Синдикация

feed-image Feed Entries

Приятели

Бугарски културен клуб

Начало България
Тайнствените български хорà ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Радослав Тинчев   
Петък, 26 Август 2016 06:17

Тайнствените български хорà

Източник: http://www.memoriabg.com/2016/06/17/tainstvenite-bg-hora/

Българско хоро

Хорото е знаков ритуал за нашата страна. Много хора знаят някои основни стъпки, но за малко от тях е известно, че зад хорото се крие езотеричен пласт с трудно разгадаема тайна. Смята се, че хорото ни е завещано от древните траки и имало за цел да съединява човека с Космоса. В миналото хорото винаги се е играело в кръг, като в самия му център заставал гайдар. Според изследователите това напомня въртенето на планетите около Слънцето. За пресъздаване на слънчевия цикъл говори и фактът, че хорото се движи обратно на часовниковата стрелка, каквото е и движението на небесните тела. Предполага се, че хорото се е играело само по празнични събития, за да се изпълнят хората с енергия от Вселената. Танцуващите в един и същ ритъм са искали да слеят душите си с природата и техния създател. Хорото често се играело в кръг и като култ към Слънцето, а хората се хващат за ръце, за да демонстрират единството на общността.
Хорото е колективен танц, характерен за българския фолклор, както и за други балкански народи, при който участниците се подреждат в кръг, линия или други формации. Ритъмът на различните хора варира от бавен до бърз, като превес има неравноделният такт. В българското землище видовете хора са почти 100.

Слънцето е било основното божество на повечето древни религии, включително и за прабългарите. Всеки един детайл от хорото е обмислян много внимателно, за да се създаде мощна вибрация, с която хората да се съединят с Космоса. Сега по-често хорото се играе с водач, който трябва да демонстрира най-добрите си танцувални умения. Затова обичаят изисквал водачите да се сменят и всеки да получи своя шанс за изява. Една от най-неразгадаемите тайни, свързани с българското хоро, е разнообразието от ритми в различните краища на България. Някои предполагат, че това се дължи на различните трудови дейности в регионите. Много хора определят хорото като българската йога, която помага на танцуващите да поддържат здравето, силите и способностите си на високо ниво. Векове наред българското хоро запазва своите етнически характеристики, предаващи се от поколение на поколение. В България са познати 7 фолклорни области – Добруджанска, Македонска, Родопска, Северняшка, Странджанска, Тракийска и Шопска, където се играят 40 хора. Популярното право хоро идва от Тракийската област, Дунавското хоро – от Северняшката, а ръченицата – от Шопската област.

Българско хоро

 

Ганкино хоро

Смесено хоро в 11/16 тактов размер. Произхожда от средна северна България. Днес се изпълнява с много темперамент и пъргавина. Играе се на инструментален съпровод. Танцьорите се хващат за пояс или за ръце. Хорото се развива в кръг или като водено. В средна Северна България се среща в доста разновидности. По ритмичната си особеност, разнообразие на стъпки и по сила на въздействие Ганкиното хоро е сходно с шопското Лудо копано и Ветренските и пазарджишките „криви хора”. На базата на Ганкиното хоро са разработени много танци с дивертисментна или действена форма.

Копаница

Хоро в 11/16 такт, по начало водено, изпълнявано много живо. Играе се в Софийско, в Западна и Същинска Средна гора и Западна Тракия. Известни са много варианти на копаница, съставени от различни движения и фигури под различни имена: Лудо-копано хоро, Кьорчовото хоро, Криво хоро, Ламба-ламба, Кокиче и Залюби лудо две малки моми (на името на песента, на която се изпълнява) и много други. В хореографската практика тези хора са известни под общото име копаница (употребено за първи път от хореографа Х. Гарибов), към което понякога се прибавя и селището, където се играе хорото – Бистришка копаница, Ветренска копаница, и др. Копаниците са едни от най-живите и буйните български хора. При тях играта е съсредоточена предимно в краката, които се движат пъргаво и леко. При копаницата, добила най-широко разпространение в България, играчите са хванати на леса за пояс, при което ръцете и тялото не вземат самостоятелно участие в играта. Те само подчертават живия ритъм в краката, като непрекъснато отреагират на него с натрисане (ситно трептене на тялото). Копаниците биват женски, мъжки и смесени. Най-разнообразни откъм движения и най-динамични са мъжките игри. Те са съпроводени от разни възгласи и провиквания. Женските и смесените копаници се изпълняват на песен или със съпровод на народни инструменти. Мъжките копаници се играят винаги с инструментален съпровод. Танцовите фигури са предимно тритактови. Макар и рядко, има фигури и от повече тактове – 4, 6 и др. Докато женските хора се състоят от 2-3 танцови фигури, мъжките имат много повече фигури, различни по съдържание една от друга. Всяка отделна поредица от движения има име, с което хороводецът подсеща за изпълнението й. Това име обикновено се явява и като определение на най-характерния белег на танцовата фигура, например – „Леви отзад”, „Ха озгоре”, „Задръж”, „Рипни” и др.

Самоковско хоро

„Купила ми мама шарени чорапи”. Самоковско хоро, повръщанка, умерено живо, в 9/8 такт. Разпространено из цялата страна, наречено: 1) на песента, на която се играе, 2) на мястото, където се играе и 3) на начина, по който се играе. Играе се смесено от мъже и жени, хванати за длани или за пояс, в затворен кръг или водено в отворен кръг, на песен – с пеене и отпяване или с инструментален съпровод на същата мелодия. Има една тритактова танцова фигура, в много случаи леко варирана.

