Въ паметь на Георги Марковъ

[Hatshepsut]

Тази информация е от 2008г.

Убитата съвест на България

Велислав Радев *

Навършват се точно 30 години от смъртта на Георги Марков - един от малцината открити критици на българския комунизъм, писател, глас в ефира, журналист от българската секция на Би Би Си. На 7 септември 1978 година, на моста "Ватерло", недалеч от Буш Хаус и работното му място в Световните Служби на Би Би Си, Георги Марков е ударен в бедрото от мъж, с чадър в ръка. Непознатият се извинява и се отдалечава.


Марков по-късно ще каже на лекари, че човекът говорел английски с чужд акцент. Той си спомня остра болка на мястото, където го удря непознатият. Завръщайки се в Буш Хаус, Георги Марков забелязва малък червен оток, и че болката от убождането не отминава. Той разказва на близкия си приятел и колега от Би Би Си, Тео Лирков, за случилото се.

Същата вечер Марков развива висока температура и е приет в болница, където умира три дни по-късно, на 49-годишна възраст. По настояване на британската полиция се провежда пълна аутопсия. В тялото на Георги Марков, точно там, където той посочва на своя приятел и колега, че го е ударил непознат, патоанатомите откриват миниатюрна метална сачма. В нея те намират следи от високотоксичната отрова рицин

В България през 1960-те години Георги Марков е награждаван и любим писател; сборниците разкази и новели "Портретът на моя двойник" (1966) и "Жените на Варшава" (1968) се разграбват и и до днес са антикварна рядкост. Славата му носи привилеговиран живот; той опознава отблизо редица комунистически водачи, включително и Тодор Живков.

След 1968 година и потушаването на "Пражката пролет", Георги Марков все по-открито застава срещу системата. Книгите му започват да бъдат спирани от печат, и през 1969, тъкмо когато пиесата му "Аз бях той" е спряна, Георги Марков напуска страната.


Първо заминава за Италия, където по това време живее брат му, Никола, а през 1971 година пристига във Великобритания и започва работа в Българската редакция на Би Би Си. През 1974 година неговата пиеса "Архангел Михаил" -- първата му след пристигането му в Англия -- печели награда на Единбургския фестивал. За него това е първи пробив като творец на Запад.

От 1975 до 1978 Георги Марков работи върху анализите си на живота в комунистическа България. Неговите "Задочни репортажи за България" се излъчват седмично от Мюнхен по Радио "Свободна Европа". Съдържащата се в тях критика към българските комунисти и лично към Тодор Живков, превръщат Георги Марков в един от ненавижданите врагове на режима. 7 септември 1978 , денят в който е атакуван Георги Марков, е рожденият ден на Тодор Живков.

Досега никой не е бил подведен под отговорност за убийството на Георги Марков. Според документи в архивите на българските служби за сигурност, Георги Марков е убит от агент с кодово наименование "Пикадили": роденият в Италия датски гражданин, с името Франческо Гулино. В класически стил на подмолните методи от "Студената война", през 1970 година Гулино е арестуван от българските митничари, пренасяйки наркотици. Скоро в замяна на свободата си той започва да работи за българските тайни служби като агент на Първо главно управление на ДС, разузнаването.

Неговите работодатели скоро го "извеждат" в Дания под прикритието на търговец на антикварни предмети. С колата си-фургон с австрийска регистрация той свободно прекосява границите между Изтока и Запада.
В личния му картон, в графата "Начин на живот", водещият му офицер от Държавна сигурност отбелязва : "Възможност да пътува много".

Непосредствено преди убийството на Георги Марков, Франческо Гулино има рядка среща " лице в лице" с шефа на Първо главно управление на ДС, разузнаването, генерал Васил Коцев. Скоро след смъртта на Марков Гулино се завръща в България, за да получи медал, с който е награден.

Разсекретените български документи дават подробности за обучението и финансирането на агент "Пикадили" и за тясното сътрудничество по убийството на Георги Марков между българските тайни служби и КГБ в Москва.

През февруари 1993 Франческо Гулино е разпитван в Копенхаген от британски и датски детективи. Той признава, че се е занимавал със шпионаж, но отрича да е имал каквото и да е участие в убийството на Георги Марков. Гулино е освободен, и осъзнавайки положението си, припряно напуска Дания. Няколко месеца по-късно, през лятото на 1993-та той дава кратко интервю на Радио "Свободна Европа", по телефона от неуточнено място, по всяка вероятност, в Унгария.

Местонахождението на Франческо Гулино в момента остава неизвестно за обществеността. Следствието във Великобритания - където е извършено престъплението -- ще продължи, до разрешаването на случая.

В днешна България "Задочните репортажи..." на Георги Марков все още не са включени в нито една учебна програма.

* Велислав Радев напуска нелегално  България през 1985 г. и работи дълги години като редактор и продуцент в българската, руската и световната служба на БиБиСи. Живее в Лондон.



In Memoriam Georgi Markov

https://www.mediapool.bg/ubitata-savest-na-bulgaria-news143603.html

[Hatshepsut]

Тази информация е от 2009г.

