внуци, остава рано вдовица и е принудена да мисли как да се грижи за децата и дома, загубил мъжка закрила. Умението, което изучава от далечен роднина, ѝ дава възможност да изхранва гладните гърла у дома. Чрез лечебните свойства на билките бабата на Мара Белчева помага на болните, а майсторлъкът ѝ я прави известна в целия град. Така се сдобива и с прозвището „баба-хекимка”.

Друга черта в характера на възрастната жена обаче също буди възхищение. Стара мама не се поколебава да помага на подгонени четници след погрома на Априлското въстание. Действа с остър ум и хладнокръвие, като преоблича мъжете в женски дрехи и ги превежда през самия лагер на турските табори.

Въпреки че женският образ в семейството на Мара Белчева е много ярък, тя никога не успява да изпълни най-съкровеното си желание – да има деца. Това страдание я съпътства през целия ѝ съзнателен живот.

Останала вдовица едва на 23 години след убийстовот на Христо Белчев, тя никога повече няма да успее да заживее в представата за семейство, типична за българката от XIX в. Нито с Пенчо Славейков, нито по-късно с Георг Адам Мара Белчева сключва брак. По-голямата ѝ лична трагедия е свързана с неудовлетворената нужда да бъде майка на свои деца, която ще я преследва до края на живота ѝ.

Пенчо Славейков не дава и дума да става за женитба. Тази своя липса на семейство, където да отдаде грижата си като жена и майка, по заръките на Славейков тя превръща в подтик към творчески живот и духовно саморазвитие. Но това, че няма собствени деца, далеч не означава, че не успява да даде любовта си на други, макар и не нейни.

Мара Белчева с обич и внимание обгръща децата на братята и сестра си. Подробно обсъжда с брат си Ангел, чрез кореспонденция, бъдещето на племенниците си Николай и Валерия. Към други свой племенник – Вили, тя е болезнено привързана и ранното му самоубийство я разтърства из основи.

От двореца на княз Фердинанд до Женева и обратно

Мара Ангелова, както е моминското ѝ име, започва своя живот на поетеса през 1910 г. В списание „Мисъл” са отпечатани два цикъла с нейни лирически стихотворения, чиито ръкописи са редактирани от Пенчо Славейков.

От малка поетесата е амбициозна ученичка. Взискателна към себе си, тя не се задоволява с по-малко от отлични оценки в училище. Възпитанието ѝ в пансиона Бети Фрьолих във Виена също оказва влияние на личността ѝ.

Интелектът на Мара Ангелова не остава скрит и дори самият Христо Белчев се впечатлява от него при запознанството им, когато тя е само на 16 години. Любовта между тях пламва и се развива с красива кореспонденция. Преди обаче да се развие в нещо повече, Мара Белчева попада в един друг свят, съществуващ до този момент само в приказките.

Двайсетгодишната поетеса, вече съпруга на Христо Белчев, става една от първите дами на свободна България, след като вратите на княжевския дворец я приветстват със своето великолепие.

Фердинанд е известен с влечението си към скъпоценните камъни, разкоша и красивите жени. Забелязва младата Мара Белчева и не е тайна, че е привлечен от излъчването ѝ. По тази история съществуват много спекулации и не става съвсем ясно дали решението на поетесата на напусне двореца три години след смъртта на съпруга си е обвързано с влечението на Фердинанд към нея.

След като решава, че този начин на живот не е повече за нея, младата Мара Белчева заминава да учи модерна литература в Женева и все по-рядко се прибира в България. Причината за това може би се крие в разочарованието и неудволетвореността от дворцовите порядки, които се разминават с нейната мекота на характера, деликатността и чувството ѝ за такт.

„На прага стъпки”

Поетесата никога не е имала влечение към славата, въпреки че от младостта си се движи във високопоставени обществени кръгове.

След издаването на първата ѝ стихосбирка „На прага стъпки” през 1918 г. тя сякаш усеща нужда да се освободи от самата себе си и не разголва душата си, в желанието си да получи ласкави думи и признание. Мара Белчева е далеч от суетата. Дори приживе да постига съвършения образ на жената, съчетаваща в себе си красота, нежност, съчувствие и решимост, у нея не съществува тщестлавие. Чрез стиховете си поетесата обръща поглед навътре в себе си, самоизучава кътчетата на душата си.

У нея обаче се крие ненатрапчивата нуждата да бъде позната и помнена, да бъде част от съвременния културен живот на страната. Когато излиза първата стихосбирка на М. Белчева, читателската публика и критиката реагират твърде мълчаливо и равнодушно. По повод шестдестия ѝ рожден ден обаче поетът Кирил Христов – по това време живеещ извън България – прави скромен жест към нея, изпращайки кратка статив във в. „Слово”, която се състои от кратък обзор на нейното творчество. Решението му трогва силно Белчева и тя не намира думи да изкаже благодарността си към него, тъй като няколко години преди това литературният критик Владимир Василев използва тежки и лишени от всякаво чувство думи в рецензията си за стихосбирката „На прага стъпки”.

