Синдикация

feed-image Feed Entries

Приятели

Бугарски културен клуб

Начало История История
Михаил Герджиков ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Hatshepsut   
Неделя, 19 Юни 2011 08:10

Михаил Герджиков

ОРГАНИЗАТОР И ГЛАВЕН ВОЙВОДА НА ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

(26.01.1877 – 1947 г.)

Михаил Герджиков е виден деец от Вътрешното Македоно-Одринско революционно движение, организатор и главен войвода на Преображенското въстание. Извисил се като исполин на гребена на революционната вълна на национално – освободителното движение в Тракия, с осанката на поет и революционер, тракийският Ботев – Михаил Герджиков влага целия си талант, разум и умение, знания и яснота в организиране и провеждане на Преображенското въстание.

Роден на 26 януари 1877 г. в гр. Пловдив, още като ученик ръководи таен македонски революционен комитет. Следва в Лозана и Женева, където се свързва с революционната емиграция. През 1899 г. се завръща в България и учителства в Битоля. Тук, като член на ВМОРО се сближава с Гоце Делчев и става негов постоянен съратник. През 1900 г. е разкрит и преминава в нелегалност, отначало като четник в четата на Хр. Чернопеев, а след това сам ръководещ чета в Гевгелийския район.

На съвещанието, наречено Конгрес на ВМОРО в гр. Пловдив през април 1902 г. Михаил Герджиков, като член на подвижния Централен комитет, е определен за ревизор на Източно – Одринската инспекционна област.

Непознат за този район, Михаил Герджиков в скоро време спечелва сърцата, любовта и доверието на войводите и четниците, на цялото население в Тракия и успява да изгради комитети и “смъртни дружини” в почти всички села с чисто българско и смесено население.

Едър и строен с високо чело, дълга и къдрава коса, със загоряло от ветровете красиво лице и със загадъчна усмивка, с червена вратовръзка и каскет, с рубашка от черен плат, препасана с червен шнур, наметнат с черна пелерина и преметната през рамото манлихерова карабина, двадесет и шест годишният войвода Михаил Герджиков всява уважение и респект. Спокойният тон кара четниците и хората по селата да се превързват към него от първа среща. Фигурата на млад левент, културата и яснотата в революционните идеи, убедителното слово с учени и прости, вдъхват вяра във всички.

“Неговото име в Странджа, – спомня си Анастас Разбойников – стана легенда и то не толкова поради подвизите му в Македония, колкото поради широкия замисъл на революционните му идеи, поради неговата интелигентност и умението му да привлича интелигентни четници”. А Димитър Дичев пише: “Михаил Герджиков имаше дарованието да възпламени заспалите и да окуражи отчаяните със своя ораторски талант. Всяка негова реч спечелваше обаяние сред четниците. Създаденото единство и сплотеност го направиха съвсем естествено душа на делото, въпреки, че той се държеше скромно и не проявяваше началнически навици”.

Поемайки тежкия кръст на плещите си, Михаил Герджиков няма нито ден за отдих. Иска да посети всяко село, да се срещне с всички ръководители и с войводите на смъртните дружини. Обхожда селата и четите, среща се с учени и прости, дава указания: “Нито един българин да не остане вън от организацията. Село без смъртни дружини не искам да има... “. Иска не отделни комитети, а цели села да положат клетва, военно обучение на населението, годно да носи оръжие.

За кратко време почти във всички села на Лозенградски, Малко търновски и Бунар хисарски райони са изградени комитети и “смъртни дружини”. Всички райони са обхванати от трескава революционна дейност. Провеждат се събрания по селата с цялото население. Църквите и плевниците се превръщат в помещения за военна подготовка. Военно обучение се провежда и в горите.

