Споредъ Живко Войниковъ нѣма волжки българи днесъ въ Русия

[Hatshepsut]

За правата на  етруските, галите….и  волжките  българи !? Феноменът „фолк-история”.
 
д-р Живко Войников
 
Темата за Волжка България стана особенно актуална в последните години. По време на социализма, поради конюнктурните съображения и синхрон със „съветските другари” за историята на Волжка България у нас изобщо не се споменаваше. След 1989 г. повишеният интерес към прабългарите, неминуемо доведе и до засилено внимание към Волжка България. Но от едната крайност се премина в другата. Съзнателно се хиперболизира значението на „волжкобългарската култура”, границите на Волжка България се представят в причудливи фантастични размери от Северноледовития океан, до Каспийско море и Тибет. Започна едно безкритично популяризиране на псевдонаучните пантюркистки „произведения” на Фархат Нурутдинов и сподвижниците му. Появиха се абсурдни и нелепи твърдения че съвременното татарско население в Поволжието било „волжкобългарско” с „българско” съзнание?! В  последните години все повече темата за волжките българи и евентуалните им  наследници се експлоатира безобразно от различни автори, най-вече лаици-патриотари, с цел прокарването на различни прикрити политически внушения. Всичко това налага да разгледаме нейната реалната история.
 Всички знаем старата легенда за снопа пръчки (б.а. който се оказва аланския ритуал за гадаене на бъдещето наречен баресман) и синовете на кан Кубрат, които след смъртта му се разпръснали по света, като Котраг се предвижил към р.Волга. Но най-старите археологични находки са от първата четвърт на 8 в., което показва че няма пряка връзка, пряка миграция от Кубратова към Волжка България.
Възникването на последната е свързано с масираното арабско настъпление към Кавказ и Хазарската д-ва, в първото и второто десетилетие на 8 в. Савирите оказват най-ожесточена съпротива на  нашествениците. Когато кан Тервел разгромява арабите пред Константинопол, савирският владетел Алп Илтивар, разгромява арабите в Кавказ и спира проникването им с 1-2 десетилетия. Арабските разорения и налагането на исляма, стават причина останалите в Кавказ прабългари, голяма част от аланското население, савирите, есегелите и барсилите да потърсят по-спокойни места на север. Така възниква салтомаяцката алано-българска култура в Подонието. Част от същите племена достигат и се установяват по поречията на Волга и Кама. В преданията на чувашите се казва че някога техните предци живеели на юг във висока планина, но поради чуждо нашествие се изселили на север. Началото на Волжка България е около 750 г., почти 100 години след Кубрат, но най-интензивните миграции  са  в  9-10 в. Или виждаме че „преселение на Котраг” не е имало, както и самия Котраг не е историческа личност, а митичен персонаж, чието име е производно на етноним!
Арменската география „Ашхарацуйц”, също съобщава за народите барсили, бушки (българи) и хазари, обитаващи на р.Итил, като барсилите били притеснявани от  бушките  и  хазарите.
Освен барсилите и българите, на север се озовават и есегелите, или ишкилите, вероятно аланско племе, обитаващо Северен Кавказ. Идриси съобщава за крепост и обалст Аскала намираща се между Алания и Грузия. Вероятно самоназванието им е  било аскал или асиаг. Аскал се среща като фиксирано аварски име, а Асиаг е осетинското название на карачаевобалкарците и отразява по-старото аланоеизично  население на района. В района на  Малка Кабарда се е срещал етнонима осоки, до 16 в. , а в 19 в., съществувало  названието на река Ассакай, приток на Терек. Много интересен  факт е че грузинците (имретинци и мингрелци) наричат кабардинобалкарците „секелт”, което пряко доказва че аскалите в Кавказ са били аланско племе, обитавало  територията на Кабардино-Балкария, като местоположението му съвпада с данните от  Ал Идриси. /АФ-ОИБН/ В езика на балкарци понятието shыltы е означавало знатната прослойка на обществото, аристократите. /ИМ-ИКБН/ В 17 в. Евлия Челеби съобщава за абхазко племе ашегел. Явно са далечни асимилирани потомци на аланите-аскали. В  потвърждение на гореизложеното може да посочим че етнонима ескел (в транскрипцията на Ибн Фадлан), удивително точно съвпада с топонима „Аскол”. Те са част от кавказките, или донските алани-аси, явно предвижващи се съвместно с  прабългарите. Според Кузнецов, названието ас, аси в Кавказ, е фиксирано в „Ашхарацуйц” под формата аш-дигор, т.е. аси-дигори. Изследвайки осетинската топонимия на Балкария, В.Милер стига до извода че в миналото, преди преселението на кипчаките, на нейната територия, от подножието на Елбрус, в западна посока до изворите и горните течения на реките Кубан и Лаба, в долините между Кубан и Урух, където днес живеят „горските татари” (б.а. потомци на кипчаките) - урусбиевци, чегемци, хуламци, бизенгийци и балкарци, са обитавали родственици на дигорците, носещи етнонима асиаги, аси. /ВМ-ОЭ,стр.504-506/ 
Топонимиката в басейна на р.Дон е съхранила формата „Оскол” произтичащо от по-старото „Аскол”. Друга късна податка представлява едно съобщение от Улрих Рихентал, в „Хрониката на Констанцкия събор”. Описвайки владетелите на страните от Източна Европа, той споменава „Херцогът на Аскалот (Aschalott) зад Влахия” т.е. на изток от Влахия, защото в германската географска традиция, преден е синоним на западен, а заден на източен. Така че въпросната област (херцогство) Аскалот се намира на изток от Влахия и вероятно визира района на р.Оскол, приток на Северски Донец. Всъщност гр.Оскол е от края на 16 в. и отразява названието на р.Оскол. Карамзин я споменава и като р.Аскал. /MB-URKK/
С.Плетньова в своята книга „Половцы” забелязва че в етнонима аси се упоменава, паралелно с названието алани, но в групата аси се включват и „черните българи” -  салтомаяцките  племена.  В съвр. татарски, звукът  „а” може да  премине  в „э”, така че  преходът ”аскол-ескел”, е напълно закономерен. /АБ-ТТИ/ Разбира се този преход  „а”-„æ” е типичен и за осетински, а „а,ъ” в „ ” и за български. Интерес представлява  и името на киевския воевода Асколд, който заедно с Дир са първите документирани управители на Киев, в последствие убити от Рюрик. Твърде вероятно е по произход да не е „варяг”, а местен „салтомаяцки” ас или „черен българин”, респ.савир по произход.
Днес много татарски историци (Д.М.Исхаков, И.Л.Измайлов), произволно, без никакви доказателства приравняват есегелити/аскали с тюркското  племе  чигили, по „благозвучие”. За барсилите, днес преобладаващото мнение е че също са алански  племена.
 

[Hatshepsut]

 
В Поволжието и Западното Приуралие, мигрантите от Кавказ попадат в смесена угрофино-сарматска среда. Там обитават представителита на именковската култура, чийто носители се смятат за предци на живеещите сега, съвр.угрофински народности. По Южното Поволжие в периода 5-9 в. живеят представителите на турбаслинската култура, смятана за късносарматска по произход, носителите на която са най-вероятно предтюркски кангарски и хионитски племена. По поречията на реките Кама и Белая и около гр.Уфа в същото време обитават носителите на бахмутинската култура, показваща смесени угрофино-сарматски черти, поради което се смята за производна от смесването на турбаслинци с местните заварени  племена. Караякупинската култура в Южен Урал, е идентична с турбаслинската и е създадена от същите племена. По поречията на Средна Волга и Кама, край гр.Менделеевска и удмуртското село Тураево, в 5 в. прониква компактна сарматска група. Те оставят група от могилни погребения, известни като Тураевските могилници. Етническата принадлежност на населението което ги е оставило, предизвиква разногласия при интерпретациите. Според А.X.Халиков и Е.А.Халикова, те са древни маджари, Е.П.Казакова ги смята за угро-самодийци. Други изследователи ги смятат за спасили се остатъци от хуните на Ернах, след големият им разгром от прабългарските племена на оногурите и савирите, но най-вероятно, както пише А.Баяр, това са сармати, кангари или алани. Погребаните са високи на ръст европеиди със ИДЧ (изкуствена деформ. на черепа), оръжието, пластинчани ризници и кованите, конусовидни шлемове, показват типични сарматски черти, като начинът на изработка е идентичен с кушанските находки от Северен Тохаристан. Срещат се погребения и на жени в бойно снаряжение. Най-вероятно тураевци са мигрирали в Поволжието  алани или сармати, след хунския удар върху аланските племена от Причерноморието. /АБ-ТТИ/ Най-северни са находките подобни на тураевските, от с.Муслюмово и с.Брюхановско разположени северно от г.Челябинск. Изделия от същия стил са открити и в лесостепната и горска зона (Мог.Бирски, Уфимски, Дежневски). В случая виждаме културна мода, която е господствовала в степните простори на Азия. Преки аналогии на посочените находки се откриват в паметниците от Казахстан (Боровое, Кара-Агач, Актобе 2, Канаттас/кург.19), Средна Сърдаря (Алтынасар-4), Киргизия (погребението в совхоза Шамси) и Афганистан (некропола Тилятепе). /ТТ-ИПСУКС/
Силното източноиранско присъствие в този район, до масовата тюркска експанзия, е в основата на т.нар. ”пермски зверин стил” – находки на предмети и украшения изпълнени според каноните на звериния стил. Самата култура на волжкобългарските племена е идентична със салтомаяцката. 
Известни са около 20 паметника от ранните волжки българи. /А-СССР,стр.23-28/ Ограничени са между реките Свияга, Кама, Волга и Чермшан. Като цяло са само погребални комплекси – могилници. Няма данни за масивно строителство и каменни градежи, явно ранните волжки българи са предпочитали дървото като основен строителен материал, както пише и Ибн Фадлан.
Преобладаващи са погребенията в прости грунтови ями, със западна ориентация на скелета, намиращ се в положение на гръб, с оскъден погребален инвентар. Повечето от ямите са със засечки при изкопаването (заплечки), върху които се е поставял дървения капак.
Откриват се и по-различен обряд, свързан с могилника от Большие Тыганы, където се откриват съпътстващи погребения с части от конски скелет и погребални маски, сребърни и от кожа. Смята се че  принадлежат на угорско население.
В съседните райони на Южен Урал, турбослинските и караякупските племена, имат по-друг обряд: могилни погребения, каменни насипи над могилата, наличие на „тайници” за полагане на  съпътстващия погребален инвентар, дървени ковчези. Срещат се групови погребения на 8-10 човека. Откриват се паралели с Южен Сибир, таштъкската  култура, протокиргизите. /А-СССР,стр.77-81/
Така че най-ранния етап от съществуването на Волжка България, показва сармато-аланска културна принадлежност. Ибн Фадлан посочва също някои алански обичаи при волжките българи, като поставянето на знаме (алем), пред къщата на починалия, използването на трикраки масички (финдз), отрязването на кичур коса от близките по време на траура, съвместното къпане на мъжете и жените, по време на празник, обичай посочен и от Ал Бируни за иранското население от каспийското крайбрежие около гр.Амул (съвр.Азърбайджан), индоевропейски по произход, съществувал и при славяните в деня на лятното слънцестоене.
Ибн Фадлан, описва и погребалният обряд на волжките българи: “когато някой от тях умре, то те го измиват по мюсюлманския обряд (става дума са началото на ислямизацията), след което го слагат на кола и го откарват до мястото на погребението. Слагат тялото на земята и го очертават от всички страни. След което започмат да копаят по очертанията. След като изкопаят гробната яма, изкопават „пещера” (явно е искал да каже ниша), в една от страничните стени и там поместват тялото. Така в тази страна погребват своите мъртви”. По красноречиво описание на аланския погребален обряд, яма или катакомба  с  подбой, едва  ли  може  да се намери  и  в съвремените  учебници по археология!
Най-ранните волжкобългарски некрополи са Кайбелския, Болшетарханския и Уренския могилник. Погребенията са в дълбоки и тесни ями със “заплечки” и подбои. Придружаващата керамика е от салтомаяцки тип, срещат се и останки от конски черепи и предни крака. Наблюдава се известно сходство с турбаслинските погребения. /ИТ-1,стр.187/
Интересно е мнението на известния археолог, изследовател на Волжка България, А.П.Смирнов: ”Булгары принадлежали к алано-сарматским племенам. Этот элемент достаточно хорошо прослежен в культуре волжских булгар”. Такива са фактите, останалото е борба на идеологии, концепции, интерпретации и прикритие за незнанието на ”гузни” академични съвести.
В следващия период 9-13 в. Волжка България приема исляма и става център на Поволжието, консолидиращ също местните угрофински и преселващите се тюркски племена. След краха на Хазарския каганат, Волжка България става независима д-ва. Територията се разширява, присъединява се Средноволжско-Приуралския регион. Започва основаването на нови селища, търговски фактории. Волжките българи все повече встъпват в процес на взаимодействие и смесване с угрофинските племена и тюркоезичните башкири. По съобщение на арабския писател Масуди, в 10 в. волжките българи „подчинили всички съседние народи”. Волжка България придобива обширна територия. В края на 12 в. северните и части достигат до река Казанка, източните – до р.Яик и р.Белая, южната – до възвишението Жигули, западнато обхваща десния бряг на р.Волга и се простира до реките Сура и Ока. Първоначално в границите на Волжка България влизат северните райони на съвр.Чувашия. В 10 в. волжките българи заселват съвр. Уляновска и част от Пензенска област и югоизточните части на Чувашия. Плътното заселване на централните и северните райони на съвр.Чувашия стават едва в 14-15 в., от мигрирало след монголското заваладяване, българо-суварско население.
 Въпреки това се запазва и старото самоназвание. Според руските летописи, волжките българи казвали за себе си: “Без ас кешелере”,т.е. „Ние сме хора Аси”. /РБ-ФЕЭВБ/
Владетелят носи титлата илтивар, позната при савирите в Кавказ и при асите в Южен Сибир. Владетелят който приема исляма е Алмуш управлявал от 895 до 925 г. Той е и първия владетел на когото е известно името. След него владетелите носят мюсюлмански имена: Микаил, Hасър, Tалиб, Мумин, Мумин Шамсун, Хайдар, Сагид, Бурадж, Ибрахим, Султан-Мурай, Илхам (последният владетел умира в 1236 г.). Първоначалната титла на волжкобългарските владетели е илтивар, а след ислямизацията – емир. Твърдението че при волжките българи се е използвала титлата балтавар, е плод на грешка при превода на А.П.Ковалевский. Титлата ясно е фиксирана във формата илтивар, според Мешхедския ръкопис - препис на “Рисаля” – Пътеписа на Ибн Фадлан. Там се казва: “О, Аллах, съхрани в благополучие царя, илтивар, царя (малик) на българите!” Титлата хан е непозната за волжките българи!!! /РФ-ТПВБ/ Произходът на илтивар чудесно се обяснява с осет.дигорски axil, персийски il, пущунски el, кюрдски  êl, талишки elêt – род, племе и тохарското war, wars – управлявам, т.е. вожд на племе. Ефталитите използват титлата вар – владетел, която е с тохарски произход, напр. владетеля на Куча се е титлувал kucisvara, а ефталитските владетели - kušnavar. При тюрките е фиксирана титлата eltätbär, но изрично се казва в древнотюркските надписи, че тази титла не е собствено тюркска, а се носи от предводителя на покореното алтайски племе аси (последните остатъци от „таштъкските” племена на сибирските алани)! /ДТС,стр.171/
Волжките българи продължават да използват савирската владетелска титла, позната преди това в Кавказ. Управителите на области носят титлата йор, сравни с прабългарското ур, урове – боляри, първенци. Среща се и при тюрките, под формата чур. Изграждат се големите градове Сувар, Биляр, Ошел, като последния се свързва със земята на есегелите, аскалите.
Налагането на исляма среща упоритата съпротива на част от населението, най-вече суварите които съхраняват езическите си вярвания, до включваните им, вече  като чуваши в Руската империя.
Има откъслечни данни за половецки (кумански) походи срещу Волжка България, както и постоянни руско-волжкобългарски гранични конфликти и взаимни разорения на граничните области, предвид борбата за овладяване на търговските пътища и покоряванета на съседното угрофинско  население.
В предмонголската епоха до 13 в., вече са известни етнонимите на угрофинските племена: мокша, ерзя, мари, меря, мурома, мещери, ари-удмурти, както и основните територии на обитаване. В това време липсват в етническата карта на региона „чуваши” и „татари”, а в източниците се съобщава само за „волжки българи”.
По дясното крайбрежие на р.Волга обитават есегелите (искили, аскали, ашкали), с ценътр, гр.Ошел и темтюзите, населяващи района на съвременния гр.Tетюш. Hа картата на Махмуд Кашгари (11в.) по  дясното крайбрежие са обозначени също суварите.
 

