Миряна Башева

[Hatshepsut]

Миряна Башева

Поетесата Миряна Башева, единствената дъщеря на трагично загиналия външен министър
Иван Башев, е родена в София на 11 февруари 1947 г. Завършила руска гимназия и английска
филология, без да се дипломира. Прописала поезия сравнително късно - след 23-та си година.
Първата й стихосбирка е “Тежък характер”. Много от стиховете ѝ са популярни песни - “Дано”
на Богдана Карадочева, “Тежък характер” на Йорданка Христова, “Как си ти” на братя
Аргирови, “Булевардът” на Михаил Белчев... Работила е като сътрудник в списание
“Отечество”, Българската национална телевизия, Студията за игрални филми “Бояна”,
списание “Факел”. След 1989 г. е редактор във вестниците “24 часа” и “Сега”.


Тоника - Нека да е лято

Да е лято, само да е лято!
Топло и зелено
като горски мъх,
да струи тревата -
силна, некосена -
искам да е лято
до последен дъх.
Да е тихо, тихо над земята,
на кравайче свито
времето да спи,
да звучи в нивята
пеещото жито -
нека да е лято
милиони дни.

Да е лято! Още да е лято -
дълго като зима,
топло като гръд,
тежко като злато,
звънко като рима,
вечно да е лято -
за последен път.


МАЙСТОРА И МАРГАРИТА

Развяла риза на усмирител,
съдбата бодро размахва бича.
Няма го Майстора, Маргарита.
Няма да има притча.
Ще има най-нормална халтура.
Това е факт и не е секретен.
Факт: дяволът е морален урод,
а ти си просто Гретхен.
Висока лудост не съществува.
(Имало, казват - луди зодии...)
А любовта е бездарен увод
в шедьовъра за развода.
Заела пост и поза на ритор,
прозата се преправя на притча.
Няма го Майстора!
Маргарита,
още ли го обичаш?

http://pencho.my.contact.bg/start/mirana/mirana.htm

[Hatshepsut]

НЕПРИМИРИМИТЕ

Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам -
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети -
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като "здрасти".)

А им завиждат,
и то - красиво -
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово -
с божествена аудитория.

И кой ги знае
отде се взимат...
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам...

[Hatshepsut]

ВЪЛЧЕТО

Вълче, вълченце, вълча равносметка:
убихме майка ти, а тебе - в клетка.
Не помниш ни поляни, ни бърда,
ни овчите разблеяни стада.
То и да помниш - има ли файда?

А спомняш ли си страшните звезди,
снега с окървавените бразди,
човешките ботуши и следи?

Вълче, вълченце, вълча орисия,
като те гледам - иде ми да вия!
Помириши ме през желязната греда -
аз нося тежък дъх
на свобода...

[Hatshepsut]

БУЛЕВАРДЪТ

Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър
вдъхновен дирижира денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета - на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров...
И повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе -
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -
че на "Руски" започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!

[Hatshepsut]

БЕЗНАДЕЖДЕН СЛУЧАЙ

Компетентните поколения
се напъват да ни научат
на това, че не си за мене.
Ние сме безнадежден случай.

Колко пъти? Един ли? Сто ли? -
ни разделяха с думи тежки?
Ти си моето слабоволие.
Аз съм твойта любима грешка.

И пак горестно се прегръщаме
под заслона на ветровете!
(Всяка недостроена къща
ни е ласка от райсъвета.)

Заприличали сме на хора,
дето вечно си губят ключа.
Няма да го намерим скоро.
Още сме безнадежден случай.

[Hatshepsut]

ТЕЖЪК ХАРАКТЕР

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цял живот - студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

[sekirata]

Не искам да бъда разбрана неправилно, но не ги разбирам тези по съвременните поетеси и поети най вече изказът им,стилът им, някак си протоколно ми звучат, сухо,студено,няма чувство.Разбира се,че това е мое мнение, нямам предвид само М.Башева, доста призната, но от кои,кога и защо?!

АЗ СИ ХАРЕСВАМХРИСТО БОТЕВ,ВАПЦАРОВ,ВАЗОВ,ПЕТЯ ДУБАРОВА...и още двама трима.А ТЕЗИ СЪВСЕМ НОВИТЕ, КАТО ДЕЛА РАИ wonder, баба Роса и още МНОООГГООО, КОИТО ИМАТ ПО 50-100 СТИХОСБИРКИ НАПРАВО МЕ ОТВРАЩАВАТ!

[Hatshepsut]

Намек

Хей, позволи ми да ти напомня,
че аз съм нежно,
наивно цвете
и като тиха вода съм скромна...
А ти небрежно
ми взе сърцето,
а ти си ходиш, със мен закичен,
а аз линея
върху ревера,
защото ти си егоистичен,
та аз не смея
и да треперя...
Хей, напомни ми да ти напомня –
да те разсъня,
да дам насока –
аз като тих вир съм вероломна:
който потъне –
все е дълбоко!