Ако бе жив Георги Марков на 1 март щеше да навърши 80 години – достолепна възраст за писател, възраст за почести и награди, за признание и участие в ,,комитети". Уви! Комунистическа България го уби ненавършил 50 години. Отмъщението го застигна в Лондон, защото бе вторият писател осмелил се да протестира срещу всесилието на комунистическата партия, срещу безсмислието на привнесения тоталитаризъм, срещу унищожаването на всякаква свобада. Всъщност и двамата български писатели, които със словото си официално са протестирали срещу БКП са ликвидирани. Първият е Трифон Кунев, който за книгата си ,,Ситни-дребни, като камилчета" на 70 год. е изпратен в Сливенския затвор и вторият е Георги Марков, който пък направо е ликвидиран за своите ,,Задочни репортажи за България". Това са. Само двама. Само две книги от 1945 до 1990 год.
Добре, че имаме двамата писатели, че са издадени двете книги, та да не сме съвсем, ама съвсем празни откъм литературна смелост и гражданско достойнство, но както отбеляза Светлозар Игов Джери Марков е примера за азиатщината, която наложиха българските комунисти, каквато липсваше дори в СССР. Защото Александър Солженицин мина през ужаса на сталиновите лагери, през принудителната емиграция и нравствения тормоз, но все пак получи Нобелова награда за своя ,,Архипелаг Голак" и доживя преклонна възраст, а българският му аналог Георги Марков бе ликвидиран в разцвета на живота си. Съветският режим роди и титаничния талант на Варлам Шаламов – също минал през Колима и Беломорканал. В родната ни страна просто не се церемоняха с такива волнодумци – капсулата с рицин, чадъра, моста ,,Ватерло" и замлъква най-талантливия прозаик и драматург, който е раждала българска майка след 1944 год. Един човешки живот е принесен като подарък за рожденния ден на диктатора от Правец. И добре, че един млад журналист, Христо Христов, отдели години и се разрови в архивите, за да ни разкрие, че за ликвидирането на писателя е работила дълго и упорито Държавна сигурност, че са взети специални решения на ЦК на БКП за провеждането на ,,остри мероприятия" към емигранти като Георги Марков. ,,Остри мероприятия" по тяхната терминология означава ,,убийства на неудобни за властта". Книгата ,,Убийте ,,Скитник" е страховито разследване за организирането, осъществяването и замитането на следите по случая с ,,българския чадър". Този чадър, с който още сме известни по света. То май само с него и случая ,,Али Агджа" влязохме по преме на комунизма в световния медиен обмен. Та и досега.
А иначе Георги Марков, който приятелите са наричали ,,Джери" е блестящ автор. Модерен в жанровите форми, търсещ универсалната човешка проблематика, непозната дотогава психологизация на героите, което сега наричат ,,интенции на авторовия дискурс" и не на последно място впечатляващ стил и език. ,,Жените на Варшава" е толкова завладяваща във фройдиско-хайдегеровия сблъсък между реализираната и неосъществената мечта за женска красота и наслада от живота, че те кара да я четеш по няколко пъти и все да намираш различни отговори на ,,авторовия дискурс". Новелата ,,Празното пространство" е първата творба, демонстрация на модерната тогава алиенация като контрапункт на розовите мечти и желания на комунистическата власт. Ами ,,Портретът на моя двойник"?! Жестока книга, уверявам Ви. Обезателно я прочетете, ако не сте го направили. И ще разберете какъв голям писател е погубен от собствената си родина. По точно от ,,Държавната и` сигурност". Скоро прочетох неиздадения му роман ,,Покривът" – унищожителна алегория на пълното идиотизиране на ,,комунистическата мечта". В строящия се пернишки завод ,,Ленин" пада покрива и убива работещите долу, аварията се скрива, а живота си рискуват доведените насила от селата ,,кулаци и буржоазни елементи", докато бившите партизани и правоверните партийци се скатават и следят ,,правата линия". Роман за идеологическата разруха на една държава.
Пиесите на Георги Марков се играят в препълнени зали, стават ,,театрални събития", месеци наред се говори за ,,Да се провреш под дъгата", докато не и` посвещават уводна статия в ,,Работническо дело", където е заклеймена като ,,чужда на българския зрител", а режисьорът и част от актьорския състав са уволнени и изселени от столицата. Последната му пиеса ,,Аз бях той" не стига дори до премиера. Покойната ми майка ми разказваше, че на предпремиерата в ,,Сълза и смях" изпочупили вратите и стъклата, публиката в средата на представлението започнала да се оглежда с очакването всеки момент да нахлуят органите на реда, било като на футболен мач. На другия ден, 15 юни 1969 г., авторът напуска завинаги България, предубеден от където трябва, че този път ,,няма да му се размине".
Следват в ,,Свободна Европа" легендарните ,,Репортажи...", за които Радой Ралин казваше, че са българският ,,Хайд-парк", но от един човек. Тази блестяща проза практически възпитаваше хилавата ни дисидентщина и въобще рецепцията на есетата в България, излъчваните радио-текстове, реакцията в десетилетието на 70-те е тема за академичен труд по народопсихология и вътрешна съпротива, доколкото е имало, разбира се. И цюрихското издание на ,,Задочните репортажи" от 1980 год. – най-инкриминираната книга по българските граници до 1990 год. Притежавам един пре-любопитен списък на ,,Дирекция на народната милиция" от началото на 80-те год. за ,,забранени културни факти за внасяне в НРБ". Под №1 е ,,Задочни репортажи за България" – Цюрих, 1980-1 г. и под №2 – ,,грамфона плоча за Гунди и Котков – 1971-2 г.", а под ,,списъка" някой е написал на ръка – ,,упасни за националната сигорнус".
В деня, когато Георги Марков можеше да навърши 80 години, нека смирено, поне за миг помислим за паметта на писателя, който многократно бе убиван след смъртта си. На първо място от помията, която изляха срещу него убийците му – вече ги знаем и поименно. Започва се със секретното Решение ,,Б" № 17 от 1977 год. на Политбюро на ЦК на БКП, което инструктира ,,съответните служби да преминат към физическото ликвидиране на обекта", а те са по списък следните: Т. Живков, Ал. Лилов, Б. Велчев, Гр. Филипов, Ив. Михайлов, П. Кубадински, Ст. Тодоров, Ц. Драгойчева и Т. Цолов. След тях следват ,,практическите организатори" от МВР и ДС – ген. Васил Коцев, ген. Д. Стоянов, ген. Вл. Тодоров, ген. Ст. Савов, ген. Гр. Шопов, ген. Л. Гоцев, ген. Н. Серкеджиева. Всички до един посветени в ,,плана за ликвидацията на обекта", както и в унищожаването на доказателствата по ,,мероприятието". Физическият убиец на Георги Марков е агента на ПГУ с псевдоним ,,Пикадили" италианският и датски гражданин Франческо Гулино. Това са хората пряко и коствено ликвидирали ,,българският Солженицин".
На второ място са моралните убийци на писателя, които направиха всичко възможно истината да се скрие дори след падането на комунизма. Те криеха архивите на ПГУ, на Гулино и Политбюро. Можете да ги прочетете в споменатата книга на Христо Христов. За съжаление – все ,,демократични демократи". Като се почне от Желю Желев, та се стигне до Петър Стоянов и ,,шефа му на Първо главно" Димо Гяуров, който се подвизаваше и при Симеон Рилски, и при Гоце Първанов. На тия последните целта бе да премине миналата година окончателната давност по разследване убийството на писателя. Почти бяха постигнали целта си, ако не се намеси ,,Скотланд Ярд" и май разследването още малко ще се проточи, защото от гореизброените има още живи...
Съпругата и дъщерята на Георги Марков категорично отказват да пренесат тлените останки на любимия в България. И са прави.
Защото, например, сина на един от физическите убийци на Георги Марков представлява България в НАТО, а преди това, по времето на Царя Рилски ни бе заместник-министър на ... външните работи. За Бойко Коцев става дума – син на генерал Васил Коцев – шефа на Първо главно, организирало убийството.
Страшно нещо е това съдбата българска!

http://plovdivmedia.com/

[Hatshepsut]

Авторът на "Задочни репортажи за България" е роден на 1 март 1929 г., но фамилията избра честването на годишнината да е през месец ноември, свързвайки събитието с 20-годишнината от рухването на комунизма в България, научи "Дневник".

Освен рецитал по творби на писателя слово ще произнесе литературният критик проф. Михаил Неделчев.