[Hatshepsut]

 
Голям местен администратитивен център в 10-11в. е Tигашевското градище, Чўкту (Джукетау, Жукотин) на р.Кама, Hохрат на р.Актай, Керменчук, Торцк, Tухчин и др. Предшественникът на средневековния Чебоксари също е било българско поселение. Hа картата на Фра-Мауро 1459 г. на мястото на съвр. гр.Чебоксари е обозначен гр.Веда-Суар (б.а. сравни веда с осетинското badan – крепост). Столицата до средата на 13 в. е гр.Булгар, расположен на левия бряг на Волга, а след 1150 г., става г.Биляр. Някои изследователи смятат че Булгар е построен едва в златоорденското време, върху по-стар волжкобългарски град – Брахимов, или Ибрахим.
Топонимът Нохрат показва пряк паралел с тюркизираното кангарски племе наукарда, Торцк показва пряк паралел с огузкото название торки, а Тухчин с токсобичите, токуз-огузите, токсоба, племе  в кипчакския съюз, станали по-късно известни като татари, факти показващи масивно тюркско проникване. Друг факт показващ започналата тюркизация  но волжките българи, дава Татищев: В 1183 г. владимирският княз Всеволод, преди похода срещу волжките българи съобщил на киевския княз Светослав ІІ: „Половците не желаят да участват в похода, защото те с българите са от един език и род”.
Също е известно че илтивара Алмуш е бил женен за дъщерята на огузкия вожд Етрек. Има и археологически данни за заселване на печенежки племена сред волжките българи в южните райони на  държавата.
По мнението на В.Н.Татищев, волжките българи исторически произхождат от древните хвалиси, иседони и аргипеи. Хвалисите (хоремзийците) обитават на север от Каспийско море, което се наричало по-рано Хвалиско море. В 1232 г. суздалския епископ Симон, нарича хвалисите Долни българи, т.е. живеещи  по долното течение на р.Волга.
Абул-Гази Багадурхан в своята татарска история приравнява волжкобългарските земи към Дешт-и-Кипчак, а според Татишчев, древногръцките писатели наричали волжките българи иседони и аргипеи. /МЗ-ПТТ/ Разбира се въпросните аналогии са свързани с близостта в езиците на тюркизираните българи и Селджукски Хорезъм, а съпоставките с иседоните и аргипеите, не са резултат от недостигнали сведения, а са плод на средновековния „византийски” почин  на локален, механистичен автохтонизъм, механистично да се присвоянат по-старо названия на съвременни на хронистите народи, обитаващи същите земи, като мизи-българи, кимерийци-българи, тохари-татари и пр.
С разселването на кипчакските племена, непосридствени съседи на Волжка България стават йемеките или оймеките, които са част от кимаките. Те се заселват в Южното Поволжие и Южното Приуралие. Управляващият им род принаблежи към племето албури, елбури, озн. вълци. Поддържат брачнодинастични отношения със селджукските хорезъмшахове. В навечерието на монголското нашествие, голяма част от хоремзийските селджуки се преселват във Волжка България.
Най-ранния писмен паметник от Волжка България е поемата „Къса-и-Юсуф” (Сказание за Йосиф), на Кул Гали, от 1233 г., е на огузо-кипчакски език със следи от караханидски влияние, което показва че в навечерието на монголското завладяване, тюркизацията на волжките българи е безспорен факт. Всъщност Волжка България се намира точно на пътя на мигриращите от Средна Азия огузки и  кипчакски племена, така че заселването им в държавата е очевидно.
Махмуд Кашгари също пише че езикът на народите булгар, сувар и пачанаг, които обитават близо до границите на Рум (Византия), е тюркски. /ВС-ТНБ,стр.36/
Следи от йемеките се откриват, под формата на топоними на територията на съвр. Татарска република, от вида на: Ямак, Чамяк, Шемяк, Семяк. Смята се че от съвр.тюркски езици, най-близък до езика на йемеките е башкирския. Йемеките вземат активно участие в етногенезата на тюркските народи в Поволжието, най-вече башкирите, показващи по-изразена монголоидност. Самото название оймеки, йемеки вероятно произлиза от монголското (бурятско) oimoho – скитник.
В своя пътепис Ибн Фадлан, както и други арабски автори, причисляват волжките българи към народите-сакалиби. Това понятие е предмет на дискусии сред историците. По мнението на В.В.Бартолд, етнонима сакалиба (в ед.ч.саклаб) е заимствован от гръцкото склабои или склабенои, което означава славяни. Той привежда и вероятностна друга етимология: от персийските sеk - куче + lеb – устна, тъй като според средновековната легенда, единият от синовете на Яфет се казва Саклаб и е откърмен със кучешко мляко .
В самите арабски източници, арабският термин саклаб, сакалиба, означава русокоси или червенокоси, рижи хора, с бяло, румено лице. В речника на Ашраф ибн Шараф Ал Музакир Ал Фаруги, „Даниш-наме-и-Кадар-хан” (Книга на знанията за Кадар-хан) съставен в 1404-1405 г., за Саклаб -  , пише че това е област в Тюркестан, където хората са белолики. А това отхвърля версията саклаб-славянин. Ясно е че  сакалиба, е арабското название на хора блондини, с типични европеидни черти – бяла кожа, светли коси. Освен славяните, също голяма група тюркоезични и ираноезични народи, обитаващи обширните райони на Източна Европа, Средна Азия, Южен Сибир и Казахстан, в ранното  средновековие имат такъв расов тип. В арабските и персийски извори източните славяни се съобщават под името руси, уруси.
Сред тюрските народи, названието светлокоси, се превръща в основен етноним, единствено за кипчаките (кумани, половци). Думата кипчак, произлиза от ностратическия  корен  *kuba – бял, белезникав, светъл, блестящ. Даже едно от първите използвания на термина сакалиб е свързано с поданиците на Хазарската д-ва, с която се сблъскват арабските завоеватели в кавказките си походи. 
В тюркските езици русокосия човек се нарима саръ-чечле „жълтокос. Така че най-вероятно саклаб е арабска калка от тюркското саръ-чечле, русокос, жълтокос, което придобива описателно, антропологично, а не етническо значение. Например древните тюрки, наемници в армиите на халифите в арабските текстове се описват с типичен монголоиден расов тип: нисък ръст, набито телосложение, плоски жълтеникави лици, наподобяващи кръгли, ковани медни щитове и не се наричат саклаби.
Абу Хамид Ал Гарнати в 1150 г., при  пътуването си от Булгар към Унгария, преминава през страната Гур Куман, в която живеят сакалиби, говорещи по тюркски и имащи мечове, стрели и въоръжение като при  тюрките. Ясно е че под сакалиби тук се има предвид половците-кумани. Много руски учени-арабисти, като В.В.Бартолд, И.Ю.Крачковский, Б.Н.Заходер, забелязват че арабските географи често „бъркат” като смесват сакалиби  (по тяхното мнение: славяни) с кипчаки, киргизи, българи, хазари. Всъщност, не в древните автори е грешката, а в погрешното тъждество саклаб-славянин.
Ибн Фадлан нарича Алмуш, владетел на сакалибите, но тъй като принадлежи към народа на българите, го нарича и владетел българите. В Средното Поволжие страната на сакалибите е всъщност Волжка България. Към сакалибите, арабските автори причисляват още: беленджерите, савирите, скилите, аскилите, ашкил, хазарите. Без съмнение, тук са бигерите (биари, Биармия, Перм), асите-алани, както и  българите от Подонието (черните бългри), също наричани в руските  летописи – аси (б.а. което е показателно за произхода и езика им?!). /МЗ-СЭК/
 По данни на Ал Гаранти, посетил Волжка България, в недостигналата до нас „Тарих-и-Булгар”, на Якуб ибн Нуман, пишело че булгар означава мъдър човек, от тюркските bilge – знание, мъдрост и er – човек. Също там се казвало че българите свързвали началото на своята държава с походите на Зул-и-Карнаян (Двурогия, прозвището на Александър Македонски, по ислямската писмена традиция), който минал през Булгар, за да воюва с народите джуч и маджуч, библейските гог и магог, дивите племена на севера. Ал Омари, в 14 в., цитира част от съчинението на Ибн Нуман и дава изключително интересното сведение, че границите на Булгар, достигали до края на познаваемия свят (ойкумена) и там имало построена голяма кула, приличаща на фар. Трябвя да отбележем че  точно такава  кула, се  споменава многократно в съчиненията на гръкоримските автори от античността и ранното средновековие, като „Каменната кула”, която се намира в източните части на Бактрия или Согдиана, историческата област Тохаристан, и точно като фар служи за ориентир на керваните движещи  се  по Великия копринен път! Подобни кули, използвани като пътеводители за керваните, са строени и във Волжка България. Такава е кулата намираща се край гр.Перм, смята се че е построена през 10 в. Русите я наричат „Чертовой башней” - дяволската кула.
Татарските историци тълкуват този пасаж, като отглаз на преданията за стената на Аледсандър Македонски, с която затворил племената гог и магог от цивилизования свят. Само че тук ясно става дума са кула-ориентор, построена като фар, а не за защитна стена, което налага друга трактовка. Вероятно далечни спомени за връзка със Средна Азия и Тохаристан, са се запазили в недостигналите до нас, генеалогични предания на волжките българи, или пък имаме продължаване на старата традиция.
В периода 10-13 в. се развива и средновековното самосъзнание на волжките българи. Основен негов фактор е приема на исляма и влизането в общността на ислямските народи. Като се има предвид че религиозното съзнание, в средновековието и особенно в ислямския свят е много по-силно от етническата принадлежност, то може да се смята че понятието булгар, включва всички исповядвяши исляма. Затова и суварите, бъдещите чуваши, както и угрофинските племена изпадат от тази категория, въпреки че са поданници на държавата, тъй като успяват да запазят старата си езическа религия. За средновековния мюсюлманин, други признаци като общ произход, сходство или общ език, сходни битови навици и пр., не се схващат като определящи. /ДИ,ИИ-ЭИТ/ 
Няма данни за контакти между волжки българи с българи от нашата Балканска България. Единствено легендарните съобщения за някакво преселение в 950-970 г., но в Унгария на групи волжки българи водени от Билла, Бокша и Хетени (Ердели С., Халиков А.Х. 1989). Някои смятат че именно тези волжки българи създават град Пеща. /ДП-ХМВМИ/ Но дори и това да беше станало, то едва ли щяха да се възприемат като близки, при условие на езикова бариера, между тюркски и славянизиран език и още по непреодолимата религиозна преграда, между два непремирими цивилизационни модела.
Сред маджарските племена има и по-рани заселвания на кабари. Така се нарича част от населението на Хазарския каганат, които отказват да приемат юдаизма и запазват езическите си вярвания. Кабарите, които се деляли на три рода (племена), говорели език, различен от маджарския. През 9-10 в. сред маджарите съществувало двуезичие - те говорели както своя език, така и хазарския (кабарския). Повечето учени са на мнение, че езикът на кабарите е тюркски, макар че съществува и теза, че част от кабарите са предци на днешните кабардинци (абхазо-адигски племена). Обикновено се смята, че кабарите произхождат от етническата общност на хазарите. Някои автори свързват кабарите с подчинените от хазарите прабългари и със секелите. (Петер Юхас. Тюрко-българи и маджари, София 1985, с. 35, бел. 10, с. 101)
