Царь Иванъ Шишманъ между мита и истината

[Hatshepsut]

Цар Иван Шишман между мита и истината

Падането на България под властта на османците е трагичен завършек на епохата на Втората българска държава. Спокойно обаче можем да кажем, че неяснотите около последните години на Асеневото царство са повече от сигурните факти.

Дългогодишните дебати сред най-изтъкнатите представители на българската историография гравитират около редица въпроси, като продължителността на обсадата на Търновград, царския статут на Константин, единствения наследник на Иван Срацимир, схватките, в които български войски са надвивали или губили от нашествениците и др.

Макар да се опитва да изясни всички тези спорни пунктове, българската историография, често пъти се оказва изправена пред пъзел, от който липсват твърде много части. Сред най-често разглежданите действащи лица от късния български XIV в., естествено е цар Иван Шишман.

Вероятно причината търновският цар да се радва на такова внимание от страна на българските изследователи се дължи на двата диаметрално противоположни образа, които получаваме за неговата личност. Българският фолклор е изградил цял героичен епос около търновския цар, описвайки го като непоколебим борец срещу друговерската заплаха, който прекарва дните си в непрестанни усилия да изтласка нашествениците извън българска територия. Не този образ обаче изследователите намират в документираните доказателства от периода.

Там Иван Шишман ни се разкрива като доста по-реалистична фигура, даваща си сметка за немощното състояние в което българската войска се е намирала. Жестоките чумни епидемии и недостигът на препитание вземат своята дан от българското войнство, като споменатите от българските народни песни „юнак до юнака“, остават само плод на поетическо преувеличение.

Самият Шишман главно разчита на помощ от влашкия воевода Мирчо Стари и унгарския крал Сигизмунд, която обаче не идва навреме нито за да спаси Търновград, нито българския суверен, който посреща смъртната си присъда в последната си твърдина в Никопол. И така, след като изяснихме двата противоположни образа, трябва да установим кой от тях е истинският. Фолклорният? Историографският? Или нито единия?

Като цяло научната позиция диктува, че митологизираният образ на Иван Шишман преживява своя най-голям възход в периода след Освобождението на България, когато българският жител преоткрива своето национално самочувствие и отново се обръща към миналото на своята държава. Това създава някои съвременни интерпретации за Иван Шишман, като например героичната фигура на български владетел, около който българите да се консолидират. И все пак е някак пренебрежително да считаме, че българският фолклор просто изфабрикува случаен герой за целта.

Ако предположим, че зад всяка легенда стои по зрънце истина, може би трябва да потърсим из българската летопис семената, които посяват легендата за Иван Шишман. Както се оказва, не е нужно да търсим твърде дълго. Някои от текстовете в преразглеждания от историографията „Цикъл от молитви за победата на цар Иван Шишман над турците“ , дават основания да се смята, че може би Иван Шишман не се е отказал така бързо от защитата на Търновград, както се предполагаше.

„Търновска служба за св. Петка“ и „Канон-молебен за царя“ от българския книжовник Ефрем са изпълнени с трогателни пасажи, целящи да обнадеждят миряните и да призоват божественото благоволение върху търновския цар. Достигналият до нас текст „Майко Божия, побързай и разбери нашето моление, дай на царя своята победа и надмощие над измаилтяните (османците)“, е само един от многото, които апелират към различни светци, Св. Богородица и Исус Христос, да напътстват Иван Шишман и сина му Александър.

По-добра представа върху ситуацията, в която българите са се намирали може да ни даде един ръкопис от Слепченския манастир, който ни разказва че „… в дните, когато по пропущение Божие предадени бяхме заради греховете наши в ръцете на врагове мръсни и беззаконни, и на царя на неправдата, най-лукавия от всички на земята (бел. ред. – вероятно Баязид, олицетворен като Сатаната). И тогава беше запустение и скръб велика от безбожните измаилтяни, каквато не е бивала и няма да бъде“.

Според някои предположения базирани на текстови специфики, датираният от 1393 г. „Канон-молебен за царя“ е съставен в навечерието на голяма битка между Иван Шишман и османците, за която се моли книжовникът Ефрем. Трудно е да се състави заключение за каква битка би могло да става дума, поради голямата доза спекулации, които трябва да бъдат изказани,но някои изследователи са склонни да считат, че бойното поле е било именно Търновград.

Според тази хипотеза Иван Шишман не устава безучастен към драмата разиграваща се в българската столица през пролетта и лятото на 1393 г. и потегля с наличната си войска в помощ на обсадения град. Тази хипотеза се подкрепя и от една изключително противоречива и спорна преписка на анонимна хроника от XIV в., според която българският суверен се среща в бой с османците край Търновград и след разгрома си е принуден отново да търси убежище в Никопол. Видимо по-късния стил на списване провокират основателни съмнения в достоверността на извора.

От стратегическа гледна точка обаче, една подобна акция на Иван Шишман е логична и изпълнима, в случай че е разполагал с нужните за целта бойци. При подобна битка елементът на изненадата определено би бил на страната на българите, а познаването на терена и релефа би се оказало значително предимство. Изненадващ войскови преход не е неизпълним и от логистична гледна точка, като 150-те километра, които отделят Никопол от старата българска столица биха могли да се преодолеят за период ненадхвърлящ четири-пет дена.

В крайна сметка обаче, сигурни и приети от историографията данни за такава битка липсват и до тяхното откриване подобни хипотези биха могли да разчитат единствено на спорната изворна информация. Макар неяснотите около Търновград, неговата защита и падане и участието на Иван Шишман да възпрепятстват изграждането на неоспорима хипотеза за последните мигове на българската столица, по всичко изглежда, че „Цикълът от молитви за цар Иван Шишман“ свидетелства за надеждата, която българите все още са хранели в способностите на техния цар да ги защити от нашествениците.