"Не съм престанал да се надявам, че България ще назове виновниците за убийството на Георги", каза пред "Дневник" Никола Марков, братът на писателя, който неотдавна пристигна в София от Италия, за да бъде информиран за хода на воденото от прокуратурата разследване за насилствената смърт на дисидента през 1978 г.
 
Кой е Георги Марков?
 
Георги Марков e роден през  1929 г. в квартал Княжево в семейството на Иван и Райка Маркови. Той е най-големият от тримата синове в семейството. През 1946 г. завършва Първа мъжка гимназия в София, а после следва химия във Висшето техническо училище в Русе. Химическият факултет там обаче е закрит още през първата година след постъпването му и той се връща в столицата, където продължава висшето си образование в Софийската политехника.

Младостта му е белязана от коварната сянка на смъртта. През есента на 1948 19-годишният студент се озовава в санаториум за туберкулозни. Лечението е продължително. Санаториумите са мястото, където той започва да пише.

През 1952 г. се дипломира като инженер в Софийската политехника. Няколко години работи по специалността си във фабриките "Победа" и "Стинд", а след това преподава в техникума по керамика и стъкло и в института за учители. Заради неукрепналото си здравословно състояние обаче е принуден да се пенсионира преждевременно през 1958 г. на 29-годишна възраст.

Първите му книги са публикувани в средата на 50-те години. Литературната слава за Марков идва с втория му роман "Мъже" (1962). С него спечелва годишната литературна награда на Съюза на българските писатели (СБП) за съвременен роман и е приет директно за член на съюза. Това е прецедент, тъй като практиката е да има задължителен период на кандидатчленство. Смятан е за един от най-талантливите млади писатели по това време.

Георги Марков е един от писателите, които взимат участие в някои от общите срещи на Тодор Живков с предварително подбрани представители от творческите среди в периода 1964 г. и 1968 г. Допускането му до този интимен кръг около първия ръководител на партията и държавата му позволява не само да стане пряк свидетел на неговото общуване и начин на поведение, но и да опознае Живков, да прецени неговите положителни и отрицателни черти, слабите и силните му страни.

След смачкването на Пражката пролет в Чехословакия през 1968 в България се надигат античехословашки настроения и комунистическата власт налага цензура. Всички пиеси на Георги Марков са снети от сцената, включително и документалната пиеса "Комунисти", с която трябва да се отбележи тържествено 25-годишнина от победата на БКП на 9 септември 1944 г. След известни трудности писателят получава виза и заминава за няколко месеца за Италия, където отсяда при брат си Никола Марков, емигрирал през 1963 г.

В продължение на няколко месеца пътува до Австрия, ФРГ и Англия, опитвайки се да предложи свои литературни творби. Комунистическата власт в България оказва натиск в желанието си да го принуди да се върне в страната. Той отказва да направи това и през 1970 г. се установява в Лондон, където известният български емигрант и продуцент Петър Увалиев му е обещал да филмира новелата му "Жените на Варшава".

"Трябва направо да ви кажа, че за нашата литература настъпиха най-тежките години от войната досега, в някои отношения по-тежки от Сталиново време", пише в едно от писмата си Марков от този период.

През 1971 г. започва да сътрудничи на българската секция на Би Би Си, а през 1972 г. е назначен като щатен служител. Шесто управление на ДС (политическата полиция) образува разработка срещу Георги Марков под кодовото име "Скитник" като невъзвръщенец през 1971 г. В края на същата година посолството в Лондон отказва да удължи срока на паспорта му и го принуждава да стане политически емигрант. Писателят иска и получава от Англия политическо убежище.

В края на 1971 г. става сътрудник на радио "Дойче веле", което започва да излъчва негови есета. Заради тези предавания през декември 1972 е осъден задочно на 6 години и половина затвор като изменник на родината и за това, че с дейността си се е поставил в услуга на "вражески" радиостанции.

Литературните успехи в Англия за Марков идват през 1974 г. Тогава един от лондонските театри поставя пиесата му "Да се провреш под дъгата". Същата година пиесата му "Архангел Михаил" печели първо място на престижния литературен конкурс в Единбург.

През 1975 г. Марков се жени за Анабел Дилк, журналистка от Би Би Си, по-късно им се ражда дъщеря Александра-Райна.

През 1975 г. радио "Свободна Европа" започва да излъчва части от книгата му "Задочни репортажи за България", която се превръща в най-задълбочената критика на българската комунистическа система. Те са излъчени в 137 емисии, един път седмично в продължение на 32 месеца, като всяка едно тях се повтаря в друг ден. Поредицата стартира в началото на ноември 1975 г., а последното предаване е през юни 1978 г. С тях аудиторията на "Свободна Европа" се увеличава с 60 процента.

По това време ДС ги анализира и информира за тях управляващата върхушка:

"Като най-масирана пропагандна атака на "Свободна Европа" срещу социалистическия начин на живот през разглеждания период се очерта поредицата "Задочни репортажи за България" от изменника на родината Георги Марков."
       
Същата година Първо главно управление (ПГУ) на ДС (разузнаването) образува разработка срещу писателя под кодовото име "Скитник". През следващата година е набелязана операция за неговото обезвреждане.
       
Пред ноември 1977 г. радио "Свободна Европа" започва да излъчва репортажи, посветени на срещите на писателя с Тодор Живков. Първият от 11-те откъса е излъчен в средата на ноември 1977 г., а последният - в края на януари 1978 г. В тях Марков подлага Живков на безпощадна критика:

"Той нито веднъж, нито за момент не си е правил илюзии, че може да отиде против волята на ръководителите на Кремъл. Дори при най-силни и, предполагам, доста искрени патриотични изригвания, той никога не е забравял, че първо идва Съветският съюз, а след това – България...
 
Той беше най-силният, най-солидният, най-съобразителният и над всичко най-верният. Може да се каже, че той служеше на Съветския съюз по-ревностно, отколкото самите съветски ръководители."

В началото на 1978 г. началникът на Първо главно управление на КГБ ген. Владимир Крючков получава телеграма от министъра на вътрешните работи на НРБ ген. Димитър Стоянов, с която е отправено искане за помощ за изпълнение на заповед на Тодор Живков за ликвидиране на българския писател Георги Марков. Случаят е докладван на председателя на КГБ Юрий Андропов.

Той първоначално се възпротивява, но за да не бъдат влошени българо-съветските отношения, нарежда КГБ да предостави техническа помощ за убийството. В тази връзка началникът на контраразунаването на съветското ПГУ ген. Олег Калугин и още няколко високопоставени офицери от КГБ посещават неколкократно София.

"През следващите шест месеца, използвайки таланта на учените от КГБ, обучени в изкуството на отравянията и другите методи за убийства, ние с българите проправяхме пътя към убийството на Марков", посочва в мемоарите си Калугин.
       