Наред с подготовката на въстанието, расте обаче и подозрителността на турските власти. Започват арестите. Увеличават се войсковите турски гарнизони. Започват и провалите в Македония и Одринско, наречени афери. Това налага свикването на 30 април 1903 г. в Смилево Конгрес на Битолския революционен окръг, който приема решение за тактиката и стратегията, за плана на въстанието, които стават задължителни за цялата Македоно- Одринска организация.

При такива напрегнати обстоятелства, при такава напрегната и тревожна обстановка се насрочва и провежда на 28.06. до 02.07.1903 г. и Конгреса на Одринската (тракийската) революционна организация в местността “Петрова нива”, Малкотърновско.

В 14 часа на 28 юни Михаил Герджиков открива конгреса и се избира бюра за неговото ръководство, с председател Васил Пасков (представител на ЦК на ВМОРО). Конгресът взема решение да подкрепи решенията на Битолския конгрес и приема план за провеждане на въстанието на Източна Тракия. Уточняват силите и оръжието, бойните райони, избират войводите и ръководството на въстанието наречено Главно Боево Тяло (ГБТ). На конгреса Михаил Герджиков е избран за член на ГБТ и за главен войвода на въстанието.

По решение на ГБТ, за начало на въстанието Герджиков обявява нощта на 5 срещу 6 август (18 срещу 19 н.ст.) 1903 г. – на празника Преображение Господне.

На този ден на връх “Китка” пред строените четници, Михаил Герджиков държи пламенна реч: “Часът, за който петстотин години очаквахме, за който работихме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме по балканите е ударил. Тази вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират ще си премерят силите с нашите душмани... От тази нощ ние не сме вече рая... Вместо с темане, всеки турчин ще се посреща с нож и куршум, докато не се очисти нашата страна от душманите или се подчинят на нашия ред и заживеят с нас не като мъчители и господари, а в братство и мир с еднакви права и задължения.”

За кратко време, целият район се вдига на въстание. Един след друг рухват гарнизоните, пощите, полицейските участъци, граничните постове на пет вековния поробител. Лично Михаил Герджиков с група четници нанасят тежък удар на войската и башибозука, завзема конака, пощата, пристанището и освобождава Василеко (дн. Царево). За броени дни Странджа е свободна. Прокудените се завръщат по родните места. Веселят се хората и се радват на свободата. Опиянението от радостта обаче е кратко. Въстанието е потопено в кръв. Дните на странджанската република са свършени. На 5 август започва изгревът – на 25 залезът.

Така завършва една славна епопея на борби, мечти и въжделения на българското население в Македония и Тракия, за да дойде 1912 г.- Балканската война.

Михаил Герджиков отново е на своя пост. Зове го чувството за неизпълнен дълг. Зове го Тракия. Сформира отряд от дейци на Одринската революционна организация (бивши четници и други патриоти) и оказва съществена помощ на ІІІ Българска армия, командвана от Радко Димитриев в направлението Лозенград, Бунархисар, Люлебургас и допринася за разгрома на турската армия и превземането на Одрин.

На 5 август 1912 г., в деня на обявяването на войната, отрядът преминава границата при с. Аланкайряк (дн. Ясна поляна), разбива турската застава на Видица, освобождава Граматиково, прекъсва телефонните съоръжения, напада и освобождава Василеко. Тук, в сражението са ранени 20 въоръжени турци, а местните жандарми и граничари бягат по посока на Малко Търново. На следващия ден е превзет и Ахтопол. Радушно е посрещнат отряда на Герджиков в селищата: Пенека, Дингизово, Подима, Ятрас, Дерекьой, Мидия и други села на Тракия.

С разбиването и прогонването на малките турски гарнизони в Лозенградските и Малкотърновските села, с разузнавателните сведения за местонахождението, движението и съсредоточаването на турските войски, със саботажните си акции в тила на турската армия, отрядът има безспорна заслуга за пробивите на българската армия на главния боен театър на Балканската война, където се водят решаващите битки за изхода на войната. За проявена храброст отрядът е награден с 15 ордена.