Всъщност, срещаща все по-малко съпротива сред българските историографи е тезата, че разгромът от 1393 г., който лишава Търновска България от столицата й, не хвърля Иван Шишман в ступора, в който до скоро се считаше, че българският цар е бил в последните години от своето управление. Наличните данни от периода, позволяват да се докаже, че Иван Шишман се е готвел за един последен бой с османците през 1395 г. – годината в която българският владетел е екзекутиран, а Търновска България престава да съществува.

Битката при Никопол

Откритите в последните десетилетия на XX в. писма-заповеди на Иван Шишман до неговите оцелели пълководци, показват, че господарят на Никопол, трескаво е събирал остатъците от българските войски с цел оказването на помощ на дългогодишният съюзник на Шишман – влашкия воевода Мирчо Стари. През 1395 г., султан Базид Йълдъръм подема мащабна кампания за разгрома на власите, която оглавява лично. В битката край Ровине османците нанасят поражение на влашките войски, но не са в състояние да удържат овладените позиции и се насочват обратно към Дунав.

Дали в решителната битка са участвали на влашка страна и мобилизираните от Иван Шишман български войски не може да се твърди със сигурност. Според запазените сведения Шишман е станувал на северния бряг на Дунав, откъдето може би е командвал оцелялото българско войнство. Изтеглящите се османски войски залавят българския цар при опита му да се върне обратно зад никополските стени, като впоследствие Шишман е екзекутиран.

Така приключва живота на търновския суверен, но не и полемиката за неговата личност. Герой или страхливец? Около тези събирателни гравитират малко или повече всички хипотези за българския владетел. Трудно е да съдим, отдалечени на безопасно разстояние във времето, отделени от цели столетия от изборите, пред които Иван Шишман е бил изправен.

https://bulgarianhistory.org/ivan-shishman-mit-istina/

[Hatshepsut]

Разкриха надписи в "Света София", които разказват за управлението на цар Иван Шишман

Надписи, открити в храма “Св.София“ в Истанбул от доцент Тома Томов от НБУ, обръщат представата ни за управлението на цар Иван Шишман. Те доказват, че българският владетел е водел умела политика за отстояване на националните интереси в запазването на държавата от постоянните атаки на османци и византийци, противно на твърденията, че е бил слаб и нерешителен управник.

Доцент Тома Томов е специалист по балканска и средиземноморска история. Изследванията му са свързани с храма-музей "Св. София" в Константинопол, днешен Истанбул. Там той е открил множество надписи, издълбани в стените, които са на кирилица и глаголица. Те вече са публикувани като научни факти. При разчитането и тълкуването на два от своеобразните средновековни графити, ученият се натъква на изписани имена на български боляри, които фигурират и в други писмени източници от онова време - в препис на Синодика на Борил. Това потвърждава, че тези боляри - Арцо и Тудор, са били пратени в Константинопол, за да пазят сестрата на Иван Шишман Мария-Тамара, която е съпруга на Андроник - синът на византийския император.

Доц. Тома Томов, НБУ: По-скоро ги е изпратил двамата на помощ на своята сестра. Мястото, където е открит този надпис или по-скоро подпис, е доста интересно. Това е до т.нар. ложа на императрицата. В храма "Св. София" византийската императрица си има едно определено място, в галерията на втория етаж - западната галерия в центъра. По това време - в края на 14 век - синът на императора узурпира властта в Константинопол и праща баща си в тъмница. Мисията на двамата български боляри най-вероятно е била, заедно с техните войници да охраняват младото императорско семейство. По-късно с помощта на османците старият император Йоан V Палеолог отново се връща на трона, а Иван Шишман е принуден да мине на негова страна, за да защити придобивките си по време на властта на Андроник.
Това, според доцент Тома Томов, по безспорен начин доказва, че младият Иван Шишман е водел активна политика, сключвайки съюзи и с византийци, и с османци, за да пази интересите на България в бурния и несигурен 14 век. Това оборва категорично общоприетата теза, че Шишман е бил слаб и несигурен владетел.

http://news.bnt.bg/bg/a/nadpisi-otkriti-v-sveta-sofiya-v-istanbul-govoryat-za-upravlenieto-na-shishman

[Hatshepsut]

Последната заповед на цар Иван Шишман

На 17 юли 1393 г. османците превземат столицата на Второто българско царство – Търновград. В тези драматични за столичния град събития отсъства може би най-важната фигура – цар Иван Шишман. От известно време царят се намира в крайдунавския град Никопол, превръщайки го в последната си резиденция. Избягал ли е тук Иван Шишман в търсене на спокойствие и сигурност или истината е друга? Отговор ни дава един наскоро намерен документ в библиотеката на Румънската академия на науките. Документ, хвърлящ светлина и върху драматичните събития в Търново, описани от Григорий Цамблак, завършили с екзекуцията на 110 видни търновски боляри.

Като за начало трябва да си зададем два важни въпроса. Първо, защо Иван Шишман избира Никопол и защо не помага на обсадения столичен град? Никополската крепост правела впечатление още на съвременниците ѝ. По повод нея Мехмед Нешри пише следното: „Той (Иван Шишман) нямал по-хубав град и по-яка крепост от тази. Тя била край Туна, та реката се плискала в стените й.” Валеран дьо Ваврен допълва, че градът се състои от две крепости – горна и долна, охраняващи пристанището, а към реката се спускали две дълги стени, които затваряли пристанищното укрепление. На отсрещния бряг се намирала крепостта Холавник. Двете крепости образували единна система с две насочени едно срещу друго пристанища и допълващи се пояси от крепостни стени.