„Драги поете, това което направихте за мене, по случай рождения ми ден, никой друг не можеше го направи. Аз съм дълбоко трогната и не зная как да благодаря за нежната проява на едно такова благородство. Една отдавна нечувана мелодия, уханието на есенна роза, разтворила слепените с мълчание уста и аз радосттно извиквам, добре дошел!… Чу за мене и хижа, и дворец, тъй че сега и невежите с пръст ме сочат и ония, които не четат освен вестниците, ме изпращат чак до пътните врата, казвайки на слуги и деца „Знаете ли коя е тя?”

Този цитат, поместен в първия том от поредицата „Мара Белчева” – поезия, проза и преводи на издателство „Кибеа”, е достатъчно красноречив за чувствата, които изпитва поетесата от жеста на Кирил Христов.

Петър Дънов и раждането на новия живот

„Светлия четвъртък, 23 април 1925г.

Вървя, не зная де отивам. Нозете ми ме водят. Ето ме пред тихия, благ дом на Учителя. Влечеше ме там отдавна. Но все не смеях, както и много други, за да не предизвикаме стражата отсреща и току до тоя дом, под една и съща стряха, е домът на един червен комунист”

Из „Тишина теменужена”, издателство „Бяло братство”

Цитатът е от разказа на самата Мара Белчева за първата ѝ среща с Петър Дънов, носещ прозвището Учителя, а този „червен комунист” е самият Георги Димитров. Неведнъж Дънов спасява живота му, въпреки радикалните нагласи на комунистическото движение, свързани с духовността и религията. Но тази тема е въпрос на друг разговор.

Още щом прекрачва прага на дома на Учителя, Мара Белчева чувства как неспокойната ѝ душа се отпуска. По това време България претърпява втора национална катастрофа след края на Първата световна война, а само седмица преди да посети Петър Дънов, на Велики чтвъртък, в църквата „Св. Неделя” се случва най-кървавият атентат в историята на страната, предизвикан от крайнолеви дейци на Военната организация на Българската комунистическа партия (БКП). Намясто загиват 134 души. Сред тях има и деца.

Темата, която първо подхващат Мара Белчева и Петър Дънов е именно тази все още витаеща във въздуха трагедия – „Отидоха и ще отидат още много невинни жертви (…) Свещениците като праведни души трябваше да предвидят това, което стана. В същия тоя храм съм бил анатемосан. Защо? Загдето проповядвам учението на Любовта ли? (…)”, споделя ѝ Учителя.

От този ден нататък пред поетесата се разкрива нов път на духовно израстване и той сякаш винаги е бил нещото, от което се нуждае, за да запълни някаква празнота у себе си.

Два месеца по-късно тя пише предговора към италианския превод на беседата „Високият идеал” от Петър Дънов. Започва да променя възгледите, мирогледа си и от светска личност, със силно изразена индивидуалност, Мара Белчева се отрича от себе си, започвайки да търси истинската си същност.

В началото на 30-е тя решително продължава да върви по новия си път. От самотния си до преди няколко години живот поетесата заживява пълната негова противоположност. Напуска София и се мести да живее на Изгрева (днешния столичен квартал „Изгрев”), заедно с останалите братя и сестри от Бялото братство.

Мара Белчева има силна връзка с Учителя, която ѝ помага да утеши самотната си душа. Установява се в малка дървена къщичка, като всички други, ходи на излети, храни се само с растителна храна и съществува в хармония с природните закони. Братството и учението на Учителя ѝ дават сили да премине през един от най-трудните ѝ житейски периоди.

Преди смъртта да настъпи

С течение на времето можем да заключим, че случайни запознанства не съществуват. И едно такова ще окрили отново вече 60-годишната Мара Белчева.

Копнежът за семейство и деца никога не я напуска и може би голяма част от усещането за самота се дължи именно на тази липса. Човекът, който донякъде ще успее да я запълни, се казва Бони Гацов – около 22-годишен младеж, запленен от учението на Учителя.

Поетесата и Бони Гацов-Магът, с каквото прозвище е известен, водят редовна кореспонденция и лека-полека тя развива към него чисти майчински чувства. Доверява му се така, както само майка може да има доверие към сина си.

След като той се жени, Мара Белчева присъства активно в живота на младото семейство, грижи се за тях и сякаш ги прибира под крилото си. Но в последствие нещо се обърква.

Вече 31-годишен мъж Бони Гацов решава да стане строителен предприемач и започва да строи кооперация, в която да живее и той със семейството си. Поетесата отдавна няма собствен дом. Заради боледуването на Пенчо Славейков тя продава къщата си и благодарение на това той успява да замине на лечение в Италия, което, за жалост, не успява да спаси живота му.