Грънчарско хоро

Грънчарското хоро е в 9/16 такт с второ удължено време. Играе сае в Северозападна, Средна и Северна България. Наречено е на песента, на която се играе – „Грънчар си грънците продава”. На хорото мъжете и жените се хващат смесено в затворен или отворен кръг или във верига, която водят витообразно. Хват за длани със спуснати надолу ръця, които хороиграчите полюляват в ритъма на играта, повдигат ги напред горе с подрусване, поплюляват ги и ги свиват в лактите съобразено с движенията на краката. Когато играят „Грънчарското” в стаи, по чардаци или на друго сравнително тясно място, хващат се и на леса за пояс, за да се възможност на повече хора да се включат в играта. За Грънчарското хоро е характерна буйната, скоклива играс подрусване на цялото тяло. Изпълнява се със съпровод на народни инструменти или духова музика. Грънчарското хоро се състои от една, в по-редки случаи от две танцови фигури, различни по райност в отделните селища. Характерна за Грънчарското хоро е люлейната стъпка, описваща кръг отдолу на горе (посока напред), наподобяваща въртене с крак на грънчарското колело.

Ръка

Смесено хоро в 2/4 такт. Играе се в цяла Добруджа. Мъже и жени се хващат (кой до когото желае в общ полукръг или най-често в затворен кръг) за длани, със спуснати надолу ръце, които непрекъснато се люлеят напред и назад, без да се свиват в лактите. Равномерността на люлеенето на ръцете се нарушава само при някои по-особени движения на краката и винаги при клякане. В такъв случай ръцете могат да се свият в лактите или да променят равномерността на люлеенето, като го забързват или забавят в зависимост от движението на краката. Играта с краката е много по-разнообразна в сравнение с движението на ръцете. Често след по-продължителна игра мъжете се пускат от общото хоро, залавят се се отделно в полукръг или права редица и заиграват по-сложни движения с клякане.Жените престават да играят и наблюдават мъжкото хоро. Макар и по-рядко, жените продължават да играят, като се хващат отделно. Женските движения са по-прости и без клякане, нямат и широкия размах на играта на мъжете. „Ръката” се играе със съпровод на народни инструменти в умерено темпо. Във всяко село играят ръка по своему. В с.Краново, Силистренско, хорото има 4 фигури, всяка от които се повтаря по няколко пъти, докато хороводецът даде знакза преминаване към следващите.

Добруджански ръченик

Това е вид български народен танц. Играе се в 7/16 такт само от мъже. Участниците в него правят едни и същи движения, без да се залавят помежду си. Свободните ръце вземат дейно участие в играта при логичното и емоционално оправданото отреагиране на движенията с главата и тялото. Създават се чудесни координации, които будят изключително възхищение у всеки зрител. Движенията в ръченика са свързани с ежедневието на добружанеца и затова в тях са вплетени моменти и от трудовия живот, като носене на чувал, завързване на сноп, набиване на шината на коляното, колене на прасе, навиване на навои, косене, сеене и др. Всички тези моменти обаче са предадени с много чувство за мярка и с непрекъсната непринудена танцувалност. Майсторското изпълнение на ръченик не се отдава на всеки и затова в него се включват много малко изпълнители. Ръченикът се играе обикновенно на закрито при съпровод на народни инструменти или на хармоника. Изпълнява се в умерено темпо, но с много настроение и мъжество.

Играта не започва изведнъж. Участниците се нареждат в редица близо един до друг и започват постепенно да се поклащат или да пристъпват в ритъма на мелодията. По дадена команда от първия поред изпълнител всички тръгват с някакво по-спокойно движение един след друг. Първият води редицата в кръг. Изведнъж водачът дава команда и играчите изпълняват някакво по-сложно движение на място. След това редицата наново продължава придвижването един след друг по кръга с някакво друго “спокойно” движение. Нова команда и следва още по-виртуозно движение на място и т.н. все в същия ред на успокояване и развихряне изведнъж. Командите на водача обикновенно са провиквания, като “и-лю-лю-лю” и други подобни типични добруджански възгласи. Изпълнителите предварително знаят реда на фигурите и провикването само подсказва, че трябва да се започне новото движение. Освен в кръг придвижването понякога се извършва и в редица напред. Всички движения се изпълняват в чувствително приседнало положение. Във всяко село играят ръченика по своему, с променени или съвсем различни движения. Навсякъде обаче го изпълняват с типичната за добруджанеца пластика, със сдържано кършене на снагата, с гъвкава раздвиженост в рамената.

Последно променен на Четвъртък, 08 Септември 2016 22:56
 
Хвани едните, удари другите ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Радослав Тинчев   
Понеделник, 04 Юли 2016 06:03

Хвани едните, удари другите

(коментар на водача на БНС за гр.София Пламен Димитров относно развихрилите се напоследък русофилски и русофобски страсти в България)

Автор: Пламен Димитров

(Пламен Димитров е водач на Български Национален Съюз за град София и комендант на най-голямата ежегодна националистическа проява в страната – Луковмарш)

Пламен Димитров

От няколко дни медиите ни занимават с поредния цирк на две агитки чуждопоклонници. Това, че няколко десетки глупака (без извинение) се сдърпаха помежду си, бе превърнато в основна новина. Разбира се, раздухването на този бутафорен сблъсък, далеч не е случайно. То цели да ни убеди, че сме поставени в ситуация в която има само два избора – или неолибералния Запад или необолшевишкия Изток. И нищо друго. Нищо, като например самостоятелност и независимост и преследване на собствен интерес. И глупаците избрали един от двата лагера, наистина го вярват.