Формирането на средновековния татарски етнос започва едва след монголското зовоевание, в  периода на златноорденските ханства.
На 1222 г. монголите излизат от Дербентския проход в района на Северен Кавказ. Посрещнати са от съединените руско-кумански войски, но в сражението на река Калка (1223 г.) са  разбити напълно.
Продължавайки на север, монголите нахлуват в земите на Волжка България, но там са разгромени от тежковъоръжената българска конница, тип средноазиатски катафрактарий от сармато-алански вид. В 1229-1232 г. българите отбиват поредните вълни на монголското настъпления. Съзнавайки сериозната опасност, застаршаваща не само Волжка България но и целия регион, българският владетел, сключива мир с вечно враждебното Владимиро-Суздалско княжество. В 1236 г. огромна армия водена от Бату (Батий) нахлува във Волжка България и въпреки сериозната съпротива, успяват да я овладеят. Тези събития са отразени и в руските летописи: «Придоша от восточные страны в Болгарскую землю безбожни татари, и взяша славный Великий город Больгарский и избиша оружием от старца и до унаго и до сущего младенца, взяша товара множество, а город их пожогоша огнем и всю землю их плениша». По-големите градове са разрушени изгорени: Булгар, Биляр, Жукотин (Джукетау), Керменчук, Сувар.
Разорявайки Волжка България, мордовските и буртаските земи, през зимата на 1237 г. Бату напада руските княжества.
 Недалече, на 40 км от днешна Пенза (която тогава все още не съществува), през зимата на 1237 г. армията на монголите, след бърза и крайно ожесточена обсада, вземат със щурм, волжкобългарската крепост на р.Сура, известна на археологията като Золотаревско градище. Всички защитници, волжки българи, удмурти, мордвинци, руси, са избити, а крепостта която е била дървена от палисаден тип, е опожарена и зравнена със земята. Върху димящите и руини Бату и чингисидските принцове, провеждат зловещия си курултай, на който се взема решението за завоюването на Русия и страните на Запада.
 Археологическите разкопки са дело на проф.Белорибкин от Пенза. Изследователите са изненадани от типа на находките, показващи характерна, самобитна форма, но показващки ясни южносибирски паралели, свързани с т.нар. аскизска култура от Южен Сибир, появила се внезапно в 10 в. и свързвана със средновековните хакаси.
Тази археологична култура, получва названието си от групата могили разположени по р.Аскиз в Хакасия и е първоначално изследвана от проф.Леонид Романович Кызласов. Характеризира се в подмогилни погребения с трупоизгаряне, в плитки гробни ями. Като съпътстващ инвентар се срещат изключително конска сбруя, стремена и останалите атрибути на война-конник, юзди, стремена, саби, стрели, апликации, пластинки от ризници, оръжие, мнго то тях са позлатени или посребрени. В азкизките кургани са погребани знатни войни-конници. Интересна особеност е наличието на съпътстващи погребения на големи кучета. На сулеските петроглифи, оставени от носителите на тази култура (9-10 в.), изображенията на кучета е често срещано явление. При хакасите са се използвали особена порода, специално обучени, големи кучета-бойци, използвани в сраженията. Вероятно са внесени от юг, защото Марко Поло, описва такива кучета, развъждани в Тибет. За това говори и названието на порода овчарски кучета в тюркските езици, в древнотюркски (В.В.Радлов) töböt - порода големи кучета, в казахски töbэt, киргизки döböt, уйгурски töbät, в старомонголски töböd-üd noxod – голямо куче, овчарка. Названието отразява топонима Тибет (Туфа, Туббат), родината на тези кучета. /ЛК-АК/
Азкизската култура е разпространена по цялото поречие на Горен Енисей до Тува. Съществува до 12 в., когато региона е завладян от монголите. Кызласов посочва че сходни находки се откриват на по-голям регион, достигащ до р.Волхов и Волжка България.
 Според проф.Белорибкин, аскизските находки от Золотаревското градище, са резултат от търговски контакти или с наличието на хакаски наемен гарнизон. Възможно е и преселение на хакаси, тъй като тяхната страна е разорена от Чингис-хан, 30 год. по-рано, в 1207 г.
Интересна хипотеза изказва Павел Азбелев. Според петербургския археолог, азкизската култура е продукт на външно въздействие, резултат от нефиксирано в източниците миграция от 10 в. на население от района на Хазарския каганат или Волжка България на изток, към Хакасия. Той открива преки паралели в начина на изработка на конската сбруя във Волжка България и находките от аскизските погребения. /ПА-ДК/ Ако наистина е съществувала такава миграция, през 10 в., то можем да я свържем с налагането на исляма във Волжка България и посладвала вълна на недоволство и изселване на група привърженици на старите традиции. Аналогично на суварите, но преселили се на далеч по-големи растояния. Друга причина също може да бъдат кипчакските нашествия. Разбира се това е само труднодоказуема хипотеза.
Но все пак нека отбележем и следния интересен факт, явяващ се като някакво вероятно, или не съвсем „случайно” съвпадение: в орхоно-енисейските надписи, най-често се споменава норода аз или ас, аси, влизащи в състава на Киригизкия каганат. Те обитават по р.Черный Июс, р.Енисей, р.Уйбайт, на територията на съвр.Боградски и Уст-Абакански район. В съседство с асите, в съвр.Аскизски и Бейски район обитава сродния на асите „силен народ болшар”. А в Тува обитава племето чики. /ЛЕ-ЮСД/ Според С.Клящорний, най-вероятно трябва да се чете не болшар, а болгар! Въпросната констатация поставя много въпроси. Може да мислим че част от население носещо етнонима болгар, заедно със сибирските аси участва в етногенезата на ранносредновековните киригизи. Следвайки пътя на на историческата логика, тези болшар/болгар са тюркизирани булоцзи (тохарско „юечжийско” племе живяло северно от Чеши (Турфан) вероятен първоначален носител на етнонима „българи”), както и асите, увлечени от мащабните миграции настъпили сред племенната общност теле, в епохата на Тюркския каганат. Така че азскизката загадка може да се обясни с наличие на по-стари традици от въпросните булоцзи, паралелни с далечните им родственици от Поволжието и Причерноморието. Също по-късните източници съобщават за съществуването на киргизко племе булгачи, оказало съпротива на Чингис-хан, носещо същия етноним, аналогичен на болшар.
                                                                                                      В 13 в., Волжка България престава да съществува като държава. В 1239-1240 г. българските князе Баян (Боян) и Джику (ср. със съвр.осетинското име Дзека и бълг. му аналог Жеко) вдигат въстание срещу завоевателите. В 1241 г. монголите повторно завладяват волжкобългарските земи. Бягайки от кланетата и масовото избиване на мирно население, практикувано от монголите, част от волжките българи и суварите (чуваши) се преселват на север, в съвр.Чувашия, друга част в земите на бившото Владимиро-Суздалско княжество. Според Рашид Ад Дин, главният информатор за монголското завладяване, при разорението на гр.Булгар, монголите отрязвяли дясното ухо на всеки убит. В Булгар са изброени 270 000 уши. /ДП-ХМВМИ/ Или почти цялото население на волжкобългарската столица е било избито.
В 1243 г. хан Бату обявява създаването на нова държава, т.нар. Златна орда, със столица гр.Сарай, намиращ се в Южното Поволжие. Границите и се простират от Иртиш до Дунав, включвайки Дешт-и-Кипчак, Волжка България, Хорезъм, Приуралието, Крим, Влашката равнина и Северен Кавказ. Самото име Бату, произлиза от монголското batū, уйгурското batuk -силен, здрав.
 Волжка България се превръща в провинция (улус) на Златната Орда. От разрушените градове се въстановяват Булгар, Жукотин, Биляр, Сувар, само първите два придобиват по-важно положение. Появяват се нови градове: Балъмер, Tубулгатау, Кашан, Иски, Казан, Кам, Tаяба, Веда Суар, прераснал в Чебоксари. 
До построяването на Сарай, Булгар е столица на Ордата, след което става само лятна резиденция. В 1240-1330 г., тук има монетен двор, в който се секат монетите на златноорденските ханове. Италианският пътешественик Плано Карпини, посетил Златната орда в 1245-1246 г., пише, че монголите задължават покорените народи „да участват във военните походит на монголите, когато им се заповяда. Да плащат като данък 1/10 от имуществото и приходите си. На всяко десето дете, момче или момиче, вземат едно (б.а. кръвният данък, не е само османски патент). Те ги закарват в своята страна Монголия и ги ползват за роби и наложници. Освен това монголът може да присвои всякакво злато и сребро, всякакво имущество, украшение или ценност, когато и както му е угодно, от покореното население”. Оцелелите волжкобългарски аристократи са зачислени в орденските военни формирования като десетници и стотници.
При завладяването, всички градове и крепости които са се съпротивлявали, съгласно монголското право, се унищожават и разрушават а населението се избива изцяло. За основа военна сила на Ордата се използват по-рано покорените източни кипчаки. /ВИ,ВН,ВД-ЧЭИТ/
През 1242 г. Бату извършва поход в Европа, като разоряват някои провинции на Унгария, Полша, Германия, България, но не постигат никакво трайно завладяване.
От границите на Златната орда, Бату отделя  най-източните части, Прииртишието и Приаралието за своя най-голям син. Те стават известни  като Бяла орда.
Внукът на Бату, Менгу Тимур /1257-1266 г./ обявява пълната независимост на Златната орда и се впуска във войни с другите Чингисиди, за преразпределение на чингисовото наследство. В 1259 г. пълководецът Бурундай-баатур, предприема опустошителен поход в Полша, Литва и присъединява Галичко-Волинското княжество, окончателно се присъединяват всички земи до Карпатите.
Най-западните части на Ордата стават владение на беклярбека Ногай, който създава своя орда – Ногайската. Самото име Ногай, произлиза от монголското nohoi – куче, явно е свързано с родов символ. При монголите кучето се смята за първоначален прародител, приносител на божествената воля.
В 1269 г., той разорява балканските страни. В Кавказ е окончателно разорена Осетия. В края на 13 в. Дунавска България изпада в сериозна вътрешна политическа криза, породена от татарските нашествия и преврата на узурпатора Ивайло, който срива известната стабилност на държавата постигната при управлението на Константин-Асен Тих. Последвалата борба за власт сред болярската аристокрация, довежда до налагането на татарина Чака, син на Ногай, на българския трон. Едва при Теодор Светослав от Тертеровската династия, в началото на 14 в. и започналите разпадни процеси в ордата, България отново се стабилизира за кратко време.