Идеята да е близо до младото семейство на Гацов и най-сетне да намери покой поетесата се съгласява да предплати жилище в уж новостроящата се кооперация. За да се сдобие с нужните средства, тя продава последното ценно нещо, което има – стари семейни портрети. Минават цели три години, но сградата все още не е построена. Слухът за тази несправедливост се разнася и из редиците на Бялото Братство, което Мара Белчева продължава да посещава до 1933 г.

Голямата болка от лъжата, сторена от най-близкия до нея човек, когото гледа с майчина обич, като че ли не излиза наяве. Тя продължава да поддържа добри отношения с Бони Гацов и семейството му години след случилото се. Всички причини за решението ѝ да спре да посещава беседите на Учителя на Изгрева не стават ясни.

През последните си години Мара Белчева живее отшелнически и в самота. Още в края на 20-е години разбира, че има тумор, а лекарите ѝ дават три години до сблъсъка ѝ със смърта. Но скромният и природосъобразен начин на живот, изкаран в по-голямата му част в малката дървена къщичка на Юндола, която поетесата си купува, оборват прогнозата на лекарите.

Краят на земния път на Мара Белчева настъпва през зимата на 1937 година. Поваля я грип, който ден след ден отброява часовете ѝ до заветния 16 март, когато напуска завинаги този свят.

Споменът за деликатната ѝ душа ще остане запечатан в стиховете ѝ, които и до днес – с финес и мекота, докосват всяко човешко сърце.

В душата ми хайдушка се промъкват
нехармонични звукове отвън;
и в нейната света светих замръкват
и крадят те цветя на нейний сън.
И, от сиянието ѝ озарени,
– вълни смирени в лунна светлина –
затихват звуковете победени
в непобедимата ѝ тишина

Мара Белчева

https://chr.bg/istorii/lichnosti/nezhnata-strana-na-izkustvoto-zhivotat-na-mara-belcheva-primer-za-neskonchaemata-silata-na-choveshkata-dusha/

[Hatshepsut]

Елена Грънчарова

На 24 февруари 1923г., умира Елена Грънчарова. Една от най-великите български революционерки и национална героиня. Участничка в славното Априлско въстание в бунтовната 1876г. Шие три знамена за бунта от зелена коприна, с бял сърмен кръст от едната страна, лъв и надпис "Свобода или смърт" от другата. Две от тях отиват при други въстаници, едно се развява в Горна Оряховица, по-късно то се сражава с Четвърта опълченска дружина.
След разгрома на въстанието юначната горнооряховчанка изтегля сабята на Реуф паша и му казва на турски: "Ето ти сабя, изколи ни всички, но не изпращай цигани и черкези да ни колят и грабят!" Замисълът успява - Реуф паша нарежда две роти редовна войска да се върнат в Ряховица с жените, а на самата Елена, впечатлен от храбростта ѝ, дарява пръстен.
Родена е през 1841г. в Горна Оряховица (тогава - село Ряховец), в семейството на Костадин и Пауна Писареви.
Омъжва се за наследника на богатата търновска фамилия Хаджидимиеви, но не след дълго напуска съпруга си. Връща се при родителите си с едногодишния Димитър на ръце, защото не може да живее в дом, където "наргилета димят".
По-късно се жени зо Моско Грънчаров - вдовец с четирима синове, на 43 години е и двамата с Елена събират съдбите си. Така хубавата горнооряховчанка с тъмни очи и горда походка влиза в заможния дом на търговци и поборници за свобода.
Годината е 1872-ра. Заедно с девер си Вичо, който четял чужди издания, Елена основава женско дружество "Просвета" в Горна Оряховица. Както самата тя разказва по-късно, събрала 5-6 жени, всички дали по една лира и така положили началото на женската организация.
През 1875-а градът се стяга за "Българската сватба" - така наричали бъдещия бунт. Семейство Грънчарови участват в подготовката на въстанието с труд и средства. Сидер и Вичо купуват храни и ги пращат в Балкана като военновременни запаси, Сидер пътува до Румъния да купува оръжие по поръка на Стефан Стамболов.
Елена заедно с по-малката си сестра Вангели и Зойка Филева шие три знамена за бунта. Като почнали от Рождественските пости, шили до Великденските, разказва по-късно Елена. След близо три месеца труд знамената са готови - от зелена коприна, с бял сърмен кръст от едната страна, лъв и надпис "Свобода или смърт" от другата. Две от тях отиват при други въстаници, едно се развява в Горна Оряховица, по-късно то се сражава с Четвърта опълченска дружина.
В навечерието на въстанието умира Тодорица Грънчарова, свекърва на Елена. Под предлог че пренасят различни неща за погребението, жените, обединени около Елена, носят купи и чинии в ръце, а под дрехите крият оръжието от дома на Грънчарови, за да го доставя в къщата на баба Пантелеица, където ще се сбират въстаниците.
На 23 април 1876-а предателство осуетява бунта в Ряховец. Турците арестуват Мано Тодоров, ден по-късно е задържан и Никола Бендерев.
Но на 25-и в градчето пристигат на предварително уговореното събрание представители на революционните комитети от цяла Централна Северна България. Поборниците решават на 28-и да вдигнат въстанието.
Едва 13 са въоръжените мъже, които отиват в къщата на баба Пантелеица. Гръмва само една пушка - Георги Измирлиев стреля по едно от заптиетата, дошли да арестуват него и Иван Панов.
Водят бунтовниците по ряховските улици, минават край дома на Грънчарови, а смелата жена се подава отвътре и вика: "Тези хора ги пазете добре, защото руският консул ще ги търси!".
Неразбунтувалият се град е заплашен от опожаряване. Башибозук стои отвъд пределите му, готов да плячкосва.
Елена Грънчарова праща да бият камбаните на "Света Богородица", а самата тя излиза на улицата и зове съгражданите си: "Изклани сме! Който е християнин, да излиза!"
40-50 жени, старци и деца начело с майката на Елена Грънчарова и самата нея - и двете на коне, тръгват през Арбанаси. Облечената в черно процесия отива при пашата да иска войска, която да опази града им.
Грънчарови посрещат Освобождението разорени, но Елена води синовете си в Русия да завършат образованието си. Петър, Григор и Димитър стават офицери.
През 1918-а, вече много възрастна, оглавява женски бунт срещу глада. Горнооряховчанки, водени от баба Елена, нахлуват при началника на прехраната Стоманяков и разпределят намерената там храна, след което организират митинг на гарата, където са събрани много войници. Възгласите на жените: "Дайте хляб на децата ни! Върнете мъжете ни от фронта!", не остават без резултат.
По инициатива на Елена Грънчарова пращат телеграма до правителството и ген. Протогеров нарежда провека в домовете на градските управници на Горна Оряховица.
От 1888г. Елена Грънчарова получава поборническа пенсия от 20 лв. През 1896-а моли за увеличение, но вместо това пенсията ѝ е спряна, защото не отговаряла на условията. Възстановяват помощта чак през 1905-а.
Баба Елена умира на 24 февруари 1923г., като е погребана с почести. Обявена е за почетен гражданин на Горна Оряховица през 2000г.