Освен сигурността, която предлага Никопол, от тук Иван Шишман осъществявал по-бърза връзка със своите християнски съюзници – Влахия и Унгария. Дали е имал реална възможност да подпомогне обсадения Търновград?

Самото превземане на столицата на Второто българско царство е една от най-големите средновековни загадки. Известна яснота около похода хвърля Григорий Цамблак в неговото „Похвално слово за Евтимий”. Описвайки събитията той пише следното:

„Варварският цар…като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града — не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи.”  От описанието на Цамблак ясно личи, че Баязид подлага на пълна обсада Търново. Колко е била числеността на армията му трудно може да  се установи днес, но щом армията на Али паша от похода през 1388 г., колкото и да е била преувеличена от Нешри, е била 30 хиляди души, събраните от Баязид сили от Азия и Европа едва ли са били с по-малка численост.

Сравненията на Цамблак на армията на Баязид с армиите на Дарий и Александър Македонски говорят сами по себе си за нещо впечатляващо. Като се има предвид, че през целия XIV век най-крупните военни сили, които вади България са 15 хиляди в битката при Велбъжд от 1330 г., сили едва на половината на османците, е ясно, че Иван Шишман не разполагал с потенциал, за да се окаже в помощ на обсадения град. В този случай, надеждите му може би са били здравите стени на столичните укрепления и отличната им естествена защита да охладят ентусиазма на Баязид. Тактиката, възприета от царя е по-скоро в строеж на крепости и избягване на открити сражения с по-многобройния противник, идея, която за съжаление само забавя османците.

Превземането на Търново представлява тежка загуба за Иван Шишман. След него той е принуден да подпише унизителен мир, съгласно който пада в йерархията на владетелите като започва да се титулува „господин”, а властта му се ограничава в земите около Никопол. Но дори и в тази тежка ситуация Иван Шишман не спира да бъде активен спрямо завоевателите. Какво точно предприема ни разкрива откритието на Климентина Иванова в български сборник с монашеско съдържание от XV в., намиращ се в библиотеката на Румънската академия на науките.

На последния лист от ръкописа разчита чернови на писма-заповеди на Иван Шишман, адресирани до неговите военачалници. Изпълнението на писмата следва общ план. От лявата страна е изписано: „До всепочитания болярин по оризма (заповед) на Господство ми.”. В дясно са изписани имената на конкретните хора – Баул и Алдимир. Ето как звучи една от тях: „Господарят Търновски до тебе, Бауле. За това (да пристигнат) при мен тук войниците. По-бързо да ги събереш и да дойдеш с тях в Никопол по заповед на Господството ми.” Става ясно, че Иван Шишман се опитва да събере всички свои останали сили в Никопол, за да даде може би един финален отпор на османците. Научаваме и как се е титулувал официално – „господар Търновски” (за османците бил просто „невернишки бег”). В началото на текстовете са нарисувани кръст и малка ръка държаща свитък, символи сходни с тези в Рилската грамота на Иван Шишман, което още веднъж не оставя съмнение в автора на писмата – заповеди.

Стигаме и до най-драматичния момент – събитията в Търново. Вероятно в началото на 1394 г., османският управител на града извикал под някакъв предлог в църквата „Свети апостоли Петър и Павел” 110 от видните боляри и след това заповядал да бъдат избити. За този трагичен епизод научаваме отново от Григорий Цамблак: „Военачалникът – турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града – повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им.“

Примери за такава разправа от страна на османците имаме само в случаите на съпротива срещу тях, като при превземането на Венчан или на Косово (край Търговище). Очевидно и в този случай първенците били заподозряни в конспиративни планове, за което били наказани. Логично е да се предположи, че в дъното на нещата стоял Иван Шишман, който в опита си да събере повече сили е влязъл във връзка и с търновското болярство. Може да се допусне, че и самият патриарх Евтимий е бил в течение на заговора, заради което след неуспешния опит за екзекуцията му е прогонен в изгнание далеч от Търново, вероятно в Бачковския манастир.

Находката от Букурещ е безценен извор за историята ни, за съпротивата на Иван Шишман срещу османските нашественици. В онези драматични времена българският владетел написал последната си заповед, а последствията от нея представляват един от най-мрачните епизоди от османското завоевание на земите ни.

https://bulgarianhistory.org/poslednata-zapobed-na-ivan-shishman/

[Шишман]

Тежки времена.

[Panzerfaust]

Общо взето не е имал какво повече да направи, от това, което е направил.

[Шишман]

Общо взето не е имал какво повече да направи, от това, което е направил.

Баща му и други фактори са били предрешили вече участта на България. Поне не е станал турси васал и мюсюлманин.

[Hatshepsut]

Цар Иван Шишман през погледа на османците

Родната ни история, поради липса на достатъчно информация или предразсъдъци, е пълна с недооценени личности. Една такава е фигурата на цар Иван Шишман. Изоставянето на столицата Търновград и преместването му в Никопол, често се тълкуват като израз на страх у царя, а липсата на данни за големи битки срещу османците – като проява на нерешителност. Политиката му се смята за пагубна и върху него е хвърлена главната вина за падането на България под османско робство.

Дали обаче образът на слаб и малодушен владетел, наблюдаващ безропотно от Никопол настъплението на османците в земите му, е справедлив? Отговора на този въпрос търсим в хрониките на неговите най-големи врагове.