Преди време Александър Йолов се опита да подходи доста дипломатично към проблема с филите и фобите у нас. Аз няма да го направя. Макар по принцип да съм против влизането в безплодни конфликти, този път някой неща трябва да се кажат, без дипломатичен и умерен тон. И без значение, дали някой ще се засегне. Защото вредата си е вреда, независимо дали е причинена със зла умисъл или от глупост, но с добри намерения. Второто впрочем, често пъти се оказва по-опасно. В медицината филиите и фобиите са болестни състояния. В политиката също.

Преди да анализираме ситуацията, нека направим бърз разбор на събитията, станали повод за коментара. Някаква шайка рокери необолшевики, с амбиция да възстановяват Съветския съюз, решава да прави обиколка из държавите от бившия Източен блок. Това включва и нашата Родина. Повод за активизиране на агентурата на Сорос, която да оправдае финансирането си, като докаже, че противодейства на конкуренцията. Подготвя се протест на пътя на рокерите, отиващи да поднесат цветя в Бургас, на паметника на двама комунисти (убити при априлските събития от 1925-а година, като чат от престъпната организация, взривила църквата „Света Неделя“ – атентат при който загиват 213 души от цвета на нацията ни). Междувременно обаче се появява втората агитка, пропутинисти (умишлено не използвам проруски), незнайно защо твърдящи, че са български националисти. Бранейки честта на рокерите болшевики се сбиват с техните противници. Пълен цирк. Представлението обаче има втора част в София. В храма „Св. Александър Невски“ се развяват знамена със сърпове и чукове на съветските рокери (само по себе си, отвратителна гавра с паметта на зверски изтребените от комунистите православни християни, мъченици за вярата). Втора тумба „правоверни християни“, въоръжена с натовски и чужди флагове, с викове се опитва да изгони идеологическия противник от храма, предизвиквайки пълен калабалък. Междувременно се появи и информация, че дечицата, посрещнали другарите рокери с хляб и сол, въобще не са знаели къде отиват, но за сметка на това им е платено. Въобще, безумието е пълно. Всичко това щеше да е много забавно, ако не илюстрираше един трагичен дефект в мисленето на немалко наши сънародници.

И този дефект е робския манталитет – да не можеш без чужд господар. И още по-лошото, да си готов да претрепеш своя плът и кръв заради този господар. Подобни хора имат манталитет на проститутки, виждащи в своя сводник някакъв закрилник. Те са задълбали в своя стокхолмски синдром – за тях сводника е „голям брат“, който ги пази. И спорът, заради който ще си издерат очите е, кой сводник ще е по-добър стопанин и ще се „грижи“ за тях по-добре, докато ги експлоатира. Те въобще не могат да си представят, че нямат нужда от сводник и могат да бъдат нещо различно от проститутки. Подобно сравнение може и да е грубо, но понякога е нужно да нагрубиш някой за да го накараш да се опомни (ако въобще е в състояние). А и истините трябва да се казват, независимо дали ще има обидени. На нас не ни трябва никой от двата съперничещи си нови проекти за Съветски съюз – Европейския или Евразийския. На нас ни трябва една свободна и независима, национално могъща България. И ако на втора линия ще се борим за нещо глобално, то това би следвало да е една Европа на свободните нации – ако щете и от чист прагматизъм. Поне така би следвало да мисли човек, самоопределящ се като съвременен националист.

Винаги съм изпитвал изключително презрение към една склонност у някои мои сънародници – склонността да се превъзнася чужденеца и чуждото. Да го издигат до някакъв обект на преклонение и да го възприемат като стоящ много над тях. Дали ще са западняците или руснаците, това не е от значение. Вероятно това е някаква психологическа травма, предаваща се през поколенията чрез възпитанието, още от времето, когато пада Втората българска държава. Тази отвратителна черта обаче бе грижливо култивирана от болшевишките идиоти, окупирали властта след 1944-а година. Днес тя е не по-малко обгрижвана от демократичните копелдаци, които навъди червената номенклатура след 1989-а. А когато един човек и един народ се възприема сам като по-долен, то и останалите се държат така с него. И аз и моите съратници имаме редица добри и здрави приятелства, изградени през годините с националисти от цяла Европа. Навсякъде, където сме били са ни посрещали чудесно. И това е, защото преди всичко уважаваме себе си и се държим с достойнство. Никога не ми е идвало на ум, че някой чужденец може да ме превъзхожда, само защото не е българин. Когато човек уважава себе си и подхожда с уважението, което очаква и към другите, това и получава. Това важи както за междуличностните отношения, така и за международните. Свидетели сме обаче на едно угодничене, на едно самоунижение и подмазване пред чужденците (независимо съзнателно или не), включително и от страна на хора, гръмко наричащи се националисти. Те разбира се не са такива, защото им липсва едно от най-основните неща за да са националисти – самоуважението. Но това не им пречи да изявяват публични претенции и да бъдат представяне по този начин от медиите.