Асен Виденов

[Hatshepsut]

По стъпките на Баба Неделя


Неделя Петкова

Вуйната на Васил Левски организира първото честване на Солунските братя в Прилеп и ушива знамето на въстаниците от Пияченския край


В центъра на столицата един вече почти заличен площад в близост до НДК от години носи името „Баба Неделя”. Но ако запитате софиянци коя е тази жена, малцина ще са тези, които ще могат да отговорят. Впрочем, от 2006 г. така е наименуван и един нос на северния бряг на остров Ливингстън в Антарктика.

Повод да се сетим за тази жена именно сега – в навечерието на светлия празник 24 май, е един позабравен вече факт от нашата история. Тя е първата българска учителка в Македония и като такава организира през 1865 г. за първи път честването на празника на светите братя Кирил и Методий в Прилеп. За този тържествен момент свидетелства дописка във в. „Турция” от 29 май с. г., която съобщава:

„И на 10 мая като ся научиха чрез некои, че утредента е памятта на нашите просветители, ся събудиха и ся събираха еснафски заседания да разяснат на сите (чунки от полупайке не знаеха кои сет тия Кирил и Методия), че ке празнуват утредента ся нагласиха и ся направиха неколку еснафски тескерина, които ся проводиха до църковните надзиратели и в кои им забележиха, че утре ке празнуваме памятта на нашите просветители Кирила и Методия и сакаме да се служит тържествено служба, како на Великден со троица священици... Всиот ден беха затворени еснафите казанджиски, кантарджиски, ковячки, кюркчиски, бояджиски, самарджиски и проч. освен бакалският, терзиският и базриганският”.

През 70-те години на ХІХ в., докато е учителка във Воден, дъщеря й Станислава, която следва стъпките на майка си, също за първи път урежда празнуването там на светите братя. В спомените си тя разказва как е станало това: „Отпреди една седмица бях поръчала на всичките деца момчета и момичета да им ушият родителите бели дрехи и им купят по 4 аршина червени панделки. На 10 май пратих момчетата да донесат от гората разни цветя (а там флората е много развита и разнообразна).