На 17 декември 1371 година умира цар Иван Александър (1331 – 1371). Едва на около двадесетгодишна възраст на престола се възкачва Иван Шишман. Още първите месеци от неговото управлението са ангажирани с набиращите сили османци и с нарастващото напрежение по южните граници. Победата им при Черномен, над войските на сръбските господари Вълкашин и Углеша, допълнително им вдъхва увереност, за да ги видим през пролетта на 1372 година над подстъпите към София. Именно край София се разиграва първото голямо сражение между войските на Шишман и османците, завършило с отблъскването на османците и смъртта на малкия брат на Иван Шишман – Иван Асен V (Николай Овчаров).

Силата на Иван Шишман не остава недооценена от османците. В разказа си за завладяването на земите на Търновското царство Сеадедин, говорейки с респект за него отбелязва следното: „Прославеният със своето превъзходство над останалите християнски владетели Сосманос (Иван Шишман) управлявал земите на Силистре и Никболу.”

Както личи от написаното от Сеадедин, османците определят Иван Шишман като най-силният измежду балканските християнски владетели. Изглежда в първите години от своето управление младият цар разполага с достатъчно възможности, за да респектира османците. Описвайки земята му, Мехмед Нешри пише, че „…овце, мед и масло течели от нея към света. И яките й крепости били повече отколкото по другите земи.” Опирайки се на този потенциал, Иван Шишман, както разбираме от Българската анонимна хроника, дори има самочувствието да откаже да изпрати сестра си Кера – Тамара в харема на Мурад и да отклони предложението му за съюз.

През 1376 година османците повторно овладяват крепостта Галиполи. Това им дава възможност през следващите месеци да усилят натиска си към всички съседни владетели, в това число и към Търновска България. Срещу Иван Шишман бил подготвен поход, с който Мурад възнамерявал да покори земите му. Разбирайки за това, като превантивна мярка той решава да се признае за васал на султана. Отново от разказа на Сеадедин става ясно, че Мурад не скрива задоволството си от това решение: „Харесала на султана Сосмановата готовност да се покори и подчини та го приел с голямо уважение и почести… Ала му заповядал – получи ли височайши знак, да се яви на поход, да бъде готов, да пристигне и да се постави на заповедите на падишаха”.

Признаването на Иван Шишман за васал на Мурад безспорно представлявал голям успех за султана. Отслабването на България, предвид съпротивителните й сили и политическата й роля сред другите балкански владетели, било от първостепенно значение. Идрис Битлиси отбелязва, че Иван Шишман: „…не изпълнява задълженията си към султана.”  Нещо в политиката на българския цар не било в синхрон с вижданията на Мурад. Изглежда малко преди да поеме васални задължения към султана, българският цар търси сближение със сръбския княз Лазар и византийския император Андроник IV за оформяне на антиосманска коалиция, което никак не се харесва на османците.

За Иван Шишман като инициатор на тези действия говори фактът, че именно срещу него е насочен ударът на Мурад. По този повод се променя и тонът на османските хронисти, като Хюсеин го нарича: „…гнусният неверник Сосманос.” В крайна сметка и Иван Шишман и княз Лазар се признават за васали на султана. От българския цар се очаквало да плаща данък и да подпомага султана по време на поход с военни контингенти. До колко лоялен на османски васал бил Иван Шишман, щели да покажат последвалите събития.

През 1386 година Мурад организира поход в Мала Азия срещу въстаналите караманци. В битката при Коня, според описанието на Мехмед Нешри, на страната на османците участват с военни отряди княз Лазар, Иван Срацимир и Константин Деянов. Интерес буди отсъствието  на  търновския господар, което едва ли се дължи на пропуск на Нешри. По същото време Иван Шишман бил зает във война с влашкия и проосмански настроен войвода Дан I. Излиза, че Иван Шишман не само не се съобразява с желанието на Мурад да му изпрати военна помощ, но и ликвидира подкрепяния от султана във влашките междуособици войвода.

През 1387 година в битката при Плочник войските на княз Лазар и босненския крал Твърдко I нанасят поражение на османския пълководец Лала Шахин. Според Идрис Битлиси важна роля в християнската коалиция играе Иван Шишман. Султан Мурад започва да подготвя ответен удар, като изпраща писма до васалите си и ги свиква под знамената: „…Повелителят заповядал: нека приготвят своите оръжия и неверниците, които плащат харадж. Стегнали се Кьостендил (Константин Деянов) и Сарадж (Иван Срацимир), ведно с хората си, ала двамина се отметнали и не се явили. Единият бил Сосманос… Другият бил Добруджаоглу (деспот Иванко). Тези двамата проклетници не се подчинили на султанската повеля и не се явили във войската.” (Мехмед Нешри).

Отказът на Иван Шишман е представен от Хюсеин като „нахален и упрям”, а Мурад „бил учуден от бунтарството и вероломството” му. Поражението на Лала Шахин вдъхва кураж на търновския господар. Очертаващият се сблъсък между Мурад и княз Лазар дава надежда на Шишман за добра развръзка, дори и той да не е имал възможност да подкрепи реално сърбите. Изненадващият за османците ход на царя кара Мурад да отмени похода срещу сърбите и както научаваме от Нешри ответната му реакция срещу Иван Шишман не закъснява: „Повелителят заповядал на Али паша: Мини морето с 30 хиляди мъже. Руши, пали и граби земята Сосманова, а ако намериш леснина и крепостта му обсади.”