При хан Узбек /1314-1342 г./ ислямът окончателно става господстваща и безалтернативна религия в Златната орда. Уйгурските манихеи, будистите и несторианите-християни са подложени на гонения и унищожение.
В следващите години, отслабването на Ордата и центробежните процеси се задълбочават.  В 1361 г. ординския хан Булат-Tимур (Тимур-стоманения) прави опит да създаде свое, самостоятелно ханство, на бившите волжкобългарски земи.
В 1391 и 1395 г. основателят мощната среднеазиатска държава, Чагатайски улус, с център Самарканд, чингисида Аксак-Tимур (Тимур куция, Tамерлан), опитващ се да въстанови целостта на Монголската империя, напада Златната орда и разорява волжкобългарските земи. Източниците съобщават че хората на Тимур, откарали огромни стада от коне и добитък, както и от пленници. Само Тимур, заделил за себе си 5000 млади девойки и младежи.
В 1380 г. войската на московския Великия княз Дмитрий Иванович (Донски) нанася едно от най-големите поражения на орденския пълководец Мамай, на Куликовското поле, в поречието на Дон. Това е началото на залеза за Златната орда и нейните наследници.
В 1391 г. мангътският хан Едигей извършва грабителски поход в земите на Поволжието. Мангътският юрт на хан Едигей е част от Ногайската орда. 
В края на 14-началото на 15 в. руски разбойнически формирования, т.нар. разбойници-ушкуйници, подпомагани и насърчавани от руските князе, извършват множество грабителски походи в орденските земи, вкл. и в бившите волжкобългарски земи. Hай-разрушителни са походите в 1367, 1376, 1379, 1391, 1396, 1409 и 1429 г.
Както съобщава един от руските летописеи: „в лето 6874 (1367 г.) ...поидоша из Hовгорода Волгою из Великого полтораста ушкуев с разбоиникы Hовгородскыми и избиша по Волге множество татар и бесермен (волжкобългарски мюсюлмани) и ормен (арменци) и Hовгород Hижний пограбиша, а суды их, кербаты и повозкы и ладьи и учаны и стругы, все изсекоша и поидоша в Каму и проидоша до Болгар, тако же твиряще и въююще...”.
Като следствие от тези нападения, част от жителите на Биляр се преселват към десния бряг на Волга, на р.Свияга и р.Кубня. В съвр.централна и северна Чувашия започва преселение от териториите на съвр.Пензенска, Уляновска, Самарска област, югозападните райони на Татарстан, от районите на старите волжкобългарски градове Жукотин, Керменчук, Булгар.
За 80 години, от 1359 г., началото на златноорденските междуособици, до 1438 г., възникването на Казанското ханство, в бившите волжкобългарски земи са изтрити от лицето на земята и  превърнати в пепелища, около 2000 градове и села.
Техните землища се превръщат в „диво поле” (дикое поле) — райони за летните пасища на ногайските татари. За сравнение може да посочим че при османотурската експанзия на Балканите, няма унищожаване на старата селищна система, разоренията не са така масови, в общи линии се съхраняват и границите на старите исторически възникнали феодални владения, прерастанли в турските елеяти.
Тук има известно различие в мненията на чувашката и татарската исторически школи. Според чувашките историци, в резултат на масовото разорение и изтребление на покореното население, станало жертва, както на първоначалното завоюване, така и на последвалите нескончаеми войни между чингисидите, в края на 14-началото на 15 в. българо-чувашкото население (термин с който те означават населението на Волжка България) като етнос се оказва на границанта на своето съществуване, около 4/5 от този етнос е унищожен. Това е най-голямата трагедия в чувашката история. /ВИ,ВН,ВД-ЧЭИТ/ За чувашката школа, цялото волжкобългарско население, което оцелява, продължава съществуването си  единствено под формата на чувашкия етнос.
За тази демографска катострофа допринася и голямата чумна епидемия от 1350-1360 г. която започва от земите на Златната орда, прехвърля се в Европа, но унищожава голяма част от орденските поданници. Предхождащите войни и разрушения, голямото количество разлагащи се трупове, унищожаването на селищата, предхождащото засушаване на климата и повишаването нивото на Каспийско море, което в 1346 г. залива и потапя градовете във Волжката делта, са все фактори, допринесли за появата на чумата.
Татрското мнение е по-различно. Исхаков и Измайлов привеждат един интересен факт от пътеписа на унгарския монах Юлиян, посетил Монголската Империя, в 1237 г. непосредствено по време на завладяването на Волжка България. Той казва: ”Във всички завладени страни, те (монголите) избиват всички князе и велможи които могат да се противопоставят и съпротивляват. Годните за битка войни, ги въоръжават и против волята им ги хвърлят в битка, като ги слагат в най-първите редици (т.е. пращат ги на сигурна смърт). Тези които не стават за бойци, ги използват за обработване на земята, като ги заставят за напред да се наричат татари.” 
Плано Карпини в своя пътепис приравнява понятията монголи и татари. Той описва народа на монголите, наричащи се татари. Гийом Руброк посочва че самити монголи се дразнят когато ги наричат татари, защото татарите са друг народ. Те били съседи на монголите и Чингис-хан ги използвал във войните си, като по-голямата част от тях била загинала.
Но в западноевропейската писмена традиция, тъждеството монголи-татари се запазва трайно. Дори териториите на същинска Монголия, Манчжурия и руското тихоокеанко Приморие в картите от 18 в. се наричат Велика Татария.
Арменските хронисти също приравняват „мугал” и „мугал-татар”, като по инерцията на  византийската историческа традиция, приравняват названията  татари  и  тохари.
Според китайската историкогеографска традиция, с общото название дада (татари) започват да се наричат всички северни алтайски народи, тюркските племена, монголите, тунгусоманчжурите. В китайски дада означава див, груб, примитивен, в което хронистите на Поднебесната Империя влагат своя скрит смисъл. Собствено монголите в периода на Империята Юан, започват да се наричат менгу-жен, т.е. хора-монголи.
Според Рашид Ад Дин, татари е сборно понятие което монголите дават на остатъците от покорените тюркски племена, използвани за преден авангард в завоевателните им походи. В Златната Орда, собствено монголите по произход не съставляват повече от 4000 души, докато целия останал военен и административен апарат е с тюркоезичен произход (кипчаки, селджуки, огузи, уйгури).
 Според Ал Омари (14 в.) татаромонголите бързо се разтворили сред завоюваните кипчаки, чрез смесени бракове и придобили, както кипчакския расов тип, така и кипчакския език.
Интересна е антропологията на волжките българи. Например в изследвания от Е.А.Халикова  некропол Бабий Бугор край село Болгары в Поволжието, датиран към 12 в., се наблюдава поразително сходство на краниологичния материал с находките от Верхний Салтов, некрополите от Северозападен Кавказ и Прикубанието. /ФГ-ЗДСИО/ Антропологичният тип на волжките българи, преди монголотатарското нашествие е сходен със сарматския. Наречен е още “зливкински” тип, брахо-, долигокранен с лека монголоидност  изрзявящ се в по-широко скули. Според антропологичните формули Pearson, Trotter-Gleser, Дебец, средния ръст за мъжете е съотв.: 167,9, 168,7, 167,5 см. и за жените – 161,4, 163,7, 161,6 см. Единствената разлика с ранносарматското население е по-грацилния скелет и малко по-ниския ръст. След 14-15 в., в златноорденския период се наблюдава засилване на монголоидните черти, предимно сред градското население и по-богатите погребения, принадлежащи на чингисидската администрация, докато основното население запазва по-стария расов тип. /МГ,НР,ЛЯ-АНВЕ стр.85,103,138/
Наблюдава се изчезване на типичните кипчакски каменни изваяния и рязко се повишава многообразието на погребалните обряди.
В руските летописи изчезват старите половски родово-племенни названия: Токособичи, Етебичи, Кулобичи и се появяват нови, с монголско звучене: Мангът, Ногай, Джалар, Барин, Найман, Аргън, Ширин. Старите етноними се деформират по монголски, кангар/кенгерес в кунграт, уйгур-югур. Тези факти потвърждават че старата родово-племенна система е унищожена напълно и от нейните остатъци са изгродени нови родовопременни формирования. Така постепенно се налага новото общностно название „татари” с което се обозначават всички нововъзникнали посткипчакски и постволжкобългарски тюрко(кипчако)езични общности.
Самите татари (токуз-огузите) са също участници в стария кипчако-кимакски съюз, но привръщайки ги в свой войскови авангард, като жив щит пред монголските армии, тяхния етноним придобива събирателен общотюркски характер и надхвърля първоначалните граници на общността. За да оцелеят те трябва да са най-храбри и най-безпощадни в боя, притиснати от противника във фронт и поробителя в тил.
За етимологията на названите татари има различни версии: първото споменаване е в надписа на Кюл-тегин, в 732 г., като отуз-татар – тридисет татари, или 30 рода. В 760 г., като отуз-татари се появяват в уйгурски текст, посветен на уйгурския владетел Елтемиш Билге-каган. С.Клящорний открива в манихейското съчинение “Махр-намаг”, че  в  около  825-832 г., татарите  обитават  района на Турфан (ханското Чеши). В  уйгурски, тангутски  и  хотаносакски  документи, както  и  в  персийската “Худуд  ал алам”, се посочва че родината на отуз-татарите са източните части на Таримската котловина и Западен Кансу, около Сичжоу. Според “Тайната история на  монголите”, татарите били съседи на монголите в района на ез.Буйр-нур, Източна Монголия. Ибн Халдун в 14 в., описвайки мамелюците, съобщава че сред тях има представители на племето дургут от кипчаките и на племето токсоба на татарите. Те за познати и в руските летописи за половците, дургут – като тертеровичи, а токсоба – токсобичи. С тертеровичите е свързана и българската династи Тертеровци, за които се знае че са от кумански произход. А токособичи произлиза от токс – токуз (девет) и оба – род, племе, т.е. девет рода, или съответно токуз-огуз. То се предава от арабите като тагазгаз, тагазгар, тагаргар, поради което е и объркването с тугари, тохари, в арменската и византийска историографска традиция. /АГ-СМПСР,стр.11/
Интересно е че под сборното понятие татари, в монголското време и в последващия период на Златната Орда, се крият голяма група расово европеидни, кипчакски (кумански) племена. Именно те дават основния езиков тип на съвр. татари, казахи, киргизи, кумики. Значи татарин се приравнява към кипчак, куманин? Според С.Клящорний, П.Голден, в своя ранен етап на формиране, в кипчако-кимакската общност, са участвали и племена, по-късно обособили се като татари. Рашид Ад Дин, посочва че татарите първоначално не познавали името монголи, но след като били покорени, започнали да го използват. Уйгурите, като висококултурен народ, имат водеща роля в изграждането на администрацията на Чингис-хан. А заедно с тях, вероятно и съседната им част, от татарите, обитаваща Кансу и Турфан. /ДИ-НПТВ/ 
 