Те донесоха много едри бръшляни и разни красиви цветове с големи виющи се растения. Особено имаше едно, което децата наричаха света лоза. То бе с големи виющи се стъбла, по тях цъфнали розови гроздовидни цветове. Други цветове слаби, а вързали същински чушки. Едно, на което децата казваха совалки (и то бе виющо) цветът сив, а завързало същински совалки.

А от към Владово, село над Воден по пътя за Битоля, ми донесоха цял товар чемшир. Направихме венци и укичихме целите училища, черквата, па даже и вратите, дворът, всичко бе потънало в цветя и зеленина. А сутринта всички ученици и ученички бяха облечени с бели дрехи, превързани през кръста с червени панделки, косите им разресани и вързани със същите панделки. Момченцата също с бели дрешки и превързани през рамо с червени панделки.

Картината бе величествена, народът възхитен.
Мнозина от тях се просълзиха. След божията служба направи се насред двора молебен... Д. Македонский бе във Воден. Той държа прочувствована реч (а след една седмица чрез гръцки шпионства турците го интернираха). От там ученици и ученички, с майки и бащи, излязохме вън от града при местността нареченаГавальотица.

Насядахме на зелената трева. Аз станах, разказах им за произхода на двамата братя св. св. Кирил и Методий, за техните действия и мъченически живот. Народът бе във възторг. Донесоха от града нарочно приготвена храна. След разкошния обяд изпяхме няколко народни песни, изиграхме разни български хора и вечерта с песни из целия град се разотидохме”.

Родът на Баба Неделя не е случаен. Самата тя е омъжена за брата на майката на Васил Левски – най-малкия вуйчо на Апостола Петко Караиванов. Неделя непрекъснато поддържа контакти с Дякона. През 1870 г. при нея във Велес пристига пратеник на Левски „с кореспонденция от Централния комитет в Балкана”, с молба да им ушие знаме, за което й е изпратен и модел.

Двете с дъщеря й Станислава се заемат веднага с опасната задача и усилено работят по цели нощи, за да успеят да го завършат във възложения им срок от два месеца. То е изработено от червен плат с изобразен върху него с коприна разярен лъв, като над главата му с едри бели букви е извезано „Свобода или смърт”, а под него – „Станете да ви освободя”. Пет-шест дни обаче преди то да бъде завършено, в един съботен следобед в дома им запъхтян нахълтва хазяинът им – Георги Колев, който ги предупреждава:

„Скоро скрийте гергефа, защото Зафираки бей ви е предал и идат юзбашията с трима джандари да обискират квартирата ви”. Двете жени светкавично смъкват от стената един портрет, изрязват буквите върху байрака и заковават лъва в рамката, скривайки също коприната, пратена им от Левски, заедно с една песнопойка с бунтовнически песни.

Заедно с една тяхна приятелка те сядат с книга в ръце миг преди да нахлуят жандармите. Те обръщат наопаки стаята, отваряйки долапи и сандъци, ровейки се из бохчите, разпаряйки възглавници и юргани и разковавайки миндела – досущ като в днешен холивудски екшън. И като не откриват нищо, юзбашията с дрезгав глас извиква:  „Хей, ходжи, казвайте къде сте скрили байрака, гдето сте го шили?”

Без да трепнат жените в един глас заявяват, че са наклеветени и като посочват лъва в рамката на стената, обясняват, че само са шили това... куче. На забележката, че изобразеното животно хич не мяза на куче, те невинно обясняват, че не са могли да го докарат „много хубаво”. Така знамето е спасено и по време на Априлското въстание то става пряпорец на четата на Димитър Беровски, организатор на Разловското въстание в областите Малешево и Пиянец.

След като през 1849 г. съпругът на Неделя Петкова умира от холера, тя остава сама, обречена на мизерия, с пет деца, като шест месеца след смъртта му, ражда и шесто, което кръщава на мъжа си Петко. Като майор през 1885 г. този неин син се сражава срещу сърбите край Сливница, рамо до рамо с княз Александър Батенберг, от когото получава кръст за храброст.

Често пъти Неделя си ляга гладна и се препитава единствено с ръкоделие. Така по поръчка на поп Христо от Карлово тя шие прекрасна икона на св. Мина и когато тръгва да му я занесе, на улицата я среща тогавашния руски консул в Пловдив Найден Геров. Виждайки красивата икона, той вади от джоба си една книга и помолил жената да прочете няколко думи от нея. След което я поканил да стане учителка. След три месеца Неделя заминава за София, снабдена с препоръка и от Сава Филаретов.

По-късно учителства в Самоков, Кюстендил, Прилеп (където основава девическо училище, носещо името на Солунските братя Кирил и Методий), Охрид и Велес. В последния град тя се включва в революционния комитет и след като участието й в него е разкрито, бива изгонена от града и заминава за Солун. Там безстрашната българка основава училище, създава женски и благотворителни дружества и се присъединява към борбата на местното население срещу гръкоманите. През 1883 г. се заселва в Ракитово, където работи всеотдайно за просветата на чепинските българи.