През 1388 година начело на 30 хилядна армия Али паша се отправя на поход срещу земите на Иван Шишман на североизток. От цитата на Нешри „ако намериш леснина” личи, че султанът още не е сигурен във възможността да се завладее България и предпочита добре познатата тактика на разграбването на противниковите земи. Въпреки това похода завършва с превземането на редица крепости като Овеч, Венчан, Мадара и Шумен. Така владенията на Иван Шишман се оказват значително стеснени и скоро той се принуждава да иска мир:

„Видял Сосманос, че земята му се изплъзва от ръцете, та събрал първенците на държавата, за да се посъветва с тях. Всички те виждали едничък шанс за спасение в подчинението пред Хункяр. Тогаз той надянал на врата саваненото платно и дошъл в Ямбол. Паднал ничком пред коня на Повелителя и се замолил: „От Силистре по-хубава крепост и град нямам. Давам я на моя султан, а сам аз му ставам роб за вечни времена. Само нека той да опрости греховете ми и да не ми се сърди. ”Повелителят опростил греховете му, облякъл му почетна одежда и благоволил, та му върнал земята. След туй заръчал на Али паша: „Тръгвай нататък. Овладей крепостта Силистре и постави хора вътре…. Ала онзи (Иван Шишман) не удържал на думата си да предаде крепостта и се отметнал. Нарушил договора, укрепил крепостта и я задържал.” (Мехмед Нешри).

Цар Иван Шишман - картина на Васил Горанов

Дори и в този епизод, притиснат до стената, Иван Шишман решително отказва да изпълни договорените ангажименти. Загубата на стратегическата крепост Силистра означавала загуба на преките териториални връзки с действащия в синхрон с него деспот Иванко. Личи и провежданата от Шишман политика на печелене на време чрез преговори и лавиране в очакване на възможност за добър изход от сложната политическа ситуацията.

На 15 юни 1389 година при Косово поле се състи решителната битка между княз Лазар и султан Мурад. Битката завършва с поражение за сърбите и смъртта на княза и Мурад. На османския престол се възкачва амбициозният мурадов син Баязид, който след като се справя с настъпилите проблеми в Мала Азия, се заема отново с балканските владетели и на първо място с Иван Шишман.

От краткия преглед на османските хроники недвусмислено става ясна, до колко „лоялен” на османците, „слаб” и „нерешителен” владетел бил Иван Шишман. Неколкократните му откази да подкрепи султана по време на походи, показва стремеж към водене на самостоятелна политика, с която дори на моменти османците трябвало да се съобразяват. Както личи, за да се справят с него трябвало да отделят много време и усилия. Дори и със значително орязани територии след похода на Али паша от 1388 година, Иван Шишман си остава главна грижа за тях, решена с физическото му ликвидиране през 1395 година.

https://bulgarianhistory.org/ivan-shishman-prez-pogleda-na-osmancite/

[Hatshepsut]

Проф. Пламен Павлов: Иван Шишман не е бил бездеен,  строял е крепости и се е стремял да запази българската независимост

Историкът проф. Пламен Павлов в интервю за Агенция "Фокус" по повод кончината на цар Иван Шишман на 3 юни 1395г.