През лятото на 1978 г. Марков и няколко емигранти взимат решение за създаване на ново емигрантско списание "Нов Златорог". До реализиране на идеята не се стига.
       
На 7 септември 1978 г., рождения ден на Тодор Живков, непознат мъж се сблъсква с Георги Марков на моста "Ватерло" в Лондон. Писателят усеща убождане отзад в дясното си бедро. През нощта здравословното му състояние се влошава, настанен е в болница, където умира на 11 септември. Лекарската експертиза констатира, че причината за смъртта е отравяне на кръвта, а при аутопсията от дясното му бедро е извадена миниатюрна сачма от платинено-иридиева сплав с каналчета за отрова.

Експертите установяват, че най-вероятно дисидентът е отровен с рядката отрова рицин, която не оставя следи в тялото. Няколко дни по-късно подобна сачма е открита в гърба на изменилия предишната година в Париж офицер от ДС Владимир Костов, който усеща подобен удар като този при Марков в гърба си на 26 август 1978 г. на спирка в парижкото метро. За измяната си Костов е осъден в България от военен съд на смърт.
       
Скотланд ярд извършва мащабно разследване, но не успява да установи извършителя на убийството на Георги Марков. В същото време комунистическото разузнаване предприема цяла серия от активни мероприятия, чиято цел е да отклони вниманието на Скотланд ярд в погрешна посока, а именно, че убийството е предизвикано от раздори в българската емиграция. Западните медии многократно публикуват становището, че извършителите на покушението са тайните служби на комунистическа България.

В НРБ не е публикувана нито една информация за смъртта на писателя, а прокуратурата не образува дело по случая, каквото е задължена да направи по закон. Режимът разгласява официално становище само за западните средства за масова информация с което отрича обвиненията и обявява, че случаят е антибългарска кампания.
       
Въпросът за убийството на Георги Марков става актуален в родината му България едва 12 години по-късно, след сгромолясването на Живков от власт и краха на комунизма в България.

https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2009/11/13/815265_dnes_se_chestvat_80_godini_ot_rojdenieto_na_pisatelia/

[Hatshepsut]

Ще изчезне ли българският народ?
ГЕОРГИ МАРКОВ

Публикувано във вестник "Гласове", брой 6 от 3-9 март 2006

Есето е излъчено на 26. 01. 1972г. по радио "Дойче веле"


Може би за мнозина този въпрос звучи фантастично. Изчезването на един народ не е често явление, още повече - народ с 13-вековна история и прекрасен собствен език. Но ония, които познават действителното положение у нас днес, неоспоримите факти и изводите, които те налагат, не могат да не бъдат разтревожени от едно трагично явление. Още преди години то възбуди вълнения сред официалните партийни и правителствени среди, в печата и по радиото се заговори с не много висок глас, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света, че българската част от населението е с отрицателен прираст, т. е. започва да намалява. Апелираше се за спешни мерки. Но тъй като негативните явления никак не са по вкуса на съвременните български ръководители, не се направи задълбочено обсъждане и анализ на статистическите данни. Въпросът набързо беше претупан по държавна и партийна линия и крайният му резултат се изрази с покачването на ергенския данък от 5 на 10 на сто. Както и с масовото преименуване на цигани с български имена. И този път, както в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупольозност - да се скрие болестта на момата, та дори и тя да умре. За първи път в своята история, в години на мир, а според властта - и години на небивало щастие, българският народ започна да намалява. Отбелязаният прираст на населението, което все пак достигна над осем милиона, е изключително за сметка на циганското и донякъде на турското малцинство в страната. Лично на мен един от секретарите на ЦК на БКП ми е казвал: "След 20 години ние ще бъдем турско-циганска държава."

Какво стана с нашия народ? Кое унищожи желанието му да живее, да създава поколение? Кое унищожи силата на земната му кръв? Къде изчезнаха многолюдните селски семейства, родове и цялата бликаща жизненост на една млада нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?

Реакциите на българските власти показват, че те са неприятно изненадани и като че ли не могат да си обяснят явлението. Печатът, който напълно изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че те жертвали децата си за сметка на по-удобен, комфортен живот. Един български социолог обясни, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете - в името на автомобила и т. н. Друго обяснение, пак плод на характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с "порасналата свобода на жената", която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да посвети живота си на деца. Беше намекнато също, че донякъде и материалните несгоди възпрепятствали раждаемостта.

Пак в печата се появиха и някои от обясненията на другата страна - семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха с това, че поради материални причини, а също и поради съвременното устройство на живота в страната, както мъжът, така и жената трябва да работят и няма кой да гледа децата. Приведоха се факти, че хора, които нямат стари родители, за да им гледат децата, трябва да разчитат на детските домове. Но влизането на едно дете в детски дом сега било по-трудно от влизането на кандидат-студент в университета.

Естествено, печатът в България не отиде по-далеч в своите търсения, може би защото знаеше добре какво ще срещне.

Защото не става въпрос за една или две причини, които биха могли да бъдат отстранени с правителствени решения, а за комплекс от болестни явления, някои от които вече непоправимо са разрушили жизнеспособността на народа. За всекиго е ясно, че не става въпрос за преходни явления, а за тежко заболяване на националния дух, чиито трагични последствия тепърва ще наблюдаваме.

Нека погледнем не на материалната смяна на дете за автомобил, а на онова, което поражда тази смяна, като се позовем именно на това, че битието определя съзнанието.

Първото, което откриваме е, че днес в България съществува всеобщо чувство за безсмислица. Хората не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към нещо значително или възвишено. Всичко протича под чудовищния знак на живота ден за ден. И това не е трагикомична игра на шепа кафеджийски интелектуалци, а атмосфера, проникнала и в последното село. За да не бъда голословен, нека се позова на няколко факта: огромното нарастване на броя на разводите, по които България заема едно от първите места в света; значителното нарастване на броя на самоубийствата, характерно впрочем за повечето страни от съветския лагер; честите констатации на партията и комсомола, че младежта нямала идеали; големият брой стопански престъпления и кражби; разни форми на проституция. Нито един от изброените дотук факти не съществуваше като явление в страната преди 25 години. Искам да разкажа само един куриозен случай. Когато работех като инженер в едно предприятие, един от добрите ми работници изпадна в болестна апатия, нежелание да говори, да яде, да живее; направи няколко опита за самоубийство и го прибраха в лудницата. Отидох да го видя, беше в особено състояние. Опитах се да му кажа, че трябва да се помъчи да живее. Но той ме погледна полуусмихнат, тъжен и ми каза със странен глас:

"Няма нареждане да се живее, другарю Марков! Виж, ако имаше нареждане... можеше и да се живее!"

Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. Един наблюдателен западен журналист след посещението си в България отбеляза, че онова, което му е направило най-силно впечатление е, че всеки човек в тая страна "има определен таван", че обществото е ограничило развитието на всекиго с предопределен таван. Разбира се, за грамадното мнозинство от населението таванът е твърде нисък. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната, всяко дете - утрешен гражданин, има определен път. Всеизвестно е, че колкото и да е способно детето на обикновения гражданин (който не е имал щастието да изяде два шамара в полицията преди 9. IX . и следователно няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпотия ще влезе в английската гимназия и ще попълни утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли странно, че няма нито един случай, при който дете на партиен ръководител да е завършило техникум, да упражнява професия като стругар, металург, миньор, строител? Ако само погледнем състава на българските легации в чужбина, ще открием, че те са подслонили децата на повече от половината съвременна българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, никога няма да отиде по-далече от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това е също българско име), седнал в "Чайка"-та на баща си, ще заеме място в университета и след това - където си иска. Да не говорим, че в училище Володя винаги ще има по-добри бележки от Иванчо и при всички съревнования състезанието ще бъде между "Чайка"-та и пешеходеца.

Вторият аспект на безсмислицата е производен на първия. Разрушението на всички нравствени норми и понятия доведе до това, че всичко може. Колко пъти политиката на БКП преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестност, за лъжа и истина? Ами огромната лъжа, наречена комунизъм, в името на която се извършват безброй престъпления? Едни и същи хора обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) за национален герой, после за национален предател и го обесват, след което отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, а пък напоследък май пак ще го обявят за предател. Да не говорим за липсата на елементарна справедливост в страната, за липсата на съд, на критерии за каквото и да било, или ако трябва да обобщим всичко в един принцип - това е принципът на безпринципността.

Третият аспект е чувството на несигурност. Няма човек в страната - от председателя на държавния съвет до последния гражданин, който да познава чувството за сигурност. Не съм сигурен дали комунистите премахнаха експлоатацията на човек от човека, но те създадоха нещо още по-жестоко, нека го наречем "зависимост на човек от човека", при която всеки подлец или мижитурка може да изиграе убийствена роля в живота на всеки гражданин. Несигурност в работата, несигурност у дома, несигурност в бъдещето. Прибавете към това призрачната атмосфера на войната, която се подхранва от цялата пропагандна машина. В продължение на последните 20 години България може би десет пъти беше пред конфликт. Корея, Суец, Куба, Виетнам, Югославия, Китай, Чехия, Израел... Всеки знае, че при евентуална съветска война България ще бъде първата страна, която ще се намеси. Военно обучение, непрекъснато свикване на запасни, бойни подготовки, непрекъснати аларми...

За какви деца може да става дума?

При това аз не искам да засягам общественото устройство, откъдето произтичат множество други фактори, които отравят душите и сърцата на българските граждани.

Това е общото обяснение. Затова мнозина стигнаха до крайно неприсъщото на националния ни характер живеене ден за ден, затова не една млада жена повтаря: "За какво да раждам! Да създавам един нещастник, за да се мъчи на този свят! Не, това е престъпление!"
Ето какво пресушава корените на 13-вековното българско дърво. Въпреки пълното ни разбиране за размера на злото, аз искам да вярвам, че обикновените граждани ще съумеят да надвият безплодната атмосфера, в която живеят, и може би с някаква нова петвековна надежда ще съхранят живото тяло на народа и чудния български език.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Георги Марков "Задочни репортажи за България":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8267

[Hatshepsut]

Документ: Георги Марков никога не е работил за комунистическото разузнаване


Георги Марков през 1973 г. Снимка: личен архив на Любен Марков

През ранната есен на 1969 г., само няколко седмици след заминаването на писателя Георги Марков за Италия, на гости на брат си, в София плъзват слухове, че той е решил да остане зад граница и няма намерение да се прибира. Изхвърлил е паспорта си, казват някои; работи за италианската телевизия, твърдят други. Съвсем скоро обаче започва да си пробива път и още един слух, според който Марков всъщност не е избягал от България, а е вербуван от Държавна сигурност и е изпратен зад граница като агент под прикритие. ,,В командировка е", често казва Радой Ралин пред приятели, като с течение на времето подобни подхвърляния придобиват все по-широка популярност в културните среди. Фабриката за фалшиви новини, целяща да замъгли фактите около живота и смъртта на писателя, далеч предхожда епохата на Интернет.

След 1989 г.: съмненията се усилват

След демократичните промени в България, когато името на Георги Марков е възстановено в българското публично пространство, слуховете за неговата принадлежност към органите на бившата Държавна сигурност не стихват, а напротив – стават все по-чести и настоятелни. Още през лятото на 1991 г. журналистът Георги Тамбуев, оглавяващ първата парламентарна комисия по досиетата, оповестява в интервю за вестник ,,Факс", че с помощта на специална компютърна програма (в която е въвел 17 факта от биографията на Марков) е достигнал до истината по случая: ,,Данните (1-17) показват, че АР-05-GM [кодът, който така наречената програма дава на Марков] е високопоставен дълбокозасекретен агент на ДС и още едно разузнаване, предназначен за съвместно използване, натрупване и следене на информация в страните от НАТО и специално Англия".

Днес това звучи по-скоро като изявление на врачка от среднощно езотерично предаване по телевизията, но в началото на 90-те подобни изказвания се възприемат сериозно от наивния читател (все пак за анализа е използван ,,компютър"). Що се отнася до разработките на ДС срещу Марков, то те, според Тамбуев, са също част от огромна конспирация. ,,По непроверени данни е обсъждано физическото му ликвидиране по-скоро като легендировка за осигуряване на неговата спокойна работа," казва той. От думите му следва, че всъщност ръководството на ДС е провело една от най-мащабните си и скъпоструващи операции, за да заблуди... по-нискостоящи служители на ДС. А реалните убийци? За убийци най-вероятно се смятат западните разузнавателни централи, които също са вербували Марков, след което обаче са разбрали, че е двоен агент и са му видели сметката, като за капак са хвърлили вината върху България.

За съжаление, през последните тридесет години подобни абсурдни теории намират широк отзвук в редица книги, статии и интервюта по медиите. Най-активни в начинанието се оказват бивши служители на ДС и хора близки до тях, които непрекъснато опитват да прокарат идеята, че Марков е бил ,,таен" човек и че не му е съвсем чиста работата. В този дух са изказванията на журналисти като Владимир Береану (агент ,,Георгиев") и офицера от 6-о Бончо Асенов. Без да се осланят на документация, а само на конспиративна ,,вътрешна информация" или някакви неформални разговори на улицата, крайната им цел е пределно ясна: да подкопаят моралния облик на писателя и доверието в него, като едновременно с това притъпят общественото желание да се търсят виновните за убийството. Очернянето не се нуждае от доказателства; важно е просто да се размъти вярата, че някаква истина в цялата тази история може изобщо да бъде открита. Неслучайно един от вътрешните жаргони на ДС за активно мероприятие е ,,минижуп": то трябва да загатва, но да скрива основното.

