Едва ли има българин, който да не е чувал за мястото в София наричано със звучното име “Попа”. Това е едно от местата намиращи се в сърцето на столицата където всеки ден се преплитат хиляди човешки съдби, а столичани си уреждат срещи или просто минават от там забързани в своето ежедневие. На този кръстопът, намиращ се на кръстопътя между столичните булеварди “Васил Левски”, “Патриарх Евтимий” и ул. “Граф Игнатиев”, се извисява гордо статуята на един велик българин и последен български патриарх. Той е човекът водил отбраната на три месечната обсада на столицата Търновград след позорното бягство на последния “български” (всъщност от еврейски произход – син на цар Иван Александър и еврейката Сара) цар Иван Шишман. Това е човекът основал Търновската книжовна школа, извършил неоценими правописни и езикови реформи на българския език и стоящ на чело на възхода на българската книжовност от втората половина на 14 век.

Срамно е, че хиляди българи наричат тази светла историческа личност с безличното “Попа”. И въпреки, че това едва ли е единствения пример за националния ни нихилизъм подклаждан от комунисти и демократи, ние трябва да знаем кой е този човек и че не е някакъв си поп, а фактически последния български цар (от Второто ни царство). Наистина е срамно, че масово българите не познаваме историята си и героите на народа си.

По-долу поставяме един клип,(http://vbox7.com/play:f478f1f7&start=429&r=emb) който разказва за интересната личност на последния български патриарх. Ако го изгледате ще разберете много интересни факти за живота, смъртта и предполагемия гроб на светеца. Ще разберете и кой точно предава столицата Търновград и как официалната българска историография удобно мълчи относно ролята на богоизбраните за падането на Второто Българско царство. Нашият съвет е – отделете 26 минути от  времето си и ако не сте гледали въпросния клип – изгледайте го. И когато някой път минете покрай статуята на Патриарха, погледнете я и си спомнете кой е Евтимий, какво е направил и запомнете, че народ който не познава миналото си, няма бъдеще!

Altermedia България http://bg.altermedia.info

Самият факт, че ние българите съществуваме като народ вече повече от хилядолетие, говори достатъчно за устойчивостта, несъкрушимостта ни и желязната ни воля. Благодарение на това, както и на мъдрото водачество на множеството ни канове и царе, в продължение на векове нашите войски са разгромявали всякакви врагове, някои от които световни сили. Не е нужно да се напомня, че вечно битата от нас Източна империя е била безспорен хегемон в античния и средновековния свят. Жънейки победа след победа обаче, ние сме осигурили не само нашите съществуване и просперитет, а и тези на целия контитент, в чийто граници днес се намираме- Европа. Как точно ще опитаме да обясним в настоящата статия:
В началото на VIII(осми) век българският Кан Тервел и българската армия, изиграват решителна роля в събитие с епохално значение. За придобиване на по-голяма яснота ще трябва да разгледаме на първо място международната обстановка в Европа и Близкия изток в посочения период. На нашия континент са формирани три държави – Франкската, Източната римска империя и България. В Близкия изток ситуацията е по-различна: вече е изминал около век, откакто ислямът се е формирал като влиятелна и разпространена религия(VII век). Чрез нея разпръснатите арабски племена оформят единна държава, която приема за своя доктрина подчиняването на целия познат свят чрез свещена война и ислямизирането на всички народи. За броени десетилетия Арабският халифат се превръща в огромна държава, завладяла всички земи от Иран до Испания. Европа остава единственият неподчинен континент и предстои да бъде подчинен и ислямизиран.

Първият опит това да стане е направен в периода 674-678 година, малко преди основаването на Аспарухова България,когато столицата на Източната империя била обсадена. Падането й би означавало отваряне на вратите на Европа от изток и неизбежна инвазия в останалите земи на континента. Арабите били отблъснати с тежки загуби, но и империята, и халифатът били наясно, че конфликтът не е приключил. През 717 година арабските пълчища се завърнали под стените на столицата още по-многобройни. Оцелелите хроники говорят за 180 000 сухопътна армия и флот от над 2000 кораба- стряскащи за ранното Средновековие цифри, но и реални, имайки предвид огромният човешки и материален ресурс на халифата. Началните опити на арабските кораби да проникнат в пристанищата на Константинопол били отблъснати, но въпреки това градът оставал напълно изолиран и било въпрос на време запасите в него да свършат. От друга страна арабските армии били способни по всяко време да отделят войски за плячкосване на останалите свободни градове на Балканите за храна и дървен материал. В двора на Кан Тервел мигновено пристигнали пратеници, молещи за моментална военна намеса при обсадата. Българският владетел осъзнавал заплахата и за своята държава, идваща от падането на Константинопол и след няколко месеца българска армия от 50 000 души пристигнала пред столицата на империята. Предводителят им Маслама скоро се убедил, че българската конница е опасен противник и заповядал да се построят укрепления и от западната част на арабските лагери. На изток бил Константинопол и така армията му се превърнала от обсаждаща в обсадена. Зимата скоро дошла. Неспособни да се снабдят с храна и дърва от плячкосване на близките на столицата градове, през зимните месеци арабските войски претърпели огромни загуби. От глад измрели десетки хиляди души, без да влизат в бой. Ето какво пише ромейският хронист Михаил Сирийски:
…”Арабите били нападани и от жителите на града [Цариград], и от българите, а в морето от ромейските кораби, а от другата страна на морето [на малоазийския бряг] от предните отряди на ромеите. Те не можели да излязат навън от етапа на повече от две мили, когато били принудени да търсят жито. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните [арабите] повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи. Дошла зимата, но арабите се бояли да се оттеглят: първо – от техния цар, второ – от морето и, трето – от българите. Вихърът на смъртта ги грабнал. Маслама ги лъжел, като казвал, че скоро ще пристигнат подкрепления от техния цар. Ромеите били обсадени, но арабите не били по-добре от тях. Гладът така ги притискал, че те изяждали труповете на мъртвите, изпражненията и мръсотиите си един на друг. Те били принудени взаимно да се изтребват, за да се нахранят. Един модий жито струвал тогава десет денария. Те търсели дребни камъни, изяждали ги, за да утолят глада си. Изяли сметта на корабите си…”