И тук отново ще се върна върху едната агитка. Казвам едната, защото с платената мрежа от безродници на Сорос, нещата общо взето са ясни. Същото се отнася и до малцината искрени и заблудени фоби, които мразят цял народ и поставят знак за равенство между някогашна царска Русия, СССР и днешния путинов режим. Думата ми е за „войнския“ съюз, БНО „Шипка“ или там както се нарича дружината на уволнения за негодност старшина, впоследствие самопроизвел се в полковник. Ще ги коментирам не за друго, а защото гръмогласно претендират, че са националисти. Този сбор от откровено луди (тук мога да говоря за конкретни персони и конкретни истории, но за момента ще го спестя) и крайно неориентирани идеологически и наивни като цяло хора, може да е всичко, но не и някаква националистическа формация. Нито впрочем и паравоенна, както раздухват противниците им, защото да нахлузиш една униформа и да се шляеш в нея не те превръща автоматично в човек с военна подготовка и умения. Но пък подобно поведение може да попречи на формирането на реални доброволчески структури, които са необходими. Но да се върнем на идеологията, до колкото въобще можем да говорим за избистрена такава. Сродни организации на „войнския“ съюз в Русия подходиха доста по-честно в това отношение и се самоопределиха като съветски патриоти или като национал-болшевики. Щеше да е добре и господата от съюза да го направят, най-малкото за да избегнат излишни конфликти на тази основа. Но циркът и показността в случая са умишлено търсени. Не само за да се привлича вниманието на неориентираните, но и за да се докажат пред „големия брат“ на Изток. Защото каквото и да говорят противниците им, тези хора нито са финансирани от властите в Русия, нито са обучавани от тях. Те са идиоти съвсем безплатно. Но някои от тях се натягат именно с идеята, че ще получат финансиране. Тук явно се следва линията на бялата Златка, която също го изби на съветски патриотизъм. Подобно поведение обаче е вредно за националния ни интерес, не по-малко от поведението на измекярите на Сорос.

Наивната и заблудена част от тези хора си мисли, че Путин е месията, борещ се с Новия световен ред, който ще ни оправи. Този път наистина. И за това интереса на путиновата държава се поставя над всичко. Само че, такъв филм няма. Някога, по абсолютно същия наивен начин, много хора считаха, че САЩ са добрите и са алтернатива на СССР. Историята показа каква огромна заблуда е това. Путин е ако не част от статуквото (а вероятно е точно това), то най-малко играч със собствени имперски интереси. Колко е добър, може да попитате руските националисти. На него не му пука за вас или за България. Доста добре си се разбира със кандидат султана Ердоган. Окото му няма да мигне да ви похарчи. Подобни наивни надежди имаха и руските жители на част от днешна Украйна. И какво стана – Крим бе анексиран, защото е част от интереса, а т.нар. Новорусия бе оставена да се превърне в санитарен кордон, за сметка на жителите там, пак защото отговаря на настоящия интерес и на режима в Русия и на Западните сили. Това е голямата политика и в нея никой не ви мисли доброто. Колкото по-рано го разберете, толкова по-добре за вас. Иначе ще си останете използвани и захвърлени.

Националистът поставя интереса на народа си над всичко и се ръководи в действията си от този интерес. Всичко друго не е национализъм. Най-големият бич за народа ни винаги е било слугуването на чужди идеи. Всеки, който се опитва да ни подчини на чужда воля вреди на нацията ни. Точно толкова просто е. Няма лошо да си сътрудничим с други народи и държави, напротив. Но това трябва да е именно взаимно полезно сътрудничество, а не слугуване, пробутвано като „братство“. Докато това не се осъзнае ясно, народа ни ще тегли.

http://nreporter.info/blog/2016/07/03/%D1%85%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8-%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%83%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8%D1%82%D0%B5/

Последно променен на Петък, 26 Август 2016 17:01
 
Българската кирилица ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Радослав Тинчев   
Неделя, 27 Декември 2015 21:16

Българската кирилица

Кирилица

Защо българска кирилица?

На кирилица пишат в дванайсет държави и над 250 милиона души.
Отворете случайна страница от българска, руска, сръбска или монголска книга и ще откриете две неща – ние всички използваме кирилска писменост и на всеки език тя изглежда различно. Кирилицата ни свързва, но и различава, като изразява нашите индивидуалности.
Писмеността е навсякъде около нас и оставя своя отпечатък върху всички, дори и върху тези, които не могат да четат. Освен начин за общуване и обмен на информация, тя е система от символи, образи, запечатани в недрата на подсъзнанието ни.
Опознаваме буквите много преди да се научим да четем. За троянската керамика или Панагюрското съкровище научаваме много по-късно. Първото е чаровна регионална особеност, а второто – артефакт, докато буквите носим в сърцата си доживот.
Нашата писменост, заедно с общия ни български език, е в основата на нашата национална принадлежност.
Българската кирилица е богата на знаци, но бедна на изразни форми. Шрифтовете на кирилица са малко и с преобладаващо руски характер и произход. Вследствие на нашето незнание, инертност, незаинтересованост или мързел, ние се размиваме и губим своята културна идентичност.

Българска или руска кирилица?

През 1708 година Петър I утвърждава „Гражданский шрифт“. Реформата цели да опрости състава на руската азбука и да замени съществуващите църковнославянски шрифтове с образци, близки до европейските и по-подходящи за печат на светска литература.
През следващите десетилетия новата руска азбука продължава да се развива и през XVIII–XIX век се превръща в основа за реформите, последвали и при другите народи, използващи кирилица. Характерно за руските шрифтове и техните производни става използването на редовни букви с формата на умалени главни.
В средата на XX век в България се появява и развива различна гледна точка. Редовните букви започват да се различават от главните, придобиват горни и долни дължини, а някои от главните букви се видоизменят.
Българската кирилица се доближава като графичен ритъм, естетическо и функционално разнообразие на формите до латиницата. По своя характер тя се превръща в уникална графична система, част от нашата културна идентичност.