В дълбоко пропитото ни от съмнения и липса на доверие българско общество, където мрачната агентура на ДС някога е била вездесъща (и за съжаление все още частично действа), намеците, че Георги Марков е бил служител на бившите служби естествено попадат на плодородна почва. Съдейки по лични разговори, коментари в социалните мрежи и вестникарски форуми, днес една голяма част от българите, сред които и изключително интелигентни хора, са напълно убедени в тази версия на събитията. Не смятам, че това е учудващо. Толкова много политици, обществени и културни фигури се оказаха обвързани с комунистическите тайни служби, че наистина е трудно човек да си представи някого, който да е успял да се опази. Как е възможно Георги Марков да не е бил агент на ДС, след като се е ползвал с редица привилегии в България и дори е бил канен на излети лично от Тодор Живков? Как е възможно да не е бил агент, когато е пътувал свободно зад граница? Как е възможно да не е бил агент, когато един от неговите близки приятели е бил полковник Костадин Кюлюмов, основен идеолог на Шесто управление на ДС? Това, разбира се, са напълно резонни въпроси, които не следва да бъдат подценявани. Проблемът идва, когато слухове и клюки започват рефлексивно да бъдат приемани за факти от обществото. Документални книги като ,,Убийте ,,Скитник" на Христо Христов успешно успяват да противостоят на измислиците, но малцина са читателите, които имат времето и търпението да се справят с близо хиляда страници материал.

Показания на самата ДС: Марков не е работил за нас

Когато в края на 1990 г. Главно следствено управление (ГСУ) към МВР започва предварително производство за разкриване на извършителите на покушението срещу Георги Марков, една от първите цели е да се установи има ли писателят някаква принадлежност към структурите на службите. Тъй като делото за оперативна разработка (ДОР) ,,Скитник" срещу Марков, където е съхраняван и планът за убийството, е умишлено унищожено от последния началник на Първо главно управление (ПГУ), ген. Владимир Тодоров (за което той впоследствие е осъден ефективно на 14 месеца затвор), следователите са принудени да търсят алтернативни пътища. Изискани са директни и косвени документи за Марков от всички релевантни български институции и са разпитани най-важните фигури от ДС, замесени в случая. Макар нито един от тях да не признава директно участие в убийството (някои признават, че са виждали плановете), въпросът за евентуалното агентурно минало на Марков става пределно ясен: няма такова. Ако в публичното пространство същите тези хора си служат с недомлъвки и шушукания, то пред следователите маските падат. ,,По нашето дело няма документи от които да е видно Георги Марков да е бил агент или доверително лице, както на ДС, така и на чуждо разузнаване," казва Найден Петров, бивш началник на Първи отдел на 6-то управление, лично наблюдавал и участвал в една от разработките срещу Марков. Костадин Кюлюмов подкрепя тази теза: "За мен категорично заявявам, че е невъзможно Георги Марков да е изпратен на Запад като агент на българското разузнаване. Изхождам първо от това, че ако беше агент, аз щях да знам за това... Отношенията ни никога не са били със служебен характер. Никога не съм го използвал за служебни цели. Ако трябваше той да се вербова за секретен сътрудник на ДС, тази работа аз щях да я свърша... Георги Марков никога не ми е бил доверено лице."

През есента на 2015 г., недалече от Лос Анжелис, успях да се срещна с Константин Добрев, бивш служител на следствения отдел на ДС, който през 1972 г. е главният следовател по процеса срещу Георги Марков, на който последният е осъден задочно на шест години и половина затвор. Добрев също потвърди, че по негова информация Георги Марков никога не е бил агент на службите. ,,Бяха ми предоставени всички документи по случая. Ако Георги Марков беше част от ДС, аз щях да зная за това. Такива документи нямаше," ми каза той.

Документът на разузнаването: Марков не е работил за нас

Но може би най-важното доказателство по темата ,,Марков" до момента е един документ, на който случайно попаднах наскоро в хода на изследванията си*. На 11.12.1990, само два месеца след началото на предварителното производство, ГСУ изпраща писмо до Националната разузнавателна служба (НРС), пряк наследник на Първо главно управление на ДС, с молба да се направи проверка дали писателят Георги Марков ,,се е числил към негласния апарат" на комунистическото разузнаване. Отговорът е подготвен от Димитър Кендименов (бивш офицер на ПГУ и резидент на ДС във Великобритания по време на убийството на Марков) и от Радко Тодоров (завеждащ архивите на управлението) и е подписан от тогавашния началник на НРС генерал-майор Румен Тошков на 17.12.1990 г.

Националната разузнавателна служба (НРС), наследник на комунистическото разузнаване, утостоверява пред следователите, че Георги Марков не е работил за службата. Непубликуван документ от 1990 г.

Документът гласи следното:

,,В отговор на Вашето писмо Ви уведомяваме, че в резултат на извършената проверка по оперативния отчет на НРС се установи, че писателят ГЕОРГИ МАРКОВ не се е числил към негласния апарат на службата и с него не са поддържани връзки на агентурно-оперативна или друга основа."

Кратко, точно и ясно.

Когато преди три години ми беше разрешено да се запозная с всичките, почти петдесет тома от следствието на ГСУ (следствието беше прекратено по давност през 2013 г. и всички материали бяха оставени на съхранение в Софийски градски съд), не успях да открия никъде гореспоменатия документ, въпреки внимателния ми прочит. При огромния обем от писмени материали има вероятност недоглеждането да е мое, но никак не би ме учудило също така, ако той просто е ,,изчезнал". Прочистването на неудобни факти не е рядко срещано явление по нашите ширини. Писмото обаче е запазено в допълнителен екземпляр в папка с официална кореспонденция между ПГУ/НРС и държавни институции, предадена на Комисията по досиетата по изискване на закона. Екатерина Бончева, член на Комисията по досиетата, сподели с мен, че в тази папка се съдържат също различни институционални писма, свързани с лични и работни дела на агенти, с архивиране на дела на секретни сътрудници с изчерпани възможности и други.

,,Какво говори всичко това?" ми каза Бончева, след като се запозна с казуса. ,,Че независимо от нерегламентираното унищожаване на архиви на Държавна сигурност, най-вече в началото на 90-те, системата е била така устроена, че документи рядко са съществували само в един екземпляр и само в едно управление. Това дублиране, подобно скачени съдове, позволява на изследователите да възстановят събития, които иначе биха били безвъзвратно загубени в миналото."

Днес, почти тридесет години по-късно, благодарение на дублиращи се архиви, един абсолютно ключов документ, официално доказващ, че Георги Марков никога не е служил на комунистическото разузнаване, вече е публично достояние.