По-късно като общественик, политик и държавник до края на живота си (1947 г.) Михаил Герджиков многократно ще се връща към ония героични години в Странджанско и Тракия. Ще преосмисля своето поведение и ще търси причините за неуспеха на въстанието. Ще си спомня за конгреса в гр. Варна през 1904 г., за бурните дебати, обвиненията и личните нападки, относно преждевременното обявяване, тактиката и методите на провеждане на въстанието.

Ще участва на срещите на преображенци в Бургас и Созопол, на Първия събор на “Петрова нива” през 1928 година – 25 години от Преображенското въстание и още на много други срещи, посрещан навсякъде радушно, с много любов, топлота, почит и уважение от близки другари и съзаклятници по идеи и оръжие.

Същевременно с тъга и болка ще си спомня, ще тегне на душата му, ще го боли за загубената българска земя, за хората, които прокудени изоставят роден дом и имот. Където и да отиде пред очите му ще застават типовите къщички, наречени “шаронки”, пръснати край граничните върхари - от Пловдив до Варна, по Добруджа и край Дунава.

Михаил Герджиков е голям общественик и интелектуалец.

Когато през 1923 г. е извършен Деветоюнският преврат, той емигрира в Турция и се легализира в Цариград, където пребивава седем години (от 1924 до 1931 г.).

Тук, в Цариград, оценявайки положителното му отношение към реформистите и кемалистката революция, Михаил Герджиков е приет доброжелателно и канен на приеми и срещи с Ататюрк и правителствени представители, на които срещи не пропуска да поставя на обсъждане териториалните и имуществени проблеми – за завръщането на тракийските бежанци в родните им места и възстановяване на заграбените от турците български имоти. Пише статии по балканските и близко източните проблеми и събития, за положителните и отрицателните страни на кемалистката революция, за предателския характер на Ангорския договор.

В Цариград Михаил Герджиков се ползва с голям авторитет и сред българската политическа и революционна емиграция. Поддържа връзки с видни представители на европейския интелектуален и политически свят. Сътрудничи на френски вестници и списания и прави впечатление с високата си европейска култура.

Оценявайки дейността и заслугите на Михаил Герджиков за Национално-освободителното движение в Тракия и неговата обществено-патриотична дейност, по решение на ВИК на СТДБ на 20 август 1999 г., тържествено е открит величествен паметник (3,5 метра, в цял ръст) на Михаил Герджиков на красивия морски бряг в гр. Царево, на мястото, където се намира конака на турския гарнизон, превзет от отряда на Михаил Герджиков, за да напомня на бъдните поколения за величавото дело на великия революционер и подвига на преображенци.

д-р Стамат Апостолов (1928-2008)

Истински тракийски родолюбец

(Из книгата: “За свободата на Тракия”)

http://www.meridian27.com/trakia/v3.htm

 
Една забравена война с Гърция през 1925 година ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Hatshepsut   
Петък, 10 Юни 2011 06:24

Една забравена война с Гърция през 1925 година

Източник: http://www.bg-history.info/213/Edna-zabravena-voina-s-Gurciia-prez-1925-godina.html

През есента на 1925 г. България е въвлечена в най-странната и същевремено най-неизвестна война, която е водила след Освобождението. В учебниците по история и днес тя е подмината с няколко изречения под името “Петрички инцидент”. Може би защото всичко завършва с безспорен дипломатически успех за правителството на Александър Цанков (1923-1925) и особено за неговия военен министър ген. Иван Вълков. А това са две наистина противоречиви личности, чиито имена се свързват и с най-кървавите събития от новата политическа история на България.

Но какво всъщност се е случило точно преди 80 години? Ето какво пише в доклада на специално назначената анкетна комисия от Обществото на народите (ОН) предшественика на ООН, със седалище в Женева: “На 19 октомври 1925 година в района на граничния пост номер 1 при Демиркапия (в планината Беласица б.а.), български граничари започнали да копаят кладенец за питейна вода. Гръцкият войник, който пазел отсреща, влиза в българска територия и остро обвинява българските войници, че копаят окоп, нещо, което е забранено на българските погранични власти според Ньойския договор.