Ситуацията днес

Във всекидневната ни практика се използват и двата модела кирилица – руска и българска. Хората, които знаят и предпочитат българския вариант, ежедневно са принудени да използват руския заради употребата на компютър и интернет. Дори при осъзната необходимост, шрифтовете с българска кирилица все още са малко и недостатъчно познати.
Талантливите млади автори на оригинални шрифтове, най-често не намират за нужно да проектират българска кирилица. Ако в шрифтовете им има кирилица, тя е в повечето случаи с руска форма, защото така шрифтът се продава по-добре.
От висшите учебни заведения по изкуствата излизат образовани и ентусиазирани дизайнери и художници, които осъзнават значението на българската кирилица, но неблагоприятната бизнес и културна среда бързо ги превръщат в конформисти.
Проблемът с така наречените „наборни шрифтове“, с които се оформят дълги текстове, е сериозен! И до днес масово в книгите се използва Times New Roman (с руска кирилица) не заради естетическите му качества, а заради това, че е най-популярният шрифт „по подразбиране“ в офисния, дизайнерския и издателския софтуер.
Това е инерцията, на която ние се противопоставяме.

Програма

Нашата основна цел е съхраняването, разпространяването и развиването на българската кирилица. Насочваме усилията си в три основни посоки:
1. Популяризиране на разликите между българската и руската кирилица както в професионалните среди, така и сред широката общественост в страната и чужбина;
2. Организиране на професионални обучения, изложби, конкурси и други изяви, подпомагащи създаването на нови образци от шрифтове с българска кирилица;
3. Привличане на държавата като защитник на българската кирилица и въвеждане на стандарти за употреба на шрифтове в държавната администрация, образованието, печатните и електронни медии.

В заключение

Културната идентичност е духовна сила, която трябва да изследваме и опознаваме. За да възпитаме децата си с любов към българското, трябва да съхраним и развием онова, които ни определя като българи. Да помним, че кирилицата тръгва от нашите земи, тя е основа на културата ни. Нека я познаваме, пазим и предаваме нататък!

Борил Караиванов
Велина Мавродинова
Илия Груев
Кирил Златков


http://cyrillic.bg/manifest/


Манифестът “За българската кирилица”

http://bnt.bg/news/kultura/manifesta-t-za-ba-lgarskata-kirilitsa

Последно променен на Четвъртък, 08 Септември 2016 22:59
 
Едно пътуване до Западните покрайнини ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Администратор   
Вторник, 22 Февруари 2011 02:08

Едно пътуване до Западните покрайнини
От няколко години няколко мои съмишленици и приятели сме свикнали да отбелязваме годишнината от обесването на Апостола на българската свобода – йеродякон Игнатий – Васил Левски по особен, наш си начин. Вярно, и ние поднасяме венци и цветя, но не пред известния на всички ни паметник в центъра на София, а пред един малък паметник, издигнат в центъра на един малък град в Република Сърбия, със 100% българско население – Босилеград. Така освен, че изпълняваме дълга си към един от най-големите ни дейци за освобождение, ние с присъствието си подкрепяме духа на нашите сънародници, попаднали по стечение на обстоятелствата в друга държава.

Който си мисли, че да пътуваш до Босилеград е лесно, макар и през ХХІ век, се лъже. Или времето и природата пречат (снегове или падащи скали затварят пътя), или някой решава, че почитането на Апостола би нарушило моралните устои на местното население. Пътуването винаги е трудно. Човек започва да мисли, че се намира или в африканския континент, или пък из тундрите на Сибир.

Ето и сега пътуваме за Босилеград. Денят е 18 февруари, времето е хубаво за този сезон. Въпреки мрачните новини от предишните дни, че сръбската полиция е забранила честването на този велик за нас, българите (пък и за сърбите), деец на свободата, ние поехме по пътя за Босилеград.

В Кюстендил към нашата групичка, състояща се от доц. Лозан Митев (НСА), д-р Валентин Янев (и двамата съпредседатели на „Обществено движение за Западните покрайнини”) и моя милост Иво Янев, се присъедини д-р Ангел Джонев – местен историк. Поехме по пътя със свити сърца, разбрахме, че сръбската полиция е блокирала границата с България. В с. Горановци български граничен патрул ни предупреди, че кметът на Кюстендил даже не са пуснали, та нас ли, обикновените хора, ще пуснат. Въпреки това отново продължихме по пътя.
Зад завоя се появи КПП „Олтоманци”. Оставихме микробуса и поехме пеша. Българските митнически служители ни казаха да очакваме, че ще ни върнат. Просто ни подготвяха психически. Като приближихме към сръбското КПП, забелязахме голямо количество сръбски полицейски служители. Иначе спокойният пункт сега беше препълнен с полицаи. Пред нас проверяваха автобус на „Атака” от гр. Кюстендил. Няколко възрастни жени, почти със сълзи на очи, се оплакаха, как сръбските полицаи ги карали да покажат чантите си, връхните си дрехи, че даже и да си събуят обувките. Явно сръбските чиновници се „страхуваха” от тези баби, наследници на древните български харамии от кюстендилско (!). Току-виж и те решили да възстановяват цялостта на България. Вярно, че народната поговорка гласи „Страх лозе пази” и явно сръбските чиновници я ползват за девиз.

Доближи се един полицай и вежливо ни подкани да почакаме. Двама човека, явно на сръбска служба, ни заснемаха с фотоапарат и камера. Около нас се събраха няколко човека от съседните коли. Говорихме си, спомняхме си факти от историята на покрайнините и като че не виждахме полицейските сили, които сновяха около нас. Даже и кучето на пункта ни гледаше очудено, че сякаш и малко подозрително.