Фокус: Проф. Павлов, на 3 юни е убит цар Иван Шишман. С какво се характеризира неговото управление?
Пламен Павлов: Да опишеш Иван Шишан с няколко думи не е лесно. Това е един владетел, управлявал четвърт век  от 1371 до 1395 г. и при това в една много драматична обстанвка, с непрекъснати битки с османските турци. Нашите по-стари историци и писатели имаха към него отрицателно отношение. Представят го като безволев, като слаб, като пасивен. Това не е вярно. Иван Шишман е един много деен човек. Той неслучйно е наречен от проф. Николай Овчаров "Защитникът на Отечеството". Николай Овчаров пусна преди няколко години една книга, където го нарече точно така. Аз съм напълно съгласен с него. От друга страна моят покоен колега проф. Иван Тютюнджиев даде една много висока оценка на Иван Шишман. Други автори също могат да се посочват. Бих посочил писателката Галина Захариева с нейния роман "Предсказателят", където тя даде верен и симпатичен, жив образ на Иван Шишман. Става дума за един владетел, който заслужава да заеме достойно място в нашия национален пантеон. Той е провъзгласен за мъченик. Няма яснота кога точно е станало, но става дума за популярна фигура. Нека да си спомним, че той заема сериозно място в българския фолклор, в легендите, в преданията в цялата българска земя. Даже в Македония, която по времето на Иван Шишман изобщо не е в пределите на Българското царство. "Мила моя, майно льо" е записана от братя Миладинови в най-южните райони на Македония: Охрид и Струга. Паметта за него е била много силна. Той е легендарна фигура и затова заслужава да го помним и на 3 юни да казваме по някоя дума за него. Имаме известна вина пред този български държавник. Имаме даже точната дата на неговата смърт. Що се отнася до това, което  върши, той през цялото реме се съпротивлява на турците. Това е отбелязано от османските хронисти. Респиктирани са от силата на Търновското царство, което е било доста силно по негово време. Отбелязват, че в Търновското царство има над 80 крепости, че Иван Шишман редовно не изпълнява задълженията си като васал, не участва в походи, отказва да участва. Дори гибелта му в 1395 г. е свързана с отказа му да участва в похода на Баязид срещу влашкия владетел Мирчо Стари. В тази битка на реката Арджеш, на едно поле, наречено Ровине близо до днешния град Китеж се води много люта битка, която завършва без победител. Баязид понася много големи загуби и на връщане иска от Иван Шишман кораби, той му ги изпраща, но след като преминава на българския бряг, Баязид с измама залавя българския цар и го обезглавява. Това става в Никопол. Бих апелирал чрез вашата агенция, която се чете от много хора да не забравяме паметните места на България. Ние помним  най-важните, но примерно районът на  Никопол, Белене, Свищов е малко ощетен от интереса на туристическите фирми. Разкопките на Николай Овчаров съм сигурен, че ще засилят интереса към Свищов, още повече, че там е римският лагер "Нове". Съвсем наблизо е Белене, където е комунистическият концлагер "Персин" на острова срещу Белене. Пък и в Белене има много интересна католическа общност, с хубава църква, с интересна култура. От новата история е къщата на Апостол Високов, която в момента е занемарена и не е  лошо да се възстанови.
Вече съвсем пак наблизо в този регион е Никопол. За разлика от Свищов и Белене, които все пак са в общо взето прилично състояние, Никопол буди доста тъжни чувства. Градчето е населявано от будни хора, но то е някак си много в периферията. Не знам почти в него да има някакъв туризъм. Там има защо да се прави. Това е последната столица на Търновското царство, това е лобното място на Иван Шишман. Има една средновековна църква "Св. Петър и Павел", на която местните хора в Никопол й казват "Манастирчето". Може би там е гробът на Иван Шишман, той няма как да е погребан някъде другаде. След като е екзекутиран по заповед на султана, най-вероятно е погребан там. Хубаво е там да продължат и разкопките. Освен това над града е Шишмановото кале. Една много сериозна крепост, която има прекрасен обзор на север. Има и римски стени в Никопол. Моят апел към туроператори, към будните хора, до които "Фокус" достига като информация да посещават Никопол, Белене, Свищов, защото това е един прекрасен кът на България, който за съжаление е малко позабравен специално в туристическата индустрия. Там има много добри възможности за познавателен и културен туризъм. Виждаме, че има римска история, средновековна българска история, то не каква да е, а свързана с падането на България под османска власт. Самите места са много красиви, има защо да бъдат посещавани. Виждаме, че бъдещето е на вътрешния туризъм повече. Не знаем какво ще стане утре и дали няма да има падане на гранични бариери. Нека в България да посещаваме такива места. Сигурен съм, че ако направите една анкета по улиците на София, а дори и на улиците на Плевен, в чиято област е Никопол, много малко хора ще могат да ви отговарят какво може да се види там. Същото важи за Белене и за Свищов, изобщо апелирам за интерес към тази част на България. Дунава има едн ипрекрасни възможнисти като история, като природа и какво ли не.

Фокус:Защо Иван Шишман избира Никопол за своя резиденция?
Пламен Павлов:Той избира за своя резиденция Никопол неслучайно. Търново е много по-уязвимо в онези времена. Освен това в 1388 г. при един турски поход Търново временно е превземано. После е върнато, но стените му са сривани. Това личи от разкопките на Трапезица. Поне от 1388 г. нататък Иван Шишман е в Никопол. Никопол е последната столица на Търновското царство  и там Иван Шишман намира и смъртта си.
Имаме унгарска акция в Никопол. Иван Шишман е отишъл в Никопол не по някаква прищявка, а за да бъде в по-тясно взаимодействие с Унгария и с Влашко. Влашкият владетел Мирчо Стари е васал на Иван Шишман. Още повече Иван Шишман го е поставил на престола. Там връзката е съвсем директна. Що се отнася до Унгария тя е регионалната велика сила. Тя има свои претенции към България, но Иван Шишман избира по-малкото зло. Пак един османски хронист казва, че има бунт в Никопол. Виждаме едно независимо поведение, което показва един владетел, на който оцеляването на българската независимост е номер едно.
Става дума за един владетел, който наистина заслужава да се отнасяме с почит към него. Бил е смел човек в такава трудна обстановка, когато няма съюзници, когато България  е разпокъсана на части и се е стремял във всяко едно отношение да запази българската независимост. Иван Шишман строи крепости, съвсем не е бездеен. Проф. Георги Атанасов обърна внимание на едни малки, но много силни крепости, които са строени от българския владетел на стратегически точки. Това османските хронисти са го забелязали. Иван Шишман е имал нелоша армия, тя не е можела да съперничи на огромните османски пълчища, но тя се бие много сериозно. В Бориловия синодик, който е най-важният паметник на българската църква по това време, са споменати имената на повече от 20 военачалници, които са загинали в борбата с завоевателите. Техните имена са поставени редом с тези на царете и патриарсите, което показва, че Патриарх Евтимий, който е редактор на последната версия на синодика, очевидно е знаел, че църквата и обществото дават висока оценка на Иван Шишман и неговите военачаланици. Споменават се имената на неговия личен адютант Приаст и воеводата Балдьо, които са загинали за вярата на своя господар. Да припомним и надписа на севаст Огнян близо до Ботевград. Там се казва: "Аз държах за вярата на Шишман". Трябва въобще да реабилитираме тази епоха. Ние много често живеем с един комплекс, че нашите царе са оказали слаба съпротива за разлика от сърбите и други народи. Това не е вярно. Всичко показва, че съпротивата е много сериозна, но просто силите са неравни.
 