Започналият спор завършва с престрелка. Гръцкият граничар е убит на българска територия. Дошлият с бяло знаме да изнесе трупа на убития часовой гръцки офицер Василиядис е спрян от българските граничари, които искат съвместна българо-гръцка комисия да разследва случая. Отново започва престрелка. Капитан Василиядис е ранен, връща се в Гърция и след един ден умира от смъртоносната си рана. Докато се очаква да се проучат съвместно от български и гръцки представители на граничните служби причините за инцидента, неочаквано от Атина министър-председателят Пангалос дава заповед за нападение над България. На 22 октомври 1925 г., без да е обявена война от страна на Гърция, гръцки войски нахлуват в Петрички окръг.”

През 1925 година над България тегнат жестоките клаузи на Ньойския договор. Според него държавата ни трябва да изплаща непосилни репарации на съседите си (включително и на Гърция) на стойност 2, 25 млрд. златни франка. Тя е лишена от правото да поддържа наборна армия, а трябва да унищожи и голяма част от въоръжението си. За гърците, които прекрасно знаят това, не е проблем с лекота да завземат каквато и територия да поискат. Войските на южната ни съседка нахлуват в България. Линията на бойните действия се простира върху 40 километра площ от пост 1 при Демиркапия до пост 15 при Лехово. Гърците не само успяват с лекота да навлязат на 8 км в българска територия, но въпреки отчаяната съпротива на нашите войници завземат седем села по двата бряга на река Струма. Това са Кулата, Марино поле, Чучулигово, Враня, Петрово, Тополница и Картечино (днешно Дрангово).

Гърците действат като същински башибозук - къщите са ограбени, добитъкът е отвлечен, хората, които не са успели да избягат, са убити, а домовете им опожарени. 

Вестникарските репортажи от плячкосаните села много напомнят кървавите хроники в европейската преса за действията на османските власти в поробена България 50-60 години преди това. Американският журналист Маркъм е по това време в Петричкия край и праща следната дописка до редакцията на столичния вестник “Слово”: 

“Днес посетих селата Петрово, Лехово и Пиперица, при което видях неопровержими доказателства за гръцката вандалщина и разбойничество. В с. Лехово, което е на самата граница, видях трупа на 16-годишно момче, което е зверски заклано с брадва.”

На 22 октомври сутринта Гърция започва офанзива за превземането и на град Петрич. В атаката са включени самолети, които извършват въздушни наблюдения. Артилерията обстрелва жп-гарата в Петрич и близките села Митиново и Ръждак. По-голямата част от населението жени, деца и старци е евакуирано във вътрешността на страната. Остават само мъжете, годни да носят оръжие. В акцията по отбраната на града се включват и четите на ВМРО, от които изпитват страх не само чужденци, но и много български политици, станали жертва на техни атентати. Доброволци, снабдени с оръжие от пограничното поделение и четниците на ВМРО още на 19 октомври заемат позиции по границата над Петрич, водят ожесточени боеве и успяват да спрат гърците на подстъпите към града.

Интересни са действията на тогавашният министър на войната, ген. Иван Вълков. Той издава заповед за отбрана на границата и изпраща към Петрич войскови подкрепления. Те заемат позиции в района на гара Генерал Тодоров и местността Рупите. В тогавашните вестникарски колони обаче е спестена втората част от тази заповед министър Вълков е разпоредил на военните само да се окопаят в терена, без да воюват. Правителството е решило да не води война, а да заложи на дипломацията. И най-странното е, че инициативата в това отношение е именно на военния министър Вълков, който сезира Обществото на народите за инцидента.