Ето, дойде и нашият ред. Взеха ни документите и пак ни помолиха да изчакаме. След десетина минути се приближи един полицай и ни покани да влезем на топло (в главите ни прозвуча веднага жаргонната употреба на словосъчетанието „на топло”). Полицаят посочи мене и каза да го последвам (единствен аз от групата имах неблагоразумието да нося чанта за документи, макар и със сандвич и минерална вода – все пак път е). Полицаят учтиво, почти извинявайки се, помоли да прегледа чантата ми. Откпоча всички ципове и най-тайните кътчета провери. Изведнъж погледът му светна и демонстративно извади портативната ми мишка за лаптоп, която бях забравил вътре и попита със строг глас: „Па шта йе у ова флашка”. За малко да прихна, защото я държеше като мишка за опашката. Обясних, че просто съм я забравил. Той ме погледна подозрително и продължи проверката. Прегледа якето ми, с внимание прегледа бележките за платени сметки, които носех в портфейла, и преброи банкнотите вътре. Попита ме накъде съм тръгнал? Аз му отговорих: „На разходка в Босилеград” (този дежурен отговор при преминаване на тази граница беше задължителен). „Па чудни ора сте вие!” ми отговори, усмихвайки се, полицаят. Не знам, как щеше да продължи проверката, но влезе един друг полицай и каза на „моя” проверяващ нещо. След това учтиво ми казаха да изляза. Навън през това време беше дошъл г-н Юри Андрейчев – полицейско аташе при посолството ни в Белград. Някакъв висш офицер от сръбската полиция ни каза, че ни пуска, за да видим, че сръбската държава е благородна и не пречи на нашето посещение в Босилеград. Прозвуча все едно обяви амнистия и ние – невиновните в нищо – бяхме амнистирани.

Преминахме границата и се качихме в колата на наши приятели от Босилеград. Покрай нас премина автобусът на „Атака”, конвоиран от полицейски коли. Ето го малкия Босилеград. Улиците пълни, но с цивилни и униформени полицаи (после разбрахме, че 5 автобуса с полицаи имало в този ден в града). Малко граждани си позволиха да излязат и то повечето да гледат отстрани. Пристигнахме в Културно-информационния център на българите – така наречения КИЦ. Влязохме  в стаята на неговия председател г-н Иван Николов – един славен българин. Дойдоха представителя на ВМРО, на „Атака”, много от местните българи, които активно работят за българския дух тук. След малко дойде и българският посланник в Белград – г-н Георги Димитров. Чувствахме се като априлските въстанници на събранието в Оборище. Започнахме разговор относно плана за провеждане на честването.  Иван Николов съобщи, че няма отмяна на официалната полицейска заповед за забрана на честването и не може да поеме риска да бъде наказан по сръбските закони за неизпълнение на полицейска заповед. След доста разговори и предложения се реши честването да се извърши в салона на КИЦ-а. Като това да стане, първо, заради неотменената заповед и, второ, като протест против забраната – нека всички видят паметника на Дякона без цветя. Празненството започна в 12 ч. местно време. Залата беше малка да поеме местните българи, гостите и журналистите. Прозвуча българският химн. Казахме Трисвятое, изпяхме кондака „Со святими упокой” и „Вечная памят” за йеродякон Игнатий – Васил Левски. След това говори г-н Иван Николов – председател на КИЦ-Босилеград, българският посланник г-н Георги Димитров, представители на ВМРО и „Атака”, зам.-кметът на Столична община г-н Иван Сотиров и д-р Валентин Янев от Обществено движение за Западните покрайнини. Накрая всички сведохме глави и колена пред паметта на Апостола на българската свобода.

Излязохме навън. Пред паметника на Дякона нямаше нито едно цвете, само стоящите наоколо в дъжда сръбски полицаи. Те стояха като че в почетен караул пред паметника на Васил Левски.

Чак в 14 ч. местно време взехме цветята, които стояха пред портрета  на Левски пред КИЦ-а, и ги положихме пред паметника.
Привечер поехме обратно. На КПП Рибарци вече имаше само един полицай и един митнически служител. Всичко беше празно. Даже и кучето го нямаше. Провериха ни вяло документите и поехме към Република България. Тук нашите митнически служители ни посрещнаха весело. „Успяхте, а?” - ни питаха почти със закачка.

В 21 ч. бяхме в София. Всички се прибрахме спокойно по домовете си. Вечерта електронното пространство беше препълнено с всякаква информация. Как сръбската полиция искала да бъдат представени  по 100, по 200 евро за престой в Сърбия, как  едни журналисти са привиквани по тъмни стаи, за да бъдат разпитвани, как други са карани да представят акредитация от сръбското правителство. Вече минаха три дена. Всичко се забрави. „Всяко чудо за три дни” - казва народът. Но ние не трябва да забравяме. Да, трябва да прощаваме, но и да си вадим изводите, и да се учим за в бъдеще.

Сега си мисля, когато Сърбия влезе в Европейския съюз, дали ще има полицаи, които да ни претърсват и разпитват, когато поискаме да поднесем цвете пред паметника на един български, че и сръбски герой. Но тогава, може би, няма да е толкова интересно и вълнуващо. http://www.dveri.bg/content/view/12800/64/
 
Национализмът като философия на действието ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Администратор   
Събота, 14 Ноември 2009 10:02

 

Противно на много схващания национализмът е прагматична и “отворена” доктрина – в това е неговата сила, но и неговата слабост. Разглеждан като политическо движение или като идеология, свързана изключително с човека и обществото, национализмът, сам по себе си, очевидно не представлява отделна философска система. Той няма претенциите да налага концепция, валидна за всички аспекти на човешкото съществувание. Няма някакво “абсолютно правило”, “библия” или “евангелие” на национализма, приложими, или даващи отговори, независимо от мястото и епохата.

Национализмът е отворена доктрина

- в това е неговата сила, но и неговата слабост.