Фокус:Сигурно ли е, че Никопол е лобното място на цар Иван Шишман?
Пламен Павлов:За мен е сигурно, тъй като две хроники - Българската анонимна хроника от 15 век и една турска от 1451 г., т.е. пак много близо до събитията, твърдят категорично, че Баязид е заловил Иван Шишман и го е обезглавил го в Никопол. Има и други версии. Немският рицар Ханс Шилтбергер твърди, че Шишман е заловен и пратен в затвора само че той е минал мимолетно по тези места и пише много много години след събитията. Така че на него не може да му имаме пълна вяра и може би бърка сюжетите. Една византийска хроника дава друга дата - 29 октомври. Тя пак е много по-късна. За мен и за покойния ми колега Иван Тютюнджиев, за Николай Овчаров и хора, които са се занимавали с този въпрос, правдоподобната дата е 3 юни и лобното място е Никопол. Българската анонимна хроника е наш домашен извор, османската хроника също е от автор, който познава събитията в детайли.

Фокус:Съществуват ли легенди за цар Иван Шишман?
Пламен Павлов:Те са много, те показват високата оценка. Те са свързани най-вече как води войската си на Софийско поле и се бие за христова вяра и българско име. Най-силни са тези легенди в Софийското поле, тъй като отбраната на София е била нещо много важно за Иван Шишман. Той лично е посещавал района. Това личи от Рилската му грамота. София е превзета 1385 г. и то пак с измама. Разбира се, легенди, шишманови кладенчета и разни други такива топоними има на много други места в България. Освен това ние знаем, че епосът за Крали Марко покрива цялата етническа територия. Много често този епос се преплита с Иван Шишмановия и вероятно в някои случай вместо Иван Шишман е надделяло името на Крали Марко. Много показателно е с тези двама, даже трима владетели, защото когато Баязид води битката във Влахия участват като негови васали крал Марко от Прилеп и Константин Драгаш от Кюстендил. Даже Марко казва, че се моли да загине в битката, но християните да победят. Иван Шишман е по-смел от тях, защото отказва да се бие в тази битка и затова го последва тази участ. 1395 г. е много съдбовна за България, а ние това не го осъзнаваме. Загива Иван Шишман, загива Константин Драгаш. На практика падат под османска власт Търновското царство, държавата на Константин Деянов или Драгаш, която включва Кюстендил, Щип и кралството на Марко, което включва Средна Македония със столица Прилеп. В нашата традиция се фокусираме върху 1393 г., когато пада Търново на 17 юли. Това разбира се е много важна дата, но все пак не бива да забравяме, че българската държавност не изчезва с падането на Търново. Любопитно, че Иван Шишман има една серия писма, в които е вече господин Търновски, нито че е загубил Търново. Това означава, че българският цар не се е отказал от старите си владения. Видинското царство съществува още по-дълго. Процесът на падането на българската държава под османска власт е дълъг, съпроводен е с тежки битки, много жертви и е хубаво да се познава по-добре.

http://www.focus-news.net/opinion/2020/06/03/53320/prof-plamen-pavlov-ivan-shishman-ne-e-bil-bezdeen-stroyal-e-kreposti-i-se-e-stremyal-da-zapazi-balgarskata-nezavisimost.html

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите "Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1378г." - монография на акад.Иван Дуйчев, 1986г.:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5612

[Hatshepsut]

628 години от мъченическата смърт на българския цар Иван Шишман


Светият благоверен цар Иван Шишман, худ. Христо Цокев

През 1395 година загива цар Иван Шишман – последният владетел на Второто българско царство.

Има сведения, че той е убит в Никопол на 3 юни, след завземането на града от нашествениците.
Проф. Пламен Павлов посочва, че сред учените има колебания около смъртта на Иван Шишман. Една кратка византийска хроника отбелязва датата 29 октомври, която според проф. Христо Матанов е вярната. Авторът на Българската анонимна хроника сочи 3 юни. Според него, отбелязва проф. Павлов, а и според османския хронист от 1451 г. Иван Шишман е обезглавен в Никопол.

В “История на Плевен”, издадена през 1933 г., акад. Юрдан Трифонов пише, че понеже няма данни за екзекуцията, нито къде е погребан царят, в годините на робството се говорело, че оцелял по чудо и е намерил убежище в манастира “Свети Георги”, потулен на 6 км навътре в Кайлъшкия каньон. След смъртта му болярите, които го придружавали, положили тялото му в царската кола. Вътре наредили златото от хазната, покрили всичко с меча кожа и го спуснали в подземие в Кайлъшката долина.
Според тогавашни проучвания манастирът се намирал на чукар, ограден от 3 страни с канари. Между острите зъбери се извисявала кула, оттам стражата пазела денонощно. Манастирската черква стояла в източния край на рътлината. Обителта пазела тайната за царското злато до края на XVIII в., когато била опожарена при кърджалийското нашествие.

Цар Иван Шишман е син на цар Иван Александър и еврейката Теодора. В Рилската грамота се подписва като „Йоан Шишман, в Христа Бога благоверен цар на всички българи и гърци“. Към края на своето управление, в редица документи, той се назовава „господин Търновски“, което историците разчитат като понижаване във владетелското достойнство, което става в полза на неговия брат Иван Срацимир, който продължава да се величае като „цар и самодържец“.

В началото на управлението си цар Иван Александър обявява за съуправител и наследник първородния си син Михаил Асен. Гибелта на Михаил Асен в битка с турците поставя въпроса за наследяването на трона. С оглед на факта, че Иван Шишман бил роден в „багреница“, т.е. след възцаряването на своя баща, той бил определен за престолонаследник. Коронясването на Иван Шишман става в началото на 1371 г., веднага след смъртта на баща му.