Женева предупреждава официално Гърция и България незабавно да прекратят бойните действия. В нотата на ОН се съдържа заплаха със санкции за неподчинилата се страна. А Съветът на ОН веднага изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия, акредитирани в Белград, на мястото на конфликта, за да контролират спирането на сраженията.

Така на 29 октомври, десет дни след агресията, Гърция най-сетне изтегля своите войски. След себе си те оставят опожарени села, отвлечен добитък, избити невинни хора, току-що прибраната есенна селскостопанска реколта е съсипана и разпиляна.

Същия ден Съветът на ОН назначава анкетна комисия с председател британският посланик в Испания Хорас Ръмболд и членове-генерал Серини от Франция, генерал Ферарио от Италия, Адлер Кройц от Швейцария и Дроглевер Фортуин от Холандия. Комисията трябва да проучи положението в засегнатите райони, да определи стойността на обезщетението и да излезе с препоръки пред Обществото на народите, както и пред двете правителства.



Три седмици пратениците обикалят Петричкия регион. 
Докладът на анкетната комисия на Хорас Ръмболд съдържа 15 страници. В него гръцкото нахлуване е определено като необосновано. Кралското правителство на Гърция е обявено за виновно за загубите и страданията на българското население. Хорас Ръмболд заключава, че при тези изводи гръцките власти дължат “нужното обезщетение”. “Ние вярваме се казва в доклада, че всички членове на Съвета ще споделят нашето схващане и ще се произнесат в полза на великия принцип, според който в случай, когато една територия е накърнена без достатъчно основание, обезщетение се дължи и ако в момента на събитието страната, която е извършила нарушението, е вярвала, че обстоятелствата оправдават нейните действия.”

ОН наказва гръцкото правителство да заплати на България сумата от 30 милиона лева като обезщетение за щетите от материален и морален характер, тъй като заповяданото от гръцкото правителство нахлуване в българската територия не е имало достатъчно основания.

На какво България дължи това наистина справедливо решение на тогавашната Световна организация? Марксистката историография, доколкото въобще се занимаваше с Петричкият инцидент, си имаше готова идеологическа формула “реакционните правителства на Англия и особено на фашистка Италия подкрепят реакционния и фашистки режим на Александър Цанков”.

Първо, става въпрос не за идеология, а за геополитика. Италия категорично застава зад България не от “фашистка” солидарност, а защото е в перманентен конфликт с Гърция, която не се е отказала от претенциите си върху владения тогава от Италия голям егейски остров Родос. Лондон пък по принцип желае да стабилизира отношенията между балканските държави, за да ограничи възможността за вмешателство от страна на Москва. При това положение и на Франция не є остава нищо друго, освен да се присъедини към общото мнение.

Вторият момент е от морално и психологическо естество. В крайна сметка, дори и политиците имат някакво чувство за справедливост. Държавите от Антантата са гузни за жестокия Ньойски договор, наложен на България през 1919 г. Защото не само знаят, че са били несправедливи, но и че са сбъркали от чисто егоистична гледна точка, създавайки куп огнища на етническо напрежение на и без това барутния полуостров. Затова не се колебаят да осъдят Гърция. Пък и в крайна сметка какво са 30 милиона обзещетение в сравнение с 300 милиона репарации, които София дължи съгласно мирния договор на Атина...

И трето за късмет на България може би имено в този момент в Женева решават, че Обществото на народите все пак трябва да свърши нещо. Просто за да оправдае съществуването си. И наистина Петричкият инцидент е единственият случай в 20-годишната история на ОН, когато то наистина успява да обуздае и накаже агресор.

Константин СЪБЧЕВ


Необикновен паметник на героичната отбрана


Днес е на мода да се защитават всевъзможни проекти, за да се усвоят суми от някакви 
еврофонодове. Така и трябва, след като съществуват подобни възможности. Въпросът е за какво се ползват тези пари.

Полагане на основния камък.