[Hatshepsut]

 
Интересна е податката от тох./б/ tattari – многочислени, другата възможност е от арабската тринскрипция на „токуз-огузи”. Според Тома Сплитски, „татар” по монголски означава множество. /ДП-ХМВМИ/ Наистина в монголски to означава множество, численост, в бурятски too – число, tooloxo - броя, tооlоšоgγj – неизчислим, мнотоброен. /ср.с тохарски/. /МРС/ Популярна е версията, че татари отразява библейското тартар – ад, преизподня, края на земята /аналог на гог и магог/.
Е.И.Кычанов пише: „В чжурчженския език глаголът tatambi означава располагане на военен лагер, tatara – располагащи се на лагер, бивак, което също може да бъде работна хипотеза за етимологията на „татари”. /ДП-ХМВМИ/ Според Л.Н.Гумильов, татари, произлиза от китайското та-та, да-да, датан, татаби – название използвано за обозначаване на североизточните племена, със сянбийско-шивейски произход. Като китайско значение да-да е означавало диви, примитивни, варвари. Но тук се обвързва произхода на татарите изцяло с монголоезичните племена, което противоречи с техния ясен кипчакски произход. 
В „Съкровенното сказание на монголите”, Рашид Ад Дин посочва че в групата татари се  включват айриуд, буйриууд, и групата дорбен-татар, респ.четири татарски племена, които са: чаан-татар, алчи-татар, дудаут-татар, алхай-татар. Тези племена обитават в района на р.Ангара и  ез.Буйр-нур, в съвр.област Халха, Монголия. Към тях се присъединяват и останали тюркски родове и започват да се именуват общо татари. Ясно е че става дума за най-ранните миграции на племена от групата теле на североизток, по време на І Тюркски каганат и събитията свързани със племената сянто, уйгури, токуз-огузи, които бяха подробно разгледани. Рашид Ад Дин, посочва че по-късно с името татари започват да се наричат много тюркски племена живеещи от Магриба (Сев.Африка) до Китай, като най-известни били татар-тутукуйлйут, татар-алчи, татар-чаган, татар-куин, татар-терат, татар-баркуй, като първото е най-уважавано от всички. Но те, татар-тутукуйлйут, били съседи на Темучин (бъдещият Чингис-хан) и подкрепили враговете му, затова след като ги завладял, ги избил нацяло.
Сред някои от посочените етноними, като куин и терет, не е трудно да се открият западните кипчакски племена куни, кумани и тертеровичи, а баркуй са беркутите – източнокимакско племе.
Според Н.Баскаков татари е етноним, производен на име на човек, от Татар – правнук на Джучи, аналогично на връзката Ногай – ногаевци, Касим – касимовци. Същият автор дава още няколко алтернативни етимологии: От древнотюркското и монголското *tat-, калмицкото (монголско, ойратско) *tatr – говорещ неразбрано, чужденец, евенкски tate – заекващ, tatera – нерезбран говор (анолг.бълг.диал.тартанисам – говоря глупости), корейски todori – заекване, кримскотатарски tutuk, киргизки duduk – заекващ, така първоначално тюрките наричат ираноезичните жители на Средна Азия, аналогично на гръцкото варвари, дарданци и пр. – говорещи неразбрано. В пущунски tutaraj, taraj – бърборещ, говорещ неразбрано. Аналогично унгарците наричат tot, словаците, значението е същото, както славяните наричат германците – немци, неми, непонятен език, или аналогичното за славяните, готско slavan – ням, неразбираемо говорещ. Интерес представлява и названието на монголите, в древнотюркски mungul, munkul – говорещ неразбрано, сравни с българското мънкам – говоря неразбрано. Рашид Ад Дин пише че „думата монгол, по-рано се произнасяла като мункал и означава прост, неразумен, неграмотен”, т.е. название на простолюдието. Явно то стои в основата на тюркската дума – човек говорещ неразбрано, мънкащ. Тук може да направим паралел и с чувашкото măkă – глупав, в английски mock – посмешище, станал за подигравки и пародия, древногръцкото , тох./б/ muka – ням, откриваме точни памирски аналогии, вахански muq, сариколски meak, йидга mighioh – тъп, глупав, респ. и названието мокани, което нашят народ е дал на румънците, название с много оттенъци – мързеливец, глупак, простак, селяк, с явно по-старото значение – ням, говорещ неразбрано, чужденец. Тези понятиия са с широки ностратически паралели поради древния си произход, в монголски manguu, киргизки mangoo, евнкски mongnon – празнословец, простак. В иранските езици, в осетински mæng, пущунски mango, персийски mang – лъжа, (б.а.респ. бълг. манго, мангал – циганин, лъжец) виждаме нюанс от първоначлното ностратическо значение – говоря неистини, респ в ирландски masgul – измама, коварство, лъжа, meang - хитрост.
Друга алтернатива, според Баскаков е връзката с тюркското tatuv, tatuvlu, tatuvdach – съюзен, съюзници, мирен, приятелски  настроен.
Махмуд Кашгари в 10 в., пише в „Дивану лугат-ит тюрк” че у племената чумул, кайъ, ябаку, татар и басмал, имали по-стари свои езици, но сега всички говорят по тюркски. Какви са тези по-стари езици, разпространеното мнение че са монголски диалекти, но е възможен и друг произход, свързан с по-старото население на Синцзян. /ВБ-ЭТВП/ Така че напълно възможно е първоначлното названието татари е било използвано от монголите за обозночаване на съседните тюркоезични племена, чийто език вече във времената на Чингис-хан, е непонятен за близките по произход монголи.
Забелязва се че в 13-14 в. названието татари се използва най-вече в западните части на Империята, в улуса на най-големия чингисов син Джучи, бъдещата Златна орда, където са най-силни и сеператиските тенденции, но и най-многобройно кипчакското население. Така че татари е символ и на легитимацията на този сепаратизъм, търсенето на отделност и различност от монголите. Например в източните улуси, татари почти не се използва, там основното самоназвание е чагатай и монголи.
След войните и опустошенията идват и по-мирни години в които израстват нови градове, съживяват се старите пътища и търговията по тях, формират се нови тюркоезични държавни формирования, с нови династии, сродяващи се помежду си, чийто корени са в родословието на Чингис-хан. Възниква нов общ за цялото Поволжие и Крим и Приаралските области кипчакски татарски език. С налагането на исляма като единствена религия за този тюркоезичен свят, татарин се превръща и в синоним на тюркоезичен мюсюлманин.
В източните чингисидски предели, названието на нововъзникналите родовоплеменни формиравания, носят името на ханове-предводители: чагатаи, от чингисовия син Чагатай, хулагуди – от чингисида Хулагу, узбеки – от Узбек-хан, шейбаниди – от Шейбани-хан.
В руските летописи се налага термина бесермен, басурман, с който се обозначава предимно градското тюркоезично население на Златната Орда. Често бесермен се приравнява с татарин в по-късно време. По сведения на австрийският дипломат Сигизмунд Хербертщайн, посетил Московското княжество в 16 в., назавнието бесермен се харасва от тюркоезичните мюсюлмани, защото ако ги наречеш тюрки, те се обиждат, тъй като тюрк било равносилно на езичник. Твърде показателен пример за основната роля на религията като надетническо самоопределение, потвърждаващо и по-късното отъждествяване бесермен-татарин-мюсюлманин. /ДИ,ИИ-ЭИТ/ Ако в домонголския период (волжки) българин става синоним на мюсюлманин, сега съобразно новите етникополитически реалности, то е заменено от татарин, без обаче този преход да отразява строга етническа приемственост, предвид последвалия етнически „водовъртеж”. Затова и понятието „българин” закономерно изчезва от речника на тюркоезичните мюсюлмани от Поволжието.
В енциклопедичния речник на Брокгауз и Ефрон, бесермен е обяснено като: “название татар, преимуественно купцов, бравших на откуп сбор дани”, т.е. първоначално така са неричани чиновниците на Златната Орда, които събират данъците от васалните руски князе. Фасмер дава ясна етимология на названието. То произлиза от старотюркското диалектно busurman, аналогично на другата диалектна форма müsürman – мюсюлманин, съобразно б-м прехода в тюркските езици. Среща се в киргизки busurman, кумикски, балкарски busurman, а в турски като müsürman, все производни на персийското muslimân (мн.ч.) от арабското muslim – мюсюлмани. Ето защо орденските тюркоезични мюсюлмани се гордеят с това название, докато русите го използват като обида. Интересно е че в Прикамието, част от удмурите, които били ислямизирани, използват названието бесермен като етническо самоназвание. За пример мога да посоча названието гебр, с което арабите първоначално са наричали зороастрийците, от перс. gäbr „огнепоклонник”. По-късно еволюира до kāfir - неверник, немюсюлманин, заето в турски като gуaur – християнин, неверник, но употребявано в презрителен смисъл, като обида, респ.човек втора ръка, рая, роб, в Турската Империя.
В първата половина на 15 в. Златната Орда се распада окончателно. В 1420-60 г. от нея отпадат Сибирското, Кримското, Казанското, Узбекското ханства, Hогайската орда, която се разделя на Голяма и Малка орда.
В 1430 г. в Средното Поволжие, се укрепва бившия златноорденски хан Улу-Мухамед и в 1438 г. провъзгласявя създаването на ново ханство със столица Казан. Основната му опора са местната кипчако-татарска аристокрация.
Границите на Казанското ханство се променят с времето, но като цяло обхващат голяма част от бившите волжкобългарски владения.
Освен кипчако-татари, населението се състои от чуваши, марийци, мордва, удмурти, башкири. Кипчакоезичните татари първоначално не са преобладаващи, но тяхната численост непрекъснато расте за сметка на идващия от съседните територии тюркоезичен поток, както и за сметка на асимилиращите се остатъци от старото волжкобългарско население. Разбира се администрацията, войнския елит, търговците, аристокрацията, са от чингисидската върхушка и татарите. Преобладаващата част от подчененота население се занимава със земеделие.
Още в 1370 г. новият град Казан, става резиденция на златноорденските ханове. В Казанското ханство върховния собственик на цялята земя, е ханът. Аристокрацията от емири, мурзи, бекове, тархани, шейхове, не е поземлена, а служаща. Ханът им предоставя правото да събират данъците, да участват във военната и административната система.
Основната маса от покореното население се нарича хура халах – черни хора, простолюдие, или ясячни хора, от ясак – основния данък, десятъка който се събира.
Ясачните хора имат малки селскостопански имоти. Най-низшата част от обществото са чура – робите-военопленици, които нямат  собственост.
Ханството се дели на 6-7 наместничества – даруги, управлявани от емири. Даруга - административна единица, показва паралел с чувашкото тарах - страна, край. Даругите се подразделят на улуси и сотни, управлявани от татарски (чингисидсдки) или местни аристократи.
Влиянието на татарския език върху чувашите е слабо, защото те си остават езичници и по този начин се изключват от формиращата се татарска ислямска общност. Ясачните чуваши се управляват от назначени татарски наместници и чиновници и също дребна чувашка служебна аристокрация.
Естествено за да осигурят и допълнителен собствен доход, освен ханския ясак, служебната аристокрация  събира  многочислени данъци и налози.
По тази причина в 1551 г., чувашите искат да влязат в състава на Русия, с надеждата че цар Иван IV Грозни, ще ги „в ясаках полегчил”, т.е. да им облекчи данъците. Освен като източник на данъци, немюсюлманското население се принуждава да строи крепости и пътища. По думите на Сигизмунд Хербертщайн, казанският хан винаги може да мобилизира 30 хил. войни, от немюсюлманите, приемущественно пешаци, предимно черемиси, а чувашите са един от най-изкустните стрелци.
В Казанското ханство, сред чувашите ислямът се налага насилствено. Тази участ постига значителна част от чувашите по левия бряг на Волга. 
По-компактното чувашко население, по дясното крайбрежие успешно се съпротивлява на  асимилацията. В продължение на 110 г., от 1439 до 1549 г. Чувашия е постоянно бойно поле между казанските и руските войски. За този период казанците организират 31 похада, а русите – 33. Летописите съобщават сражения в 1467, 1468, 1469, 1470, 1487, 1506, 1508, 1523, 1524, 1530, 1547 г. Всичко това води до системно разоряване и избиване на покореното население.
Според чувашките историци, в 14-15 в. чувашката народност се формира за сметка на „оцелелите българо-чуваши”, докато татарската народност се формира за сметка на придошлото кипчакско население, чингисидската аристокрация и „незначителна част от старата ислямска волжкобългарска аристокрация”.
Татарската школа опонира това крайно мненине с факта че още в домонголския преиод, запазените надгробни епитафии и писмени паметници (Сказание за Юсуф), показват че волжкобългарския език показва татаро-огузки черти, различни от чувашкия език.
В хода на събитията 1438-1445 г., свързани със образуването на Казанското ханство, заедно с хан Улук-Мухамед в Поволжието пристигат около 40 хил. татари. В следващите години в Казанското ханство се преселват татари от Астрахан, Азов, Саркел, Крим, Средна Азия. По същия начин, главно татари, придошли от Саркел, основават Касимовското ханство.
В северните райони на Чувашското Поволжие, настъпва интензивно смесване на чуваши и марийци. Част от ислямизираните чуваши се преселват тук и се връщат към старата езическа религия, респ. и към чувашката народност. Това обяснява наличието на известен брой ислямски имена, сред чувашите, съхранени до християнизацията им  в  рамките  на  Русия.
Първото споменаване на топонима Чувашия е от Сигизмунд Хербертщайн, в 1517 и 1526 г. До преди това тази територия се нарича „черемеска, марийска земя”. Настъпват и интензивни процеси на взаимна асимилация на угрофиноезичните марийци с чувашите.
Чувашката школа също признава че в крайна сметка, неприелите исляма, независимо дали са тюркоезични или не, изпадат от създаващата се татарска общност, точно поради религиозния принцип.
В антропологично отношение чувашите се характеризират като субуралски вариант на уралската переходна раса, отразяващ и тяхната етногенеза. Наличието на монголоиден компонент при чувашите, според известния антрополог В.П.Алексеев, е от централноазиатско происхождение, без да може да се посочи от коя точно етническа група  е придобит. Въпреки това, чувашките историци твърдят че  „това са безусловно прабългарите, излезли от монголоидната хунска среда от Централна Азия, но по дългия път през Евразия, са придобили европеидни черти от динлините в Южен Сибир, севертоиранските племена на Средна Азия и Казахстан, сарматите, аланите и народите на Северен Кавказ, именковските племена и угрофините в Поволжието”. Разбира се подобни твърдения за хунски монголоиден тип на прабългарите са повече от неверни и абсурдно некомпетентни. Лапоноидните черти, т.е. слаба, много древна монголоидност, произлизаща още от палеолита, срещаща се при угрофините, при чувашите идва от продължителното съжителстване с угрофини, катализирано и от монголското нашествие, златноорденския и казанския период. Незначителен дял е вероятно принесен и от самите монголи. Лапоноидни черти показва и голяма част от населението на Североизточна Европейска Русия, поради същото смесване на славяните-завоеватели с местните угро-фински племена.
През лятото на 1546 г. в Казан е поставен московското протеже, хан Шах-Али. След месец е сменен от Сафа-Гирей, от Кримската ханска династия. Той е силно проосмански настроен и обещава на ногайските си съседи да им отстъпи гранични райони на Казанското ханства, Сафа-Гирей получава тяхната помощ и завладява Казан. Тези събития и присъстивето на протурския Гирей, предизвикват недоволството на проруските среди. На 07.12.1546 г. в Москва пристигет пратеиници на чувашите и марийците, които искат помощ от Ивана IV Грозни: „чтобы государь пожаловал, послал рать на Казань” и обещали да въстанат при идването на руските войски. През февруари 1547 г. Иван IV започва  война с Казанското ханство. Териториите населени с чуваши и марийци се присъединяват към Русия, окончателно в 1551 г. След няколкомесечна обсада, през октомври 1552 г. русите с щурм завладяват Казан, като го подлагат на жестоко разграбване и избиване на мирните жители, съобразно „правилата на времето, когато живота на друговерца няма никаква стойност”. Сравни с аналогичното разграбване и разоряване на протестанския Антверпен (Нидерландия), от испанските „католически” войски на херцог Алба, станало приблизително по същото време.
Влизането в състава на Русия за чувашите е „по-малкото зло”, тъй като е свързано с прекратяването на постоянните междуособици, грабителските походи, отпада религиозната нетърпимост и насилствената ислямизация и получава възможност за сравнително мирно развитие и съхранение на техния етнос. 
Не така възприемат тези събития татарите. За тях това е край на държавността, власт на омразните християни, изобщо пълна катастрофа. Но разбира се, процесът на народностна и национална диференциация продължава и в условията на Руската Империя. Именно в 17-20 в. става окончателното изграждане на народностното и националното самосъзнание на тюркоезичното население в Поволжието.
 