По време на царуването на Иван Шишман се провежда битката при Черномен (26 септември 1371 г.), в която обединените християнски сили на феодалите Вълкашин и Углеша, владеещи Сярското княжество с територии в Централна и Източна Македония, претърпяват разгром от османските турци, предвождани от Лала Шахин. Веднага след това султан Мурад I насочва ордите си към България и цар Иван Шишман бива принуден да отстъпи зад Стара планина в Северна България.

Османците продължават набезите си и завладяват териториите в Тракия, достигайки до Костенец и Ихтиман (1378 г.) на запад, а по течението на р. Тунджа, превземат Ямбол (Дъбилин) и земите на изток до византийските черноморски градове. Търновският цар започва преговори, чиито условия от османска страна включват признаването за турски васал. Освен това трябвало да изпрати сестра си Кера Тамара Българска за жена в харема на султана.

Последните две години от живота си царят прекарва като управител на Никопол и формален васал на султана, вероятно с надеждата за помощ при подготвяния от Сигизмунд Люксембургски (крал на Унгария и на Свещената Римска империя) кръстоносен поход срещу османците. След битката при Ровине Баязид се връща на юг от Дунав използвайки кораби на Иван Шишман и при пресичането на реката в района на Никопол, превзел града и пленил българския владетел. Остатъкът от Иван Шишмановите територии са включени в Османската империя, а цар Иван Срацимир продължава да управлява на територията на Видинското царство до 1396 г.

За цар Иван Шишман се пеят множество песни, които показват героизма на царя и неговите войводи в битките против османските нашественици. Такава е и песента „Откога се е, мила моя майно льо“.

Според някои изследователи цар Иван Шишман е почитан като светец от Православната църква. Още в надписа на севаст Огнян от крепостта Боженишки Урвич, Ботевградско (края на XIV век), се казва, че борбата за спасяването на Българското царство е битка „за вярата на Шишмана царя“.

От по-ново време присъствието на образа му в множество възрожденски църкви свидетелства за т.нар. народна канонизация. Особено интересен е един стенопис от Бигорския манастир край Дебър (в дн. Северна Македония), където през 1871 г. са личали образите на „Св. Климент Охридски“, „Св. Наум“, „Св. Иван Владислав“, „Св. св. Кирил и Методий“, „Св. цар Борис“ и „Св. цар Иван Шишман Български“. Според журналиста Светослав Терзиев надписите над българските владетели Борис и Иван Шишман са неумело преправени на Стефан Дечански и Лазар Хребелянович по времето на сръбската окупация на Македония 1913 – 1941 година.

Според историка Пламен Павлов църквата е отбелязвала паметта на цар Шишман на 11 септември, макар че мъченическата му гибел е на 3 юни.

Иван Шишман се жени първо за българката Кира-Мария, която почива през 80-те години на 14 век. Според някои източници втората му съпруга е Драгана Лазаревич, дъщеря на сръбския княз Лазар. Иван Шишман има няколко деца, включително:

Александър Шишман, първороден син, пленен приема исляма и става управител на Самсун през 1418 г.

Фружин, който участва във въстанията и походите срещу османската власт и умира в Унгария през 1454 г. Според бележка на Браун умира в Брашов през 1460 г. Фружин има син, също наречен Шишман.

https://www.plevenpress.com/

[Hatshepsut]

Проф. Николай Овчаров разби мита за цар Иван Шишман

В изследванията си отделям особено място на последния владетел на Българското царство - цар Иван Шишман. Той ни се представя като слаб владетел, но всъщност последните документи по темата и османските извори ни показват съвсем различна картина. Той е един от най-последователните борци срещу османското нашествие". Това каза археологът проф. Николай Овчаров, който представи в студио на “Денят на Фокус" по Радио "Фокус" новата си книга “Великите владетели на Второто българско царство".

“Тази книга подготвям от 25 г. Макар и васали на Османската империя, Иван Шишман и Мирчо Стари никога не дават в нея войски, за което Шишман заплаща с живота си. Големият поход начело с великия везир Али Паша води до падането на Търново, отбраняват се и падат Свищов, Косово, Търговище и много други. Шишман обаче продължава съпротивата, 2 г след като Търново е паднало, той се затваря в Никопол, където е пленен и екзекутиран от султан Баязид", разказа накратко живота на тази забележителна фигура проф. Овчаров.

“България по време на Второто българско царство е била велика сила, която е имала изключително важно място в общите отношения на Стария континент, не само в Европейския Югоизток. Тя е била империя", каза проф. Овчаров.

“Иван Асен Втори е успешен владетел, защото зад него стоят големите постижения на първите Асеневци - Асен, Петър и Калоян. Освобождаваме се от византийска власт и в 1218 г, когато Иван Асен идва на власт след битката при Клокотница, успява да стабилизира България икономически. Тоя е първият български цар, който сече монети.Може да се каже, че страната ни става и икономическия сила", каза проф. Овчаров.

Следва голяма загуба, криза, преодоляна при Константин Тих (1257-1277) . “Това е един онеправдан от историците цар, който има ключова роля. Роден е в центъра на Скопие - скопски болярин", уточни проф. Овчаров.

Александър Искендер приема исляма и става османски военачалник, докато Фружин до края на живота си се сражава срещу османските нашественици. “Проф. Пламен Павлов смята, че Видинското царство функционира до 1420-1422 г като васално на Османската империя - т.е. българската държавност частично се запазва. Това е още спорен момент - историята не е математика, но е твърде интересно и ние с проф. Павлов продължаваме да работим, за да докажем тази важна теза", заяви още професорът.

https://www.plovdiv24.bg/novini/Bylgaria/Prof-Nikolai-Ovcharov-razbi-mita-za-car-Ivan-Shishman-2045647