* Вниманието ми към документа бе насочено от историка Валери Кацунов, бивш член на Комисията по досиетата, за което му благодаря.

https://www.svobodnaevropa.bg/a/29766140.html

[Hatshepsut]

,,Вчера един английски филолог ме попита: ,,Вярно ли е, че на български можете да употребявате прилагателните като глаголи, че можете да кажете например: ,,Небето синее"? ,,Да", казах, ние можем да кажем: ,,Небето синее".

Той се усмихна и отвърна тъжно: ,,А ние с нашия изумително богат език не можем да кажем: ,,The sky blues". И това беше повод да му разкажа за преградата, в която вероятно всички преводачи от български са се сблъскали, за онова, което е може би най-голямото богатство и очарование на българския език – глаголните времена.

Тези наистина невероятни глаголни времена, които определят не само времето на протичане на действието, но и разстоянието на действащото лице от него – били ли сте там, когато действието е протекло, или не сте били там.

Всичките ми европейски преводачи, някои от които с великолепна квалификация, издъхнаха при опита да преведат онзи стар български гробищен надпис:

,,И да те е имало, пак те е нямало".

Да не говорим за музиката на фразата, за нейната неземна усмихваща се тъга, нито за огромната мъдрост. Просто се вслушайте в това ,,ло" – ,,И да те е имало, пак те е нямало".

На кой език – на френски, на немски, на италиански или на английски можете да преведете това наистина съвършено звучене на мисъл и дума?"

Георги Марков из ,,Есе за словото"

[Hatshepsut]

Преди 45 години: Агент на ДС с отрова от КГБ атакува писателя Георги Марков в Лондон


Паметникът на Георги Марков на площад "Журналист" в София

На 7 септември 1978 г., преди 45 години, Първо главно управление (ПГУ) на Държавна сигурност (ДС) с помощта на КГБ извършва насред Лондон убийствена атака срещу един от най-изявените критици на комунистическия режим в НРБ и персонално на първия секретар на БКП Тодор Живков - писателя и политически емигрант Георги Марков.

Същия ден в София Живков празнува 67-я си рожден ден. Така еднолично подчинената му Държавна сигурност му прави голям подарък, като по насилствен начин, чрез отравяне, кара да заглъхне гласа на автора на "Задочни репортажи за България" и персонален критик на Първия. Сайтът desebg.com припомня подробностите.


Атаката на моста "Ватерло" на 7 септември 1978 г.

Атаката срещу Георги Марков е извършена на 7 септември 1978 г. на моста "Ватерло" в английската столица, като в дясното му бедро е вкарана чрез малко пневматично устройство миниатюрна сачма с рядката отрова рицин, която не оставя следи.

Сачмата, уредът за изстрелването ѝ и самата отрова са осигурени от КГБ, а изстрелването на сачмата, докато писателят се движи в гръб, е извършено от агент на Първо главно управление на ДС.

Ударът в бедрото, при който Георги Марков се обръща назад, за да разбере какво се случва, е камуфлиран сполучливо от агента на ДС с изпускането на чадър. Така жертвата остава с впечатлението, че случайно е ударена с чадър, характерен предмет, който хората в Лондон носят почти винаги поради честото дъждовно време.

Замисълът на Държавна сигурност е да убие чрез отравяне Марков, но смъртта му да изглежда естествена.

Вечерта на 7 септември 1978 г. писателят вдига температура, а на следващия ден постъпва в болница с влошено състояние, където в адски мъки издъхва на 11 септември 1978 г.

Лекарите не успяват да го спасят, защото констатират отравяне на кръвта, но не откриват следи от отровата, за да създадат антидот.


Мотивът за ликвидирането на Георги Марков

Мотивът за ликвидирането на Георги Марков е нарушеното от него табу да критикува лично Тодор Живков, който по това време се "къпе" в култ към личността си.

Чашата на търпението на първия секретар на БКП прелива, след като през есента на 1977 г. Марков си позволява да включи в четените по радио "Свободна Европа" "Задочни репортажи за България" 11 радиопредавания, озаглавени "Срещи с Живков", продължили до началото на 1978 г.

В тях той прави изключително обективен образ на първия секретар, като същевременно си позволява да го критикува за грубото му вмешателство в културните среди, както и за неговата безпрекословна подчиненост на Москва.

Реакцията не закъснява. През януари и април 1978 г. Министерството на външните работи привиква два пъти тогавашния посланик на Великобритания Джон Клоук, за да му постави ултиматума Марков, който по това време е служител на българската секция на Би Би Си, да спре нападките срещу Тодор Живков, в противен случай НРБ ще вземе мерки да направи това.

На срещите с посланик Клоук, освен зам.-министърът на външните работи Мария Захариева, присъства и тогавашния началник на отдел "Четвърти" в МВнР Любен Гоцев, щатен служител на ПГУ и негов зам.-началник, работещ под дипломатическо прикритие - фигура, която придобива публичност по време на прехода, като един от основателите на генералското движение в БСП, а през последните години покрай известия кръг "Монтерей".


Кой организира операцията срещу писателя?

Както през 1991 г. участникът в операцията от съветска страна ген. Олег Калугин, началник на управление "К" (контраразузнаване) в съветското Първо главно управление, признава публично, през януари 1978 г. в КГБ пристига искане от Живков, направено от министъра на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов за неутрализиране на Георги Марков, което в крайна сметка е одобрено, въпреки първоначалната съпротива на председателя на КГБ по това време - ген. Юрий Андропов.

От българската страна операцията е координирана на най-високо равнище - от тогавашния началник на ПГУ ген. Васил Коцев и заместникът му ген. Владимир Тодоров.

Въпреки че до края на живота си напусналия през 1969 г. писател остава български гражданин и по закон следва да се образува следствие за изясняване на причините за смъртта му, подчинената на тоталитарната комунистическа власт в НРБ съдебна система не прави това.

Нито едно от зависимите от режима средства за масово осведомяване в НРБ не съобщава новината за смъртта на писателя. Вместо това няколко дни след убийството му по телевизията ни в клин, ни в ръкав министърът на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов прави изявлението, че "дългата ръка на ДС може да настигне всеки враг зад граница".


Прикриването на следите от убийството

След принудителното оттегляне от властта на Живков през 1989 г. съпругата на Георги Марков пристига през януари 1990 г. в НРБ и на среща с възстановения член на Политбюро на ЦК на БКП Александър Лилов поставя въпроса за разследване на убийството на Георги Марков.

Същият ден, 10 януари 1990 г., началникът на ПГУ ген. Владимир Тодоров изисква от архива на разузнаването 10-томната разработка за убийството срещу писателя, водена под псевдонима "СКИТНИК", и никой повече не я вижда.