[Hatshepsut]

 
Още в 14 в. терминът „татари” в земита на Джучиевия улус (Златната орда) придобива социално значение, обозначаващо военно-служащата аристокрация, като цяло преминаваща от военно-полеви към градски типна живот, в средата на която се формира „тюркоезична имперска надетническа култура”. Съдейки по източниците, първоначално терминът „татари” става название на господстващите слоеве във всички дялове на Монголската Империя, където управляват представителите на Чингисидската династия: Джучиев Улус, Чагатайски Улус, държавата на Хулагуидите (държавата на Илхановете в Иран, паднала се на чингисовия син Хулагу), Империята Юан (Китай). Като правило, това са представителите на тюрко-монголската номадска аростокрация. Но до края на 14 в., навсякъде в постчингисидските държавни формирования стават преврати и чингисидските династии, заедно с обслужващата аристокрация загубват властта си, с изключение на Златната Орда, въпреки вътрешните смутове. В останалите области, предимно земеделски като стопанство, на власт идват представителите на старата местна поземлена аристокрация, преживели завоевението. В Златната Орда, изключая бившата Волжка България, покореното, предимно кипчакско население също е близко със завоевателите по своя полуномадско-скотовъден тип стопанство.
Даже след распада на Златната Орда до средата на 15 в., в образувалите се нови държавни формирования: Казанско, Кримско, Сибирско, Астраханско, Касимовско ханство, се съхранява и чингисидската династия от клана Джучиди, с исключение на Ногайската орда, където управляват потомците на златноорденския пълководец Едигей /1352-1419 г./. Във всички тях се съхранява и господствующото съсловие, носещо самоназванието „татари”.
Постепенно названието „татари” се прехвърля на по-голямата част от градската търговска и занаятчийска тюркоезична просолойка в златноорденските градове, заедно с „урбанизацията” на чингисидската служебна аристокрация.
След распада на Джучиевия Улус, названието „вилаят-и-Булгар” - Български вилаят (вилает), става официално за Казанското ханства, наред с обозначението „вилаят-и-Казан” - Казански вилаят, което подчертава приемственността между Волжка България и Българския вилаят на Златната орда, прераснал в Казанското ханство като независима държава, претендираща за златноорденското наследство.
Както видяхме, в предходния период на Волжка България, названието българи, също прераства от управляващ етнос в значение на  религиозана общност – мюсюлмани  от Поволжието.
С големите етнически промени и силното засилване на кипчакоезичния елемент сред населението на завладяната Волжка България, употребата на названието „българи” постепенно се заменя в 15-16 в. с по-популярното и общо „мюсюлмани”, с местните му езикови диалектни вариации – бесермени, басурмани, месермани. За това свидетелствуват както и данните от руските летописи, записките на С.Хербертщайн, където жителите на Казанското ханство се наричат „бесермени”, т.е. мюсюлмани, така и уникалния източник от 1550 г., запазен до съвремието, „Зафар-наме-и-вилаят-и-Казан” от Шариф Хаджитархани, публикуван от Валидов (Zeki Velidi Togan, 1965 г.). Както беше подчертано религиозното съзнание през средновековието има водещо и основно значение и при християни и особенно при мюсюлманите. Например руското крестияны – селяни, произлиза от християни, название на общността, от която е болшинството на населението. Да дадем и местни, наши балкански примери: В ранното средновековие наслението на Източната Римска империя, се самоопредяля като ромеи „римляни”, но ромеи е тъждествено на християни независимо от етническия произход, на жителите в империята – гърци, исаври, кападокийци и пр. По време и след Турското робство, населението на Босна и Новопазарско се определя като „мюсюлмани”, а не като сърбомюсюлмани или хърватомюсюлмани. По данни на Г.Занетов, при посещението му в Българско Косово, по време на І-та Св. война, местното християнско население, говорещо на северозападния, косово-тимошки български диалект, се самонарича „християни” и едва с идването на сърбите в 1912 г., научават че са „стари сърби”.
По същия начин българи=мюсюлмани, отразява отпадането на чуждорелигиозните части на общността – чувашите, или пък названието бесермени се предпочита пред по-прецизното от съвр.гледна точка, название тюрки, което обаче в контекста на времето си, се възприема като обида – езичници.
В следващите векове, названието татари се налага като алтернатива на названието бесермени. Дамир Исхаков посочва пътищата по който това се осъществява:
1.Първоначалната политика на Русия, е насочена към социалното и икономическо отслабване на неприемащите русификацията татарски аристократи, често провокиращи антируски бунтове.
Провежданите „реформи” водят до масово обезземлявани и разоряване на татарската аристокрация, носителка на самоназванието „татари”. В рузултат обеднелите аристокарати се вливат в градската беднота и селячеството. Това води до постепенното разпространение на названието „татари” върху цялото кипчакоезично мюсюлманско население на региона, както и върху преките, генетични потомци на волжките българи.
2.В рамките на самата Руска държава, се задълбочават контактите на русите с местното население, по линия на администрацията, военната служба, търговията, съвместното съжителство. Русите също наричат татари всички тюркоезични мюсюлмани в региона. Аналогично в рамките на Турската Империя, балканските християни, независима дали са българи, сърби или гърци, се наричат гяури и рая, от управляващата мюсюлманска общност. По същия начин са поробените християни названието „турци”, отделно от всичките изцяло негативни нюански които събира, става синоним на мюсюлмани изобщо, например израза „турска вяра”, т.е. ислям.
3.Наименованието „татари” става интегрален и распространен етноним, обединявщ мюсюлманските общности, носители на различни локални самоназвания: мишари, тептяри, ислямизирани марийци и чуваши и др., като се разпространява пралелни и върху другите части на бившата Златна Орда, невлизали в старата Волжка България: Долното Поволжието и Сибир. В условията на Руската Империя, започва формирнето на татарска етническа общност, в периода 18-20 в., като нова реална алтернатива на аморфното надетническо „мюсюлмани”. 
В 18 в. волжкобългарски етнос, отдавна не съществува, като название или самоназвание „българи/булгары” не се използва от местното население. Остава историческата памет за старата Булгарска държава, но не като държава на българите, а като „държава на исляма”! Главен неин носител е мюсюлманското татарско духовенство, което използва „булгарската идея”, като противидействие на закономерните и естествени опити на руските власти, да християнизират татарското население в Поволжието. Така се възражда идеята за възрожденето на „славния град Булгар”, център на старата мюсюлманска държава, в милленаристското движение на Мурад мулла (1760-те г.).
 Във връзка с това, терминът „булгарско” става фактически синоним на „поволжко-мюсюлманско”, не съответстващо на етническо самоопределяне. Затова не може да стане самоназвание на зараждащата се нация: първо, той е много тесен, поволжката тюркоезична общност доста надхвърля старите и напълно забравени граници на Волжка България, второ, той носи, изцяло религиозен оттенък.
Личното име „Булгари” се използва в писмените източници в качеството на историческо обозначение на региона, местността, града, откъдето произлиза дадения мусулмански учен, богослов и пр., аналогично на известните ни от ранното средновековие, книжовници: Кашгари, Табари, Хорезми, Балхи, Дагестани, Руми, Гаранти и др. Съобразно историческата средновековна традиция, от Иван Грозни до Николай ІІ, руските царе носят титлата „князь булгарский”, защото владеят територията на старата Волжка България, а не че част от поданиците им се смятата за  „булгари”. По същата логика унгарските крале се титлуват и владетели на България, защото владеят територията на т.нар.Мало Влашко, или Северинския банат, част от ІІ-та Българска д-ва. По тази инерция в картите от 15, 16 в. тази територия продължава да се нарича България, въпреки че е част от Влашкото княжество.
В 19-20 в. вариант за приемането в качество на самоназваниие на етноним „българи/булгари” в татарската литература и печат практически не съществува.
През 19-20 в. се наблюдава вече постепенно отслабване на религиозната капсулираност на поволжките мюсюлмани. Започват процеси на национално самоосъзнаване. За тези процеси пише казанският губернатор П.М.Боярски, в 1914 г.: „ако по-рано, на въпроса, от каква националност си, татарина отговаряше – мюсюлманска, то сега, в Казанска губерния, сред мюсюлманите се наблюдава отслабване на религиозния фанатизъм и стремеж към формиране на собствен татарски национализъм и собствена култура”. 
И други представители на руската администрация, забелязват подем на националното съзнание на тюркоезичните мюсюлмани в Поволжието, вече самопределящи се като татари, като процесите в Казанска губерния окзват катализиращо влияние и върху останалото тюркоезично население на тогавашна Русия. Именно в началото на 20 в., сред различни „руски” интелектуалци от татараски произход, най-ярък от които е Валидов (Зеки Валиди Тоган) се зараждат и първите идеи на пантюркизма, като движение за обединение на всички тюрки в една държава. От Татария, кълновете му поникват сред интелектуалните среди на младотурците в разлагащата се Османска Империя.
Окончателното налагане на самоназванието „татари” става в началото на съветския период (1920-30-те год.), когато е образувана Татарската АССР, което означава въстановяване, макар и ограничено на татарската държавност. Това послужва за дополнителен стимул за закрепване на етнонима „татари”, в Сибир и Южното Поволжие, Крим, в стария Орденски ареал. /ИМ-ОИЭТ/
Опитите за създаване на „булгарско” самосъзнание преди всичко са свързани с личностите на бащата и синът Багаудин и Гайнан (Сардар) Ваисови и основаното от тях милленаристко движение (движение на избавлението), наречено още „ваисовского движение”. Издигнатите от тях идеи и деятелността на самата организация не получават поддръжка сред широките слоеве на татарското общество, независимо от привидното благородство на провозгласените цели. Ваисов иска въстановяване на  „мюсюлманската държава  Булгар”.
През 1980-1990 г. идеите на Б. и Г.Ваисови се възприемат и силно митологизират от последователите им в движението „Булгар Ал-Джадид”, или т.нар. „булгаристи”.
Основният спор е за произхода на съвр.татарски народ, за връзките му с останалите тюркски народности самоопределящи са като татари. Но най-силен е въпроса за предците, от къде произлизат съвр. тюркоезични жители на Татарската република, от по-стария пласт на волжките българи, или са резултата на по-нова етногенеза, започнала в периода на монголското завладяване и Златната орда. 
Булгаристите са склонни да умаловажат, игнорират и зачеркнат изцяло златноорденския преиод, който на практита е основен във формирането на националното съзнание, за сметка на ранносредновековния волжкобългарски период. Това което остро касае нас, българите е че булгаристите акцентуират, върху изначалната тюркоезичност на волжките българи и на прабългарите като цяло, като преки потомци на атиловите хуни. Те обсебват прабългарският произход, в ущърб на историческата истина и в ущърба на Българската кауза като цяло! Техните идеи се популяризират в България, най-вече от писатели, журналисти, или просто от хора “патриоти”, лишени от елементарна историческа подготовка, но с хъс идеологизиращи историята, хора на които се привиждат милиони българи по света, като тази цифра достигна фантастичната стойност от 40 000 000 българи?!! В това отношение, някои безотговорни весникари се самозабравиха. Появяват се съобщения че населението на Татарстан е провело референдум за промяна на името си – на Булгаристан. А всъщност става дума за референдума проведен в бившата Татарска АССР, за самоопределянето и като суверенна република, член на Руската федерация. Друг наш вестник (Народен будител, бр.3, 1998 г.) твърди че башкирите били българи. Забравя се факта че башкирите никога не са влизали в състава на Волжка България и имат доста по-изразена монголоидност от останалите поволжки тюркски народности, съизмерима с тази на казахите.
Във в-к „Македония”, бр.13, 1998 г., четем абсурдната теза на виден наш историк (Б.Димитров): „Днес българската държавност има три изяви, България, Македония и Татарстан”.
Оказва се също че така наречените булгаристи, во главе с вожда им Фархат Нурутдинов, през 1996 г., са пратили обръщение до българския президент (тогава Ж.Желев), в което се оплакват как са малтретирани и Русия не им позволява да се изявят като “българи”.
Някои наши весникари обявиха за българи по произход, всички руски дворянски родове, чиито фамилии са с тюркски произход. Като основа се използва пропагандаторската книжка на А.Халиков (един от най-изявените прикрити пантюркисти в съветската наука, в интернет на адрес: http://tatural.ru/500/500_rustat_family.htm), който изнамери 500 руски дворянски фамилии от „булгарски” произход. Всъщност той е преписал, издаденият, по-рано от Н.Баскаков, академичен труд „Русские фамилии тюркского произхождения” М.1979 г., Баскаков посочва 300 такива. Но нашите вестникари обявяват известния балетист (хомосексуалист) Рудолф Нуреев, башкир по произход, Ана Ахматова, известна поетеса и майка на Лев Н.Гумильов, оперния певец Шаляпин и пр. за „българи”. /ПД-ИРК-2,стр.68-74/