Не по-малко родолюбиво и просветителско е и делото на дъщеря й Станислава Караиванова – Балканова. Братовчедката на Левски през 1872 г. става първата българска учителка в Битоля, като първоначално преподава в дома си на 102 момичета. По-късно преподава заедно с майка си в Охрид. Учителства и във Воден, Солун и Крива паланка. След Освобождението набира средства за подпомагане на бежанците от Македония в Кюстендилско.

За съжаление съвременниците рядко се сещат днес за тези две големи българки и за родолюбивото им дело в името на просвещението на нашия народ. А те заемат достойно място в пантеона на българските будители и могат да служат на поколенията като светъл пример на себеотрицание и патриотизъм.

https://www.desant.net/show-news/24712

[Hatshepsut]

Екатерина Каравелова – една сурова съдба

Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете. Съпругата на Петко Каравелов - Екатерина, остава завинаги в историята като единствената жена, която в най-голямата паника при битката край Сливница излиза на площада да успокоява населението. Въпреки хладнокръвието си тя има тежка съдба - омъжва се, но не по любов, губи трите си дъщери, а по време на Стамболовия режим я грози дори убийство. Цялата трагична и същевременно велика история Каравелова успява да запечата в дневника си, който води до края на живота си. Благодарение на него става ясно колко важна е била ролята й за развитието на България след Освобождението. Екатерина Каравелова е учителка, преводачка, активистка за правата на жените, обществена деятелка и основателка на редица благотворителни инициативи.

 Една от най-образованите
и граждански активни жени на своето време, с безупречно обществено доверие. Тя е родена на 21 октомври 1860 г. в Русчук (Русе). Голяма роля за нейното бъдеще изиграва леля й по бащина линия Кирияки Минкова, съпруга на известния русенски търговец Тодор Минков. Нейна е идеята да заведе Екатерина едва 10-годишната да учи в Русия. През 1870 г. Тодор Минков я настанява в Москва в дома на запасния генерал Всеволод Лермонтов. Записват Катя в ІV Московска женска гимназия, която след 8 години завършва със златен медал. На 3 август 1878 г. Катя напуска Москва и се отправя към България. В края на септември младата учителка пригодява стая в дома си и взема няколко деца от различни възрасти да ги учи. Преподава им всички предмети, както и руски, френски и немски.

Екатерина се влюбва в Каравелов чак след като ражда първата им дъщеря

През есента на 1878 г. писателят Любен Каравелов се установява в Русе с печатницата си и живее в града до смъртта си. Брат му, Петко Каравелов, при честите си посещения в града навестява Екатерина и двамата разговарят с часове. Те се познават още от Москва, където той е бил студент. На 4 октомври 1879 г. двамата

си разменят годежни пръстени
а венчавката е определена за 13 януари 1880 г. В Русе остават до началото на юни 1880 г., когато Петко Каравелов става министър на финансите в правителството на Драган Цанков. В столицата Екатерина е негова сътрудничка и секретарка. През 1891 г. Каравелов е обвинен за връзка с убийството на министър Христо Белчев. Осъден от Военен съд, през 1892 г. е затворен в Черната джамия. Политическата борба не пощадява и съпругата му. Каравелова е поставена под домашен арест. На 10 февруари 1892 г. е изправена пред съда по обвинение за предателство, дето искала чуждо вмешателство, търсейки помощ от чуждите дипломати в България. Стефан Стамболов нарежда да я осъдят на смърт. Блестящата защита на доктора по право Константин Стоилов

 я спасява от бесилката
През 1901 г. Петко Каравелов за трети път става министър-председател и Екатерина отново е учителка в Първа софийска девическа гимназия, където работи до смъртта на съпруга си на 24 януари 1903 г. След 29 г. брак Екатерина е силно разстроена и известно време не може да превъзмогне, че единствената й опора вече не е между живите. Продължава напред само защото децата й имат нужда от нея.

Екатерина Каравелова в носия на сватбата си

По време на Балканските войни (1912-1913 г.) Каравелова е главна медицинска сестра във Военното училище на на Н.В. По време и на Първата световна война тя се грижи за ранените и болните. Екатерина се отдава и на писателска дейност. Пише политически фейлетони, литературна критика. Владее руски, френски и немски. Превежда Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс и др. Ако обществената й дейност е изпълнена с възходи и падения, то в личен план

 тя преживява истинска трагедия,
 
тъй като погребва не само съпруга си, но и всичките си деца. Първият удар понася много млада, когато първородната й дъщеря Радка умира едва двегодишна. Второто й дете – Виола - се жени за журналиста Йосиф Хербст. След атентата в църквата „Св. Неделя“ той изчезва безследно. Виола губи разсъдъка си и прекарва остатъка от живота си в Карлуково, където и издъхва през 1934 г.