Във всеки случай, зад привидното безразличие на национализма към фундаменталните философски въпроси, не е трудно да се открият редица специфични моменти, касаещи начина на мислене и формиращи в своята съвкупност един типично националистически начин за изразяване на основните човешки проблеми: историята, културата, обществения живот и т.н., чак до индивидуалното етническо съзнание. Бидейки твърде специфична, модерната националистическа идеология твърде рядко, и само частично, е излагана в писмен вид. Преди век французите Морис Барес и Шарл Мюра се опитват да направят това, но трябва да признаем, че макар и близки до съвременните, възгледите им са трудно отделими от историческия си контекст. До голяма степен същото важи за мащабните български мислители от периода между двете войни като Спиридон Казанджиев или Янко Янков. Някои произведения на един друг французин Морис Бардеш (и особено “Какво е фашизмът”) са великолепна илюстрация за начина на мислене, присъщ на национализма (и на националистите, разбира се), но пък са ограничени в рамките на размисъла за конкретни събития от близкото минало. По същия начин, в теориите на “бащата” на европейската “нова десница” Ален дьо Беноа (например изложените в книгата му “Vu de Droit”) се пресичат със съвременните разбирания за национализма като духовно поведение и едновременно с това се разминават с тях, по отношение на редица аспекти от неговата интерпретация на идеята за “консервативната революция”.

За разлика от всички големи доктрини, господстващи в политическия живот векове наред, национализмът няма претенциите да организира живота на човешката общност (обществото, нацията) по някакви ясно определени правила. Марксистите се стремят към “безкласово общество”, либералите превръщат абстрактната демокрация в абсолют, съвършенно независим от спецификата на времето или мястото. Религиозните фундаменталисти пък мечтаят за “Божието царство на земята” и т.н. Така всички тези политико-философски течения, формулират собствени морални, философски или религиозни постулати, превръщайки ги в догми, които следва да бъдат наложени, включително и със сила (както става обикновено) в името на “икономическата изгода”, “социалната справедливост”, “духовната свобода” и така нататък. Дори, когато по достатъчно категоричен начин представим на някой либерален демократ (да не говорим за догматиците-марксисти) доказателства, че в конкретните обстоятелства, приложението на защитаваната от него абстрактна схема би довело до катастрофа съответната нация или държава, той изобщо не би променил позициите си. За него Демокрацията е нещо свещено, неприкосновено и стоящо над всички разсъждения, експерименти и практически проверки.

За национализма обаче,
Нищо абстрактно не е свещено


В зависимост от епохата или мястото, национализмът може да бъде в основата или да подкрепя различни политически системи – демократична или авторитарна, републиканска или монархическа, според това, доколко едната или другата е най-подходящата за общността, съдействайки в максимална степен за осъществяването на нейното историческо предначертание. Тоест, в отношението си към моделите на политическа организация на обществото, национализмът се подчинява единствено на здравия прагматизъм. В този смисъл изглеждат напълно безсмислени опитите той да се квалифицира като “демократичен” или “недемократичен”.

Би могло обаче, да възникне известно противоречие между националистическия прагматизъм и идеята за “историческото предопределение”, която е изцяло извън сферата на конкретното и всекидневното и не се поддава на непосредствена практическа проверка. Това външно противоречие се дължи на диалектическия подход, възприет в една или друга степен от повечето автори, повлияли върху развитието на националистическата мисъл, в чиито творби се преплитат две философски течения, или по-скоро два типа интелектуално поведение, присъщи всъщност на всеки индивид: номинализмът и витализмът.
С понятието “номинализъм”, възкресено напоследък от Ален дьо Беноа, през Средните векове са обозначавали доктрината (противоречаща на господстващата по онова време схоластична християнска философия), съгласно която “общите понятия са само отражение в човешкия ум на реално съществуващите предмети и техните индивидуални качества”. Още по онова време, на “номинализма” е противостояла “универсалистката философия”. Според един от водещите и представители – Тома Аквински, общите идеи, които той нарича “универсалии”, благодарение на “божествения план”, са вложени в самите предмети и затова две различни идеи за един и същи предмет просто не могат да съществуват. Така, заимствайки на практика идеите на Аристотел, средновековната християнска теология се опитва да обоснове по чисто рационален начин съществуването на Бога със средствата на универсалистката философия.
Гледната точка на философите-номиналисти, обоснована от Уйлям Окам, както вече отбелязахме, е диаметрално противополжна.

Важна последица от влиянието на номинализма върху
Формирането на националистическата мисъл


е фактът, че в концепцията на национализма няма място за абстрактния “атомарен” индивид, толкова скъп на идеолозите на либерализма. Тази концепция приема съществуването на отделните индивиди (които са различни, никога не биха могли да станат напълно еднакви и, в този смисъл, не са равни), но в рамките на обществата, на нациите, всяка от които притежава собствена специфика.

От края на ХVІІІ век номинализмът окончателно се налага в научната област. За сметка на това обаче, универсалисткият дух прониква в политиката: “якобинството”, либерализмът, а по-късно и марксизмът, са превъплъщения на универсализма.

Концепцията за отчуждението, заемаща важно място в марксистката теория, произлиза от идеята, че разделението на труда и капиталистическите производствени отношения са превърнали човека в нещо различно от онова, което би трябвало да бъде, направили са го различен от онази непроменлива порода, характерна за всички човешки същества. Лесно можем до открием в тази концепция механичното пренасяне на юдео-християнската догма за човеците – равни пред Бога, защото са създадени по негово подобие, които обаче в земното си съществуване изпадат в грях, отдалечаващ (отчуждаващ) ги от тяхното призвание, заложено при Сътворението.