(Да не забравиш.
Ще се удавиш.)

[Hatshepsut]

Точка

Аз нямам как да стигна до финала,
да пусна тоя свят на самотек.
Мен еволюцията ми е дала
безсмъртие, защото съм човек.

Аз няма да положа тихи кости
под жалните орландовски брези
и моите опечалени гости
ще си спестят и свещи, и сълзи.

В опровержение на Чарлз Р. Дарвин,
на черните Адамови ребра,
над мене няма да програчи гарван.
Предупреждавам: Няма да умра.

А ако някой ден - помози бог! -
откаже медицината отсрочка,
не бързайте с цветя и некролог.
Предупреждавам: Няма смърт. И точка.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите стихотворенията на Миряна Башева:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=2852

[Hatshepsut]

Чернова за писмо до любимия

Отдавна подозирам принца
от приказките –
в демагогия.
Не се преструвай на единствен.
Отдавна зная, че сте много.
Поединично и погрупово
илюзиите
лягат ничком.
Сбогувам се и с тях.
От упор.
Аз мога да прежаля всичко.
Кажи, че няма вече Истина.
Не бой се.
Няма и да охна.
Отдавна не кърви неистово
сърцето,
голо като охлюв.
От любовта
ще вържа фабула.
От истините –
митология.

Аз вярвам в тях,
понеже трябва.
Обичам те,
защото мога.

Хей,
аз съм протеже на музи,
с които в тъмно съзаклятие
са най-добрите ми илюзии
за принца
и за свободата.

[Hatshepsut]

Лято

Да е лято, само да е лято!
Топло и зелено
като горски мъх,
да струи тревата –
силна, некосена –
искам да е лято
до последен дъх.

Да е тихо, тихо над земята,
на кравайче свито
времето да спи,
да звучи в нивята
пеещото жито –
нека да е лято
милиони дни.

Да е лято! Още да е лято –
дълго като зима,
топло като гръд,
тежко като злато,
звънко като рима,
вечно да е лято –
за последен път.

[Hatshepsut]

На тези, с които случайно се срещаме

Помня - кратка, внезапна вечер.
Помня, в твоите бегли длани
стихва, сякаш на смърт обречено,
хладното ми добро държание.

Помня - ти ми разкриваш нещо
много важно и много просто -
гениалното ти усещане,
че сме с теб два далечни острова.

Помня, няма излишно време
да се правим на реалисти.
И с готовност за бой приемаме -
и в секундите има истина!
...........................................
Помня, казваме сбогом - в упор.
Почва ден. Той е романтичен.
Други казваха - много глупаво,
можеше да не се увличате.

Много важно, че се разделяме!
Важното е, че утре влизаме
в други вечери, пренаселени
с невъзможна и ясна близост!

Аз и днес ще те разпозная
с гениалното си усещане
в други, считани за случайни,
а напълно редовни срещи.

Аз от малка съм си такава -
най-щастливата. Чак до скомина.
Само името ти забравих.
А лицето ти не запомних.

[Hatshepsut]

Звезди

Недей ме буди, простена ли насън!
Звездни следи ме теглят пак навън.
В Млечния път кораби кръжат
и с тихи гласове звезден хор ме зове.

Недей ме съди, че тайно вярвам аз –
и тия звезди са живи като нас!
Вярвам в това – там расте трева
и там цъфтят липи. Някой там и днес не спи.

Звезди, има безброй звезди
в нощния небосвод! Къде си ти, живот?
Не спи, някой и там не спи!
В звездния кръговрат някой търси звезден брат!

Не ми се сърди, че търся аз безспир
по чужди звезди безсмъртие и мир!
Искам да знам, че не сме сами,
че някъде и там има с нас други земи.

Не спи, някой и там не спи!
В звездния кръговрат някой търси земен брат.
Звезди, има безброй звезди
в нощния небосвод! Къде си ти, живот?

[Hatshepsut]

Сто години суета

След дивите димни безредици,
типични за новия бит,
аз тихичко идвам на себе си.
Но някой е паднал убит.

Поставен е кръст на любовите,
що бяха до гроб - до една.
Но зеят безкрьстни гробовете
и даже са без имена.

А ето и мойте ненависти -
под братска могила от прах,
размесен с пороци и навици,
които, уви, надживях.

Те вярно ме следваха приживе
и честно загинаха - в бой.
Прощавайте, черепи - рижави
от мътния глинен порой.

Тук някъде, в мойте околности,
тревясва цял век суета.
Прощавайте, скъпи покойници,
разумно забравени там.

[Hatshepsut]

Любов

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.