Няколко дни по-късно той изисква чрез тогавашния зам.-министър на вътрешните работи ген. Стоян Савов и 6-те тома разработка срещу Георги Марков, водена от Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия с цел компрометиране на писателя и евентуалното му връщане/отвличане в НРБ. Тези материали също изчезват.

През 1992 ген. Тодоров е осъден от Върховния съд за унищожаване на част от досиетата на Георги Марков, а ген. Савов се самоубива ден преди началото на съдебния процес.


Блокирането на международното разследване в началото на прехода

През 1993 г. българското следствие установява, че съпричастен към случая с Марков е агентът на ПГУ Франческо Гулино - "ПИКАДИЛИ", който е изведен от ПГУ-ДС в началото на 70-те години на ХХ век в Дания под прикритието на антиквар.

Той е локализиран в Копенхаген и разпитан в датската столица в продължение на 12 часа от детективи, разследващи убийството на Георги Марков от Скотланд ярд, и българското следствие.

След разпита Дания официално поисква от България досието на "ПИКАДИЛИ", за да може да го задържи и предаде на Великобритания за разследване по случая от 1978 г.

Българската прокуратурата обаче отказва да предаде исканите документи и по този начин блокира международното разследване. В същото време "ПИКАДИЛИ" напуска Дания и се установява в Австрия.


Архивите на ДС проговарят за убийството на Георги Марков

През 2005 г. разследващият журналист Христо Христов издава документалната си книга "Убийте Скитник" - българската и британската държавна политика по случая Марков, в която установява, че през 1973 г. със секретно решение на Политбюро на ЦК на БКП утвърждава правото на ПГУ да извършва "мокри поръчки" зад граница. Той работи върху разследването си в продължение на 6 години.

Със съдействието на директора на служба "Информация и архив" в МВР Серафим Стойков в архива на ДС е открит и документ, в който дори е записано срещу името на Георги Марков, че "той е убит в Лондон" през 1978 г., израз който Държавна сигурност не използва в документите си.

Документалното разследване на журналиста обикаля света, като за него пише британската преса и информационни агенции като Асошиейтед прес, Ройтерс, Франс прес и др.


Осъждането на министъра на вътрешните работи и директора на разузнаването за криенето на архивите за убийството Георги Марков

В процеса на разследването си Христо Христов осъжда във Върховния административен съд (ВАС) тогавашния министър на вътрешните работи Георги Петканов за отказ за достъп до документи по случая Марков в архив на МВР с помощта на адвоката Александър Кашъмов от фондация "Програма достъп до информация" (ПДИ).

През 2007 г. Христов осъжда във ВАС тогавашния директор на Националната разузнавателна служба, наследник на ПГУ, ген. Кирчо Киров за мълчалив отказ за достъп до най-важните документи за убийството на Георги Марков с помощта на адвокатите Александър Кашъмов и Кирил Терзийски от Програма Достъп до информация.

В резултат на делото Христов получава над 100 материали сред които и досието на агент "ПИКАДИЛИ" и кореспонденцията между ПГУ и КГБ по разработката срещу Марков "СКИТНИК".

Това са първите архиви на комунистическото Първо главно управление на ДС, които благодарение на журналиста стават публични от архива на ПГУ след 10 ноември 1989 г.

В архивите на ПГУ Христов открива строго секретен документ (на руски език), който показва, че през 1972 г., когато между МВР-ДС и КГБ се подписва първото споразумение за сътрудничество, съветското разузнаване предава опита си на ПГУ по вербуването и използването на агенти за извършването на остри мероприятия (убийства и отвличания), както и "бързо действаща отрова" и "уреди за нейното изстрелване".


Какво разкрива архивът на ПГУ за заподозрения агент "ПИКАДИЛИ"

Архивните документи показват, че в началото на 1978 г. агент "ПИКАДИЛИ", който по това време не извършва никакви агентурни задачи, е извикан по спешност в НРБ, където в ПГУ му е проведено специално обучение. Организирана е и специална среща с началника на ПГУ ген. Васил Коцев. "ПИКАДИЛИ" е изпратен в Лондон, който след 1978 г. никога повече не посещава.

След тази година неговото материално състояние значително се подобрява. Закупува голяма галерия в центъра на Копенхаген, нов микробус и кон за езда.

"ПИКАДИЛИ" е награден с орден от МВР-ДС, а в НРБ разузнаването му организира почивки на планина и море.

В резултат на получените архивни материали през 2008 г. Христов публикува документалното си разследване "Двойният живот на агент "ПИКАДИЛИ", което отново получава международен отзвук, включително и в сп. "Икономист".

Нито едно правителството или държавен глава от 10 ноември 1989 г. досега не са поискали официално от Москва достъп до документите а КГБ по случая.

Прекрасното творчество на Георги Марков, убедително разкриващо пагубния ефект от управлението на БКП върху българското общество, не е намерило място в учебниците по литература 34 години след краха на комунистическия режим в България, като част от антитоталитарната литература от този период.

https://www.dnevnik.bg/analizi/2023/09/07/4526182_predi_45_godini_agent_na_ds_s_otrova_ot_kgb_atakuva/

[Hatshepsut]

Родолюбци почетоха годишнина от убийството на Георги Марков

Родолюбци и интелектуалци почетоха 45-годишнината от убийството на българския журналист, писател и дисидент Георги Марков.

Днес те се събраха за възпоменание пред паметника на автора на ,,Задочни репортажи" в столицата. Сред присъстващите бяха Любен Марков, първи братовчед и носител на авторските права на Георги Марков, Димитър Бочев, редактор на текстове на писателя по ,,Свободна Европа", президентът Петър Стоянов, проф. Георги Фотев, режисьорът Росен Елезево, Тони Николов, Нася Кралевски, Борислов Скочев, Даниела Горчева и други.

На 7 септември  - в деня, в който комунистическите престъпници през  1978 прободоха Георги Марков в Лондон,  по традиция поднасяме цветя пред паметника на писателя, написа в профила си във Фейсбук журналистката Даниела Горчева.

Журналист Георги Марков е бил прострелян на лондонския мост "Ватерло" с отровна сачма от чадъра на непознат мъж. Умира в болница на 11 септември от отравяне на кръвта, най-вероятно от рицин.

Убийството на Георги Марков се превръща в едно от най-емблематичните престъпления по време на Студената война и става известно като "българският чадър".

Георги Марков напуска България през 1969 г. Бил е журналист в българската секция на "Би Би Си". Радио "Свободна Европа" излъчва негови критични материали, разкриващи същността на тоталитарната система в България, събрани по-късно в сборник "Задочни репортажи за България".

https://faktor.bg/bg/articles/rodolyubtsi-pochetoha-godishnina-ot-ubiystvoto-na-georgi-markov