На фона на днешната действителност през 1925 г. петричани показват един истински възрожденски патриотизъм. Правителството решава да отдели от 30-те милиона репарации, получени от Атина, 1 милион и 200 хиляди лева за участвалите в отбраната на града. Защитниците на Петрич обаче се отказват от личното обезщетение и даряват парите за построяването на сграда на гимназията, която дотогава се помещава в частна къща. Строителството започва в началото на 1926 г., но парите се оказват недостатъчни за завършване на сградата. Тогава петричани се самооблагат: тютюнопроизводителите отделят по един лев на килограм тютюн, а служителите по една или повече месечни заплати в зависимост от сумата, която получават. Така през есента на 1929 г. новата сграда на Петричката гимназия отваря своите врати. А на следващата 1930 г. общинското ръководство решава една от улиците край гимназията да се казва “22 октомври” деня, в който жителите на Петрич не допускат гърците до своя град. На 31 октомври 1937 година по повод 25-ата годишнина от освобождението на Петрич от турско робство е открит и първият исторически паметник в града “Загинали за родината”. Върху една от мемориалните паметни плочи са изписани имената и на загиналите петричани в боя срещу гърците. Но истинският паметник на героичната отбрана е новата сграда на градската гимназия...

 
Княз Василий Лупу (1597 - 1661) - Българин - княз на Молдавия ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Hatshepsut   
Понеделник, 23 Май 2011 10:33

Княз Василий Лупу (1597 - 1661) - Българин - княз на Молдавия

Българин от с. Пороище (Арбанаси), Разградско

Историческите сведения за българина Василий Лупу, който е бил 20 години княз на Молдова и е роден в с. Арбанаси, Разградско или, както го нарича Г. С. Раковски, Великото Арбанашко село, съвпадат с разказа на прабаба ни за корените на нашия род, които идват от рода на Василий Лупу. Това събуди интересът ни към миналото на село Арбанаси и личността на Василий Лупу. За произхода на Василий Лупу има много свидетелства, но и фактът, че името Лупу означава на латински "вълк", а пък древното име на Разград е Даусдава и се разчита като "Вълчи град", също го потвърждава. Някои от сведенията, които поместваме тук, са безспорно свидетелство за живота на българите от един малко известен период на нашата история.

(Настоящата страница е изградена върху материали, 
публикувани в статия от Христо Капитанов през 1936 г. и други исторически източници)

Василий Лупу е един от най-видните молдавски князе, князувал продължително дълго време (1634 - 1653) на Яшкия трон, издигнал престижа на Молдовското княжество* пред Високата порта и съседните държави. В румънската историография съществуват големи противоречия относно народностния произход на този княз. Напоследък немският историк Франц Бабингер, след дълги и упорити изследвания, установи с две съобщения пред Румънската академия в 1927 година, че Василий Лупу действително е роден в село Арбанаси, но не в това до Търново, както погрешно мислеха румънските историографи, а в това при Разград, наречено Бей-арнаутлар или Голямо Арбанаси, а днес прекръстено Пороище. От името на селото - Арбанаси, се вадеше заключението, че Василий Лупу е от албански произход. Обаче днес вече е установено, че в това село е имало заселници македонски българи от Костурско.

На 10 май 1634 г. Василий Лупу е назначен за молдавски княз от Високата порта срещу големи парични суми. Като такъв той престоява близо 20 години, което е било рядкост по онова време. Василий Лупу е показал особен интерес към своята родина България и към всичко българско.** В това няма нищо чудно, защото Василий Лупу не само че произхожда от родители българи от село Пороище, но и сам е роден в това село през 1597 г.

Още баща му Никола Кочов показва живо внимание към българския манастир "Зограф" в Света гора. В една черква в молдавския град Васглуй е намерена позлатена сребърна чаша (потир) с български надпис, който гласи, че е подарена от бащата на Василий Лупу през 1630 г. за църквата "Св. Георги" в Зографския манастир. Тази традиция на бащата продължава и синът. През 1641 г. Василий Лупу подарява на Зографския манастир няколко чифлика отвъд реката Прут, т. е. в Бесарабия. На 26 март 1651 г. той подарява пак на Зографския манастир богатия румънски манастир "Добровец" с обширните негови имоти.