Семейство Каравелови с дъщерите си на двора на семейната им къща

Най-известна е покъртителната история на най-малката й дъщеря – Лора. Тя е изключително красива и интелигентна. Още много млада се запознава с известния български поет Пейо Яворов, когото майка й изобщо не одобрява. Въпреки че знае за чувствата на Лора, Екатерина я кара да се омъжи за политика Иван Дренков. Двамата имат две деца: Кирил, който умира скоро след раждането, и Петко, който впоследствие е отгледан от баба си. Лора успява да разтрогне брака си през 1912 г. и след това веднага се жени за Яворов. Връзката им завършва фатално, когато на следващата година тя се самоубива, прострелвайки се в гърдите, а той прави опит да прекрати живота си, стреляйки в слепоочието си. Екатерина Каравелова успява да доживее края на Втората световна война и издъхва на 1 април през 1947 г. на 87 години в София. Тленните й останки са положени до тези на съпруга й в църквата „Св. Седмочисленици“. 

https://bgvoice.com/ekaterina-karavelova-%E2%80%93-edna-surova-sudba

[Hatshepsut]

Историите на български будителки оживяват в сърцето на София

Интерактивен музей представя вдъхновяващи женски фигури от българската култура и общество

На площад „Гина Кунчева“ в столичния квартал „Оборище“ вече може да бъде посетен първият интерактивен музей, посветен на българските будителки, проект, който отдава заслужено внимание на жените, оставили следа в културния, научния и обществения живот на България. Откриването се състоя на 1 ноември, Деня на народните будители, и събра десетки посетители, представители на институции и културни организации.

Музеят, реализиран по инициатива на район „Оборище“ и Фондация „Будителките“ с подкрепата на програмата „Граждански бюджети на София“ 2025, представлява отворена инсталация от 14 пейки, всяка от които носи името на една от представените жени. Чрез QR кодове посетителите могат да научат повече за техния живот и отпечатък на български и английски език. Концепцията е създадена така, че да превърне градската среда в образователно и вдъхновяващо пространство, достъпно за всички поколения.

Сред включените личности са Екатерина Каравелова – общественичка, преводачка и една от първите активни защитнички на женските права у нас; Юлия Малинова – съоснователка на Българския женски съюз и ключова фигура в борбата за равноправие; Мара Белчева – поетеса и интелектуалка, превърнала се в символ на духовност и културна независимост; Констанца Ляпчева – педагог и обществен деец, работила за развитието на образованието и социалната грижа; Анна Карима – писателка и публицистка, която смело отстоява ролята на жената в обществото; както и Яна Язова, чиято литературна мощ и трагизъм остават незаличима част от българската култура.

Една от пейките е посветена на Гина Кунчева – майката на Васил Левски, чието име носи и самият площад. Тя е представена не само като майка на Апостола, а като жена на сила и достойнство, чийто образ се вписва в символиката на всички останали будителки – жените, които пазят духа жив.

„Когато говорим за будителството, често пропускаме будителките – жените с реален принос, които почти не съществуват в историческата памет на България. С този проект им връщаме глас и място в настоящето,“ споделя Левена Лазарова, изпълнителен директор на Фондация „Будителките“.

Посетителите вече могат да разгледат инсталацията свободно и да се потопят във всяка една от дигиталните истории.  Проектът „Това са Будителките на България“ е не просто художествена експозиция, а доказателство, че историята не принадлежи само на онези, които я пишат, а и на онези, които тихо я променят.

https://momichetata.com/buditelkite/istoriite-na-balgarski-buditelki-ozhivyavat-v-sarceto-na-sofiya

[Hatshepsut]

Коя е тази крехка девойка? Това е жена с воля и упорство от желязо, която ще преодолее всички удари на съдбата, ще възпита и изучи хиляди българки и ще се превърне в един от големите български благодетели и дарители.

Нейното име е Рада Гугова-Киркович, родена е на 24 март 1848 г. в Копривщица – град, който тя нарича емоционално „моето отечество“. Майка й е Ивана Хаджигерова, племенница на прочутия Найден Геров и е първата учителка в Девическото училище в Копривщица.

Но животът на Рада не започва по най-лесния начин. Баща й, който бил личен търговец на коприна, изпаднал „в голяма бедност и дългове“ и героинята на нашия разказ „имала баща само 40 дни“. Той продал къщата си и дори пендарите, които били дадени за рождението на рожбата му, и се „прокудил“.

Въпреки това самата Рада пише за него така: „А умен и добър бил той, само че неговото честолюбие надвило и решило неговата съдба да иде и да се не върне. Милувки баща ни, както виждате, аз не зная, и затова, може би редко съм мислила за баща си и съм го споменувала. След бащината ми прокуда моето щастие останало да зависи единствено от майчините ми грижи. Бог да я прости моята мила майка! Каква чудна жена беше тя!“

С много мъки и труд майка й Ивана успява да отгледа нея и братята й (тя имала две деца от преден брак, първият й мъж бил починал).