При това положение единствената надежда била да се нанесе съкрушителен удар на заключващия обръч на българите от запад и така да се отвори пътят към богатите имперски провинции. С последни сили обсадителите дочакали пролетта и предприели отчаяното начинание. Българската конница ги връхлетяла с цялата си сила и настъпила поголовна сеч, която решила изхода от обсадата. За жертвите, дадени от арабите, имаме запазени три източника, като най-скромната цифра е 20 000, а един латински хронист пише за 30 000 души. Малкото оцелели отплавали с корабите си и така окончателно рухнала надеждата им за подчиняване на Източната империя и в последствие цяла Европа. С този нечуван разгром Кан Тервел станал най-прочутият владетел за времето си – за събитието имаме хроники от Близкия изток, Източната империя и Западна Европа. Той и българското оръжие спасили континента от ислямизация и така непряко осигурили развитието на европейската цивилизация до наши дни! Поклон и вечна памет! www.luba4ko.wordpress.com

Алеко Иваницов Константинов (01.01.1863, Свищов - 11.05.1897, край с. Радилово, Пловдивска област).

Учи при частните учители Ем. Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (1872-1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874-1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор (1877). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). Съдия (1885-1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886-1888) и съдия (1890-1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Подготвя хабилитационен труд на тема "Правото за помилване по повод на новия наказателен закон" (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на СУ. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество "Славянска беседа", на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм - изкачването на "Черни връх", 27. 08. 1895). Като студент Алеко проявява пристрастия към П. Каравелов - идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. "Библиотека 'Свети Климент'". Член на опозиционната Демократична партия начело с П. Каравелов (1896); участвува в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. "Знаме" от създаването му (1894). Убит от наемници по политически причини.

Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията "Огледало" (1880) и "Защо?" (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците "Целокупна България" и "Свободна България". В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема "Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня" (1883). Първата зряла творба на Константинов е "До Чикаго и назад". В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност - темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество. Авторът има селективно отношение към фактите, вижда ги от неочаквана страна и ги интерпретира най-често иронично. Отбелязва мимоходом впечатления, рисува образи с няколко щриха, готов винаги да избухне в смях. Сериозен остава единствено пред величието на природата, пред постиженията на техниката, пред тревожните социални явления. Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. "До Чикаго и назад" е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление. С книгата "Бай Ганьо" Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време - пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен амбулантен търговец на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение. Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност. Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да "прави" политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му - национална или социална - са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип - изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността.

В "Бай Ганьо" е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения й стремеж за догонване на "другите". Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумення, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж - поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи. Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в пътеписите "Невероятно наистина, но факт...", "Какво? Швейцария ли?", "В Българска Швейцария" и др. Пътеписите му носят белези и на фейлетона, и на репортажа; с остър критицизъм са засегнати битови неуредици, обществени проблеми. Звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на националното достойнство.