Стига се до там че на ноемврийската сесия в 2000 г. на Съвета на Европа (ПАСЕ), българският представител Л.Тошев, изпада в смешно и неловко положение. Той иска да прокара резолюция, насочена срещу Русия, за правата на волжките българи, които се подтискали от времената на Иван Грозни и насила били преименувани в татари. Руският представител Димитрий Рогозин, отговаря напълно в същия тон, че Русия ще подкрепи резолюцията защото също е загрижена за правата на етруските, галите, готите, древните траки, както и на всички изчезнали етноси от картата на Европа в античността и средновековието. /ИИ-ПЭГЕ/ На пръв поглед ще си кажем, това е поредния гаф, поредната сконфузна ситуация, на български дипломатически представител станал за смях, нещо което в последните 15 г. стана  ежедневие, предвид  ниското качество на  измислената ни дипломация, тъй като дипломатическите постове се раздават като „награда” за случайни „наши хора” по шуробаджанашкия принцип на партийно-мафиотската анархия, с който се  управлява  съвр. България.
Тук се намесват най-вече външни геополитически интереси. От една страна активната антируска политика на САЩ, насочена към дестабилизация, изолация и продължаващ разпад на Русия, от друга страна, тънките сметки на пантюркизма, протегнал лапите си към тюркоезичните народности в бившето съветско пространство, от трета страна и собствените руски геополитически интереси в Поволжието и балансирането върху местните вътретюркски противоречия, с цел въстановяване и закрепване на руското влияние във собствената си държава, разклатено след „ерата Горбачов-Елцин”. Така че някой наш не особенно умен и не добре запознат с историята на проблема „пишман” дипломат или политик спокойно може да бъде използван за нечии интереси, без да разбере. Но нещата имат и друго измерение, показващо колко неприятно и даже опасно може да бъде всяко едно идеологизирано насилие върху  историческото познание.
Всъщност за възродените корени на съвр.”булгаризъм” заслугата е изцяло на Йосиф Висарионович Сталин, в безумния му експеримент, да лиши татарския народ от собственото му самоназвание. На 09.08.1944 г. с постановление на ЦК на ВКП(б) /Всесююзна комунистическа партия – болшевики/ се приема че казанските татари са преки потомци на волжките българи. На 25-26.04.1946 г., на Научна сесия по произхода на казанските татари, тази „теория” е официално обявена и става основна концепция за етногенезата на татарския народ. Днес тази постановка е наследена  и  доразвита в писанията на съвременните татарски „булгаристи”. /ИИ-СТСЭК/ През 1940 г. Сталин възнамерява да пресели казанските татари в Сибир. Той ги смята за потенциално опасни. По аналогичен начин депортира карачаево-балкарците в Казахстан. Но след като това мероприятие се оказва трудно осъществимо, „Бащата на народите” решава да промени съзнанието на татарите. Забранява се изучаването на Златната Орда и нейното значение за произхода на татарите и се стимулира издигането на волжкобългарския фактор, като основен в тяхната етногенеза. По този начин той смята да разчлени многолюдния татарски етнос. Обособяват се кримски татари, сибирски татари, астрахански татари, ногайци, башкири, мишари, покръстени татари, които нямат пряко отношение към волжките българи. Другата цел е да се омаловажи ролята на Златната Орда, представяна съвсем тенденциозно и целенасочено в съветската литература като дива, примитивна, номадска, антицивилизационна, подтисническа  и  съответно да се издигне ролята на Московското княжество и Русия, като цивилизатори, освободители, носители на прогреса в Евразия. /РХ-ИТТ/ Руската експанзия към Поволжието, Сибир, Чукотка и Аляска, в 16-18 в. се представяше като освобождение, докато експанзията на Западните държави  към  Новия свят и Африка, е агресия и колонизация. Типичен имперски двоен стандарт.
Неслучайно Л.Н.Гумильов, е репресиран и недолюбван от съветските власти, защото изследва историята  на Златната орда, от съвсем друг ъгъл, като доказа че това не е било диво номадско формирование, а средновековна държава с градски тип цивилизация, оказала положително влияние в израстването на Московското княжество и превръщането му в основен център на Русия, явяваща се нейн наследник.
Естествено, за да не се получи разнобой, по татарското направление, „съветските другари” налагат и в България, своята концепция, за тюркския произход, а от друга страна, доказвайки, колко нищожен е бил този тюркски примес, закрепят „вечната дружба” със 100%-славянския български народ. Може би по-красноречив пример за подчиняване на историческата наука, на политичиската конюнктура и волята на един диктатор, трудно може да се намери, както и за подобен безсмислен експеримент с националното съзнание на татарския народ, засегнал, косвено и нас  българите.
Неслучайно З.З.Митафов, един от „водещите историци-булгаристи” е бивш КПСС-функционер, преродавател по научен комунизъм, Риза Бариев, също „историк-булгарист” е запасен полковник от Съветската армия и пр.
Въпросът за прабългарите, неминуемо са засяга и от татарската историческа наука, косвено, свързан с формирането на волжките българи и тяхното участие в татарската етногенеза. Може да  посочим  три основни теории:
1. Булгаро-татарска теория. Започва да се оформя през 20-те години на 20 в., под влияние на сталинските схващания за автохтонността на народите в СССР и стадиалното развитие на езика, залегнали във вече отхвърлените концепции на Н.Мар. Според нея, волжките българи, които са тюркски народ, са в основата на съвр.казански татари. Волжките българи се оформят като народност през 7-8 в. Достигат апогея на  културното си развитие в 10-12 в., след приема на исляма. Златната Орда, последвалия я период на Казанското ханство и Руското владичество, не оказват почти никакво влияние върху тях. Княжествата на волжките българи, в Златната орда, се ползвали с широка автономия. С разпада на Ордата от Волжка България се оформили етносите на булгаро-буртасите, казано-булгарите, мишарите. Тази теория е наложена като официална под натиска на Сталин. Основни привърженици са: А.Халиков, М.Закиев, Г.Юсюпов, Т.Трофимова, Х.Гимади, А.Смирнов, Л.Заляй, Н.Калинин. Днес се защитава от „булгаристите” – Ф.Нурутдинов, Г.Халилов, а у нас, тяхната представителка Т.Ярулина, симпатизантите на възобновената „Българска  орда”.
2. Татаро-монголска теория. Възниква в началото на 20 в. Нейните привърженици смятат че, Волжка България, няма отношение към сегашните татари. По време на Златната орда, населението е изтребено в голяма степен. Оцелелите се обособяват в покрайнините, съхраняват езическите си вярвания и дават начало на чувашите. Съвременните татари са кипчаки по-произход, използвани от монголите за ударни войскови формирования. Татарското самосъзнание започва да се формира в Златната орда, след 13-14 в., и в Руската империя, като татарин първоначално означава, потомък на завоевателите, а в последствие става сборно название на всички  тюркоговорящи мюсюлмани от кипчакската езикова група, заменило по-старото понятие бесермен, басурман, означаващо тюркоезичен мюсюлманин. Чувашкият език, който е твърде различен от всички останали тюркски езици, е далечен потомък на по-старото волжкобългарско население. Основни представители са: Н.Ашмарин, В.Смолин, Р.Г.Фахрудинов, идеолога на пантюркизма – Зеки Валиди-Тоган, който до 1917 г. живее в Русия, под името Валидов, Р.Рахмати, чувашката историческа школа, башкирските историци и археолози.
Сблъсъкът между „булгаристите” и „татаристите” се разгоря особено след разпада на СССР и възстановяването на Татарската държавност, макар и в рамките на Руската федерация. До голяма степен той е политически, а не строго научен и отразява две тенденции в постсъветското татарско общество. Булгаристите, търсят своя „националистически мит” в славното минало, от който да черпят националното си самочувствие. Те фиксират древния период на Волжка България, тъй като понятието татари, по тенденциозната погрешна инерция, продължава да се свързва с низкокултурни, завоеватели, по думите на Г.Халилов. До голяма степен те приличат на македонистите от Скопие, които също търсят своя „националистически мит” в антична Македония, за да скъсат с българското си наследство.
Татаристите са по-прагматични, стоят на реалистични позиции. В етнонима татари те виждат, реалното самоназвание и самасъзнание на своя народ, като бъдещ притегателен център, за обединение на кипчакоговорящите тюркски народности от  Поволжието, залагайки на общия  златноорденски  произход.
3. Тюрко-татарска теория. Нейните привърженици, търсят компромисно решение, между горните антагонистични теории. Те смятат че във формирането на тюрко-татарските корени, имат равен дял участие, етнокултурните традиции на І-вия Тюркски каганат, Хазария, Волжка България, Златната орда, Казанското ханство. Основен елемент е тюркския език, исляма, приемствеността в държавността, сходната битова култура. Но основен, ключов период, за татарската етногенеза се явявя златноорденското време, когато започва да се формира националното самосъзнание. Основни представители са: Н.А.Баскаков, Ш.Ф.Мумедяров, Р.Кузеев, М.Усманов, Д.Исхаков, Г.Губайдулин, А.Каппелер, Н.Девлет, И.Л.Измайлов. /ИИ-СТСЭК/
Може да направим следния извод: И трите течения смятат волжките българи, респ. прабългарите за несъмнено тюркски народ, независимо, каква  роля му отреждат в татарската етногенеза.
Така че, всяко безогледно, емоционално и безкритично популяризиране и приемане на „булгаристката” теория, което се наблюдава сред част от българската общественост, предимно лаици, интересуваща се от прабългарския проблем, води до циментиране и утвърждаване на тюркската теория за произхода на прабългарите. А това е в сериозен ущърб за всички които подкрепят новите схващания за източноиранския произход. От друга старана, популяризирането на татарските булгаристи, подхранва сърбо-македонистките твърдения че „бугари са татари” и пантюркистките претенции, които представят османските турци, като далечни наследници на прабългарите и легитимира турското завладяване през 14 в.
Оказва се че от „милионите волжки българи”, едва 200 човека в Казан се самоопределят като „булгары”. Основните цели на съвремените булгаристи е също възраждането на исляма, като основа на  „булгарската” култура, връщане на арабицата, свободен достъп и изучаване на Корана. /НП-БВП,стр.96,113-115/ А до ислямския фундамунтализъм ги дели една крачка! След което следва…”Поволжка Чечения” !!!
По данни на татарина Александър Баяр, “булгаристските” идеи на Нурутдинов не са особено популярни в татарското общаство. Ето и цитат от негово писмо до мен: “Насчет Нурутдинова - здесь он не в цене. Книг его в библиотеках нет. Не тяряй времени на пустое. У нас, среди азери и на Кавказе  - немало таких, котрые хотят доказать, что скифы, аланы и сарматы - тюрки. Вот так.  Не удивлюсь, что сейчас какой нибудь отставной полковник (б.а. Риза Бариев) уже строчит книгу об аланах и уверенно доказывает, что они тюрки”.
Интересни данни за самосъзнанието на населението в Казан, през 1914 г., дават българските професори Йордан Иванов и Васил Златарски, посетили Руското Поволжие. В Нижний Новгород, единствено две циганчета, надявайки се на някоя монета от българските професори, заявили че са  „болгары”, но и в Казан откриват че „болгары” се наричат пак циганите. От местни татарски татаролози в Казан, те научават че „след падането на Българското царство при Волга, тамошните българи се слели, лека по-лека със завоевателите татари. Сливането на двете племена ставало поради сходните им диалекти и общата мохамеданска вяра. След време историческите спомени на българите се затъмнили и слели с народните легенди, циганите за да намалят лошата си  репутация, започнали да се издават (представят) за потомци на Българското царство.” По-нататък, Й.Иванов, посочва че и на Балканите, в българска Македония, циганите се наричат гюпци – египтени. По същия начин, във Франция ги нарича бохемци, защото там са се преселили от Чехия (Бохемия), а името роми идва от ромеи – римляни, византийци, тъй като от средновековна Гърция (Елада), циганите проникват в останалите части на Балканите. /ЙИ-ИП-1,стр.236-236/
През 1914 г. все още болшевиките не са фактор, който да внушава и насилственото преименуване на хипотетичните „волжки българи” в татари, както твърдят Нурутдинов и компания.
През 1990 г., в голям 40 000 тираж, незнайно от кого финансирана, в Оренбург, на руски език е издаден класическия фалшификат „Джагфар Тарихи” (История на Джагфар). Тази книга се превръща в „библията”, по-точно „корана” на  булгаристите.
Крупните татарски учени Шигабетдин Марджани, Каюм Насъри, Ризаетдин Фахретдин, Галимджан Баруди, Саит Вахиди, Хади Атласи и др., въпреки упоритата си изследователска работа в търсене на оргинални волжкобългарски извори, не откриват нищо освен семейно родословни шеджерета. Исторически хроники в голям объем, така и не  са били писани. 
Габдула Килдишев, участващ в 1905-1907 г. в кръжока на Гайнан Ваисов, в 1908 г. пише: „У ваисовците, няма исторически сводове (извори, хроники), нито каквито и да е източници които да доказват правотата на техните виждания”.
Според самите ваисовци, при пожар в с.Кудаш в 1887 г., са изгорели техните древни документи и извори, което е повече от наивно за да се приеме за истина.
Ако Бахши Иман е използвал недостигнали до нас древнобулгарски извори, то това би се отразило на морфологията, фразиологията и лексиката на текста. В същото време в „Джагфар тарихи” се усещат  езика и вижданията на Л.Н.Гумильов, както и от издадените на руски език, в съветското време, извори  по историята на тюрките и монголите: „Шеджере-и тюрек” и „Шеджере-и туркмен” на Абелгази Бахадир, „Алтан тобчи” от Лубсан Данзан (М.,1973), „Петеписът на Ибн Фадлан”, „Китаб талхис ал-асар” на Рашит Бакуви (М., 1971), даже и писанията на съветските „пантюркисти” като Мурат Аджи и Олджас Сулейманов.