Рада завършва началното училище в родния си град и продължава сякаш обичайния си житейски път. И тук се намесва пак съдбата. Този път за добро. С подкрепата на Найден Геров, който бил руски консул в Пловдив, и със съдействието на княз Иларион Василчиков, Рада продължава образованието си в пансиона на графиня Левашова в Киев и във Фундуклеевската девическа гимназия, която завършва с Голям златен медал.

От тази гимназия, освен овладяването по превъзходен начин на руски и френски език, Рада Киркович запомня и един житейски урок, който следва през живота си. Една от преподавателките постоянно им казвала на френски: „La meilleure femme est celle dont on parle le moins“ – Най-добра жена е тази, за която се говори най-малко.

Така без шум и без „да се говори за нея“ Рада продължава своя труден, но и много успешен път. Връща се в България и преподава в Копривщица, Пловдив и Пирдоп. Омъжва се за първия българин лекар в София – известния д-р Кирко Киркович.

Тук й се ражда и син, но след Априлското въстание, поради страх от евентуални репресии, семейството заминава за Русия. По време на Руско-турската война 1877–1878 г. Киркович лекува болни и ранени, разболява се и умира. Така само на 29 години Рада, също като майка си, остава сама и отново започва борба с орисията си.

В годините на следвоенен хаос тя не се пречупва, а успява да отгледа сина си и да го превърне в един от най-големите български лекари – проф. Стоян Киркович, един от основателите на Медицинския факултет в София.

Рада същевременно гради собствена кариера. Отново учителства из страната, а след това е директор на Софийското девическо стопанско училище „Мария Луиза“ (1896–1901). В края на 19 век да ръководиш подобно училище е означавало да водиш малко или много ежедневна битка с предразсъдъците, че мястото на жената е „само в кухнята“ или „на къра“.

Тя е вярвала, че жената трябва да има професия и икономическа независимост. И не само вярва в това, но го доказва и в живота. Благодарение на учителските заплати (тогава са били доста големи), получено наследство и скромния си начин на живот Рада Киркович натрупва едно значително състояние, което не само спестява, но дори и „инвестира“ успешно (например акции в една вагонна фабрика).

На 80-годишна възраст, през 1928 г., завещава на БАН 50 000 лв. за образуването на фонд на нейно име, а през 1934 г. допълва фонда с още 50 000 лв. Волята на дарителката е лихвите от фонда да се дават на всеки две години като награда за научна или художествена литература, написана от българка. Сред получилите награда са историкът Вера Иванова, Евдокия Петева-Филова и голямата ни писателка Фани Попова-Мутафова.

Последните данни за фонда са 1951 г., когато капиталът му вече е 125 178 лв. Казвам „последните“, защото след това фондът е „национализиран“. Самата Рада Киркович вече си е отишла от живота през 1941 г. на 93-годишна възраст.

Защо ви разказвам тази история? Защото тя е за това как понякога житейските изпитания не сломяват човека, а се превръщат в „двигател“ за важни дела. През 1888 г. Ницше пише в „Залезът на кумирите“ – „Това, което не ме убива, ме прави по-силен.“

Това важи с пълна сила и за „крехката“ Рада Киркович – отрасла без баща, загубила рано съпруг, отгледала бележит син и дала много на другите. Един от българските кумири, които не би трябвало да залязват. Нека помним.

От ФБ страницата на Росен Петров

[Hatshepsut]

Битолските учителки и революционерки на ВМОРО: Фотинка Петрова (долу вляво) и Аспасия Димева-Якимова, прави – Анета Спирова Олчева, съпруга на Спиро Олчев и Василка Стефанова-Попхристова, съпруга на Георги Попхристов.

Тайния революционен женски кръжок на ВМОРО се състои предимно от учителки и оказва съдействие на революционната борба в града чрез агитация между жените, пренасяне на писма, пазене и укриване на архиви, приготвяне и прибиране на дрехи от гражданите за затворниците и четите и други дейности. Тогава Анета и Василка се запознават и с бъдещите им съпруг Спиро Олчев и Георги Попхристов.

Те участват в изработването на Битолските въстанически знамена – Битолският революционен комитет възлага да се направят осем знамена за околиите. Фотинка Петрова разказва: Употребихме свръхусилия и ги изработихме всички. <...> Работехме, то се знае, с въодушевление. Една гледаше към пътната врата, за да не бъдем изненадани от властта, другите бродираха и всички пеехме. И как пеехме! – тихо, от сърце, и понякога плачехме не от скръб, а от благоговеен възторг.

От ФБ страницата „Bitola in color“