С големи жертви към Цариградската патриаршия Василий Лупу сполучва да вземе мощите на Св. Параскева, които са били символ на българското величие и са свързани с най-големия възход на Българското царство през времето на Иван-Асен II, който ги е пренесъл в Търново, поради което и светицата наричат Света Параскева Търновска. Именно тях поискал през 1641 г. молдавският княз и ги поставил в построения от него храм "Три светители" в Яш на 13 юни 1641 г.* В тази църква се намират княжеските гробове на Василий Лупу, неговата първа жена Тудоска и синът им Стефан Вода.

При храма в Яш Василий Лупу създава училище и установява първата печатна преса през 1639 г., където е издадена първата печатна книга в Молдовското княжество, а през 1640 г. той открива там академия "Василиана" - висше училище за латински и славянски езици.)

 

Василий Лупу не забравя и своето родно село. В специално решение на Цариградската патриаршия селото Арнауткьой до Разград, днес Пороище, е било извадено от властта на владиката от Червенска епархия и освободено от всякакви парични и други задължения към нея, като го обявяват за "патриаршеско и ставропигално място", което е било особена чест за него време. Също така той нарежда да се отпечатат редица църковни книги на български език, предназначени за отвъд Дунава.

Василий Лупу е починал през април 1661 г. в Цариград. Княжеските гробове на Василий Лупу, неговата първа жена Тудоска и синът им Стефан Вода се намират в построената от Василий Лупу църква "Три светители" в Яш.

Този бележит българин е бил полезен не само за Молдавия, но и на своя български народ.


Бележки:

* Княжество Молдова се създава към средата на ХIV век с главен град Яш. От 1387 до 1497 г. било васално на Полша, а след 1511 станало васално на Турция.

През 1594 г. Михаил Храбри преминава Дунава и достига Разград, като в неговита войска е участвала и българска доброволна конница.

** Маргос, А., "Полъх от вековете", в. "Народно дело", В., 1975 г.: "Варна се е славила в миналото с многобройните си чешми, някои от които уникални архитектурни паметници. Такива са били чешмата при старата пристанищна порта и особено тая, която се е намирала пред сградата на днешната опера.

http://lupu.dir.bg/newpage4.htm

 
Дойранска епопея ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Администратор   
Четвъртък, 10 Юни 2010 07:58

Дойранска епопея е събирателно название на пет отбранителни сражения, които българската армия води срещу настъпващите сили на Антантата през позиционния период на южния фронт на Първата световна война в района на град Дойран.
Българската Бойна Слава

След като българското настъпление през 1915 година е спряно по заповед на германското командване на сръбско-гръцката граница българската армия минава към отбрана и при Дойран създава силна отбранителна позиция. В началото на август 1916 година три френски колониални дивизии и една английска с 45 000 души личен състав и 400 оръдия предприемат настъпление срещу Дойранската позиция, отбранявана от частите на българската Втора пехотна тракийска дивизия. Настъплението започва на 9 август с ураганен артилерийски огън срещу позициите на Двадесет и седми чепински и Девети пловдивски полк. Последвалите четири атаки - на 10, 15, 16 и 18 август - са отблъснати от Втора дивизия, подкрепена от части на Девета пехотна плевенска дивизия. Съглашенските войски са принудени да отстъпят на изходните си позиции с над 3 200 души загуби, като чепинци губят 1 106, а пловдивчани 250 души. През 1917  година Втора пехотна е заменена на Дойранската позиция от Девета пехотна дивизия, под командването на полковник Владимир Вазов, която тук записва една от най-блестящите страници в българската военна история.
Българската Бойна Слава

На 9 и 10 февруари съглашенците атакуват позициите на Тридесет и трети свищовски и Тридесет и четвърти троянски полк на височината Борис. Троянци с решителна контраатака отблъсват противника. Настъплението е подновено на 21 февруари, но е отблъснато от дивизионната артилерия.