Като ученик в гр. Николаев Алеко пише фейлетони, белег за ранна хумористична реакция на действителността (цикъла "Проза в стихове") (лятото на 1894). До края на живота си създава над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития. Основни теми във фейлетоните му са потъпкването на изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, на монарха, наболели обществени проблеми. Морално извисената личност на твореца уравновесява гнева и смеха, ненавистта и болката, предпазва го от заслепение, от нарушаване на художествена и етична мяра. Смехът е овладян и артистичен, смях, който изобличава, но и забавлява. Константинов разгръща фейлетона най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната "игра", създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон - от заглавието до послеписа и подписа. Трансформира се нерядко в остър сарказъм, в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога. Нови за традициите на жанра са фейлетоните "Страст" и "Честита Нова година", където обект на ирония е авторът, дистанцирал се от себе си, доказал своята духовна независимост, утвърдил се като личност. В цикъла "Разни хора, разни идеали" частният случай е изведен до художествено обобщение, създадени са плътни социалнопсихологически типове с трайна общочовешка стойност. Личностното, гражданското и творческото реализиране на Константинов съвпада с първите стъпки на новоосвободена Българияя, с процеса на изграждане на нейната нова материална и духовна култура. Той живее с непознато дотогава чувство за цивилизация и прогрес, със съзнанието и отговорността на обществен възпитател. Потопен е изцяло в своята съвременност; не търси сравнения, корективи, критерии в миналото. Интересува го националната ситуация и проблематика в европейския и световен контекст. Хумористичното отношение към реалността е част от мирогледно-поведенската му система. Творецът притежава неподдаващо се на догми съзнание, вродена способност да приема нещата в тяхната нееднозначност, изменчивост и подвижност, свободно да ги размества, взаимно да ги замества и свързва според художествената логика. Неговият хумор е сплав от безгрижен гръмък смях и мъдро разбиране на човека, от гняв, породен от социални и лични пороци, и стремеж към тяхното хумористично надмогване и сатирично унищожаване. Това е артистичен смях, който не потиска, а преодолява грозното и пошлото и действува като морална сила. Наред със способнастта да открива около себе си в комично деформиран вид безброй варианти на социални сблъсъци и човешки метаморфози Алеко Константинов внася в литературата и усещането за артистична радост и забава от творческия акт. Той превежда произведения от А. С. Пушкин ("Бахчисарайски фонтан", "Полтава", "Цигани"), М. Ю. Лермонтов ("Демон", "Беглец"), Н. А. Некрасов ("Руските жени", "Кой е строил железния мост?"), Молиер ("Тартюф"), Фр. Копе ("Отче наш"), В. Сарду ("Партиите в Монако") и др. Произведения на Константинов са преведени на около 30 езика. Първите преводи са от края на XIX в. (естонски, руски, сръбски) и нач. на XX в. (немски, полски, френски, чешки и др. езици). www.slovo.bg

Всички наричаме този празник най-светлия, най-обичания – Празника на славянската писменост и култура. Това е денят, в който по-емоционално усещаме себе си като неделима част от световната цивилизация. Българското слово от древни времена има своята писменост, своя знак върху културното минало, настояще и бъдеще на света.
Но това е обобщеният знак на преклонение пред делото на братята Кирил и Методий, техните ученици и поколенията след тях писмовници, оставили следи в културната история на България и оттам на целия славянски свят.
Но 24 май е и личен празник за всеки един от нас – от спомена за първата научена буквичка до книгата, която за първи път ни е развълнувала и сме се преклонили пред таланта. Кирилицата е вече сред официалните езици на Европейския съюз, но дали красивият български е жив във всекидневието ни? И дали оставаме в цялостното си битие почтени към българския език и културата си? Риторични въпроси и повод за размисъл в Деня на писмеността и културата – 24 май.
"Върви народе възродени, към светла бъднина върви, с книжовността, таз сила нова, ти чест и слава поднови", са думи, които всеки българин знае от момента на пристъпването на училищния праг. Думи, които често пъти изговаряме наизуст без дори да се замислим за смисъла и гордостта, които носят. Пеем химна на братята Кирил и Методий, независимо дали сме първолаци или техните баби и дядовци. Защото 24 май е символ на достойнство, традиция и духовност. Достойнство, защото на този ден честваме азбуката, която сме дали на света. Даваща самочувствие, образованост и културна независимост на "вси славяни". Традиция - най-дълго празнуваният ни празник в историята - вече повече от 200 години. Духовност - празник не на политици и военни, а на културата и науката. На хората, градящи устоите на нацията, на хората даващи ни идентичност и на тези, които възпитават поколенията след нас. В този ден се прекланяме и пред родителите си, които първи са ни прочели приказка, спомняме си учителите си, които пренебрегваме в годините. Припомняме си и самите себе си, като малки ученици пред прага на откритието какъв невероятен свят ни откриват буквите, нашите букви.
Светският празник за Св. Св.Кирил и Методий, който се развива като забележително българско явление, бележи началото си през Възраждането и се свързва с училищните тържества, които са били организирани на 11 май, когато Църквата отбелязва празника на двамата Свети братя, припомня БГНЕС. От 1863 г. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. В София празникът бил организиран от учителя Сава Филаретов. След Освобождението 11 май става всеучилищен празник на славянските първоучители. Тогава възниква и идеята за празничен химн. В Русе, през 1892 г. Стоян Михайловски, тогава учител в Мъжката гимназия, написва химна "Върви народе възродени". През май 1901 г. учителят от Петокласното Ловчанско училище Панайот Пипков написва музиката към текста. С въвеждането на григорианския календар през 1916 г. празникът, отбелязван от държава и църква, се чества на един ден - 24 май.
Денят на Св. Св. Кирил и Методий е един от първите официални празници на възродената българска държава, превърнал се в празник на цялостния духовен живот. Във всекидневието ни, белязано от противоречивите изживявания на прехода, ако ни липсва нещо най-силно, понякога дори до болезненост това е именно духовността и ценностите, които движат напред.
Но, ако има ден, който обединява, това е този ден – 24 май. Честит празник! http://dnes.dir.bg/2009/05/24/news4497555.html