Днес лозунгът “Европа – Родина на правата на човека”, навява типично универсалистки реминисценции. Противостоящата му, номиналистка теза, в случая би звучала така: “Европа – Родина на европейските нации”. Голата ултралиберална риторика, на която сме свидетели днес и у нас, е проникната от абсурдите на схоластичната “томистка” философия. Според нея България например, би трябвало да признае съществуването на всички възможни религиозни, културни и национални малцинства на своя територия, ако иска да остане вярна на себе си, макар, че разликата между една такава България и България, съхранила се като еднонационална държава, е повече от очевидна.
Жизнеността на националната идея

Виталистката доктрина винаги е била градивен елемент на националистическата мисъл. Съгласно тази доктрина, жизненият феномен не се дели на материя и дух, а двете са неразривно свързани и представляват една единствена реалност (в пълно противоречие със сухия рационализъм на Декарт например, който смята, че съществува тотална дихотомия между живия организъм, представляващ просто една машина, и духа).
Виталистките интерпретации, в известен смисъл, коригират и допълват прозаичната сухота на номиналистките разсъждения. Витализмът тръгва от предпоставката, че жизнените явления (феномени) се подчиняват на собствени закони, несходни и често противоречащи на онези, действащи в чисто физическия свят. Няколко примера:
- Материята е подвластна на закона на ентропията, т.е. стреми се към “дезагрегация” на формите и ръзпръскване на енергията си, докато животът, благодарение на наследствеността съхранява формите и интегрално пренася енергията;
- В света на материята по-голямото не може да се породи от по-малкото. Един компютър не може да прави повече от онова, за което е програмиран. В живия свят, обратно, еволюцията позволява от простите форми (вирус, бактерия) да се стигне до все по-сложни организми;
- В живия свят, освен това, цялото е нещо повече и нещо различно от сумата на съставляващите го части. Така човешкото общество не е просто съвкупност от индивиди, но също общ исторически път и пространство (територия).
Колкото и да е странно, науката дълго време подценяваше спецификата на жизнения феномен, обяснявайки го със “случайността и необходимостта” и оставяйки на Дарвиновата теория да се справя с глобалното обяснение на различията и усложняването на видовете. Сравнително отскоро започна да се обръща внимание на пукнатините в подобно обяснение. Днес биолозите са принудени да заявят, че “еволюцията знае накъде върви” и “животът знае какво иска”, без обаче да могат да обяснят по задоволителен начин това “знаене”. Подобно безсилие дава криле на всевъзможни фантастични теории, разбулващи “тайните на живота”.

Приложена в областта на
Политическата идеология


виталистката концепция атакува, от една страна, изповядвания от либерали и марксисти груб материализъм, а от друга – крайните идеалистически концепции за човека, характерни за всички универсалистки доктрини. Независимо дали го определят като “висше”, “обществено”, или “културно животно”, човек принадлежи на жизненото царство. Той нито е “чист дух”, нито призванието му е да бъде “добър дивак” (както го виждат левите еколози), той е подвластен на “териториалния императив”, на инстинкта за самосъхранение, на борбата за живот. Никак не е случайно, че в изводите, до които стига модерната етнология, се съдържат голяма част от интуитивно формулираните от теоретиците на национализма възгледи по тези фундаментални въпроси.
Следователно, призванието на обществото е, преди всичко, да бъде в съответствие със законите на живота. Може би точно осъзнаването на този факт, бе накарало един от идеолозите на западноевропейската крайна левица да възкликне преди време, че “Природата е фашист!”.

“Нулевият прираст”, мултикултурализмът, абстрактният пацифизъм, егалитаризмът и пр. очевидно са изцяло “антиприродни”. Точно както и съвременният либерален “хуманизъм” на практика се оказва напълно “антихуманен”.

Животът, сам по себе си, е върховна ценност за човешкото същество, но преди всичко животът на групата (семейството, нацията). Никоя друга ценност не може да се сравни с него, пък била тя “индивидуалната свобода”, “уважението към правата на човека” или “икономическата печалба”. Национализмът, повече или по-малко, се ръководи от номиналистката максима, че: “Абстрактно “добро” не съществува, Добро е онова, което при определени обстоятелства е необходимо на човешката общност”. Или, както го е казал за нашето собствено Отечество Стефан Стамболов: “Добро е това, което е добро за България”.
И на индивидуално, и на национално ниво,
“Волята за мощ”

често квалифицирана като “чудовищна и отживяла” от господстващата ултралиберална идеология, е – напротив, напълно в духа на елементарните закони на феномена, наречен “живот”. Чувството за чест, за героизъм и саможертва, са ценности, които трябва не да се отричат, а да се защитават, не само защото са част от собственото ни национално и европейско наследство (за разлика от “морала на греха”, заимстван от азиатските общества и вплетен в идеите на “универсализма”), но и поради функционалната роля, която те играят за да може обществото (нацията) да оцелява, да се брани и да побеждава.
Би било дълбоко погрешно, от казаното дотук, да се заключава, че национализмът се стреми към установяването на “твърда и безмилостна власт”. Историята на европейските общества, включително и българската, е доказала, че те са демонстрирали най-голяма сила, именно когато са били общества на свободни хора, свободно избрали да бъдат лоялни към своята нация, традиции и култура. А тоталитаризмът никога не е бил част от националистическата традиция.

Автор: Борис ДИМИТРОВ http://bg.altermedia.info
продължава>
 
<< Начало < Предишна 1 2 Следваща > Край >>

Страница 1 от 2
В момента има 6 посетителя в сайта
 © 2009 Български националисти  © 2009 Редизайн РН дизайн