Нови атаки срещу Дойранската позиция последват през нощта на 24 срещу 25 април, на 27 април и на 8 май - всичките отблъснати от Девета плевенска дивизия, макар и цената на големи загуби - около 2 000 души, 900 от които умрели от болести и рани. Съглашенските загуби са над 12 000 убити, ранени и пленени. Полковник Вазов е произведен в чин генерал-майор. На 16 септември 1918 частите на Антантата започват ново масирано настъпление срещу Дойранската позиция, като срещу защитаващата я Девета плевенска дивизия, която по това време е в състав 58-и, 17-и, 33и и 57-и пехотни полкове, както и 34-ти полк в дивизионен резерв и 4-и полк в армейски резерв (около 30 000 души) са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият Девета дивизия генерал-майор Вазов получава заповед за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.

Генерал Владимир Вазов, командир на 9-та дивизия, пише по-късно:
„ Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете… Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж.“

Английският премиер Лойд Джордж пише по-късно:
„ В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.“

През 1936 г. в Лондон се организира честване за края на войната. От българска страна делегацията ръководи ген. Владимир Вазов. Когато слиза от влака на гара Виктория, на перона е подреден блок на английската армия, а командващият церемонията дава заповед: „Сведете знамената! Преминава победителят при Дойран!”
 
Кой е “Попа”? ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Администратор   
Неделя, 20 Септември 2009 09:59

 

Едва ли има българин, който да не е чувал за мястото в София наричано със звучното име “Попа”. Това е едно от местата намиращи се в сърцето на столицата където всеки ден се преплитат хиляди човешки съдби, а столичани си уреждат срещи или просто минават от там забързани в своето ежедневие. На този кръстопът, намиращ се на кръстопътя между столичните булеварди “Васил Левски”, “Патриарх Евтимий” и ул. “Граф Игнатиев”, се извисява гордо статуята на един велик българин и последен български патриарх. Той е човекът водил отбраната на три месечната обсада на столицата Търновград след позорното бягство на последния “български” (всъщност от еврейски произход – син на цар Иван Александър и еврейката Сара) цар Иван Шишман. Това е човекът основал Търновската книжовна школа, извършил неоценими правописни и езикови реформи на българския език и стоящ на чело на възхода на българската книжовност от втората половина на 14 век.

Срамно е, че хиляди българи наричат тази светла историческа личност с безличното “Попа”. И въпреки, че това едва ли е единствения пример за националния ни нихилизъм подклаждан от комунисти и демократи, ние трябва да знаем кой е този човек и че не е някакъв си поп, а фактически последния български цар (от Второто ни царство). Наистина е срамно, че масово българите не познаваме историята си и героите на народа си.

По-долу поставяме един клип,(http://vbox7.com/play:f478f1f7&start=429&r=emb) който разказва за интересната личност на последния български патриарх. Ако го изгледате ще разберете много интересни факти за живота, смъртта и предполагемия гроб на светеца. Ще разберете и кой точно предава столицата Търновград и как официалната българска историография удобно мълчи относно ролята на богоизбраните за падането на Второто Българско царство. Нашият съвет е – отделете 26 минути от  времето си и ако не сте гледали въпросния клип – изгледайте го. И когато някой път минете покрай статуята на Патриарха, погледнете я и си спомнете кой е Евтимий, какво е направил и запомнете, че народ който не познава миналото си, няма бъдеще!

Altermedia България http://bg.altermedia.info
 
<< Начало < Предишна 1 2 3 4 Следваща > Край >>

Страница 1 от 4
В момента има 36 посетителя в сайта
 © 2009 Български националисти  © 2009 Редизайн РН дизайн