[Hatshepsut]

Татарски език и писменост


Ареал на разпространение на татарския език

Татарският език (самоназвание: татар теле) е тюркски език.

Той е официалният език на Република Татарстан в Руската федерация и най-разпространеният език в Русия след руския. Говори се от около 8 000 000 души в Русия, Китай, Турция, Полша, Украйна, Финландия, Естония и Средна Азия.

История

Татарският език се е формирал заедно с диференцирането на народността, носител на езика – татарите, в районите на Поволжието и Урал. В татарския език може да се открие определено влиянието на съседните угро-фински езици (марийски, удмуртски) най-вече във фонетиката, макар че не е ясно дали влиянието не е било двупосочно, а в речниковия състав от арабски, персийски и руски език.

Класифицира се като къпчакски тюркски език, макар че в него се откриват и доста огузки черти, като например непълната промяна на начално пратюркско *[j] в африката [dʒ]. Това двояко застъпване отличава стандартния татарски език (създаден въз основа на казанския говор) от сибирско-татарските езици (хакаски език, шорски език). Промяната *[j] >[dʒ] е последователно прокарана в думи като: cide „седем“, cır „песен“, celek „костен мозък“, cuy- „лишавам се“ и др., които са по-близки до къпчакските форми, но отсъства от думи като: yan- „горя“, yomırka „яйце“, yeget „юнак, джигит“, които са по-близки до огузките форми.

Татарският език се различава съществено във фонетично отношение от съседния му чувашки език.

Най-ранният известен писмен паметник е поемата „Киса и Йосиф“, написана през XIII в. от Кул Гали (загинал по времето на монголското завоевание на Волжка България през 1236 г.). Езикът на поемата съчетава елементи от староогузкия и къпчакски език. През периода на Казанското и Астраханското ханства се различава старотатарският език, за който са характерни голям брой заемки от арабски и персийски език, като имената на дните на седмицата: düşəmbe, sişəmbe, çərşəmbe, pənceşəmbe, comğa, şimbə, yaqşəmbe; думи от всекидневието като: rəhmət „благодарност“, məhəbbət „любов“, qanun „закон“, baqça „градина“, şəhər „град“, xaq „цена“, bazar „пазар“, hoday „господ“, zirat „гробище“. След завладявнето на Казанското ханство от Иван Грозни в татарския започват да поникват русизми като: zakon, poyez „влак“, çəynək „чайник“, börənə „цепеница“ и др., а по-късно и заемки от западноевропейски езици.

Граматика

Татарският е аглутинативен език както всички тюркски езици.

Азбука

Преди създаването на СССР татарският език използва арабска азбука. По времето на Сталин е въведен следният вариант на кирилицата. Днес се правят опити за въвеждане на латинска азбука.

Кирилица:

Буквите В, Ё, Ж, Ц и Щ се използват само в заемки от руски език.
Буквата Ф се използва предимно в чужди заемки, собствено татарските думи с Ф са малко, примерно: яфрак, калфак

Латиница:

WIKITONGUES: Chingis speaking Tatar

https://bg.wikipedia.org/wiki/Татарски език

https://www.omniglot.com/writing/tatar.htm

[stillbulgarian]

Единственият народ с българско самосъзнание, който оцелява до XX в., живее сред татарите под самоназванието "българи". Те отказали да бъдат татаризирани, отказали да живеят в република, наречена "татарска", и искали да създадат собствена държава. За това са били подложени на репресии и глад. Но дори и през 1923 г. според преброяването около 1,5 млн. души продължават да се смятат за българи.

През 1926 г. съветската власт е забранила да се посочва в документите народност "българска". През 30-те години българите отново решават да поставят въпроса за връщане на националността "българин", в отговор за това те са репресирани, мнозина са заточени. Съветските власти решават да унищожат всички документи, в които се споменава Волжка България. Те обикаляли от врата на врата, отнемали книги на арабски език, в резултат на което архивът за Волжка България бил напълно унищожен. Децата на българите са насилствено татаризирани.

За да се запази поне някакъв спомен за Волжка България, Фахрутдинов трябвало да фалшифицира историята. Невъзможно е да го упрекнем във фалшифициране и в същото време да премълчим жестоките репресии срещу българите и унищожаването на всякаква документална памет за българите.

В началото на ХХI век се правят опити за реабилитиране на българската народност, но без успех. На власт дойдоха наследниците на хората, които унищожиха паметта за българите.
Но въпреки многовековния етноцид, волжките българи са все още живи. Днес ние съществуваме под прозвището "татари". Забравили сме кои сме, но един ден ще си спомним.

[Panzerfaust]

@stillbulgarian, има ли на преброяванията в днешно време в Татарстан хора, които се декларират като българи (булгари) и колко са те? Ти как си запазил българското самосъзнание?

[stillbulgarian]

Татарското правителство забранява отделянето на "българите" от татарите. При преброяванията в началото на 2010 г. те са около 700. Но, според моите разбирания, около половината от Татарстан могат да се смятат за българи. Просто сега в региона са силни пантюркистките настроения (от тях трябва да се избавим).

Българите, живеещи в Башкирия, почти не знаят, че изобщо са българи. Въпреки това, съдейки по външния им вид, в Башкирия живеят доста българи, просто паметта ни е изтрита, а името ни е отнето (ще си го върнем).

Единственият начин да запазим идентичността си е да информираме масите, но татарските и башкирските медии напълно игнорират тази тема, продължавайки съветските традиции.

Можем да съхраним паметта само чрез интернет архиви и редки уебсайтове:
https://web.archive.org/web/20081002051114/http://rem-lat.livejournal.com/289410.html
https://web.archive.org/web/20080730170206/http://community.livejournal.com/bulgar_national

https://bulgar-national.livejournal.com/
http://bulgar-portal.ru/
https://bulgarizdat.ru/
http://www.vaisov.narod.ru/

Сега се опитвам да навляза в тази област чрез украинската публика, защото този народ знае как да почита паметта. Ще работя в социалните мрежи и ще разпространявам информацията, че нашата идентичност е открадната от нас. Надявам се, че ще бъда чут.

[stillbulgarian]

@Panzerfaust It was very easy for me to save my Bulgarian identity because I never identified myself with Tatars. We are just different. But I was grown by Soviet people and they never told me I'm Bulgarian.

When I have learnt in the University we have language courses. I've chosen Polish/Bulgarian. It was so natural to me to choose Bulgarian. Then I found some Bulgar sites telling the truth about our stolen identity.

So, basically, I saved my identity mostly thanks to my intuition.

[Panzerfaust]

So, basically, I saved my identity mostly thanks to my intuition.

По интуиция и чрез самообразование. Всъщност това ми беше интересно - дали не е чрез родителите, но явно не е. А твоите родители за татари ли се смятат?

[stillbulgarian]

@Panzerfaust Yes, my parents think they are Tatars (that's the result of ethnocide politics of Soviet government).
But my grandfather (mother line's) was a Bulgar. From the father's line our relatives were Bulgars forced exile to Kazakhstan.